Hauptmann
14-01-2003, 11:33
„Българи, в продължение на 25-годишното ми царуване съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България. И в тази посока аз желаех да върви постоянно българският народ. Провидението обаче е отсъдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодата на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача.
Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигането на тази цел, както от Великите сили, така и от българските правителства, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи. Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техни еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика християнска освободителка.
И българският народ си спомни пророческото слово на Царя-освободителя: „Святото дело трябва да се доведе докрай!“
Нашето миролюбие се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието. Само с това средство ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и и имота.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помага на братя, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложиха повелителния дълг да повикам под знамената приготвените за отбрана на отечеството синове.
Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.
Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и наедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тая борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руските освободители – и нека лети от победа към победа.
Напред! Бог да е с нас!“
София, 5 октомври 1912 г.
Това е Манифестът на Фердинанд за обявяване на Балканската война.
Каква я мислехме, каква стана 🙄 Защо започнахме с победи, а приключихме с национална катастрофа; защо за „братята по оръжие“ много скоро запяхме „Съюзници – разбойниц蓧 защо руският цар не удържа на думата си …. 😯
C4
16-02-2003, 16:19
Tova ni e bil vinagi problema na nas !!!! Ne mojem da si izbirame sujuznicite kato horata! Vjarno e che i po njakoi put te sa ni nalagani (WW2) no i tezi koito sami sme si izbirali ne sa bili :tup:
Da ne zabravjame i tvurdenieto na ruskija poslanik v Bg prez tova vreme, che bulgarski voinik njama da se vdigne sreshtu ruski nikoga……….. 😛 e da ama ne!
Toshiro
09-03-2003, 21:55
Тук проблемът на българската позиция изобщо не опира въпроса за избор на съюзниците. В конкретния избор няма нищо чак толкова лошо. Основната грешка е в дипломатическото регулиране на правата и задълженията на всеки един от съюзниците в двустранните договори. България поема ангажимент за включването на двойно по-многобройна армия и в двата договора(със Сърбия и Гърция). Освен това договорката за дислоциирането на армиите, с оглед различните фронтове на действие са направо безумни:
Българската армия е ангажирана изцяло на югоизточния фронт, в Тракия, където трябва да срещне в сражение основната военна мощ на Османската империя, докато Сърбия и Гърция трябва да действат в Македония.
Доста интересно решение от българска страна, с оглед на това какви са основните териториални претенции на България, а и на останалите съюзници. Де факто, там където трябва да се възцари българщината – в Македония – действат само съюзнически войски. Да не говорим, че основната част от бойните действия в тази област водят 15000 четници, които свалят властта и нашите съюзници почти не водят сражения. След което последните влизат победоносно в Македония и окупират възловите градове.
Трябва съюо да се спомене и начинът на водене на военните действия от страна на Българската армия срещу Османската такава. Но за това както и за самите договори, които, при желание от ваша страна, мога да предоставя, следващият път, защото сега нямам време…
To be continued ….
Parabellum
10-03-2003, 05:08
Да, Toshiro е прав.Дипломатическата подготовка за войната ни се оказва много слаба.Едностранни договори с Гърция и Сърбия,УСТНО СПОРАЗУМЕНИЕ с Черна Гора и НИКАКЪВ ДОГОВОР С РУМЪНИЯ.
Фактически Гърбът ни се оказва НЕЗАЩИТЕН.Когато през 1913г,в Кресненското дефиле Гръцката армия е пред пълно унищожение ,крал Константин моли Румъния да му помогне.По същото време Сръбската армия също отстъпва.Обаче……….
Добрите ни северни съседи решават,че и те трябва да си увеличат територията за наша сметка,защото България и без това е станала доста големичка.
Последицата от това Румънско решение е следната:
1 Това е единствената армия, която стига на 25км. от София.
2 За Румънското участие във Балканските войни са посветени 5 тома от Военната им история.Много е интересно да се прочете, как два полка са се сражавали срещу Дядо Генчо,който се бил затворил в своята мелница и стрелял по тях ,защото неискал те да му вземат царевичното брашно.
To be continued ….
подводничаря
12-03-2003, 19:33
Днес,преди 90 години чрез превземането на предните турски позиции в Източния сектор ,започна решителната атака срещу Одринската крепост.След достигнатите успехи,основната атака срещу фортовете се развива през ноща срещу 13 март.В 8 и 30 сутринта е взривен арсеналът в Одрин.
В 13 и 30 ч. на 13 март 1913г.комендантът на крепостта Шукри паша с щаба си капитулира пред командващия 2 Армия ген.Никола Иванов.
Вечна слава на героите загинали за обединението на Отечеството!!!
messire Woland
12-03-2003, 19:46
Наистина велик миг!
Тази крепост е смятана наистина за много могъща и труднопревзимаема. Май се е смятало, че минимум шест месеца нашите войски ще я обсаждат.
Sir Gray
12-03-2003, 21:41
Защо винаги се оказваме толкова добри войници и толкова лоши граждани….
Но нека не помрачаваме паметта на героите.
Parabellum
13-03-2003, 07:23
„Тази крепост е непревземаема.Тя може да бъде превзета единствено и само от Пруската армия и то след шестмесечна обсада“
Това са думи на фон дер Голц паша военен инструктор в Османската империя,лично ръководил строителните работи по превръщането на Одрин в „непревземаема крепост“
Нека да си спомним за човекът командващ Източният сектор където е бил извършен пробивът генерал Вазов
Малко известен факт по предаването на крепостта:
Вечерта преди официалното предаване на крепостта в стаята на Шукри паша,който е бил арестуван от българските части влизат двама сръбски офицери и му вземат сабята.На сутринта, когато е официалното предаване на крепоста настъпва малка суматоха, защото Шукри паша няма какво да предаде на командващият ген.Иванов.Ситуацията набързо е овладяна и коменданта получава една българска сабя, която предава на Генерал Иванов.Генералът му я връща в знак на толерантност-един наистина заслужаващ възхищение жест.
След 90 годи сърбите продължават да твърдят, че благодарение на тяхната армия и обсадна артилерия е паднала крепостта-Като доказателство на това те показват сабята на Шукри паша
СЪЮЗНИЦИ-РАЗБОЙНИЦИ
Toshiro
16-03-2003, 15:53
На 29 февруари 1912г. България и Сърбия сключват „Договор за приятелство и съюз“, който е допълнен по-късно с военна конвенция.Тайно приложение третира подялбата на териториите при една евентуално успешна акция срещу Турция. В него се предвижда България да получи земите на изток от долното течение на река Струма и от Родопите. Македония се разделя на две зони – „безспорна“ и „спорна“, като прървата е за България, а втората подлежи на допълнителни преговори, при нужда и на арбитраж от страна на Руския Император. Реално, териториите, които България трябва да получи, са на изток от линията, Крива паланка-Охридското езеро. Тук от българска страна е направен компромис, с цел съюзяването със Сърбия, като е променен корено традиционния принцип в политика на България за съхраняване целостта на Македония и отхвърлянето на каквато и да е възможност за нейното поделяне между Балканските съседи.
Последното е едно голямо дипломатическо недоразумение от българска страна. Ненужната проява на „дипломатичност“ при разрешаването на този наболял въпрос, впоследствие изиграва лоша шега на България, тъй като създава впечатлението за „готовата на всякакви отстъпки и компромиси държава, която се нуждае повече от своите съюзници, отколкото те от самата нея“. Това, като цяло е доста далеч от истината, имайки предвид развитието на бопйните действия и броят на българските войски, които участват в тях.
За съжаление не можах да изровя договорчето, но и това ще стане….
Обещавам. 😉
Parabellum
17-03-2003, 04:50
Абсолютно си прав за договорите между България и Съседите ни.
При започване на военните действия, те мобилизират много по-малки армии,които не правят нищо.Просто те преследват отстъпващият противник, който не оказва никаква съпротива.
Да погледнем какво направиха Съюзниците ни при обсадата на крепостта Янина.Нищо.Вярно крепостта беше превзета, но след колко месеца обсада.
Mahadeva
20-03-2003, 02:56
На пръв поглед изглежда абсурдна посоката и силата с която българските войски участват във войната, но не е така в действителност. не бива да се забравя, че Фердинанд е особена, ама много осбена птица с особена психология и като нищо целта във войната му е била Константинопол…известни доказателства за това могат да се открият и при безумното нападения при Чаталджа..
а за румънците…..гадни, подли, коварни мамалигари 👿
не трябва да се забравя и ролята на Русия при изграждането на Балканския съюз. цел на руската дипломация е била той да бъде насочен срещу Централните сили и Турция, тъй че несъвършенствата до голяма степен се дължат и на нейната некадърност……
Parabellum
20-03-2003, 03:58
За амбицията на Фердинанд относно Константинопол и проливите се знае. Когато той предлага на Николай Втори да бъде превзет Константинопол и официално да бъде предаден на Русия,последният меко казано е разтревожен.Императорът е бил ужасен от тази идея,защото това означавало едно.Световната война да започне краят на 1912г.
Друг е въпросът ,че ние сме нямали никакъв шанс през този момент да го превземем.Войската е била уморена,холерата вече е започнала да коси редиците както на турците, така и на българите.И най-важното не може да се атакува укрепена позиция като Чаталджа от движение.Трябвало им е на нашите поне два-три месеца за да изпипат и подготвят атаката на тази позиция.За съжаление просто сме избързали.
А колкото до Румъния,то ние й го връщаме през 1916 г. по един подобаващ начин,за който в Световната военна литература пише,че е работа на Флдмаршал Макензен и германско-австрийските войски.
За съжаление подвига на нашите войски начело с легендарният генерал Тошев/първият и единствен ранен български генерал в сражение/ остава в забвение.
Toshiro
20-03-2003, 17:40
Момчета, тук допускате една малка, но значителна грешка относно амбициите на Фердинанд. Той в началото изобщо не е смятал да нападне и завземе Цариград. Тази идиотска идея му идва доста по-късно и то в най-неподходящият момент. Погледнете само действията на българската армия на фронта с Турция…
Те определено не подсказват, че Цариград е тяхната цел. Но за това ще напиша по-подробно отново в неделя 8)
To be continued…
Parabellum
21-03-2003, 03:19
Аз никога не съм твърдял, че Фердинанд в началото на военните действия си е мислел за Истамбул.Просто споменах,че е имал идея за този град и нищо повече.Глупаво е да се мисли,че още в началото на бойните действия Българският цар вече си е представял тържествено шествие в столицата на империята
Toshiro
30-03-2003, 13:12
Така, първо мало допълнение към темата за договора със Сърбия:
Двете държави се задължават, в случай на нападение от страна на Турция над някоя от тях, да действат срещу нея с всичките си разполагаеми сили. Ако те решат да воюват срещу империята, България трябва да предостави най-малко 200 000, а Сърбия – 150 000 войници. В случай, че Австро-Унгария извършва нападение върху сръбска територия, България трябва да се притече на помощ на Сърбия.
Дълги спорове се водят по въпроса за разпределението на европейските владения на Турция, но за тях вече споменах в един от предишните си постове. Тук, освен компромисът от българска страна, а именно поделянето на Македония за първи път е възприето като възможно, така и решението при евентуални спорове относно „спорната“ част от Македония да се използва „тежката дума“ на Руския владетел са основните решения на българското управление и достжения на българската дипломация в урегулирането на този договор. Особено последното е доста „смел“ ход от българска страна. Отново изпадаме в позицията да разчитаме на братята руснаци, които вече нееднократно са доказвали в Следосвобожденския период, че са страстни почитатели на „двойния стандарт“ във външната си политика на Балканите. Естествено не трябва да се забравя и фактът, че Фердинанд разчита на подкрепата на Русия, след като на Мин.-председателското кресло е поставен „удобният“ Иван Ев. Гешов. Както и да е, това определено не е най-лошото решение на този етап, но пък е едно от нещата, които обричат този договор. Неговата мъглява същност и липсата на някои жуизненоважни конкретни решения по разглежданите въпроси дават възможност за прекалено голяма свобода на действие отстрана на Сърбия по време на и след войната.
Не бива да се забравя, че компромисите от българска страна са направени с цел постигане по-бързо на консенсус, но неясният статут на половин Македония си е огромна грешка…
Резултати: Голяма военна тежест, липса на сериозни гаранции за постигане на политическите цели във подготвяната война 🙁
Toshiro
30-03-2003, 14:21
Сега малко за договора ни със Гърция…
На 16 Май 1912 година е подписан таен „отбранителен договор“между България и Гърция, насочен срещу Турция. Англия играе посредническа роля.Договорът е придружен от тайна военна конвенция, в която се определят военните сили, с които всяка от страните трябвада участва в случай на война с Турция. България предоставя 300 000 свои войници, а Гърция – само 120 000 ( :wall: ).
Следва цитат от телеграма до София, изпратена от делегацията, подписала договора: „Острите противоречия по няколко основни пункта и липсата на време не позволиха да бъде постигнато споразумение за границата между България и Гърция. Тя подлежи на допълнително уговаряне след завършване на военните действия“ :tdown
Така териториалните проблеми между България и Гърция не намират никакво разрешение в този документ, като следва да се отбележи, че този въпрос изобщо не е засегнат в самия документ. Така и този договор съдържа в себе си условия за един бъдещ сблъсък на интересите на двете държави, особено при благоприятно развитие на войната с Турция.
Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен….) ??? 😡 😡 😡
Parabellum
31-03-2003, 00:09
Originally posted by „Toshiro“
Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен….) ??? 😡 😡 😡
Аз мисля, следното:Това се дължи преди всичко на факта,че нашите дипломати прекалено много са вярвали и доверявали в арбитража на руският цар.
Нека да погледнем кой в този момент стои на престола на Русия-Николай Втори нямащ никакъв политически и военен опит, той токущо е бил загубил Руско-Японската война.Русия отново изпада в политическа криза.
И въпреки, че недостатъците на руската дипломация през 20 век са очевадни,нашите политици се обръщат именно към него,при положение,че вече двата военно-политически блока са оформени и вече се чувстват симпатиите на Русия към Сърбия.
Абе шантава работа 👿
Toshiro
19-04-2003, 14:20
Аз си мисля, Парабелум, че на наш’те им е липсвало малко самочувствие. Не може, след като с огромни усилия страната ни си е извоювала правото да се обяви за независима на 22 септ. 1908г., при подписването на тези договори, отново се поставяме в позиция на зависими от решенията на други държави, които дори дори не са пряко въвлечени в назряващия конфликт.
Parabellum
19-04-2003, 18:21
Честно да ти кажа, незнам какво да мисля вече.Едно е ясно.Две дивизии трябваше да бъдат оставени,като резерв в Северна България.
Mahadeva
20-04-2003, 11:18
Доста шантава история. Но това, че се поставяме в зависима позиция от други страни, прсто до голяма степен е неизбежно. Проблемът е, че се поставяме в зависими позиции от различни страни, които все пак са с различни политики и то точно в този взривоопасен регион и момент…Така, значи посредник за договора със Сърбия е Русия, а за договора с Гърция – Англия…е, как тогава да има общо споразумение…всъщност теорията ми може и да не вярно, просто питам 😮
а тези дивизии, щяха ли да спрат румънците. а и не е ли било грешка, че сме оставили дивизии, които не са се включили още в самото начало на Междусъюзническата…?
Toshiro
20-04-2003, 11:49
Виж сега, те грешките не са на военните, доколкото аз съм сведующ по въпроса. Те генералите и войниците са си вършили много добре работата. Въпросът е, че по време на битките с турската армия на „Източният фронт“ през Балканската война, не знам дали поради лоша комуникация между командването на фронта и столицата или поради всеобщата изненада, която настъпва след първия пробив, войските нямат заповеди, нито за настъпление, нито за отстъпление. Вследствие на това, те „дремят“ 4 дена, докато умниците в София решат какво да правят. Получава се най-сетне заповед за атака, но противника се е укрепил за времето, в което Българската армия бездейства. Има нов пробив на турските отбранителни линии. Историята се повтаря, ние сме изненадани от успеха, и не знаем що да правим…
В софия, Фердинанд, българският владетел, на едно от съвещанията след втория успех задава следният въпрос:
„А ние не можем ли да влезнем в Цариград???“ (не претендирам за точност на цитата, така че не ме съдете 😉 )
И на практика се оказва, че на може!!! Българските войски са отблъснати и турция минава в контранастъпление. Сключен е сепаративен мир и Турция, като победителка в последната фаза на бойните действия има вече много по-добри възможности за преговаряне, може да се надява на по-благоприятни условия в мирните договори.
България хвърля близо 350 000 във войната с Турция, докато наш’те съюзници нямат проблеми в Македония, където четите се справят с местните гарнизони и установяват контрол. Следват още простотии и се стига до Втората Балканска война, в която нашата армия влиза пределно изтощена в бой. И все пак имаме шанс да я спечелим, но поради лошата дипломатическа подготовка на всичките тези събития, Румъния ни „изненадва в гръб“…
Mahadeva
20-04-2003, 12:10
Не, мисълта ми беше, дали използваме всичко във войната със Сърбия и Гърция или първоначално си запазваме бойни части, които не водят военни действия и се включват по-късно?
Toshiro
20-04-2003, 13:42
еми виж по-предните ми постове. Там пише колко мобилизираме. Ако знаеш колко е потенциала на БГ по това време, ще можеш да се ориентираш…
gollum
21-04-2003, 12:06
Намесвам се съвсем за кратко 😉 – България е държавата, която най-много надхвърля мобилизационния си потенциал през Балканските войни и след това – през ПСВ. Никоя друга държава не мобилизира такъв оргомен ресурс (имампредвид – като процентно съотношение). Така че това надхвърляне и пренапрягане на силите на нашия социум (далеч над реалните възможности) има доста негативни последствия след това – и демографски и общи (може да се каже, че много дълго време след това българското общество изпитва едни или други негативни влияния, макар да е трудно да се посочат и проследят – няма качествени изследвания по въпроса).
Така че – да, не само използват всичко, но и много надхвърлят границата на това „всичко“.
Mahadeva
22-04-2003, 09:04
Е, както и да е, ще проверя, защото ме гони някакъв спомен, че не хвърляме всички дивизии срещу Гърция и Турция…но иначе, да съгласен с Голъм, но пък благодарение на тази мобилизация постигнахме и успехите във войните (имам предвид военните успехи)…а, мнението ми за войната си го знаете…скоро четох в една интересна книжка на Marc Mazower – The Dark Continent, че най-голямата сексуална катастрофа в историята била Първата световна война( това изявление обаче е било преди Втората… 😡 )
Toshiro
22-04-2003, 13:47
Наистина е така, Голъме!!! Просто България се хвърля с всички сили, но й пречи слабата подготовка от гледна точка на дипломатическо урегулиране на последвалите военни действия и взаимоотношения между балканските държави. Каквото и да си говорим обаче, изводът, който се налага е един: С некомпетентите си и необмислени решения нашият цар Фердинанд обрича каузата на неуспех и оттам нататък, нещата се развиват лавинообразно – национали катастрофи и ново, непоносимо бреме за България, което обрича страната ни, народа ни и управляващите на едни последвали реваншистки настроения и оттам действия, които от своя страна не водят до нищо добро[/siz].
Parabellum
21-09-2003, 00:30
Това е доклад от комисията Каренги за Втората Балканска война
Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие.“ Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията“ и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели“. Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.
Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).
133
Разбира се, всичко това се отнася само до случаите, когато хората са били в състояние да поразмислят малко и да си направят някакъв извод. Ужасите на самата битка, по време на която хората са надъхани единствено от чувства на жестокост, са страхотни и почти неописуеми. Ние публикуваме най-обикновения случай, описан с пълни подробности в два медицински доклада. Дълбоко впечатление направила смъртта на полковник Аранджело-вич, убит при оттеглянето на българските части (8/21 юли). Тя е описана в едно от първите съобщения за войната. За това впечатление до голяма степен допринася личността на жертвата – офицер, познат и обичан от всички подчинени, награден от цар Фердинанд за заслуги при обсадата на Одрин. фактите по случая разкриват, че полковникът, тежко ранен, но все още жив, е бил доубит с изстрел в тила и намушкан с щик в областта на сърцето. (вж. снимката на г-н Аранджелович в книгата на г-н дьо Пененрун, стр. 292). Както показва вторият доклад, девет войници, убити в схватката на 9/22 юли, са загинали по същия начин. Те били ранени сериозно от куршуми, след което били доубити със силни удари по главата, нанесени с приклад, намушкани с щикове, или простреляни. Има много случаи на ранени сръбски войници, които били промушени с щик, за да се сложи край на живота им.
Но което е още по-зловещо, убиването често пъти се струвало недоста-тъчно за убийците. Те се опитвали да похитят умрелите и да измъчват живите. Тук се натъкваме на истински свирепи и диви действия, характерни за Втората война. Някои от случайте може да са били преувеличени или неточно предадени. Но те са толкова многобройни, че съпоставянето на свидетелските показания е достатъчно, за да докаже тяхната достоверност. Ще ги изложим по реда им в документите, а именно:
1. В битката при Трогарци са намерени сръбски трупове с отрязани членове, натъпкани в устата им.
2. В битката на 17 и 18 юни били отрязани ушите и носът на Анджелко Йонич, докато бил все още жив (Н, I, 2).
3. В битката при Криволак на 21 юни очите на един сръбски доброволец били избодени (Н, I, 4в). 4. На 21 юни езиците на Живойне Милошевич и Божидар Савич били извадени и нарязани на парчета, защото нямали пари да се откупят от пленилите ги (Н, I, 4с).
5. На 19 юни Л. Милосавлевич видял трупа на един сръбски войник с извадени очи (Н, I, 4с).
6. Близо до село Драгово труп на сърбин бил привързан с обръчи към един стълб и после изгорен – видял го ефрейторът Живадич Милич (Н, I, 4с).
7. На 17 юни един сръбски военнопленник бил подмятан във въздуха сред викове „Ура“ и бил набучен на щикове при падането си – видяно от Арсен Живкович (Н, I, 4с). Същият случай е описан и другаде (близо до позицията Гарвантои).
8. На 18 юни един сръбски войник бил набучен на кол и изгорен (Н, 1,4с).
9. На 25 юни капитан Спиро Чаковски видял изгорения труп на сръбски войник на север от селото Кара Хазани (Н, I, 5).
10. Капитан Димитрий Чемерикич видял два изгорени трупа, единия близо до укреплението Чобе, а другия край село Криволак (Н, I, 5).
11. Един патрул забелязал на различии места обезобразени трупове с отрязани ръце и крака (Н, I, 5).
12. Обезобразени трупове са намерени на бойното поле. На един от тях била махната кожата на лицето, на друг били извадени очите, а трети труп бил изгорен (Н, I, 6).
134
13. Обезобразени трупове са намерени на позициите между Чобе и Топлика на 24 и 25 юни. На някои от тях били извадени очите, на други -отрязани ушите и носовете, а на някои устата била разкъсана от едното ухо до другото. Имало е и трупове с извадени черва (Н, I, 6).
14. Тялото на един сръбски войник, Марине от Радуевац, било изгорено на позицията при Ческа (Н, I, 8).
15. На един войник били извадени очите при Нирасли Тепе (Н, I, 9)
16. Един български поручик трошел ръце и пръсти с камъни – показанието е дадено от Коста Печанац (Н, I, 9).
17. При Калиманска чука ранените, оставени в село Дулица, били с отрязани носове и уши, с избодени очи и отрязани ръце (Н, III, 7).
Комисията не може да намери достатъчно силни думи да заклейми и осъди тези жестокости спрямо човечеството и счита, че на подобии случаи трябва да се даде възможно най-широка гласност, като се посочат при възможност и имената на виновниците, за да се порицаят варварските инстинкти, които светът единодушно осъжда.
Комисията разполага с по-малко документални свидетелства относно изстъпленията на сръбската армия през време на войната. Отделни случаи, потвърдени от документи и свидетелски показания, показват обаче, че сърбите не са някакво изключение от общото правило, В приложението се намира един протокол, съставен от българската военна комисия, който доказва убийството на петима български офицери: полковник Янев (командир на Шести пехотен полк), поручиците Стефанов и Минков, ветеринарния подпоручик Контев и вахмистър Владев. След като били пленени при Босилеград на 28 юни/11 юли, на полковник Янев било заповядано под заплаха от разстрел да разпореди на българските ескадрони да се предадат на сърбите. Той се съобразил с това искане, обаче заповедта му не била изпълнена. След това петте офицери били изкарани извън затвора и поверени на конвой от 10 сръбски войници, които ги разстреляли, събули ботушите им и ги ограбили. Един друг офицер, доктор Кусев, бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол.
Поведението на сърбите в бойна обстановка се характеризира и чрез свидетелството на български офицер от 26 полк, г-н Димитър Георчев, ранен близо до река Злетовска в началото на войната (21 юни/4 юли). Ето неговият разказ:
Нашите хора бяха дали сигнал за оттегляне. Пропълзях до гъсталака. Близо до мен на малка поляна стенеше един офицерски кандидат от 31 полк. Аз го помолих да не вика, за да не го открият. Така щяха да разкрият и мен. Бил съм прав. Мина един сръбски патрул, забеляза го и го уби. Мен не ме видяха; бях се скрил в един ров. Малко по-нататък, на разстояние от 400 метра, лежеше един офицерски кандидат от 13 полк, Георги Поружанов. Видях как патрулът го откри и го уби. На 22 юни се появиха сръбски болнични коли. Видях ги и им извиках. Сърбите ме запитаха: „Имаш ли пари?“ Имах 900 франка и отговорих: „Да.“ След
135
това хората от линейката дойдоха до мен и един от тях ми взе парите. После ме натовариха на носилка и ме закараха до село Лепопелти.
Тук не предаваме останалата част от разказа на г-н Георчев. След много трудности и след отказа на д-р Вазич от Белград да се погрижи за него, тъй като за този сръбски лекар раненият човек бил „неприятел“, г-н Георчев бил отведен до руската мисия и там получил необходимата медицинска помощ. [За отношението на сърбите към ранените български войници вж. също глава V.]
Ако сведенията относно поведението на сръбските войници на бойното поле не са толкова обилии, то българските документи пресъздават една достатъчно тъжна картина за начина, по който те са третирали населението в завзетата територия. И тук обвиненията са взаимни. Ние публикуваме един сръбски документ, (приложение Н, III), който съдържа общо описание на опустошенията по левия бряг на река Злетовска и десния бряг на Лакавица. Документът приписва на българите разрушаването на селата, унищожаването на имущество и насилието върху населението. Това може да се приеме за вярно доколкото се отнася до мюсюлманското население, което съгласно документа е избягало при българското настъпление и се е върнало по-късно заедно със сръбската армия. Но останалата част от населението са били българи и явно е, че не е възможно те да са пострадали от българската армия, освен доколкото едно население в театъра на бойните действия неминуемо страда от войната. В един публикуван от нас български документ виждаме, че всъщност обратного е вярно. Това се отнася до селата, чиито имена се повтарят както в българския, така и в сръбския списък, айв много други села, който сърбите не споменават. Това, което откриваме, е, че населението бяга пред сръбската армия, за да се спаси от насилието и мъстта на завръщащите се турци, или решава да чака съдбата си на място. Показанията на бегълците са твърди и решителни. Може би им липсва достатъчно дистанция от събитията, за да могат да ги преценят съвсем правилно; но това се компенсира от тяхното подробно и дълбоко познаване на местните условия.
Нека тук спрем за малко и да преценим показанията, дадени от селяни, свещеници и учители, чиито имена са познати на Комисията. Навсякъде виждаме, че повторното появяване на сръбската армия дава сигнал за бягство на хората. Вярно е, че понякога сърбите са декларирали намерението си да въдворят „ред и сигурност“ и са заплашвали населението с опожаряване и разграбване само в случай, че бежанците не се върнат обратно по домовете си. Някои по-лековерни хора действително се завръщали. И какво става с тях?
Нека припомним обстоятелството, че сръбските войници не се връщат сами. Те се придружават от хора, който познават по-добре селото и неговите жители. Такъв е случаят и с Ранкович, сръбски комитаджия, станал офицер и провеждал пропаганда в полза на крал Петър в същите тези села от месец март насам. Идват и власите (арумъни), който застават начело на администрацията, защото са готови да се наричат „братя на сърбите“, при положение че им се даде възможност да се обогатят за сметка на населението. Тяхната формула за българското население (като най-многобройно) е следната: „Досега вие ни бяхте господари и ограбвахте нашите имоти; сега е наш ред да грабим вашите“ (приложение Н, IV). Но тук е важно да отбележим, че турците се появявали заедно със сръбската армия, която ги викала на помощ. Едновременно с това тя се е чувствала свободна да ги преследва, когато намери за добре (вж. глава IV). Турците пък искали да си отмъстят за евентуалните грабежи, извършени от българската армия и за насилствените покръствания
136
Фиг. 18. Телата на петима убити български офицери
137
(глава IV). Ето как са се развивали нещата в село Виница (което се цитира в сръбските документи като опожарено и ограбено от българите „по време на тяхното отстъпление“). Влезлите вече в селото сръбски войници започнали да питат селяните „един по един, дали са сърби или българи“. Всеки, който отговарял „българин“, бил бит. След това командирът на войсковата част подбрал 70 селяни и наредил да бъдат застреляни. Тази заповед била изпъл-нена и в някои други села, но както ще видим, в село Виница тя била отменена и селяните били закарани в Кочани. Българската армия се върнала три дни след завземането от сърбите на тази облает (27 юли), след което отново се оттеглила. Щом опитало сръбския „ред и сигурност“, населението „обезумяло от страх пред ужаса от нови мъчения“ и напуснало селото, но старите хора останали. Те видели разграбването на всички магазини и къщи, принадлежа-щи на сърбите. В приложението се дават имената на хората, убити или измъчвани, за да им бъдат взети парите, както и на изнасилените жени от Виница.
В село Блатец историята се повтаря. Турците изобличили „подозрителни“ българи. Според друг един свидетел те ги сочели като „богаташи“. Дванадесетина от тези българи били хвърлени в затвора. Турците извадили очите на едно момче, за да го накарат да каже къде има пари. Друго било хвърлено в огъня по същата причина; цели квартали били ограбени и опожарени. След това извели „заподозрените“ вън от селото. Офицерът викнал:
„Който иска, нека бяга!“ Войниците започнали да стрелят по бягащите и ги избили до един. В село Безиково има дванадесетина души убити, едно дете на година и половина е изгорено живо, три жени са изнасилени, две от който са умиращи; 60 къщи са опожарени, също така и реколтата, а добитъкът е откаран заедно с похитителите. В село Градец, където сръбската кавалерия обещава „ред и сигурност“, останали само няколко старци да посрещнат войниците. Повярвали на обещанията на сръбските войници, 50-60 селяни се върнали. Тогава по изрична заповед на сърбите турците нахълтали в къщите, хванали между 60 и 70 мъже, извели ги вън от селото и ги намушкали с ножове сред отчаяните писъци на жените, следващи своите съпрузи. Турците взели своя дял: подбрали си три млади момичета и с песни и викове си ги завели в своето село. На следващия ден село Градец пламнало. След още един ден започнало преследването на бегълците.
Около 300 семейства заминали. Само 9 семейства стигнали Кюстендил. Другите били избити или разпръснати. „Сръбските куршуми валяха като градушка“; мъже, жени и деца падали покосени от тях. В село Лубница сръбските войници поискали пари от съпругата на Тодор Камчев. Тъй като тя нямала, намушкали четиригодишното и дете, както го държала на ръце.
Грабежът е житейски принцип в град Радовиш. Под претекст, че се събират подаръци за Червения кръст, селяните били принудени да дадат по 15, 30 и 45 наполеона, за да се отърват от очакващите ги мъчения. Водачът, който тук посочвал „богаташите“, се наричал капитан Яаа, по произход албанец, бивш служител в сръбското представителство във Велес, а сега главатар на банда, покровителствана от военните власти. И нашият свидетел заключава: „В Радовиш сръбските офицери събраха много пари.“ В околните села също „били изтръгнати много пари от населението“. Сърбите съблекли и претърсили една жена за пари, а след това при село Шипковица я изнасилили. В Ново село жените избягали в гората, но останалите в селото мъже били. ограбени. В Ораховица някакъв местен турски първенец от Радовиш поискал
138
да получи своя дял. Той пристигнал придружен от сръбски войници и събрал много пари от жените насила, като им горил пръстите.
Това са фрагменти от мрачната хроника в дните от края на юни (стар стил) на една малка територия, която след това става собственост на окупиращата държава. След завоюването и се възстановява някакъв „ред“ и част от бегълците се връщат по своите села. Ще имаме още възможности да се върнем на този „ред“, установен по сходен начин в анексираните територии. В момента допълваме следното: страшните неща, описани тук, показват чрез своя ужас абсолютно ненормални условия, които няма как да продължават дълго. За щастие на човечеството, самата човешка природа въстава срещу „ексцесите“, наблюдавани при стълкновението между противниците. Докато злепоставя и очерня лицето на другия, всеки от тях вече е очернил своето. След като ги преценихме въз основа на собствените им показания, не се съмняваме, че в нормални времена те биха били по-добри от оценката, която вески от тях иска да даде за другия, а също така да наложи и на нас.
Parabellum
21-09-2003, 00:37
Я едно интересно докладче от мен
ОДРИН
Завладяването на града
Българското управление
Последните дни на окупацията
На Комисията бе предоставена възможност да изследва жестокостите, приписвани на българите, след като са превзели Одрин. На 20 август 1913 година „Daily Telegraph“ публикува голям материал, изпратен на вестника от г-н Ашмийд Бартлет и отпечатан под впечатляващото заглавие „Страховит доклад на руски служител“. На 26 и 27 август същият доклад се появи в Цариград в „Le Jeune Turc“, официалния орган на т.нар. „Комитет за единение и напредък“. Тъй като тази втора публикация включваше подробности, пропуснати от вестника, то информацията в „Le Jeune Turc“ явно беше оригиналната. На 28 август „Le Jeune Turc“ разкри източника на своята информация в резултат на одно неофициално руско опровержение от 27 август, поместено в „La Turquie“. Неофициалният орган на руското посолство в Цариград декларира следното:“Ние сме упълномощени да изразим категорично опровержение на информацията, поместена в „Daily Telegraph“ и въз-произведена в „Le Jeune Turc“, която се приписва на някакъв руски служител. Никакъв руски служител не е бил упълномощаван да извършва проучвания в Тракия и Одрин или да получава каквато и да е информация: следователно никой не в състояние да направи такъв доклад. Нито пък руските консули са регистрирали фактите, споменати в „Daily Telegraph“. В отговор на това опровержение, което положително произлизаше от руското посолство, „Le Jeune Turc“ заяви, че въпросният документ не е бил съставен от руски служител на действителна служба, а от бившия генерален консул Машков, който всъщност е бил кореспондент на „Новое время“. Трябва да се допълни, че телеграфният „доклад“ на г-н Машков е бил отхвърлен от неговия вестник и че според изказването на колегите му от печати в Цариград разноските за неговата телеграма, които възлизали на над 150 турски лири, били възстано-вени от „Комитета за единение и напредък“. Самият вестник „Le Jeune Turc“ заяви: „Г-н Машков несъмнено се е опасявал, че вестникът („Новое время“) като изключително българофилско издание [Това съвсем не отговаря на действителността.] може би няма да публикува резултатите от това осемдневно изследване в Одрин и затова е изпратил екземпляри от него на председателя на Министерския съвет и на външния министър.“
Естествено е истинността на документа, който направи много дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение поради неговия произ-
104
ход и история. Все пак тези съображения помагат да се разбере духът, в който той е съставен. Един от членовете на нашата балканска Комисия отиде в Одрин, за да проучи информацията, добита от г-н Машков. Той успя да се свърже с повечето от източниците, от които тази информация е била извлечена. Тези източници повторили пред него дословно всичките факти и изказвания, съдържащи се в доклада на г-н Машков.
Изглежда, истината е такава: г-н Машков действително нищо не е съчинил и нищо не е прибавил към информацията, която е могъл да събере в Одрин, той всъщност се е предоверил на явно предубедени и пристрастии източници, тъй като гръцкият език е бил средството за получаване на неговата информация. Членът на нашата Комисия направи всичко възможно да не ограничи своего проучване до това средство, т.е. до гръцкия език. В допълнение към получения дълъг списък от официални български показания от лицата, отговорни за управлението на града по време на неговата окупация, той успя да проведе свои собствени разследвания в Одрин (вж.приложение G 3) и да използва показания на турски военнопленници в София, събрани от друг член на нашата Комисия (вж. приложение G 2). И така, без каквото и да е намерение да бъдат реабилитирани българите, той успя да установи фактите по един по-безпристрастен начин, отколкото е могъл да стори това г-н Машков, който бе известен като много изявен служител в руското консулство в Скопие преди 15 години.
Описанието на случилото се в Одрин се представя в три раздеда: завладяването на града и дните непосредствено след това – 26-30 март 1913 година; българското управление на града през време на окупацията; последните дни и евакуацията на града – 19-22 юли 1913 година.
ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ГРАДА
Конкретного обвинение, отправено срещу българите през този кратък период, е, че са проявили жестокости срещу турските военнопленници и че са ограбили жителите на града. Категоричного установяване на тяхната отговорност зависи от доброто познаване на положението, съществувало преди окупирането на града. За да хвърлим светлина в това отношение, ще се позовем на един документ, озаглавен „Дневник на обсадата на Одрин“, публикуван в самия Одрин с инициалите „Р.С.“. Това са инициали на добре известен човек в града, които заслужава пълно доверие. И така, още на 31 януари (нов стил) Р.С. отбелязва, че „гладът е станал още по-ужасен, в някои от бедните квартали на града не се чува нищо друго освен плач на малки деца, които молят за хляб, и плач на майки, които нямат какво да им дадат. Съобщава се от квартала Хилдъръм, че някакъв мъж убил жена си и трите си деца, след което се самоубил. Говори се, че една туркиня, вдовица, хвърлила децата си в Тунджа…“. И така нататък. На 12 февруари Р.С. говори за прегладнели войници, „на които е забранено да получават милостиня“ и които се молят на минувачите „да хвърлят някоя монета на земята, откъдето те да я вземат миг след това.“ На 2 март избухва въстание сред населението в Хилдъръм и авторът предрича какво ще стане със следните думи:
„Когато обсаждащите сили влязат в града, ще дойде ден на мъст и репресии“. Войниците понякога крадели хляб посред бял ден и дори заловени отказвали да го върнат. Два дни по-късно Р.С. описва как „Покрай нас минават групи от хора, които едва се крепят един друг; на повечето от тях лицата са изпити, а кожата
105
им е със землист цвят – като кожа на трупове; други хора с подути крайници и подпухнали лица едва кретат по улицата. Ще ги видите да дъвчат топки сняг с надежда, че ще могат да залъжат глада си.“
И все още близо две седмици трябваше да минат, преди градът да се предаде. На 12 март се случва следното: Един войник, пресичащ моста на Марица, изведнъж се спира, започва да маха с ръце и след това пада мъртъв. Някои мислят, че е бил ранен, но той умира от глад. Носилки с умрели или болни хора се движат във върволица. Докторите предвиждат ужасяваща смъртност веднага щом дойде малко по-меко време. На 19 март: „В болниците смъртните случаи следват един подир друг. Вчера имахме два нови случая на холера.“ …“Тази сутрин един нещастен войник бе доведен отровен от това, че пасъл трева. От началото на пролетта имаме много такива случаи.“ На 22 март: „Нощес имахме пет смъртни случая. В момента смъртните случаи са 50 – 60 всеки ден. Това не е резултат от епидемия, а главно от пневмония и физиологическо изтощение. Много хора са яли нездравословна или отровна храна.“ И накрая се казва нещо точно за „последния ден на Одрин“, т.е. сряда 26 март, деня в който градът бе превзет. Това съобщение има следния текст:
„Улиците и площадите постепенно се изпълваха с окъсани войни-ци с изпити лица, които се движеха мрачно към сборного място или сядаха с пълно примирение по ъглите и покрай стените. Сред тях няма никакво безредие, напротив, те представляват картина на пълна угнете-ност и тъга. …За разлика от спокойното достоинство на турците гръцката тълпа проявяваше все по-големи низости. Те все още не смееха да се гаврят със своите обезоръжени господари, но започнаха да грабят като луди с викове, удари и ругатни. Турците ги оставиха да задигнат всичко, без да кажат нито дума.“ [Тези доста дълги цитати от книгата на Р.С. са дадени тук, защото тази книга понастоящем е библиографска рядкост. Впечатленията на Р.С. се потвърждават от друг един „Дневник на обсадата на Одрин“, написан от Густав Сирили, („Journal of the Siege of Adrianople“, Paris: Chapelot, 1913 стр. 129-151 и др.).]
Сега остава да съпоставим картината, дадена ни по този начин в доклада на г-н Машков, и сведенията на българските власти относно събитията от времето, когато техните войски навлизат в града, за да можем да видим как различните описания се допълват и потвърждават.
Нека започнем с наистина ужасната съдба на пленниците, затворени в острова на Тунджа, наречен Сарай Ески. Един член на нашата Комисия посети острова. Той видял как кората на дърветата била обелена до височина на човешкия ръст, което е било дело на гладуващите пленници. Той дори говорил на самого място с възрастен турчин, прекарал една седмица на острова и казал, че самият той е ял кора. Едно малко турче пасяло добитък на острова и му казало, че от другата страна на реката е виждало как пленниците ядат трева и възпроизвело движенията им. Генерал Вазов заяви в своего показание (вж.приложение G 3), че е дал разрешение на пленниците да отделят кората на дърветата за гориво – факт, потвърден и от други свидетели, на които може да се има доверие. От втория ден нататък същият този генерал заповядал да се дава по четвърт хляб на военнопленниците, който бил взет от дажбите на българските войници. Това бе потвърдено от майор Митов, който бил натоварен с изпълнението на тази заповед, а освен това тя е вписана в архивите на военния министър (вж.приложение G 5). Още от първия ден победоносните войници споделяли своя хляб с пленниците и с гладуващото население, но трогателни примери като този не биха могли да
106
Фиг. 14. Остров на Тунджа
Дървета с оголена кора, изядена от пленниците
снабдят масата от народа с храна, както не би могла и заповедта на генерала. Поради глада хората са умирали и има основания да се счита, че тези нещастници са продължили да ядат „нездравословна или отровна“ храна, за която говори Р.С. Смъртността между пленниците трябва да е била много висока, специално на острова, където на третия или четвъртия ден от обсада-та холерата отново се появила. Има сведения, че са липсвали палатки, но това е вярно и за цялата армия. Освен това фактът, че тези нещастници прекарвали нощта, изложени на бичуващия дъжд и замръзващата кал, сам по себе си обяснява високата смъртност. След като прочетем описанията, публикувани в европейския печат, например статията на Барцини в „Corriere delle Sera“ трудно е да се повярва, че изолирането на бодните пленници всъщност е имало онзи благоприятен резултат, за който говори генерал Вазов.
