Tags

Related Posts

Share This

България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-13

 

Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски
Тридесет и четири години се бориха българите в Македония и Одринска Тракия, откъснати насилствено от свободната българска държава, в чиито предели отекваха изстрели и стенания. Поколения наред се възпитаваха децата в училищата, войниците в казармите, гражданите в обществото, че ще дойде „денят Х” и ще удари „дванадесетият час”, за да бъде завършено националното освобождение и обединение. Много мъки и страдания се бяха събрали в язовете на народната душа и сега внезапно се отприщиха и втурнаха от височините на юг отвъд Рила, Родопите и Странджа. Свободните четири и половина милиона българи имаха врязана в съвестта си повелята да освободят своите сънародници, милион и половина изнемогващи под властта на султана. Те знаеха от горчив опит, че свободата не е така сладка, както когато е споделена.
Висшето командуване разчиташе на едно духовно оръжие, каквото противникът не притежаваше: „Войната е борба преди всичко на нравствени сили, на война, побеждава онзи, който вярва в успеха, онзи, който вярва в своя морал и своя ум, онзи, който е фанатично обзет от целта, която си е задал за постигане.” Националното обединение бе заветната цел, възвисяваща своите извършители. „Пълното обединение на всички българи” чрез „свещена война” се очакваше с нетърпение от поробените и свободните съотечественици, с безкрайна вяра в нейния успех [1].
На 17 септември 1912 г. в 9.30 ч. Министерският съвет състави два исторически документа. С указ № 5 бе постановено “да се направи обща мобилизация на въоръжените сили”, а с указ № 6 в цялото царство се обяви военно положение [2]. Министър-председателят Иван Ев. Гешов отнесе указите в двореца и се върна в 12 ч. с подписите на Фердинанд. Общата мобилизация бе обявена веднага. По телефона, чрез телеграми и биене на барабана жадуваната вест достигна до всички кътчета на страната. И се стекоха синовете на отечеството в казармите, струпани на покривите на вагоните, с каруци и пеш, с гайди и песни, накичени с цветя като за кървава сватба. Джеймс Баучер отбелязва в дописка до „Таймс”: „Мъже над допустимата възраст, момчета, още незавършили обучението си, мъже, отхвърлени поради негодност да служат, се тълпяха и предлагаха своите услуги… страната се е вдигнала в защита на националната кауза” [3].
По закон мобилизираните бяха задължени да се явят до шест дни в определените гарнизони, а закъсняването с три дни се смяташе за дезертьорство. Увлечени в съдбовен устрем, хората изпревариха закона. Възрожденският огън се разгоря с нова сила, оръжието не достигаше за всички не само поради погрешно направени сметки, а и поради всеобщото желание за личен принос в борбата срещу вековния враг. Вместо очакваните 1200 души допълващите дружини достигнаха 3000 души и се наложи да бъдат връщани доброволци, дълбоко засегнати и с измолваното обещание да ги повикат, „ако стане нужда” [4]. Българският народ преживяваше „звезден миг” от своята изпълнена с върхове и пропасти история.
ХВЪРЛЯНЕ НА ЗАРОВЕТЕ
След вземането на „окончателното и безвъзвратно” решение Гешов помоли Димитър Ризов да напише проект за нотата, която трябваше да се връчи на великите сили и да постави Портата пред избора „автономия или война”, както и да приготви манифеста за обявяването на войната, ако в Цариград не биха поели първия показан път. Пълномощният министър обаче не желаеше да постави като основа прословутия чл. 23 от Берлинския договор, за който „би се уловил с двете ръце” всеки велик везир, за да забави коренното разрешаване на македоно-одринския въпрос [5]. Той състави меморандума като предназначен за великите сили и общественото мнение в Европа, а до Портата според него трябвало да се изпрати само един кратък ултиматум. Проектът нямаше форма на обръщение към „европейския концерт” за подновяване на реформената акция, защото Балканският съюз вече бе станал „нов самостоятелен и решаващ фактор на Балканите, който не се нуждае от опекунство [6]. Ризов използува мемоарите на Андраши и Горчаков от Източната криза през 1875—1878 г., предвиждайки, че Австро-Унгария и Русия ще се явят мандатьорки на силите; следователно предстоеше борба срещу тях „със собствените техни камъни” [7].
По-трудно Ризов написа проекта на манифеста, изливайки трогателно цялата си душа, която раздвоена продължаваше да се измъчва: „Ни на минута не е престанало да ме гризе съмнението, че можете отстъпи пред великите сили, особено сега, когато Англия научи Турция да се улови с двете си ръце за 23-ия член на Берлинския договор и да ви хвърли в очите прашливия текст на статута, изработен от европейската комисия през 1880 г.” Недоволен от „новия фарс”, дипломатическият представител в Рим призова „българския бог да увеличи твърдостта и непреклонността” на Гешов, за да бъде сигурен, че с написаното от него „няма да се палят цигари” [8]. В проекта се изтъкваше, че войната ще бъде освободителна и няма да нарушава статуквото, като се издигна принципът на автономията. С него се припомниха паметните думи на Александър и — „святото дело трябва да бъде доведено до край” [9]. Това програмно изречение допадна на всички и бе включено в съдържанието на манифеста.
Намиращ се в невъзможност да предотврати общата мобилизация, Анатолий Неклюдов предаде мнението на Стоян Данев, че войната може да се избегне „само по един начин” — ако великите сили незабавно заставят Портата да се съгласи на осъществяването на чл. 23 под тяхна гаранция, с назначаването на генерал-губернатори европейци и създаване на международна жандармерия. Но Анатолий Нератов предложи великите сили най-напред да предупредят балканските съюзници да не нарушават мира и да заставят Портата да отмени мобилизацията в Одринско. Той смяташе за достатъчно да се приложи ливанският статут в „Европейска Турция”, което означаваше поставяне начело на управлението лица, назначавани и сменявани само със съгласието на силите. Предвиждаше се образуване на комисии от представители на разните народности със задачата да заседават в центровете на европейските вилаети за разрешаване въпросите на местното управление и самоуправление. Предложението бе насочено преди всичко към Австро-Унгария, която Русия искаше да въздържи от едностранна намеса „в започващия на Балканите смут”. Във Виена бързо се съгласиха на „единодушно действие” [10]. Доста рядко „европейският концерт” биваше толкова единен пред малките държави.
Принудено да мобилизира, народняшко-прогресисткото правителство все още се надяваше да добие „истински мир чрез коренни реформи”. На 18 септември Гешов не можа да сдържи огорчението си: „Крайно тъжно впечатление прави фактът, че великите сили не могат да се съгласят върху реформите и начина за налагането им, а могат да се съгласят да упражнят натиск върху балканските държави, които тъй жестоко страдат от турската анархия. Нека силите гарантират края на тая анархия и тогава да искат да демобилизираме” [11]. Поставеното условие излезе неизпълнимо.
Великите сили бяха изненадани от общата мобилизации на балканските държави, защото за мнозинството от тях Балканският съюз се оказа неочаквано сплотен. Високата порта обаче реши да не се поддава на силния натиск и отговори със същата мярка на 18 септември вечерта. За да избегне войната на два фронта, тя се съгласи да приеме условията за мир в Лозана. Напразно Гешов подтикваше Ризов да положи „всевъзможни усилия Италия да не отстъпва лесно на Турция” [12]. Отстъпките се направиха от страна на Цариград.
Не беше никак лесно на Михаил Маджаров да обяснява на Сергей Сазонов причините за общата мобилизация. На 19 септември ядосаният външен министър припомни: „Сам руският император предупреди Данев, че моментът е твърде зле избран за стълкновение с Турция.” Според него назначаването на чужденец за генерал-губернатор на Македония „е неизпълнима мечта, докогато Турция има сто хиляди войници. Силите разменяли мисли по възможните реформи, обаче това не могло да стане „в един ден”. От Берлинския конгрес изминаха 34 години. Сазонов очерта в мрачни бои близкото бъдеще на България — Сърбия, обезсилена от Двойната монархия, Гърция, негодна да действува, а що се отнасяше до Русия: „Не трябва да очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск” [13].
Настроенията в Балплац също не бяха радващи, понеже общата мобилизация потвърдя на дело съществуването на съюз между България и Сърбия, смятан за „руска работа”. Макар и неизбежна, войната можеше да се локализира, ако и Румъния останеше неутрална [14]. Вилхелмщрасе гледаше по-спокойно на събитията, като препоръчваше великите сили да се занимават повече с въпроса за ограничаването на войната, отколкото с предотвратяването й. Държавният секретар Алфред Кидерлен-Вехтер с престорено равнодушие заявяваше, че „Германия била далеч и една балканска война не я засягала отблизо”. Той преценяваше, че единствен сериозен противник на Османската империя ще бъде България, но и една победа би донесла „само гола слава”, защото силите нямало да позволят промяна на балканското статукво. Според неговото предвиждане началото на предстоящата война щяло да означава края на Триполитанската [15]. Печелеше Италия дори от общата мобилизация на съюзниците.
Реймон Поанкаре изрази пред Димитър Станчов сдържащото мнение — балканските държави да не отиват по-нататък от мобилизацията [16]. Същевременно той сподели на 20 септември със Сазонов мисълта, че Русия и Австро-Унгария в качеството си на най-заинтересовани сили и като представителки на двата империалистически блока трябва да предприемат от тяхно име стъпки на натиск. Руският външен министър прие с готовност да влезе във връзка с Балплац, за да се заяви на Балканския съюз, че „силите не могат да допуснат нарушаването на мира, че те възнамеряват да запазят статуквото и да локализират войната, ако тя се разгори, при което държавите, пристъпили към мобилизация, не могат да разчитат на никакво териториално увеличение”. Сазонов вметна, че посланиците в Цариград ще могат да правят с успех постъпки и пред балканските държави, ако силите бъдат готови да съдействуват за осъществяването на реформите [17]. Не се спомена нищо за дълбочината на реформите, чиято форма вече не задоволяваше потърпевшите.
Спрямо подпитващия български пълномощен министър в Париж Сазонов бе пределно кратък: „Разискват се реформи с желание да няма война.” Това разтревожи Гешов, тъй като ускореното въздействие на силите заплашваше да изпревари ултиматума на съюзниците „и следователно да го омаломощи”. Желаейки „мир с чест”, той призова към бързи и решителни действия в Цариград и в столиците на великите държави. По негово нареждане Станчов се застрахова пред Сазонов, като съобщи „само за сведение, без да искаме ни най-малко интервенция” [18]. Надеждите за предотвратяването на войната намаляваха с всеки ден, понеже силите не можеха или по-вярно не искаха да наложат в Цариград условията на балканските съюзници. Оставаше войната да бъде ограничена на Балканите, без да прераства в европейска война.
Въпреки че Нератов сподели с генерал Стефан Паприков, че още няма нищо положително от разговорите между Русия и Австро-Унгария, в София очакваха скорошен натиск. Поне поведението на Румъния не вдъхваше опасения и според доклада на Георги Калинков: „Тук са много спокойни, засега няма никаква мобилизация.” В румънския неутралитет обаче се долавяше симпатия към Османската империя [19]. Преминаването на държавната граница се забраняваше по заповед и „до второ нареждане” трябваше да се държи отбрана, „без да се влиза в действие с турците, ако те не нападнат”. На 19 септември пограничните роти получиха строга заповед „да не предизвикват турците и да не заемат постове от турска територия, защото войната не е обявена” [20].
В Цариград не можеха да проумеят дързостта на бившите раи. От 19 септември частичната мобилизация прерасна в обща: „Главният обект на войната си остава България.” На 20 септември следобед, изпаднала във фанатичен бяс, тълпа изпочупи с камъни прозорците на българската легация с викове „Долу България!” и „Булгаристан е наш!”, след което направи овация пред румънската легация. Портата бързаше да сключи мир с Италия, за да съсредоточи сили за действия на Балканите и получи обезщетение за финансиране на новата война, която сам Норадунгиян ефенди смяташе „неминуема”. Между управляващите кръгове на Босфора все повече се ширеше „желанието да воюват, като вярваха, че времето е сгодно да омаломощят балканските държави за дълги години” [21]. Великите сили пък се надяваха, че мирът в Лозана ще възпре съюзниците, изправени сами пред империята.
