Шопите се увлекли, вместо само да демонстрират сила, превзели Чаталджа

Фердинанд питал Англия за окупация в Мала Азия

Шопите се увлекли, вместо само да демонстрират сила, превзели Чаталджа


Подписването на Лондонския мирен договор на 30 май 1913 г. В дъното е българската делегация
ФОТОАРХИВ „СТАНДАРТ“

На 30 май се навършват 90 години от подписването на т. нар. Лондонски мир, сложил края на Балканската война от 1912-1913 г. Кръглите годишнини винаги заслужават уважение. Особено днес, когато ретроспективният поглед към миналото ни показва, че през целия ХХ век този ден е бил най-щастливият за българската нация и държава. Повече толкова щастливи дни през ХХ век ние, българите, не сме имали. Друг е въпросът за последващо развилите се събития, които са дали обрат на благоприятно стеклите се за България обстоятелства.
Подписването на Лондонския мирен договор на 30 май 1913 г. В дъното е българската делегация
ФОТОАРХИВ „СТАНДАРТ“      Д-р Божидар Димитров,
директор на Националния исторически музей
Краят на Балканската война юридически е оформен с договор за мир, подписан в Лондон под зоркия поглед не само на британските, но и на останалите чужди дипломати от Великите сили – сакън нещо да не се минат. Защото балканските християнски държави за първи път в историята си, обединени в Балкански съюз, са разгромили Османската империя и войските им са окупирали цялата й европейска територия без една тясна ивица земя около Цариград и Галиполи. Българската войска в суматохата около превземането на Одрин успяла да пробие и отбранителните линии при Чаталджа. На Първа дивизия (шопската) в деня на щурма при Одрин поръчали да предприеме демонстративна атака срещу Чаталджа. Но тъй като естествено никой не обяснил на шопите, че атаката е демонстративна и от тях

се искало само да хвърлят малко прах и пушек

с шопския си устрем те превзели Чаталджа. Цариград и проливите Босфора и Дарданелите Великите сили не можели да дадат на съюзниците. Световно стратегически места са били проливите и Цариград и Великите сили възнамерявали да ги разпределят помежду си в бъдещия световен конфликт, който наистина избухнал след една година. Всъщност Англия и Франция вече ги били обещали на Русия и поне тази тройка вече предупредила съюзниците и най-вече България, че могат да разчитат най-много на линията Мидия – Енос. Плашела ги амбицията на Фердинанд да тури ръка и на Цариград и проливите. И не само английският външен министър Грей пише в спомените си, че един ден при него дошъл българският дипломат, водещ преговорите. Дошъл той при него, връчил му депеша от цар Фердинанд и смутено почнал да пелтечи съдържанието. На смаяния Грей му се сторило, че чул фразата „българските отговорности в Мала Азия“. Отдал това на езикова грешка на българския дипломат, но все пак помолил за разяснение. Отчаяният българин въздъхнал тежко (очевидно разбирал с каква глупост го е натоварил шефът му) и разяснил предложението на Фердинанд. Тъй като българската армия щяла да окупира проливите и Цариград и съответно да ги включи в българската държава. Но (сетил се Фердинанд) при нов военен конфликт дори полевата артилерия на турците можела да разстреля бъдещата българската столица през тесния Босфор. Та, питал невинно Фeрдинанд, ще има ли нещо против Великобритания, ако българската армия прецапа Босфора, окупира и включи в българската държава една зона на сигурност в Мала Азия с ширина 100-200 км от брега до проливите. Грей прихнал от смях, а заедно с него и българският дипломат.
Странни неща стават с Фердинанд през тази война. Той я започва плах и смутен, невярващ в победата. В нощта преди обявяването й в главната квартира в Стара Загора той е подканен от генерал Савов да поеме ролята си на главнокомандващ. Но той честно казва: „Генерале, във военното си развитие аз стигнах до възможностите на поручик. Командвайте вие армията.“ Блестящите победи на българските генерали, които смазват турците само за два месеца, го изпълват със зле прикрита завист, затова постепенно той връща полагащата му се по конституция роля на пръв военачалник. И почва да осира нещата, за щастие все още не фатално – глупавата и абсолютно излишна първа атака на Чаталджа, проточилата се обсада на Одрин и т.н.
Но на 30 май 1913 г. всичко свършва добре. Османската империя подписва договор за мир, с който отстъпва на съюзниците всичко на Запад и Север в Европа от линията Мидия – Енос. За нас, българите, това означава реализация на българския възрожденски, а след 1878 г. и държавен идеал – всички територии на Балканите, населени с българи, в границите на една държава.

Армията ни е заела 179 999 кв. км

които никой не ни оспорва. Е, около 15 000 кв. км в Западна Македония (Охрид, Битоля, Прилеп, Струга и Дебър), за които претендираме, са в ръцете на сърбите, които отказват да ни ги дадат, но в договора с тях има клауза, че при спорове следва арбитраж на Петербург. Все нещо (най-вероятно полосата до Охрид) щеше да ни пусне руският император. Балканският съюз му трябваше в бъдещата световна война. А и плодородните южни равнини на Източна Тракия, Беломорието и Егейска Македония в народостопанско отношение даваха десетократно по-висок доход от голите чукари на Западна Македония.
Лондонският мир от 30 май 1913 г. бе звездният ден на България. Страната и народът ликуваха. Никой не можеше да се досети, че само след 16 дни ще дойде катастрофата.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Translate »