Броят на смъртните случаи е обект на различии изчисления. Майор Митов споменава за 30 смъртни случаи след първата сутрин. Майор Шукри бей, пленен турски офицер, изчислява за вески ден по 100 души; генерал Вазов изчислява общия брой на умрелите на 100 или 200 души. Истинската цифра трябва да е по-висока. Турчинът, разпитан от един член на Комисията, разказал за неговата група от 1800 души, ограничени върху тясно пространство, което той посочил с едно движение на ръката. Според него 187 от тези хора умрели от студ и глад през нощта на 15 март. Трябва да се отбележи също така, че този свидетел поставя болестите на второ или трето място сред причините за смъртността от острова. Както по време на обсадата, главната причина била слабост и изтощение в резултат на глад, чийто мъчителни последици били налице не само през първите дни от последната фаза на битката, за която говори г-н Вазов, но в продължение на месеци. Несъмнено не трябва да забравяме, че вдигнатият във въздуха на мост на Арда, както и унищожаването на турските складове са създали много големи трудности за снабдяването с храна на 55 хиляди пленници и жители на града. Но след като всичко се вземе предвид, остава един факт, който не бива да се отрича, а именно жестокото безразличие към съдбата на военнопленниците. Този факт се потвърждава напълно от показанията на пленени турски офицери в София. Човек следователно трябва да приеме, че е имало много да се желае по отношение поведението на победителите спрямо пленените неприятели. Ня-
107
кои от строгите мерки, за които говорят турските офицери, биха могли да се изтълкуват като основателни предвид на опитите за бягство, извършвани от някои военнопленници. Но това не може да обясни всичко: какво да се каже за победените, които били намушкани с щикове през нощта, а телата им лежали по улиците до обед на другия ден? Или за онзи турски пленен офицер, споменат от г-н Машков, който бил толкова слаб, че не можел да ходи, и заради това бил убит от придружаващите го български офицери? Или за съдбата на един евреин, който се опитал да го защити? Тези факти са потвърдени от запасен офицер Хаджи Али, който бил пленник в София. Г-н Машков съобщава и името на състрадателния евреин Соломон Бехми; цитира и неговите думи, произнесени на турски език: „Грях е, не убивай!“ Те били съобщени и на нашия член от Комисията. Хаджи Али познавал убития турчин по име, капитан Исмаил Юзбаши, и със собствените си очи го видял да пада на земята. Обясненията, дадени от генерал Вазов и от баронеса Икскул доказват, че смъртта на 13-те турци, убити в джамията Мири Миран не може да бъде приписана на българите; но показанията на турските войници във връзка с избиването на болни военнопленници на път за Мустафа Паша (дн. Свиленград) сигурно са верни. На въпроса за третирането на военнопленниците ще се върнем в главата на доклада, посветена на международното право.
Една гръцка версия за плячкосването на Одрин, поддържана и от г-н Машков, е несправедлива, тъй като цели да повлияе върху общественото мнение. Като изключим изнесеното от Машков и г-н Пиер Лоти, който чисто и просто повтаря преобладаващия в момента турски вариант без да го провери, почти всички авторитети са съгласни, че плячкосването през дните, последвали превземането на града, е дело на самите гърци – до известна степен на евреи и арменци, но главно на гърци – които просто се нахвърлили върху незащитеното имущество на турците. Цитатите, дадени по-горе от дневника на Р.С., предвиждат това развитие, което напълно се покрива като несъмнено с показанията, събрани от Комисията.
Плячкосването започнало в Одрин преди влизането на българските войски в града и продължило до окончателното му превземане и настаняването на армията. Очевидци описват множество подобни сцени. Голям брой от тези описания се намират в приложението, а броят им е може би много по-голям.
Още при влизането на българските войници улиците били пълни с тълпи от местни жители, които плячкосвали турските обществени здания, отначало военните клубове, а после и частните домове, започвайки с празните квартири на турските офицери. Набързо били изпратени патрули, които обаче се загубили в лабиринта на градските улици. На населението било казано да сигнализира, когато се нуждае от тяхната помощ. Почти всички турци се страхували от репресии от страна на гърците. Патрулите се движели из града и наказвали някои от злосторниците под виковете на турците „Аферим!“. Но самите турци казали на г-н Митов, който описва тези сцени: „Вие не можете да бъдете навсякъде и изведнъж.“ Плячкосването продължило.
Един служител (чието име нямаме разрешение да съобщим) преминавал по улиците на втория ден след окупацията. Джума бей, секретарят на валията, му посочил как от всички страни прииждат тълпи от мъже и жени, носещи откраднати предмети и стоки. Като влязъл в кметството, той поискал патрул и тръгнал заедно с майор Митов. Навсякъде виждали едно и също: непрекъснат поток от жени, нарамили ограбени предмети. Той ги заплашил
108
с бастуна си. Г-н Митов насочил своя револвер. Жените избягали, като захвърлили вързопите си. След като представителите на властта отминали, те се върнали обратно и прибрали своята плячка. Двамата пристигнали в джамията, където населението било складирало своите домашни вещи. Заставайки на вратата, българският офицер заповядал грабежът да спре и граби-телите да излизат един по един. Когато те минавали, той ги удрял с бастуна и с дръжката на револвера си. Жените обаче не се подчинили. Въпреки нанесения им бой с бастуна те не пускали откраднатите предмети. Имало твърде много грабители, както мъже, така и жени, които заслужавали наказание, но поради големия им брой останали ненаказани.
На третия ден вече имало редовно установени патрули. Редът започнал да се възвръща. Въпреки това плячкосването и обирите продължили, макар и под нови форми, съобразени с новите условия. Понякога крадците се преобличали като български войници и след като получили разрешение да влязат в една къща под претекста, че са патрули, те имали възможност спокойно да извършват своя обир. При това положение българските войници от своя страна започнали да следват примера на другите, или по-скоро да си сътрудничат с тях в един нов вид „разделение на труда“. Има указание, че патрулите понякога са закриляли крадците при условие, че заделят част от тяхната плячка. Самият майор Митов признал, че доколкото му е известно, самите войници често пъти бивали убеждавани от своите гръцки домакини да участват в тези грабежи, като за целта домакините си служили с най-различ-ни средства, за да ги склонят.
Тук властите трябвало да признаят своето безсилие. Членът от нашата Комисия, който отговаряше за това конкретно проучване, научи за един пленен турски войник, помак, добре познат на едно от чуждите консулства, който получил писмено разрешение да се движи като „свободен пленник“; но когато се опитал да се възползва от това разрешение, бил ограбен на улицата от един от редовните български войници, който взел дрехите и обувките му. Нещастният човек се върнал бос в консулството и по този повод било изпратено оплакване до коменданта Грънчаров. Всичко, което Грънчаров е могъл да направи в случая било да поднови разрешителното на този нещастен човек и да му даде една меджидия от своя джоб, за да си купи обувки.
Грабежите продължили дори в българското консулство в Одрин. На връщане от Лозенград, където е бил временно преместен, консулът г-н Кожухаров заварил сандъците и куфарите си изпразнени. Полицейският началник в Одрин г-н Шопов ни съобщи, че не желаел да проведе разследвания за случая с г-н Кожухаров, понеже се отнасяло за български гражданин. От друга страна ген. Вазов ни каза, че той отказвал да извършва претърсвания на домове, „за да не предизвиква безпокойства на хората“, а може би за да избегне и създаването на нови възможности за извършване на грабежи. Самият ген. Вазов споменава, че подобни разследвания все пак са били извършвани, когато се е налагало да се търсят укриващи се войници. Според г-н Митов жалби и искания за разследване завалели като дъжд от ограбваното население, по специално от турците, и то по 200 или 300 оплаквания на ден. При това положение започнали претърсвания на домовете, Които в някои случаи дали отлични резултати. Известно количество стоки, откраднати от турците, се открили у гърците и били върнати на турските собственици. Полицейският началник намерил в общината склад за конфискувани стоки на неизвестни собственици; а г-н Шопов каза на Комисията, че откраднатите стоки били докарани „с препълнени каруци“. След това кметството им издало
109
свидетелства, от които да се вижда, че дадени стоки са придобити не чрез кражба, а чрез покупка. Г-н Митов обясни на Комисията, че това се оказало много удачен начин, за да може човек да установи своята собственост върху някои стоки, които действително са били закупени от евреи и гърци, макар и на много ниска цена.
Претърсванията на домовете от своя страна създали друг вид нарушение. Гръцките оплаквания не винаги могат да се приемат за истина, както проличва в един от случаите, цитиран от г-н Машков. В своя доклад той казва:
„Въоръжени с пушки войници задигнали известно количество скъпоценности и ценни антики от двама гърци, братята Александър и Иван Таласинос; те издърпали пръстените и гривните от ръцете на тяхната сестра.“
Фиг. 15. Султан Селим джамия. Върхът на един от куполите е пострадал от снаряд.
Много се говорило за ограбването на килимите и библиотеката на прочутата Султан Селим джамия. Сведенията, събрани от Комисията, ни дават възможност да установим истината по този въпрос. Ясно е, че българските власти, веднага щом обстоятелствата позволили това, са взели всички разумни мерки за запазване на джамията и за нейната защита. Не е вярно, че тя изобщо не е била плячкосвана, а и заинтересуваните страни не са твърдели подобно нещо. През началния объркан период това прекрасно здание е служело като убежище и е било натъпкано с покъщнината на нещастни мюсюлмански семейства, които са търсели там защита. Г-н Митов ни разказа как след това тези мюсюлмани прибрали своите домашни вещи и килими, когато напуснали джамията. Г-н Шопов добави, че килимите на джамията ни най-малко не са били повредени, а представителят на одринския военен управител, който придружавал члена на нашата Комисия – натоварен с това
110
изследване, не направи никакви оплаквания по повод на така наречената вандалщина.
Въпросът с библиотеката стои по-иначе. Поради съществуването на отделен вход, който г-н Митов не е забелязал при първото си посещение в джамията, библиотеката цял ден е била достъпна. Когато на следващия ден се върнал в джамията, той видял ясни следи от разграбването. По пода лежали разхвърлени книги; някои от тях били откъснати от подвързията им; било е задигнато всичко, което се е считало като ценност. В Одрин и в София се говореше, че чуждестранни ориенталисти, просветени познавачи на тази литература, са се възползвали от възможността да спасят някои от тези ценни ръкописи и книги, като ги закупят за своя лична сметка. Ако сега, след като опасността от разрушаване на джамията е отминала, тези щастливи собственици възстановят всички вещи, които са нейна собственост, то техният жест би бил неоценим. Показанията на баронеса Икскул сочат, че след третия ден на окупацията редът бил възстановен както в джамията, така и в целия град Одрин.
БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ
Нека сега оставим настрана другите характерни инциденти, чието изброяване може да продължава безкрайно, и да разгледаме общата критика, отправена към българското управление през четирите месеца на окупацията – 13/26 март до 9/22 юли. Не може да се отрича, че общото впечатление на одринските жителите от поданиците на цар Фердинанд днес е решително неблагоприятно. Представителите на българската власт имат предостатъчно добра възможност да преценят стойността на официално изказаната благодарност от името на разнородното население на града. Няма съмнение, че турците очакват с най-голяма радост отново да минат под властта на своето национално правителство. Както интересът, така и патриотичното чувство винаги са карали гърците да изпитват неприязън спрямо българите. Свидетелските показания на чужденците са твърде разнородни. Г-н Кли-менко, ръководител на руското консулство по време на обсадата, ни упълномощава да заявим от негово име, че до заминаването му от Одрин на 7 април той не е имал никакво оплакване по отношение на режима, установен от българите. Становището на Успенските братя и до известна степен на арменците е също така благоприятно. Документите, от които е съставено приложението към настоящия том, съдържа списък на мерките, взети от българските власти за възстановяване на реда и за задоволяване исканията и правата на различните националности. От друга страна, г-н Гюстав Сирили говори в своя „Дневник на обсадата“, че българската администрация създала непреодолима вълна от недоверие и негодувание, което според него се дължи „не толкова на дразнещите изнудвания, които настройвали отрицателно населението“, колкото на национализма на българите, на техните усилия да наложат своите религиозни ритуали и своя език. Същевременно г-н Сирили отдава заслуженото на управленския подход, характерен за последния комендант генерал Велчев, за когото г-н Машков се изказва толкова лошо, описвайки неговата система на управление като „желязна ръка в кадифена ръкавица“.
Разбира се, компетенцията на Комисията се ограничаваше до регистриране на външните страни на режима. Добре е известно, че кметството е
111
запазило властта си при българското управление и че мнозинството в съвета е принадлежало на различни националности (трима българи, трима гърци, трима турци, двама евреи и един арменец). В сравнение с другите националности турците били по-добре разположени към българската администрация, която ги е предпазвала от грабежи, и затова те често са гласували официално в нейна полза. Гърците, от друга страна, не крият и сега своята враждебност. Забавни истории се разказват за срещи между гръцкия митрополит Поликарп и представители на българските власти, на които митрополитът видимо се разкъсвал между проявите на уважение, полагащи се на законната власт, и неговото вътрешно отвращение. Най-преувеличените твърдения за лошо поведение на българите произхождат от гръцки източници. Взетите от генерал Велчев мерки са естествен резултат от юначните настроения, обхванали отново покорените или вражеските народи в края на окупационния период. Г-н Богоев действително ни заяви (приложение G 5), че генерал Велчев свикал турските и гръцките първенци и им заявил, че ще държи отговорен специално гръцкия митрополит в случай на каквото и да е въстание на „младите“ гърци. Събитията по крайбрежието на Бяло море оправдават напълно българските подозрения спрямо владиката в Одрин, който би могъл да бъде център на патриотична елинистка агитация, насочена към възстановяването на тракийска автономия.
Раздразнението, породено от конфликта между националностите, подсилено от „дразнещите изнудвания“, на които е било подложено местното население, обяснява неговото отношение към българския режим в Одрин. Търговци на едро и на дребно били недоволни от новата организация, прилагана при внасянето на стоки, както и от максималните цени на стоките, определени от българските власти. В приложението се намират изключително интересните обяснения, дадени от г-н Ламбрев по повод на гръцките обвинения по този въпрос. Те описват един много интересен социален експеримент, чиято цел е била да се създаде хармония между печалбите на посредниците и законните нужди на населението.
Оплаквания има и от собственици на къщи, където са се настанили български офицери. Сравненията между българските и сръбските офицери са обикновено неблагоприятни за българите. Дори и приятели на българите признават, че що се отнася до външния вид, сърбите били „по-изискани“ и че тяхното държание създавало по-благоприятно впечатление, за разлика от българската „арогантност“. Очевидно сръбският офицер е предпочитан като обитател пред неговите български колеги. Наред с това е твърде вероятно през неспокойните първоначални дни на окупацията много хора да са предпочели да имат български офицер в дома си, за да се предпазват от произвола на тълпата и от съмнителната защита на патрулите. В това отношение може би гръцките първенци правят изключение. В някои случаи те са посрещали исканията на квартирните комисии с рязък отказ [Членове на квартирната комисия са били Фуад-бей, кметът (гръцки лекар на име Куртидис), един арменец и един евреин.]. Понякога се налагало срещу тях да бъде приложено насилие. Например, не се е намерила подходяща квартира за генерал Хесапчиев и той се видял принуден след завръщането си от Солун да отседне в хотел „Комерсиал“.
Едва ли би могло да се отрече, че е имало случаи, когато заминаващи офицери – и то не само български – действително са вземали със себе си някои „сувенири“ от къщите, в които са живеели. Не би било голямо преувеличение да се твърди, че е имало „цели влакови композиции с плячка“, които се
112
изпращали в София. Самият г-н Шопов даде пояснения по така наречения „случай Шопов“ (приложение G 6) и при необходимост неговите пояснения могат да бъдат потвърдени с показания от турски търговци. Говореше се и за така наречената история на Родригес, австрийски гражданин. Стана известно, че българските власти са обещали една анкетна комисия да установи вината и да възстанови съответната загуба. Говори се, че от една къща в Одрин, от дома на Нисим бен Сусам, са били взети дантели, панделки и дори дамски бални обувки.
Софийският вестник „Дневник“ повтаря наивните признания на г-н Ников, български офицер, почитател на ориенталските украшения. В ранните дни на окупацията той видял една стара гъркиня да носи красив стол с изключителна изработка, който бил украсен с резба в ориенталски стил. Всичките мъки и лишения, през които е трябвало да мине в капните окопи през дългите месеци на обсадата, изплували в паметта му и подсилили убеждението му, че има право да притежава тази прекрасна част от мебели-ровката на някоя къща. И така, вместо да занесе този явно краден стол до склада, отворен от г-н Шопов, той го взел от старата жена, която притежавала точно същото право върху този стол, както и г-н Шопов. Такива офицери дойдоха пред Комисията и даваха показания пред нея или правеха публични признания. Разбира се, сигурно е имало и други, които са се въздържали да се явят пред Комисията и да кажат това, което трябва. Килимите от Султан Селим джамия не са били крадени и г-н Шопов ги е купил по съвсем почтен начин. Но един член от Комисията научи, че е имало време, когато цената на килимите била много ниска и че с тези килими в София можели да се реализират „прекрасни възможности“.
Говори се също така, че за освобождаването на отвлечени лица се получавали чрез изнудване големи парични суми. Г-н Шопов говори за случая с валията Халил, чиято свобода била осигурена чрез такива средства. Гърците в Одрин твърдят, че той е платил откуп от 40 000 турски лири. Ако действи-телно е била извършена една толкова скандална сделка, тя едва ли би минала незабелязано; ето защо тази история трябва да се прибави към легендите, разпространявани от гърците. Обаче Комисията не би се осмелила да твърди, че не е имало нарушения от този вид, разбира се, в по-скромен мащаб. В Одрин се говори за някой си Хаджи Селим, тютюнотърговец и водач на банда, който в края на краищата бил екзекутиран. Но преди неговата екзекуция някои хора се опитали да го принудят да подпише чек за хиляда турски лири като депозит в Народната банка в София. Хаджи Селим подписал този чек, но в затвора, в навечерието на екзекуцията си, отказал своя подпис в присъстви-ето на прокурора и на директора на Отоманската банка, комуто бил предста-вен чекът.
Тези инциденти са интересни за всеки моралист, който наблюдава пъстрата неразбория от човешки слабости и честни усилия, съвестно изпъл-нение на дълг и престъпления, които сподирят пътя на победителя. Нека оставим преценката им на читателя: но преценка, за която той трябва да вземе предвид изключителните условия, характерни за един голям град в състояние на обсада. На този етап не би могло да се говори за по-късно установеното нормално управление, когато турците се върнаха в града като „трета печеливша страна“, когато избухна Втората война след несъгласието между съюзниците и след нарушението на първото споразумение. Засега се задоволяваме да докладваме само за събитията от последния период на българската окупация.
113
ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ОКУПАЦИЯТА
На 6/19 юли административните служители в Одрин получават заповед да се върнат в България. Телеграмата е пристигнала в 11.30 часа през нощта; хората не знаят нищо за нея. Посред нощ градината Решадие все още е пълна с хора, които гледат филмова прожекция. Напускането на българите става съвсем ненадейно. Поради тази причина те изоставят своите оръдия, боеприпаси и складове. Това пояснява защо отпадат напълно обвиненията в грабежи и безчинства, които българите били извършили, тъй като самите условия при напускането им правят подобни действия невъзможни. В своята бързина българските власти дори забравят да сменят часовите, поставени пред вратите на някои от къщите под защита. Българските търговци после открито се оплакваха от тайнствеността, с която е било проведено това нареждане на българските власти. Оттеглянето им наистина е изненадало всички.
Властите напускат Одрин през нощта на 6-7 (19-20) юли. Обаче турците не идват. В самия град майор Морфов заедно с неговите 70 жандармеристи, както и комендантът Манов са представители на законността и реда, но на железопътната станция или в квартала Карагач няма никакви официални власти и точно там възникват няколко много неприятни инцидента. Осем военни влака напускат станцията на 7 юли. При заминаването на предпоследния влак мародерите вече са започнали своята работа, поради което от покривите на някои вагони са дадени изстрели срещу тях. В складовете избухва пожар, който според гръцките свидетели бил Запален от отряд български пехотинци, пристигащи от юг по посока към Свиленград. Някои от същите тези войници казали на монасите от местния орден на Успенските братя, че складовете били обстрелвани от селяни, докато по това време българската армия била зад станцията и зад складовете. Според изявления на очевидци войниците запалили казармите, които служели и за арсенал. Във всеки случай няма никакво съмнение, че плячкосването е започнало пред очите на самите българи, докато те са се качвали на влаковете; че то е дело на селяни от Караагач и от съседните райони, Черкезкьой и Долу Джарос; че войниците са се опитали да стрелят срещу тях, но със заминаването на влаковете ги оставили напълно свободно да продължат с плячкосването. Селяните след това въоръжили турските пленници, които работели по линията – очевидно това са същите пленници, за които говори г-н Богоев. През вечерта на 7/20 юли жителите на Караагач са се запасявали с газ, брашно и прочие, взети от складовете.
Времето минава, а турците все още не се появяват. Ето защо българите се връщат сутринта на 8/21 юли и започват да разоръжават турските военнопленници. Сцената, описана от г-н Богоев, когато българите стреляли срещу военнопленниците и убили най-малко 10 от тях, трябва да се е случила именно по това време. Според обяснението, дадено тотава от българския офицер, отговорен за станцията, военнопленниците се опитали да извършат организирано бягство с надеждата, че турската армия вече се намира някъде из Одрин. Когато българите запитали турските военнопленници откъде са се снабдили с оръжие, казали им, че оръжието им е дадено от населението. Българите започнали внимателно да наблюдават жителите на Караагач. Войниците влизали в техните къщи и на обитателите им било заповядано да предадат до З часа следобед всичко, което са взели от складовете. В противен случай то щяло да им бъде отнето насила и щели да бъдат наказани.
114
Същата вечер започват и претърсвания по домовете. Не е ясно как са подбрани тези 45 души, които били арестувани. Един от тях на име Пандели (Панталеймон), всъщност единственият останал жив, съобщи, че неговият 12-годишен син бил взел брашно от склада. Бащата върнал брашното според издадената заповед, съгласно която крадените стоки трябвало да бъдат оставени на улицата, но след това както той, така и неговите другари за нещастие били задържани, за да занесат чувалите до станцията. Пандели описва подробно случилото се, след като занесли чувалите. Неговият разказ е подложен на проверка от члена на нашата Комисия, който го е сравнил с разказите на други двама свидетели, един гъркофил, а другия българофил. Пандели казва следното:
„Вечерта на 8/21 юли тези нещастници бяха завързани на групи от по 4 души, като за целта бяха използвани собствените им колани. Изкараха ги по пътя към Мараша под конвой от 60 войници. Парите и часовниците им бяха отнети, преди да бъдат навързани. Казано им бе, че ще ги водят към България, но когато войниците наближиха моста на Арда, някой им извика: „Бягайте бързо, влакът идва!“ Те пресякоха моста и стигнаха до отсрещния бряг. Там бяха наредени в една линия с лице към реката и след това ги блъсваха във водата. Последва една страхотна сцена. Докато нещастниците се мъчеха да се спасяват от това положение, войниците стреляха по всеки от тях, чиято глава се подаваше над водата.“
Пандели спасил живота си с едно отчаяно движение. Когато паднал във водата, той успял да се откъсне от колана си и да се освободи от останалите хора, с които бил свързан. Намерил се сам и свободен във водата, той започнал да плува, като от време на време си подавал главата. Насочените срещу нещо изстрели за щастие не го улучили. След това се престорил на умрял и легнал по гръб, а течението го повлякло надолу по реката. За известно време загубил съзнание, след това се намерил закачен за клоните на едно дърво. Пропълзял по обраслия с дървета бряг. Един каруцар го видял и се уплашил от вида му. През нощта успял да се върне обратно в квартала Хилдъръм, където се подслонил в къщата на своя чирак (Пандели е дърводелец в парните мелници в Караагач).
Снимката показва телата на някои от 44-те жертви, извадени от реката след няколко дни. Ужасният епизод не е извършен със знанието на отговорните български власти, но няма никакво съмнение в неговата истинност. Паниката и възбудата в последните часове на напускането не могат да извинят виновниците. Този член от нашата Комисия, който разследва случката на самото място, научил от Успенските братя, че и други хора били арестувани за обири, обаче били освободени, когато пристигнали на железопътната станция, тъй като от вагоните на последния влак започнали да викат към конвоиращите ги войници: „Бързайте, влакът тръгва.“ Това станало в З часа сутринта на 9 юли.
При това развитие на нещата няма съмнение, че заминаването на българите е станало набързо. Следователно не би могло да се твърди „българите знаеха, че турците ще се върнат, и извършиха пълни приготовления за последното клане“, или „предвиждаше се те да избият мюсюлманите, а арменците, които те бяха внимателно въоръжили, щяха да бъдат принудени да избият гърците“. Българите не са извършили никакви приготовления за
115
Фиг. 16. Жертви хвърлени в река Арда, където са се удавили
116
своето напускане и „кошмарите“, за които се говори в цитата от статията на г-н Пиер Лоти във френския вестник „L’lllustration“, изобщо не са съществу-вали освен във въображението на гръцкото население, възбудено от агитаторите. Драматичната картина на „последната нощ“,представена по този начин от видния френски писател, издава твърде недвусмислено източниците, от които е почерпан материалът за описанието и. Да вземем още един пример от същата тази статия. Г-н Лоти споменава някакъв млад турски офицер Решид бей, син на Фуад, които бил „пленен“ от българите при последните сражения през време на тяхното оттегляне. „Те (българите) избодоха двете му очи, отрязаха двете му ръце и след това изчезнаха. Това бе тяхното последно престъпление“.
Няма съмнение, че смъртта на Решид действително е произвела дълбоко впечатление в редовете на турската армия, където той е имал много приятели. Член на Комисията, които разследваше този случай, видя неговия паметник, издигнат по пътя за Свиленград, чието освещаване бе преди известно време. Всъщност турците показаха по-голяма справедливост и правдивост, отколкото техният почитател във Франция. Когато членът на нашата Комисия отищъл в редакцията на B.“Tanine“ в Цариград, за да провери фактите, научил от специалния кореспондент на този вестник в Одрин, че в бъркотията Решид бей получил смъртоносна рана, от която смъртта му последвала незабавно. Разбира се, обезобразяването е нещо реално. Що се отнася до мъките, на които той бил подложен, това е абсолютна измислица. Дори и хората в Одрин говореха, че са му били откъснати ушите и ръцете, но никой не говореше, че очите му са били извадени.
Описанието, което даваме по-горе за случилото се в Одрин, далеч не изчерпва всички данни и свидетелски показания, събрани от нас. Любознателният читател може да намери допълнителни подробности в приложението, където ще може да прочете и документите, доказващи нашите твърдения. За нещастие по-голямата част от показанията, които успяхме да вземем в самия Одрин, не могат да се публикуват в подробности, тъй като са дадени с условие за поверителност. Но се надяваме читателят лесно да разбере, че именно тези събрани на самого място показания подкрепят останалите, с които Комисията си служи в настоящия доклад.
Parabellum
12-12-2003, 07:54
ПРЕДГОВОР
Необходимо средство за отместване на тежкия камък, затварящ пещерата на робството, е мечът на правото дело, натиснат върху опорната точка на политиката. Българската държава възкръсна из пепелищата на Априлското въстание през 1876 г. и в пламъците на Руско-турската война през 1877— 1878 г., очертала санстефанските предели на освободения народ, но възторгът бе сподавен от скорошна покруса. Ръководени от империалистическите си интереси, западните велики сили стъпкаха безжалостно националните въжделения на българите, разпокъсвайки ги, по силата на Берлинския договор на пет части: васалното княжество България, автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия — върнати под властта на султана, Северна Добруджа предадена на Румъния, а Българското Поморавие — завзето от Сърбия. Колкото и да бе жесток ударът, понесен в началото на пътя, в българския народ продължи да живее мечтата за цялостно освобождение и обединение. Тази мечта политиците нарекоха „санстефански идеал за целокупна България” или стремеж на всички българи да се съберат „под общ държавен покрив”, докато обикновените хора си пожелаваха „да няма синори в Българско”.
Българският народ никога не се примири с решенията на европейските монарси и правителства, чиито представители зачеркваха върху географската карта съдбините на цели околии, окръзи и области, превръщайки Балканите в „барутен погреб”. Образуваните с възрожденски порив комитети „Единство” подеха отново борбата. Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г. бе безпощадно смазано, но Съединението през 1885 г. възтържествува, защитено героично от младата българска войска. В Сръбско-българската война при Сливница и Пирот се срещнаха със славата онези, храбри капитани, призвани да бъдат генерали в следващата война за обединение.
„Поробените братя отвъд Рила и Родопите” принесоха своя жертвен дял пред олтара на свободата. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) със смелите си действия непрекъснато напомняше за непоносимите страдания. През четническите подвизи и отчаяните атентати до величавото Илинденско-Преображенско въстание в 1903 г., от „пъдарските” Мюрщегски реформи и временното опиянение от Младотурската революция до бързото изтрезняване и възобновяване на въоръжената съпротива българското население под чужда власт изживя мъки, разочарования и надежди. Погледите изпровождаха дългите върволици на бежанците, търсещи спасение в българската държава, откъдето трябваше да дойде очакваната помощ на свободните съотечественици. Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците в Македония и Одринско, на 12 февруари 1912 г. началникът на 3-а балканска дивизия генерал-майор Иван Сарафов споделя с брат си Михаил Сарафов, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертвува човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй.. .” [1]. Така се наричаше вече султан Мехмед V.
Участието на България в Първата балканска война е поредица от съдбоносни изпитания. Въоръженият народ надделя над вековния враг, стъпи на върха на славата и възвърна напълно потъпканото от робството си самочувствие. Страховитият вик „Напред! На нож!” отлепваше телата и душите от земята и самосъхранението и тласкаше напред бойците в кървавия двубой между светлината и мрака. Невиждан масов героизъм обзе довчерашните раи, втурнали се на разплата с вековните угнетители. От опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища, до генерала, будуващ под огромната отговорност за живота на хиляди войници, се утвърждаваше свободната нация.
За жалост войната продължи със същото ожесточение по страниците на вестниците, списанията, стенографските дневници, брошурите и мемоарните книги, отеквайки разгорещено в читалищата, клубовете и кафенетата. Вината се разпределяше по-трудно дори от наградите. Военачалниците се дуелираха с писалки помежду си „всеки срещу всеки”, както бяха разделени по време на бойните походи. В техните спомени могат да се намерят важни директиви и оперативни заповеди, както и да се узнаят различните гледни точки по тяхното изпълнение [2]. Добросъвестното изложение на фактите се допълва от описания на напрегнатата обстановка, при която се замисляха победите в Главната квартира и в щабовете на армиите и дивизиите.
Мемоарите на политическите дейци и дипломатите са по-малко откровени, зад стилово изтънчените редове понякога се крият далече стигащи намерения. За разлика от военните кръгове тук разпределението не е по фронтове, а според двата основни лагера — управници и опозиционери. Представителите на различните политически партии прилагат и своеобразни начини при подбора и тълкуването на документите. Главният недостатък на инак привлекателните със заглавията си спомени е предумишлената им едностранчивост, сочеща винаги виновниците на отсрещната страна [3]. Ако не достигна прозорливост и се допуснаха фатални грешки, то поне трябваше да се прояви доблест да се признаят и извлекат поуките [4]. В случая не можа да се използува компромисният подход „истината е някъде по средата”. Полюсите на тълкуваната по-своему истина са толкоз противоречиви, че се стига до взаимно отричане. Забележително е, че лагерите на военните и политиците се сплотяваха, когато заставаха професионално солидарни един срещу друг. Но така изглеждаше само на пръв поглед, понеже генералите, макар и да не членуваха в определена партия, бяха свързани или съчувствуваха на определени политически среди. Признаците „филства” и „фобства”, позабравени в устрема към националното единство, напомняха за себе си при изявите на външнополитически предпочитания към надеждната велика сила. Парливата точка, около която се развихряха споровете между висшите военни и държавниците, бе въпросът за пропуснатите възможности. Генералите заявяваха, че армията постигна блестящите победи на бойното поле, останали непълно и несвоевременно използувани на зелената маса, а бившите министри им възразяваха, че хората с пагони са подкопали моста към бързия мир с атаката на Чаталджанската позиция [5]. И всички заедно, разбира се, след абдикацията на Фердинанд хвърляха почти цялата отговорност върху царя, който не ги удостои с писмен отговор.
Още по-трудно се проправя пътят към истината в объркващия лабиринт на десетките политически брошури, издадени скорострелно от централните бюра и дейците на буржоазните партии. В дълбоката незарастваща рана ровеха и обществено влиятелни личности, стремящи се користно да впрегнат острата болка от последвалата национална катастрофа в боричканията за докопването до властта [6]. Острастената размяна на жигосващи обвинения със знаците на „герои или предатели” страдаше от нарочно опростителство, което потулваше всичко неприятно за заинтересованите критици [7]. Когато еднопосочните упреци се редуват с прозрачни опити за пълно самооправдаване, не може да се преодолее съмнението в добре измислена неискреност. За изследователя е препоръчително внимателното използуване на тези инак пламенно написани защитни и обвинителни речи. Латинската поговорка „За мъртвите или добро, или нищо” не важи за отговорните държавни мъже и военачалници, особено за свързаните с народните крушения. Същевременно е необходимо да се бди да «е се допуска несправедливост срещу беззащитните мъртви.
До социалистическата революция изследването на Балканската война се съсредоточи във Военноисторическата комисия при Щаба на войската, която разви извънредна полезна дейност по събирането на архивни документи, обнародването на спомени и издаването на отличаващото се с изворовата си стойност сп. „Военноисторически сборник”. Като значително постижение може да се изтъкне написването на седемтомния колективен труд, плод на целенасочена и дългогодишна работа [8]. Авторите са както участници във войната, така и историци, съчетание, притежаващо предимства и недостатъци. Близостта до събитията придава свежест и съпричастие на изложението, обаче съдържа риска да се затъне в описание на подробностите [9]. Броят на монографиите е малък, та се налага да се прибавят и някои заглавия от категорията документирани спомени с опит за изграждане на собствена концепция [10]. Макар повечето автори да не са професионални историци, те оставиха книги с непреходно значение, будещи непрестанен интерес.
Марксистката историопис е представена с трудове, в които се полага старание за осветляване на повечето от страните на сложното обществено явление, наречено война. За пръв път се прилага класово-партийният подход, изобличаващ и късогледството на управляващите кръгове, и греховете на опозицията, и намесата на империалистическите, сили, печелещи от противоречията между балканските държави [11]. Единодушно призната за справедлива и освободителна, Балканската война се пресъздава като народна, изведена до победен край чрез жертвоготовността и героизма на войниците. Съвсем обосновано тя е разгледана като коалиционна, а обяснението на отделните военни операции е задоволително [12]. Интерес представляват и трудовете, отразяващи вътрешнополитическите условия в България и влиянието на външните фактори [13]. Авторът на тази книга също е разработил редица въпроси по темата [14].
Недостатъците се забелязват в сравнително ограничената по ширина и в дълбочина изворова основа, прилагането на черно-бялата схема, вместо да се употребяват разнообразните оттенъци на всички цветове, често повтаряните предубедени оценки на „отречени” от традиционните схващания личности, непоследователното разбиране на войната като последно средство за решаване на националния въпрос. Среща се предоверяване на вестникарски сведения и разпространени легенди, не се подчертава заслужено водещата роля на България в Балканския съюз и твърде подранилите противобългарски действия на Сърбия и Гърция, нито пък се разкрива напълно отрицателното влияние на заплахата от Румъния, а се допуска и удобното делене на „добри” и „лоши” велики сили.
Балканската война, наречена от В. И. Ленин „нова глава в световната история” [15], привлече вниманието на съвременници и изследователи от много страни. Политици и дипломати отразиха кървавия сблъсък в югоизточния кът на Европа като съдбоносно въведение към Първата световна война, повдигайки крайчеца на плътната завеса, спусната пред тайните кабинети и посланическите конференции [16]. Недоизказаното се съхрани в дипломатическите архиви, чието разкриване изненадва и с богатството си, и с неподправения дух на епохата. За да се потвърди още веднъж изводът, че понякога спомени се пишат не за подпомагане, а за заблуждаване на изследователя. Дневниците са за предпочитане, ако не са ги изгорили, за да напишат свободните си съчинения.
Съветската историография създаде значителни по научна стойност трудове за Балканската Война, особено като се има предвид първостепенната роля на Русия като покровителка на Балканския съюз [17]. Естествено е интересът да е по-траен в страните, които са били съюзници или противници на България. В преобладаващия брой заглавия мястото и усилията на България, изнесла основната тежест на войната, са или подценени и пренебрегнати, или пък се преиначават в неблагоприятен вид [18]. Неписан закон в историята е, че когато умишлено преувеличаваш своите заслуги, неизбежно ощетяваш другия до теб.
Привидно безпристрастни са историците от големите държави, които произнасяха узаконяващото „да бъде или да не бъде”. Представителите на бившите съглашенки Великобритания и Франция се отнасят положително към съзидателното начало на България в Балканския съюз, докато не й припишат греха за неговото по-сетнешно разрушаване [19]. Историците, произхождащи от държави, наследили Централните сили-— Германия до 1945 г. и Австрия до и след Втората световна война, са по-склонни да упрекват българската външна политика в непоследователност и двойственост, защото не променила навреме насочването си от едната към другата група сили. Докато, в трудовете, издадени в Германската демократична република, се търсят преди всичко империалистическите въздействия под девиза „разделяй и владей”, то в тези от Федерална република Германия се шири мнението, че Балканите са „балканизирали” цяла Европа [20]. След като Европа (разбирай — великите сили — б. а.) отдавна се готвеше да посегне към оръжието в името на световното господство.
В предлаганата книга се изследва средищното място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос във войната срещу Османската империя. Външнополитическата дейност е представена чрез проследяване отблизко отношенията със съюзниците, Румъния и великите сили. Подобаващо внимание е отделено на прякото и косвеното влияние на „европейския концерт” (Съглашението — Великобритания, Франция, Русия; Тройния съюз — Германия, Австро-Унгария, Италия) върху развитието на балканската криза. Дипломатическите отношения с Високата порта са разгледани до скъсването им, но и след обявяването на войната не са пропуснати нито преговорите за примирие и мир, нито „тайните мисии” около тяхното уреждане. Сложните ходове са предадени без повърхностно опростителство, поради което не са спестени нужните обяснения. Един пълномощен министър на възлов пост би могъл да пропусне или да извърши важни неща, непредвидени в окръжните директиви на Външното министерство. Разбира се, за това се изисква и творчески способности, и смелост да се поеме отговорност.
Стратегическият разбор на военните операции е направен в тясна връзка със състоянието на международните отношения, защото до голяма степен от развитието на фронтовите действия зависеше успехът или неуспехът на външната политика, здраво обвързана с военната стратегия. Победите осигуряваха провеждането на добра политика, пораженията я довеждаха до вдигане на бялото знаме. Разнозначните прояви на министрите, генералите и дипломатите се отразяваха в отношенията между монархическия институт, Министерския съвет и Главното командуване, трите меродавни фактора във воденето на войната, разполагащи с големи права и задължения да поемат падащите им се отговорности. Някои от въпросите вече са задавани, други се поставят за пръв път откровено и парливо, за да последват отговори, опрени на съществуващите доказателства.
Преди всичко авторът се стреми да избегне еднопосочното търсене на историческата истина. Като започва от управляващите кръгове в България, той се обръща за сравнение с действията на другите балкански държави и преминава към балканската политика на великите сили. Редица погрешни стъпки, предприети в София, се предизвикваха от предварителните решения, взети в съседните балкански столици, и от ожесточените разногласия между великите сили. Българската дипломация трябваше да преодолява пречки, създавани от съюзници и противници с упорита последователност. Непреодолимите и опасни препятствия бе за предпочитане да се заобикалят, и то по-отдалече, с по-малко героизъм, но с повече предпазливост и хитрост. Висшето командуване обаче и в политиката залагаше вместо на обхода — на фронталната атака.
Когато историкът се задълбочи в някой спорен въпрос, неизбежно възникват допълнителни въпроси, на които също е необходимо да се намерят верни отговори. Така усложнено, изследователското търсене на историческата истина може да се увенчае с известен успех само ако се вземат предвид последователно различни гледни точки, за да се покажат събитията от всичките им страни. Всеки прибързано направен извод въз основа на спомени, оставени от преживели войната участници или извлечени от сборници подбрани документи, отдалечава от възможно най-вярната представа за и без това постоянно отдалечаващото се минало. Архивите са запазили противоречиви свидетелства. Тук авторът прониква без никакви предубеждения от прочетено или чуто, взира се внимателно в пожълтелите листа и избледнелите снимки и се пренася мислено в онези съдбоносни години, запазвайки същевременно оценъчното разстояние на изследователя. Най-трудно се „влиза в положението” на политиците и пълководците, като се озовеш въображаемо сред дипломатическите схватки в привидно тихите зали и кабинети, а после усетиш мириса на барута по гърмящите бойни полета, без да напускаш височината на наблюдателния си пост, предложен от натрупания през изтеклите десетилетия опит.
Поднесеният на вниманието на читателя труд е написан през привличане на разполагаемите и достъпни извори, които могат да хвърлят обилна светлина върху историческата сцена. Най-подробно са използувани фондовете на Архива при Министерството на външните работи и тези на Централния военен архив, върху които са опрени трите главни направления на темата — външна политика, дипломация и военна стратегия. Личните фондове на видни политици, дипломати и генерали, съхранявани в Централния държавен исторически архив, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий” и Научния архив при Българската академия на науките, съдържат ценни сведения извън сдържащите предели на служебната преписка, които могат да изненадат и най-вещите познавачи на събитията. Допълнителни източници за „засичане” на доказателствата от български произход са документите, издирени в Политическия архив на Външното министерство в Бон, Държавния архив във Виена, Архива на Форин офис в Лондон и Архива на Външното министерство в Париж [21]. Авторът се позовава често и на поредиците от документални сборници, издадени в България, СССР, Германия, Австрия, Великобритания, Югославия и Румъния [22]. Текущи данни са извлечени от вестници, списания, стенографски дневници, бюлетини на телеграфни агенции и съобщения на Главната квартира.
Много са страниците в историята, написани с кръв, вечно четливи и четени. Събитията, врязани в народната памет, са незаличими. В случая историкът не е затруднен от професионалния си дълг да възкресява времето и неговите герои, а трябва само да напомня за тях.
–––––––––––––––––––––––––––
1. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 80.
2. Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1929; Димитриев, Р. Трета армия в Балканската война 1912 г. С., 1922; Иванов, Н. Народната партия и Балканските войни през 1912—1913 г. С., 1919; Балканската война 1912—1913 г. Действията на 2-ра армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924; Лазаров, В. Българският гарнизон в Солун през 1913 г. С., 1929; Фичев, Ив. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. От началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927; Чаталджа. Тактическа студия. С., 1930; Балканската войка 1912—1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940; Ценов, П. 40 години на служба в артилерията. С., 1933.
3. Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи. С., 1914; Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915; Донев, Ст. Моите аудиенции при Николай II, Сила, 1922, № 19—20, с. 6 — 11; Балканският съюз, Родина, 1939, № 2, с. 51—61; Примирието в Чаталджа на 20 ноември 1912 г., пак там, № 3, с. 94—106; Лондонската конференция през 1912—1913 г., пак там, № 4, с. 20—40; Акцията ми в Пеща през октомври 1912 г., пак там, 1940, № 1, с. 65—81; Генерал Ив. Фичев. Балканската война 1912—1913 г. Рецензия, пак там, № 2, с. 178—173; Моята мисия в Крим през 1912 г., пак там, № 3, с. 123—133; Моето участие в преговорите между България и Румъния през 1912—1913 г., Отец Паисий, 1940, № 9, с. 413—426.
4. Бобчев, Ст. Страници из моята дипломатическа мисия в Пегроград (1912—1913). С., 1940; Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911—1913). С., 1917; Маджаров, М. Дипломатическата подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади. С., 1932; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Чуто, видяно, преживяно. С., 1929; Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943; Тошев, Ан. Балканските войни, т. 1—2. С., 1929—1931; България и нейните съседи. С., 1943.
5. Нашата дума. Възражения на бившите министри Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев, Т. Теодоров, М. Ив. Маджаров, Из. Пеев и П. Абрашев срещу обвиненията на Държавния съд от 1923 г. С., 1923; Ников, С. Балканската война. Причини, развой и край. С., 1913; Виновен ли е царят за погрома? С., 1913; Реч от д-р Никола Генаднев, произнесена на 3 ноември 1913 г. С., 1913; Соларов, К. Балканският съюз и Освободителните войни през 1912 и 1913 г. С., 1926; България и Македонският въпрос. Причините на Балканските войни. С., 1926.