Крал Никола искаше да почне войната на 26 септември [22]. Това щеше да утежни неопределеното положение на неговите съюзници, поради което трябваше да се бърза. Веднага след предстоящото подписване на мира италианският флот напусна водите на Бяло море. Преговорите между Петербург и Виена продължаваха, без да се намери взаимноприемлива формула [23]. Времето не работеше за малките балкански държави, след като бяха решили да поставят ребром източния въпрос. Съсредоточаването на мобилизираните войски по железницата и пътищата започна на 19 септември в 00,01 ч. Фердинанд чувствуваше, че не притежава качества на военен стратег, поради което искаше да повери на генерал-лейтенант Михаил Савов главното командуване на действуващата армия. Генералите Никифор Никифоров и Иван Фичев обаче категорично възразиха против издигнатата кандидатура, предлагайки сам царят да поеме главното командуване, като при неговата особа се образува „съвещателно тяло от генерали”. Гешов ги подкрепи както по партийнополитически причини, така и поради лични — генерал Савов се беше развел шумно с неговата племенница [24]. Срещнал съпротивата на Министерския съвет, Фердинанд реши да назначи генерала за свой помощник, до когото да се допитва относно ръководството на военните операции. Засегнатият кандидат го посъветва да не се натоварва с толкова тежка отговорност, а да я прехвърли върху някой от началниците на военноинспекционните области. Той намираше смисъл в новия пост само ако има възможност да замества главнокомандуващия по решаването на всички въпроси на висшето командуване; в противен случай създаването на двойственост в ръководенето на военните операции щеше да бъде крайно вредно. Царят настоя да не му се отказва сътрудничество и генерал Савов се съгласи да приеме с молба правителството да определи неговите права и отговорности [25]. Фердинанд обеща, но не постави този изключително важен въпрос на разискване в Министерския съвет, тъй като трябваше да се определи и неговият статут на главнокомандуващ.
Гешов твърдеше, че за назначаването на военни лица не се изисквало предварителното решение на Министерския съвет. За генерал Савов станало дума във виенското кафене на 30 май 1912 г., без да се предрешава въпросът. И толкова. Назначаването на един главнокомандуващ обаче трябваше да стане не по доклад на военния министър, а по доклад на самия министър-председател (основан на решението на Министерския съвет), одобрен от царя и с указ на съвета, подписан от монарха и приподписан от министър-председателя и министъра на войната. И понеже не съществуваше закон за Главното командуване, в указа бе необходимо да се посочат правата и отговорностите на главнокомандуващия, защото „няма права без отговорности, но няма и отговорности без права”. Това конституционно изискване оставаше в сила и когато царят сам поемеше главното командуване, тъй като едновременното упражняване на задълженията и като държавен глава създаваше възможности за злоупотреба с властта [26]. В качеството си на главнокомандуващ Фердинанд можеше да превиши правата си на държавен глава по отношение на правителството, което не бе в състояние да приложи действен контрол върху Главната квартира.
Дори генерал Фичев призна, че генерал Савов минавал в обществото „като добър и способен офицер”, макар да имало решаващо значение, че Фердинанд го тачел като „пръв и достоен военачалник в българската войска”. Познавайки заповедническите наклонности и енергията на своя съперник, началникът на щаба взе „тържественото” царско обещание, че генерал Савов „няма да се бърка във висшето командуване”, защото двама началници в Главната квартира „ще бъдат само вредни за ръководството на военните действия” [27]. Генерал Фичев не желаеше да има до себе си пълновластен и годен главнокомандуващ, тъй като смяташе да заповяда от името на военно неподготвения монарх. Най-сполучливата двойка в Главната квартира биха били взаимнодопълващите се генерали Савов и Димитриев, първият като главнокомандуващ, вторият — като негов началник-щаб. Така нямаше да остане място за рискованото новаторско въведение на длъжността помощник на главнокомандуващия.
Ускореното съсредоточаване на войските налагаше да се сформира по-скоро Главното командуване. Войната имаше вероятност да избухне вече 90 на сто. На 22 септември 1912 г. Фердинанд издаде Указ № 1 по щаба на действуващата армия, с който възложи на себе си нейното главно командуване. Той назначи генерал Савов за свой помощник и след това генерал Фичев за началник-щаб на действуващата армия, като му възложи изпълнението на указа [28]. Подреждането издаваше предпочитанието на монарха. Указът излезе, без да бъде приподписан от военния министър. Като главнокомандуващ въз военно време Фердинанд се почувствува силен да нарушава Конституцията от самото начало. Трябва обаче да се отбележи, че назначаването на генерал Савов направи на всички в действуващата армия отлично впечатление поради увереността, че „здрава и сигурна ръка е хванала управлението” [29]. Това признаваха и неговите неприятели.
Генерал Савов обаче бе подведен под съдебна отговорност от Народното събрание, в което сегашните министри гласуваха за неговото наказание. Помощникът имаше слабо място, което Фердинанд възнамеряваше да използува — желанието на бившия военен министър да бъде амнистиран в хода на войната, като се хвърли „було на всичко минало“. Царят бе впечатлен от енергичната природа на генерал Савов, който бе дълбоко убеден, че България може да воюва победоносно и при „днешната политическа и материална подготовка” и твърде различен от предпазливия до боязън генерал Фичев. Фердинанд се съгласи да се съберат всички годни под разветите бойни знамена, като дори генерал Анастас Бендерев бе поканен в Главната квартира, макар че го бил „псувал” безобразно. Друг военачалник със слава от Сръбско-българската война бе генерал Рачо Петров, но на него бе отредена скромната роля на военен съветник при свитата на престолонаследника или както той сам се оплакваше, че го направили „бавачка на царските деца” [30].
Фердинанд се изказа за преустройство на правителството, обаче Гешов и Данев възразиха, че в него не бивало да влизат лица, които ще се противопоставят на споразуменията със Сърбия и Гърция и ще предизвикат тяхното недоверие. Опозиционните кръгове не знаеха за направените отстъпки в Македония. Самият генерал Савов признаваше теоретичното положение, че военната политика на правителството определя противника и следователно организацията на армията: „Тя поставя целите пред стратегията.” На свой ред военната стратегия можеше да покаже на външната политика къде да търси съюзници или кои държави да неутрализира. Бедата обаче бе най-вече в липсата на подготвено от мирно време главно командуване. Царят не бе „човек на занаята” и следователно трябваше предварително да се определи генерал—главен инспектор, да оглави действуващата армия [31]. Всъщност никой висш военен в България не бе виждал повече от три дивизии, събрани на едно място, по време на учения. Пестенето на средства водеше до намаляване на необходимия опит във висшето командуване.
Генерал Савов не бе назначен от Министерския съвет въз основа на закона за Главното командуване във военно време, който да уреди отношенията му с правителството. Той не стана орган на правителството, а бе подчинен направо на държавния глава — главнокомандуващ. Като „неотговорен фактор” Фердинанд назначаваше за всеки ресор отговорен министър. Министърът на войната, обикновено сменяван с правителството, отговаряше за управлението на армията в мирно време, а във военно време правителството би трябвало да назначи генерал за главнокомандуващ на действуващата армия, на когото царят да не може да заповяда, без да се посъветва по съдбоносните въпроси. С обявяването на войната определените висши военни щяха да заминат за Главната квартира [32]. След националната катастрофа генерал Савов се оправдаваше, че веднъж назначен по царска воля, трябвало да му се подчиняват безпрекословно като пряко подчинен помощник. Действително в Главното командуване пълно единоначалие не бе постигнато, обаче страдащият от закъсняла скромност „помощник” изпълняваше само онези заповеди, които искаше да чуе.
Народното събрание не бе преживявало извънредна сесия като тази, отворена на 22 септември 1912 г. Фердинанд застана гологлав пред трона и прочете словото си: „Предизвиканата в страната ни обща мобилизация на въоръжените сили направи необходимо и прогласяването на военно положение.” Голямата заседателна зала се огласи от продължително „ура!”. Викаха всички народни представители. Гешов говори за Балканския съюз като за „епохално дело и историческо събитие”, от което ще се черпят „сили и дързост за тежката задача”, за „да се пукне зората на една нова ера в Балканския полуостров”. Александър Малинов искаше да вярва, че правителството е запазило българските интереси, и призова всички да напуснат своите партийни знамена и да застанат смело под националното. Васил Радославов също гласува доверие на управляващите, без да е посветен „в почвата” на новоизградения съюз. Никола Генадиев обяви, че е настъпил „върховният час”, Димитър Тончев призна, че „друг изход няма”, а Димитър Страшимиров изтъкна нетърпящото никакво отлагане освобождение на поробените братя [33]. Опозиционните ръководители проявиха рядко единодушие.
Едничък Янко Сакъзов посочи опасността от тайната дипломация, при която съдържанието на договорите остава скрито за народите, и провъзгласи „война на войната”. Той порица съдбоносната намеса на неотговорните фактори и защити автономията, за да не бъде тласната България в „сляпа улица”. „Недейте си представя, че македонският въпрос е само наш въпрос. Всички знаете, че той е общоевропейски въпрос днес за днес” [34]. Гласът на широкия социалист се изгуби сред развълнуваното народно представителство, което „прие с акламация” указа за въвеждане на военно положение, закона за отпускане на извънреден свръхсметен 50 000 000 кредит за военни нужди и одобри отговора на тронното слово. Изразител на войнственото настроение стана Христо Г. Попов, полкови командир от Сръбско-българската война, който доскоро бичуваше Гешов като „лъвоукротител”, повтарящ думата „мир” и най-сетне изрекъл Крумовото — „На ти секира!” „Сега ще видите кой е българският лъв” [35]! Народните представители се отказаха от полагащото им се възнаграждение, за да закупят един боен самолет за родното въздухоплаване. Вдъхновението, ги издигаше все по-високо.
Партията на тесните социалисти се произнесе против военното разрешение на националния въпрос. Димитър Благоев се опасяваше, че Балканският съюз, „турен на основата на подялба на Македония”, носи „в себе си, в недрата си, в утробата си катастрофата на България”: „Тази война и победоносна, ще свърши безплодно и нещастно за България”, която „ще си изгори пръстите, за да вади кестените от огъня за чужди държави” [36]. Въпреки антивоенното становище на партията много тесни социалисти се наредиха под бойните знамена и се сражаваха храбро за освобождението на измъчените си съотечественици. Ще се позовем на основателния въпрос, зададен в Народното събрание от мобилизирания като запасен офицер Георги Кирков: „Какво по-голямо доказателство искате от това, че ние се бихме на бойното поле?” Васил Коларов потвърди с примера си: „Ние доказахме, че обичаме своето отечество” [37]. Сравнително малочислената работническа класа на Балканите не бе в състояние да обедини балканските държави във федеративна република.
Въпреки обявяването на обща мобилизация военната конвенция между България и Гърция стоеше на равнище преговори между генерал Фичев и кралския представител капитан Йоанис Метаксас. Българското висше командуване се интересуваше преди всичко от гръцкия боен флот, който трябваше да затвори Дарданелите и да осигури господството си в Бяло море, прекъсвайки съобщенията с Мала Азия [38]. На 22 септември 1912 г. военната конвенция бе подписана в София като неразделна част от съюзния договор от двамата военни пълномощници Гешов и Деметриос Панас. България се задължаваше да се притече на помощ най-малко с 300 000 армия, а Гърция — със 120 000. Войските трябваше да преминат границата на Османската империя най-късно до двадесетия ден след обявяването на мобилизацията или при поискване от едната страна. Двете армии щяха да действуват съгласно оперативните планове на своите генерални щабове, които да се осведомяват своевременно по тяхното изпълнение. Главният обект пред гръцкия флот оставаше Бяло море [39].
