Tags

Related Posts

Share This

Оня прочут Самуил

Последните седмици от живота на забележителния владетел

15 Ноември 2013 13:55

 

Снимка: Преса


Нека имената на българските царе Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав – последните владетели на Първата българска държава, да бъдат достойно отбелязани на техните за пуснати в момента гробове в църквата „Свети Ахил“ в Преспа (дн. в Гърция). За това призова проф. Младен Григоров, виден кардиолог, председател на фондацията „Паметници на българската слава“. Подкрепиха го редица български интелектуалци. Повод е това, че идното лято се навършват 1000 години от битката при Беласица (29-30 юли 1014 г.). Нейните последици довеждат до смъртта на цар Самуил и до залеза на Първата българска държава (1018 г.). „Преса“ поддържа начинанието с поредицата „1000 години от битката при Беласица“, открита на 9 октомври т.г. Днес наш автор е проф. д-р Пламен Павлов, специалист по този период от българската история. Той също подкрепя призива за годишнината. А разказът му е за последните седмици от живота на един от най-силните български държавници, за драмите и загадките, с които е изпълнена есента на 1014 година.


Ранната есен на 1014 г. е особено време за тогавашните българи – трудно е то да се сравни с други периоди от богатата ни многовековна история… След катастрофата при с. Ключ (29 юли 1014 г.) се разиг­рават драматични събития, за които вече беше разказано в поредицата на в. „Преса“. Нека припомним накратко какво се случва през август, септември и октомври на злощастната 1014 година.

При разгрома на царската армия в Ключката теснина са дадени много жертви, а още повече са пленените. Византийските хронисти сочат 14 000 и дори ­
15 000 войници (в това число вероятно влизат и местни сили, събрани набързо като опълчение). Смело и рисковано престоло­наследникът Гаврил Радомир успява да спаси от плен своя баща, цар Самуил, като го мята при себе си на своя кон! После, както разказва византийският хронист Йоан Скилица, царят е отведен в укрепения Прилеп. Оттук вероятно след няколко седмици през Битоля и Лерин той отива в любимата си резиденция „Преспа“ на остров Свети Ахил, в Малкото Преспанско езеро, където остава до края на живота си. Че цар Самуил се оттегля

в „блатистата Преспа“

и умира там, свидетелства и византийският историк Михаил Аталиат (XI век). Командването на разбитата при Ключ армия е поето от Гаврил Радомир, който решително парира византийската офанзива. От Прилеп престолонаследникът потегля към Струмица (комит на града и областта му е боляринът Драгомъж), докато по същото време Василий II превзема крепостта Мацукион (Мачуково). Ентусиазмът, обхванал Василий II след Ключ, е попарен от тежкото поражение на солунския управител и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. Въвлечен в устроена от Гаврил Радомир засада, Вотаниат, както разказва Скилица (допълнен от епископ Михаил Деволски), „…паднал убит (…), като Радомир го изтърбушил с копието, което носел…“.

Когато вестта за гибелта на Вотаниат достига до Василий, той потегля назад. С помощта на евнуха Сергий императорът успява да убеди защитниците на Мелник да се предадат – успех, който обаче не е в състояние да промени ситуацията. През септември 2014 г. Василий нарежда масовото ослепяване на пленените български войници – чудовищното отмъщение за гибелта на Вотаниат. То всъщност отразява безсилието на императора да реши „българския въпрос“ през есента на 1014 г., както се надявал след победата при Беласица. Имайки предвид противодействието на Гаврил Радомир, а и наближаващата зима, Василий II се оттегля в своята база при Мосинопол (дн. Гюмюрджина/Комотини) в Беломорието. Именно там на 24 октомври 1014 г. той научава за смъртта на Самуил (на 6 октомври). През ноември-декември 1014 г. той нахлува към Битоля, овладява временно Прилеп и Щип (скоро те отново са в български ръце), след което през река Черна и Воден се изтегля в Солун.