6. Балканската война и Земеделският съюз. Факти и документи. С., 1922; Велчев, В. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913; Габе, П. Добруджанският въпрос в неговата същност. С, 1925; Материали за историята на Балканската война. Шумен, 1913; Омарчевски, Ст. Балканската война. Нейните причини и последствия. С., 1913; От Берлин до Букурещ. Лъч светлина върху последните събития. С., 1913; Силянов, Хр. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915; Списаревски, К. Кой опропасти България. С., 1914; Шопов, Ат. Балканската война с прибавление на всички договори и конвенции със Сърбия и Гърция. С., 1915; Как ни се наложи Балканската война. С., 1915.
7. Антонов, Д. Катастрофата на България и мнение върху външната й политика. С., 1914; Кермекчиев, А. Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни. С., 1915; Кьорчев, Д. Политика и съюзи. С., 1917; Митаков, Кр. Българо-турската война и заинтересованите държави. С., 1912; Мусаков, И. Причините за трагедията ни. Скици. С., 1928; Ценов, Г. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Историко-политическо издирване. С., 1915.
8. Войната между България и Турция 1912—1913 г. Т. 1—7 С., 1923—1937.
9. Ганчев, Ал. Войните през Третото българско царство. С., б. г.; Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение, т. 1. С., 1919; Студии по нашите войни. Книга първа. Войсководци и войски. Критически бележки и размишления. С., 1930; Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството. Историко-психологически анализ. С., 1932; Балканската война както е била виждана, когато са се развивали самите събития. По осведомленията на Българската телеграфна агенция, кн. 1. С., 1941; Жеков, Н. Българското войнство 1878—1928. Военнополитически поглед върху развитието и бойните дела на нашите въоръжени сили от Освобождението до сега и тяхното бъдеще. С., 1928; Жостов, К. Действията на кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. С., 1914; Кантарджиев, Т. Кратка история на Балканската и Съюзническата войни. С., 1928; Дефтеров, Хр. Балканската война. По дневника на Цензурната секция npи Щаба на действуващата армия. Спомени и документи. С., 1938; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване. С, 1936; Недев, Н. Освободителни войни 1877—1878, 1885, 1912— 1013. 1915—1918. С., 1937; Разсуканов, А. Балканската война. С., 1939; Христов, Ат. Кратка история на Освободителната война 1912—1913 г. С., 1921.
10. Генов, Г. Източният въпрос. Политическа и дипломатическа историч. Част втора. От Парижкия конгрес (1856 г.) до Ньойския договор (1919 г.). С., 1926; Гиргинов, Ал. Народната катастрофа. Войните 1912— 1913 г. С., 1926; Данев, Ст. Най-нова дипломатическа история (от Виенския конгрес до днес). С., 1935; Коларов, Н. Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни. Част първа. С., 1938; Кутинчев, Ст. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Бележки и впечатления. С., 1914; Станев, Н. Война за освобождението на Македония. Исторически, икономически и критически поглед. С., 1914; Тодоров, П. Погромите на България. Част първа. С., 1930.
11. Атанасов, Щ., Д. Христов, Б. Чолпанов. Българското военно изкуство през капитализма. С., 1959; Балканската война 1912—1913. С., 1961; Иванов, Ив. Към въпроса за резултатите и изводите от Първата балканска война и оценка на войната, Военноисторически сборник. 1961, № 1, с. 32—45; Косев, Д. България през Балканската и Междусъюзническата война. С., 1948; Косев. К. Подвигът 1912—1913. С., 1983; Лалков, М. Балканската война 1912—1913. С., 1982; Митев, И. Героизмът на българския народ през Балканската война. С., 1958; Молхов, Я. Дейността на Щаба на армията по разработването на оперативния план за водене на война срещу Турция (1903—1912), Военноисторически сборник. 1986, № 5, с. 124—135; Огнянова, М. Балканската война. С., 1949.
12. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985; Василев, К. Отношението на партията на тесните социалисти към Балканската война, Известия на ВИНД. Т. 37. С., 1984, с. 31—39; Гошев, Д. Нацноналноосвободителната борба в Македония 1912—1915. С., 1981; Илчев, Ив. Външнополитическа пропаганда на българската национална кауза през Балканските войни 1912—1913 г., Военноисторически сборник. 1982. № 4, с. 80—98; Панайотов, Л. Балканският съюз и войната от 1912—1913 г.. Военноисторически сборник. 1982, № 4, с. 3—22; Попов, P., Б., Самарджиев. Проблеми на Балканската война в новата балканска историография, Векове, 1972, № 4, с. 49—56; Сборник материали от научната дискусия, проведена на 13 февруари 1980 г. в Института за военна история при Генералния щаб на тема „За характера на българската армия и на водените от нея войни през периода 1885—1918 г.“, Известия на ВИНД. Т. 31. С., 1981; Стателова, Ел. Българо-гръцките политически отношения в навечерието на Балканската война, пак там, т. 37, С., 1984, с. 48—58; Стоилов, П. Някои основни научни проблеми на Балканската война 1912—1913 г., пак там, ст. 38, с. 173—207; Шарова, Кр. Буржоазната историография и участието на България във войните 1912—1913 г., Исторически преглед, 1950, № 2, с. 120—157.
13. Божинов, В. Френската политика спрямо Балканските воини и българското население в Македония, Исторически преглед. 1967, № 6, с. 97—110; Велева, М. Влошаване положението на народните маси по време на Балканската война, пак там, 1962, № 4, с. 32—52; Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912—1918 г. С., 1957; Дамянов, С. България във френската политика 1878—1918. С., 1985; Калинков, А. Русия и подготовката на Балканската война, Военно-исторически сборник. 1980, № 3, с. 58—70; Куюмджиев, Б. Дипломатическата и материална подкрепа от Русия на България по време на Балканската война 1912—1913 г. С., 1968; Нойков, Ст. Българската армия в Балканската война 1912—1913 г. през погледа на германския и австрр-унгарския Генерален щаб, Известия на ВИНД. Т. 38. С., 1984, с. 235— 241; Панайотов, Ив. Из руско-българските отношения през Балканските войни 1912—1913 г., Известия на Института по история. Т. 20. С., 1968, с. 53—92; Пантев, Ан., Попов, P., Шарова, Кр., Стателова, Ел., Тодорова, Цв. Външната политика на България и опозиционните партии (1900— 1914), пак там, т. 23, С., 1974, с. 104—148; Шипчанов, Ив. Вестители на бойна слава (военните кореспонденти през Балканската война от 1912— 1913 г.). С., 1983.
14. Марков, Г. Съдбоносните стъпки на България в Балканските войни 1912—1913 г., Исторически преглед, 1982, № 4, с. 103—113; България и нейните съюзници през Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1983, № 1, с. 31—48; Към предисторията на Балканския съюз (март — септември 1911 г.). Военноисторически сборник, 1987, № 6, с. 96—113; Правата и отговорностите на българското Главно командуване в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1981, № 5, с. 17—29; За съгласуваността между външната политика и военната стратегия на България в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1985, № 1, с. 84—96; Добруджанският въпрос на посланическата конференция в Петербург (февруари — април 1913 г.), Добруджа, № 1, Варна, 1984, с. 35—45; The Bulgarian Delegation at the London Peace Conference (December 1912 — May 1913), Bulgarian Historical Review, 1984, No 3, p. 29—43.
15. Ленин, В. И. Съчинения. Т. 18, С., 1952, с. 370.
16. Голц, К. фон дер, Погромът на млада Турция и възможността за нейното повдигане, С., 1913; Дорошкевич, А. Война на Балканском полуострове. От открития военных действий до перемирения. С.-Петербург, 1913; Война на Балканском полуострове. Второй период. Военние действия от ноябрьского перемирия до падения Скутари включительно, Елисаветград, 1913; Имануел, Фр. Балканската война 1913—1913, т. 1—2, София — Солун, 1913—1914; Ламуш, Л. Петнадесет години балканска история (1904— 1918), С., 1930; Мамонтов, Н. С болгарскими войсками от Балкань до Чаталджи. Записки военного корреспондента, Москва, 1913; Махров, П. Балканская война 1912—1913 годов. Общий очерк от начала войни до перерыва мирных переговоров, Севастополь, 1913; Пененрюн, Ал. Балканската война 1912. Походът в Тракия, София — Солун, 1913; Пиленко, Ал. Около болгарской войны. Дневник и сорок девять любительскнх фотографии, С.-Петербург, 1913; Сазонов, С. Воспоминания, Париж, 1927; Сухомлинов, Вл. Воспоминания, Берлин, 1924; Хохвехтер, Г. В огъня с турците, София— Солун, 1913; Шевалье, Н. Правда о войне на Балканах. Записки военного корреспондента, С.-Петербург, 1913; Buchanan, G. Meine Mission in Russland, Berlin, 1926; Buxton, N. With the bulgarian Staff, London, 1913; Grey, Ed. Fuenf und zwanzig jahre Politik 1892—1916, Bd. 1, Muenchen, 1926; Feldmarschall Conrad, Aus meiner Dienstzeit 1906—1918, Bd. 2—3, Wien, 1922; Kokovtsov, VI. Out of my Past, London, 1935; Mach von, R. Briefe aus dem Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1913; Nekludoff, A. Diplomatic Remmiscences before and during the World War 1911—1917, London, 1920; Rohde, H. Die Opetationen an den Dardinellen im Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1914; Wagner, H. Mit den siegreichen Bulgaren, Oldenburg, 1913.
17. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок, М., 1972; Бестужев, И. Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914), ИЗ, 1965, т. 75, с. 44—85; Бовикин, В. Из истории возникновения Первой мировой войны. Отношения России и Франций в 1912—1914 гг., Москва, 1961; Буняковский, В. Балканская война. Действия 1 и 3 болгарских армий. Критико-историческое исследование, ч. I, Петроград, 1917; Водовозов, В. Балканская война и Россия, Современник, 1913, № 11, с. 264—271; Владимиров, Л. Война на Балканах, Петроград, 1918; Галкин, И. Образование Балканского союза и политика европейских держав, Вестн. МГУ, Сер. обществ. наук, 1956, № 4, с. 9—41; Гринберг, С. Внешнеполитическая ориентация Болгарии накануне Первой мировой войны (1912—1914). — В кн.: Славянский сборник, Минск, 1947, с. 291—335; Державин, Н. Болгаро-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос С.-Петербург, 1914; Жебокрицкий, В. Болгария накануне Балканских войн 1912—1913, Киев, 1960; Болгария в период Балканских войн, Киев, 1961; Жогов, П. Дипломатия Германии и Австро-Венгрии и Первая балканская война 1912—1913 гг., М., 1969; Игнатьев. А. Русско-английские отношения накануне Первой мировой войны 1908—1914, Москва, 1962; История на дипломацията, т. 2, С., 1965; Киктев, А. Из истории образования Балканского союза 1912. — Науч. тр. Киев. ун-та, 1940, т. 1, с. 29—40; Мартыненко, А. Болгария в Балканскому союзу 1912. — В кн.: Усторични звязки славянских народив, АН УССР, Наукови записки, 1956, т. 7; Морозов, А. Политика России и европейских держав на Балканах в период подготовки сербо-болгарского договора 1912 г. — Вестн. МГУ, сер. 8, История, 1973,. № 1; Писарев, Ю. Великие державы и Балканы накануне Первой мировой войны, Москва, 1985.
18. Абаджиев, Г. Балканските войни и Македония, Скопие, 1958; Балканикус, Срби и бугари у Балканском рату, Београд, 1913; Барби, А. Срби под Йедреном, Београд, 1913; Войводич, М. Бугарско-црногорски преговори и споразум 1912 године, Унив. Зборник философског факултета, Београд, 1964, т. 8, с. 741—751; Максимович, В. Српско-Бугарски спор из 1912—1913 год. за Вардарску област, Београд, 1928; Махмуд Мухтар паша, Моята дейност през Балканската война 1912, С., 1913; Попович, Д. Први балкански рат 1912—1913, Београд, 1939; Раткович, Н. Србиа и Црна гора у балканским ратовина 1912—1913, Београд, 1972; Стоянов, П. Македония во времето на Балканските и Првата светска война 1912—1918; Скопие, 1969; Македония во политиката на големите сили во времето на Балканските войни 1912—1913, Скопие, 1979; Тодорович, М. Солун и Балканского питанье, Београд, 1913; Томич, И. Аустро-Бугарска и Арбанаско питанье, Београд, 1913; Чобан Оглу, Поражението на Източната армия; С., 1914; Шериф паша, Няколко мисли върху Турско-Балканската война, Ямбол, 1915; Denkwuertigkeiten des marschalls Izzet pascha, Leipzig, 1927; Drossos, D. La Fondation de L’alliance balkanique, Athens, 1929.
19. Cassavetti, D. Hellas and the Balkan War, London, 1914; Deakin, D. The diplomacy of the Great Powers and the Balkan states 1908—1914, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3; The Greek struggle in Macedonia 1897—1913, Thessaloniki, 1966; Gooch, G. Before the War. Studies in Diplomacy, Vol. 1—2, London, 1936—1938; Hanotaux, G. La guerre des Balkans et l’Europe 1912— 1913, Paris, 1914; Helmrelch, Chr. The Diplomacy of the Balkan wars 1912— 1913, Cambridge, 1938; Hoffman, J. The Austro-Russian Rivalry in the Balkans, Chicago, 1940; Rankin, R. The inner history of the Balkan War, London, 1914; Rossos, A. Russia and the Balkans. Inter-Balkan rivalries and Russian foreign policy 1908—1914, Toronto, 1981; Seligman, V. The Victory of Venizelos. A Study of Greek Politics 1910—1918, London, 1920; Thaden, E. Russia and the Balkan Alliances of 1912, Pennsilvania, 1965; Wedel, O. Austro-German diplomatic Relations 1908—1914, Stanford, 1932.
20. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие, С., 1914; Bauer, О. Der Balkankrieg und die deutsche Weltpolitik, Berlin, 1912; Bickel, O. Russland und die Entstehung des Balkanbundes, Koenigsberg, 1933; Giesche, R. Der serbische Zugang zum Meer und die europaeische Krise 1912, Stuttgart, 1932; Hering, G. Die Serbisch-bulgarischen Beziehungen am Vorabend und waehrend der Balkankriege, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3—4; Messier, O. Der Balkanbrand 1912—1913, Leipzig, 1913; Lading, D. Deutschlands und Oesterreich-Ungarns Balkanpolitik von 1912— 1914, Hamburg, 1969; Meyer, A. Der Balkankrieg 1912—1913, Berlin, 1914; Michaelis, H. Die deutsche Politik waehrend der Balkankriege 1912—1913, Leipzig, 1929; Tukim, C. The politischen Beziehungen zwischen Oesterreich-Ungarn und Bulgarien von 1908 bis zum Bucharester Frieden, Hamburg, 1936.
21. Politisches Archiv d. Auswaertiges Amts — Boon (PA. AA.), Akten betrefend den Balkankrieg 1912—1913, Tuerkei 203, Bd. 1—16; HausHof und Staatsarchiv, Politisches Archiv 1848—1918 — Wien (HHStA), PA I Allgemeines, 2. Geheime Akten, 493, Liasse XLV, Balkan-Konflagration 1912—1913, No 1—14; Public Record-Office, Foreign Office — London (PRO, FO), Genera Correspondence after 1906, Political (TO 371) 1582; Archives du Ministere des Affaires Etrangeres de France — Paris (AMAE), Direction Politique et Commerciale, Serie D—38-1 a, Turquie N. S., Vol. 240—270.
22. Балканската война или Руската оранжева книга (Дипломатически документи, издадени от руското Външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров — август 1912 г. — юли 1913 г.), С., 1914; Балканската война през погледа на един французин. Сборник от документи, С., 1977; Българска военна история. Подбрани извори и документи, т. 2, С., 1984; Доклад на Парламентарната изпитателна комисия (ДПИК), т. 1—4, С., 1918; Кесяков., Б. Принос към дипломатическата история на България 1878—1925, т. 1, С., 1925; Красныйа архив. Исторический журнал (КА), т. 8—9, 15—16, Москва — Ленинград, 1925—1926; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978; Миланов, П. Документи за дипломатическата история на Балканските войни (1912—1913), Известия на ВИНД, т. 38, С., 1983, с. 258—315; Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912—1913 г., С, 1929; Одрин 1912—1913. Спомени, С., 1983; Приложения към доклада на Парламентарната изпитателна комисия, т. 1— 3, С., 1918; Српски извори за историята на македонскиот народ 1912— 1914, Скопие, 1979; Boghitschewitsch, М. Die Auswaertige Politik Serbiens 1903— 1914, Bd. 1—3, Berlin, 1928—1931; British Documents on the Origins of the War 1898—1914 (BD), Vol. 9, The Balkan Wars, Part 1—2, London, 1933— 1934; Die Grosse Politik der Europaeischen Kabinette 1871—1914. Sammlung der Diplomatischen Akten Auswaertigen Amtes (GP), Bd. 33—34, Berlin, 1927; Documents diplomatiques. Les evenements de la peninsule balkanique. L’action de la Roumaine (Septembre 1912 — Aout 1913), Bucharest, 1913; Oesterreich-Ungarns Aussenpolitik von der Bosnischen Krise 1908 bis zum Kriegsausbruch 1914. Diplomatische Aktenstucke des Oesterreichisch-Ungarischen Ministeriums des Aussern (OUAP), Bd. 3—6, Wien und Leipzig, 1930.
Parabellum
12-12-2003, 08:05
Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски
Тридесет и четири години се бориха българите в Македония и Одринска Тракия, откъснати насилствено от свободната българска държава, в чиито предели отекваха изстрели и стенания. Поколения наред се възпитаваха децата в училищата, войниците в казармите, гражданите в обществото, че ще дойде „денят Х” и ще удари „дванадесетият час”, за да бъде завършено националното освобождение и обединение. Много мъки и страдания се бяха събрали в язовете на народната душа и сега внезапно се отприщиха и втурнаха от височините на юг отвъд Рила, Родопите и Странджа. Свободните четири и половина милиона българи имаха врязана в съвестта си повелята да освободят своите сънародници, милион и половина изнемогващи под властта на султана. Те знаеха от горчив опит, че свободата не е така сладка, както когато е споделена.
Висшето командуване разчиташе на едно духовно оръжие, каквото противникът не притежаваше: „Войната е борба преди всичко на нравствени сили, на война, побеждава онзи, който вярва в успеха, онзи, който вярва в своя морал и своя ум, онзи, който е фанатично обзет от целта, която си е задал за постигане.” Националното обединение бе заветната цел, възвисяваща своите извършители. „Пълното обединение на всички българи” чрез „свещена война” се очакваше с нетърпение от поробените и свободните съотечественици, с безкрайна вяра в нейния успех [1].
На 17 септември 1912 г. в 9.30 ч. Министерският съвет състави два исторически документа. С указ № 5 бе постановено “да се направи обща мобилизация на въоръжените сили”, а с указ № 6 в цялото царство се обяви военно положение [2]. Министър-председателят Иван Ев. Гешов отнесе указите в двореца и се върна в 12 ч. с подписите на Фердинанд. Общата мобилизация бе обявена веднага. По телефона, чрез телеграми и биене на барабана жадуваната вест достигна до всички кътчета на страната. И се стекоха синовете на отечеството в казармите, струпани на покривите на вагоните, с каруци и пеш, с гайди и песни, накичени с цветя като за кървава сватба. Джеймс Баучер отбелязва в дописка до „Таймс”: „Мъже над допустимата възраст, момчета, още незавършили обучението си, мъже, отхвърлени поради негодност да служат, се тълпяха и предлагаха своите услуги… страната се е вдигнала в защита на националната кауза” [3].
По закон мобилизираните бяха задължени да се явят до шест дни в определените гарнизони, а закъсняването с три дни се смяташе за дезертьорство. Увлечени в съдбовен устрем, хората изпревариха закона. Възрожденският огън се разгоря с нова сила, оръжието не достигаше за всички не само поради погрешно направени сметки, а и поради всеобщото желание за личен принос в борбата срещу вековния враг. Вместо очакваните 1200 души допълващите дружини достигнаха 3000 души и се наложи да бъдат връщани доброволци, дълбоко засегнати и с измолваното обещание да ги повикат, „ако стане нужда” [4]. Българският народ преживяваше „звезден миг” от своята изпълнена с върхове и пропасти история.
ХВЪРЛЯНЕ НА ЗАРОВЕТЕ
След вземането на „окончателното и безвъзвратно” решение Гешов помоли Димитър Ризов да напише проект за нотата, която трябваше да се връчи на великите сили и да постави Портата пред избора „автономия или война”, както и да приготви манифеста за обявяването на войната, ако в Цариград не биха поели първия показан път. Пълномощният министър обаче не желаеше да постави като основа прословутия чл. 23 от Берлинския договор, за който „би се уловил с двете ръце” всеки велик везир, за да забави коренното разрешаване на македоно-одринския въпрос [5]. Той състави меморандума като предназначен за великите сили и общественото мнение в Европа, а до Портата според него трябвало да се изпрати само един кратък ултиматум. Проектът нямаше форма на обръщение към „европейския концерт” за подновяване на реформената акция, защото Балканският съюз вече бе станал „нов самостоятелен и решаващ фактор на Балканите, който не се нуждае от опекунство [6]. Ризов използува мемоарите на Андраши и Горчаков от Източната криза през 1875—1878 г., предвиждайки, че Австро-Унгария и Русия ще се явят мандатьорки на силите; следователно предстоеше борба срещу тях „със собствените техни камъни” [7].
По-трудно Ризов написа проекта на манифеста, изливайки трогателно цялата си душа, която раздвоена продължаваше да се измъчва: „Ни на минута не е престанало да ме гризе съмнението, че можете отстъпи пред великите сили, особено сега, когато Англия научи Турция да се улови с двете си ръце за 23-ия член на Берлинския договор и да ви хвърли в очите прашливия текст на статута, изработен от европейската комисия през 1880 г.” Недоволен от „новия фарс”, дипломатическият представител в Рим призова „българския бог да увеличи твърдостта и непреклонността” на Гешов, за да бъде сигурен, че с написаното от него „няма да се палят цигари” [8]. В проекта се изтъкваше, че войната ще бъде освободителна и няма да нарушава статуквото, като се издигна принципът на автономията. С него се припомниха паметните думи на Александър и — „святото дело трябва да бъде доведено до край” [9]. Това програмно изречение допадна на всички и бе включено в съдържанието на манифеста.
Намиращ се в невъзможност да предотврати общата мобилизация, Анатолий Неклюдов предаде мнението на Стоян Данев, че войната може да се избегне „само по един начин” — ако великите сили незабавно заставят Портата да се съгласи на осъществяването на чл. 23 под тяхна гаранция, с назначаването на генерал-губернатори европейци и създаване на международна жандармерия. Но Анатолий Нератов предложи великите сили най-напред да предупредят балканските съюзници да не нарушават мира и да заставят Портата да отмени мобилизацията в Одринско. Той смяташе за достатъчно да се приложи ливанският статут в „Европейска Турция”, което означаваше поставяне начело на управлението лица, назначавани и сменявани само със съгласието на силите. Предвиждаше се образуване на комисии от представители на разните народности със задачата да заседават в центровете на европейските вилаети за разрешаване въпросите на местното управление и самоуправление. Предложението бе насочено преди всичко към Австро-Унгария, която Русия искаше да въздържи от едностранна намеса „в започващия на Балканите смут”. Във Виена бързо се съгласиха на „единодушно действие” [10]. Доста рядко „европейският концерт” биваше толкова единен пред малките държави.
Принудено да мобилизира, народняшко-прогресисткото правителство все още се надяваше да добие „истински мир чрез коренни реформи”. На 18 септември Гешов не можа да сдържи огорчението си: „Крайно тъжно впечатление прави фактът, че великите сили не могат да се съгласят върху реформите и начина за налагането им, а могат да се съгласят да упражнят натиск върху балканските държави, които тъй жестоко страдат от турската анархия. Нека силите гарантират края на тая анархия и тогава да искат да демобилизираме” [11]. Поставеното условие излезе неизпълнимо.
Великите сили бяха изненадани от общата мобилизации на балканските държави, защото за мнозинството от тях Балканският съюз се оказа неочаквано сплотен. Високата порта обаче реши да не се поддава на силния натиск и отговори със същата мярка на 18 септември вечерта. За да избегне войната на два фронта, тя се съгласи да приеме условията за мир в Лозана. Напразно Гешов подтикваше Ризов да положи „всевъзможни усилия Италия да не отстъпва лесно на Турция” [12]. Отстъпките се направиха от страна на Цариград.
Не беше никак лесно на Михаил Маджаров да обяснява на Сергей Сазонов причините за общата мобилизация. На 19 септември ядосаният външен министър припомни: „Сам руският император предупреди Данев, че моментът е твърде зле избран за стълкновение с Турция.” Според него назначаването на чужденец за генерал-губернатор на Македония „е неизпълнима мечта, докогато Турция има сто хиляди войници. Силите разменяли мисли по възможните реформи, обаче това не могло да стане „в един ден”. От Берлинския конгрес изминаха 34 години. Сазонов очерта в мрачни бои близкото бъдеще на България — Сърбия, обезсилена от Двойната монархия, Гърция, негодна да действува, а що се отнасяше до Русия: „Не трябва да очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск” [13].
Настроенията в Балплац също не бяха радващи, понеже общата мобилизация потвърдя на дело съществуването на съюз между България и Сърбия, смятан за „руска работа”. Макар и неизбежна, войната можеше да се локализира, ако и Румъния останеше неутрална [14]. Вилхелмщрасе гледаше по-спокойно на събитията, като препоръчваше великите сили да се занимават повече с въпроса за ограничаването на войната, отколкото с предотвратяването й. Държавният секретар Алфред Кидерлен-Вехтер с престорено равнодушие заявяваше, че „Германия била далеч и една балканска война не я засягала отблизо”. Той преценяваше, че единствен сериозен противник на Османската империя ще бъде България, но и една победа би донесла „само гола слава”, защото силите нямало да позволят промяна на балканското статукво. Според неговото предвиждане началото на предстоящата война щяло да означава края на Триполитанската [15]. Печелеше Италия дори от общата мобилизация на съюзниците.
Реймон Поанкаре изрази пред Димитър Станчов сдържащото мнение — балканските държави да не отиват по-нататък от мобилизацията [16]. Същевременно той сподели на 20 септември със Сазонов мисълта, че Русия и Австро-Унгария в качеството си на най-заинтересовани сили и като представителки на двата империалистически блока трябва да предприемат от тяхно име стъпки на натиск. Руският външен министър прие с готовност да влезе във връзка с Балплац, за да се заяви на Балканския съюз, че „силите не могат да допуснат нарушаването на мира, че те възнамеряват да запазят статуквото и да локализират войната, ако тя се разгори, при което държавите, пристъпили към мобилизация, не могат да разчитат на никакво териториално увеличение”. Сазонов вметна, че посланиците в Цариград ще могат да правят с успех постъпки и пред балканските държави, ако силите бъдат готови да съдействуват за осъществяването на реформите [17]. Не се спомена нищо за дълбочината на реформите, чиято форма вече не задоволяваше потърпевшите.
Спрямо подпитващия български пълномощен министър в Париж Сазонов бе пределно кратък: „Разискват се реформи с желание да няма война.” Това разтревожи Гешов, тъй като ускореното въздействие на силите заплашваше да изпревари ултиматума на съюзниците „и следователно да го омаломощи”. Желаейки „мир с чест”, той призова към бързи и решителни действия в Цариград и в столиците на великите държави. По негово нареждане Станчов се застрахова пред Сазонов, като съобщи „само за сведение, без да искаме ни най-малко интервенция” [18]. Надеждите за предотвратяването на войната намаляваха с всеки ден, понеже силите не можеха или по-вярно не искаха да наложат в Цариград условията на балканските съюзници. Оставаше войната да бъде ограничена на Балканите, без да прераства в европейска война.
Въпреки че Нератов сподели с генерал Стефан Паприков, че още няма нищо положително от разговорите между Русия и Австро-Унгария, в София очакваха скорошен натиск. Поне поведението на Румъния не вдъхваше опасения и според доклада на Георги Калинков: „Тук са много спокойни, засега няма никаква мобилизация.” В румънския неутралитет обаче се долавяше симпатия към Османската империя [19]. Преминаването на държавната граница се забраняваше по заповед и „до второ нареждане” трябваше да се държи отбрана, „без да се влиза в действие с турците, ако те не нападнат”. На 19 септември пограничните роти получиха строга заповед „да не предизвикват турците и да не заемат постове от турска територия, защото войната не е обявена” [20].
В Цариград не можеха да проумеят дързостта на бившите раи. От 19 септември частичната мобилизация прерасна в обща: „Главният обект на войната си остава България.” На 20 септември следобед, изпаднала във фанатичен бяс, тълпа изпочупи с камъни прозорците на българската легация с викове „Долу България!” и „Булгаристан е наш!”, след което направи овация пред румънската легация. Портата бързаше да сключи мир с Италия, за да съсредоточи сили за действия на Балканите и получи обезщетение за финансиране на новата война, която сам Норадунгиян ефенди смяташе „неминуема”. Между управляващите кръгове на Босфора все повече се ширеше „желанието да воюват, като вярваха, че времето е сгодно да омаломощят балканските държави за дълги години” [21]. Великите сили пък се надяваха, че мирът в Лозана ще възпре съюзниците, изправени сами пред империята.
Крал Никола искаше да почне войната на 26 септември [22]. Това щеше да утежни неопределеното положение на неговите съюзници, поради което трябваше да се бърза. Веднага след предстоящото подписване на мира италианският флот напусна водите на Бяло море. Преговорите между Петербург и Виена продължаваха, без да се намери взаимноприемлива формула [23]. Времето не работеше за малките балкански държави, след като бяха решили да поставят ребром източния въпрос. Съсредоточаването на мобилизираните войски по железницата и пътищата започна на 19 септември в 00,01 ч. Фердинанд чувствуваше, че не притежава качества на военен стратег, поради което искаше да повери на генерал-лейтенант Михаил Савов главното командуване на действуващата армия. Генералите Никифор Никифоров и Иван Фичев обаче категорично възразиха против издигнатата кандидатура, предлагайки сам царят да поеме главното командуване, като при неговата особа се образува „съвещателно тяло от генерали”. Гешов ги подкрепи както по партийнополитически причини, така и поради лични — генерал Савов се беше развел шумно с неговата племенница [24]. Срещнал съпротивата на Министерския съвет, Фердинанд реши да назначи генерала за свой помощник, до когото да се допитва относно ръководството на военните операции. Засегнатият кандидат го посъветва да не се натоварва с толкова тежка отговорност, а да я прехвърли върху някой от началниците на военноинспекционните области. Той намираше смисъл в новия пост само ако има възможност да замества главнокомандуващия по решаването на всички въпроси на висшето командуване; в противен случай създаването на двойственост в ръководенето на военните операции щеше да бъде крайно вредно. Царят настоя да не му се отказва сътрудничество и генерал Савов се съгласи да приеме с молба правителството да определи неговите права и отговорности [25]. Фердинанд обеща, но не постави този изключително важен въпрос на разискване в Министерския съвет, тъй като трябваше да се определи и неговият статут на главнокомандуващ.
Гешов твърдеше, че за назначаването на военни лица не се изисквало предварителното решение на Министерския съвет. За генерал Савов станало дума във виенското кафене на 30 май 1912 г., без да се предрешава въпросът. И толкова. Назначаването на един главнокомандуващ обаче трябваше да стане не по доклад на военния министър, а по доклад на самия министър-председател (основан на решението на Министерския съвет), одобрен от царя и с указ на съвета, подписан от монарха и приподписан от министър-председателя и министъра на войната. И понеже не съществуваше закон за Главното командуване, в указа бе необходимо да се посочат правата и отговорностите на главнокомандуващия, защото „няма права без отговорности, но няма и отговорности без права”. Това конституционно изискване оставаше в сила и когато царят сам поемеше главното командуване, тъй като едновременното упражняване на задълженията и като държавен глава създаваше възможности за злоупотреба с властта [26]. В качеството си на главнокомандуващ Фердинанд можеше да превиши правата си на държавен глава по отношение на правителството, което не бе в състояние да приложи действен контрол върху Главната квартира.
Дори генерал Фичев призна, че генерал Савов минавал в обществото „като добър и способен офицер”, макар да имало решаващо значение, че Фердинанд го тачел като „пръв и достоен военачалник в българската войска”. Познавайки заповедническите наклонности и енергията на своя съперник, началникът на щаба взе „тържественото” царско обещание, че генерал Савов „няма да се бърка във висшето командуване”, защото двама началници в Главната квартира „ще бъдат само вредни за ръководството на военните действия” [27]. Генерал Фичев не желаеше да има до себе си пълновластен и годен главнокомандуващ, тъй като смяташе да заповяда от името на военно неподготвения монарх. Най-сполучливата двойка в Главната квартира биха били взаимнодопълващите се генерали Савов и Димитриев, първият като главнокомандуващ, вторият — като негов началник-щаб. Така нямаше да остане място за рискованото новаторско въведение на длъжността помощник на главнокомандуващия.
Ускореното съсредоточаване на войските налагаше да се сформира по-скоро Главното командуване. Войната имаше вероятност да избухне вече 90 на сто. На 22 септември 1912 г. Фердинанд издаде Указ № 1 по щаба на действуващата армия, с който възложи на себе си нейното главно командуване. Той назначи генерал Савов за свой помощник и след това генерал Фичев за началник-щаб на действуващата армия, като му възложи изпълнението на указа [28]. Подреждането издаваше предпочитанието на монарха. Указът излезе, без да бъде приподписан от военния министър. Като главнокомандуващ въз военно време Фердинанд се почувствува силен да нарушава Конституцията от самото начало. Трябва обаче да се отбележи, че назначаването на генерал Савов направи на всички в действуващата армия отлично впечатление поради увереността, че „здрава и сигурна ръка е хванала управлението” [29]. Това признаваха и неговите неприятели.
Генерал Савов обаче бе подведен под съдебна отговорност от Народното събрание, в което сегашните министри гласуваха за неговото наказание. Помощникът имаше слабо място, което Фердинанд възнамеряваше да използува — желанието на бившия военен министър да бъде амнистиран в хода на войната, като се хвърли „було на всичко минало“. Царят бе впечатлен от енергичната природа на генерал Савов, който бе дълбоко убеден, че България може да воюва победоносно и при „днешната политическа и материална подготовка” и твърде различен от предпазливия до боязън генерал Фичев. Фердинанд се съгласи да се съберат всички годни под разветите бойни знамена, като дори генерал Анастас Бендерев бе поканен в Главната квартира, макар че го бил „псувал” безобразно. Друг военачалник със слава от Сръбско-българската война бе генерал Рачо Петров, но на него бе отредена скромната роля на военен съветник при свитата на престолонаследника или както той сам се оплакваше, че го направили „бавачка на царските деца” [30].
Фердинанд се изказа за преустройство на правителството, обаче Гешов и Данев възразиха, че в него не бивало да влизат лица, които ще се противопоставят на споразуменията със Сърбия и Гърция и ще предизвикат тяхното недоверие. Опозиционните кръгове не знаеха за направените отстъпки в Македония. Самият генерал Савов признаваше теоретичното положение, че военната политика на правителството определя противника и следователно организацията на армията: „Тя поставя целите пред стратегията.” На свой ред военната стратегия можеше да покаже на външната политика къде да търси съюзници или кои държави да неутрализира. Бедата обаче бе най-вече в липсата на подготвено от мирно време главно командуване. Царят не бе „човек на занаята” и следователно трябваше предварително да се определи генерал—главен инспектор, да оглави действуващата армия [31]. Всъщност никой висш военен в България не бе виждал повече от три дивизии, събрани на едно място, по време на учения. Пестенето на средства водеше до намаляване на необходимия опит във висшето командуване.
Генерал Савов не бе назначен от Министерския съвет въз основа на закона за Главното командуване във военно време, който да уреди отношенията му с правителството. Той не стана орган на правителството, а бе подчинен направо на държавния глава — главнокомандуващ. Като „неотговорен фактор” Фердинанд назначаваше за всеки ресор отговорен министър. Министърът на войната, обикновено сменяван с правителството, отговаряше за управлението на армията в мирно време, а във военно време правителството би трябвало да назначи генерал за главнокомандуващ на действуващата армия, на когото царят да не може да заповяда, без да се посъветва по съдбоносните въпроси. С обявяването на войната определените висши военни щяха да заминат за Главната квартира [32]. След националната катастрофа генерал Савов се оправдаваше, че веднъж назначен по царска воля, трябвало да му се подчиняват безпрекословно като пряко подчинен помощник. Действително в Главното командуване пълно единоначалие не бе постигнато, обаче страдащият от закъсняла скромност „помощник” изпълняваше само онези заповеди, които искаше да чуе.
Народното събрание не бе преживявало извънредна сесия като тази, отворена на 22 септември 1912 г. Фердинанд застана гологлав пред трона и прочете словото си: „Предизвиканата в страната ни обща мобилизация на въоръжените сили направи необходимо и прогласяването на военно положение.” Голямата заседателна зала се огласи от продължително „ура!”. Викаха всички народни представители. Гешов говори за Балканския съюз като за „епохално дело и историческо събитие”, от което ще се черпят „сили и дързост за тежката задача”, за „да се пукне зората на една нова ера в Балканския полуостров”. Александър Малинов искаше да вярва, че правителството е запазило българските интереси, и призова всички да напуснат своите партийни знамена и да застанат смело под националното. Васил Радославов също гласува доверие на управляващите, без да е посветен „в почвата” на новоизградения съюз. Никола Генадиев обяви, че е настъпил „върховният час”, Димитър Тончев призна, че „друг изход няма”, а Димитър Страшимиров изтъкна нетърпящото никакво отлагане освобождение на поробените братя [33]. Опозиционните ръководители проявиха рядко единодушие.
Едничък Янко Сакъзов посочи опасността от тайната дипломация, при която съдържанието на договорите остава скрито за народите, и провъзгласи „война на войната”. Той порица съдбоносната намеса на неотговорните фактори и защити автономията, за да не бъде тласната България в „сляпа улица”. „Недейте си представя, че македонският въпрос е само наш въпрос. Всички знаете, че той е общоевропейски въпрос днес за днес” [34]. Гласът на широкия социалист се изгуби сред развълнуваното народно представителство, което „прие с акламация” указа за въвеждане на военно положение, закона за отпускане на извънреден свръхсметен 50 000 000 кредит за военни нужди и одобри отговора на тронното слово. Изразител на войнственото настроение стана Христо Г. Попов, полкови командир от Сръбско-българската война, който доскоро бичуваше Гешов като „лъвоукротител”, повтарящ думата „мир” и най-сетне изрекъл Крумовото — „На ти секира!” „Сега ще видите кой е българският лъв” [35]! Народните представители се отказаха от полагащото им се възнаграждение, за да закупят един боен самолет за родното въздухоплаване. Вдъхновението, ги издигаше все по-високо.
Партията на тесните социалисти се произнесе против военното разрешение на националния въпрос. Димитър Благоев се опасяваше, че Балканският съюз, „турен на основата на подялба на Македония”, носи „в себе си, в недрата си, в утробата си катастрофата на България”: „Тази война и победоносна, ще свърши безплодно и нещастно за България”, която „ще си изгори пръстите, за да вади кестените от огъня за чужди държави” [36]. Въпреки антивоенното становище на партията много тесни социалисти се наредиха под бойните знамена и се сражаваха храбро за освобождението на измъчените си съотечественици. Ще се позовем на основателния въпрос, зададен в Народното събрание от мобилизирания като запасен офицер Георги Кирков: „Какво по-голямо доказателство искате от това, че ние се бихме на бойното поле?” Васил Коларов потвърди с примера си: „Ние доказахме, че обичаме своето отечество” [37]. Сравнително малочислената работническа класа на Балканите не бе в състояние да обедини балканските държави във федеративна република.
Въпреки обявяването на обща мобилизация военната конвенция между България и Гърция стоеше на равнище преговори между генерал Фичев и кралския представител капитан Йоанис Метаксас. Българското висше командуване се интересуваше преди всичко от гръцкия боен флот, който трябваше да затвори Дарданелите и да осигури господството си в Бяло море, прекъсвайки съобщенията с Мала Азия [38]. На 22 септември 1912 г. военната конвенция бе подписана в София като неразделна част от съюзния договор от двамата военни пълномощници Гешов и Деметриос Панас. България се задължаваше да се притече на помощ най-малко с 300 000 армия, а Гърция — със 120 000. Войските трябваше да преминат границата на Османската империя най-късно до двадесетия ден след обявяването на мобилизацията или при поискване от едната страна. Двете армии щяха да действуват съгласно оперативните планове на своите генерални щабове, които да се осведомяват своевременно по тяхното изпълнение. Главният обект пред гръцкия флот оставаше Бяло море [39].
България се задължаваше да настъпи с голяма част от въоръжените си сили в Македония, но ако Сърбия вземеше участие във войната с не по-малко от 120 000 бойци в Македония, „България можеше да разполага с всичките си военни сили в Тракия”. Ако едната страна обявеше война на друга държава освен Османската империя, то другата запазваше „приятелски неутралитет спрямо своята съюзница”. Без предварително съгласие не можеше да се сключва примирие за повече от двадесет и четири часа, а за влизане в преговори за мир се изискваше писмено съгласие [40]. Гръцкото правителство предпочиташе да действува в Македония съвместно със сръбски войски, понеже щяха да играят еднаква роля в българските земи. Двете страни избягнаха да се обвържат с определени оперативни направления, очаквайки това да реши ходът на войната. Трябваше обаче да се предвиди, че гръцката армия щеше да се насочи не към Битоля и Янина, а към Солун. Народняшко-прогресисткото правителство бързаше да изпревари намесата на великите сили. Гешов прие сръбския проект за колективна нота до Високата порта, след което разговаря с Никола Пашич по телефона на 23 септември и премахна определението „финансова автономия”, а „автономна област” замени с „административна автономия”. Той настоя в Атина да приемат предложения проект, „защото времето минава и нашите грамадни разноски по мобилизацията и възбуденото наше обществено мнение ни налагат едно бързо съглашение с нашите съюзници и една по-категорична и по-сбита формула” [41]. Ламброс Коромилас възразяваше, че не бива да се настройва Европа чрез искане на автономни области, за да не й се покаже, че балканските съюзници не преследват въвеждането на реформи, а разпадане на „Европейска Турция”. Той допускаше и поражение, поради което очакваше спасението в европейското обществено мнение, но при победа предвиждаше присъединяване на освободените земи, налагащо предварително разграничение [42]. Автономията се изхвърляше от дипломатическия речник на гръцките държавници.
Гешов вече губеше търпение и отново нареди на Панчо Хаджимишев: „Настойте най-енергично, като изтъкнете, че няма време за по-нататъшни разисквания.” И без това Портата щеше да отхвърли колективната нота като бъркане във вътрешните работи на империята. В Цариград предполагаха, че главните български сили ще се съсредоточат в района на Ямбол — Стара Загора, срещу които се противопоставяха пет армейски корпуса, готови за действия след петнадесет дена [43]. Норадунгиян ефенди заяви, че Високата порта „не допуща при сегашното положение чужденци да й говорят за реформи, а най-малко преди балканските държави да демобилизират”. Но под натиска на „европейския концерт” на 23 септември османското правителство обяви, че ще приложи законопроекта, изработен от международната комисия през 1880 г. съгласно чл. 23 от Берлинския конгрес. Хюсеин Хилми паша, бивш главен управител на Македония, обаче откровено сподели с Михаил Сарафов, че всяко правителство, което би приело изпълнението на чл. 23, „ще бъде веднага свалено” [44]. Никой не даваше гаранции за въвеждане на коренни реформи. Сблъсъкът ставаше неизбежен, понеже трябваше да се изпревари завършването на противниковата обща мобилизация.
