Tags

Related Posts

Share This

Напред, на нож!

 

Пелин Пелинов

Романът „Напред, на нож!“ е втората книга от епичната четирилогия на Пелин Пелинов „Възход и падение“. В него е представена цялостна документално-художествена картина на Балканската война (1912-1913)— от нейния замисъл до победния й край. Изключително достоверно са пресъздадени бойните действия на българската армия и дипломатическите ходове на правителството и монарха. Победите при Ереклер, Ески Полос, Гечкенли, на линията Люлебургаз-Бунархисар, на Галиполския полуостров и особено атаката и превземането на Одрин на 13 март 1913 г. са най-високите върхове, до които се издига българското военно изкуство. Балканската война е първата модерна война в Европа — в нея се използват по невиждан дотогава начин артилерията, картечниците и дори самолетите. По характер тя е завоевателна, но по същността си е народна, защото се води в името на националния идеал — освобождаването на братята българи от Македония и Одринска Тракия и обединяването на българското племе. В епичната историческа канава драматично се вплитат съдбите на героите от предходната книга — „Независима България“, както и на много нови исторически личности — генерали, политици, дипломати, офицери и обикновени войници. На фона на кървави битки, дворцови интриги, дипломатически капани, остро съперничество сред генералитета пламва една нова голяма любов между главния герой на четирилогията и омъжена жена. И в този роман „светата троица“ — власт, пари и секс, е в основата на мислите и постъпките на персонажите. Въпреки обема си „Напред, на нож!“ се чете с лекота и увлечение.
https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/23880_109581362535700_701475119_n.jpg
От блог:
В една селска къща в с. Струпец, след дълги перипетии, успях да намеря литография, която прилагам. Собственикът, внук на подофицер, който е взел участие и е раняван в БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913 г., каза, че това е „Атака“ от Вешин. — вBulgaria


“Двадесет и шести януари бе денят на надеждите на турците и те срещнаха с победно тържество зората му, без да подозират, че със залязване на слънцето под труповете на 6000 свои войници ще видят погребани надеждите си.”
Край бреговете на Бяло и Мраморно море „чедата на Анадола” щяха да срещнат „синовете на Рила”.
Гъстата мъгла помага на противника да се приближи на около стотина крачки от българската позиция, а в окопите се разнася вик „поганците са тук!”.
Завързва се ожесточен бой около ключовата позиция – чифлика Доган Аслан.
За да повдигне духа на своите войници командирът на 7-а рота от 2 дружина решава да се впусне в контраатака на чифлика без оглед на опасноста. Изправя се пред ротата с думите: “Войници, в днешния ден погледите на цяла България и на нашите братя при Одрин и Чаталджа са обърнати към нас. Който от вас обича България, да ме последва”!
Никой не остава в окопите и рилци стремително се спускат към чифлика, пробивайки гъстата мъгла под град от куршуми. Те всички знаеха, че „ако тук се пречупят, утре всички българи ще плащат за това!”.
Към 12,30 ч. при позицията на 2-а дружина пристига в подкрепа 4-а дружина от 49-и полк. Войниците от 2-а дружина ги посрещат с възторжено “Ура”. Дадена е заповед за контраатака по цялата бойна линия и офицерите командват „БИЙТЕ БРАТЯ БЪЛГАРИ!!! СЛЕД МЕН!!!”.
Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а Доган арслан отново е в български ръце.
Ето какво пише кореспондентът на руския вестник ”Известия” за боя при Булаир:
”Контраударът на Българската армия е светкавичен и безмилостен”.
13-и полк атакува „На нож! В един трепет, който обхващаше българския войник. Не това не беше страх, той беше влизал и друг път на нож, това беше еуфория, мощна, могъща, жар изпълнила вените му, огън горящ в очите му и лъва стоеше страшен на челото му, всеки момент, всеки момент щяха да полетят срещу омразния враг, всеки момент щяха да се врежат в кървава и бясна схватка с настъпващите турци!“, а това е ужасът за турските войници. „Поредната дива схватка, поредната кървава лудост обзе Разрязаната Могила при Булаир. Жестока, безмилостна, кървава, героична битка! Не битка а същинско безумие! Българите се биеха като последните дяволи!”
Рилци бяха победители и от войниците на 22-и Тракийски и 13-и Рилски полк – „Мощен тътен отекна над полето БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИЯ на фона на бягащите турски части!”
В боевете на 26 януари 1913 г. елитните турски дивизии губят повече от половината личен състав в сраженията край Булаир, чифлика Доган Араслан и Разрязаната могила. Опитът на турското военно командване да обръне хода на войната е ликвидиран, от тук нататък оставаше да падне само Одрин.
„Кървава зора вестява
страшни боеве за мъст.
Рилците са веч готови
смело в бой да полетят.
Пред стените булаирски,
никой не е идвал там,
само ние славно бихме
анадолска страшна сган.
Босненци гърмят и тряскат,
рилците без страх вървят,
тях гранатите не стряскат,
безжалостно враг требят.”
–––––––––––––––––––––––––––-

100 години от Балканските войни: Политическата обстановка на Балканите и в Европа преди конфликта

Автор: Венета Павлова

© Снимка: архив

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

През тази година се навършва един век от началото на Балканската война от 1912-13 година. 100-годишнината е повод да ви разкажем за нейната подготовка, за развитието на бойните действия, за най-мащабните сражения, за героизма и жертвите. И още: за талантливите български командири, но и за доброволците, за онзи подем, който кара британския журналист Джеймс Баучър да напише: „Българите отиват сякаш на сватба, не на война”. Защо тази война привлича много чужди наблюдатели и кореспонденти? Как тя е отразена в българското изкуство? За всичко това ще ви осведомяваме в поредицата „100 години от Балканската война”.