…Да се реконструират събитията през август-октомври 1014 г., не е лесно. От всичко обаче ясно се вижда онова, което историци и писатели като че ли отказват да забележат – цар Самуил на практика отсъства (!) от горещите точки на конфликта! Водещата фигура е Гаврил Радомир – личност, която определено е подценявана от почти всички, писали и разсъждавали по темата. А поведението на Самуил в онези дни категорично не отговаря на профила на този енергичен човек, когото знаем от събитията в предходните десетилетия! На какво би могло да се дължи

това пасивно поведение

е трудно да се отговори. Още при спасяването на царя от Гаврил Радомир недалеч от с. Ключ се създава впечатление, че той вероятно е бил ранен по време на битката – така, както става при река Сперхей през 996 г. Другата възможност, която не изключва, а допълва първата, е заболяване на българския владетел. И най-вероятно не едно заболяване. По онова време Самуил е около 70-годишен, с частична инвалидност (накриво зарас­нала лява ръка след битката при Сперхей), а може би и с други спомени от минали рани и контузии. Още нещо, въпреки че може да прозвучи скандално – след Беласица цар Самуил явно изпада в депресия, която допълва едно или повече болестни състояния.

Често не се и замисляме, че големите пълководци и държавници съвсем не са застраховани от депресивни състояния! В тази посока има достатъчно показателни примери и от старата, а дори и от най-новата история. Прославеният византийски император Ираклий (610-641) в края на живота си е в такъв стрес, че панически бяга от бойното поле, страхува се да премине с кораб през Босфора и т.н. Да припомняме ли поведението на „бащата на народите“ Сталин в първите седмици след 22 юни 1941 г. или за депресивните кризи на неговия „събрат“ Адолф Хитлер?… Защо Самуил да е изключение?

Царят е имал достатъчно причини

да се чувства несигурен, а и виновен пред своя народ. Ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, следва да се запитаме дали Самуил през 1014 г. все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X век? Трябва да се признае, че политиката му след 1000 г. е като цяло неуспешна. Днес знаем обективните причини за това (стопанското и военното надмощие на Византия, международната изолация и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така? При всичките си заслуги цар Самуил е допускал тежки грешки: назначаването на царския зет Ашот Таронит (бъдещ предател) за наместник в Драч; лекомисленото повторение при Скопие през 1003 г. на Сперхейския синдром (необезопасен военен лагер – с упование на пълноводна река); неуспешната офанзива към Солун през 1009 г.; незащитения български тил при Ключ през 1014 г. и т.н.

От друга страна, не цялата аристокрация е била съгласна с обвиненията в измяна към Арон и екзекуцията му през 987 г. Явно е имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбие­то на Самуил… Така или иначе, имало е достатъчно причини цар Самуил накрая да изгуби обичайната си енергия и решителност. Колкото и да е хипотетично, да се запитаме

дали сърдечният удар (инфаркт)

покосил Самуил на 4 октомври 1014 г., е първият, а не поредният? Приближените на царя започват да го свестяват с благовонни масла, като че ли са имали готовност за подобно развитие. По принцип твърдението на Скилица, че Самуил е починал от сърдечен удар, не буди съмнение. И все пак в една от добавките към българския превод на хрониката на Константин Манаси (средата на ХIV в.) четем: „Този цар Василие заграби големи и безчислени плячки от българите и извърши жестоки нападения, защото, като разби цар Самуил, ослепи осем (!) хиляди българи и на всеки сто остави един с едно око и ги изпрати на цар Самуил. Той като видя това, от яд умря…“

В надписите към двете миниатюри, илюстриращи тези събития, броят на ослепените българи е 15 хиляди, а за цар Самуил се казва, че „…като видял ослепените, и от мъка умрял…“ Изказвано е и мнение, че думата „яд“ в случая значи „отрова“, а царят е бил отровен от свои противници. Такива биха могли да бъдат „Ароновците“ – привържениците на царския племенник Иван Владислав, който година по-късно заема престола, сваляйки своя някогашен спасител Гаврил Радомир. Че в българския лагер е имало напрежение, надали трябва да се съмняваме. Гаврил Радомир е коронясан девет дни (!) след смъртта на Самуил – на 15 октомври 1014 г. Разбира се, може да се търси обяснение и в т.нар. деветини от кончината на владетеля, но е далеч по-вероятно вече да се е развихрила безпощадна борба за власт. И все пак нямаме основание да вярваме, че върху подобно тълкуване на думата „яд“, при това в късен текст, може да се гради версия за отровителство.