За да се отговореше на съдбоносния въпрос „мир или пойна”, трябваше да се знаят истинските намерения на северната съседка. На 23 септември Титу Майореску избягна прекия отговор — ръководеното от него правителство решило „да определи засега своето поведение от онова на Русия и Австрия”. Ако тези две сили останеха неутрални и войната се локализираше, то Румъния нямаше да мобилизира и „няма нищо неприятелско да предприеме против България”. Но след свършването на войната, когато нейните резултати се обсъдеха от европейска конференция, „Румъния ще предяви своите искания и сметки” към България и съюзниците й. Успокоителното изявление „крайно трогна” Гешов и неговите колеги, за което незабавно изказаха сърдечна благодарност [45]. Управляващите кръгове в Букурещ бяха далеч от безкористното благородство, а търсеха собствената изгода — при поражение на Балканския съюз Румъния запазваше челно място на полуострова, а при победа щеше да придобие, без да пролее капка кръв, земи на юг от Дунава под предлог, че е нарушено статуквото.
Хабсбургската монархия също обуславяше неутралитета си с неувреждане на нейните интереси на Балканите. Съюзът между България и Сърбия заплашваше симпатиите към София да се обърнат в антипатии. На 23 септември граф Леополд Берхтолд изказа пред Иван Салабашев пожеланието „двете страна да демобилизират и България да почака, догдето великите сили се споразумеят с Турция за реформи”, чиято програма не могла да се състави за двадесет и четири часа. Пълномощният министър възрази, че „мирът може да бъде запазен само ако великите сили бързо заставят и насилят Турция да приеме една сериозна програма за реформи” [46]. По този въпрос обаче силите застъпваха различни становища поради техните финансови и военностратегически сметки с Османската империя. Общата мобилизация не се оказа достатъчно силно средство, за да се спре България „на самия ръб на войната”.
След срещата между Сазонов и Поанкаре в Париж на 24 септември двамата приеха последователно Станчов, за да му посочат правилния път. Руският външен министър нарече „необмислено и безумно” влизането във война, от която и с победа не можело да се добие повече, отколкото с мир: „Реформите щели да бъдат в духа на 23-и член и съгласно основава от 1880 г.” Но посланикът Александър Изволски прояви разбиране: „За балканските държави, а особено за България не е вече въпрос иска ли да спре войната, а въпросът е може ли да я спре — това зависи от вътрешните политически обстоятелства, а не от хората” [47]. Станчов запита френския министьр-председател „защо великите сили толкова сега настояват по балканския въпрос, когато нито една балканска държава не се е обърнала към тях”. Отговорът бе недвусмислен: „Европа иска мир и затова прави декларация по своя лична инициатива; тя ще реши реформите” [48]. Нищо не се каза кога ще бъдат наложени на Портата, доказала негодността си да въвежда реформи сама.
Дълги години издиганият като политическа цел чл. 23 вече не задоволяваше българските меродавни кръгове. Ризов предупреди Гешов: „Страшен грях и страшна отговорност ще падне върху Вашата умна, благородна и патриотическа глава, ако склоните на тоя жесток фарс.” Той препоръча да се иска „пълна политическа автономия с европеец генерал-губернатор” под гаранциите и контрола на великите сили: „Инък война предпочително!” Войната се намираше за назряла необходимост — за освобождението на Македония и Одринско и „за създаване от балканския блок нова велика сила, ръководена от българите”. Министър-председателят успокои близкия си съратник: „Не се тревожете. Преди Вие да ме предупредите, аз бях дал на Паприков инструкция за исканията, които Вие сега формулирате” [49]. Реформите все повече се схващаха като удобен повод за война, за да се отбие обвинението на силите в нарушаване на статуквото.
Българското правителство отклони като неприемливо предложението на Елефтериос Венизелос да се даде първо на Сазонов колективната нота, защото руският външен министър знаеше за какво се борят балканските съюзници, „та нотата няма нужда да се бави”, а и „подобна официална постъпка може зле да се претълкува от другите кабинети”. Гръцкото правителство се съгласи да се употреби определението „административна автономия” вместо автономна област, допусна и думата „милиция”, макар да предпочиташе израза „регионална военна повинност”. То възприе да не се поставя в нотата срок за отговор, обаче настоя към нея да се оформи приложение. В противен случай отказваше да подпише нотата и щеше „да предяви самостоятелно своите искания съгласно собствената си формула”. Хаджимишев се съобрази с поставеното условие, тъй като според него „ще бъде печално още отсега да се явиме пред Европа вече разединени” [50].
Посланиците в Цариград намираха обещанието за прилагането на законопроекта от 1880 г. като удовлетворително. Сарафов изказа дългогодишната преситеност от подобни обещания. Уверена в своето военно превъзходство, Портата гледаше да спечели време, докато завърши мобилизацията и съсредоточи необходимите войски в европейските вилаети. Той осведоми правителството за вероятното разпределение на въоръжените сили: „Тук всички вярват, че сама България ще понесе всичките тежести на войната.” Норадунгиян ефенди не скри, че „България е единствената сериозна противница” [51]. Но на българската армия не бе съдено да даде първите изстрели на войната.
Крал Никола бързаше да скъса дипломатическите отношения с Османската империя. Гръцкото правителство обаче поиска балканските съюзници да започнат войната заедно, което се подкрепи и от Белград. Но кралят заяви на двамата съюзнически представители, че „не е вече господар на положението”. Недялко Колушев се въздържа от съдействие, понеже „този отговор се основава на позволението, което България му даде”. Войната се сметна за неизбежна, оставаше да се реши кога точно да започне [52]. Черна гора скъса отношенията и обяви войната на уговорената дата — 25 септември. Точно когато „европейският концерт” бе вече съгласувал колективния си натиск.
Същия ден дипломатическите представители на Русия и Австро-Унгария в столиците на балканските съюзници връчиха нота, с която се осъди енергийно „всяка мярка, която би била от естество да доведе до нарушение на мира”. Опирайки се върху чл. 23 от Берлинския договор, силите обещаваха да поемат осъществяването на реформите в управлението на „Европейска Турция” — „без никакво посегателство върху суверенитета на султана и териториалната целокупност на империята”. Ако въпреки направеното предупреждение войната избухнеше, те заявяваха предварително, че „не ще допуснат никакво изменение на териториалното статукво в Европейска Турция”. Гешов отговори, че желанието на България, която не се стреми към териториално разширение, е да се избегне войната, но не вярва Портата да направи отстъпки без използуване на сила [53]. Сазонов откровено сподели с Ив. Ст. Гешов в Берлин, че повече от предвидените в чл. 23 реформи „не може да се спечели, понеже всички сили са съгласни да не ни дадат нито педя турска земя в случай на победоносна война: „Министър-председателят Гешов нека вземе перото сам и си направи сметка и да види кое повече изнася на България, реформи ли по мирен начин, или война без друга печалба в случай на сполука” [54]. Гешов отговори на Неклюдов и граф Адам Тарновски, че България винаги се е отнасяла с уважение към съветите на Европа, но след общата мобилизация, свързана с огромни разходи, „връщането е невъзможно” [55]. Постигането на коренни реформи само чрез натиска на общата мобилизация също се оказа невъзможно.
Тълпите в Цариград продължаваха да замерят българската легация с камъни и след като изпочупиха прозорците, „пренесоха огъня” по държавния герб. Сарафов се яви при Норадунгиян ефенди, за да му забележи, че щом Портата търпя подобни противозаконни деяния, дипломатите ще се принудят да се отбраняват със собствени средства. Едва тогава се изпрати полиция. На свой ред Младотурският комитет организира демонстрации срещу решението за прилагането на законопроекта от 1880 г., заплашвайки с преврат. Великият везир лично се зае да успокоява мюсюлманските фанатици, които не разбираха от дипломация на обстоятелствата. Сарафов се оплака на Михаил Гирс: „Ние сме станали неверници, защото турците много ни лъжат” [56].
Съгласно сключеното споразумение и по даден знак първият оръдеен гърмеж проеча в Албанските планини на 26 септември в 8 ч. сутринта. Нотата на великите сили и започването на войната срещу Османската империя наложиха промяна на съюзническата колективна нота под формата на отговор. Гешов намери за необходимо силите да дадат обяснения относно съдържанието на обещаваните реформи, предполагайки, че Високата порта ще отблъсне намесата на силите в нейното управление и „нашата акция ще бъде по-оправдана”. Войната ставаше „неминуема”, а веднъж „подкачена”, никой нямаше за се ръководи от съдържанието на нотата. Той се съгласи с гръцкото предложение да се изготви приложение към нотата до Високата порта, а Коромилас прие тя да бъде връчена едновременно на османските дипломатически представители в София, Белград и Атина [57]. Пречката бе тази, че силите не бяха свикнали да дават обяснения, а и нямаше време за гадаене.
След проучването на руско-австрийската нота в Министерския съвет на 27 септември се реши да се съставят две ноти — първата като отговор на призива на силите, а втората с искания към Портата. Министрите прецениха, че нотата на силите е твърде неопределена и не гарантира осъществяването на коренни реформи в „Европейска Турция”. Под израза „административна автономия” се разбираше примерът с Източна Румелия, която трябваше „да служи за образец”. Повече от сигурно бе, че Портата нямаше да приеме контрола на силите върху реформите, нито пък щеше да изплати разноските по-съюзническата мобилизация, а щеше да предпочете да отговори с война. Ето защо щабът на действуващата армия очакваше, след като на 30 септември се връчеше колективната нота в Цариград, на 5 октомври да започнат военните действия. Правителството реши да закупи от Австро-Унгария 150 000 „манлихери”, на свой ред и царят се зае лично да издействува доставянето на 25 000 пушки от Германия. Търговията с оръжие позволяваше на Берлин досега да снабдява с всичко необходимо Османската империя, когато воюваше с неговата съюзница Италия. Следователно би могло да се направи още едно малко изключение. На министър Александър Людсканов бе възложено да ходатайствува в Петербург за пушки, шинели и ботуши: „Може би Русия, която не ни дава да воюваме,. да ни даде това, което е необходимо за една война” [58]. Вярата в историческата мисия на освободителката не бе помрачена от нейното принудително единодействие с Двойната монархия..
За да покажат на балканските съюзници, че думите се подкрепят от дела, на 27 септември вечерта посланиците в Цариград връчиха на Норадунгиян ефенди колективна нота, в която, като вземаха акт от оповестеното намерение на Портата да въведе реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор и законопроекта от 1880 г. за административно преустройство на „Европейска Турция”, препоръчваха осъществяването на реформите в интерес на християнското население, без да се нарушава „териториалната цялост на империята” [59]. Доброжелателното поведение на силите се налагаше от обстоятелството, че самите те не бяха още готови да пристъпят към дележа на османското наследство и в Азия. Посланиците не задължиха Портата да им отговори, като се задоволиха тя да благоволи да влезе в разискване.
Сазонов не можеше да се примири с непослушанието на балканските съюзници, които искаха подкрепа от Русия, а пренебрегваха нейните съвети. На 28 септември той изказа разочарованието си пред генерал Паприков: „Това, що вие може да получите след войната, щяхте да получите без война… След войната, даже след успех, вие не ще пожънете желаните плодове.” В същото време първият човек на Певчески мост [Певчески мост — Министерство на външните работи на царска Русия.] не допускаше прокарването на коренни реформи: „За реформи, подобни на Източна Румелия, не мечтайте. Сега Европа е за вас, а тогава тя ще бъде против вас с изключение на Русия, но тогава Русия ще бъде сама.” Последното желание на руския външен министър бе да не се предприемат никакви военни действия в Черно море, за да не бъде затворен Босфорът. Гешов незабавно подхвана темата и помоли руското правителство да въздействува в Цариград османският флот също да не напада българското крайбрежие и българските параходи [60]. И без това българският военноморски флот нямаше възможност да извършва настъпателни действия.
Окончателната редакция на двете ноти се извърши от Гешов, Данев, Мирослав Спалайкович и Панас, обзети от една мисъл — „.няма време за губене и трябва да се бърза”. Великите сили не биваше да добият впечатлението, че не се преследват реформи, а „разпадането на Европейска Турция”. И така техните представители намираха за „почтено” първо съюзниците да предявят исканията си за реформи и ако се отхвърлят, тогава да мобилизират. Инак постъпките ставали ултимативни. Военните специалисти подтикваха напред, защото „всеки изминат ден намалява нашите шансове”, а вече постъпиха сведения, че противниковото командуване мечтае да настъпи към Пловдив [61]. На Златния рог разискваха по колективната нота на силите, без да проявяват отзивчивост, понеже смятаха войната за неизбежна. Някои посланици съветваха балканските съюзници да отговорят преди Портата „и като хванат великите сили за дадената дума, да държат само тях отговорни за реформите” [62]. От Берлинския конгрес насетне българският народ чакаше от силите да кажат своята тежка дума — този път за негово добро.
Министерският съвет се опасяваше от продължителна война, която би изтощила ресурсите на Балканския съюз в двубоя с империята. Бързата мобилизация и съсредоточаване увеличаваха изгледите за успех, преди противниковата армия да завърши мобилизацията си и съсредоточи на Балканите, обаче не осигуряваха своевременното привършване на войната. Ето защо се постави въпросът за руска интервенция в хода на военните действия. Царят вече губеше търпение и призоваваше да не се пестят средства за военни доставки. Вместо предвидените по мобилизационен план 350 000 души под знамената се стекоха 520 000, които скоро нараснаха до 606 636. Не достигаха оръжие, облекло и ботуши. Фердинанд предупреди Теодор Теодоров, че „щял да държи министрите отговорни, в случай че войната не излезе на добър край, понеже не се съобразили с протокола на Военния съвет” [63].
Царското недоволство се стовари върху военния министър, който пропускал ценно време за довъоръжаване, искал да закупи само 50 000 манлихери с 15 000 000 патрона, предназначени и за Македоно-Одринското опълчение в състав 14 145 души, след като от Виена предлагали 150 000. Повод за строгото мъмрене му даде ,желанието на Министерския съвет да изслуша генералите Савов и Фичев, за да се съобрази външната политика с бойната готовност на мобилизираната армия. Генерал Никифоров повикал царските помощници в Главното командуване, без да запита главнокомандуващия, което задържало отпътуването за Главната квартира. Министрите защитиха своя несправедливо обвиняван колега и го убедиха да не подава оставка, за да не предизвика правителствена криза в тези съдбоносни моменти” [64]. Взаимоотношенията между Министерския съвет и Главното командуване не потръгнаха добре, понеже от самото начало Фердинанд, облякъл генералската униформа, се почувствува повече главнокомандуващ, отколкото държавен глава.
Консултациите между съюзниците успяха да завършат преди отговора на Високата порта до силите. На 29 септември 1912 г. в 20 ч. управляващият османската легация в София Мухбил бей бе повикан в Министерството на външните работи, за да му бъде връчена колективната нота. Трите съюзни държави настояха Високата порта да пристъпи незабавно към въвеждане на коренни реформи, предвидени от чл. 23 върху етническия принцип: „административна автономия на областите, генерал-губернатор белгиец или швейцарец, изборни областни събрания, жандармерия и местна милиция, свобода на образованието”. Прилагането на посочените реформи трябваше да бъде възложено на висш съвет при великия везир, съставен от равно число християни и мохамедани, под надзора на. посланиците и представители на съюзниците. Портата се покани да заяви, че приема исканите реформи, задължавайки се да ги изпълни в шестмесечен срок, а веднага да отмени общата мобилизация. В приложената обяснителна записка се настоя за „потвърждаване етническата автономия на народностите в империята”, съразмерно представени в парламента, допускане на християни до обществени длъжности, равноправие на училищата, прекратяване заселването на мохамедани с цел изменяне етническия състав на областите, християните да отбиват военната повинност в родните си краища, преустройство на жандармерията под командуването на белгийски и швейцарски офицери. Назначените генерал-губернатори на населените предимно с християни области подлежаха на одобрение от великите сили и трябваше да бъдат подпомагани в управлението от изборни местни съвети [65]. Силите се засегнаха, че нотата не е отправена чрез тях, а направо до Портата.
Непосредствено след Мухбил бей бяха приети Неклюдов и Тарновски, на които се връчи нота отговор. Като благодари за проявеното внимание към тежкото положение на християнското население в „Европейска Турция”, българското правителство заедно със своите съюзница заяви, че би било жестоко да не се добият „по-радикални и по-определени реформи”. Ето защо трите балкански държави сметнаха за свой дълг да се отнесат направо до Портата, посочвайки точно реформите и начините на тяхното гарантиране, за да настъпи траен мир на полуострова [66]. За сведение се приложиха текстът на предадената нота и обяснителната записка…
Въпросът „мир или война” се решаваше в Цариград. Османското правителство не можеше повече да „изклинчи”. На 30 септември Норадунгиян ефенди заяви: на Сарафов, че „ако (министрите — б. а.) приемат чужда намеса в прилагането на реформите, Турция ще претърпи унижение пред балканските държави, вследствие на което могат да настъпят вътрешни сътресения, особено поради силното течение между военните да воюват”. Високата порта не желаеше да приеме посредничеството на великите сили, чиито съвети още не бяха се обърнали в „публични искания” [67]. Пред нейната сграда се тълпяха разгневени пантюркисти, които Ахмед Мухтар паша усмиряваше с уверението, че ще се въведат само реформите, предвидени от Конституцията, а неговият син, министърът на военноморските сили, Махмуд Мухтар паша се провикна: „Проклет да бъде оня, който приеме чл. 23” [68]!
Като потвърждение на заплахата към българската граница прииждаха войски чак от Мала Азия, нападаха се български погранични постове. В Босфора се образува ескадра за поход към Варна. Властите арестуваха видните българи. Във военните кръгове преобладаваше надменното мнение, че България ще бъде смазана. Министърът на войната Назъм паша, който пое и главното командуване на действуващата армия, бе по-трезв в своите пресмятания: „Българската войска ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим” [69]. Тези тревожни сведения на пълномощния министър и консулите все по-ясно показваха, че Високата порта избира пътя на войната, за да поправи пораженията си в Северна Африка. Понеже избухването на войната стана неизбежно, силите насочиха усилията си към нейното ограничаване на полуострова.
Италия ловко се възползува от решителния език на балканските съюзници. Стана така, че вместо тя да им съдействува, те й помогнаха да спечели Триполитанската война. Гешов вече добре схващаше призрачността на своите очаквания и поиска от Ризов постъпки, които не бяха по силите му: „Желателно е обаче да се не плаши Турция, защото уплашена може да отстъпи на Италия. Продължавайте да работите, за да се не сключи мирът” [70]. Но неговото сключване бе предстоящо.
Съсредоточаването на българската действуваща армия завърши. Фердинанд гореше от желание да воюва, изтъквайки главното предимство — изпреварващия удар. Той не даваше покой на министрите: „Защо бавите с ултиматума? Свършвайте, защото иначе аз ще почна, преди вие да сте свършили.“ В нетърпението си да тръгне напред, преди да е приключила противниковата мобилизация и съсредоточаване, царят настои да се обяви войната на 3 октомври без ултиматум, привеждайки суеверни доказателства: „Сряда бил хубав ден. 3 октомври по нов стил бил 16, хаирлия число.” Според щаба на действуващата армия до този ден войските щяха да бъдат напълно готови да настъпят: „Връщане няма” [71]. Министерският съвет се съгласи, но съюзниците не бяха още готови, а и главната 3-а армия не бе още завършила съсредоточаването си.
На 1 октомври Високата порта отговори отрицателно на колективната нота на силите, заявявайки, че ще внесе законопроекта за вилаетите от 1880 г. за утвърждаване в парламента, но ако бъде въведен, това ще стане без тяхната намеса. При такова твърдо становище Сазонов разбра, че не може да предотврати войната и заработи за нейното локализиране и прекратяване „след първите решителни действия” в зависимост от успеха на едната или другата страна. Той знаеше добре, че по-ограничените ресурси на балканските съюзници не им позволяват продължителна война, така че изходът трябваше да се намери преди тяхното изтощаване. Поанкаре също бе на мнение, че „посредничеството трябва да стане веднага след като първите въоръжени сблъсквания охладят плама на противниците” [72]. Великите сили след „размяна на мисли” се спогодиха, че „няма да има някои европейски усложнения поради Балканската война” [73]. Важното бе не само да не се засегнат техните преки интереси на Балканите и в Близкия изток, но и да не се противопоставят заради малките балкански държави.
Колкото и да не желаеше войната, руското правителство отпусна на България 50 000 пушки с 15 000 000 патрона и 80 000 шинела. Пристигнал в Петербург, Людсканов успя „да измъкне” още 50 000 пушки с 50 000 000 патрона, 30 000 шинела и 120 000 чифта ботуши при най-сгодни условия — на кредит и по цени, колкото струват на самата руска държава. Военните материали се превозваха с руски параходи от Одеса до Рени и Русе [74]. Макар Петербург да не бе много богат, и тук се потърсиха пари. Владимир Коковцов склони да се отпусне заем от 25 000 000 лева. Българският пратеник се опита да повлияе крез топло настроеното обществено мнение върху меродавните среди, опасяващи се от възможна несполука на Балканския съюз и въвличане в далеч водещи усложнения. Той даде успокоителни обяснения за състоянието на българската армия, главната сила на съюза, и постигна удовлетворяване на поставените искания [75]. Твърде скъпи спомени се съхраняваха от руските освободителни походи на Балканите, превърнали се в жива легенда.
Управляващите кръгове в Цариград не бяха се разделили с високомерието си на довчерашни владетели. Вместо отговор на съюзническата нота на 2 октомври Портата отзова своите дипломатически представители от София, Белград и Атина. Оценката на положението се побираше в едно изречение: „Духът изобщо е в полза на войната” [76]. Самочувствието на османските военачалници се подсилваше от победите над Сърбия и Черна гора през 1876 г. и над Гърция през 1897 г. На българския войник се падна честта да обори това дълбоко вкоренено господарско убеждение. Чакаше се само да завърши съсредоточаването на 3-а ударна армия.
Главната квартира се установи в Стара Загора. По пътя се настигаха претъпкани ешелони, в които войниците весело пееха: „Турция ще бием, мамо ма, Одрин ще вземем.” Различията във възгледите и несходството на характерите между генералите Фичев и Савов проличаха още в щабния вагон. Първият пристъпваше предпазливо, подчертаваше недостига в снабдяването и тежката артилерия, а вторият самонадеяно го пресичаше: „Генерале, сега вече нам не принадлежи правото да критикуваме миналото, а да действуваме с каквото държавата ни е могла да приготви да воюваме.” Помощник-главнокомандуващият намери в лицето на полковник Стефан Нерезов, началник на Оперативния отдел, свой верен поддръжник. Те и двамата „натискаха” да се започне войната най-късно на 3 октомври [77]. Ето къде се криеше причината за решителността на Фердинанд, опрян на своите близки съветници по военна стратегия.
Стремейки се да сплаши съюзниците, Високата порта обяви на 3 октомври, че тяхната нота изобщо „не заслужава отговор”, и скъса дипломатическите отношения с България и Сърбия. Тя се постара да злепостави малките немирници пред великите сили, понеже не проявили полагащото им се почитание и си позволили да се обърнат направо към Цариград. Правителственият вестник „Йени газети” презрително предрече, че това не означава обявяване на война, защото империята „би отворила война само на държави, равни на себе си” [78]. Пренебрежителното изявление изискваше бдителност да не последва нападение без обявяване на война.
Българското правителство веднага осигури отпътуването на целия състав на османската легация, като нареди да му се даде свободен пропуск и окаже „всичкото съдействие и улеснение” за напущане на страната. Германската легация и подчинените й консулства поеха защитата на османските интереси в България [79]. Българската армия бе готова да започне военните действия, но съюзниците помолиха за отлагане с два дни.
Поведението на Румъния не вдъхваше открити опасения. Майореску прецени реформените искания като „добре определени, справедливи и приемливи” и призна, че ако силите имат искрено желание да се избегне войната, трябва да наложат на Портата да ги въведе [80]. Предприетата от Андрей Тошев постъпка по нареждане на Гешов за изпращане на две-три сръбски дивизии в Одринска Тракия заедно със 7-а рилска дивизия след осигуряване на успеха в Македония се посрещна с неочаквана „щедрост” от Пашич и генерал Радомир Путник. Княз Александър се съгласи, че войната ще се реши в Тракия, „гдето са главните неприятелски сили” [81]. Добре известната истина щеше да повлече искане за ревизия на договора.
След като стана ясно, че коренните реформи не могат да се наложат само чрез натиска на общата мобилизация, на в октомври в 17 ч. Министерският съвет окончателно определи деня 5 октомври за начало на военните действия. Късно вечерта Сарафов бе предупреден да се приготви за тръгване, като предварително помоли посланиците да настоят пред Портата да се избягват „зверства и изстъпления, които ще възмутят обществената съвест и ще направят още по-мъчно делото на омиротворяването” [82]. Гешов научи за преговорите между силите „предвид на разните евентуалности от Балканската война” и нейните „неизбежни политически последствия”. Той бе уверен, че при победа на Балканския съюз великите сили „сами не ще вярват, че статуквото ще се запази”. А победата се съдържаше в един „бърз, смел и решителен удар, който да сломи Турция” преди завършването на противниковото съсредоточаване [83]. Само така можеше да се победи една обширна империя, превъзхождаща в материални и човешки ресурси. През нощта на 3 срещу 4 октомври Фердинанд замина за Главната квартира. Като представител на правителството, макар и без да членува в него, бе изпратен Данев, за да поддържа връзките между политиката и стратегията, както и с възложената му от Гешов специална задача да урежда недоразуменията между генералите Савов и Фичев. Мястото на министър-председателя бе в Главната квартира, за да не позволява своеволия на неотговорните фактори. Царят отпътува, без да се види с Гешов, и без да се посъветва с него, повика при себе си Паприков и Станчов. Използувайки извънредното положение, той искаше да всели убеждението, че действително е „вся и все” в страната [84]. Личният режим вирееше ускорено в изключителните обстоятелства, при условията на строга цензура и ограничен дневен ред на заседанията на Народното събрание.
Високата порта не остави инициативата в ръцете на „неравностойните” за нея балкански държавници. На 4 октомври в 9 ч. началникът на протокола Едхат бей посети българската легация и връчи на Сарафов вербална нота, с която се извести, че „мирът между България и Турция не може повече да се задържи”, като се поканиха българските дипломати да напуснат империята „колкото се може по-скоро”. В 11 ч. пълномощният министър отиде във Външното министерство, за да си получи паспорта и да чуе от Норадунгиян ефенди, че колективната нота е сметната като повод за война. На измъчено учтивото „довиждане” той отговори с хладното „сбогом” [85]. Всъщност, без да обявява официално войната, османското правителство направи първата крачка към нея. По съобщение на агенция „Хавас” то даде заповед на своята армия да настъпи в България и Сърбия [86]. България бе наречена „главен обект на войната” [87]. Заповедта на Назъм паша до командуващия Източната армия Абдулах паша гласеше: „От вечерта насам дипломатическите отношения с България и Сърбия, с изключение на Гърция, са прекъснати. Предвид на това, препоръчва се предприемане бързо и общо настъпление” [88]. Въпреки още незавършеното съсредоточаване Портата държеше да вземе стратегическата инициатива.
Кямил паша, председател на Държавния съвет, положи усилия да откъсне Гърция от нейните съюзници, обещавайки отстъпки на остров Крит. Пълномощният министър Грипарис бе отпътувал под предлог, че неговото правителство не било връчило колективната нота. Коромилас обаче заяви, че „Гърция ще върви задружно с другите балкански държави” [89]. В началото на пътя трудно би могло да се използува познатото съперничество. И тримата пълномощни министри напуснаха Цариград, макар и на три различни парахода.
Още преди да се потвърди вестта за войнственото решение на империята, българското правителство изпрати на Сарафов нота, в която се изтъкваше, че тъй като Портата изобщо че благоволи да отговори на съюзническата нота и скъса дипломатическите отношения, позволявайки нападения върху български и сръбски постове и гръцки кораби, както и задържане на сръбски военни доставки, то се вижда „принудено да прибегне до силата на оръжието”. От момента на връчването на нотата „България се счита във война с Турция” [90]. По-точно би било да се каже, че България също се намира вече в състояние на война. На Сарафов бе наредено да връчи нотата на 5 октомври сутринта и да напусне незабавно Цариград, предоставяйки защитата на българските интереси на руското посолство и консулствата [91]. Обявяването на война бе споделено между двете страни.
Гешов обясняваше, че едва след като се убедил в неизбежността на войната, се наложило създаването на Балканския съюз поради отказа на Русия да влезе в пряк съюз с България. Понеже Портата отказала да даде административна автономия на Македония и Одринско, за да се превърнат във втора Източна Румелия, и обявила война, то трябвало да се отговори със същото [92]. Но в плановете на Съглашението Балканският съюз бе определен в наближаващата „голяма война” да воюва не толкоз против Османската империя, колкото срещу Двойната монархия. Неговото вкарване в действие бе малко преждевременно. При една европейска война всеки съюзник щеше да тръгне по своето естествено направление на разширение: Сърбия в Косово, Босна и Херцеговина; Гърция — в Тесалия, Епир, Беломорските острови и Малоазиатското крайбрежие; Черна гора — в Новопазарския санджак и Северна Албания. Румъния имаше да разрешава голямата си задача в Трансилвания. Тогава България можеше необезпокоявана да освобождава Македония и Одринска Тракия, воювайки заедно с Русия срещу Османската империя. Войната с вековния враг бе наистина неизбежна, но би могла да се поотложи още за година-две, а не да се ускорява окончателното решение на източния въпрос при условия, неблагоприятни за трайните български интереси.
Непосредствено преди началото на военните действия Фердинанд се сети да иска сформирането на още една отделна армия, 4-а, в състав от 100 000 души, които трябваше да се обучат, въоръжат и облекат. Изненадан, Министерският съвет обеща да направи „всичко възможно във военно време”, но изрази съмнение в мъчната изпълнимост на това внезапно възникнало у Главното командуване желание, поради което се напомни за сръбското предложение [93]. Мнозинството от министрите не сдържаха основателното си недоволство: „Преди да решим да воюваме, ние искахме мнението на Военния съвет. По указания на Военния съвет ние влязохме в пътя, който ни изведе на бойното поле. Никой върху никого не може и не трябва да сваля отговорностите” [94].
До образуването на Балканския съюз щабът на армията изготвяше оперативните планове с оглед самостоятелното действие на българската армия, като се предвиждаше да се нанесе решаващ удар с 2-ра и 3-а армия в Южна Тракия, а 1-ва армия да навлезе в Македония и вдигне на въстание българското население. Като се възползуваше от по-бързата мобилизация и ускореното съсредоточаване, България трябваше да води настъпателна война, без да изпуска грабнатата инициатива. Сключването на съюзните договори и военни конвенции промениха плана за воденето на войната, изработен през 1908 г. под ръководството на генерал-майор Атанас Назлъмов, и главните български сили се съсредоточиха за настъпление на Тракийския оперативен театър, а само 7-а рилска дивизия се остави за съвместни действия със съюзническите войски в Македония [95]. Въпросът за обединено съюзническо командуване изобщо не се повдигна, защото всяка страна държеше да води самостоятелно военните операции. Той се реши непълноценно чрез размяна на представители при главните квартири.
Основната оперативна идея възлагаше на 2-ра армия да обсади Одринската крепост, защото нейното атакуване означаваше отвличането на значителни сили, с което щеше да се даде възможност на противника да завърши съсредоточаването си. Главното командуване бързаше да нанесе решителен удар на главните вражески сили. 1-ва армия получи задачата да настъпи в пространството между Одрин и Лозенград и посрещне неприятеля, ако и той премине в настъпление, а с 3-а армия се замисляше нанасянето на решителния флангови удар. В случай че противникът действуваше отбранително, се планираше атакуване на Лозенградската крепост и след пробиване на вражеския фронт 1-ва и 3-а армия настъпваха на югоизток, за да търсят решителната битка с главните неприятелски сили. За осигуряването на десния стратегически фланг и за поддържане връзка със съюзническите сили в Македония 2-ра тракийска дивизия образуваше два отряда: Хасковският имаше назначението да действува към Кърджали — Гюмюрджина — Дедагач, а Родопският щеше да настъпи към Смолян — Драма — Кавала, Лъджане — Сяр и по долината на Места с главната цел да прекъсне съобщенията на османската армия между Македония и Тракия. 7-а рилска дивизия в състава на 2-ра съюзническа армия бе определена да действува в долините на Струма и Брегалница [96]. Вражеската армия на Балканите трябваше да понесе съкрушителни удари, преди да се попълни с пресни подкрепления от Близкия изток.
Не само управляващите кръгове в Цариград, но и чуждите военни наблюдатели виждаха силата на империята в нейните многочислени армии. Точно тази „предвзета идея” искаше да разбие българското висше командуване: „Борбата срещу такъв противник може да се води главно по един начин — нанасяне един бърз и смел удар, който непременно да го зашеметява; удар, който непременно да поразява въображението му; удар, който да убива вярата у собствените му сили…. Важно е да се разбие идеята, а не неприятелските физически сили” [97]. Това ръководно стратегическо схващане предопределяше настъпателния характер на военните действия, за да се вземе връх още в самото начало.
В основата на последното изменение на оперативния план генерал Фичев постави политическата цел на войната, както му я съобщи Данев на 4 октомври в Стара Загора. Председателят на Народното събрание твърдеше, че пряката намеса на силите е избягната, за да се отклони голямата война, но те още при първите успехи на съюзническото оръжие щели да се намесят, за да спрат бойните действия. Гешов допълни — и да въведат автономно управление в Македония и Одринско [98]. Поради това Главното командуване трябваше да постигне по-скоро разбиването на вражеската армия и да спре настъплението на р. Еркене, „тъй като Русия е дала да се разбере, че не ще й бъде приятно българската армия да се приближи към Цариград”. Изказаният възглед съвпадаше със схващането на началник-щаба, който се боеше от затягането на войната, заплашваща да изтощи по-ограничените средства на съюзниците. Той изрази мнението дипломацията да подготви почвата за интервенция, от която България да се възползува при първия случай, за да се свърши по-бързо войната, с по-малко жертви, като се предотвратят навреме възможните усложнения със съюзниците [99]. Нито Главното командуване, нито правителството допускаха, че ще се достигне не р. Еркене, а Чаталджанската укрепена позиция.
Късно вечерта на 4 октомври генерал Фичев докладва на царя за направените разпореждания по започването на военните действия. Фердинанд, почувствувал огромната отговорност пред тревожната неизвестност, подписваше със смутолевеното извинение: „Генерале, аз не познавам военното дело, всичката ми надежда е на Вас” [100]. След първите победи той забрави при.знанието си. За Гешов честолюбието във военната област бе непознато, защото, както повеч
Parabellum
12-12-2003, 08:16
http://www.boinaslava.net/parabellum/arhiv/plan.png
http://imperial.boinaslava.net/balkan_war_map.jpg
ПРЕЛОМНАТА ИЗНЕНАДА ЛОЗЕНГРАД
Коренните реформи не се постигнаха чрез натиска на общата мобилизация. Войната стана историческа необходимост. В 00 ч. на 5 октомври 1912 г. бе издадена височайша заповед № 15 по действуващата армия: „След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици — наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можеме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво” [105]! Дългоочакваната новина раздвижи струпаните по границата войски. Всички се прегръщаха и поздравяваха със странното „Честита война!”. Никой не мигна от нетърпение да тръгне напред. Хълмовете се огласиха от песните „Шуми Марица” и „Ний ще победим”, завършващи с мощни избухвания на „ура” [106]. Този тържествен миг, необходим за националното самоутвърждаване, бе чакан векове.
Трудно е за изследователя да опише разгорелия се възторг сред войници и офицери, очакващи войната като дълг пред историята и бъдещето. Много точно е изразил в дневника си всеобщото ликуване полковник Петър Тантилов, началник на артилерията в 3-а армия: „Война! Най-после, изпълни се общото народно желание, изпълниха се мечтите. Боже, помогни ни! Трябва да победим! Трябва отмъщение, трябва създаване на Велика България, трябва живот и право на съществуване за България; само с война и победата ще спечелим всичко, а без нея обречени сме на загиване. Не са жертвите, които ще дадем в тая война, невъзвратими загуби, напротив, те са залог, че с тях ние ще осигурим славно съществуване на България” [107]. Безценният човешки живот можеше да се жертвува за свободата на съотечествениците.
С голямо чувство за историзъм генерал-майор Георги Вазов възкликна: „Подвигът е славен, времената са велики, тях българският народ е чакал 600 години и няма защо да се жалят усилия и жертви, за да се изкара почнатото велико дело на добър край” [108]. Пълководците поведоха войските „за обединението на всичко българско”, за да ги „кръстят с огън и меч” в бойната слава [109].
Директива № 1 по действуващата армия заповядаше военните действия да започнат в 7 ч. сутринта. На 2-ра армия се възложи задачата да обсади Одринската крепост, като неутрализира нейния гарнизон и осигури операциите на главните български сили на линията Одрин — Лозенград. 1-ва армия трябваше да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия с конната дивизия да я следва в отстъп на 30 км „със специална мисия”. Скрита от противника, армията на генерал-лейтенант Радко Димитриев щеше при благоприятна обстановка да се изнесе напред и внезапно да нанесе главния удар [110]. Стратегическата изненада можеше да грабне нужната обнадеждаваща голяма победа.
Два часа след като българските войници прекрачиха държавната граница по цялото й протежение с мощно “ура”, в претъпканата съборна черква „Св. Богородица” Фердинанд прочете с развълнуван глас манифеста за обявяването на войната: „Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот… И българският народ си спомни пророческото слово на царя освободител: „Святото дело трябва да се доведе докрай!” (израз, взет от проекта на Ризов, предполагащ не автономия, а възстановяване на Санстефанска България — б. а.). Нашето миролюбив се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието… Нашето дело е право, велико и свято. “И в тая борба на кръста против полумесеца (израз, прибавен лично от Фердинанд — б. а.), на свободата срещу тиранията ние ще спечелиме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка” [111]. Нестихващо „ура” се разнесе над Стара Загора [112]. По улиците на столицата и по-големите градове жителите се тълпяха радостни пред прясно залепените манифести, а в селата се трупаха около викащите глашатаи. Неописуемото въодушевление се пренесе светкавично в Македония и Одринско, където поробените българи изразяваха готовност да дадат жертви в освободителната война [113]. Целият български народ се сля в едно стремление, за да извоюва правото си на свободно и съвместно съществуване.
Изразът „борба на кръста против полумесеца”, заимствуван от царя от проекта на неговия секретар Стефан Чапрашиков и внесен в този на Министерския съвет, бе неправилно изтълкуван в европейската дипломация и печат като призоваващ към религиозна война. В Петербург пък прозряха желанието на „последния кръстоносец” Фердинанд да „забие кръста на „Св. София”. Понеже и Мехмед V обяви „свещена война срещу гяурите”, се появиха опасения от изтребителна война, в която да се унищожава и мирно население. Наложи се Гешов да обясни, че полумесецът представлява самата империя, а не мохамеданската вяра [114]. Кръстът бе общ символ на балканските съюзници.
За да усмири гнева на великите сили, министър-председателят изпрати окръжно до дипломатическите представители, в което преповтори измамните обещания за реформи и нетърпимото положение на сънародниците под властта на султана, изтъквайки предизвикателствата на Високата порта, на които трябва до да се отговори, за да се въведе „ред и омиротворяване”. Българското правителство призоваваше да не му се отказва поне благосклонен неутралитет [115]. Маджаров отговори успокояващо. „Вземем ли Одрин, по-добри от българите няма да има. Но това зависи от нашите военачалници и от провидението” [116]. Молбата се отправи преди всичко към Певчески мост, където Сазонов бе много ядосан от твърдението, че руското обществено мнение подкрепя делото на Балканския съюз, а руската дипломация му се противопоставя [117]. Гешов незабавно обаче го опроверга. Положението на воюващите съюзници се усложни, защото същия ден в Лозана се подписа договорът за мир между Италия и Османската империя, влизащ незабавно в сила. .
Пред кореспондента на виенския вестник „Ди Цайт” Гешов се изповяда: „Бог ни е свидетел, че ние, особено аз, не сме искали война, и ако след всички тия турски предизвикателства войната избухна, не е в нас вината. Ние се надяваме, че Европа не ще повтори грешката си от 1878 г. и че тоя път ще настъпи окончателно умирение на Балканския полуостров” [118]. Твърдението за обща мобилизация без непременно намерение да се воюва, а само като предпазно средство можеше да се провери, ако Портата бе въвела веднага исканите коренни реформи. Въз всеки случай Гешов не бе най-подходящият пръв министър за време на война. По би му прилягал постът министър на финансите, обаче положението му на партиен ръководител го постави начело на правителството.
Великите сили заеха поведение на ненамеса в Балканската война, за да избягнат сблъсъка помежду си, за който още не бяха готови. Людсканов продължи да уверява в Петербург, че няма да бъдат въвлечени преждевременно в избухналия пожар: „Балканските държави се надяват да превъзмогнат сами военните трудности и чакат помощ от Русия, когато ще се свършат военните действия и ще започнат дипломатическите затруднения” [119]. Данев се обади на 6 октомври от Главната квартира: „Тук всичко върви гладко. Царят е много доволен от улесненията, които ни се правят в Русия” [120]. Ценната услуга не можеше да не срещне признание.
Бързото настъпление бе неочаквано за противника. В нощвите на фурната на свиленградския гарнизон замесеното тесто втасваше, а в готварницата яденето вреше в котлите. Командуващият 2-ра армия желаеше да приближи Одринската крепост, в която още нямаше много войски, за да я обкръжи и от северозапад между Тунджа и Арда [121]. Но Главното командуване не позволи да се измени задачата на обсаждащата армия, тъй като атаката на крепостта в първите дни на войната не бе предвидена. Тежката артилерия не се подвозваше, а и намерението на щаба на действуващата армия бе „да изтегли на един фронт армиите, да подравни фланговете им и да произведе решителния удар с 3-а армия срещу десния фланг на турското разположение” [122]. Генерал-лейтенант Никола Иванов се тревожеше за десния си фланг и настоя да се усили тилът на Хасковския отряд, който „да се опре на Арда” [123]. Вечерта на 6 октомври генерал Фичев получи сведения за съсредоточаване на значителни вражески сили в Кърджалийско, готвещи се за настъпление към Хасково и Харманли в обход на десния фланг на 2-ра армия, поради което разпореди конната дивизия да се прехвърли в Елхово. Но проверката не потвърди стряскащата новина и заповедта се отмени [124]. Още в самото начало на войната конното разузнаване не се оказа на необходимата висота.
Главното командуване не усети превъзходството над врага и чакаше това да се докаже в големите боеве. То отдаваше по-голямо значение на докладите на военните аташета и извадките от чуждите вестници, отколкото на сведенията от щабовете на отделните армии, което не можеше да бъде предпоставка за „разумна стратегия”. Започна разкарване на цели бригади „ту напред, ту назад” въз основа на заповеди, които „всеки ден се менят и си противоречат”: „Армиите се командуваха като полкове” [125]. Така се стесняваше творческата инициатива на щабовете на отделните армии и дивизиите, на които не биваше да се дават директиви почти всеки ден, а и не бе нужно висшето командуване да се занимава с войсковите части.
Османската армия бе организирана от германски военни инструктори и се ръководеше от германската военна доктрина. Ето защо Берлин се превърна в източник за узнаване намеренията за нейните предстоящи действия. На 6 октомври Ив. Ст. Гешов съобщи, че според компетентните военни специалисти, „ако се удържат турските позиции между Одрин и Лозенград минимум петдесет дена, ще последва голяма изгода за турската армия, вследствие на ежедневното нарастване на числеността й”. Главният реформатор фелдмаршал Колмар фон дер Голц заяви, че в началото балканските съюзници ще пожънат победи, но „отпосле поради многочислеността на турската армия, тя ще има надмощие”. Той посъветва Назъм паша да настъпи, след като мобилизираните войски се съсредоточат на Еркене. Дипломатическите кръгове бяха на мнение, че ако Балканският съюз удържи решителна победа, силите ще се намесят да прекратят войната в негова полза. Тогава дори Германия щяла да зареже губещата страна: „Всичко ще зависи от резултатите на войната.” Граф Берхтолд също потвърди, че силите ще се намесят „веднага след едно значително сражение” [126]. Запазването на статуквото би станало извънредно мъчна задача.