Армиите на Балканския съюз

През 1912 г. срещу Османската империя се изправят четири държави: България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балкански съюз. Целта е да бъдат освободени земи в европейската част на империята, населени предимно с християни, да се даде възможност на хората там да се развиват свободно в обществено и икономическо отношение. Народът ни се включва във войната 34 години след Освобождението от османска власт, следвайки мечтата си за национално обединение с българите в Македония и Одринска Тракия, останали в рамките на империята. Както посочва акад. Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания на БАН, има няколко несполучливи опита за създаване на Балкански съюз. Причина за неуспеха им са противоречия между страните, възнамеряващи да се включат в него. Основна цел на българската външна политика е постигане на автономия за Македония и Одринска Тракия, докато Сърбия и Гърция настояват за разделяне на Македония. Повод за преговорите за съюз срещу вековната империя дава едно събитие, случило се извън Европа. На 16 септември 1911 година Италия обявява война на Турция. В този ден италианският флот прави десант в земите на днешна Либия в борба за колонии в Северна Африка.

Иван Евстратиев Гешов

Тогава българското правителство на Иван Евстратиев Гешов решава, че след като една Велика сила вече е във война с Османската империя, другите Велики сили от „Европейския концерт” няма да могат да възпрат балканските съюзници също да посегнат на османското наследство и да постигнат свое решение на т.нар. Източен въпрос – отбелязва Георги Марков. – Затова още от втората половина на септември 1911 г. започват преговори за съюз първо със Сърбия. От българска страна те се водят от Димитър Ризов, пълномощен министър в Рим по онова време. Той преговаря от името на цар Фердинанд и на правителството за споразумение и евентуален съюз срещу Османската империя. Преговорите продължават няколко месеца, тъй като първоначално сръбското правителство настоява за три зони в Македония: една безспорна сръбска зона в Северозападна Македония, една спорна зона към река Вардар и една безспорна българска зона на изток от река Струма. Това не се приема от българското правителство. Налага се намесата на руската дипломация, а по това време Русия силно желае да образува съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с оглед предстоящата голяма война срещу Австро-Унгария и Германия. Така че тези преговори са водени под покровителството на Русия и когато в края на януари 1912 г. стигат до задънена улица, руският император поема височайшия арбитраж. В резултат се оформя една спорна зона в Северозападна Македония – Скопският санджак, а цялата останала част от Македония се нарича безспорна българска зона и това заляга в основата на договора за съюз между България и Сърбия. Той се подписва на 29 февруари 1912-та, преди сто години, годината тогава също е била високосна.
Доколко в Европа е бил осъзнат проблемът с човешките права в териториите на Османската империя, населени с християни? Имало ли е други възможности, освен война, за постигане на автономия и спазване на правата им? Според акад. Марков тогава под „Европа” са разбирали шестте Велики сили, разделени в две враждебни коалиции: Тройният съюз на Германия, Австро-Унгария и Италия срещу Тройното съглашение на Великобритания, Франция и Русия. А балканските държави са имали своите покровители сред тях. Обикновено всяка балканска страна, която е с нерешен национален въпрос, се обръщала за покровителство към една от Великите сили.
За България първоначално това е Русия, след това е Австро-Унгария, после отново Русия – отбелязва историкът. – А българските правителства са държали да се въведе автономия на Македония и Одринска Тракия, в които живеят милион и половина българи. Те, разбира се, имат училища, имат черкви, признати са като народност. Но стремежът на българското правителство е да създаде автономна област. И точно това не се е харесвало на Османската империя, както и на другите съседи на Царство България. Защото те не са искали да има акт, подобен на Съединението на Северна и Южна България от 1885 година, и по този начин страната ни да стане първостепенен фактор на Балканите.

© Снимка: www.lostbulgaria.com

Жени и деца от Беломорска Тракия

Национално-освободителното движение на българите в земите под османска власт е било организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация и от Върховния македоно-одрински комитет – продължава Георги Марков. – Върхът на това движение е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Но и след него се вижда, че Високата порта не желае нито да въведе автономия, нито да разшири правата на българите и на другите християни да участват в местното самоуправление. И през 1908 година, след срещата между английския крал Едуард Осми и руския император Николай Втори, се решава да се даде автономия на Македония, да се проведе радикална реформа.
През същата година обаче избухва младотурската революция. Новата власт възстановява конституцията и обещава равноправие на всички народности и вероизповедания в османските земи. Но по-късно започва заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства чрез административен и икономически натиск. Съпротивата срещу мерките за „отоманизация” се разрастват. А реформата в Османската империя е прекратена. Тогава вече се решава, че трябва да се пристъпи към силата на оръжието. Малка България обаче не може да воюва сама с огромната империя, разположена на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка. По онова време населението на Царство България е 4 милиона и половина души, а в Османската империя има 26 милиона поданици на султана. Освен това, другите съседи на България са предупредили, че искат да участват в подялбата на отоманското наследство. Така започват преговори първо със Сърбия, след това с Гърция, после с Черна гора, за да се създаде Балкански съюз за война срещу империята. Войната започва на 5 октомври 1912 г. и завършва с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г.