Още един въпрос, който буди колебания

В Битолския надпис на цар Иван Владислав от 1016 г. се казва, че Самуил е починал „…в края на лятото…“. Ако под „лето“ се разбира „година“, излиза, че Самуил е завършил своя живот през август 1014 г., предвид употребяваната в онази епоха т.нар. септемврийска година (1 септември – 31 август). В случая обаче е изяснено, че се има предвид топлият сезон, а не „дата“, при това тази част от надписа е сериозно повредена. Надали може да има съмнение, че Самуил е починал на 6 октомври 1014 г.

Смъртта на цар Самуил е събитие, което е имало отзвук както във Византия, така и в други средновековни държави. Тя е отбелязана от т.нар. Дуклянски презвитер, летописец на княжеството Дукля (Зета), а един хронист от италианския град Бари я свързва с появата на комета, като така й придава своеобразно космическо звучене и смисъл! През ХII в. талантливата византийска принцеса Анна Комнина отбелязва специално Самуил – „…последния от българската династия, какъвто е бил юдейският цар Седекия…“, като потомък на знаменития Крум!

Естествено, цар Самуил оставя най-траен и изключително силен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян (1040-1041) и Константин Бодин (1072-1073) са представяни и сами са се представяли (!) на първо място като негови потомци. Като такъв се е възприемал и победоносният цар Калоян (1197-1207), който се определя като Ромеоубиец и отмъстител за злодеянията на Василий II… Едва ли може да се даде по-точна оценка за мястото на великия българин в нашата историческа традиция от ехидното подмятане на един Калоянов съвременник – византийския църковен писател Йоан Ставракий (XIII век): „.. оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…“


Убийственият удар

Ето какво казва Скилица за Самуил, видял своите ослепени войници: „…не могъл да издържи на това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той припаднал на земята. Присъстващите, които се опитвали да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, когато дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дена умрял…“ Можем само да гадаем какво би станало, ако тази трагедия не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са били избити до крак… Без съмнение тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният психологически удар, нанесен от Василий II и на неговия вечен противник Самуил, и на тогавашното българско общество.

Садистичната гавра с пленените войници прекършва живота на неустрашимия воин Самуил, който съвсем не е бил милозлив човек, след като не се е поколебал да екзекутира собствения си брат Арон със семейството му… Именно този удар е пагубен за войнствения и непримирим дух на българите, като спечелва на императора убийствено точното прозвище Българоубиец.


Нека духът и костите на великия българин да намерят покой!

Предстоящата 1000-годишнина от смърт­та на цар Самуил е добър повод да бъде решен един наболял въпрос – тленните останки на великия български цар да намерят покой според каноните на християнската вяра и традицията за увековечаване на националните герои. Такава инициатива може (и трябва!) да се осъществи под патронажа на българския президент, като включи компетентните институции на България и Гърция. Нито Самуил, нито Василий II, останал в историята като Българоубиец, би следвало да са проблем за приятелските отношения между двете държави.

…Измина почти половин век, откакто гробът на Самуил е открит от проф. Николаос Муцопулос в базиликата „Св. Ахил“ на острова в Малкото Преспанско езеро. Стотици българи посещават тази светиня. В общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил от Солун, където се съхраняват сега, в България.

Къде обаче може и трябва да стане това? И друг път съм имал възможност да отбележа, че най-подходящото място е София не само защото е днешната българска столица, но и защото градът е свързан със Самуил, а би могъл да е и неговото родно място! По времето на цар Петър управител на средновековния Средец вероятно е баща му – комит Никола. След като византийците завладяват Велики Преслав през 971 г., Средец е временна столица на Българското царство, управлявано от Самуил и неговите братя (Комитопулите).

Именно в Средец търси убежище тогавашният български патриарх Дамян! Откъде Самуил е организирал отвоюването на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър (около 989/990 г.), ако не от Средец? Както и неговият поход към Пловдив и Одрин през 1002 г. Самуил е свързан със Средец (София) и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски през 992 г. Те са положени първоначално в древната базилика „Света София“, дала през ХIII-ХIV в. днешното име на столицата.

Къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, ако не в „Света София“ – храма, в който са отеквали стъпките на великия българин, където се е молел за Божията закрила в неравната борба с Византия… В храма, редом с който гори ­Вечният огън за падналите за България нейни синове от Мизия, Тракия и Македония.

(в. Преса, печатно издание, брой 312 (663 от 15 ноември 2013)