Наближаваше денят за премерването на силите, чакано с нетърпение както от българската външна политика, така и от „европейския концерт”. Издадената на 7 октомври директива № 2 остави 2-ра армия да се затвърди на заетите позиции, а 1-ва армия трябваше да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-а армия, която като ударна армия получи задачата да достигне линията Татарлар—Каръмза [127]. Османското Главно командуване смяташе, че главните български сили ще се явят по долините на Арда и Марица. Източно от Лозенград през труднопроходимата Странджа планина водеха кози пътеки, крайно непригодни за преминаване на цяла армия. Едва на 6 октомври се изясни, че многобройни български войски настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да се спуснат в долината на Еркене, за да отрежат пътя за отстъпление към Цариград и да затворят цялата Източна армия в Одринската крепост. Ето защо Назъм паша заповяда незабавно настъпление от линията Лозенград — Одрин [128]. Той не допускаше, че „несъществуващата” досега 3-а армия ще се яви зад левия фланг на 1-ва армия. Двете воюващи армии се движеха една срещу друга, решени да се сблъскват ожесточено в името на толкова необходимата победа.
Високата порта пристъпи към използуване на превъзходството си в Черно море. На 8 октомври сутринта два броненосеца обстрелваха гр. Каварна и предприеха опит за десант, отбит от бреговата охрана, след което се спуснаха на юг и откриха огън по казармата при двореца Евксиноград, манастира „Св. Константин”, окръжното стопанство и детския санаториум. Българското правителство остро протестира пред великите сили и настоя да се спре бомбардирането на незащитени населени места [129]. Хагската конвенция от 1907 г. Предвиждаше порицание на своите нарушители.
Стефан Бобчев бе натоварен да поиска съдействието на Петербург за осигуряване на крайбрежието от нови набези. Нератов сподели, че „Русия ще дири благоприятен момент за интервенцията”. В прощалната си аудиенция Фердинанд възложи на новоназначения пълномощен министър да употреби „в критичния момент” всички усилия за добиване на руската интервенция. Гешов също му отговори за възможна интервенция, която би могла да се наложи от „някои грозни събития” [130]. Войната с всичките си опасни неизвестности току-що бе започнала и презастраховането се сметна за необходимо.
Най-сетне Данев предаде в Министерския съвет жадуваната новина: „След два-три дни 3-а армия почва сериозна операция срещу Лозенград.” Той подкани да се побърза със свикването на запасните и новобранците, понеже „ще имаме нужда от тях след заемането на Лозенград да атакуваме със сигурен успех турските позиции на Еркене”. Със съгласието на генерал Фичев правителственият представител поиска да се настои в Белград да се предоставят по-скоро обещаните войскови части [131]. Според Главното командуване опасност от десанти нямаше, тъй като се разполагаше с достатъчно сили за тяхното проваляне, обаче председателят на Народното събрание отбеляза, че морската блокада и бомбардирането са в разрез с българските усилия да се запази крайбрежието чрез силното руско присъствие в Черно море: „Ако руската интервенция не последва, моля да настоите гърците да нападнат Дарданелите, да видим дали след това русите (ще останат — б. а.) хладнокръвни” [132]. Странно прозвуча подобно съдържащо усложнения предложение в устата на русофила политик.
По данни на военното разузнаване противникът прехвърляше и съсредоточаваше в околностите на гр. Виза един армейски корпус за действие в обход на левия български фланг. При недостатъчно изяснената обстановка късно вечерта на 8 октомври по настояване на полковник Нерезов се предаде директива № 3, според която 2-ра армия продължаваше да се окопава около Одринската крепост, а 1-ва армия оставаше на заетите места с готовност да действува прикриващо в зависимост от развитието на събитията срещу главната 3-а армия, получила задачата „да атакува укрепения пункт Лозенград и да го заеме. До завземането на Лозенград 1-ва и 2-ра армия, тясно свързани, не биваше да предприемат никакви действия, а да бъдат готови да посрещнат евентуалното преминаване на врага в контранастъпление [133]. Главното командуване разгада настъпателните пориви на противника.
Генерал Фичев минаваше за песимист, защото предвиждаше най-лошото, за което искаше да има готовност. В случай на крайна несполука той предполагаше постепенно отстъпление към линията на укрепените пунктове Търново-Сеймен (Симеоновград) и Ямбол, където да се организира „активна и упорна отбрана… догдето се намеси дипломацията за спирането на военните действия” [134]. Макар и последен вариант, този проект хвърляше съмнение върху решителността на началник-щаба и му подронваше боевия авторитет. Напротив, генерал Савов тръбеше за сигурна победа, което допадаше на царя, правителството и общественото мнение. Той не допускаше дори да се помисли за поражение и неговата властна личност започна да хвърля дебела сянка върху предпазливия генерал Фичев.
Въз основа на вече говореното с Данев началникът на щаба изказа мнение да се подготви дипломатическа интервенция на силите, защото след Лозенград щял да се нанесе решаващият удар и достигне Ергене. На тази река действуващата армия трябваше да спре и уреди тила си и после, ако се наложи, да предприеме по-нататъшни настъпателни операции. Според генерал Фичев продължителната война на изтощение щеше да се избегне чрез намесата на силите за нейното спиране. Той пресмяташе, че може успешно да се воюва 35 дена, а докато се извършела интервенцията, щял да мине месец [135].
Опасението на началник-щаба да не последва обход на десния фланг откъм Димотика и Кърджали по десния бряг на Марица и долината на Арда му пречеше да съсредоточи вниманието си върху решаващия удар на левия фланг. Той допускаше, че когато главната група армии атакува Лозенград и напредне на юг, турците могат да предприемат настъпление със значителни сили срещу десния фланг — „да се постараят да отхвърлят цялата армия на изток и да ни отрежат от нашата база” [136]. Изтерзан от съмнения, на 9 октомври в 2,17 ч. след полунощ генерал Фичев се разпореди уж „по заповед на Негово величество” 1-ва -армия в случай на сбъдване горепосочения страшен призрак да отстъпи към Елхово, „гдето ще се опитате да задържите неприятелското настъпление и да дадете възможност на 3-а армия да отстъпи към Ямбол”. 2-ра армия трябваше чрез упорито задържане на врага да отстъпи на Търново-Сейменската позиция, където да осигури десния фланг и тила на действуващата армия [137].
Тъй като на 8 октомври царят и неговият помощник отсъствуваха от Стара Загора, генерал Фичев подплаши Данев да иска интервенцията на Русия. Дали началникът на щаба твърдеше вярно, или е бил разбран погрешно, но още сутринта на 9 октомври председателят на Народното събрание обсади царския вагон: „Генерал Фичев му казал, че пред Лозенград ще доживеем втори Плевен и че за това той Данев трябва да апелира към великите сили (ние знаеме коя), за да интервира за миросдобиване!” Ядосан, Фердинанд се скара с Данев: „Защо сега искате интервенция! Вие ме накарахте да обявя война, а сега искате интервенция. Това значи да се оскандалим. Войната ще водим, за да видим дали ще ги бием, или ще ни бият, но без да водим война, това значи, че не сме били за войната.” Наложи се генерал Савов да обясни на правителствения пратеник, че не бива да се влияе от „хора на теорията”, защото Лозенград ще падне още утре [138]. Данев не спа две нощи, докато не се потвърди истинността на обещанието.
Фердинанд бе вбесен от пораженските настроения и сподели със своя бодър помощник: „Аз се разсърдих и му забраних да говори пред мен подобни подлости. Всичко това ние го дължим на генерал Фичев, който заразява всички и който трябва да бъде уволнен час по-скоро” [139]. Началникът на щаба направи първата стъпка към своето изпадане в немилост, за да блесне звездата на неговия съперник. Той се учудваше, че царят не виждал необходимостта дипломатическата дейност да върви успоредно с военните действия, а според него „военната и особено политическата обстановка ни налагаше да ускорим сключването на мира” [140]. След превземането на Лозенград.
В телеграмата си до Министерския съвет Фердинанд не бичува толкова силно внушеното черногледство на Данев и колебанията на неговия военен съветник, а спомена за повдигане на въпроса относно „европейска интервенция след предстоящите военни събития по линията Одрин — Лозенград”. Съвсем изненадан от „тия странни предложения”, той обяви: „По никой начин и под никакви условия не допущам да стане и дума за едно подобно унижение, което целият български народ ще посрещне с негодувание и възмущение. Предложението на председателя на Народното събрание е толкова повече странно, че до тая минута нашето оръжие навсякъде оправда моите надежди и че духът на армията е отличен и насочен изключително към решителна борба с вековния враг. Политически съображения налагат да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води война докрай.” Фердинанд разпореди да се свика под знамената призив 1913 г. и да се ускорят военните доставки от Виена и Одеса: „С тия мероприятия ние ще осигурим успеха на нашите военнополитически цели, за реализирането на които бързината е условие от първостепенна необходимост” [141]. Нищо не се каза за р. Еркене като крайна линия на българското настъпление.
Министерският съвет одобри възгледите на царя относно повелителните съображения, налагащи „да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води войната докрай” [142]. Освен изпълнението на посочените мероприятия правителството реши със съгласието на монарха да изпрати Теодоров в Ниш на среща с Пашич, понеже Сръбското главно командуване отказваше да отдели две дивизии за Тракийския оперативен театър [143]. Но докато пристигнеха съюзническите войски, главното сражение щеше да бъде завършено.
Без да се отказва от старите си натяквания, на 10 октомври Сазонов обеща да нареди незабавно на Гирс да обърне внимание на Портата да не повтаря обстрелването на незащитените български пристанищни градове. Той отбеляза, че се преговаря по въпроса за интервенцията, но „за да се пристъпи към нея, ще трябва да се дочака един решителен акт на театъра на войната и, второ, съгласието на воюващите” [144]. Ключово положение, недостатъчно ясно на генерал Фичев.
Силите чакаха да видят изхода на „едно или две решителни сражения”, за да се намесят и спрат войната [145]. И двете воюващи страни схващаха значението на първата голяма победа и техните войски настъпваха стремително едни срещу други. Абдулах паша бе сигурен за своя десен фланг, опрян на Лозенградската крепост с подсиления 3-и армейски корпус на способния Махмуд Мухтар паша, министър на военноморския флот. Заповядвайки на 9 октомври сутринта настъпление от линията Лозенград — Одрин, той се обърна към войниците: „Вас чакат на земята щастие, а на оня свят — рай” [146]! Вземайки лявото крило на 1-ва армия за главно направление на настъплението, вражеското Главно командуване не подозираше че зад него в отстъп е разположена 3-а армия, предназначена да внесе прелом във военните действия.
Неуспял да се отърси от страховете си, на 9 октомври в 3 ч. генерал Фичев събуди генерал Димитриев, за да му предаде инструкцията: „Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемате една несигурна операция.” При отстъпление на 3-а армия се даваше посоката към Ямбол в най-тясна връзка с 1-ва армия. Преодолял недоумението си от прекалената боязливост, командуващият 3-а армия внесе мъничко успокоение: „Дълбоко сме уверени в успеха. Предварителният план е следният. Днес приближаваме до линията Куюпгяур — Петра — Кадъкьой, и утре — утвърждаване на тази линия. През нощта от 10-и срещу 11-и настъпваме към укрепената позиция на противника с цел да заемем прикриващи за артилерията ни пехотни позиции. На 11-и комбинирана пехотна и артилерийска атака, а може би и щурм” [147]. Това означаваше Лозенград да се превземе след кратка обсада или направо от движение с открита сила, като и в двата случая се отрежеше пътя за противниковото отстъпление към Бунархисар или Одрин.
Липсата на достоверни разузнавателни сведения поради колебливото използуване на конницата изправи внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърли в ожесточени боеве при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, 4-а преславска дивизия и 5-а дунавска дивизия действуваха 1-ви, 4-и, 2-ри и 3-и армейски корпус и една конна дивизия. Повече от пет века се чакаше този исторически ден на надделяването. Обладани от високото съзнание за великата освободителна мисия, българските войници се хвърлиха в атаки „на нож”, вкопчвайки се в упорити схватки [148]. По цялата линия врагът бе спрян и отхвърлен назад, обаче победата още не се усмихваше никому. Пламналите боеве около Лозенград откриваха ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления поради липсата на тежка артилерия.
И за 10 октомври оставаше в сила директива № 3, заповядваща на 3-а армия да заеме и се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори огънят се разгоря с нова сила. Българската артилерия спечели напълно двубоя с вражеските батареи. В 11 ч., когато боевете достигнаха връхната си точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер за свръзка доложи на генерал Димитриев, че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-а армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. За предотвратяване на пробива командуващият отдели една бригада от 6-а бдинска дивизия, но се предвиди, че тя ще стигне късно. Поради това се взе решение да се настъпи енергично напред за превземането на Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. 1-ва софийска бригада с подкрепата на 2-ра преславска бригада спря настъплението на внезапно изникналата противникова дивизия и под закрилата на съкрушителния оръдеен огън я отхвърли „на нож” към с. Гердели. Генерал Димитриев лично оглави една дружина от 15-и ломски полк [149]. Така връзката между двете отделни армии бе заздравена.
1-ва бригада от 5-а дунавска дивизия превзе височините Каракол по левия бряг на Сарсуват дере, в обход на които действуваше 3-а бригада. И тук се притекоха на помощ храбрите преславци. 2-ра бригада бе спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на два-три километра от 3-а бригада, вместо да атакува във фланг неприятеля, което щеше да произведе катастрофалното бягство във вражеските редици, незабавното влизане в Лозенград и вземането на хиляди пленници и десетки оръдия [150]. Понякога рискът излизаше по-безопасен от предпазливостта. Пропуснатите възможности се изкупуваха с повече войнишка кръв. Крепостта можеше да бъде взета едно денонощие по-рано.
4-а преславска дивизия разби три вражески дивизии при с. Петра и ги обърна в безредно отстъпление към Лозенград и Кавакли. Преследването бе прекратено поради спусналия се мрак, проливния дъжд и навлизането в обсега на крепостната артилерия. В 19 ч. на 10 октомври генерал Димитриев заповяда 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град [151]. Но не бе съдено да се щурмуват опорните точки на Лозенград, защото в двудневните кръвопролитни боеве противникът изгуби вяра в собствените си сили и почувствува превъзходството на доскоро презираните и подценявани „гяури”. През нощта на 10 срещу 11 октомври започна масово бягство назад, обаче прикриващите части с чести престрелки въведоха в заблуждение щаба на 3-а армия. Напразно опитващ се да спре обезверените войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша: „Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да задържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност” [152].
Командуващият Източната армия съзря опасността десният фланг да бъде изложен на обход откъм Лозенград — Виза, с което неговата армия щеше да бъде отхвърлена към Марица и пътят към Цариград падаше в ръцете на българите. Разбирайки невъзможността да спре бързо отстъпващите войски, той заповяда съсредоточаване на линията Бунархисар— Люлебургаз, на р. Караагач, за да се задържат двете български армии, докато пристигнат подкрепления от 16-и, 17-и и 18-и корпус, с които да даде решаващо сражение на силната позиция зад р. Еркене. Конната дивизия се зае да прикрива отстъплението [153]. Вражеската конница изпълни по-добре задачите си в сравнение с българската.
Противникът напусна Лозенград, оставяйки малки части да поддържат огъня от фортовете Скопо и Раклица и да създават убеждението, че отбраната ще продължи и на следващия ден [154]. Сутринта на 11 октомври 1912 г. в занемелия град се чуваха отделни изстрели. Генерал Димитриев не можеше да предположи „даже като мечта” изоставянето на такава силна твърдина. Няколко снаряда се пръснаха по укрепленията, оставени без отговор. Изпратеният конен разезд прекоси града, без да открие противник. Командуващият веднага докладва на царя, че 3-а армия след упорити двудневни боеве зае укрепения Лозенград, като „противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар”. След това точно в 11,30 ч., заобиколен от щаба си, той влезе в града, посрещнат от освободените жители с радостни викове, обсипван с цветя, при звъна на черковните камбани. По стар славянски обичай първенците на общината му поднесоха хляб, сол и „ключа на крепостта”. Генерал Димитриев прие парадния марш на 6-а бдинска дивизия, която следваше 5-а дунавска дивизия, с пресни сили за близко преследване [155]. Неприятелите щяха да критикуват „Наполеончето” за губене на време.
Конната дивизия ту влизаше, ту излизаше от състава на 3-а армия, страдаща от вредната двойственост в командуването. Генерал Назлъмов чакаше одобрението на Главната квартира, за да изпълни заповедите на генерал Димитриев. Той поиска неколкодневна почивка за хората и конете. Командуващият 3-а армия не уважи молбата и нареди конницата да настъпи най-енергично по направление Енидже — Енимал — Еникьой, за да отреже съобщенията на врага към Бабаески, без да му дава възможност да се опомни и устрои. Предполагаше се, че 1-ви и 2-ри корпус са отстъпили към Бабаески — Люлебургаз, а 3-и корпус към Бунархисар [156].
Генерал Фичев упрекна командуващия армията, че вместо да преследва бягащите османски войски, правел парад в Лозенград — отговор на обвинението, че щабът на действуващата армия не позволил преследването. Той призна обаче, че поради изоставането на обозите с храни и бойни припаси, липсата на пътища и умората смятал за възможно само тактическо, а не стратегическо преследване [157]. Генерал Димитриев, като донася за умората на войските от похода през Странджа до Главното командуване и срещните боеве за Лозенград, отбелязва, че „духът след тази победа е на недостигаема височина”: „Считам за необходимо да дам на по-голямата част от армията два-три дена почивка, през което време да попълним возимите и носими продоволствени припаси, ако обаче общото стратегическо положение налага да действуваме, то моля да ми се даде директива и ние сме готови веднага за работа… Моля, дайте ми по-широки директиви, та в случай на скъсване съобщенията да мога да действувам по-самостоятелно [158]. Главното командуване продължи да стеснява творческата инициатива на командуващите армиите чрез почти всекидневно издавани директиви, без достатъчно познаване на действителната стратегическа обстановка, но и те трябваше да си позволят по-голяма самостоятелност в собствените решения. Молбата за почивка не се последва от заповед за незабавно далечно преследване.
За шест дена 3-а ударна армия извърши марш маньовър на 120 км и следователно, като се извади един ден спиране, тя измина по 24 км на денонощие през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства. Противникът не допускаше нито нейното съществуване, нито възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския стратегически фронт бе първата голяма победа на Балканския съюз, която даде дълбоко отражение върху по-нататъшния ход на цялата война. В Лозенград бяха взети ценни трофеи — 58 оръдия, два самолета, грамадно количество боеприпаси, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-и корпус и личния багаж на неговия командир [159]. Генерал Димитриев запази за спомен златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша.
Телефонът в кабинета на военния министър не преставаше да звъни, но и той бе в напрегнато очакване. Окрилящата новина долетя едва в 16 ч. и генерал Никифоров веднага я разпространи из столицата, предизвиквайки „общо ликуване”. Забиха камбаните, понесе се незаглъхващо „ура”, всички се поздравяваха с „Честита победа!”. Пред сградата на Министерския съвет премина факелно шествие, приветствувано с речи от Гешов и генерал Никифоров. Дори Неклюдов преодоля строгия неутралитет и се обади на министър-председателя: „Това е съкрушителен удар за Турция!” [160]. В печата се появи изказването на фон дер Голц: „Само пруската армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград” [161]. Укрепеният град бе превзет от българската армия след двудневни боеве, на седмия ден от началото на войната.
Правителственият представител докладва от Главната квартира за отличния дух на войските: „Бягането на турците озадачава началника на щаба. Генерал Савов е по-самонадеян.” Отдалечаването на българските войски от базата за продоволствие създавало мъчнотии за новите операции: „Ако турците избягат и от Люлебургаз, както се предполага, ще трябва да ги гониме много далеч, чак до линията Чорлу — Сарай… (последните пет думи са зачеркнати — б. а.).” Председателят на Народното събрание настоя по-скоро да се изпратят пушки за Македоно-Одринското опълчение, запасните части и новобранците, да се извикат и сръбски войски, за да получат 1-ва и 3-а армия „пълна свобода на действие в предстоящата офанзива”. Той основателно вдигна тревога поради недостига от облекло и ботуши, за да не пострада здравословното състояние на войниците през наближаващата зима [162]. Холерата все още вилнееше само в редовете на противника.
На 11 октомври в Ниш Пашич обеща пред Теодоров да бъдат отделени две сръбски дивизии за обсадата на Одринската крепост. Той остана много доволен от българското искане, защото помощта щеше „да се изплати с лихвите”. В манифеста на крал Петър за обявяването на войната се споменаваше за „сръбските” градове Скопие и Прилеп [163]. Но българските генерали след преломната победа при Лозенград „съвсем и не мислеха за сръбските дивизии”. В Министерския съвет се изрекоха тревожни предупреждения, че Главното командуване си присвоява все повече власт, подхвърля сведенията за хода на военните действия „като милостиня”, обаче Гешов нямаше желание „да се залавя да оправя гърбицата на никого” [164]. Той се задоволи да обърне внимание на Данев, че неговите „бързи телеграми” съдържат сведения от служебния бюлетин на Главната квартира, които вече прочел по неговите страници [165]. Министрите не биваше да се сърдят на своя представител, понеже и той не бе посветен във всички тайни на замисляните военни операции. Това пролича от призива му да се привлекат всички сили за атакуването „със същия успех” на вражеската позиция по р. Еркене [166].
Вестта за победата при Лозенград се посрещна в Петербург с въздишка на облекчение. Не се налагаше пряка намеса за отърваване на България. Сазонов напомни да се искат „възможни неща”, и то приемливи за другите велики сили, защото Русия веднъж се опитала да прокара Санстефанския договор. Княз Григорий Трубецкой, началник на Азиатския департамент, съобщи, че се водят усилени преговори относно определяне условията за интервенция, обаче пожела да узнае „към кое време турските сили биха могли да надделеят над българските”. Генерал Владимир Сухомлинов пък поощри победителите: „Вие само вървете напред. Ние бдим над всичко. Чакаме и ще кажем думата си” [167].
Развиващите се „със светкавична бързина” събития се оцениха високо от Гешов в телеграма до Маджаров на 12 октомври: „Внезапната наша победа — ако даде Господ да се последва от други — отваря нови хоризонти за нашите действия.” В случай че силите не се съгласяха да умиротворят трайно Балканите чрез премахване на османското господство, то поне трябваше да се въведе автономно управление на Македония и Одринска Тракия с присъствие на български войски, докато се устрои местната милиция [168]. Полковник Тантилов се произнесе като военен специалист: „Това и беше нужно и отсега нататък ние можем с увереност да вървим напред — победата ни е осигурена” [169]. Не трябваше да се изпусне врагът да заеме нова отбранителна линия.
Най-голямата похвала за България, изрече френският военен министър Етиен Милеран, който обяви нейната армия за „най-добрата в Европа” и заяви, че „би предпочел за съюзници 100000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя” [170]. Той бе поласкан от твърдението, че в тази война френската военна школа побеждава германската, както „Шнайдер” надделява над „Круп”.
–––––––––––––––––––––––––––
105. В. Мир, № 3676, 7. Х. 1912.
106. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 17.
107. Пак там, л. 18.
108. БИА, ф. 273, а. е. 276, л. 8.
109. Пак там, ф. 21, а. е. 10, л. 158.
110. Българска воеяна история… Т. 2, с. 488—490; Фичев, Ив. Балканската война… с. 94.
111. Държавен вестник, № 225, 5. Х. 1912.
112. ДПИК, т. 1, с. 233.
113. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1192, л. 83.
114. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 5—10; а. е. 807, л. 6; Приложение към том първи… с. 141; В. Мир, № 3685, 16. Х. 1912.
115. Гешов, Ив. Балканският съюз… с. 45.
116. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 3; Маджаров, М., цит. съч., с. 64—65.
117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 100—101.
118. В. Мир, № 3679, 10. Х. 1912.
119. Държавен вестник, № 228, 9. Х. 1912; Бойчев, Ст., цит. съч., с. 24—25.
120. ДПИК, т. 1, с. 234.
121. Иванов, Н., цит. съч., с. 47, 51—55.
122. Фичев, Ив. Балканската война… с. 100—101.
123. ЦВА, ф. 317, оп. 7. а. е. 6, л. 237—239.
124. Фичев, Ив. Балканската война… с. 102.
125. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 275; Жостов, К.., цит. съч., с. 10—13. Действително съществуваше план за настъпление към Хасково и Харманли, но не бе осъществен. — Маршал Абдухал, цит. съч., с. 70—72.
126. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1192, л. 102—103, 121, 127—129: Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 28—29; Хохвехтер, Г., цит. съч.. с. 5, 11, 45.
127. Българска военна история… Т. 2, с. 496—497; Христов, Ат., цит. съч., с. 55—57.
128. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 27, 68.
129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 142—143, 154. 158—159.
130. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 14—15.
131. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 161—162.
132. ДПИК, т. 1. с. 235.
133. Българска военна история… Т. 2, с. 497—498; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 21—25; Пешев, П., цит. съч., с. 387.
134. Фичев, Ив. Балканската война… с. 106.
135. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 31, л. 22; Приложение към том втори… с. 258, 287; Приложение към том първи. .. с. 30; Войната… Т. 2, с. 128—129.
136. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4, 33—38; Цанев, Ст. Генерал Фичев… с. 170.
137. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 345; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4.
138. Приложение към том първи… с. 252—253.
139. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1477—1478.
140. Фичев, Ив. Балканската война… с. 125—126.
141. БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17; ДПИК, т. 1, с. 234—235
142. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 187.
143. Пак там, л. 189; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 55; НАБАН, ф. 51 к, on I, а. е. 14, л. 258.
144. ДПИК, т. 1, с. 235—236; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S. Vol. 240, p. 29, 32, 183.
145. Пак там, с. 234—235; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17.
146. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321; Маршал Абдулах, цит. съч., с. 94,105— 106.
147. Димитриев, P., цит. съч., с. 92—93.
148. Пак там, с. 95—102; Войната… Т. 2, с. 216—306.
149. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 34—40.
150. Димитриев, P., цит. съч., с. 110—112; Войната… с. 306—317.
151. Димитриев, P., цит. съч., с. 114—115.
152. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 107.
153. Пак там, с. 108—109; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 23—25; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 35—38.
154. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 43—44.
155. Пак там, а. е. 43, л. 16; Приложение към том втори. . . с. 94; Димитриев, P., цит. съч., с. 129—132.
156. Пак там, а. е. 1, л. 48; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 27; Димитриев, P., цит. съч., с. 134—135; Жостов, К., цит. съч., с. 29—30.
157. Фичев, Ив. Балканската война… с. 119—122.
158. Димитриев, P., цит. съч., с. 135—136; Христов, Ат., цит. съч., с. 80—81.
159. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59—60; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 101—102.
160. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 262—263; ЦДИА, ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 16; Мамонтов, Н., цит. съч., с. 54—57.
161. В. Мир, № 3682, 13. Х. 1912; Buxton, N. Op. cit., p. 152—153.
162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 2.
163. Тошев, Ан. Балканските войни. . . Т. 1, с. 420; т. 2, с. 5—6.
164. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 267—268.
165. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 210.
166. БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 14.
167. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 3—6; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 12.
168. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 22—23; Маджаров, М., цит. съч., С. 66; BD, V. 9, Р. 2, р. 58—59.
169. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 26; Балканската война през погледа…. с. 264; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S., Vol. 241, p. 20.
170. В. Мир, № 3684, 15. X. 1912.
Parabellum
12-12-2003, 08:26
БИТКАТА МЕЖДУ БУНАРХИСАР И ЛЮЛЕБУРГАЗ ПРЕЧУПВА СТАТУКВОТО
Вражеските корпуси, надменно уверени в похода си до Пловдив и София, бяха обърнати в бягащи безредно тълпи, захвърляйки оръдия и обози, изоставяйки всичко, което им пречеше да потърсят спасението. Бойният дух на вековните поробители бе прекършен. Махмуд Мухтар паша се отчая от печалната гледка на изплашените си войски: „Всеки бягаше, щом чуеше думите — Неприятелска кавалерия иде!” За съжаление конната дивизия не преследваше. Той призна, че изплъзването от катастрофата не се дължи на неговото командуване: „И действително, ако българите ни бяха преследвали по-настойчиво нашето положение щеше да бъде отчаяно… Слава Богу, българите не преследваха и по тоя начин ни дадоха достатъчно време да се съберем и укрепим около Виза” [171]. В Българската главна квартира скоро щяха да научат за неподозирания размер на пропуснатото.
На 12 октомври Абдулах паша се обърна към Махмуд Мухтар паша в качеството му на министър: „Сам виждате положението на тамошната войска. Тукашната е в същото положение. С тези войски е невъзможно да се продължи войната и защити отечеството. За да не се попадне в много по-лошо положение, моля, издействувайте в Министерския съвет, към който принадлежите, да се уреди въпросът по дипломатически път.” Командирът на 3-и армейски корпус потвърди това от Виза в телеграма до баща си, великия везир: „Тези думи на Абдулах паша са цялата истина. Ако бих имал възможността вчера да Ви телеграфирам всичко, бих Ви съобщил, че както по всичко изглежда, войската ни трябва непременно да се оттегли до Чаталджа.” Възможността за заемане на нова линия за отбрана се появи, „понеже неприятелят никак не преследва” [172]. Черновата на тази телеграма бе заловена в пленения подполковник Нихад бей и нейното поразително съдържание би трябвало да е било известно на Главното командуване.
След боя, воден от 2-ра бдинска бригада през нощта на 11 срещу 12 октомври около с. Кавакли, на 20 км южно от Лозенград в посока към Бабаески, съприкосновението с противника бе на път да бъде изгубено. Генерал Димитриев докладва в щаба на действуващата армия, където още не можеха да си обяснят паническото отстъпление на врага, че и петте корпуса са претърпели поражение: „По нашите сведения никаква опасност откъм Виза няма. Духът у противника е твърде паднал. На мнение сме, при всичката умора на нашите войски, да не спираме и да не даваме на неприятеля да се устрои. Добре би било, като оставя една бригада с един-два полка кавалерия в Лозенград, с всички останали сили да настъпя компактно към Бабаески, да заема този пункт, а ако може и Люлебургаз и да скъсам железопътните съобщения Одрин — Цариград. В успеха на този план не се съмнявам. Моля да ми се подчини безусловно и напълно кавалерийската дивизия” [173].
Генерал Фичев отхвърли предложения план, защото „се отклоняваше от главния обект на войната — разбиването главните сили на неприятелската армия”. Той се опасяваше, че ако последните са събрани на линията Бунархисар — Люлебургаз, лявото крило и тилът на 3-а армия се подхвърляха на заплаха [174]. Не може да се отрече, че началникът на щаба „по интуиция” предугади новото съсредоточаване на противника. В щаба на 3-а армия предполагаха, че главните вражески сили са отстъпили към Бабаески и Люлебургаз, а към Бунархисар са се отклонили „малки части” [175]. Генерал Димитриев се хвана на бас с генерал Павел Христов, че бил „готов да си отреже главата”, ако по посока на Виза се срещнат повече от 5000 вражески войници [176]. И загуби облога, но негови бойци загубиха и главите си. Фронтовото разузнаване се оказа слабото място на победоносната българска армия.
Въпреки че стратегическата обстановка изискваше далечно преследване на бягащия враг с цялата 3-в армия, генерал Фичев се ограничи да разпореди завършване на тактическото преследване на бойното поле, като се даде почивка на по-голямата част от войските. Изпратената на 12 октомври директива № 4 заповядваше 2-ра армия да усили заслона срещу Одринската крепост с нови части и тежки оръдия, 1-ва армия да се придвижи напред до линията Мусуч — Енидже с охранителна задача, 3-а армия „остава на заеманите позиции в Лозенград и околностите му, а конната дивизия да настъпи по пътя Лозенград — Бунархисар — Виза и да осветлява фронта Тюркбей — Караагач — Урумкьой, като изпрати самостоятелни разезди към Бабаески — Люлебургаз” [177]. Генерал Димитриев обаче насочи конната дивизия към Бабаески, поради което не бе своевременно разкрито фланговото вражеско съсредоточаване при Бунархисар — Виза [178]. От тази посока командуващият бе спокоен.
Вечерта на 12 октомври генерал Фичев упрекна полковник Константни Жостов, началник-щаб на 3-а армия, за излизането толкова напред на 4-а преславска и 6-а бдинска дивизия, което не било съобразено с директива № 4 и застрашавало връзката между двете отделни армии. Според Главната квартира в околностите на Бабаески и Люлебургаз се събирали значителни неприятелски сили, така че движението на 3-а армия на юг могло да я застави да воюва сама с тях, без възможност да получи поддръжка от 1-ва армия, следваща на 20 км зад нея. Началникът на щаба предупреди да се избягнат разделените действия на двете армии, което щеше да ги постави в затруднено положение: „Преди да се пристъпи към решителни действия, 3-а армия трябва да се държи по-групирана и по-отблизо до Лозенград, като поддържа тясна връзка с 1-ва армия.” Полковник Жостов потвърди, че вражеското отстъпление се съпровождало с паника поради българското бързо и стремително настъпление: „Духът на нашата армия е силно повдигнат и всички са готови да принесат още нови усилия, само да не дадем на противника да се опомни и да се събере със сили, което неминуемо ще стане, ако ние останем в Лозенград.” Той пак повтори мнението, изказано от генерал Димитриев, да се продължи настъплението към Бабаески, където да се разбие противникът, „който по никой начин не може да ни превъзхожда по сили”, за да се прекъсне железопътното съобщение между Одрин и Цариград [179]. Очакването на поредната директива обричаше 3-а армия на бездействие, пропускаше се благоприятният случай да се унищожи противникът, преди да се укрепи на нови позиции.
Генерал Димитриев продължи да вярва, че деморализираният противник се намира „в страшно разстройство”. На 13 октомври сутринта той отново настоя пред генерал Фичев: „Колкото и да сме уморени, все пак най-доброто е да вървим веднага решително напред и да не дадем на неприятеля да се съвземе… Духът на нашия войник след достигнатите успехи е на недосегаема височина и тази морална енергия трябва да се използува. Ако може, нека 1-ва армия да отмени своята днешна почивка, да излезе на мястото си, а утре да ми се разреши да настъпя с 3-а армия и завладея Бабаески и Бунархисар, а ако може и Люлебургаз. С това ние ще внесем в противника ново разстройство и паника, които ще бъдат най-добрият залог за окончателното тържество на нашата кауза… Имаме положителни сведения, че в Бунархисар няма никакви неприятелски сили” [180]. Опасно заблуждение.
В 15 ч. на 13 октомври генерал Фичев предложи на царя настъпление на следващия ден с 1-ва и 3-а армия срещу линията Бунархисар — Люлебургаз, на която противникът да се задържи от 3-а армия, а с 1-ва армия да се нанесе решителният удар срещу неговия ляв фланг, като се отхвърли към Странджа. Фердинанд одобри решението, предназначено да залегне като основна оперативна идея в следващата директива на Главното командуване [181]. Но един час по-късно се получи телеграма от генерал Димитриев за оттеглянето на противника от Бабаески към Люлебургаз: „Моля да се побърза с настъплението, за да не изгубим контакта и да можем да преследваме енергично” [182]. Този път началникът на щаба се поддаде на увещанията, разчитайки на достоверността на сведенията, придобити от командуването на 3-а армия.
Най-сетне щабът на действуващата армия сподели гледището на генерал Димитриев и заповяда на 1-ва софийска и 10-а сборна дивизия да се приближат към фланга на 3-а армия, за да я поддържат в случай на нужда. Конната дивизия влезе в разпореждане на командуващия 3-а армия със задължението да се обърне особено внимание на пътя Бунархисар — Виза, защото по сведения на Германския генерален щаб десният фланг на вражеските главни сили достигаше гр. Сарай [183]. Но в щаба на 3-а армия бяха убедени, че главните сили на противника са отстъпили на линията Люлебургаз — Бабаески, а само малки части от 3-и корпус са се оттеглили към Бунархисар — Виза. На 13 октомври жителите на Бунархисар изпратиха депутация с молба да се заеме опразнения от османските войски град преди плячкосването му от башибозуци [184]. Същия ден 10-а погранична дружина влезе в града след ожесточена престрелка с вражески отряд, изпратен да прибере изоставените по пътя за Лозенград оръдия. Узна се, че наблизо е разположена една османска дивизия, но нищо друго не предвещаваше прииждането на пресни сили от Мала Азия точно срещу левия стратегически фланг на българската действуваща армия.
Късно вечерта на 13 октомври отделните армии получиха директива № 5, според която 1-ва армия трябваше да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески — Люлебургаз, а 3-а армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургаз — Чорлу — Цариград. Конната дивизия получаваше задачата да осветли района Бабаески — Люлебургаз — Караагач [185]. Въпреки твърдението на генерал Димитриев за липса на заплаха срещу левия български фланг генерал Фичев остана със съмнението си и предвиди, ако главните вражески сили изникнат на линията Бунархисар — Люлебургаз, двете отделни армии да разменят ролите си — 3-а армия да атакува фронтално, а 1-ва да извърши обхода откъм Люлебургаз и отблъсне неприятеля към Странджа [186]. Но в хода на сражението съществуваше опасността размяната на задачите да закъснее, като обхождащото крило на 3-а армия се изложи на флангови удар.
Тъй като щабът на действуващата армия предупреждаваше за опасността откъм Виза — Бунархисар, а и постъпиха сведения от 10-а погранична дружина, генерал Димитриев насочи цялата 5-а дунавска дивизия по лявото крило на армията и на 14 октомври вечерта, придвижила се по сравнително добри пътища въпреки проливния дъжд, тя се разположи на линията Инджеклер — Бунархисар — Яна, без да открие значителни вражески сили [187]. Така тази дивизия излезе пред линията, заета от 6-а бдинска и 4-а преславска дивизия, устроили бивак по-назад от посочените им обекти — Мандра — Кавакдере — Асанбейли, с което се излагаше преждевременно и отделно на противников удар.
Конната дивизия влезе в очистения от врага гр. Бабаески и достигна линията Айвали — Иванкьой — Пурлия, където бе спряна с огън от противниковата пехота. Без нейните първостепенни сведения „ушите на армията бяха глухи, а очите — слепи”. От извършеното разузнаване генерал Димитриев заключи, че противникът се е спрял на линията Люлебургаз — Тюркбей — Караагач, като по-голямата група е разположена около Люлебургаз, а по-малката около Виза. Той не допускаше да срещне една силно заета 50-километрова позиция, поради което предложи на генерал Фичев да се разкъса „слабият център”, където да се преследва с малка част от 3-а армия а с главните нейни сили да се наблегне към Тюркбей — Караагач, след което да се завие „с лявото рамо напред” и прекъсне пътя Люлебургаз — Чорлу, като Люлебургазката група бъде отхвърлена на юг и по този начин се отреже пътят за Чаталджа. 1-ва армия трябваше с решителни действия откъм линията Татарли — Люлебургаз да прикове противника, а ако бъдеше атакувана, тогава 3-а армия щеше да съкрати дълбочината на своя обход и да контраатакува по двата бряга на Караагачдере [188]. Много интересни оперативни разсъждения, обаче изградени върху несигурна основа.
Потресен от преживяното поражение, Абдулах паша изказа мнение неговата армия да се оттегли на силната позиция зад р. Еркене, където да се изчакат прииждащите подкрепления, за да се даде там решаващото сражение. Но корпусните командири се бояха, че оттеглянето чак до Еркене ще се отрази зле върху духа на войските, гледище споделено и от Главната квартира, заповядала Източната армия да отбранява докрай позицията по левия бряг на Караагачдере [189]. След включване на пристигнали свежи сили се образуваха: 2-ра източна армия (3-и, 17-и, 18-и корпус) в района на Виза — Сарай, и 1-ва източна армия (1-ви, 2-ри, 4-и корпус) в околностите на Люлебургаз, а конната дивизия се намираше по пътя западно от Люлебургаз. Общо главните вражески сили възлизаха на 125 000 ножа, 300 оръдия, 9750 саби [190]. Така 1-ва армия излезе срещу левия неприятелски фланг, по който преминаваше главният път за отстъпление към Цариград, но това благоприятно положение не се използува от Главното командуване, обладано от своята първоначална идея да атакува десния вражески фланг. Тежестта продължаваше да се поема преди всичко от ударната 3-а армия.
„Светкавичната бързина”, с която бе завзет Лозенград, надхвърли всички очаквания в големите европейски столици. Решителната битка се предполагаше да стане някъде между Одрин и Цариград. Дори в Балплац, откъдето се чуваше упрекът, че „българският народ начело със своя владетел днес повече от всякога бил в руските води”, не можеха да скрият възхищението си. На 13 октомври Салабашев прибърза да зарадва правителството: „Сега никой не говори вече за статуквото.” Но меродавните кръгове във Виена не пропускаха да изтъкнат откровено, че „апетитите на малките лесно било да възбудят ония и на големите”. Австро-Унгария също би трябвало да получи нещо, ако „се додело до разчистването на балканските сметки”. Румъния щяла да увеличи претенциите си спрямо разширена България [191]. Макар и разтревожени от поражението на лошите си ученици, управляващите в Берлин не виждаха друга възможност освен силите да разменят мисли за интервенция, изчаквайки „една решителна битка”. Ив. Ст. Гешов допълни: „Всичко ще зависи oт нашите победи” [192]! Ризов съобщи от Рим, че „италианското правителство се бои от нарушението на статуквото, което вече изглежда вероятно на всички тук” [193].
В лагера на Съглашението владееха същите противоречиви настроения между поздравяващото обществено мнение и сдържаните правителства. Във френския печат се изразяваха топли симпатии към Балканския съюз и според управляващия българската легация Стоян Никифоров: „Общественото мнение също значително се подобрява в полза на България с изключение на някои традиционно туркофилски кръгове. Всички очакват още по-големи български успехи” [194]. От Лондон Маджаров многозначително запита: „Тук искат да знаят съгласни ли сме със Сърбия и Гърция върху подялбата. От това ще зависи много решението на великите сили” [195].
В Петербург продължаваха да гадаят кога османската армия би могла да надделее, та да се извърши интервенцията на силите, за каквато се подготвяше почвата. Най-красноречиво бе поведението на Бобчев, който потвърди на 13 октомври пред сър Джордж Бюканан желанието на България да се тури край на войната чрез европейска намеса, след като „се добият сериозни резултати”, а на следващия ден рязко смени тактическия похват: „Предвид славния обрат на военните действия спирам всякакви разговори, даже намеквания, за интервенция” [196]. На 15 октомври вечерта Сазонов повика пълномощния министър, за да му честити победата, и препоръча завършване на войната. Бобчев, неразполагащ с нужните инструкции, изказа като частно мнение, че „след тези жертви и победи, необходимо е да се даде едно широко удовлетворение на балканските държави”. Външният министър се позова на липсата на единодушие между великите сили, защото не само българските желания трябвало да се удовлетворят: „Австрия ще поиска своя пай, а и Румъния не ще стане мирна.” Пълномощният министър възрази, че Хабсбургската монархия ще се задоволи с поправка на границата към Новопазарския санджак, пък „Румъния едва ли ще иска някои сериозни териториални компенсации” [197]. Но в Букурещ чакаха с нетърпение нарушаването на териториалното статукво, за да се намесят за „възстановяване на равновесието”, поддържащо Румъния като най-голямата балканска държава, макар да отричаха тази й географска принадлежност.