България се задължаваше да настъпи с голяма част от въоръжените си сили в Македония, но ако Сърбия вземеше участие във войната с не по-малко от 120 000 бойци в Македония, „България можеше да разполага с всичките си военни сили в Тракия”. Ако едната страна обявеше война на друга държава освен Османската империя, то другата запазваше „приятелски неутралитет спрямо своята съюзница”. Без предварително съгласие не можеше да се сключва примирие за повече от двадесет и четири часа, а за влизане в преговори за мир се изискваше писмено съгласие [40]. Гръцкото правителство предпочиташе да действува в Македония съвместно със сръбски войски, понеже щяха да играят еднаква роля в българските земи. Двете страни избягнаха да се обвържат с определени оперативни направления, очаквайки това да реши ходът на войната. Трябваше обаче да се предвиди, че гръцката армия щеше да се насочи не към Битоля и Янина, а към Солун. Народняшко-прогресисткото правителство бързаше да изпревари намесата на великите сили. Гешов прие сръбския проект за колективна нота до Високата порта, след което разговаря с Никола Пашич по телефона на 23 септември и премахна определението „финансова автономия”, а „автономна област” замени с „административна автономия”. Той настоя в Атина да приемат предложения проект, „защото времето минава и нашите грамадни разноски по мобилизацията и възбуденото наше обществено мнение ни налагат едно бързо съглашение с нашите съюзници и една по-категорична и по-сбита формула” [41]. Ламброс Коромилас възразяваше, че не бива да се настройва Европа чрез искане на автономни области, за да не й се покаже, че балканските съюзници не преследват въвеждането на реформи, а разпадане на „Европейска Турция”. Той допускаше и поражение, поради което очакваше спасението в европейското обществено мнение, но при победа предвиждаше присъединяване на освободените земи, налагащо предварително разграничение [42]. Автономията се изхвърляше от дипломатическия речник на гръцките държавници.
Гешов вече губеше търпение и отново нареди на Панчо Хаджимишев: „Настойте най-енергично, като изтъкнете, че няма време за по-нататъшни разисквания.” И без това Портата щеше да отхвърли колективната нота като бъркане във вътрешните работи на империята. В Цариград предполагаха, че главните български сили ще се съсредоточат в района на Ямбол — Стара Загора, срещу които се противопоставяха пет армейски корпуса, готови за действия след петнадесет дена [43]. Норадунгиян ефенди заяви, че Високата порта „не допуща при сегашното положение чужденци да й говорят за реформи, а най-малко преди балканските държави да демобилизират”. Но под натиска на „европейския концерт” на 23 септември османското правителство обяви, че ще приложи законопроекта, изработен от международната комисия през 1880 г. съгласно чл. 23 от Берлинския конгрес. Хюсеин Хилми паша, бивш главен управител на Македония, обаче откровено сподели с Михаил Сарафов, че всяко правителство, което би приело изпълнението на чл. 23, „ще бъде веднага свалено” [44]. Никой не даваше гаранции за въвеждане на коренни реформи. Сблъсъкът ставаше неизбежен, понеже трябваше да се изпревари завършването на противниковата обща мобилизация.
За да се отговореше на съдбоносния въпрос „мир или пойна”, трябваше да се знаят истинските намерения на северната съседка. На 23 септември Титу Майореску избягна прекия отговор — ръководеното от него правителство решило „да определи засега своето поведение от онова на Русия и Австрия”. Ако тези две сили останеха неутрални и войната се локализираше, то Румъния нямаше да мобилизира и „няма нищо неприятелско да предприеме против България”. Но след свършването на войната, когато нейните резултати се обсъдеха от европейска конференция, „Румъния ще предяви своите искания и сметки” към България и съюзниците й. Успокоителното изявление „крайно трогна” Гешов и неговите колеги, за което незабавно изказаха сърдечна благодарност [45]. Управляващите кръгове в Букурещ бяха далеч от безкористното благородство, а търсеха собствената изгода — при поражение на Балканския съюз Румъния запазваше челно място на полуострова, а при победа щеше да придобие, без да пролее капка кръв, земи на юг от Дунава под предлог, че е нарушено статуквото.
Хабсбургската монархия също обуславяше неутралитета си с неувреждане на нейните интереси на Балканите. Съюзът между България и Сърбия заплашваше симпатиите към София да се обърнат в антипатии. На 23 септември граф Леополд Берхтолд изказа пред Иван Салабашев пожеланието „двете страна да демобилизират и България да почака, догдето великите сили се споразумеят с Турция за реформи”, чиято програма не могла да се състави за двадесет и четири часа. Пълномощният министър възрази, че „мирът може да бъде запазен само ако великите сили бързо заставят и насилят Турция да приеме една сериозна програма за реформи” [46]. По този въпрос обаче силите застъпваха различни становища поради техните финансови и военностратегически сметки с Османската империя. Общата мобилизация не се оказа достатъчно силно средство, за да се спре България „на самия ръб на войната”.
След срещата между Сазонов и Поанкаре в Париж на 24 септември двамата приеха последователно Станчов, за да му посочат правилния път. Руският външен министър нарече „необмислено и безумно” влизането във война, от която и с победа не можело да се добие повече, отколкото с мир: „Реформите щели да бъдат в духа на 23-и член и съгласно основава от 1880 г.” Но посланикът Александър Изволски прояви разбиране: „За балканските държави, а особено за България не е вече въпрос иска ли да спре войната, а въпросът е може ли да я спре — това зависи от вътрешните политически обстоятелства, а не от хората” [47]. Станчов запита френския министьр-председател „защо великите сили толкова сега настояват по балканския въпрос, когато нито една балканска държава не се е обърнала към тях”. Отговорът бе недвусмислен: „Европа иска мир и затова прави декларация по своя лична инициатива; тя ще реши реформите” [48]. Нищо не се каза кога ще бъдат наложени на Портата, доказала негодността си да въвежда реформи сама.
Дълги години издиганият като политическа цел чл. 23 вече не задоволяваше българските меродавни кръгове. Ризов предупреди Гешов: „Страшен грях и страшна отговорност ще падне върху Вашата умна, благородна и патриотическа глава, ако склоните на тоя жесток фарс.” Той препоръча да се иска „пълна политическа автономия с европеец генерал-губернатор” под гаранциите и контрола на великите сили: „Инък война предпочително!” Войната се намираше за назряла необходимост — за освобождението на Македония и Одринско и „за създаване от балканския блок нова велика сила, ръководена от българите”. Министър-председателят успокои близкия си съратник: „Не се тревожете. Преди Вие да ме предупредите, аз бях дал на Паприков инструкция за исканията, които Вие сега формулирате” [49]. Реформите все повече се схващаха като удобен повод за война, за да се отбие обвинението на силите в нарушаване на статуквото.
Българското правителство отклони като неприемливо предложението на Елефтериос Венизелос да се даде първо на Сазонов колективната нота, защото руският външен министър знаеше за какво се борят балканските съюзници, „та нотата няма нужда да се бави”, а и „подобна официална постъпка може зле да се претълкува от другите кабинети”. Гръцкото правителство се съгласи да се употреби определението „административна автономия” вместо автономна област, допусна и думата „милиция”, макар да предпочиташе израза „регионална военна повинност”. То възприе да не се поставя в нотата срок за отговор, обаче настоя към нея да се оформи приложение. В противен случай отказваше да подпише нотата и щеше „да предяви самостоятелно своите искания съгласно собствената си формула”. Хаджимишев се съобрази с поставеното условие, тъй като според него „ще бъде печално още отсега да се явиме пред Европа вече разединени” [50].
Посланиците в Цариград намираха обещанието за прилагането на законопроекта от 1880 г. като удовлетворително. Сарафов изказа дългогодишната преситеност от подобни обещания. Уверена в своето военно превъзходство, Портата гледаше да спечели време, докато завърши мобилизацията и съсредоточи необходимите войски в европейските вилаети. Той осведоми правителството за вероятното разпределение на въоръжените сили: „Тук всички вярват, че сама България ще понесе всичките тежести на войната.” Норадунгиян ефенди не скри, че „България е единствената сериозна противница” [51]. Но на българската армия не бе съдено да даде първите изстрели на войната.
Крал Никола бързаше да скъса дипломатическите отношения с Османската империя. Гръцкото правителство обаче поиска балканските съюзници да започнат войната заедно, което се подкрепи и от Белград. Но кралят заяви на двамата съюзнически представители, че „не е вече господар на положението”. Недялко Колушев се въздържа от съдействие, понеже „този отговор се основава на позволението, което България му даде”. Войната се сметна за неизбежна, оставаше да се реши кога точно да започне [52]. Черна гора скъса отношенията и обяви войната на уговорената дата — 25 септември. Точно когато „европейският концерт” бе вече съгласувал колективния си натиск.
Същия ден дипломатическите представители на Русия и Австро-Унгария в столиците на балканските съюзници връчиха нота, с която се осъди енергийно „всяка мярка, която би била от естество да доведе до нарушение на мира”. Опирайки се върху чл. 23 от Берлинския договор, силите обещаваха да поемат осъществяването на реформите в управлението на „Европейска Турция” — „без никакво посегателство върху суверенитета на султана и териториалната целокупност на империята”. Ако въпреки направеното предупреждение войната избухнеше, те заявяваха предварително, че „не ще допуснат никакво изменение на териториалното статукво в Европейска Турция”. Гешов отговори, че желанието на България, която не се стреми към териториално разширение, е да се избегне войната, но не вярва Портата да направи отстъпки без използуване на сила [53]. Сазонов откровено сподели с Ив. Ст. Гешов в Берлин, че повече от предвидените в чл. 23 реформи „не може да се спечели, понеже всички сили са съгласни да не ни дадат нито педя турска земя в случай на победоносна война: „Министър-председателят Гешов нека вземе перото сам и си направи сметка и да види кое повече изнася на България, реформи ли по мирен начин, или война без друга печалба в случай на сполука” [54]. Гешов отговори на Неклюдов и граф Адам Тарновски, че България винаги се е отнасяла с уважение към съветите на Европа, но след общата мобилизация, свързана с огромни разходи, „връщането е невъзможно” [55]. Постигането на коренни реформи само чрез натиска на общата мобилизация също се оказа невъзможно.
Тълпите в Цариград продължаваха да замерят българската легация с камъни и след като изпочупиха прозорците, „пренесоха огъня” по държавния герб. Сарафов се яви при Норадунгиян ефенди, за да му забележи, че щом Портата търпя подобни противозаконни деяния, дипломатите ще се принудят да се отбраняват със собствени средства. Едва тогава се изпрати полиция. На свой ред Младотурският комитет организира демонстрации срещу решението за прилагането на законопроекта от 1880 г., заплашвайки с преврат. Великият везир лично се зае да успокоява мюсюлманските фанатици, които не разбираха от дипломация на обстоятелствата. Сарафов се оплака на Михаил Гирс: „Ние сме станали неверници, защото турците много ни лъжат” [56].
Съгласно сключеното споразумение и по даден знак първият оръдеен гърмеж проеча в Албанските планини на 26 септември в 8 ч. сутринта. Нотата на великите сили и започването на войната срещу Османската империя наложиха промяна на съюзническата колективна нота под формата на отговор. Гешов намери за необходимо силите да дадат обяснения относно съдържанието на обещаваните реформи, предполагайки, че Високата порта ще отблъсне намесата на силите в нейното управление и „нашата акция ще бъде по-оправдана”. Войната ставаше „неминуема”, а веднъж „подкачена”, никой нямаше за се ръководи от съдържанието на нотата. Той се съгласи с гръцкото предложение да се изготви приложение към нотата до Високата порта, а Коромилас прие тя да бъде връчена едновременно на османските дипломатически представители в София, Белград и Атина [57]. Пречката бе тази, че силите не бяха свикнали да дават обяснения, а и нямаше време за гадаене.