В Министерския съвет радостно четяха телеграмите на дипломатическите представители и изразяваха подсилената увереност: „Нашите успехи правят глух вика за статуквото… Симпатиите и уважението в чужбина се печелят не с хитрини и умилквания на дипломацията и криеници, а с неоспорими доказателства за жизнеспособност и сила.” Гешов се стараеше да сдържа прибързаното задоволство, предвиждайки, че при разделянето на териториалните придобивки „мъчнотиите ще бъдат много по-големи, отколкото можем да си ги представим (колегите министри — б. а.)”. И въпреки страховете си той нe спомена нищо за автономията. Напротив, за да се избягнат преждевременни спречквания между съюзниците, Македоно-одринското опълчение бе изпратено не в Македония, а в Одринска Тракия. Пламнаха и първите критики на опозиционните партии. Когато стана известно окупаторското държане на сръбските войски в Скопско, дори сдържаният Андрей Ляпчев се провикна в кафене „България”: „Ето докъде докараха работите политиците с кокоши ум. Български земи с двестахилядно население се дават в ръцете на сърбите” [198]. Той не знаеше, че на изказаното от Данев мнение — „след войната реч за автономия не трябва да става от наша страна”, Фердинанд написа: „Напълно споделям мнението на д-р Данев“ [199]. А царят минаваше за обигран дипломат. След избухването на войната автономията бе сметната излишна за пред „европейския концерт”.
На бойното поле главните сили на двете воюващи страни се приближаваха до очакваното решаващо сражение. Директива № 6 нареждаше на 15 октомври 1-ва армия да продължи движението си по посока на Люлебургаз, където заедно с 6-а бдинска дивизия да атакува противника, „за да даде възможност на 3-а армия да го отреже от пътя на отстъплението му Люлебургаз — Чорлу”. Конната дивизия трябваше да разузнава между пътищата Бунархисар — Виза — Сарай и Тюркбей — Месини — Чорлу [200]. Нейните предни ескадрони бяха посрещнати с чест артилерийски огън от позицията на неприятеля по високия и стръмен бряг на Караагачдере. Поради недостатъчните сведения на конното разузнаване генерал Димитриев помоли да се изпратят самолети, защото, ако разполагаше с въздушно разузнаване, нямаше да бъде изненада привличането от дълбочина на пресни вражески войски [201].
Извършваща флангови марш, дясната колона на 5-а дунавска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада води ожесточен бой при селата Мандрица — Кулиба, отхвърляйки противника оттатък Караагачдере. Но генерал Христов въпреки успеха заповяда двете бригади да се оттеглят към с. Инджеклер, вместо да се окопаят пред Караагачдере, и на следващия ден съвместно с 4-а преславска дивизия да пробият центъра на противниковата позиция. Тази груба грешка се заплати скъпо най-напред от самата Дунавска дивизия, чиято лява колона (2-ра бригада) остана издадена твърде напред, заела Безименната височина между Караагачдере и Соуджакдере, на пет километра южно от пътя Бунархисар — Виза [202]. Щабът на действуващата армия сякаш забрави собственото си предупреждение, че ръководен от германската военна доктрина, врагът ще действува по фланговете чрез обходни движения и обхвати.
Тъй като войските се управляваха от Главното командуване с директива за всеки ден, а не за завършена операция, генерал Димитриев се боеше да не я получи отново със закъснение и в 16 ч. на 15 октомври телеграфира на генерал Фичев: „За утре ако не получа навреме директива, ще продължа марша и ще достигна с десния фланг на армията с. Тюркбей, а с левия — към гр. Виза. Ако в последния пункт не се окаже нещо сериозно, ще оставя там малък заслон, а с 4-а и 5-а дивизия ще направя захождане с лявото рамо напред с цел да изляза на линията Тюркбей — Татарлар. Въобще на мнение съм да действуваме най-енергично, за да не дадем на противника да се устроява и получава подкрепления” [203]. Упрекът на генерал Димитриев обаче бе закъснял. Оръдейните гърмежи, долитащи чак в Лозенград, не бяха отзвук на „дребни стълкновения” с неприятелски рекогносцировъчен отряд, а първите предвестници на голямата битка.
Вечерта в 19,15 ч. командуващият 3-а армия продължаваше да говори по телеграфа за „малки престрелки” пред фронта на 5-а дунавска дивизия: „По направление на Виза повидимому няма нищо… Моето мнение е утре да продължим марша, като аз направя захождане с лявото рамо напред, с цел да излеза на линията Люлебургаз — Татарли, като оставя временно една бригада заслон, която да отиде до Виза и заеме тоя пункт, като ни обезпечи левия фланг.” Генерал Фичев обаче се позова на сведения от Берлин, че ако османските войски не се удържат при Люлебургаз, то те ще спрат на линията Сарай — Чорлу или по` на изток. Генерал Димитриев заяви, че в германската столица не могат да знаят истинското положение на работите по-добре от намиращите се на фронта: „За нас ще бъде щастие, ако турците се решат да ни дадат генерално сражение било около Люлебургаз, било на линията Чорлу — Сарай, било нейде по-нататьк, но пред Чаталджа. На всички тия линии ние ще ги бием, и ще ги бием тъй, че да не бъдат в състояние да задържат дългата, но укрепена Чаталджанска линия. Напред, решително напред, доколкото допущат това продоволствените средства. Да смитаме напреде си всичко, да достигнем до Чаталджа, а там ще гледаме.” Единственото условие бе да се привлече от под Одринската крепост 3-а балканска дивизия, която да осигури десния фланг откъм Родосто и Галиполи [204].
Щабът на действуващата армия предполагаше, че главните вражески сили се намират на линията Сарай — Чорлу, а всъщност те бяха в непосредствена близост до двете български армии по линията Бунархисар — Караагачдере — Люлебургаз. Боят, воден от дунавци, остана неизвестен за Главното командуване и за 16 октомври се издаде директива № 7, нямаща нищо общо с действителността, поставяща неизпълними задачи, понеже „положението на противника не е уяснено”. 1-ва армия да достигне линията Бедеркьой — Сатъкьой, 3-а армия до линията Сатъкьой — Виза, а конната дивизия да настъпи по пътя Люлебургаз — Аладжели, като изпрати силен рекогносцировъчен отряд към Айробол и завземе станцията Муратли [205]. Дадените точки се намираха зад още неподозираната вражеска позиция Бунархисар — Люлебургаз. Идеята за нанасяне решителен удар с 3-а армия, отхвърляне на юг и отрязване от Цариград бе вече неосъществима.
Докато българското Главно командуване се стремеше да извърши обход на левия вражески фланг откъм Люлебургаз, Назъм паша се стараеше да нанесе решаващия удар с десния си фланг в посока Бунархисар — Яна, за да прекъсне съобщенията на 3-а армия с Лозенград. Генерал Димитриев все още допускаше, че по левия бряг на Караагачдере ще се срещнат неприятелските ариергарди, а главните сили на противника ще приемат сражението „някъде по` на изток” [206]. Още с изгрева на слънцето на 16 октомври 2-ра дунавска бригада се насочи към гр. Виза с намерение да го завземе „почти безпрепятствено”, обаче бе спряна при Соуджакдере от настъпващи гъсти вражески колони. Никой не предполагаше, че те са от състава на подсиления 3-и корпус, превъзхождащ и с артилерия. По скалистите височини в полите на Странджа пламна битка, в която всички участници почувствуваха, че „ще се решава съдбата на България” [207]. Най-ожесточеният бой се поведе за господствуващата стратегическа Безименна височина, където храбреците от 18-и етърски и 20-и добруджански полк отблъснаха редуващите се непрекъснато пристъпи на прииждащите пълчища. Редовете оредяваха и в най-критичния миг дотичаха на помощ бойните другари от 1-ва бригада, която, разкарвана напразно през нощта до с. Инджеклер, след само двучасова почивка се втурна да удържи лявото крило по възвишенията пред Соуджакдере [208]. 3-а бригада прогони турците на левия бряг на Пуралидере, осуетявайки обхода в тила на другите две бригади. Вражеското настъпление бе спряно късно вечерта. След няколко кръвопролитни атаки и контраатаки „на нож” Безименната височина замръкна в български ръце.
Генерал Димитриев схвана, че противникът е заел здраво линията Тюркбей — Караагач — Виза, поради което в 9 ч. помоли генерал-лейтенант Васил Кутинчев да ускори марша на 1-ва армия, за да го поддържа енергично. При новосъздадената обстановка ролите на двете армии се разменяха — 3-а-армия атакуваше фронтално, а 1-ва армия трябваше да обходи левия неприятелски фланг. Своята оперативна идея командуващият 3-а армия изложи в телеграма до царя от 14 ч.: „Досега боят върви по цялата линия успешно. Поканих генерал Кутинчев, като пристигне в Люлебургаз, да загъне дясното рамо напред, та да отхвърлим противника към Странджа планина” [209]. Новият стратегически замисъл бе възприет от щаба на действуващата армия.
4-а преславска дивизия атакува височините около с. Караагач, осеяни с „кинжални батареи”. Въпреки убийствения огън българските войници се понесоха „на нож” по стръмнината, падайки, ставайки, хващайки се за всеки шубрак, за да достигнат гребена и прогонят окопалия се противник, завземайки 36 оръдия. В 17,30 ч. позицията бе пробита, обаче не достигнаха сили да се развие успехът в дълбочина. Командуващият 3-а армия заповяда дивизията „да се задържи на него (участъка на пробива — б. а) и да го разшири”. Той отново поиска съдействие от 1-ва армия по направление на Люлебургаз да заходи с дясното рамо напред към Сатъкьой, „за да натиснем противника към Странджа и да го отхвърлим от главния му път за Цариград”. Генерал Кутинчев не бе намерен нито по телеграфа, нито чрез офицера за свръзка. 4-а и 6-а Дивизия се биеха на фронт 25 км, а 1-ва дивизия още не бе се явяла да заеме своя участък. Силите на врага вече се изчисляваха на 90 — 100 000 души пред фронта на 3-а армия и 40 — 50 000 пред 1-ва армия, или общо около 140 000 души [210]. Генерал-майор Стефан Тошев обеща „неговите шопи” да атакуват на разсъмване. Понеже цялата 3-а армия бе вече хвърлена в кръвопролитното сражение, ударът трябваше да нанесе 1-ва армия.
За да подпомогне преславци с разполагаемите сили, генерал Димитриев заповяда 6-а бдинска дивизия да прати напред и последния си войник. Вечерта началникът на дивизията генерал-майор Православ Тенев лично поведе 2-ра бригада в атака при с. Тюркбей, достигайки Караагачдере. 1-ва бригада след ожесточени схватки превзе височините северозападно от гр. Люлебургаз и влезе в неговите покрайнини. Контраатакувана от свежи вражески сили, бригадата бе отхвърлена от града и зае за отбрана височините, докато пристигнат дългоочакваните предни части на 1-ва софийска дивизия [211]. Десният фланг не само бе осигурен, но и чрез него можеше да се въздействува върху по-нататъшния ход на битката.
Генерал Димитриев не биваше толкоз строго да съди своя колега, защото и той предполагаше погрешно, че Люлебургаз е опразнен от противника. На призива за незабавно съдействие в 11,20 ч. генерал Кутинчев отговори: „1-ва армия настъпва с цел да атакува противника. В изпълнение на това естествено е, че тя ще съдействува на 3-а армия.” 1-ва и 10-а дивизия развърнаха само по една бригада в права линия и отхвърлиха противника източно от Люлебургаз. В 14 ч. командуващият 1-ва армия заповяда на генерал Тошев да ускори крачката на своята дивизия, за да подкрепи с пълни сили дясното крило на съседната армия [212]. Връзката между щабовете на двете отделни армии бе прекъсната точно когато съразмерването на действията стана най-необходимо.
Отседнал с щаба си в с. Иванкьой, генерал Димитриев обмисли положението и в 20,30 ч. изпрати донесение до Главната квартира: „Днес цялата 3-а армия постепенно се ангажира в боя срещу укрепената неприятелска позиция по левия бряг на Караагачдере и към вечерта въведе в дело всичките си сили. Успяхме да се задържим на мръкване на заетите позиции. Противникът контраатакува няколко пъти, но нашите се удържаха. Имаме много ранени. Надвечер късно пристигна 1-ва дивизия и се развърна на неприятелския ляв фланг. Утре ще продължа боя” [213]. През цялата нощ се очакваше напрегнато директивата на Главното командуване, където стана ясно, че е в ход „генералното сражение, от което ще зависи изходът на цялата кампания” [214].
Директива № 8, изпратена от Главната квартира в Стара Загора на 17 октомври в 3,40 ч., достигна щабовете на 1-ва и 3-а армия между 6 и 7 ч., когато те тръгваха за наблюдателните пунктове, за да преживеят тревогите на най-тежкия и съдбоносен ден. Съгласно нейното съдържание 1-ва армия оставаше в резерв на 3-а армия, „като с една бригада заеме позиция при Люлебургаз и се окопае”. 3-а армия, трябваше да обърне особено внимание на лявото си крило, където срещу 5-а дунавска дивизия се стовари 2-ра източна армия. Към него се насочваше една бригада от 3-а балканска дивизия. На конната дивизия бе възложено да охранява десния фланг на 3-а армия. Командуващият армията се задължаваше „да се старае да отхвърли противника на изток” [215]. Внезапно срещнатата силна съпротива на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз накара щаба на действуващата армия да се грижи преди всичко за сигурността на фланговете. Стратегическият замисъл се съдържаше в това 3-а армия да привлече противника по фронта на заетата позиция, а с 1-ва армия да се нанесе решителен удар по левия му фланг. С тази директива Главната квартира сметна, че е изпълнила задачата си да подготви стратегически сражението и предостави на командуващите да ръководят операцията на бойното поле [216]. Ясно пролича намерението да се обедини командуването на групата армии с даване предимство на генерал Димитриев, който предричаше, че въпреки променливия успех в боевете „все пак (той — б. а.) е видимо в наша полза” [217].
В Главната квартира на османската армия придаваха особено важно значение на своя десен фланг, тъй като, ако той беше обхванат, Източната армия щеше да бъде отхвърлена към Мраморно море и отрязана от пътя за отстъпление към Чаталджанската укрепена позиция. Ето и признанието на Махмуд Мухтар паша: „Тогава армията вероятно щеше да бъде принудена да се предаде.” Главнокомандуващият Назъм пата заповяда да се извоюва „решителната победа” в направлението Бунархисар — Лозенград, като 3-и корпус бъде подкрепен от 18-и корпус [218]. Господството на гръцкия флот в Бяло море не позволи прехвърлянето на азиатски войски в Македония и всички се струпаха в Тракия.
Още в зори на 17 октомври противникът откри мощен артилерийски огън по позицията на 5-а дунавска дивизия и тръгна напред със сили, оценявани на около 50 000 души. Българската пехота, недостатъчно поддържана от своите батареи, отговаряше с пушечен огън и нож, атаките се редуваха с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минаваха от ръце в ръце, но численото и огневото превъзходство на врага надделя и към 15,30 ч. оределите полкове отстъпиха 6—7 км назад към Бунархисар, където се окопаха по хълмовете източно от града. Генерал Димитриев заповяда: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се сдържайте непременно. Нито крачка назад!” Надвисналата голяма опасност от обхождане на лявото крило накара командуващия 3-а армия да поиска от 1-ва армия да наблегне с всички сили на левия неприятелски фланг. Полковник Тантилов бе изпратен с отговорно поръчение до генерал Кутинчев. А до генерал Христов заповедта бе втора и последна за деня: „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад. На добър час” [219]! Чудно добропожелание в двубоя със смъртта.
4-а дивизия осъмна на командните височини по левия бряг на Караагачдере, врязала се в центъра на вражеската позиция. Генерал-майор Климент Бояджиев получи следната заповед: „Продължавайте енергично преследването на противника, като не му давате ни минутка да се устрои. Всички части преминават в решително настъпление, в това число и 1-ва армия. Още едно усилие и пълният успех е сигурен.” Преславци се хвърлиха „на нож” и прогониха врага към Чонгора и Топчикьой, обаче не продължиха преследването поради опасност за фланговете на разширения клин. Противникът пък се стремеше да се вреже между настъпилата 4-а дивизия и отстъпилата 5-а дивизия. Уязвим промеждутък се откри и към деснофланговата 6-а дивизия, която можеше да отреже противниковите части пред фронта на 4-а дивизия [220]. Ето защо 1-ва бдинска бригада атакува под звуците на „Шуми Марица” и завзе с. Тюркбей, нахълтвайки „на нож” в първата окопна линия, а 2-ра бдинска бригада достигна до руслото на р. Караагач. Тук ги настигна заповед за окопаване, за да се изчака решителното настъпление на 1-ва армия [221]. Вражеският център бе застрашен с пробив.
В изпълнение на директива № 8 1-ва армия трябваше да остане в отбрана, но „по силата на обстановката” въпреки гъстата мъгла до пладне тя предприе настъпателни действия и овладя линията Саралия — Люлебургаз — Овчарката. Генерал Кутинчев се стараеше да задържи резерва „в ръка” за нанасяне на решаващия удар [222]. Генерал Димитриев обаче бе недоволен от недостатъчно енергичните според него действия на съседната армия. Той се възползува от телеграмата на генерал Савов, изпратена от Главната квартира в 12,50 ч.: „По заповед на Негово Величество главнокомандуващия употребете всички усилия да спечелите боя. Всички възможни мерки ще бъдат взети да бъдете подкрепени утре със свежи части изпод Одрин. Тая победа нам е крайно необходима, за да може да се тури край на войната.” Отговорът бе твърде условен: „Успешното завършване на операцията между другото зависи от най-активните действия на 1-ва армия. Моля, телеграфирайте на генерал Кутинчев да ме поддържа най-енергично. Досега аз настъпвам по цялата линия, макар и бавно, но не чувствувам себе си достатъчно силен, за да нанеса само с 3-а армия последния решителен удар” [223].
Генерал Димитриев настоя пред генерал Кутинчев да настъпи най-енергично против левия вражески фланг, без да спазва директива № 7, дадена „при непознаване действителното положение на боя”: „Трябва да вземем на себе си инициативата, както диктува обстановката, инак — рискуваме да компрометираме цялата операция. Само ние, тук на мястото, сме и състояние да познаваме истинското положение на работите.” Същевременно командуващият 3-а армия упрекна и генерал Фичев: „Командуващият 1-ва армия слабо ме поддържа; това навярно вследствие Вашата директива да действува отбранително. Моля да му дадете свобода на действие съобразно с обстановката. Аз днес, макар и бавно, но се приближих до противника по всичката линия, трябва само да се налегне силно на моя десен фланг от 1-ва армия, на която досега разчитах” [224]. Началникът на щаба опроверга горното тълкуване: „Никаква директива за отбранителни действия не е дадена. Беше заповядано 1-ва армия да заеме Люлебургаз с една бригада, за да обезпечи фланга, а с останалите да състави маневриращи войски, за да поддържа настъпателните действия на 3-а армия. Действувайте съгласно обстановката. Обърнете особено внимание на обходните посоки откъм Мидия” [225]. Получената свобода на действие, извън почти всекидневно издаваните директиви, трябваше да се използува не само творчески, но и облечена с повече власт.
В Главната квартира обсъдиха и решиха въпроса за създаване на група армии с обединяване командуването в ръцете на генерал Димитриев, макар генерал Кутинчев да бе по-старши. Тази набързо импровизирана стъпка трябваше да се предприеме още преди началото на операцията. Освен придаваното значение на 3-а армия като главна и ударна в избора се намесиха и външнополитически съображения. Високо цененият в Петербург генерал бе по-удобен да застане начело на двете армии, приближаващи Цариград и Протоците. Данев разпалено отстояваше кандидатурата на политическия си привърженик. В 15,35 ч. генерал Савов телеграфира на генерал Кутинчев заповедта на царя: „Начиная от тоя час, 1-ва армия се поставя временно в разпореждане на командуващия 3-а армия, комуто да окажете най-пълно съдействие.” Командуващият 1-ва армия бе задължен да се отправи за Иванкьой, където заедно с генерал Димитриев да ръководят „с общи усилия” съдбоносната операция [226]. Те не биваше да командуват „по слух”. Вечерта командуващият съединените армии докладва на Фердинанд, че днешните боеве завършили пак с променлив успех, но през следващия вече ще действува и с двете армии. Конната дивизия не премина р. Еркене, за да преследва отстъпващ вражески части, нито разруши железопътната линия [227]. Единоначалието, липсващо в Главната квартира, бе приложено от нея не особено сполучливо на фронта.
Колко заплашително бе положението на лявото българско крило, говори една неизпратена за щастие телеграма от генерал Димитриев до генерал Кутинчев, съставена в 15,30 ч.: „Изглежда, че противникът направи пробив в разположението на 3-а армия между 4-а и 5-а дивизия на юг от Бунархисар. Ако не ме поддържате най-енергично с едно решително настъпление срещу левия фланг на противника, ще бъда принуден да се оттегля назад. Съобщете ми какво мислите” [228]. Явно схванал компрометиращото съдържание на документа, командуващият съединените армии изпрати началника на артилерията да обясни с други думи внезапно появилата се опасност.
Полковник Тантилов бе натоварен да предаде на генерал Кутинчев, че дивизиите на 3-а армия хвърлят всичките си усилия да завземат неприятелската позиция, но ще се принудят да преминат в отбрана, ако 1-ва армия не настъпи по фронта и в обхват на левия вражески фланг, като действува най-решително, за да облекчи трудното положение на 3-а армия и й даде възможност да продължи нападенията. Вниманието тревожно се привличаше върху оттеглилата се 5-а дунавска дивизия, което можеше да последва и за цялата 3-а армия след 18 октомври, ако на този ден 1-ва армия не поведе „решителен бой” на десния фланг. Упълномощеният пратеник намери генерал Кутинчев в 19 ч., следящ действията на 1-ва софийска дивизия западно от Люлебургаз. На 10-а сборна дивизия, настъпваща в отстъп 5—6 км от 1-ва дивизия, бе заповядал да се насочи към Сатъкьой, с което да повлияе върху хода на боя на дясното крило. Командуващият 1-ва армия не сподели предаденото „песимистично гледище” [229]. Критичният ден на решаващата битка премина в оспорвани схватки, при равновесие на силите, но с постепенно очертаващ се превес на съединените армии. Настъпателният устрем бе твърде висок, за да бъде спрян от една, макар и естествено силна противникова позиция.
Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България” [230]. Пристигналата с обикновеното закъснение директива № 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване” [231].
Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока [232]. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.
6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване [233]. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.
Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество… Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто [234]. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.
Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед № 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване [235]. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник [236]. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.
Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило [237]. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.
За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие [238]. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.
През деня 4-а преславска дивизия има слаби сблъсквания с ариергардни вражески части около с. Чонгора. 5-а дунавска дивизия настъпи до р. Андар, където бе спряна, защото продължаването на боя не влизаше в намеренията на командуващия, а „на армията предстояха сериозни действия” [239]. Противникът и тук побягна „през глава”.
Двамата командуващи прецениха, че армиите са изтощени от шестдневните боеве за извоюване на „главната победа”, но все пак можеха да напрегнат последните си усилия. В 15,30 ч. те доложиха в Главната квартира: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем (турците — б. а.) към Странджа и отхвърлим от Чорлу.” Но Главното командуване не си даваше точна сметка за размера на изтръгнатата победа и не се реши да преследва стратегически. Източните армии бяха разбити, загубили 25—30 000 убити и ранени, 2800 пленници, 42 оръдия, множество стрелково оръжие и бойни припаси. Българските армии поляха дървото на победата с кръвта на 20 162 убити и ранени [240]. Фронталното щурмуване на естествено силната и упорито отбранявана позиция взе много жертви. Пробивът бе извършен в центъра, а задържането на лявото крило осигури победата.
Обединеното командуване на съединените армии бе погрешно отменено, тъй като двете отделни армии действуваха на един фронт. Разбира се, царят изказа благодарност „от сърце”“ на генерал Димитриев за неговите „чувства на примерна преданост” и постигнатите славни успехи [241]. 1-ва армия отново влезе в непосредствено подчинение на Главното командуване. На генерал Димитриев естествено му стана „много мъчно” за бързото отменяване на пълномощията му, обаче никой не знаеше главната причина [242]. Съперничеството между двамата командуващи, колкото и да вредеше на общото дело, толкова и се използуваше от Фердинанд и неговото близко обкръжение. То пречеше на желаната самостоятелност, намираща място в дългосрочни директиви. Най-вече бе необходимо преследване, за да не се спре и укрепи врагът на Чаталджанската позиция.
Председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон писа с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения български народ. Той се постара да обясни на английските читатели как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело: „Ние се бием за свободата на своите братя!” [243].
* * *
Посредничеството на силите се очакваше да стане „вероятно след решително сражение между Одрин и Цариград”, като се предполагаше, че Портата ще помоли Германия и Великобритания да помогнат за спиране на военните действия. Когато битката се разгоря с пълна сила, поведението на „европейския концерт” се свеждаше до едно: „Чака се резултатът от започналото генерално сражение в Тракия” [244]. Българското правителство също следеше със загриженост новините от бойното поле и избухна в „безпределна радост” на 18 октомври вечерта, получило вестта за превземането на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз и безредното отстъпление на противника в посока Сарай — Чорлу [245]. Голямата победа бе веднага разпространена чрез БТА, а нейното решаващо значение се обясни на легациите.
Същия ден Гешов получи писмо от Данев, в което се споделяше възгледът на Фердинанд, че „след победите ни за автономия вече не може и дума да става”. Дипломатическите представители, макар и от свое име, трябваше да подготвят великите сили за искане на териториални придобивки, които да бъдат възможно най-големи, за да не се наложи да се жертвува нещо от съществените интереси. Царят настояваше председателят на Народното събрание да посети Виена, за да спечели тамошните меродавни кръгове за окончателното разрешаване на балканския въпрос. В Министерския съвет се появи колебание по направеното предложение, защото биха се навлекли подозренията на Певчески мост, а и се изразиха съмнения относно възможността да се съчетае покровителството на двете съперничещи си велики сили [246]. Очертаващата се крайна победа след решителното сражение сложи кръст на статуквото и автономията.
Министър-председателят не се замисли над съдбата на автономията, предрешена не само на бойното поле вследствие „новото положение, създадено от войната”, а и в предварителните дипломатически преговори. Той незабавно изпрати до пълномощните министри окръжна телеграма: „Предвид фактическото завладение на Балканския полуостров от съюзниците, реч за реформи не може да става… Подир огромните жертви понесени, при невъзможността да се върнат на Турция освободени и чрез война компрометирани населения и за окончателно умиротворение на полуострова, единственият целесъобразен начин на решението въпроса би било ликвидирането, дележът между съюзниците” [247]. Твърде бързо се отказаха управляващите кръгове от благовидния предлог на лозунга за автономия — „дипломатическо външно було”, от декларацията си, че ще се воюва не за териториални придобивки, а само за коренни и гарантирани от великите сили реформи в областите на „Европейска Турция”.
Успехите на българското оръжие трябваше да се оползотворят разумно и проницателно. Тяхното въздействие върху дипломатическите сметки пролича в два поверителни доклада на Тошев. На 15 октомври, като излезе от положението, че „като се съюзихме, ние нямахме предвид толкоз войната, колкото сега ни интересуват резултатите от тая война”, той определи за първа грижа да се докаже на Европа, че общият сблъсък може да се избегне „не чрез поддържането на старото статукво, а чрез ликвидирането на европейскотурския въпрос в полза на съюзните балкански държави”. Тошев подкани да се заяви решително и открито на силите, че освободените земи „в никой случай не могат да бъдат отстъпени назад доброволно” и единствено по този начин може да се осигури траен мир на Балканите. Фердинанд подчерта с червен молив главния извод: „В нашата твърдост, в непреодолимото решение на балканските съюзници да не отстъпват превзетата с оръжие територия е главният залог за запазването нашите придобивки и нашите общи интереси. От страх да не пренесат огъня дома си силите няма да посмеят силом да ни заставят да напуснем земите, гдето ни е завело нашето победоносно оръжие, затуй обаче повече от всякога от нас се изисква сговор и съгласие по всички линии (между съюзниците — б. а.), толкоз повече, че ликвидацията на предприетата днес акция е по-тежка от самата акция” [248]. Така мислеше след решаващата победа един доскорошен твърд привърженик на автономията.
Пробивът в укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз се прецени от българските дипломати като пробив в закостенялото балканско статукво. На 19 октомври Тошев твърдеше, че всички сили признават невъзможността да се поддържа предишното статукво и необходимостта да се даде „по нещо” на победителите. Той предупреди, че Австро-Унгария полага всички усилия да разбие Балканския съюз чрез „примамливата песен на сирената”, на което трябвало да се противопостави неговата сплотеност, защото от нея зависели най-много размерите на общите успехи. В същото време пълномощният министър разчиташе на различията между великите сили: „Поддадем ли се обаче и на най-малките външни влияния и интриги, други ще спечелят на наша сметка. Особено тесни трябва да бъдат днес връзките между България и Сърбия” [249]. За утрешния ден избягваше да предрича.
Предвиждайки, че наближава моментът съюзниците да се споразумеят относно начина, по който да формулират своите искания, Тошев предложи проект, представен на царя: Османската империя наложи войната с отказа си да извърши коренни реформи; запазването на статуквото е невъзможно, съюзническите армии няма да напуснат освободените земи; балканските съюзници имат „естественото право” или „сами да се разправят с Турция” по резултатите от войната, гарантирайки всецяло интересите на великите сили, или да вземат равноправно участие в една европейска конференция, предназначена да премахне довоенното положение на Балканите [250]. В общи черти пълномощният министър улучи от Белград намеренията на царя и правителството.
След като прецениха войната като „почти неизбежна” и взеха мерки за ограничаването й на Балканите, меродавните среди в Петербург напуснаха обидената поза на политически наблюдатели. На 18 октомври Сазонов изпрати окръжно до руските дипломатически представители, в което обвини Високата порта, че отказала да допусне силите да прокарат нужните реформи и следователно сама се решила да рискува неприкосновеността на балканското териториално статукво. В случай на неговото нарушаване министърът държеше да бъдат уважени две основни начала: „незаинтересоваността на великите държави в териториалните увеличения и принципът на равновесие в компенсациите между балканските държави въз основа на тия договори, които са предшествували тяхното съединение”. Територията до линията, започваща от устието на Марица през Одрин до Черно море, трябваше да остане във владение на султана за „осигуряване безопасността на Цариград”, която да се зачита от България. Атакуването на Чаталджанската укрепена позиция щеше да предизвика „международна окупация” на Цариград от великите сили. Но докато Поанкаре предложи посредничество между воюващите в духа на пълната незаинтересованост, граф Берхтолд отказа да приеме такава формула [251]. Руската дипломация пък се стараеше да не допусне пряката намеса на Хабсбургската монархия в разпределението на освободените земи.
Още при вестта за първите военни успехи Бобчев изказа като лично мнение, че „победите на съюзните войски създават решително нова обстановка за разрешаването на Балканския въпрос”. Пренебрежително отхвърлената колективна нота на съюзниците вече не можеше да служи като изходна точка за преговори, а се налагаше „радикално решение” с признаване присъединяването на освободените земи. След поощрение на Гешов пълномощният министър засили без уговорки защитата на необходимостта от признаване на новосъздаденото положение. Той стана много категоричен: „След скъпите жертви, дадени от България, не може да става и дума за задоволяване с реформи и автономия” [252].
Британското правителство предпочете да предприеме самостоятелен таен ход. Министърът на финансите Лойд Джордж прие Маджаров късно вечерта на 17 октомври в частна къща, където му съобщи, че в днешното си заседание Министерският съвет решил по никой начин да не съдействува да се върне и педя освободена земя, но иска да узнае точните български искания. Пълномощният министър обясни защо българската граница в Тракия трябва да мине от нос Малатра на Черно море до залива Сарос в Бяло море. Цариград и Протоците не влизаха в сметките, защото ще се предизвика завистта дори на приятелите, а и „Цариград е една голяма хапка за нас — поне засега”. Маджаров предупреди, че е възможно българските войски да преминат Чаталджанската укрепена позиция и дори да влязат в Цариград, след което ще бъде напуснат. За Солун се предвиждаше статут на свободно пристанище, управлявано от европейска комисия. Л. Джордж намери казаните условия умерени, недаващи основания на Румъния да настоява за териториална компенсация. Пълномощният министър завърши с надежда писмото си до Гешов: „Дано само нашите жертви бъдат справедливо възнаградени. Славата е голяма, но тя не е достатъчна. Нам трябва земя” [253]. Британският министър изслуша спокойно възможността българите да влязат в Цариград, което подсилваше подозрението, че световната империя сега иска да направи от България „славянска запушалка” на Протоците, роля, отделяща я от Русия.
Два дена по-късно, когато в Лондон нямаха време да изразят учудването си от поразителното бягство на османската армия, Маджаров потвърди топлия повей в политическите настроения: „В Англия всички напуснаха идеята за реформи. Остава въпросът за териториалната подялба. Бъдете твърди и всичко ще спечелим.” Той споделяше чутия във Форин офис съвет да се запази единодушието на съюзниците и при делбата на освободените земи, понеже тяхната кауза „ще се усили десеторно”. Гешов изказа радостта си от станалата еволюция, обаче забеляза — „ще искаме непременно Солун, който се иска и от гърците” [254]. Препоръчваната сговорчивост се натъкваше на опасни подводни скали. Дори сдържаният министър-председател се повлия от ослепяващите с блясъка си успехи на българското оръжие.
Разочарованието в Берлин от провала на подготвената от германски инструктори османска армия прерасна в показно безразличие. Кидерлен-Вехтер, последният ученик на Бисмарк, никак не се стряскаше от картината на българското влизане в Цариград: „Нека идат, па ако могат, нека и останат”. Германското правителство бе склонно да се съгласи на посредничество върху основата на незаинтересоваността, но в неговата балканска политика започна да надделява австрийското желание за отклоняване на сърбите от Адриатическо море към Бяло море [255]. Или да се тикнат срещу българите. Добре осведомените дипломатически кръгове в имперската столица изтъкваха, че великите сили няма да позволят прогонването на турците от Европа и щяха да оставят на Османската империя “един дроб, чрез който да може да диша — хинтерланд на север от Цариград със или без Одрин, повече със, отколкото без него”. На всички проучващи запитвания Ив. Ст. Гешов отговаряше неопределено, че „изменението на сегашното статукво ще бъде в размер такъв, в каквато пропорция бъдат и нашите победи, било по количество, било по качество” [256]. Повече по качество.
Със самочувствието на правителствен довереник и съветник Ризов на 18 октомври, позовавайки се на „искрените наши приятели”, предрече, че „ще бъде капитална непоправима грешка, ако балканските държави се съгласят на примирие, преди да са победили напълно и окончателно Турция” [257]. Но на първо време победата не биваше да нарушава статуквото във вреда на силите. В частно писмо до Гешов бе уточнено, че съюзниците трябва да продължават войната, „докато българските войски достигнат Цариград, без да влизат в него, а съюзните войски да заемат заедно Солун, след което да заявят на великите сили, че предоставят тям съдбата на Цариград и Дарданелите, а Солун и останалите земи на Европейска Турция вземат в своите ръце за въдворение там автономно управление под свой контрол, като поемат припадающата на тия земи част от Дет Пюблик (османския външен дълг — б. а.) — никакъв сега засега намек за дележ”. Заявявайки „безпристрастния неутралитет” на Италия, Сан Джулиано увери, че „ако балканските държави победят напълно Турция, не ще може да се приказва за статуквото и великите сили ще допуснат умерена ректификация на техните респективни граници” [258]. Това означаваше да се лишат Австро-Унгария и Румъния от повод за военна намеса. Румъния не би се решила да действува без Австро-Унгария, а намесата на Австро-Унгария щеше да предизвика Русия към същото поведение.
В Петербург най-напред склониха да приемат, че „само по пътя на полюбовната раздяла” на освободените земи между съюзниците би могло да се осигури траен мир на Балканите и да се опрости процедурата на посредничеството. След подчертаване значението на споменатата „защитна зона” само бързата намеса на силите щеше да предотврати влизането в Цариград, свързано с непредвидими общоевропейски усложнения. Румъния можеше да разчита на „справедливо удовлетворение”. От Балплац обаче се чу възражението, че към въпроса за посредничество може да се пристъпи само когато една от воюващите страни се обърне с молба към „европейския концерт” [259].
Търсейки средния път между двете най-заинтересовани сили, Поанкаре на 20 октомври съобщи на Ст. Никифоров, че вероятно скоро Високата порта ще поиска посредничеството на великите сили. И макар че формулата на неговото извършване няма да се налага на България, би било желателно в София да я възприемат, защото силите не ще отнемат на една международна конференция „законните плодове” на военните успехи. Той обаче се въздържа от оказване прекален натиск, за спиране на българското настъпление, за да не се тласне България към Тройния съюз [260]. Изволски подкрепи френския министър-председател с впечатлението-си, че след решителното голямо сражение между Бунархисар и Люлебургаз настъпва „моментът за европейско посредничество, което ще се желае, и от страна на Турция”. Най-откровен бе френският посланик Дюмен пред Салабашев, пояснил му, че Франция е за запазване по-голямата част на „Европейска Турция” под властта, на султана, „понеже има да взема от Турция четири милиарда. . .” [261]. Свободата на поробените струваше повече от користните интереси на едрия финансов капитал, изкупена с живота на хиляди войници.
Нанесеното съкрушително поражение на османската армия и нейното отчаяно отстъпление постави на дневен ред въпроса за Цариград и Протоците. На 20 октомври сър Едуард Грей поздрави Маджаров с блестящата победа и веднага го запита относно намеренията на Българското главно командуване. Пълномощният министър обясни необходимостта от влизане в Цариград, за да не се даде възможност на противника да привлече свежи сили от Азия и да продължи войната на изтощение: „Ние трябва да ударим неприятеля в сърцето, за да се усети напълно победен.” Ръководителят на британската дипломация посъветва, ако бойните действия или сключването на мира направят неизбежно влизането в османската столица, то предварително трябва да се постигне споразумение и успокои Петербург, защото, ако се предизвика Русия, ще последва отражение във Франция и Великобритания. Маджаров призна, че Цариград е „голям кокал за нашето гърло”, особено след като изслуша и пожеланието на граф Бенкендорф: „Ако може българската дипломация да си изпълни тъй добре дълга, ние ще можем да се поздравим с една велика победа” [262]. Той обаче смяташе влизането в Цариград наложително по военностратегически причини и за налагането на „едни добър мир”. Без обаче България да се нагърбва с непосилната задача да задържи града на двата континента [263].
Съветът на Сазонов бе България да се задоволи с доскоро мечтаните санстефански предели, като се споразумее със съюзниците и отстъпи „нещо” на Румъния. В качеството си на „ръководителка на Балканския съюз” тя трябваше да убеди Сърбия да спечели разположението на Австро-Унгария: „По-никой начин не отивайте в Цариград, защото ще се заплете много работата.” Министърът призна, че по негова инициатива Поанкаре повдига въпроса за посредничеството [264]. На 22 Октомври той съобщи, че военните кръгове са склонни да допуснат отстъпки от линията Марица — Одрин — Черно море, включително Одрин. Но пак повтори: „Заемането на Цариград би могло да наложи едновременното появяване в турската столица на целия наш черноморски флот” [265].
Заела изчаквателна позиция на „фактически неутралитет”, Румъния следеше отблизо развитието на военните действия. На 15 октомври се разнесоха слухове, че в северната съседка се готви мобилизация, която според окръжното на силно разтревожения Гешов щеше да насърчи Османската империя „да упорствува в своята безнадеждна борба”, затруднявайки „твърде много великите сили в тяхното желание да интервенират”. Майореску още на следващия ден опроверга слуховете, обаче подхвърли, че се вземат „някои далечни предварителни мерки към мобилизация” [266]. Изненадано от успеха на българското оръжие, румънското правителство побърза да съобщи в София по заобиколен път, че неговите претенции „се отнасят до добруджанската граница, в смисъл на една ректификация”, включваща поне Силистра и Балчик, което било по-малко от известния „четириъгълник” [267]. В Министерския съвет отказаха категорично да вкусят от подготвената в Букурещ „гозба”, наречена „шашарма на мародери”. Гешов отбеляза, че там искат много, за да получат „нещо” [268]. За съжаление обаче най-лютите подправки се сипваха от великите сили, признаващи, че изнудването е „подло”, а сами съветващи към отстъпчивост.
–––––––––––––––––––––––––––
[size=54]171. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 69—81; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 37—42.
172. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 249—251; PA. AA., Turkei 203, Bd. 6, Dok. No 440, Bl. 1; Dok. No 448, Bl. 1; Dok. No 451, Bl. 1; Dok. No 457, Bl. 1.
173. Димитриев, P., цит. съч., с. 142—143; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 84—85.
174. Фичев, Ив. Балканската война… с. 122—123, 131; Войната… Т. 3. с. 25—27.
175. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59.
176. Пак там, а. е. 43, л. 34.
177. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 504.
178. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 54.
179. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 28; Димитриев, P., цит. съч., с. 145— 146, 151; Жостов, К., цит. съч., с. 32—36.
180. Димитриев, P., цит. съч., с. 152; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 104—106.
181. Фичев, Ив. Балканската война… с. 133.
182.
Parabellum
12-12-2003, 08:33
НАДПРЕВАРАТА КЪМ СОЛУН
Макар войната да се решаваше на Тракийския боен театър и върху генералщабните карти направлението в Македония да се означаваше като „второстепенно”, от етническа гледна точка то бе първостепенното. Правителството и Главното командуване бяха погълнати от развитието на военните действия между Одрин и Цариград, които щяха да донесат и крайната победа, докато съюзниците само се възползуваха от решаващия български принос за общото дело. Липсата на разграничителна линия в договора с Гърция й даваше широк простор за надпревара в завземането на колкото се може повече български земи, за да отстоява древното право на първото заемане, изключвано в София при такава освободителна война. Още на 27 септември 1912 г. вечерта, преди да загърмят оръдията, Коромилас предложи чрез Хаджимишев двете стражи да се споразумеят относно бъдещата си обща граница “по начин да не се хванем за косите след нашите победи, което ще бъде печален край на нашето съглашение”. Говорейки за разбирателство, той работеше за противното, като потвърди, че техните искания могат да стигнат до Вардар и Солун включително, без да ги уточнява. Стана ясно само, че за България се оставяше излаз между Дедеагач и Кавала включително. Пълномощният министър, лишен от нужните наставления, си позволи да забележи, че на запад от Вардар живее многочислено българско население, което „слиза до самите врата на Солун”, а и крайбрежието Дедеагач — Кавала не предлагаше удобно пристанище [269]. Разговорът се прекрати, за да се види накъде ще наклонят везните на победата.
След падането на Лозенград, на 12 октомври вечерта, Коромилас отново повдигна въпроса за разграничението. Хаджимишев му припомни за даденото обещание да връчи проект на изказаните искания, на което външният министър възрази, че не се решава да представи въпросния проект, понеже не получел от Гешов „никакво насърчение” [270]. Пълномощният министър изрази мнението да не се избързва със законодателните мерки за присъединяване на завзетите земи, за да не се предизвикват силите, а и трябвало да се чакат „по-решителни резултати, преди да се ангажираме в тоя път, понеже връщането назад ще е много неприятно”. Гешов напълно одобри разумния възглед на дипломата за отлагане и го подтикна да се съпротивлява упорито на всяка стъпка към анексиране, което би отчуждило великите сили и би станало „крайно опасно за общото дело” [271]. Но той нямаше нищо против да получи и се запознае с гръцкия проект за разпределението на освободените земи.
След заемането на гр. Кожани Коромилас осведоми българското правителство, че към Битоля ще бъдат изпратени три дивизии, а четири „ще вървят към Бер с крайна цел Солун”. Въпреки неблагоприятния развой на бойните действия в Епир, където гръцките войски бяха отблъснати [272]. Диадохът Костантинос призна като главнокомандуващ действуващата армия: „Епир е второстепенен оперативен театър. Участта на Балканската война ще се реши на Изток” [273]. Тъй като не можеше да марширува към мечтания Цариград, той, вместо да превземе Янинската крепост и да напредне към Битоля за съединяване със сръбската армия, реши да влезе пръв в Солун.