След проучването на руско-австрийската нота в Министерския съвет на 27 септември се реши да се съставят две ноти — първата като отговор на призива на силите, а втората с искания към Портата. Министрите прецениха, че нотата на силите е твърде неопределена и не гарантира осъществяването на коренни реформи в „Европейска Турция”. Под израза „административна автономия” се разбираше примерът с Източна Румелия, която трябваше „да служи за образец”. Повече от сигурно бе, че Портата нямаше да приеме контрола на силите върху реформите, нито пък щеше да изплати разноските по-съюзническата мобилизация, а щеше да предпочете да отговори с война. Ето защо щабът на действуващата армия очакваше, след като на 30 септември се връчеше колективната нота в Цариград, на 5 октомври да започнат военните действия. Правителството реши да закупи от Австро-Унгария 150 000 „манлихери”, на свой ред и царят се зае лично да издействува доставянето на 25 000 пушки от Германия. Търговията с оръжие позволяваше на Берлин досега да снабдява с всичко необходимо Османската империя, когато воюваше с неговата съюзница Италия. Следователно би могло да се направи още едно малко изключение. На министър Александър Людсканов бе възложено да ходатайствува в Петербург за пушки, шинели и ботуши: „Може би Русия, която не ни дава да воюваме,. да ни даде това, което е необходимо за една война” [58]. Вярата в историческата мисия на освободителката не бе помрачена от нейното принудително единодействие с Двойната монархия..
За да покажат на балканските съюзници, че думите се подкрепят от дела, на 27 септември вечерта посланиците в Цариград връчиха на Норадунгиян ефенди колективна нота, в която, като вземаха акт от оповестеното намерение на Портата да въведе реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор и законопроекта от 1880 г. за административно преустройство на „Европейска Турция”, препоръчваха осъществяването на реформите в интерес на християнското население, без да се нарушава „териториалната цялост на империята” [59]. Доброжелателното поведение на силите се налагаше от обстоятелството, че самите те не бяха още готови да пристъпят към дележа на османското наследство и в Азия. Посланиците не задължиха Портата да им отговори, като се задоволиха тя да благоволи да влезе в разискване.
Сазонов не можеше да се примири с непослушанието на балканските съюзници, които искаха подкрепа от Русия, а пренебрегваха нейните съвети. На 28 септември той изказа разочарованието си пред генерал Паприков: „Това, що вие може да получите след войната, щяхте да получите без война… След войната, даже след успех, вие не ще пожънете желаните плодове.” В същото време първият човек на Певчески мост [Певчески мост — Министерство на външните работи на царска Русия.] не допускаше прокарването на коренни реформи: „За реформи, подобни на Източна Румелия, не мечтайте. Сега Европа е за вас, а тогава тя ще бъде против вас с изключение на Русия, но тогава Русия ще бъде сама.” Последното желание на руския външен министър бе да не се предприемат никакви военни действия в Черно море, за да не бъде затворен Босфорът. Гешов незабавно подхвана темата и помоли руското правителство да въздействува в Цариград османският флот също да не напада българското крайбрежие и българските параходи [60]. И без това българският военноморски флот нямаше възможност да извършва настъпателни действия.
Окончателната редакция на двете ноти се извърши от Гешов, Данев, Мирослав Спалайкович и Панас, обзети от една мисъл — „.няма време за губене и трябва да се бърза”. Великите сили не биваше да добият впечатлението, че не се преследват реформи, а „разпадането на Европейска Турция”. И така техните представители намираха за „почтено” първо съюзниците да предявят исканията си за реформи и ако се отхвърлят, тогава да мобилизират. Инак постъпките ставали ултимативни. Военните специалисти подтикваха напред, защото „всеки изминат ден намалява нашите шансове”, а вече постъпиха сведения, че противниковото командуване мечтае да настъпи към Пловдив [61]. На Златния рог разискваха по колективната нота на силите, без да проявяват отзивчивост, понеже смятаха войната за неизбежна. Някои посланици съветваха балканските съюзници да отговорят преди Портата „и като хванат великите сили за дадената дума, да държат само тях отговорни за реформите” [62]. От Берлинския конгрес насетне българският народ чакаше от силите да кажат своята тежка дума — този път за негово добро.
Министерският съвет се опасяваше от продължителна война, която би изтощила ресурсите на Балканския съюз в двубоя с империята. Бързата мобилизация и съсредоточаване увеличаваха изгледите за успех, преди противниковата армия да завърши мобилизацията си и съсредоточи на Балканите, обаче не осигуряваха своевременното привършване на войната. Ето защо се постави въпросът за руска интервенция в хода на военните действия. Царят вече губеше търпение и призоваваше да не се пестят средства за военни доставки. Вместо предвидените по мобилизационен план 350 000 души под знамената се стекоха 520 000, които скоро нараснаха до 606 636. Не достигаха оръжие, облекло и ботуши. Фердинанд предупреди Теодор Теодоров, че „щял да държи министрите отговорни, в случай че войната не излезе на добър край, понеже не се съобразили с протокола на Военния съвет” [63].
Царското недоволство се стовари върху военния министър, който пропускал ценно време за довъоръжаване, искал да закупи само 50 000 манлихери с 15 000 000 патрона, предназначени и за Македоно-Одринското опълчение в състав 14 145 души, след като от Виена предлагали 150 000. Повод за строгото мъмрене му даде ,желанието на Министерския съвет да изслуша генералите Савов и Фичев, за да се съобрази външната политика с бойната готовност на мобилизираната армия. Генерал Никифоров повикал царските помощници в Главното командуване, без да запита главнокомандуващия, което задържало отпътуването за Главната квартира. Министрите защитиха своя несправедливо обвиняван колега и го убедиха да не подава оставка, за да не предизвика правителствена криза в тези съдбоносни моменти” [64]. Взаимоотношенията между Министерския съвет и Главното командуване не потръгнаха добре, понеже от самото начало Фердинанд, облякъл генералската униформа, се почувствува повече главнокомандуващ, отколкото държавен глава.
Консултациите между съюзниците успяха да завършат преди отговора на Високата порта до силите. На 29 септември 1912 г. в 20 ч. управляващият османската легация в София Мухбил бей бе повикан в Министерството на външните работи, за да му бъде връчена колективната нота. Трите съюзни държави настояха Високата порта да пристъпи незабавно към въвеждане на коренни реформи, предвидени от чл. 23 върху етническия принцип: „административна автономия на областите, генерал-губернатор белгиец или швейцарец, изборни областни събрания, жандармерия и местна милиция, свобода на образованието”. Прилагането на посочените реформи трябваше да бъде възложено на висш съвет при великия везир, съставен от равно число християни и мохамедани, под надзора на. посланиците и представители на съюзниците. Портата се покани да заяви, че приема исканите реформи, задължавайки се да ги изпълни в шестмесечен срок, а веднага да отмени общата мобилизация. В приложената обяснителна записка се настоя за „потвърждаване етническата автономия на народностите в империята”, съразмерно представени в парламента, допускане на християни до обществени длъжности, равноправие на училищата, прекратяване заселването на мохамедани с цел изменяне етническия състав на областите, християните да отбиват военната повинност в родните си краища, преустройство на жандармерията под командуването на белгийски и швейцарски офицери. Назначените генерал-губернатори на населените предимно с християни области подлежаха на одобрение от великите сили и трябваше да бъдат подпомагани в управлението от изборни местни съвети [65]. Силите се засегнаха, че нотата не е отправена чрез тях, а направо до Портата.
Непосредствено след Мухбил бей бяха приети Неклюдов и Тарновски, на които се връчи нота отговор. Като благодари за проявеното внимание към тежкото положение на християнското население в „Европейска Турция”, българското правителство заедно със своите съюзница заяви, че би било жестоко да не се добият „по-радикални и по-определени реформи”. Ето защо трите балкански държави сметнаха за свой дълг да се отнесат направо до Портата, посочвайки точно реформите и начините на тяхното гарантиране, за да настъпи траен мир на полуострова [66]. За сведение се приложиха текстът на предадената нота и обяснителната записка…
Въпросът „мир или война” се решаваше в Цариград. Османското правителство не можеше повече да „изклинчи”. На 30 септември Норадунгиян ефенди заяви: на Сарафов, че „ако (министрите — б. а.) приемат чужда намеса в прилагането на реформите, Турция ще претърпи унижение пред балканските държави, вследствие на което могат да настъпят вътрешни сътресения, особено поради силното течение между военните да воюват”. Високата порта не желаеше да приеме посредничеството на великите сили, чиито съвети още не бяха се обърнали в „публични искания” [67]. Пред нейната сграда се тълпяха разгневени пантюркисти, които Ахмед Мухтар паша усмиряваше с уверението, че ще се въведат само реформите, предвидени от Конституцията, а неговият син, министърът на военноморските сили, Махмуд Мухтар паша се провикна: „Проклет да бъде оня, който приеме чл. 23” [68]!
Като потвърждение на заплахата към българската граница прииждаха войски чак от Мала Азия, нападаха се български погранични постове. В Босфора се образува ескадра за поход към Варна. Властите арестуваха видните българи. Във военните кръгове преобладаваше надменното мнение, че България ще бъде смазана. Министърът на войната Назъм паша, който пое и главното командуване на действуващата армия, бе по-трезв в своите пресмятания: „Българската войска ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим” [69]. Тези тревожни сведения на пълномощния министър и консулите все по-ясно показваха, че Високата порта избира пътя на войната, за да поправи пораженията си в Северна Африка. Понеже избухването на войната стана неизбежно, силите насочиха усилията си към нейното ограничаване на полуострова.
Италия ловко се възползува от решителния език на балканските съюзници. Стана така, че вместо тя да им съдействува, те й помогнаха да спечели Триполитанската война. Гешов вече добре схващаше призрачността на своите очаквания и поиска от Ризов постъпки, които не бяха по силите му: „Желателно е обаче да се не плаши Турция, защото уплашена може да отстъпи на Италия. Продължавайте да работите, за да се не сключи мирът” [70]. Но неговото сключване бе предстоящо.
Съсредоточаването на българската действуваща армия завърши. Фердинанд гореше от желание да воюва, изтъквайки главното предимство — изпреварващия удар. Той не даваше покой на министрите: „Защо бавите с ултиматума? Свършвайте, защото иначе аз ще почна, преди вие да сте свършили.“ В нетърпението си да тръгне напред, преди да е приключила противниковата мобилизация и съсредоточаване, царят настои да се обяви войната на 3 октомври без ултиматум, привеждайки суеверни доказателства: „Сряда бил хубав ден. 3 октомври по нов стил бил 16, хаирлия число.” Според щаба на действуващата армия до този ден войските щяха да бъдат напълно готови да настъпят: „Връщане няма” [71]. Министерският съвет се съгласи, но съюзниците не бяха още готови, а и главната 3-а армия не бе още завършила съсредоточаването си.
На 1 октомври Високата порта отговори отрицателно на колективната нота на силите, заявявайки, че ще внесе законопроекта за вилаетите от 1880 г. за утвърждаване в парламента, но ако бъде въведен, това ще стане без тяхната намеса. При такова твърдо становище Сазонов разбра, че не може да предотврати войната и заработи за нейното локализиране и прекратяване „след първите решителни действия” в зависимост от успеха на едната или другата страна. Той знаеше добре, че по-ограничените ресурси на балканските съюзници не им позволяват продължителна война, така че изходът трябваше да се намери преди тяхното изтощаване. Поанкаре също бе на мнение, че „посредничеството трябва да стане веднага след като първите въоръжени сблъсквания охладят плама на противниците” [72]. Великите сили след „размяна на мисли” се спогодиха, че „няма да има някои европейски усложнения поради Балканската война” [73]. Важното бе не само да не се засегнат техните преки интереси на Балканите и в Близкия изток, но и да не се противопоставят заради малките балкански държави.
Колкото и да не желаеше войната, руското правителство отпусна на България 50 000 пушки с 15 000 000 патрона и 80 000 шинела. Пристигнал в Петербург, Людсканов успя „да измъкне” още 50 000 пушки с 50 000 000 патрона, 30 000 шинела и 120 000 чифта ботуши при най-сгодни условия — на кредит и по цени, колкото струват на самата руска държава. Военните материали се превозваха с руски параходи от Одеса до Рени и Русе [74]. Макар Петербург да не бе много богат, и тук се потърсиха пари. Владимир Коковцов склони да се отпусне заем от 25 000 000 лева. Българският пратеник се опита да повлияе крез топло настроеното обществено мнение върху меродавните среди, опасяващи се от възможна несполука на Балканския съюз и въвличане в далеч водещи усложнения. Той даде успокоителни обяснения за състоянието на българската армия, главната сила на съюза, и постигна удовлетворяване на поставените искания [75]. Твърде скъпи спомени се съхраняваха от руските освободителни походи на Балканите, превърнали се в жива легенда.
Управляващите кръгове в Цариград не бяха се разделили с високомерието си на довчерашни владетели. Вместо отговор на съюзническата нота на 2 октомври Портата отзова своите дипломатически представители от София, Белград и Атина. Оценката на положението се побираше в едно изречение: „Духът изобщо е в полза на войната” [76]. Самочувствието на османските военачалници се подсилваше от победите над Сърбия и Черна гора през 1876 г. и над Гърция през 1897 г. На българския войник се падна честта да обори това дълбоко вкоренено господарско убеждение. Чакаше се само да завърши съсредоточаването на 3-а ударна армия.
Главната квартира се установи в Стара Загора. По пътя се настигаха претъпкани ешелони, в които войниците весело пееха: „Турция ще бием, мамо ма, Одрин ще вземем.” Различията във възгледите и несходството на характерите между генералите Фичев и Савов проличаха още в щабния вагон. Първият пристъпваше предпазливо, подчертаваше недостига в снабдяването и тежката артилерия, а вторият самонадеяно го пресичаше: „Генерале, сега вече нам не принадлежи правото да критикуваме миналото, а да действуваме с каквото държавата ни е могла да приготви да воюваме.” Помощник-главнокомандуващият намери в лицето на полковник Стефан Нерезов, началник на Оперативния отдел, свой верен поддръжник. Те и двамата „натискаха” да се започне войната най-късно на 3 октомври [77]. Ето къде се криеше причината за решителността на Фердинанд, опрян на своите близки съветници по военна стратегия.
Стремейки се да сплаши съюзниците, Високата порта обяви на 3 октомври, че тяхната нота изобщо „не заслужава отговор”, и скъса дипломатическите отношения с България и Сърбия. Тя се постара да злепостави малките немирници пред великите сили, понеже не проявили полагащото им се почитание и си позволили да се обърнат направо към Цариград. Правителственият вестник „Йени газети” презрително предрече, че това не означава обявяване на война, защото империята „би отворила война само на държави, равни на себе си” [78]. Пренебрежителното изявление изискваше бдителност да не последва нападение без обявяване на война.
Българското правителство веднага осигури отпътуването на целия състав на османската легация, като нареди да му се даде свободен пропуск и окаже „всичкото съдействие и улеснение” за напущане на страната. Германската легация и подчинените й консулства поеха защитата на османските интереси в България [79]. Българската армия бе готова да започне военните действия, но съюзниците помолиха за отлагане с два дни.
Поведението на Румъния не вдъхваше открити опасения. Майореску прецени реформените искания като „добре определени, справедливи и приемливи” и призна, че ако силите имат искрено желание да се избегне войната, трябва да наложат на Портата да ги въведе [80]. Предприетата от Андрей Тошев постъпка по нареждане на Гешов за изпращане на две-три сръбски дивизии в Одринска Тракия заедно със 7-а рилска дивизия след осигуряване на успеха в Македония се посрещна с неочаквана „щедрост” от Пашич и генерал Радомир Путник. Княз Александър се съгласи, че войната ще се реши в Тракия, „гдето са главните неприятелски сили” [81]. Добре известната истина щеше да повлече искане за ревизия на договора.
След като стана ясно, че коренните реформи не могат да се наложат само чрез натиска на общата мобилизация, на в октомври в 17 ч. Министерският съвет окончателно определи деня 5 октомври за начало на военните действия. Късно вечерта Сарафов бе предупреден да се приготви за тръгване, като предварително помоли посланиците да настоят пред Портата да се избягват „зверства и изстъпления, които ще възмутят обществената съвест и ще направят още по-мъчно делото на омиротворяването” [82]. Гешов научи за преговорите между силите „предвид на разните евентуалности от Балканската война” и нейните „неизбежни политически последствия”. Той бе уверен, че при победа на Балканския съюз великите сили „сами не ще вярват, че статуквото ще се запази”. А победата се съдържаше в един „бърз, смел и решителен удар, който да сломи Турция” преди завършването на противниковото съсредоточаване [83]. Само така можеше да се победи една обширна империя, превъзхождаща в материални и човешки ресурси. През нощта на 3 срещу 4 октомври Фердинанд замина за Главната квартира. Като представител на правителството, макар и без да членува в него, бе изпратен Данев, за да поддържа връзките между политиката и стратегията, както и с възложената му от Гешов специална задача да урежда недоразуменията между генералите Савов и Фичев. Мястото на министър-председателя бе в Главната квартира, за да не позволява своеволия на неотговорните фактори. Царят отпътува, без да се види с Гешов, и без да се посъветва с него, повика при себе си Паприков и Станчов. Използувайки извънредното положение, той искаше да всели убеждението, че действително е „вся и все” в страната [84]. Личният режим вирееше ускорено в изключителните обстоятелства, при условията на строга цензура и ограничен дневен ред на заседанията на Народното събрание.
Високата порта не остави инициативата в ръцете на „неравностойните” за нея балкански държавници. На 4 октомври в 9 ч. началникът на протокола Едхат бей посети българската легация и връчи на Сарафов вербална нота, с която се извести, че „мирът между България и Турция не може повече да се задържи”, като се поканиха българските дипломати да напуснат империята „колкото се може по-скоро”. В 11 ч. пълномощният министър отиде във Външното министерство, за да си получи паспорта и да чуе от Норадунгиян ефенди, че колективната нота е сметната като повод за война. На измъчено учтивото „довиждане” той отговори с хладното „сбогом” [85]. Всъщност, без да обявява официално войната, османското правителство направи първата крачка към нея. По съобщение на агенция „Хавас” то даде заповед на своята армия да настъпи в България и Сърбия [86]. България бе наречена „главен обект на войната” [87]. Заповедта на Назъм паша до командуващия Източната армия Абдулах паша гласеше: „От вечерта насам дипломатическите отношения с България и Сърбия, с изключение на Гърция, са прекъснати. Предвид на това, препоръчва се предприемане бързо и общо настъпление” [88]. Въпреки още незавършеното съсредоточаване Портата държеше да вземе стратегическата инициатива.
Кямил паша, председател на Държавния съвет, положи усилия да откъсне Гърция от нейните съюзници, обещавайки отстъпки на остров Крит. Пълномощният министър Грипарис бе отпътувал под предлог, че неговото правителство не било връчило колективната нота. Коромилас обаче заяви, че „Гърция ще върви задружно с другите балкански държави” [89]. В началото на пътя трудно би могло да се използува познатото съперничество. И тримата пълномощни министри напуснаха Цариград, макар и на три различни парахода.
Още преди да се потвърди вестта за войнственото решение на империята, българското правителство изпрати на Сарафов нота, в която се изтъкваше, че тъй като Портата изобщо че благоволи да отговори на съюзническата нота и скъса дипломатическите отношения, позволявайки нападения върху български и сръбски постове и гръцки кораби, както и задържане на сръбски военни доставки, то се вижда „принудено да прибегне до силата на оръжието”. От момента на връчването на нотата „България се счита във война с Турция” [90]. По-точно би било да се каже, че България също се намира вече в състояние на война. На Сарафов бе наредено да връчи нотата на 5 октомври сутринта и да напусне незабавно Цариград, предоставяйки защитата на българските интереси на руското посолство и консулствата [91]. Обявяването на война бе споделено между двете страни.
Гешов обясняваше, че едва след като се убедил в неизбежността на войната, се наложило създаването на Балканския съюз поради отказа на Русия да влезе в пряк съюз с България. Понеже Портата отказала да даде административна автономия на Македония и Одринско, за да се превърнат във втора Източна Румелия, и обявила война, то трябвало да се отговори със същото [92]. Но в плановете на Съглашението Балканският съюз бе определен в наближаващата „голяма война” да воюва не толкоз против Османската империя, колкото срещу Двойната монархия. Неговото вкарване в действие бе малко преждевременно. При една европейска война всеки съюзник щеше да тръгне по своето естествено направление на разширение: Сърбия в Косово, Босна и Херцеговина; Гърция — в Тесалия, Епир, Беломорските острови и Малоазиатското крайбрежие; Черна гора — в Новопазарския санджак и Северна Албания. Румъния имаше да разрешава голямата си задача в Трансилвания. Тогава България можеше необезпокоявана да освобождава Македония и Одринска Тракия, воювайки заедно с Русия срещу Османската империя. Войната с вековния враг бе наистина неизбежна, но би могла да се поотложи още за година-две, а не да се ускорява окончателното решение на източния въпрос при условия, неблагоприятни за трайните български интереси.
Непосредствено преди началото на военните действия Фердинанд се сети да иска сформирането на още една отделна армия, 4-а, в състав от 100 000 души, които трябваше да се обучат, въоръжат и облекат. Изненадан, Министерският съвет обеща да направи „всичко възможно във военно време”, но изрази съмнение в мъчната изпълнимост на това внезапно възникнало у Главното командуване желание, поради което се напомни за сръбското предложение [93]. Мнозинството от министрите не сдържаха основателното си недоволство: „Преди да решим да воюваме, ние искахме мнението на Военния съвет. По указания на Военния съвет ние влязохме в пътя, който ни изведе на бойното поле. Никой върху никого не може и не трябва да сваля отговорностите” [94].
До образуването на Балканския съюз щабът на армията изготвяше оперативните планове с оглед самостоятелното действие на българската армия, като се предвиждаше да се нанесе решаващ удар с 2-ра и 3-а армия в Южна Тракия, а 1-ва армия да навлезе в Македония и вдигне на въстание българското население. Като се възползуваше от по-бързата мобилизация и ускореното съсредоточаване, България трябваше да води настъпателна война, без да изпуска грабнатата инициатива. Сключването на съюзните договори и военни конвенции промениха плана за воденето на войната, изработен през 1908 г. под ръководството на генерал-майор Атанас Назлъмов, и главните български сили се съсредоточиха за настъпление на Тракийския оперативен театър, а само 7-а рилска дивизия се остави за съвместни действия със съюзническите войски в Македония [95]. Въпросът за обединено съюзническо командуване изобщо не се повдигна, защото всяка страна държеше да води самостоятелно военните операции. Той се реши непълноценно чрез размяна на представители при главните квартири.
Основната оперативна идея възлагаше на 2-ра армия да обсади Одринската крепост, защото нейното атакуване означаваше отвличането на значителни сили, с което щеше да се даде възможност на противника да завърши съсредоточаването си. Главното командуване бързаше да нанесе решителен удар на главните вражески сили. 1-ва армия получи задачата да настъпи в пространството между Одрин и Лозенград и посрещне неприятеля, ако и той премине в настъпление, а с 3-а армия се замисляше нанасянето на решителния флангови удар. В случай че противникът действуваше отбранително, се планираше атакуване на Лозенградската крепост и след пробиване на вражеския фронт 1-ва и 3-а армия настъпваха на югоизток, за да търсят решителната битка с главните неприятелски сили. За осигуряването на десния стратегически фланг и за поддържане връзка със съюзническите сили в Македония 2-ра тракийска дивизия образуваше два отряда: Хасковският имаше назначението да действува към Кърджали — Гюмюрджина — Дедагач, а Родопският щеше да настъпи към Смолян — Драма — Кавала, Лъджане — Сяр и по долината на Места с главната цел да прекъсне съобщенията на османската армия между Македония и Тракия. 7-а рилска дивизия в състава на 2-ра съюзническа армия бе определена да действува в долините на Струма и Брегалница [96]. Вражеската армия на Балканите трябваше да понесе съкрушителни удари, преди да се попълни с пресни подкрепления от Близкия изток.