Настъпилата по долината на Струма 7-а рилска дивизия наброяваше 32 000 души и всъщност представляваше армейски корпус. От Солун я деляха 200 км, приблизително толкова, колкото бе разстоянието и пред гръцката армия. Но политическите позиции бяха различни. Коронният съвет на 13 октомври в Кожани подчини гръцката военна стратегия на политическата. Главните сили се отправиха с бърз марш към Солун, а за заслон към Битоля се остави само една дивизия, разбита и обърната в бягство. Надвисналата катастрофа се предотврати от настъпващата към Битоля 1-ва сръбска армия и от оживените действия на българските чети в Костурско и Леринско [274].
Започнал да съжалява, че пръв е обещал да открие картите си, Коромилас на 15 октомври заяви, че нямал време да състави очаквания проект и предпочитал това да стори по-напред Гешов. Хаджимишев намери причината за обрата в усетеното предимство: „Принудени да понесем всичкия напор на турците в Тракия, ние естествено ще бъдем изпреварени от тяхна страна в Солун, гдето ще стигнат без особено сериозна съпротивление. Те вече напредват към Бер” [275]. Набраната преднина обаче можеше да бъде стопена.
Българското главно командуване получи сведения, че откъм Сяр настъпва вражеският 6-и корпус, а 5-и корпус е разположен около Струмица. То все още смяташе солунското направление второстепенно. При това 7-а рилска дивизия бе спъвана от сръбското командуване на 2-ра съюзна армия, на което бе оперативно подчинена. Ето защо командуващият генерал Степа Степанович бе помолен „да освободи силите за действие по долината на р. Струма” [276]. Сръбското правителство също имаше претенции за излаз на Солунския залив, но предпочиташе да види Солун в гръцки ръце, отколкото в български. То желаеше да създаде „ябълката на раздора”, която щеше да тласне гърците да подкрепят сръбската експанзия в Македония. Генерал Степанович се противопостави на вземането на 7-а дивизия от състава на неговата армия, обаче нейните бригади настъпиха на юг [277]. Това неподчинение се извърши по нареждане на Българската главна квартира. Коалиционната война показа първото си значително разногласие.
На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен бой освободи гр. Кочани в долината на р. Брегалница [278]. На 14 октомври 3-а бригада овладя Кресненската клисура, а българските чети влязоха в гр. Щип. 1-ва бригада се съсредоточи към Царева село, но на 18 октомври се наложи нейното връщане към Кочани. Сведенията излязоха неверни и се загубиха три цели дни в очакване на несъществуващ противник [279]. Време за губене нямаше.
Оставил непрокарана чертата в Македония главно заради Солун, на 17 октомври Гешов телеграфира на Данев молбата на правителството да се обсъди в Главната квартира въпросът, дали могат български или сръбски войски да влязат първи в толкоз оспорвания пристанищен град, което било „необходимо по политически причини”. В случай на одобрение трябвало да се направят постъпки пред Сръбското главно командуване [280]. Министър-председателят си позволяваше да вярва, че би могъл със сръбска помощ да запази Солун като влизащ в безспорната зона. И то след като се почувствуваха спънките, правени от генерал Степанович.
В Атина говореха едно, а вършеха друго. Пак на 17 октомври Коромилас изложи становището да се сключи мир направо с Високата порта „без никаква намеса на Европа, стига да сме достатъчно умни да останем докрай сплотени и да не се караме при определението на бъдещите граници”. Хаджимишев не сподели застраховащите опасения, защото „сегашните ръководители на съдбините на балканските държави при разрешението на тая заплетена материя ще имат грижата да не поставят в основите на подялбата семето на разпадането на балканския блок”, а всеки съюзник „да ограничи своите претенции, догдето достигнат справедливите и основателни респективни аспирации”. Във връзка с това той настоя отново Коромилас да представи проекта си, обаче срещна уклончивото оправдание за „нямане на време” и „събитията ни изпреварват” [281]. Въпросът за прокарване на бъдещата обща граница се предостави на гръцката армия, бързаща за Южна Македония и Солун.
За да проучи българските намерения, на 18 октомври вечерта Коромилас каза на Хаджимишев, че скоро ще предаде проекта си, но засега му показва с едно замахване на десницата по картата гръцките претенции „в общи черти” — Битоля, Солун, Сяр до Кавала, прибавяйки щедро, че „винаги са считали реката Места като граница между нас, но ще ни отстъпят Кавала”. Като потвърждение на исканата граница той съобщи, че гръцките войски стигнали Вардарския мост пред Солун. Българският дипломатически представител намери за полезно да бъде представен подробен проект, по който Гешов да направи забележки, за да се постигне съглашение „с взаимни отстъпки и жертви” [282]. Спокойното държане на българина от Македония не даде възможност на Коромилас да черпи сведения от първа ръка.
Едва на 19 октомври председателят на Народното събрание повдигна въпроса „за завземането на Солун по-рано от нашите войски по политически съображения, преди да пристигнат гръцките войски”, и така да се осигури неговото присъединяване при разпределението на освободените земи [283]. На няколко пъти Гешов телеграфира на Данев „да настоява нашите войски да влязат по-скоро в Солун” [284]. Естествено бе желанието на сравнително умерения министър-председател да види своите войници първи в Солун, гаранция за бъдещото притежание на града, но при условие да не ги изпреварят гръцките съюзници съперници.
За да бъде „на равнище” влизането на българските бригади в Солун, Главната квартира изпрати при тях „в пълна тайна” князете Борис и Кирил, генерал Р. Петров и Д. Станчев.
Тази представителна свита щеше повече да пречи на генерал-майор Георги Тодоров, отколкото да му помогне, защото освобождаването на Солун твърде много се политизира. Данев постоянно настояваше „да се прави малко и политическа стратегия”. 7-а рилска дивизия се освободи от сръбското командуване, което „я спъва и разкарва”, обаче постъпиха сведения, че сръбското правителство предоставило влакове на гръцките войски, за да влязат първи в Солун [285]. Солун в гръцки ръце означаваше изостряне на българо-гръцките отношения и приближаване на Гърция към Сърбия по интереси и необходимост. В нарушение на договора Белград искаше да наложи обща граница с Гърция в Македония и свободно пристанище на Солунския залив.
Най-сетне на 21 октомври Коромилас запозна Хаджимишев със същината на своя проект, според който общата граница започваше западно от Кавала, минаваше по планините Боздаг и Беласица, през Демиркапия и Крушево, за да стигне Охридското езеро и излезе на Адриатическо море под Авлона. Този път българският дипломат изказа откровено мнението си, че откакто преди три дена гръцкият външен министър му уточнил размерите на техните претенции, разбрал защо така често напоследък му споделял опасението „да не би да се хванем за косите”. Той изтъкна, че ако Гърция отиде насреща на сръбския стремеж за обща граница в Македония, „туй значи България да бъде съвсем изключена от Македония”, а в Атина „много добре знаят, че в Македония има българи, много българи”. Коромилас не отрече съществуването на преобладаващо българско население в Македония, но България щяла да вземе цяла Тракия, в която живеели и гърци: „С Тракия България става много силна и естествено ние трябва да спазим известно равновесие.” Хаджимишев напомни, че и досега България е по-голяма по територия и население от Гърция и установи, че Коромилас не се е вслушал в предупреждението му да не се посее „семето за разпадането на Балканския съюз”. Остана надеждата, че чутото не е „последната дума на Гърция”. Коромилас възрази, че нямало време да се спори върху проекта поради очакваното посредничество на силите [286]. Проектът придоби форма на ултиматум.
Най-тревожното бе, че гръцкото правителство търсеше подкрепата на Белград за съвместно овладяване на по-голямата част от Македония. Пашич по настояване на Гешов обеща да телеграфира на Венизелос, че „по всички тия въпроси Сърбия е солидарна с България” [287]. Солидарност само на думи.
Проектът произведе върху Гешов „поразително впечатление”, защото чрез него Гърция искаше от Македония почти два пъти по-голяма част в сравнение с частта, която се очакваше България да получи в Одринска Тракия. И след като присъединеше Крит, Беломорските острови, Епир, Северна Тесалия и част от Албания, Гърция добиваше население, по-голямо от това на кралството. На 23 октомври министър-председателят предложи на Венизелос да сравни числеността и силата на двете армии и дадените жертви, за да „разбере всичката чудовищност на проекта и нашето категорично отказване да го приемем за база даже на разискване”: „Всичко трябва да бъде съразмерно” [288]. И без това десетки хиляди българи щяха да минат под сръбска и гръцка власт.
Чак на 24 октомври вечерта Хаджимишев получи проекта в пълен вид, като предложената граница трябваше да започне източно от Кавала, при устието на Места. Коромилас напразно се опита да убеди пълномощния министър, че го е „криво разбрал”, понеже никога не бил говорил Кавала да остане в България. Възмутен от лукавото поведение, Хаджимишев направо заяви, че „туй няма никакво значение, понеже предложената граница едва ли ще се приеме”. Той съзря намерението на Коромилас да се пазари, като „отстъпи” едно по-голямо пристанище на Бяло море [289]. За да не се повдига въпросът за Солун. Към стария си похват да брои българите патриаршисти за „българогласни елини” Коромилас прибави и условието Крит да не се включва в сметката, макар да бе придобивка от победоносната война. На свой ред Хаджимишев постави въпроса за остров Тасос, разположен срещу Кавала. За да се изплъзне от основателното изобличение, гръцкият външен министър ядосано промърмори, че сега е ред на Гешов да представи проект, като начертае желаната бъдеща граница [290]. За да се спори по средната линия, защото гръцките войски не бяха минали на изток от Вардар, а окупираха българската Югозападна Македония.
Тъй като не можа да се разбере с „шовиниста министър”, на 25 октомври Хаджимишев се срещна с Венизелос, за да му предаде уместните мотиви на българското правителство да отхвърли проекта на Коромилас „даже като база за разискване”. Хитрият критянин се разграничи от своя министър, понеже, преди да се състави такъв подробен проект, трябвало двете страни да се споразумеят относно три принципа — за размяна на равен брой сънародници, за придържане към известно равновесие и признаване на естествени граници без криволичене, както и да се успокои Европа за Цариград и Протоците посредством тяхното неутрализиране [291]. Венизелос владееше майсторството да прокарва между гръмките принципи почти същите искания.
Гешов противопостави своите принципи. На 27 октомври той одобри становището на Хаджимишев да се сметнат Крит и Беломорските острови за придобивки на войната, а и без тяхното включване в сметката Гърция щеше да присъедини 1 900 000 души, докато България само 1 260 000: „Тази възмутителна несъразмерност е абсолютно неприемлива. Борете се за приемване от гърците принципа на съразмерността и за база на сравнение сегашното население, войската и жертвите, като се включи даже и гръцката флота. Щом се приемат тоя принцип и тая база, лесно ще се теглят границите” [292]. В справедливостта Гешов виждаше надеждата да се запази Балканският съюз. Но каква съразмерност на освободеното население можеше да се приложи към Сърбия, когато на юг от Шар планина тя нямаше сънародници?
Същевременно Гешов повика Папас, за да му препоръча запознаване със статистиките на населението в Македония и Одринска Тракия и подчертае, че преди да бъде представен българският проект, е необходимо споразумение върху принципа на съразмерността. Българската армия даде жертви повече, отколкото своите съюзници, взети заедно, тя щеше да пролива още кръв за крайната победа над общия враг, „без чието сломяване е немислима каквато и да е печалба на съюзник”. На всичко отгоре Румъния искаше териториално обезщетение единствено от България [293]. Гешов просто не вярваше на очите си и се чудеше „как ще смелим тоя гръцки проект за дележ на Македония”. Той обвини Коромилас, че „е турил динамитен патрон под съюза, за да го вдигне във въздуха”. Хаджимишев бе още по-откровен в Гръцкото външно министерство: „Сега разбрах защо наши приятели и неприятели се боят и радват, че при дележа ще се хванем за косите. При тези ваши претенции неминуемо ще се хванем за косите” [294]. Министерският съвет се обедини върху становището в спора с Гърция да не се отстъпва от санстефанската граница в Македония с включване на Солун и остров Тасос.
И след боя при Енидже Вардар на 20 октомври принц Костантинос не можа да пристъпи към форсиране на р. Вардар. Бюлетинът на българската Главна квартира, издаден на 23 октомври, трябваше да обезпокои както Хасан Тахсин паша, командуващ Южната корпусна група, така и диадоха: „Нашите войски от Македонската армия енергично настъпват на юг по долината на Струма. В Кочани, Щип, Радовиш, Пехчево и Петрич е въведено българско управление и действуват български закони. Днес нашите войски завладяха Рупелския проход и продължиха настъплението си към Демир Хисар и Сяр… Нашите войски завладяха града Драма. Турските войски се разбягаха по различни посоки. Голяма част от тях доброволно предават оръжието си и се разотиват по домовете си” [295].
В Атина стана ясно, че българското настъпление ще се ускори, което подтикваше към прибягване до дипломатически средства за заемане на Солун.
След завземането на Демир Хисар на 24 октомври генерал Тодоров, предупреден от генерал Савов, че всяко бавене ще се отрази вредно на неговата служебна кариера, заповяда дивизията „да започне безспирно преследване към Солун, съвместно с Родопския отряд” [296]. Към близката цел се насочиха „без никакво спиране” две бригади: 3-а бригада през Демир Хисар и Сяр, 1-ва бригада през Дойран и Кукуш. Датата на влизането в Солун се уточни за 26 октомври.
За да осигури притежанието на „беломорския бисер”, генерал Тодоров на 25 октомври се обърна към генерал-майор Стилиян Ковачев с молба Родопският отряд да тръгне „незабавно към Солун, понеже има заповед да се превземе час по-скоро тоя град”. Тъй като от 8 дена войските се намираха в движение, в дъжд, през планини, откъснати от обозите, водили ожесточен бой за Драма, те не можеха да тръгнат веднага за Солун. Общо българските сили в Южна Македония надхвърляха 70 000 души, докато гръцките дивизии наброяваха 60 000 [297].
Остатъците от претърпялата пълно поражение Струмска корпусна група, наброяващи 10 000—15 000 деморализирани войници, бягаха към Солун. Преследващите български полкове прекъснаха железопътната линия Солун — Цариград. Ето защо лишената от съобщения с империята Южна корпусна група не оказа сериозна съпротива на гръцката армия. Нейният изложен на опасности тил се заплашваше и от четите на ВМОРО. Групата се оттегли на р. Вардар, „за да окаже последна съпротива пред вратите на Солун” [298].
Съкрушителният разгром, нанесен на главната османска армия в Тракия на линията Бунархисар — Люлебургаз, направи обречена отбраната на Солун. Великият везир телеграфира на валията: „Дръжте се още. До два дена ние се надяваме на примирие.” Солунският гарнизон се състоеше от 15 000—20 000 обезверени защитници, обаче гръцката армия не се решаваше да настъпи, понеже според германския генерален консул В. Швьорбел „не се чувствуваше достатъчно силна” [299]. Тя изчака решаващото въздействие на българското настъпление от изток и север.
Плътно обкръжен от съюзническите войски, разполагайки с изоставени и без стойност укрепления, Солун нямаше никакви изгледи да удържи техния пристъп. Богатият град беше застрашен да се превърне в горящо бойно поле. Броненосците на великите сили влязоха в пристанището под предлог да поемат защитата на своите поданици. На 25 октомври видни първенци, които имаха какво да загубят в огъня на войната, придружени от генералните консули на Германия, Австро-Унгария, Великобритания и Франция, настояха пред валията Назъм паша да се търси посредничество. Последният на свой ред оказа натиск върху Тахсин паша. Командуващият отбраната отначало не прие съвета, но сам по-късно сподели: „Реших да водя преговори едвам когато научих, че българите са ми отрязали пътя за отстъпление” [300]. Подтискащото обстоятелство, че в същите дни две български армии се готвеха да атакуват Чаталджанската укрепена позиция, за да превземат столицата на империята, изигра важна роля. Гърците бяха предпочитани партньори за преговори, защото се показаха отстъпчиви, а и по този начин се откриваше удобната възможност да се изострят българо-гръцките отношения в полза на губещия войната.
Малко преди пладне парламентьор на Тахсин паша предаде на предните гръцки постове писмо, приподписано от генералните консули на споменатите велики сили, предлагащо прекратяване на бойните действия и започване на преговори за примирие. Принц Костантинос прие в 18 ч. четиримата генерални консули и коменданта на Солун — Шефик паша. Те предадоха главното условие на Тахсин паша — свободно изтегляне на гарнизона с оръжието и обоза към Карабурун, където да изчакат преговорите за мир с посредничеството на силите. Явно не в положението на диктуващ всичко победител диадохът предложи само видоизменение на условието: докато трае войната, оръжието на солунския гарнизон да се съхранява временно в гръцки складове, а неговите войски да се прехвърлят с гръцки кораби на Халкидическия полуостров или в Мала Азия по избор, като обещаят „честно” да не участвуват повече във войната. Офицерите можеха да задържат сабите си в знак на почит към тяхната храброст. Оставяше се и оръжието на полицията и жандармерията [301]. В стремежа си да влезе на всяка цена пръв в Солун гръцкият главнокомандуващ бе готов да пусне вражеските войски „под честна дума”, въпреки че те щяха да се появят при Чаталджа и Булаир срещу неговите съюзници.
Нощта премина в обсъждане на условията. На 26 октомври сутринта Тахсин паша поиска поне 6000 негови войници да задържат оръжието си. Гърците не приеха и настъпиха, без да бъдат обстрелвани. Двете съюзнически конници се срещнаха при с. Постол, за което принц Костантинос научи в 15 ч. Изненадан неприятно, той веднага написа с молив писмо до генерал Тодоров: „Току-що бях известен, че Вашата конница е пристигнала в Постол и Вие я следвате на десет километра, като се отправяте към Солун. Като Ви изказвам моята радост от тоя контакт на нашите армии, чест имам да Ви информирам, че аз се намирам начело на моята армия пред тоя град, където по всяка вероятност аз влизам тази вечер, като не предвиждам никаква сериозна съпротива. Бързам да Ви съобщя това сведение, за да можете да избегнете излишното движение на Вашите войски към Солун и ако го намирате за предпочитателно, отправете Вашите войски там, където военната нужда е най-належаща“ [302]. Нито дума за сепаративните преговори по предаването на града.
Това писмо не намери адресанта си, защото бе изпратено до Кукуш, а щабът на генерал Тодоров се намираше начело на 3-а бригада. Началникът на дивизията заповяда в 9,30 ч. на 1-ва бригада: „Бързайте и заемете още днес Солун. Никакви причини за отлагане не са приемливи.” Посочените от командира на бригадата причини бяха липсата на продоволствие, стръмните и кални пътища, обезоръжаването на мюсюлманското население. На свой ред командирът на 2-ри ескадрон от 5-и конен полк майор Г. Анастасов доложи в 12 ч. за срещата си с гръцката конна бригада. Мястото на донесението бе означено с. Али Хаджилар, на 12 — 14 км пред Солун. Гърците се интересували защо е закъсняла нашата пехота, като съобщили, че блокадата на Солун още не е завършена, Тахсин паша искал „предаване с военни почести”, но диадохът настоявал за „предаване в плен”: „Утре се предполага или пълно предаване, или бой” [303].
Тези първи сведения за преговори зад гърба на съюзника караха генерал Тодоров и неговите съветници да бързат още повече. В 13,15 ч. началникът на дивизията изпрати нова заповед до командира на 1-ва бригада: „Продължавайте движението към Солун безспирно” [304]. Знаеше се, че 2-ри ескадрон бе минал през Кукуш, а противниковите части отстъпили към Солун, но бригадата за този ден спря движението си.
Привечер в с. Гювезна, където бе разположен щабът на 7-а рилска дивизия, пристигна командирът на гръцката конна бригада, за да пита генерал Тодоров какво възнамерява да предприеме на следващия ден. Началникът на дивизията отговори, че ще атакува противника и ще го отхвърли от Солун [305]. Подробностите бяха излишни. Това решение се предаде незабавно в Гръцката главна квартира.
Стряскащият вик „българите идат” принуди Тахсин паша да продължи преговорите с принц Костантинос. В 14 ч. той извести за това гърците, спрели на р. Галик. Пратениците на диадоха, полковник Дусманис и капитан Метаксас, бяха приети в Солун, където започнаха спорове по условията на предаването на града и гарнизона. Тяхното главно оръжие бе заплахата, че българите не ще позволят да се говори за никакви условия. Проектът за капитулация се нахвърли с молив и подписа в 23,50 ч. на 26 октомври. Макар да остави оръжието на „временно съхранение”, Тахсин паша запази свободата на войниците си, които на първо време щяха да бъдат интернирани, а после превозени в Мала Азия. Той и неговите офицери запазваха сабите си, придобивайки самочувствието, че не са победени. Полицията и жандармерията задържаха оръжието си, за да охраняват реда в града [306]. Това не бяха условия на претърпял пълно поражение противник.
Естествено гръцките делегати не се задоволиха с тези условия и продължиха да притискат със заплахи събеседниците си през цялата нощ. Силният аргумент, че сутринта българите ще атакуват Солун, каза решаващата си дума. Протоколът се подписа в 4 ч. на 27 октомври. Солун се предаваше на гръцката армия до сключването на мира. Разоръжаването на неговия гарнизон трябваше да се извърши на 27 и 28 октомври, а при необходимост срокът можеше да се продължи. Интересно е, че разоръжаването нямаше да се извърши пред гръцката армия. Тахсин паша си запазваше временно 3000 въоръжени войници, пред които техните другари щяха да сложат оръжие. Той само се задължаваше да допусне в Солун два гръцки батальона, за да присъствуват на разоръжаването [307]. Като незачитани наблюдатели.
Ядрото на гръцката армия се намираше отвъд р. Галик, която можеше да се преодолее единствено по малък железопътен мост. Гърците се стремяха да спечелят с дипломатически средства правото на първия, създаващо предпоставки за включването на Солун в тяхната държава. Принц Костантинос написа второ писмо до генерал Тодоров, уведомявайки го за предаването на вражеския гарнизон, с молба да спре огъня и всякакво движение напред [308]. Но и това „парче хартия” закъсня да изпълни предназначението си (получи се в 4 ч. на 28 октомври), защото 3-а бригада вече превзе височините при с. Айватово и обърна в бягство техните защитници. Пътят към Солун бе открит със силата на оръжието. Явилият се в щаба противников парламентьор съобщи, че Тахсин паша щял да се предаде на българите, но те стреляли непрекъснато и той предпочел да се предаде на гърците. Полученото едва сега в 16 ч. на 27 октомври първо писмо на диадоха хвърли допълнителна светлина върху истинското състояние на нещата. 3-а бригада спря пред вратите на града [309]. Именно тази бригада бе в правото си да марширува победоносно по улиците на предалия се град. Капитулационният акт не се отнасяше до войските на позицията при Айватово.
Вечерта на 27 октомври в с. Айватово, на 3 км от града, се явиха двама вражески офицери, за да съобщят, че гарнизонът е капитулирал, поради което молят да се прекрати стрелбата. Изпратените български парламентьори подпоручик Д. Станчов, подполковник Пройнов и капитан Николов се завърнаха от Солун в 21,30 ч. заедно с адютанта на Тахсин паша, носейки в щаба на дивизията на 7-ия км по пътя за Сяр протокола на капитулацията. Оказа се обаче, че в Солун още няма никакви гръцки войски. Генерал Р. Петров настоя Тахсин паша да подпише акт за капитулация и пред българските войски, обаче той се изплъзна с уверението, че няма вече никаква власт. По-късно се разбра, че войските, сражаващи се против 7-а рилска дивизия, не бяха подчинени на Тахсин паша, така че тя можеше да влезе с бой в Солун [310]. Но тя щеше да се озове не само срещу неговия гарнизон, а и срещу съюзниците. Съгласно инструкцията на царя „да се действува умерено и с такт” бригадите се спряха, а Д. Станчов и генерал Р. Петров на 28 октомври отидоха да преговарят с принц Костантинос за влизане в Солун [311].
Генерал Тодоров бе само войник. Придружаваха го политически личности, наречени от генерал Савов „неотговорни лица“, правещи безотговорна дипломация. Според неговите думи 7-а рилска дивизия щяла да влезе два-три дена по-рано от гърците в Солун, ако настъплението бе се извършило целеустремно. Това би могло да се уточни, но безспорно е казаното, че всички гръцки банки, и тези в Солун, участвуваха в похода на гръцката армия. Самият Тахсин паша получи 60 000 турски лири, а чифлиците му се взеха под охрана [312]. Гръцкото правителство залагаше не толкова на оръжието, колкото на златото и дипломацията.
Всичко това подчертава политическия характер на военната операция. Трябваше ли да се уважава искането на един “съюзнически главнокомандуващ”, който бе вече нарушил своите съюзнически задължения? На 27 октомври в 10,30 ч. 2-ри ескадрон от 5-и конен полк, разузнаващ пред 1-ва бригада, зае кота 246, откъдето се виждаше целият град: „Никакъв изстрел отникъде. Турците отстъпват без бой.” В 15 ч. българските конници бяха спрени от гръцка част по заповед на диадоха: „Никой да не влиза в града до окончателното привършване на преговорите по предаването” [313]! Преговорите завършиха още в ранната утрин. По-късно участниците нарекоха непозволеното и неоснователно задържане „коварството пред Солун”.
Гръцката 1-ва дивизия начело с принц Костантинос като „по-старши престолонаследник” влезе в Солун на 28 октомври и 10,30 ч. точно когато конниците на майор Г. Анастасов и четниците на войводата Г. Момчев бяха посрещнати от българското население с голям възторг под звуците на „Шуми Марица” [314]. Две дружини от 3-а бригада бяха спрени от „съюзниците” с оръжие да не влизат в Солун, обаче вечерта цялата 1-ва бригада се настани в града. Официалното влизане на княз Борис се извърши сутринта на следващия ден, салютирано от руския броненосец „Олег”, хвърлил котва в пристанището [315]. Историческата истина изисква да отбележим, че съюзническите войски влязоха едновременно на 28 октомври 1912 г. в Солун, но докато гръцката армия си отвори вратата с помощта на дипломати и банкери, 7-а рилска дивизия си проби път с бой.
След предаването си Тахсин паша сподели в разговор, записан от подпоручик А. Керемекчиев, че решил да преговаря чрез посредници, когато чува гърма на българските оръдия пред Дербент: „Разбрах, че не ще мога да устоя на вашия напор… Като знаех, че гърците няма да ме атакуват скоро, понеже бяха още много далеч, като бях разбрал, от друга страна, че те имат силното желание да влязат непременно пред вас (българите — б. а.) в Солун, пратих им към 16,30 ч. един пратеник с категоричната алтернатива — или да приемат веднага последните ми условия, или ще се бия. За голямо мое учудване и радост те приеха всичките мои условия и аз, мисля, имам право да кажа, че излязох с чест от тази работа. Не аз приех техните условия, а те се принудиха да приемат наложените от мене условия, тъкмо обратно противоположни на техните” [316]. Войските на Тахсин паша не се смятаха за военнопленници, оръжието си предадоха с условието да им бъде върнато след войната. Друг е въпросът, че гръцкото командуване не спази приетите условия.
Тахсин паша знаеше, че Българското главно командуване ще настоява на безусловна капитулация, вярно на съюзническите си задължения. Принц Костантинос напомнил заплашително, че „българите, които са наблизо, ако успеят да се намесят в тия разговори, няма да направят и тия малки отстъпки”. Настъпващите български бригади правеха Тахсин паша по-отстъпчив и гръцкият главнокомандуващ умело се възползуваше от техния марш, макар това да караше и него да бъде по-разговорлив. Диадохът преговарял като „пълномощен представител на съюзническите войски”, но в нахвърляния набързо протокол това определение било „изпуснато”. Тахсин паша изказа закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите” [317]. Трудно бихме могли да упрекнем противниковия командуващ, че е искал да избере „по-малкото зло”, обаче принц Костантинос заслужава обвинението в сепаративна сделка зад гърба на съюзниците си. Колкото по-рано стигнеха българските войски до Солун, толкова по-бързо щеше да се предаде Тахсин паша на гръцките военни дипломати.
Гръцката пропаганда разтръби по всички посоки на света, че гръцката армия „превзела” Солун. Това застави генерал Тодоров да обнародва своя рапорт по разигралите се събития. Преди всичко той изтъкна, че очаквал съюзническите войски да атакуват съвместно на 27 октомври сутринта. 3-а бригада изпълнила дълга си, овладявайки височините над Айватово и Лахана и преследвайки бягащия противник към Солун. Тук я застигнало известието на гръцкия престолонаследник, че вражеският гарнизон му се е предал, но понеже генерал Тодоров не бил подписал никакво споразумение с противника, нито знаел условията на предаването, бригадата продължила настъплението си и спряла на 3 км пред Солун. В същото време гръцката армия се намирала на р. Вардар, на 17 км от Солун, в тила на българските войски. От своя наблюдателен пункт генерал Тодоров видял как се изпраща влак към Вардар, за да докара два гръцки батальона. Без този влак гърците не биха могли да преодолеят разстоянието дори за един ден. Неприятелят се принудил от българското настъпление да се предаде на принц Костантинос, поставяйки му „унизителни условия”. Съюзническите войски влезли в Солун едновременно на 28 октомври, а официалното посрещане на княз Борис се извършило на следващия ден, защото българският престолонаследник проявил почит към по-възрастния гръцки престолонаследник. Изводът на генерал Тодоров бе точен и убедителен: „Ние влязохме там (в Солун — б. а.) чрез своето оръжие. А гърците влязоха, без пушка да гръмне, като използуваха резултатите на сраженията, които ние водихме” [318]. Тахсин паша потвърди: „Рапортът на генерал Тодоров е верен изцяло” [319]. На 27 октомври началникът на 7-а рилска дивизия изпрати до цар Фердинанд кратка, но политически ясна телеграма: „Солун от днес е под скиптъра на Ваше Величество” [320]! Гръцкото правителство видя в това тържествено оповестяване заявка за бъдещо владение. Външният министър веднага повика Хаджимишев и ядосано обвини българските войски, че продължили да напредват и след предаването на вражеския гарнизон. Гешов схвана причината за тревогата и раздразнението в Атина и понеже българската армия бе заета пред Чаталджанската укрепена позиция и Одринската крепост, се произнесе примирително: „Горната депеша е дело на военен, който не е компетентен да решава подобни въпроси. Влизането в един град не е титул за владение на този град” [321]. Но не така мислеха съюзниците, заели се веднага да „елинизират” оспорвания Солун.
Гръцката телеграфна агенция разпространи новината за „освобождаването на гръцкия град Солун” [322]. Безпристрастната статистика обаче сочеше, че от около 140 000-то население на града 64 000 бяха евреи, 25 000 мюсюлмани, 22 000 гърци и 10 000 българи [323]. Швьорбел отбеляза като непосредствен очевидец, че принц Костантинос бил посрещнат от „само една осма” от жителите на Солун [324]. За да се предпазят от грабежи и безчинства на гръцки войници, евреите издигнаха на къщите и магазините си български знамена. Трябва да се изтъкне, че те предпочитаха да видят Солун в границите на българската държава, защото гръцката конкуренция заплашваше тяхното господствуващо положение в търговията, финансите и свободните професии. Добре известна бе и липсата на антисемитизъм в българския народ. Така че при едно свободно допитване евреи и българи щяха да гласуват за присъединяване към България [325]. Именно от такъв демократичен подход се страхуваха управляващите кръгове в Атина.
Въпреки че гръцкото правителство не отиде на предварително договорно разграничение, то имаше план за завладяне територията до гр. Сяр включително, за да осигури нейното включване в гръцката държава по време на преговорите за мир. Но българските войски заеха Сяр, Драма и Кавала, земите северно и източно от Солун, и влязоха в самия Солун. Принц Костантинос заяви, че българското военно присъствие ще е „за кратко време”. На 11 ноември той предрече войната срещу България като неизбежна, в която трябвало да има за съюзници Сърбия и Румъния [326]. Гръцките ръководители вече смятаха Солун за част от територията на кралството. Заповедите и наредбите се издаваха със следното означаване на мястото: „Кралство Гърция, град Солун”. И то когато по улиците на Солун маршируваха според думите на Швьорбел 40 000 български войници, „правещи много по-войнствено впечатление”, отколкото техните съюзници [327]. За съжаление военната необходимост скоро наложи изтеглянето на 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия към Галиполския полуостров.
След като генерал Фичев положи значителни усилия при генералщабните преговори със съюзниците да привлече повече сили на главния тракийски боен театър, разбираемо бе неговото становище, че настъплението към Солун „произхождаше изключително от политически съображения, без да се взема във внимание военната обстановка в момента” [328]. Вярно е. че войната щеше да се реши на главното направление към Цариград, а направлението към Солунския залив се обяви за „второстепенно”, обаче голямата цел на военните действия се подчиняваше на крайната политическа цел на войната — освобождението на поробеното българско население и неговото обединение със свободната българска държава. За постигането на тази първостепенна цел силите на 7-а рилска дивизия в Македония бяха недостатъчни, а доверието към довчерашните съперници и неприятели взе погрешни размери. Едновременното влизане на съюзническите войски в Солун, макар и по различни пътища, причини първото сериозно обтягане на българо-гръцките отношения. Изтеглянето на 7-а дивизия улесни гърците при утвърждаването им в Солун и в постепенното заемане на земите северно и източно от него, освободени с кръвта на българските войници.
–––––––––––––––––––––––––––
269. ДПИК, т. 1, с. 559—560.
270. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.
271. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. & 50, л. 9; ДПИК, т. 1, с. 560.
272. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.
273. Из гръцкия печат, Военноисторически сборник, 1928, № 5—6, с. 57.
274. Хесапчиев, Хр. Българският гарнизон в Солун през 1913 г., Военно-исторически сборник, 1929, № 7—8, с. 161—162.
275. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 274.
276. Пак там, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 60, 64; Фичев, Ив. Висшето командуване… с. 131.
277. Пак там, л. 32—34; Фичев, Ив. Балканската война… с. 182.
278. ЦДИА, ф. 3, оп. 5, а. е. 17, л. 125.
279. Материали за историята на Балканската… с. 158—159.
280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 29.
281. Пак там, л. 37—38.
282. ДПИК, т. 1, с. 560-561.
283. Фичев, Ив. Балканската война… с. 181.
284. БИА, ф. 15, а. е. 378, л. 8; Приложение към том първи… с. 122, 143, 169.
285. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 56; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 62; Приложение към том първи… с. 72.
286. ДПИК, т. 1, с. 561—562.
287. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 116.
288. ДПИК, т. 1, с. 562—563.
289. Пак там, с. 563.
290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 153.
291. ДПИК. т. 1, с. 563—564.
292. Пак там, с. 564.
293. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 180.
294. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 309, 318, 327.
295. ЦВА, ф, 40, оп. 2, а. е. 218, л. 108.
296. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 246, л. 5; Войната… Т. 6, с. 181.
297. Пак там, л. 23; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 73.
298. PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 32, Bl. 2—5; Dok. No A 8256, Bl. 1; Dok. No A 19572, Bl. 1-3.
299. Ibid., Dok. No A 21542, Bl. 1—2; Dok. No 156, Bl. 1—2.
300. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 718, л. 14; ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 4; ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 109.
301. НАБАН. ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 9; PA. AA., Turkei 203, Bd. Ч, Dok. Nо 165, Bl. 1—3.
302. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, Л. 4, 63; Войната… Т. 6, с. 188.
303. Войната… Т. 6, с. 190.
304. Пак там, с. 189.
305. Пак там, с. 191.
306. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 437—438; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 1-3.
307. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 50, л. 9—10; Материали за историята на Балканската… с. 170—171; Отечество, № 403, 1. Х. 1928.
308. Войната… Т. 6, с. 194.
309. Пак там, с. 193.
310. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 23; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 13, 26—27, 35—36.
311. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 28—29, 63; ф. 233, оп. 1, а. е. 327, я. 3—5; ДПИК, т. 2, с. 357.
312. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364; л. 294; Приложение към том първи… с. 245, 257-258, 260.
313. Анастасов, Г. Около събитията по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 1—2, с. 248.
314. Гръцки документи по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 3—4, с. 122.
315. Войната… Т. 6, с. 195; Анастасов, Г., цит. сьч., с. 249.
316. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 14—15; а. е. 50, л. 22.
317. Пак там, а. е. 718, л. 16; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 57—58.
318. Материали за историята на Балканската… с. 162—164; В. Мир, № 3699, 31. Х. 1912.
319. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 16,
320. Държавен вестник, № 246, 31. Х. 1912.
321. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1417; ДПИК, т. 1, с. 564—565.
322. Българска военна история… Т. 2, с. 530—531.
323. Иванов, Н., цит. съч., с. 42; Ламуш, Л., цит. съч., с. 39.
324. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 3.
325. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 24—25; а. е. 745, л. 25; БИА, ф. 15, а. е. 1315, л. 1-3; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 150, л. 1—2; а. е. 151, л. 1—2; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 11; GP, Bd. 34, S. 587—588.
326. БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 254. На 11 ноември 1912 г. диадохът сметна войната срещу България неизбежна, в която предрече да има за съюзници Сърбия и Румъния. — Радев, С. Заговорът за ограбване на България в 1913 г., Българска военна мисъл, 1944, № 4—5, с. 1062.
327. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 102, Bl. 1—2; Dok. No 271, Bl. 1—3; Dok. No 176, Bl. 1—2.
328. Фичев, Ив. Висшето командуване… с. 175.
Parabellum
12-12-2003, 08:38
ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ
1.
Най-сетне, шест минути преди полунощ на 20 октомври, и генерал Христов донесе, че и пред фронта на 5-а дунавска дивизия „противникът отстъпи в безредица”. При тази радостна вест генерал Димитриев разпореди един ден почивка за изнурените войски, за да бъдат готови да настъпят на 22 октомври [329]. След като се убеди лично, че вражеското отстъпление придобива „характер на бягство”, на 21 октомври в 15,20 ч. той поиска от Главното командуване разрешение за „незабавно преминаване в настъпление, та да не дадем възможност на противника да почине и да се устрои”. Но генерал Фичев се възпротиви на предложението за настъпление, „преди да се усилят войските от 3-а и 1-ва армия и поради лошото състояние на пътищата” [330]. Към Лозенград се насочваха 3-а бригада от 3-а балканска дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия, изтеглени от одринския обсаден пръстен, където трябваше да бъдат заместени от две сръбски дивизии.
Наложи се в 17 ч. генерал Димитриев да даде разяснения по телеграфа — разкаляните пътища се прецениха като „страшно трудни, но не и невъзможни”, нужни бяха дрехи и цървули, защото снегът вече покри върховете на Странджа. Началникът на щаба пак повтори: „Да не се предприема нищо, догдето не пристигнат подкрепленията, след което ще предприемем едно по-активно действие… засега не се увличайте… решителната акция ще предприемем, щом се съберат значителни сили.” Двете отделни армии получиха задачата „да се закрепят на заетите позиции и да чакат”. Командуващият 3-а армия не сподели излишната предпазливост: „Чакането и бавенето ни, за да получим подкрепления, опасявам се да не бъде в наша вреда, защото и противникът получава такива, и пропорционално несъмнено в по-големи размери. От друга страна, нашите малки наскоци и продължителни спирания, страх ме е, че ще го ободрят, ще му дадат време да се организира и устрои и да ни окаже отпосле много по-голямо съпротивление. Вие сте у източника на всички сведения за противника и трябва да знаете нещата по-добре, но ние тук инстинктивно чувствуваме, че трябва да се върви безспирно напред.” Според предположението на генерал Димитриев противникът заемаше вероятно с 30 000—40 000 души линията Виза — Азбуа — Мюселим, а останалите 40 000—50 000 души са разпръснати от Мюселим през Софулар и Месини до станцията Муратли. Следваше застраховащото: „Разбира се, това се нуждае от сериозна проверка, което може да се направи само с бой” [331]. И тъй като боят не се разрешаваше от Главното командуване, то остана с погрешното впечатление, че противникът е в непосредствено съприкосновение с 1-ва и 3-а армия, поради което направи и неправилни разпореждания.
Честото даване на директиви с обозначението коя дивизия къде да отиде стесняваше свободата на действия на командуващите. Ето защо в 22 ч. пак по телеграфа генерал Димитриев основателно изрази недоволство: „Давайте ни само общата цел, а аз ще направя всичко възможно и ще подбера всички средства за нейното постигане.” Генерал Фичев се оправда с необходимостта “да се съгласуват действията на двете армии, командуването на които не е обединено постоянно”, и допусна целесъобразни промени съгласно изменението в обстановката на фронта. Предупреждението обаче оставаше в сила: „При всичко, че турците разгласяват, че отстъпват на Чаталджанската позиция, Вие при настъпването напред бъдете предпазливи. Обърнете особено внимание на левия Ваш фланг, гдето в миналите боеве турците насочваха главните си удари; не се увличайте много напред, догдето не проверите положението на противника и съзрее във Вас идеята за маневра.” Началникът на щаба съобщи със задоволство, че Високата порта се е обърнала към великите сили с молба за интервенция, „за да спрат балканските държави”. Командуващият 3-а армия не бе особено очарован от новината: „Интервенцията си е интервенция, но нам ни трябва още една решителна победа тук именно, на главния театър, за да направим турците окончателно сговорчиви” [332]. Познатото мнение да се приеме интервенцията с достигането до р. Еркене трудно можеше да намери поддръжници след спечелената битка. Рядък случай във военната история, когато действуващата армия иска да върви напред, а Главната квартира я възпира.
Вместо да се прати да преследва, конната дивизия, оправдаваща се с липсата на конна артилерия, се придаде временно към 1-ва армия, подсилена и с Хасковския отряд. В 22,13 ч. генерал Фичев телеграфира на генерал Кутинчев: „Засега никакви действия да не се предприемат срещу противника, освен като се изпращат рекогносцировъчни отряди напред, за да се поддържа непосредственото съприкосновение с него. Частите да се окопаят на заетите места.” Тъжно е да се чете подобна заповед, когато проникналите напред разезди донасяха, че станцията Муратли е опразнена от противника, а по пътя Родосто – Айробол се среща само башибозук. Вражеското отстъпление се прикриваше от слаби конни части [333]. В същото време българската конна дивизия трябваше да открие левия фланг на противника, който се „изгуби” подобно на десния фланг въпреки взетите мерки в никой случай да не се губи съприкосновението с противника.
Безредното отстъпление на османската армия налагаше преследване „по петите” и нанасяне „последния решителен удар” въпреки понесените загуби и връхлетялата умора [334]. Само по този начин можеше да се разгроми обезвереният бягащ неприятел, без да му се даде за втори път възможността да се спре отново на някоя силна позиция. Значението на изтръгнатата победа щеше да бъде много по-голямо, ако нейните плодове бяха напълно прибрани чрез далечно преследване, останало неосъществено поради настояването на Главното командуване да се изчакат подкрепленията и поради изтощението на войниците. Ако наистина „желязото се кове, докато е горещо”, то българският чук трябваше да изкове крайната победа в пространството между Еркене и Чаталджа. Конната дивизия и 10-а сборна дивизия имаха свежи сили за преследване; обаче Главното командуване не намери в себе си сили да го заповяда.
Отстраненият от командуването Абдулах паша призна неповторимата възможност: „Ако българската армия се бе възползувала от нещастието, което сполетя турската, и веднага бе започнала преследването, щеше да плени всички тия оръдия и обози и пътят й за Цариград щеше да бъде напълно открит” [335]. Нa 21 октомври източните армии се оттеглиха зад р. Еркене, за да не бъдат отхвърлени към Странджа и отрязани от пътя за Цариград. Понеже българските войски не преследваха, след еднодневна почивка противникът, необезпокояван, измъкна артилерията от калта и се насочи към Чаталджанската укрепена позиция.