Не само управляващите кръгове в Цариград, но и чуждите военни наблюдатели виждаха силата на империята в нейните многочислени армии. Точно тази „предвзета идея” искаше да разбие българското висше командуване: „Борбата срещу такъв противник може да се води главно по един начин — нанасяне един бърз и смел удар, който непременно да го зашеметява; удар, който непременно да поразява въображението му; удар, който да убива вярата у собствените му сили…. Важно е да се разбие идеята, а не неприятелските физически сили” [97]. Това ръководно стратегическо схващане предопределяше настъпателния характер на военните действия, за да се вземе връх още в самото начало.
В основата на последното изменение на оперативния план генерал Фичев постави политическата цел на войната, както му я съобщи Данев на 4 октомври в Стара Загора. Председателят на Народното събрание твърдеше, че пряката намеса на силите е избягната, за да се отклони голямата война, но те още при първите успехи на съюзническото оръжие щели да се намесят, за да спрат бойните действия. Гешов допълни — и да въведат автономно управление в Македония и Одринско [98]. Поради това Главното командуване трябваше да постигне по-скоро разбиването на вражеската армия и да спре настъплението на р. Еркене, „тъй като Русия е дала да се разбере, че не ще й бъде приятно българската армия да се приближи към Цариград”. Изказаният възглед съвпадаше със схващането на началник-щаба, който се боеше от затягането на войната, заплашваща да изтощи по-ограничените средства на съюзниците. Той изрази мнението дипломацията да подготви почвата за интервенция, от която България да се възползува при първия случай, за да се свърши по-бързо войната, с по-малко жертви, като се предотвратят навреме възможните усложнения със съюзниците [99]. Нито Главното командуване, нито правителството допускаха, че ще се достигне не р. Еркене, а Чаталджанската укрепена позиция.
Късно вечерта на 4 октомври генерал Фичев докладва на царя за направените разпореждания по започването на военните действия. Фердинанд, почувствувал огромната отговорност пред тревожната неизвестност, подписваше със смутолевеното извинение: „Генерале, аз не познавам военното дело, всичката ми надежда е на Вас” [100]. След първите победи той забрави при.знанието си. За Гешов честолюбието във военната област бе непознато, защото, както повеч

Отговори с цитат

ПРЕЛОМНАТА ИЗНЕНАДА ЛОЗЕНГРАД
Коренните реформи не се постигнаха чрез натиска на общата мобилизация. Войната стана историческа необходимост. В 00 ч. на 5 октомври 1912 г. бе издадена височайша заповед № 15 по действуващата армия: „След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици — наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можеме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво” [105]! Дългоочакваната новина раздвижи струпаните по границата войски. Всички се прегръщаха и поздравяваха със странното „Честита война!”. Никой не мигна от нетърпение да тръгне напред. Хълмовете се огласиха от песните „Шуми Марица” и „Ний ще победим”, завършващи с мощни избухвания на „ура” [106]. Този тържествен миг, необходим за националното самоутвърждаване, бе чакан векове.
Трудно е за изследователя да опише разгорелия се възторг сред войници и офицери, очакващи войната като дълг пред историята и бъдещето. Много точно е изразил в дневника си всеобщото ликуване полковник Петър Тантилов, началник на артилерията в 3-а армия: „Война! Най-после, изпълни се общото народно желание, изпълниха се мечтите. Боже, помогни ни! Трябва да победим! Трябва отмъщение, трябва създаване на Велика България, трябва живот и право на съществуване за България; само с война и победата ще спечелим всичко, а без нея обречени сме на загиване. Не са жертвите, които ще дадем в тая война, невъзвратими загуби, напротив, те са залог, че с тях ние ще осигурим славно съществуване на България” [107]. Безценният човешки живот можеше да се жертвува за свободата на съотечествениците.
С голямо чувство за историзъм генерал-майор Георги Вазов възкликна: „Подвигът е славен, времената са велики, тях българският народ е чакал 600 години и няма защо да се жалят усилия и жертви, за да се изкара почнатото велико дело на добър край” [108]. Пълководците поведоха войските „за обединението на всичко българско”, за да ги „кръстят с огън и меч” в бойната слава [109].
Директива № 1 по действуващата армия заповядаше военните действия да започнат в 7 ч. сутринта. На 2-ра армия се възложи задачата да обсади Одринската крепост, като неутрализира нейния гарнизон и осигури операциите на главните български сили на линията Одрин — Лозенград. 1-ва армия трябваше да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия с конната дивизия да я следва в отстъп на 30 км „със специална мисия”. Скрита от противника, армията на генерал-лейтенант Радко Димитриев щеше при благоприятна обстановка да се изнесе напред и внезапно да нанесе главния удар [110]. Стратегическата изненада можеше да грабне нужната обнадеждаваща голяма победа.
Два часа след като българските войници прекрачиха държавната граница по цялото й протежение с мощно “ура”, в претъпканата съборна черква „Св. Богородица” Фердинанд прочете с развълнуван глас манифеста за обявяването на войната: „Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот… И българският народ си спомни пророческото слово на царя освободител: „Святото дело трябва да се доведе докрай!” (израз, взет от проекта на Ризов, предполагащ не автономия, а възстановяване на Санстефанска България — б. а.). Нашето миролюбив се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието… Нашето дело е право, велико и свято. “И в тая борба на кръста против полумесеца (израз, прибавен лично от Фердинанд — б. а.), на свободата срещу тиранията ние ще спечелиме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка” [111]. Нестихващо „ура” се разнесе над Стара Загора [112]. По улиците на столицата и по-големите градове жителите се тълпяха радостни пред прясно залепените манифести, а в селата се трупаха около викащите глашатаи. Неописуемото въодушевление се пренесе светкавично в Македония и Одринско, където поробените българи изразяваха готовност да дадат жертви в освободителната война [113]. Целият български народ се сля в едно стремление, за да извоюва правото си на свободно и съвместно съществуване.
Изразът „борба на кръста против полумесеца”, заимствуван от царя от проекта на неговия секретар Стефан Чапрашиков и внесен в този на Министерския съвет, бе неправилно изтълкуван в европейската дипломация и печат като призоваващ към религиозна война. В Петербург пък прозряха желанието на „последния кръстоносец” Фердинанд да „забие кръста на „Св. София”. Понеже и Мехмед V обяви „свещена война срещу гяурите”, се появиха опасения от изтребителна война, в която да се унищожава и мирно население. Наложи се Гешов да обясни, че полумесецът представлява самата империя, а не мохамеданската вяра [114]. Кръстът бе общ символ на балканските съюзници.
За да усмири гнева на великите сили, министър-председателят изпрати окръжно до дипломатическите представители, в което преповтори измамните обещания за реформи и нетърпимото положение на сънародниците под властта на султана, изтъквайки предизвикателствата на Високата порта, на които трябва до да се отговори, за да се въведе „ред и омиротворяване”. Българското правителство призоваваше да не му се отказва поне благосклонен неутралитет [115]. Маджаров отговори успокояващо. „Вземем ли Одрин, по-добри от българите няма да има. Но това зависи от нашите военачалници и от провидението” [116]. Молбата се отправи преди всичко към Певчески мост, където Сазонов бе много ядосан от твърдението, че руското обществено мнение подкрепя делото на Балканския съюз, а руската дипломация му се противопоставя [117]. Гешов незабавно обаче го опроверга. Положението на воюващите съюзници се усложни, защото същия ден в Лозана се подписа договорът за мир между Италия и Османската империя, влизащ незабавно в сила. .
Пред кореспондента на виенския вестник „Ди Цайт” Гешов се изповяда: „Бог ни е свидетел, че ние, особено аз, не сме искали война, и ако след всички тия турски предизвикателства войната избухна, не е в нас вината. Ние се надяваме, че Европа не ще повтори грешката си от 1878 г. и че тоя път ще настъпи окончателно умирение на Балканския полуостров” [118]. Твърдението за обща мобилизация без непременно намерение да се воюва, а само като предпазно средство можеше да се провери, ако Портата бе въвела веднага исканите коренни реформи. Въз всеки случай Гешов не бе най-подходящият пръв министър за време на война. По би му прилягал постът министър на финансите, обаче положението му на партиен ръководител го постави начело на правителството.
Великите сили заеха поведение на ненамеса в Балканската война, за да избягнат сблъсъка помежду си, за който още не бяха готови. Людсканов продължи да уверява в Петербург, че няма да бъдат въвлечени преждевременно в избухналия пожар: „Балканските държави се надяват да превъзмогнат сами военните трудности и чакат помощ от Русия, когато ще се свършат военните действия и ще започнат дипломатическите затруднения” [119]. Данев се обади на 6 октомври от Главната квартира: „Тук всичко върви гладко. Царят е много доволен от улесненията, които ни се правят в Русия” [120]. Ценната услуга не можеше да не срещне признание.
Бързото настъпление бе неочаквано за противника. В нощвите на фурната на свиленградския гарнизон замесеното тесто втасваше, а в готварницата яденето вреше в котлите. Командуващият 2-ра армия желаеше да приближи Одринската крепост, в която още нямаше много войски, за да я обкръжи и от северозапад между Тунджа и Арда [121]. Но Главното командуване не позволи да се измени задачата на обсаждащата армия, тъй като атаката на крепостта в първите дни на войната не бе предвидена. Тежката артилерия не се подвозваше, а и намерението на щаба на действуващата армия бе „да изтегли на един фронт армиите, да подравни фланговете им и да произведе решителния удар с 3-а армия срещу десния фланг на турското разположение” [122]. Генерал-лейтенант Никола Иванов се тревожеше за десния си фланг и настоя да се усили тилът на Хасковския отряд, който „да се опре на Арда” [123]. Вечерта на 6 октомври генерал Фичев получи сведения за съсредоточаване на значителни вражески сили в Кърджалийско, готвещи се за настъпление към Хасково и Харманли в обход на десния фланг на 2-ра армия, поради което разпореди конната дивизия да се прехвърли в Елхово. Но проверката не потвърди стряскащата новина и заповедта се отмени [124]. Още в самото начало на войната конното разузнаване не се оказа на необходимата висота.
Главното командуване не усети превъзходството над врага и чакаше това да се докаже в големите боеве. То отдаваше по-голямо значение на докладите на военните аташета и извадките от чуждите вестници, отколкото на сведенията от щабовете на отделните армии, което не можеше да бъде предпоставка за „разумна стратегия”. Започна разкарване на цели бригади „ту напред, ту назад” въз основа на заповеди, които „всеки ден се менят и си противоречат”: „Армиите се командуваха като полкове” [125]. Така се стесняваше творческата инициатива на щабовете на отделните армии и дивизиите, на които не биваше да се дават директиви почти всеки ден, а и не бе нужно висшето командуване да се занимава с войсковите части.
Османската армия бе организирана от германски военни инструктори и се ръководеше от германската военна доктрина. Ето защо Берлин се превърна в източник за узнаване намеренията за нейните предстоящи действия. На 6 октомври Ив. Ст. Гешов съобщи, че според компетентните военни специалисти, „ако се удържат турските позиции между Одрин и Лозенград минимум петдесет дена, ще последва голяма изгода за турската армия, вследствие на ежедневното нарастване на числеността й”. Главният реформатор фелдмаршал Колмар фон дер Голц заяви, че в началото балканските съюзници ще пожънат победи, но „отпосле поради многочислеността на турската армия, тя ще има надмощие”. Той посъветва Назъм паша да настъпи, след като мобилизираните войски се съсредоточат на Еркене. Дипломатическите кръгове бяха на мнение, че ако Балканският съюз удържи решителна победа, силите ще се намесят да прекратят войната в негова полза. Тогава дори Германия щяла да зареже губещата страна: „Всичко ще зависи от резултатите на войната.” Граф Берхтолд също потвърди, че силите ще се намесят „веднага след едно значително сражение” [126]. Запазването на статуквото би станало извънредно мъчна задача.
Наближаваше денят за премерването на силите, чакано с нетърпение както от българската външна политика, така и от „европейския концерт”. Издадената на 7 октомври директива № 2 остави 2-ра армия да се затвърди на заетите позиции, а 1-ва армия трябваше да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-а армия, която като ударна армия получи задачата да достигне линията Татарлар—Каръмза [127]. Османското Главно командуване смяташе, че главните български сили ще се явят по долините на Арда и Марица. Източно от Лозенград през труднопроходимата Странджа планина водеха кози пътеки, крайно непригодни за преминаване на цяла армия. Едва на 6 октомври се изясни, че многобройни български войски настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да се спуснат в долината на Еркене, за да отрежат пътя за отстъпление към Цариград и да затворят цялата Източна армия в Одринската крепост. Ето защо Назъм паша заповяда незабавно настъпление от линията Лозенград — Одрин [128]. Той не допускаше, че „несъществуващата” досега 3-а армия ще се яви зад левия фланг на 1-ва армия. Двете воюващи армии се движеха една срещу друга, решени да се сблъскват ожесточено в името на толкова необходимата победа.
Високата порта пристъпи към използуване на превъзходството си в Черно море. На 8 октомври сутринта два броненосеца обстрелваха гр. Каварна и предприеха опит за десант, отбит от бреговата охрана, след което се спуснаха на юг и откриха огън по казармата при двореца Евксиноград, манастира „Св. Константин”, окръжното стопанство и детския санаториум. Българското правителство остро протестира пред великите сили и настоя да се спре бомбардирането на незащитени населени места [129]. Хагската конвенция от 1907 г. Предвиждаше порицание на своите нарушители.
Стефан Бобчев бе натоварен да поиска съдействието на Петербург за осигуряване на крайбрежието от нови набези. Нератов сподели, че „Русия ще дири благоприятен момент за интервенцията”. В прощалната си аудиенция Фердинанд възложи на новоназначения пълномощен министър да употреби „в критичния момент” всички усилия за добиване на руската интервенция. Гешов също му отговори за възможна интервенция, която би могла да се наложи от „някои грозни събития” [130]. Войната с всичките си опасни неизвестности току-що бе започнала и презастраховането се сметна за необходимо.
Най-сетне Данев предаде в Министерския съвет жадуваната новина: „След два-три дни 3-а армия почва сериозна операция срещу Лозенград.” Той подкани да се побърза със свикването на запасните и новобранците, понеже „ще имаме нужда от тях след заемането на Лозенград да атакуваме със сигурен успех турските позиции на Еркене”. Със съгласието на генерал Фичев правителственият представител поиска да се настои в Белград да се предоставят по-скоро обещаните войскови части [131]. Според Главното командуване опасност от десанти нямаше, тъй като се разполагаше с достатъчно сили за тяхното проваляне, обаче председателят на Народното събрание отбеляза, че морската блокада и бомбардирането са в разрез с българските усилия да се запази крайбрежието чрез силното руско присъствие в Черно море: „Ако руската интервенция не последва, моля да настоите гърците да нападнат Дарданелите, да видим дали след това русите (ще останат — б. а.) хладнокръвни” [132]. Странно прозвуча подобно съдържащо усложнения предложение в устата на русофила политик.
По данни на военното разузнаване противникът прехвърляше и съсредоточаваше в околностите на гр. Виза един армейски корпус за действие в обход на левия български фланг. При недостатъчно изяснената обстановка късно вечерта на 8 октомври по настояване на полковник Нерезов се предаде директива № 3, според която 2-ра армия продължаваше да се окопава около Одринската крепост, а 1-ва армия оставаше на заетите места с готовност да действува прикриващо в зависимост от развитието на събитията срещу главната 3-а армия, получила задачата „да атакува укрепения пункт Лозенград и да го заеме. До завземането на Лозенград 1-ва и 2-ра армия, тясно свързани, не биваше да предприемат никакви действия, а да бъдат готови да посрещнат евентуалното преминаване на врага в контранастъпление [133]. Главното командуване разгада настъпателните пориви на противника.
Генерал Фичев минаваше за песимист, защото предвиждаше най-лошото, за което искаше да има готовност. В случай на крайна несполука той предполагаше постепенно отстъпление към линията на укрепените пунктове Търново-Сеймен (Симеоновград) и Ямбол, където да се организира „активна и упорна отбрана… догдето се намеси дипломацията за спирането на военните действия” [134]. Макар и последен вариант, този проект хвърляше съмнение върху решителността на началник-щаба и му подронваше боевия авторитет. Напротив, генерал Савов тръбеше за сигурна победа, което допадаше на царя, правителството и общественото мнение. Той не допускаше дори да се помисли за поражение и неговата властна личност започна да хвърля дебела сянка върху предпазливия генерал Фичев.
Въз основа на вече говореното с Данев началникът на щаба изказа мнение да се подготви дипломатическа интервенция на силите, защото след Лозенград щял да се нанесе решаващият удар и достигне Ергене. На тази река действуващата армия трябваше да спре и уреди тила си и после, ако се наложи, да предприеме по-нататъшни настъпателни операции. Според генерал Фичев продължителната война на изтощение щеше да се избегне чрез намесата на силите за нейното спиране. Той пресмяташе, че може успешно да се воюва 35 дена, а докато се извършела интервенцията, щял да мине месец [135].
Опасението на началник-щаба да не последва обход на десния фланг откъм Димотика и Кърджали по десния бряг на Марица и долината на Арда му пречеше да съсредоточи вниманието си върху решаващия удар на левия фланг. Той допускаше, че когато главната група армии атакува Лозенград и напредне на юг, турците могат да предприемат настъпление със значителни сили срещу десния фланг — „да се постараят да отхвърлят цялата армия на изток и да ни отрежат от нашата база” [136]. Изтерзан от съмнения, на 9 октомври в 2,17 ч. след полунощ генерал Фичев се разпореди уж „по заповед на Негово величество” 1-ва -армия в случай на сбъдване горепосочения страшен призрак да отстъпи към Елхово, „гдето ще се опитате да задържите неприятелското настъпление и да дадете възможност на 3-а армия да отстъпи към Ямбол”. 2-ра армия трябваше чрез упорито задържане на врага да отстъпи на Търново-Сейменската позиция, където да осигури десния фланг и тила на действуващата армия [137].
Тъй като на 8 октомври царят и неговият помощник отсъствуваха от Стара Загора, генерал Фичев подплаши Данев да иска интервенцията на Русия. Дали началникът на щаба твърдеше вярно, или е бил разбран погрешно, но още сутринта на 9 октомври председателят на Народното събрание обсади царския вагон: „Генерал Фичев му казал, че пред Лозенград ще доживеем втори Плевен и че за това той Данев трябва да апелира към великите сили (ние знаеме коя), за да интервира за миросдобиване!” Ядосан, Фердинанд се скара с Данев: „Защо сега искате интервенция! Вие ме накарахте да обявя война, а сега искате интервенция. Това значи да се оскандалим. Войната ще водим, за да видим дали ще ги бием, или ще ни бият, но без да водим война, това значи, че не сме били за войната.” Наложи се генерал Савов да обясни на правителствения пратеник, че не бива да се влияе от „хора на теорията”, защото Лозенград ще падне още утре [138]. Данев не спа две нощи, докато не се потвърди истинността на обещанието.
Фердинанд бе вбесен от пораженските настроения и сподели със своя бодър помощник: „Аз се разсърдих и му забраних да говори пред мен подобни подлости. Всичко това ние го дължим на генерал Фичев, който заразява всички и който трябва да бъде уволнен час по-скоро” [139]. Началникът на щаба направи първата стъпка към своето изпадане в немилост, за да блесне звездата на неговия съперник. Той се учудваше, че царят не виждал необходимостта дипломатическата дейност да върви успоредно с военните действия, а според него „военната и особено политическата обстановка ни налагаше да ускорим сключването на мира” [140]. След превземането на Лозенград.
В телеграмата си до Министерския съвет Фердинанд не бичува толкова силно внушеното черногледство на Данев и колебанията на неговия военен съветник, а спомена за повдигане на въпроса относно „европейска интервенция след предстоящите военни събития по линията Одрин — Лозенград”. Съвсем изненадан от „тия странни предложения”, той обяви: „По никой начин и под никакви условия не допущам да стане и дума за едно подобно унижение, което целият български народ ще посрещне с негодувание и възмущение. Предложението на председателя на Народното събрание е толкова повече странно, че до тая минута нашето оръжие навсякъде оправда моите надежди и че духът на армията е отличен и насочен изключително към решителна борба с вековния враг. Политически съображения налагат да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води война докрай.” Фердинанд разпореди да се свика под знамената призив 1913 г. и да се ускорят военните доставки от Виена и Одеса: „С тия мероприятия ние ще осигурим успеха на нашите военнополитически цели, за реализирането на които бързината е условие от първостепенна необходимост” [141]. Нищо не се каза за р. Еркене като крайна линия на българското настъпление.
Министерският съвет одобри възгледите на царя относно повелителните съображения, налагащи „да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води войната докрай” [142]. Освен изпълнението на посочените мероприятия правителството реши със съгласието на монарха да изпрати Теодоров в Ниш на среща с Пашич, понеже Сръбското главно командуване отказваше да отдели две дивизии за Тракийския оперативен театър [143]. Но докато пристигнеха съюзническите войски, главното сражение щеше да бъде завършено.
Без да се отказва от старите си натяквания, на 10 октомври Сазонов обеща да нареди незабавно на Гирс да обърне внимание на Портата да не повтаря обстрелването на незащитените български пристанищни градове. Той отбеляза, че се преговаря по въпроса за интервенцията, но „за да се пристъпи към нея, ще трябва да се дочака един решителен акт на театъра на войната и, второ, съгласието на воюващите” [144]. Ключово положение, недостатъчно ясно на генерал Фичев.
Силите чакаха да видят изхода на „едно или две решителни сражения”, за да се намесят и спрат войната [145]. И двете воюващи страни схващаха значението на първата голяма победа и техните войски настъпваха стремително едни срещу други. Абдулах паша бе сигурен за своя десен фланг, опрян на Лозенградската крепост с подсиления 3-и армейски корпус на способния Махмуд Мухтар паша, министър на военноморския флот. Заповядвайки на 9 октомври сутринта настъпление от линията Лозенград — Одрин, той се обърна към войниците: „Вас чакат на земята щастие, а на оня свят — рай” [146]! Вземайки лявото крило на 1-ва армия за главно направление на настъплението, вражеското Главно командуване не подозираше че зад него в отстъп е разположена 3-а армия, предназначена да внесе прелом във военните действия.
Неуспял да се отърси от страховете си, на 9 октомври в 3 ч. генерал Фичев събуди генерал Димитриев, за да му предаде инструкцията: „Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемате една несигурна операция.” При отстъпление на 3-а армия се даваше посоката към Ямбол в най-тясна връзка с 1-ва армия. Преодолял недоумението си от прекалената боязливост, командуващият 3-а армия внесе мъничко успокоение: „Дълбоко сме уверени в успеха. Предварителният план е следният. Днес приближаваме до линията Куюпгяур — Петра — Кадъкьой, и утре — утвърждаване на тази линия. През нощта от 10-и срещу 11-и настъпваме към укрепената позиция на противника с цел да заемем прикриващи за артилерията ни пехотни позиции. На 11-и комбинирана пехотна и артилерийска атака, а може би и щурм” [147]. Това означаваше Лозенград да се превземе след кратка обсада или направо от движение с открита сила, като и в двата случая се отрежеше пътя за противниковото отстъпление към Бунархисар или Одрин.
Липсата на достоверни разузнавателни сведения поради колебливото използуване на конницата изправи внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърли в ожесточени боеве при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, 4-а преславска дивизия и 5-а дунавска дивизия действуваха 1-ви, 4-и, 2-ри и 3-и армейски корпус и една конна дивизия. Повече от пет века се чакаше този исторически ден на надделяването. Обладани от високото съзнание за великата освободителна мисия, българските войници се хвърлиха в атаки „на нож”, вкопчвайки се в упорити схватки [148]. По цялата линия врагът бе спрян и отхвърлен назад, обаче победата още не се усмихваше никому. Пламналите боеве около Лозенград откриваха ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления поради липсата на тежка артилерия.
И за 10 октомври оставаше в сила директива № 3, заповядваща на 3-а армия да заеме и се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори огънят се разгоря с нова сила. Българската артилерия спечели напълно двубоя с вражеските батареи. В 11 ч., когато боевете достигнаха връхната си точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер за свръзка доложи на генерал Димитриев, че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-а армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. За предотвратяване на пробива командуващият отдели една бригада от 6-а бдинска дивизия, но се предвиди, че тя ще стигне късно. Поради това се взе решение да се настъпи енергично напред за превземането на Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. 1-ва софийска бригада с подкрепата на 2-ра преславска бригада спря настъплението на внезапно изникналата противникова дивизия и под закрилата на съкрушителния оръдеен огън я отхвърли „на нож” към с. Гердели. Генерал Димитриев лично оглави една дружина от 15-и ломски полк [149]. Така връзката между двете отделни армии бе заздравена.
1-ва бригада от 5-а дунавска дивизия превзе височините Каракол по левия бряг на Сарсуват дере, в обход на които действуваше 3-а бригада. И тук се притекоха на помощ храбрите преславци. 2-ра бригада бе спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на два-три километра от 3-а бригада, вместо да атакува във фланг неприятеля, което щеше да произведе катастрофалното бягство във вражеските редици, незабавното влизане в Лозенград и вземането на хиляди пленници и десетки оръдия [150]. Понякога рискът излизаше по-безопасен от предпазливостта. Пропуснатите възможности се изкупуваха с повече войнишка кръв. Крепостта можеше да бъде взета едно денонощие по-рано.
4-а преславска дивизия разби три вражески дивизии при с. Петра и ги обърна в безредно отстъпление към Лозенград и Кавакли. Преследването бе прекратено поради спусналия се мрак, проливния дъжд и навлизането в обсега на крепостната артилерия. В 19 ч. на 10 октомври генерал Димитриев заповяда 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град [151]. Но не бе съдено да се щурмуват опорните точки на Лозенград, защото в двудневните кръвопролитни боеве противникът изгуби вяра в собствените си сили и почувствува превъзходството на доскоро презираните и подценявани „гяури”. През нощта на 10 срещу 11 октомври започна масово бягство назад, обаче прикриващите части с чести престрелки въведоха в заблуждение щаба на 3-а армия. Напразно опитващ се да спре обезверените войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша: „Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да задържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност” [152].
Командуващият Източната армия съзря опасността десният фланг да бъде изложен на обход откъм Лозенград — Виза, с което неговата армия щеше да бъде отхвърлена към Марица и пътят към Цариград падаше в ръцете на българите. Разбирайки невъзможността да спре бързо отстъпващите войски, той заповяда съсредоточаване на линията Бунархисар— Люлебургаз, на р. Караагач, за да се задържат двете български армии, докато пристигнат подкрепления от 16-и, 17-и и 18-и корпус, с които да даде решаващо сражение на силната позиция зад р. Еркене. Конната дивизия се зае да прикрива отстъплението [153]. Вражеската конница изпълни по-добре задачите си в сравнение с българската.
Противникът напусна Лозенград, оставяйки малки части да поддържат огъня от фортовете Скопо и Раклица и да създават убеждението, че отбраната ще продължи и на следващия ден [154]. Сутринта на 11 октомври 1912 г. в занемелия град се чуваха отделни изстрели. Генерал Димитриев не можеше да предположи „даже като мечта” изоставянето на такава силна твърдина. Няколко снаряда се пръснаха по укрепленията, оставени без отговор. Изпратеният конен разезд прекоси града, без да открие противник. Командуващият веднага докладва на царя, че 3-а армия след упорити двудневни боеве зае укрепения Лозенград, като „противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар”. След това точно в 11,30 ч., заобиколен от щаба си, той влезе в града, посрещнат от освободените жители с радостни викове, обсипван с цветя, при звъна на черковните камбани. По стар славянски обичай първенците на общината му поднесоха хляб, сол и „ключа на крепостта”. Генерал Димитриев прие парадния марш на 6-а бдинска дивизия, която следваше 5-а дунавска дивизия, с пресни сили за близко преследване [155]. Неприятелите щяха да критикуват „Наполеончето” за губене на време.
Конната дивизия ту влизаше, ту излизаше от състава на 3-а армия, страдаща от вредната двойственост в командуването. Генерал Назлъмов чакаше одобрението на Главната квартира, за да изпълни заповедите на генерал Димитриев. Той поиска неколкодневна почивка за хората и конете. Командуващият 3-а армия не уважи молбата и нареди конницата да настъпи най-енергично по направление Енидже — Енимал — Еникьой, за да отреже съобщенията на врага към Бабаески, без да му дава възможност да се опомни и устрои. Предполагаше се, че 1-ви и 2-ри корпус са отстъпили към Бабаески — Люлебургаз, а 3-и корпус към Бунархисар [156].
Генерал Фичев упрекна командуващия армията, че вместо да преследва бягащите османски войски, правел парад в Лозенград — отговор на обвинението, че щабът на действуващата армия не позволил преследването. Той призна обаче, че поради изоставането на обозите с храни и бойни припаси, липсата на пътища и умората смятал за възможно само тактическо, а не стратегическо преследване [157]. Генерал Димитриев, като донася за умората на войските от похода през Странджа до Главното командуване и срещните боеве за Лозенград, отбелязва, че „духът след тази победа е на недостигаема височина”: „Считам за необходимо да дам на по-голямата част от армията два-три дена почивка, през което време да попълним возимите и носими продоволствени припаси, ако обаче общото стратегическо положение налага да действуваме, то моля да ми се даде директива и ние сме готови веднага за работа… Моля, дайте ми по-широки директиви, та в случай на скъсване съобщенията да мога да действувам по-самостоятелно [158]. Главното командуване продължи да стеснява творческата инициатива на командуващите армиите чрез почти всекидневно издавани директиви, без достатъчно познаване на действителната стратегическа обстановка, но и те трябваше да си позволят по-голяма самостоятелност в собствените решения. Молбата за почивка не се последва от заповед за незабавно далечно преследване.
За шест дена 3-а ударна армия извърши марш маньовър на 120 км и следователно, като се извади един ден спиране, тя измина по 24 км на денонощие през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства. Противникът не допускаше нито нейното съществуване, нито възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския стратегически фронт бе първата голяма победа на Балканския съюз, която даде дълбоко отражение върху по-нататъшния ход на цялата война. В Лозенград бяха взети ценни трофеи — 58 оръдия, два самолета, грамадно количество боеприпаси, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-и корпус и личния багаж на неговия командир [159]. Генерал Димитриев запази за спомен златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша.
Телефонът в кабинета на военния министър не преставаше да звъни, но и той бе в напрегнато очакване. Окрилящата новина долетя едва в 16 ч. и генерал Никифоров веднага я разпространи из столицата, предизвиквайки „общо ликуване”. Забиха камбаните, понесе се незаглъхващо „ура”, всички се поздравяваха с „Честита победа!”. Пред сградата на Министерския съвет премина факелно шествие, приветствувано с речи от Гешов и генерал Никифоров. Дори Неклюдов преодоля строгия неутралитет и се обади на министър-председателя: „Това е съкрушителен удар за Турция!” [160]. В печата се появи изказването на фон дер Голц: „Само пруската армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград” [161]. Укрепеният град бе превзет от българската армия след двудневни боеве, на седмия ден от началото на войната.
Правителственият представител докладва от Главната квартира за отличния дух на войските: „Бягането на турците озадачава началника на щаба. Генерал Савов е по-самонадеян.” Отдалечаването на българските войски от базата за продоволствие създавало мъчнотии за новите операции: „Ако турците избягат и от Люлебургаз, както се предполага, ще трябва да ги гониме много далеч, чак до линията Чорлу — Сарай… (последните пет думи са зачеркнати — б. а.).” Председателят на Народното събрание настоя по-скоро да се изпратят пушки за Македоно-Одринското опълчение, запасните части и новобранците, да се извикат и сръбски войски, за да получат 1-ва и 3-а армия „пълна свобода на действие в предстоящата офанзива”. Той основателно вдигна тревога поради недостига от облекло и ботуши, за да не пострада здравословното състояние на войниците през наближаващата зима [162]. Холерата все още вилнееше само в редовете на противника.
На 11 октомври в Ниш Пашич обеща пред Теодоров да бъдат отделени две сръбски дивизии за обсадата на Одринската крепост. Той остана много доволен от българското искане, защото помощта щеше „да се изплати с лихвите”. В манифеста на крал Петър за обявяването на войната се споменаваше за „сръбските” градове Скопие и Прилеп [163]. Но българските генерали след преломната победа при Лозенград „съвсем и не мислеха за сръбските дивизии”. В Министерския съвет се изрекоха тревожни предупреждения, че Главното командуване си присвоява все повече власт, подхвърля сведенията за хода на военните действия „като милостиня”, обаче Гешов нямаше желание „да се залавя да оправя гърбицата на никого” [164]. Той се задоволи да обърне внимание на Данев, че неговите „бързи телеграми” съдържат сведения от служебния бюлетин на Главната квартира, които вече прочел по неговите страници [165]. Министрите не биваше да се сърдят на своя представител, понеже и той не бе посветен във всички тайни на замисляните военни операции. Това пролича от призива му да се привлекат всички сили за атакуването „със същия успех” на вражеската позиция по р. Еркене [166].
Вестта за победата при Лозенград се посрещна в Петербург с въздишка на облекчение. Не се налагаше пряка намеса за отърваване на България. Сазонов напомни да се искат „възможни неща”, и то приемливи за другите велики сили, защото Русия веднъж се опитала да прокара Санстефанския договор. Княз Григорий Трубецкой, началник на Азиатския департамент, съобщи, че се водят усилени преговори относно определяне условията за интервенция, обаче пожела да узнае „към кое време турските сили биха могли да надделеят над българските”. Генерал Владимир Сухомлинов пък поощри победителите: „Вие само вървете напред. Ние бдим над всичко. Чакаме и ще кажем думата си” [167].
Развиващите се „със светкавична бързина” събития се оцениха високо от Гешов в телеграма до Маджаров на 12 октомври: „Внезапната наша победа — ако даде Господ да се последва от други — отваря нови хоризонти за нашите действия.” В случай че силите не се съгласяха да умиротворят трайно Балканите чрез премахване на османското господство, то поне трябваше да се въведе автономно управление на Македония и Одринска Тракия с присъствие на български войски, докато се устрои местната милиция [168]. Полковник Тантилов се произнесе като военен специалист: „Това и беше нужно и отсега нататък ние можем с увереност да вървим напред — победата ни е осигурена” [169]. Не трябваше да се изпусне врагът да заеме нова отбранителна линия.
Най-голямата похвала за България, изрече френският военен министър Етиен Милеран, който обяви нейната армия за „най-добрата в Европа” и заяви, че „би предпочел за съюзници 100000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя” [170]. Той бе поласкан от твърдението, че в тази война френската военна школа побеждава германската, както „Шнайдер” надделява над „Круп”.