Вместо да засили фронтовото разузнаване, Главното командуване се позова на 22 октомври на донесението на подполковник Петър Ганчев от Берлин, че „войната ще се реши в триъгълника Виза — Странджа — Мидия”, поради което препоръчва бдителност в тази посока [336]. На 23 октомври в 9,15 ч. конен разезд влезе в напуснатия от неприятеля гр. Родосто, пред чието пристанище сновеше един броненосец. Стовареният преди три дена полк замина за Сарай. Същия ден бе зает и гр. Виза. Тук-таме някой вражески прикриващ ескадрон се мяркаше и изчезваше „неизвестно къде”. В щабовете на 1-ва и 3-а армия направиха извода, че врагът „е в пълно отстъпление към Чорлу — Сарай”, като се групира със значителни сили около Чорлу. Допълнителни сведения, дадени от избягали мобилизирани насила българи, обаче гласяха, че в гр. Чорлу има само три табура, а претърпелите поражение източни армии са отстъпили „направо за Чаталджа в голям безпорядък” [337]. Най-достоверно потвърждение биха дали очакваните два самолета, предназначени за въздушно разузнаване.
За да запознае командуващите с международния отзвук на войната, на 23 октомври в 12,30 ч. генерал Фичев им изпрати извадки от съобщенията на световноизвестните телеграфни агенции. Наблягайки на вестта, че в битката на линията Бунархисар — Люлебургаз източните армии са загубили 40 000 убити и ранени, той веднага добави, че според „Ройтер” техните остатъци „правят всички усилия да достигнат Чаталджа, за да спасят столицата”. Портата поискала намесата на великите сили за прекратяване на бойните действия; една от тях вече направила официална постъпка за интервенция, а всички ще отправят броненосци в Златния рог за защита на техните поданици [338]. Сбито поднесената информация, общо взето, вярно очертаваше новосъздаденото международно положение, но трябваше и то да се вземе предвид.
В противоречие на току-що казаното началникът на щаба издаде в 14,45 ч. директива № 10, в която изхождаше от невярното предположение, че противникът се е спрял на линията Сарай — Чорлу. На следващия ден 3-а армия трябваше да настъпи до линията Каваджик — Едрикьой — Ювалия — Синаплия — Агиркьой, а 1-ва армия до линията Мисини — развалините Каристран. Двете армии получиха задачата да търсят изгубения от погледа противник и да атакуват, “гдето го намерят”. 3-а армия се определи „да произведе прорив на неприятелския център, като се старае да го отхвърли към Странджа” [339]. С тридневно закъснение Българското главно командуване замахна да нанесе удар във въздуха.
Озовала се на ръба на военния разгром, Високата порта на 22 октомври потърси помощта на великите сили чрез новия велик везир Кямил паша, оглавил я на 18 октомври с надежди, възложени на Великобритания и Съглашението [340]. В Париж Рифаат паша изтъкна, че е дошъл моментът силите да поискат от воюващите спиране на военните действия и да им наложат примирие. Поанкаре обаче отказа да приеме предложението, чието осъществяване би нарушило възприетия неутралитет във вреда на балканските съюзници. Той заяви, че ако в Цариград пожелаят, той има готовност да предложи „приятелско посредничество” за прекратяване на войната, след което да се предостави на самите воюващи да формулират и уговорят условията за мир [341]. Франция държеше за своите четири милиарда златни франка.
В Петербург Турхан паша направо помоли за посредничество „с цел да се спрат съюзниците от завземането на Цариград”. Сазонов отговори, че е невъзможно да се запази териториалното статукво, поради което Портата би могла да разчита на посредничество само ако без да определя неговите условия, се обърне към силите, подчинявайки се предварително на техните решения [342]. В Берлин се ограничиха да отбележат, че молбата за примирие би било добре да се съобщи „за сведение” на балканските съюзници. Българското напредване и възможното влизане в Цариград се възприемаха без заплашително вдигане на показалеца, защото Кямил паша не бе по германския политически вкус, а и България можеше да се сблъска с Русия [343]. Отхвърлена към Мраморно море, Османската империя вече не успяваше да намери почти колективното покровителство на съперничещите сили.
Френското предложение свързваше извършването на посредничеството с дезинтересираме на „европейския концерт” от всякакви териториални придобивки, условие, насочено главно против попълзновенията на Хабсбургската монархия. Поанкаре предлагаше воюващите страни да спрат военните действия при „осигуряване” на Цариград и Протоците с прилежащия район; освободените земи да се разделят между съюзниците при съблюдаване на техните права, след което да се свика конференция за мир. До София проникнаха сведения, че Сазонов се е съгласил новата граница да започва от устието на Марица, да върви нагоре по нейното течение и като остави Одрин в империята, да се насочи към Черно море. Следователно превземането на крепостта се явяваше военна необходимост. За Солун не се споменаваше нищо. Особено тревожна бе идеята да се обезщети Сърбия с излаз на Бяло море, ако не бъде допусната от Австро-Унгария и Италия на Адриатическо море [344]. Особено като се имаше предвид, че тя можеше да прескочи от Виена в Петербург.
Опиянението от победите подтикна някои дипломати да разпространяват свои крайни мнения. Така на 22 октомври Салабашев заяви на граф Берхтолд, че „гангрената се цери само с ампутация и тук трябва да се пипа радикално”: „Турците трябва окончателно да напуснат Европа. Техните европейски владения да се разделят между християнските държави. Цариград да се остави на България.” Стопанинът на Балплац привидно одобри казаното, но подчерта необходимостта от съгласието на Германия и Италия. Той обеща да работи в полза на България при изричното условие, че „тя ще се отнесе приятелски към Австро-Унгария и няма да вреди на нейните интереси”. И веднага подхвърли уловката да изработи изгоден план, който щял да срещне съпротивата на другите балкански държави, понеже България може би предварително се е уговорила с тях докъде ще се разпростре. Постави се и условието България да се споразумее доброволно с Румъния „за едно малко изправление границата при Силистра” [345]. Предния ден румънският пратеник Секулич връчи на Гешов искането да се отстъпи територията до линията Силистра — Балчик, на което министър-председателят отговори, че не смее да предаде на царя подобно предложение. В Министерския съвет го окачествиха като „върха на подлостта” [346].
Правителството не одобри изказаното от Салабашев мнение, „тъй като то може да се експлоатира, за да ни скара с някои държави (от Съглашението — б. а.), чието приятелство ни е необходимо в сегашната криза”. Не се възприе и идеята да се чака „окончателен план откъдето и да е”: „Ние си запазваме пълната свобода да разискваме чуждите планове според това както ни диктуват нашите интереси.” Пълномощният министър се оправда, че искал в частен разговор да предизвика Берхтолд да се издаде докъде Австро-Унгария би могла да подкрепи България. Той се извини, че бил въведен в заблуждение относно уреждането на въпроса за Цариград между съюзниците [347]. В никоя столица не бяха допускали, че българската армия ще се появи толкова скоро пред Златния рог.
Гешов, като се позова на предупреждението „по никой начин” да не се отива в Цариград, запита Сазонов могат ли великите сили да гарантират сключването на благоприятен мир, „който временното окупиране на Цариград ще даде”: „Казвам временно, защото нямаме намерение да искаме за себе си Цариград” [348]. Самият Бобчев радостно се позоваваше на неразумния съвет, даван от славянофили и опозиционери: „Не слушайте предупрежденията, идете в Цариград” [349]! В същото време Маджаров телеграфира на 23 октомври загрижеността на граф Бенкендорф: „Влизането на вашите войски в Цариград ще предизвика усложнения с Русия.” Наложи се пълномощният министър да обясни, че „със своите невъзможни за приемане предложения турците принуждават нашите войски да стъпят в тяхната столица”. Посланикът обеща даване на „всички гаранции за добър мир”, включително заемане на Чаталджанската позиция, и пак назидателно повтори: „Действувайте предпазливо и ако е необходимо отиването в Цариград, предварително се споразумейте с Петербург, иначе могат да последват големи усложнения.” Подобен съвет даваха и меродавните среди в Лондон. Сър Едуард заяви в парламента, че „никой не оспорва правото на балканските държави да формулират условията си за сключването на мира” [350]. Но не да ги диктуват в Цариград.
Стана нещо обичайно най-разпалените поощрения да произлизат от Ризов, който на всичко отгоре заблуждаваше, че „Европа не ще бъде непримирима против влизането на българските войски в Цариград, ако България предварително заяви, че няма намерение да го завладява, ами само да наложи на Турция мира” [351]. Същия ден, 23 октомври, Мехмед V се съгласи великите сили да въведат по един броненосец в Златния рог, във всеки случай не за да салютират победоносното влизане на българите. По дипломатически път от Цариград постъпваха сведения, че Портата се готви за „отчаяна борба на Чаталджа”, обаче нейните защитници са деморализирани, гладни и недисциплинирани. Дамаският корпус донесе и холерата, превърнала се в нож с две остриета — против настъпващи и отбраняващи. Но въпреки тежкото положение и Кямил паша не даваше Одрин [352]. Налагаше се някой да си го вземе.
В заседанието на Министерския съвет на 22 октомври Данев докладва „за положението на театъра на войната и за политическото положение, както се схваща то в Главната квартира”. Червеят на съмнението, пуснат от генерал Фичев, доскоро гризящ от съня на министрите, сякаш изчезна след падането на Лозенград. Но сега въпреки голямата победа при Бунархисар — Люлебургаз председателят на Народното събрание съобщи поверително, че „турците били бити, без да бъдат поразени”. Дори генерал Савов се настроил за навременно посредничество, склонявайки и царя. След продължително разискване Министерският съвет реши да се потърси внимателно съдействието на великите сили, след като Високата порта вече се е обърнала към тях за посредничество. По препоръка на Фердинанд и по собствено желание Данев трябваше да посети Австро-Унгария, след като се осведоми Петербург за същността на неговата мисия — Виена да се откаже от поддръжката на румънските претенции, за пръв път предявени в писмото на Таке Йонеску. Никой не допускаше отстъпки в Добруджа: „Ако Румъния иска българска земя, нека нахлуе хайдушки в пределите на България, а ние, когато и да е, ще си приберем хайдушки отнетото.” Царят казал в Главната квартира: „Знам аз претенциите на тоя стар пруски лихварин (крал Карол — б. а.), но се надея, че не ще може да вземе нито педя българска земя” [353]. И монарх, и правителство бяха единодушни по този въпрос.
Понеже Николай II и неговото правителство се обявиха срещу влизането в Цариград, реши се да бъдат поставени две условия, при които българските войски биха могли да спрат пред Чаталджанската позиция — да не се прехвърлят свежи съединения от Мала Азия и да се предаде Одрин. Единствено Теодоров възрази, че такава телеграма ще има вид на молба за посредничество, а и гърците били против. Наложи се преобладаващото мнение, че България вади кестените от огъня за целия съюз: „По-добре е да се види, че сме готови да спрем, макар и победители, отколкото при една несполука, не дай Боже, да се спрем и да молим за посредничество” [354]. Трезво прозрение, което за жалост не достигна до „мозъка на армията”.
На следващия ден настроенията се промениха. Въпреки че генерал Фичев потвърди по телефона, че „турците не са разбити” (напълно — б. а.) и нови сили прииждат от Азия. Възпиращо бе обстоятелството, че Портата помоли за примирие, а не за мир. Ето защо в Министерския съвет повече не стана и дума за предлагане на посредничество от българска страна с надеждата, че врагът ще бъде окончателно сразен на бойното поле и принуден да моли за мир. Теодоров бе натоварен да отиде в Петербург, където да убеди меродавните фактори Одрин да бъде включен в пределите на българската държава. Царят одобри взетите решения [355].
Вечерта на 23 октомври Рифаат паша заяви официално на Поанкаре, че Високата порта моли „за европейско посредничество, с цел за спиране войната и определяне условията на мира”. Министър-председателят отговори, че първо ще трябва да се споразумее с другите велики сили и след общо съгласие ще питат балканските държави приемат ли посредничеството и какви са техните условия, без да се упражнява никакъв натиск [356]. Размяната на мнения щеше да отнеме време, поради което българското настъпление продължи.
* * *
В изпълнение на директива № 11 на 24 октомври сутринта 1-ва армия настъпи, като конната дивизия излезе напред да разузнава в посоките Чорлу и Муратли. Противникът заемаше с конни застави мостовете на р. Еркене, които взриви и отстъпи на левия бряг на р. Чорлу. Станцията Муратли бе взета, без да се срещне съпротива [357]. Изпратените пред 3-а армия разезди достигнаха вечерта до Виза и Сарай, без да се натъкнат на неприятел. Навсякъде по пътищата се търкаляха трупове на хора и животни, оръжие и бойни припаси, захвърлени коли, следи на потресаващо отстъпление [358]. Генерал Димитриев донесе в щаба на действуващата армия: „Въобще всичко свидетелствува, че пред нас отстъпва една дезорганизирана и деморализирана армия. По всичко се вижда, че петдневните боеве на линията Бунархисар — Люлебургаз са потресли из основи турската армия.” Полковник Нерезов стана изразител на трескавия оптимизъм, обзел и царя: „И Чаталджа не ще донесе повече щастие за противника. Дай Боже и краят да бъде тъй бляскав, както досега” [359].
Последиците от успеха имаха и печална страна. При бягството си османската армия опожаряваше не само българските, но и турските селища, за да лиши настъпващите български войски от средства за съществуване и подслон [360]. Съобщителната линия на 3-а армия се удължи на 200 км и продължаваше да нараства. Нейният командуващ поиска 5000 коли за армейски транспорт: „Тогава ние ще бъдем обезпечени с подвоз и продоволствие до Чаталджа, а по-нататък добър е Господ. Без тази радикална мярка ние непременно ще гладуваме и ще спрем настъплението си” [361]. Снабдяването се затрудняваше още повече поради придаването на 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, което означаваше нови 40 000 гърла за изхранване.
Издадената в 1,09 ч. след полунощ на 25 октомври директива № 11 нареждаше настъплението да продължи, като 1-ва армия заеме левия бряг на р. Чорлу до линията Велимеше — Юлафлия — Чорлу, конната дивизия да наблюдава в района Родосто — Ерекли — Шахпас, а 3-а армия да достигне линията Каратепе — Казандюзю — Велимеше: „За по-нататъшно движение ще се чака директива” [362]. Поради закъсняване на директивата командуващите бяха вече отдали своите оперативни заповеди. Генерал Кутинчев разпореди настъпление по повика на гр. Чорлу, като конната дивизия разузнава в посоките Юсукьой и Чорлу, Ерекли и Родосто: „По една случайност армията бе насочена почти в същата посока и същата линия.” Той допускаше да се срещнат значителни вражески сили в посоките от Чорлу към Ерекли, Силиврия и Синекли, поради което намираше състава на армията си недостатъчен, „за да разрешава всякога и с успех предстоящите големи задачи” [363]. Съседната 3-а армия бе усилена до пет дивизии, което подсказваше нейното водещо предназначение. Вечерта гр. Чорлу бе зает след малък бой с неприятелски ариергард. Двете отделни армии достигнаха само до линията Сарай — Велимеше — Чорлу.
Вярата в крайния успех нарастваше с приближаването на османската столица. Генерал Димитриев престана да се губи в догадки: „Със заемането на Виза става ясно, че сериозно съпротивление до Чаталджа ние няма да срещнем. Сега ще вървим енергично напред към тази линия. Въпросът обаче, който ме особено безпокои, е храненето.” Той пак настоя да му се предоставят два самолета за въздушно разузнаване: „Моралното значение на тяхното появяване над Чаталджа и Цариград ще бъде огромно и ще принесе голяма полза.” При запитването на генерал Савов за бойния дух командуващият 3-а армия бе категоричен: „По-добър не може да се желае” [364].
Същия ден в 18 ч. бе издадена още една директива — № 12, която заповядваше движението напред да продължи и на 26 октомври. На 1-ва армия се възложи задачата да достигне линията Бейджилер — Синекли — Куртилмуш, на 3-а до линията Странджа — Бейджилер, а конната дивизия трябваше да наблюдава посоките към Папазлии, Ерекли и Родосто, като заеме здраво последните две селища. Непрекъснатото напредване по 22—25 км на ден по силно пресечена местност, по разкаляни пътища, в които затъваха оръдия и обози, стана причина някои от частите да не достигнат определените точки. Изоставането на продоволствените транспорти заплашваше войските с глад след два-три дена. Ето защо генерал Фичев нареди на 27 октомври армиите да останат на заетите места, като притеглят обозите и стегнат редиците. По донесения на конницата противникът бе отстъпил към Чаталджа [365]. Уморителните големи преходи се правеха по настояване на царя и генерал Савов, бързащи за Цариград.
Всъщност денят на 27 октомври бе използуван малко за почивка, понеже изостаналите части се стремяха да настигнат своите другари. Макар пред фронта на армиите да нямаше противник, от дивизиите вече поискаха необходимите картни листове за Чаталджа и Цариград. В разговор по телефона генерал Кутинчев съобщи на генерал Фичев, че „най-трънливият въпрос” е неприкосновеният запас, особено липсата на брашно. Бодрият дух на офицерите и войниците се подхранваше от извоюваните победи. Конете обаче не бяха издръжливи като хората и едва измъкваха оръдията от калта. Командуващият 1-ва армия даде добра оценка на конниците, които „налитат на турските разезди и са им създали голям страх” [366]. За жалост не така решително действуваха техните старши командири.
Вечерта на 27 октомври се получи директива № 13, според която на следващия ден: 1-ва армия с придадената й 6-а бдинска дивизия трябваше да достигне линията Яладжа — Синекли; конната дивизия да задържи Родосто и Ерекли до пристигането на Хасковския отряд, като наблюдава за Яладжа и Силиврия и изпрати разезди към Чаталджа и Арнауткьой; на 3-а армия се посочваше линията Синекли — Куршумдермен — Карамандра [367]. Разстоянието на преходите не бе намалено.
С приближаването на Чаталджанската укрепена позиция възникна за пръв път въпросът за нейната атака. Никой в мирно време не допускаше, че българската армия ще проникне на 200 км в противниковата територия и ще се озове пред заключената порта на Цариград. Поради това Главното командуване не разполагаше с лично проверени сведения, а ги извлече набързо от сборника на рекогносцировките на Руския генерален щаб. На 27 октомври генерал Фичев изпрати до щабовете на 1-ва и 3-а армия „твърде бърза” телеграма, получена едва на 30 октомври, в която се изброиха 21 укрепления, като най-силно се смяташе укрепена местността около шосето, пресичащо позицията. Оценката на укрепленията бе обещаваща — стари, недовършени, напуснати, предназначени за 300 оръдия, калибър 90—150 мм, но едва 100 отговаряли на съвременните изисквания.
Заключението се отличаваше с противоречивост: „Въпреки казаните недостатъци Чаталджа се явява отбранителна линия, която по-лесно може да се завладее с нощна атака” [368]. В същото време османската армия, получила свежи подкрепления, се укрепваше с всички сили за спиране на българското настъпление.
В щаба на 3-а армия размишляваха: „Ще си имаме сериозна работа при Чаталджа. Сили имаме, но нямаме тежка артилерия. .. Много жертви ще се дадат.” Укрепленията бяха достатъчно здрави, за да издържат на полските оръдия: Опасенията обаче не достигнаха до Главната квартира. Може би тогава щяха да натежат в полза на „малодушния” генерал Фичев. Вместо това на телеграмата въпросник, изпратена на 28 октомври от генерал Савов, се отговори утвърдително относно готовността на армията за продължаване на настъплението — численост, бойни припаси, храни и дух [369]. Твърде висока бе победоносно набраната скорост напред, за да можеше да се ударят внезапно спирачките.
И на 28 октомври 1-ва и 3-а армия не достигнаха определените линии поради лошите пътища или липсата на такива. Стремителното настъпление в територията на противника вече удължиха съобщенията с 300—400 км, в калта с мъка пъплеха 60 000 волски коли. Одринската крепост държеше стегнат железопътния възел. Вместо хляб войниците ядеха пуканки. Цървулите заместваха ботушите, ямурлуците — шинелите, обаче храната се оказа незаменяема. Този ден се появи един много опасен и коварен противник — холерата. Първите заболявания бяха отбелязани в 3-а балканска дивизия. Убедил се напълно, че не може да разчита на огнестрелното оръжие, врагът започна своеобразна бактериологична война. Българските войски настъпваха точно по неговите стъпки, за да намерят нахвърлени холерни трупове в кладенците и реките, главните източници на страшната епидемия [370]. Заразяването бе извършено по целия фронт толкова системно, че не можеше и дума да става за случайност.
Епидемическите болести в една война срещу империята, където се поддържаха техни постоянни огнища, трябваше да се предвидят. За съжаление санитарното дело в българската действуваща армия беше зле, не достигаха материални средства и лекарски кадри. Вместо необходимите 2 000 000 лева Теодоров отпусна 900 000. Не се предвидиха щатове за бактериологични лаборатории и бактериолози. 600 000 души се обслужваха от 600 лекари [371]. И то след като натрупаният през вековете опит учеше, че епидемиите могат да покосят повече хора от куршумите.
Директива № 14 предвиждаше на 29 октомври 1-ва армия да заеме линията Инджес — Албасан — Инджекьой, конната дивизия оставаше в Яладжа до ново разпореждане, а 3-а армия трябваше да достигне линията Тарфа — Капракьой — Акалан — Инджес. Въпреки дъжда двете армии поеха отново напред, заставяйки неприятелските конни и пехотни части да се оттеглят зад Чаталджанската позиция. Късно вечерта бе заета линията Тарфа — Акалан — Ерменикьой — Аврен — Кадъкьой. По сведения на пленници османските войски отстъпили „в голям безпорядък и панически страх”, но други пък съобщаваха за „непрекъснато прииждане на пресни сили от” Азия” [372].
Генерал Фичев прецени, че вражеската армия била „много деморализирала… въобще голяма мизерия”, пред Цариград се разположила една здрава дивизия, за да спира бегълците от Чаталджа, трескаво укрепявана и засилвана дори с оръдия от Босфора и Дарданелите. Набързо прехвърлените подкрепления достигали три редифски дивизии. Пръв предложи план за атака генерал Димитриев, който не виждаше повече място за маневриране и възнамеряваше да извади цялата артилерия напред, за да „опаше със 700 оръдия неприятелската позиция”: „Само след като инсталирам тази грамадна батарея, ще премина към решителни действия. За всичко това ще ми са потребни два-три дни” [373]. Щабът на действуващата армия остави без внимание неоснованото на точно разузнаване предложение, смятайки, че е преждевременно да се мисли за атака, преди влизане в съприкосновение с османската армия. Ето защо на 29 октомври в 15 ч. бе изпратена директива № 15, съгласно която на следващия ден двете армии оставаха на местата си, „за да се устроят и потегнат обозите си”, като тласнат напред „силни рекогносцировъчни отряди, които да влезат в непосредствено съприкосновение с противника и разузнаят за Чаталджанската позиция, без да се ангажират в сериозна борба с противника”. Командирите на частите се задължаваха да изберат места за позиции на пехотата и артилерията [374]. Решителната дума атака не бе произнесена, но се подразбираше, че може да последва.
Според дипломатически източник от Босфора там подготвяха прехвърлянето на Мехмед V в Бруса. Сред българските дипломати преобладаваше мнението “да се отхвърли безусловно всяко предложение за примирие”. Нещо повече, Ризов съветваше “да се прибърза час по-скоро с превземането на Одрин”, за да се покаже на Певчески мост, че този град ще бъде включен в пределите на българската държава, макар и извън „санстефанския завет”. Полусериозно, полушеговито той увери руския посланик Крупенски, че „ние (българите — б. а.) ще се задоволим само с оная част от Одринския вилает, която ще граничи с бъдещата руска граница”. Царят настоя на 24 октомври да се дадат ясни и категорични наставления на Теодоров относно „абсолютната невъзможност” Одрин да остане в империята: „Дълбоко съм огорчен от тая неокачествима постъпка на нашата освободителка” [375].
Още същия ден той трябваше да подслади настроението си, понеже Сазонов заяви, че България няма да срещне препятствие от руска страна „за възможното присъединяване на Одрин”. Той дори бе склонен и за Солун, но при две условия: „Гледайте да се сговорите окончателно — първо, с вашите съюзници и, второ, с Румъния.” На последната могло да се даде чрез „поправка на границата … един малък поне къс”, след като се създава Велика България [376]. Отстъпчивостта на Петербург имаше своята непреодолима черта, пазеща Цариград и Протоците.
Съществуваше и друга причина, схваната добре от Бобчев: „Утешително беше, че всяка стъпка напред на българския войник извършваше най-силно аргументираната пледоария в полза на новото становище. Скоро можеше да се твърди, че домогванията ни трябва да се разширят не само до пределите на Санстефанска България, но и да се коригират с включването в нея на Одринско от устието на Марица нагоре по течението на Еркене, т. е. от Енос на Бяло море до Мидия на Черно” [377]. Повече не биваше да се очаква.
Бойната слава не само утвърди България като първата държава на Балканския съюз, но и я превърна във въплътителка на „физическата и моралната сила на Балканския полуостров”. Точно поради това според френския посланик в Берлин Жюл Камбон великите сили очакваха от нея да даде пример на ловкост, умереност, сдържаност, справедливост и гъвкавост, твърде ценни качества, за да бъдат струпани накуп в една столица. „Европейският концерт” нямаше да позволи и този път турците да бъдат „съвсем изгонени от Европа”. Ив. Ст. Гешов обаче стигна до извода, че „трябва да имаме на ръце самите резултати на войната”, защото „само от тях” може да се избере начинът на провеждане на българската политика: „Бих искрено желал, щото победоносната ни войска да създаде такова едно богато положение, че да има човек и що да жертвува, без да накърни съществените си интереси. В такъв случай истина е, че моралната придобивка (пред Европа — б. а.) не ще да е за пренебрегване” [378]. Така разсъждаваше един от най-сдържаните български дипломати, противоположност на Ризовия темперамент.
Докато Данев потегли на 25 октомври за Австро-Унгария, Теодоров се отказа от мисията си в Петербург, понеже сега не би бил полезен, а и Бобчев не желаеше помощ. Министерският съвет взе единодушно решението да не се дава „нито педя земя” на Румъния. Направи се тъжното заключение, че Хабсбургската монархия и Русия се стремят да притиснат северната съседка към Добруджа, за да я отклонят от Трансилвания и Бесарабия [379]. Рядко съвпадение на великодържавните интереси на двете вековни съпернички. По молба на българското правителство Сазонов отказа на Майореску да посредничи по добруджанския въпрос [380]. Поне на този етап от балканските взаимоотношения.
Правителството чакаше от Главното командуване да нахвърли условията за примирие, за да разполага с тях за всеки случай. То изрази недоволство от липсата на повече политически такт в Главната квартира, в чийто бюлетин битката при Бунархисар — Люлебургаз се сравни с тази при Мукден, напомняйки за поражението, понесено от руската армия във войната с Япония. В същото време дипломати с разпалено въображение, като Ризов, отправяха друго словесно предизвикателство към Петербург, като вече си представяха Фердинанд в храма „Св. София”, който „турците тъкмели да минират и да хвърлят във въздуха” заедно с царя победител. След като се запозна със сензационната телеграма, Министерският съвет не знаеше какво да прави — „да плаче или да се смее” [381]. По-подходящо би било първото изражение на лицата.
На път за Будапеща Данев на 26 октомври вечерта се спря в Белград, където разговаря с Николай Хартвиг, за което после много съжали. Руският дипломатически представител подхвърли за отстъпване и на Прилепско. Председателят на Народното събрание почти извика: „Как! Нима жертвата, която правим с допущането на тъй наречената спорна зона, не е достатъчна?” Той напомни колко мъчително е откъсната от сърцето тази българска област, за да се постигне сговорът „за тържеството на югославянската идея”, и призова Русия да бди за точното изпълнение на съюзния договор със Сърбия: „Отклоним ли се от него, не може да се знае догде ще се стигне. Едно е вън от всяко съмнение — от сговора не ще остане нито помен.” Хартвиг се опита да твърди, че договорът може да се промени от хода на войната, на което Данев живо възрази, че договорът е сключен „именно с оглед на войната и нейните всевъзможни последици и че ако у нас имаше най-малкото съмнение, за да не бъде той по някаква причина изпълнен, никой български държавник не би сложил подписа си под него” [382]. Двамата събеседници останаха на своето с вярата, че в Петербург има височайши арбитър, който ще си каже тежката, но справедлива дума в случай на спор.
На 27 октомври Министерският съвет не знаеше нищо за положението на бойното поле, дори му бе неизвестно къде се намира Главната квартира. Макар че всеки час се очакваше посредничеството на великите сили, Главното командуване не бе изпратило основните условия за примирие [383]. Високата порта обаче смяташе вече посредничеството за твърде бавно действие с оглед българското настъпление към Цариград и се подготви да премине към преки преговори със съюзниците. Същия ден княз Богориди по поръка на Рифаат паша съобщи на Ст. Никифоров в Париж, че новото правителство на Кямил паша „е разположено да третира направо с балканските държави”, които да му представят условията си [384]. Тъй като някои от представителите на силите в София вече получиха инструкция да предложат посредничество, Гешов като „човек на мира” запита съюзните правителства как се отнасят към подобно предложение и при какви условия [385]? Уплашените управляващи кръгове на Босфора обаче бяха с една крачка напред.
И на 28 октомври нито силите предложиха посредничеството си, нито Главното командуване изпрати условията си за примирие. Царят започна да нервничи и отправи от Ямбол остър упрек срещу правителството, че го лишило от всякакви известия върху хода на събитията. Четейки във вестниците относно ходатайствата на Високата порта за посредничество и разните проекти за разрешаване на източния въпрос, той поиска да знае най-новите новини от пълномощните министри, какви са намеренията на правителството и какво е неговото становище за превземането на Солун: „Дълбоко скърбя за начина, по който правителството игнорира държавния глава в тия съдбоносни и толкова тежки за царството времена” [386]. Фердинанд се чувствуваше изоставен в неведение, защото Главната квартира бе преместена в Лозенград, а неговият помощник го държеше далеч от нея под предлог да бъде обезпечена личната му сигурност.
Гешов веднага отговори, че всички важни известия на дипломатите се изпращат незабавно на царя. Представителите на великите сили не направили още никакви официални постъпки за посредничество, понеже не всички били получили надлежните наставления: „Нашето намерение по тоя въпрос е да изучим условията на щаба на армията, които условия били подложени на одобрението на Ваше Величество и молим да ни бъдат изпратени. Чакаме мнението и на нашите съюзници по тая медиация.” След което щеше да се действува „в зависимост изцяло от обстоятелствата”. По въпроса, засегнал най-дълбоко монарха — гърците влезли в Солун „като в изоставена къща”, министър-председателят се впусна в искрено оправдание и заблуждаващо самоуспокоение: „Относно Солун, ние настоявахме и настояваме нашите войски да отидат по-скоро там. Превземането не предрешава въпроса за окончателното присъединяване било на Солун, било на многобройните други македонски градове, завладени от нашите съюзници” [387]. Като добър финансист Гешов смяташе, че има в джоба си договорите, честно подписани за изплащане полици. Окончателното уреждане на лихвите се отложи за след свършването на войната.
На свой ред министрите се оплакваха, че не могат да насочват външната политика, тъй като не знаят докъде са стигнали войските в настъплението си към Цариград. Навред се чуваше „все напред”, докато се наложи мирът в самата османска столица, което означаваше, че предстои сражение на Чаталджа. На 28 октомври сър Ед. Грей посъветва България да се споразумее с Русия, „ако не желаете да си създавате опасни главоболия и комплициране” [388]. Главната квартира мълчеше.
Потиснат от оскъдните сведения за напредването към Цариград, Фердинанд на 28 октомври в 22,15 ч. телеграфира на генерал Савов, че положението му в Ямбол става „страшна непоносимо”, и настоя да бъде допуснат до Лозенград: „За европейско интервенираме и дума да не става. Ако Вие, Савов, сте съгласни, отговорете както схващате положението на нашите войски, което за жалост не ми е известно. Дълбоко съм възмутен от постъпката на началника на щаба на армията зад моя гръб и одобрявам дадения нему отговор. Ужасен съм от холерата, най-страшен враг на войските” [389]. За посредничество царят не искаше и да чуе. За да се потопим в треската на победителите, ще се позовем на призива, отправен до Теодоров от обикновено въздържания генерал Г. Вазов: „Искайте всичко, за да получите достатъчно. Но в Цариград трябва да влезем.” За да стане столица на Балканския съюз или съюзен град подобно на Хамбург [390]. Оправданието пред великите сили изрече Бобчев: „Натам (към Цариград — б. а.) ни влекат турските сили” [391].
Генерал Савов докладва вместо на правителството на царя, че на следващия ден армиите ще достигнат на 15 км пред Чаталджанската позиция. Гешов говорил на генерал Фичев за възможна интервенция на великите сили „днес или утре” и му поискал условията за примирие, при което началникът на щаба го препратил към Фердинанд, на когото вече бил представен проект [392]. Следователно правителството имаше по-големи основания да се сърди на монарха, обаче не можеше да си го позволи. Помощник-главнокомандуващият уточни своето мнение, поддържано според него от генерал Фичев и полковник Нерезов, че „атакуването на Чаталджанската укрепена позиция може да се оправдае само ако Турция дотогава не признае, че е бита и не поиска интервенцията и сключването на примирието въз основа на условията, изработени от нас”. Изхождайки от това становище, той заключи, че „интервенцията сега трябва да се допусне, без да се спира движението на армията, за да се види какви условия Турция ще предложи и в зависимост от това да решим по-нататъшния ход на операциите” [393]. Въпросът за сключването на примирие бе от компетентността на Главното командуване, но с приближаването на Цариград и Протоците се навлизаше във вулканичната област на голямата политика.
Царят благодари за откровения отговор, обаче пак изрази съжаление, че се намира толкова далеч от армиите: „Мисля тяхното приближаване към Цариград без техния главнокомандуващ. Това е за мене смъртоносен удар. Бих рекъл, че в щаба на армията не се желае моето присъствие в Лозенград и по-нататък. Затова ще отпътувам утре рано (30 октомври — б. А.), без да чакам повече. Наредете тайно моята охрана [394]. Но инстинктът за самосъхранение надделя над болезненото честолюбие и Фердинанд остана още едно денонощие да недоволствува в Ямбол.
Упоритата съпротива на Австро-Унгария и Италия срещу сръбски излаз на Адриатическо море и опасността от тежки усложнения породи неприложимата идея България в името на общия мир да се съгласи „щото Сърбия да слезе с една ивица място на Бяло море”. Гешов енергично отблъсна опита да се разреши спорът между други държави в ущърб на България, която дава най-големи жертви във войната: „На Бяло море едва ли ще има място за троица… България не се е с нищо провинила, за да искат от нея само жертви” [395]. И на Бяло море в Македония, и на Черно море в Добруджа. Българската дипломация се солидаризира с искането на Сърбия за Адриатика повече заради собствените си интереси, отколкото заради нейните.
Данев нямаше пълномощия да преговаря в Будапеща, а трябваше да се ограничи само до размяна на мисли относно премахването от Балканския съюз на османското владичество в Европа, с което да се разреши „радикално” балканският въпрос. В първата среща на 27 октомври граф Берхтолд най-напред запита госта дали българските войски ще влязат в Цариград, подхвърляйки поощрително, че България би била „най-добрият пазач” на Протоците. Председателят на Народното събрание се изплъзна ловко: „Не знам какви са задачите на военната стратегия, но може да Ви уверя, че няма български:, държавник, който сериозно да ламти за Цариград.” Той изтъкна, че войната е обявена „предимно за освобождението на Македония”, при което Берхтолд нарочно отбеляза, че „стратегическият обект на войната” е повече в ръцете на съюзниците на България. Данев пак прибягна до стратегическите съображения, наложили главните сили на България да се насочат в Тракия за сломяване основните противникови сили, повярваше, че съюзниците няма да се карат за Македония [396]. Разбира се, той не спомена за договорното разграничение със Сърбия.
Без да скрива съжалението си, че 7-а рилска дивизия не изпревари гръцкото влизане в Солун, Данев обяви града в българската сфера, защото в него живеят 15 000 българи, а околността е населена предимно с българи. Той категорично отхвърли всякакъв сръбски излаз на Бяло море и настоя да се търси естествената посока към Адриатическо море [397]. Граф Берхтолд обаче упорствуваше само за търговски излаз към морето, където Двойната монархия имаше преки интереси. Сега сърбите можеха да преминават през Черна гора. Той препоръча България да се споразумее с Румъния, но на свой ред. Данев отрече правото на „зрителката” да получава обезщетение след очерталата се победоносна война. Председателят на Народното събрание отново заяви, че България желае бързото сключване на мира, не се стреми към завземане на Цариград, но ако Портата не приеме мира, то ще се наложи като „военна необходимост” пробиването на Чаталджанската укрепена позиция. Ето защо силите трябваше да въздействуват в Цариград да се сключи примирие чрез посредничество при три главни условия: предаване на Чаталджанската позиция в български ръце; гарантиране непрехвърляне на подкрепления от Азия; Одринската крепост да не бъде снабдявана [398]. Стопанинът на Балплац слушаше внимателно и опипваше пукнатините — противоречия на Балканския съюз, които вече се бяха тук-там появили.
На следващия ден Данев се опита да предаде убеждението си, че Османската империя няма да се откаже от европейските си владения без натиска на силите, явяващ се за предпочитане пред българското влизане в Цариград, където се кръстосваха множество интереси. Той разви наскоро нагласената теза, че България е благодарна на освободителката Русия, но общите интереси на двете държави срещу Османската империя ще се изчерпят след постигането на пълното национално обединение. Признавайки „естественото надмощие” на Австро-Унгария в Югоизточна Европа, Данев сподели, че икономическите и културните интереси на България са насочени към Дунавската монархия, здрава основа за политическо приятелство, понеже никъде не се сблъскват техните стремежи [399]. Това затвърди впечатлението на Берхтолд, че не всичко е наред в Балканския съюз, поради което България търси подкрепата на Виена.
На 29 октомври Данев бе приет от императора и престолонаследника, които се отзоваха много ласкаво за България. Те изказаха готовност да я подкрепят, но при условие да се отстъпи „нещо малко” на Румъния. За Солун отсъдиха, че се пада на България, обаче въпреки горещата защита, направена от българския пратеник в полза на сръбския излаз на Адриатика, те гледаха на него „с лошо око”, без да го смятат повод за голяма война [400]. Данев се бореше преди всичко против спускането на Сърбия по долината на Вардар към Бяло море, водещо до нарушаване на съюзния договор.
Посещението на Данев в Будапеща предизвика задоволство в Балплац, но остана огорчението от „притворните приятели”, сключили съюз със Сърбия, макар и с прибавената уговорка, че няма острие срещу Австро-Унгария. Възникна въпросът, дали „ще имаме политика с политика, или политика против политика”? Посредничеството по излаза на Адриатическо море излезе несполучливо. Хабсбургската монархия бе готова да воюва, невярваща, че България ще се бие с нея за сръбски излаз, след като Сърбия искаше да си присвои Северозападна Македония с 300 000 българи. Напротив, подхвърляше се, че българските войски трябва „да пазят Пирот и Ниш” [401]. От казаното можеше да се направи изводът, че Австро-Унгария не бе против Балканския съюз като цяло, а преди всичко против членуването на Сърбия в него, което му придаваше открита противоавстрийска насоченост. Както Германия, и тя се стараеше да сблъска България и Русия, както и Великобритания и Русия — за Протоците.
Относно посредничеството на „европейския концерт” българският пратеник докладва на правителството, че то би могло да се приеме поначало „под известни условия за военна сигурност”: “При все това трябва да бъдем готови на всичко, защото не знаем как практически ще наложат силите волята си на Турция” [402]. На 29 октомври вечерта Гешов съобщи на царя, че все още пълномощните министри на великите сили не са направили постъпки за посредничество, понеже германският и австро-унгарският не са получили инструкции. Същевременно той пак помоли да му се телеграфират условията на щаба на действуващата армия за приемане на посредничеството, одобрени от Фердинанд, за да ги има предвид в случай на извършване очакваната намеса. Министър-председателят изрази недоволството си от намерението на гръцкото правителство да върне в Османската империя 30 000 пленници, главно от бившия солунски гарнизон, които щяха отново да се появят на Чаталджа. Царят напълно одобри мнението да не се освобождават пленниците, а да се приберат и хранят в България [403]. Коромилас не се съгласи.
Най-сетне Главното командуване изпрати на правителството условията за примирие: Османската империя да демобилизира армията си; да предаде Одринската крепост, като нейният гарнизон остане в България до окончателното сключване на мира; вдигане блокадата на черноморския бряг; да се разреши на българските войски снабдяването по море; даваше се срок от 24 часа да се приемат или не предложените условия [404]. Царят прибави важното условие: „Аз съм против всяка интервенция и примирие, догдето Турция не се признае за победена” [405]. Чуждите военни наблюдатели обърнаха внимание, че националният химн се пее с изменен припев: „Марш, марш, Цариград е наш!” [406].
–––––––––––––––––––––––––––
329. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 83—84.
330. Димитриев, P., цит. съч., с. 303—304; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 28; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 130—131.
331. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 18—23; ф. 740, оп. 5. а. е. 2, л. 88; Войната… Т. 4, с. 22—26.
332. Димитриев, P., цит. съч., с. 305—307; Христов, Ат., цит. съч., с. 110—112; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 114—115.
333. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 200, 204, 206, 208, 232; Жостов, К., цит. съч., с. 50—51, 59—60.
334. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 19.
335. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 132—139; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 26—34; Маршал Абдулак, цит. съч., с. 10; Izzet pascha. Op. cit., S. 187—189.
336. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 21.
337. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 160—165, 267—269; Българска военна история… Т. 2, с. 512; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 120—122.
338. Пак там, л. 279—280.
339. Българска военна история… Т. 2, с. 513.
340. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок (1908—1918 г.), М., 1972, с. 224—225.
341. ДПИК, т. 1, с. 240; В. Мир, № 3695, 26. Х. 1912.
342. Руската оранжева книга. . . с. 22—23.
343. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 92; GP, Bd. 33, S. 272—273, 279— 281.
344. Пак там, л. 88, 91, 96; Коларов, Н., цит. съч., с. 56—57.
345. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 403—405; OUAP, Bd. 4, S. 764—765; GP, Bd. 33, S. 306.
346. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 308.
347. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 85, 123; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 406.
348. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 44—45.
349. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 94.
350. Пак там, л. 119; Маджаров, М., цит. съч., с. 80—81; BD, V. 9, Р. 2, р. 80, 86, 90.
351. Пак там, л. 125.
352. Пак там, л. 124; OUAP, Bd. 4, S. 783—787; BD, V. 9, P. 2, p. 92, 95, 98.
353. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 311—315; ЦДИА, ф. 568, оп. 1,а. с. 772, л. 7; OUAP, Bd. 4, S. 790—796. Самият Фердинанд се опасяваше да не би постъпката във Виена да се изтълкува зле в Петербург, та се наложи Дансв да го успокоява, че разполага с „достатъчен кредит” на доверие в руските ръководни среди. — Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 68.
354. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 315—317.
355. Пак там, л. 321—323; ДПИК, т. 1, с. 240.
356. Пак там, л. 261; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1198, л. 173 BD, V. 9, Р. 2, р. 106, 111—112, 115.
357. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 27.
358. Димитриев, P., цит. съч., с. 311.
359. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 87; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 482.
360. Българска военна история… Т. 2, с. 512—513.
361. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 55; Балканската война през погледа… с. 155—158.
362. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 357.
363. Пак там, а. е. 1, л. 29; а. е. 3, л. 374.
364. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 89, 93, 158.
365. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 407, 424, 432, 453—454.
366. Пак там, л. 459, 489, 491—495.
367. Българска военна история. . . Т. 2, с. 514.
368. Фичев, Ив. Балканската война…, с. 193—194.
369. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 38—40, 42.
370. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 92; БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 290; Приложение към том втори… с. 76—77.
371. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 680—681; Приложение към том втори… с. 4—7, 19.
372. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 538, 543, 553—554.
373. Пак там, л. 563—564; Фичев, Ив. Балканската война… с. 195—196.
374. Българска военна история… Т. 2, с. 515.
375. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 126, 135, 137, 140, 144, 160; a. е. 1198, л. 191.
376. ДПИК, т. 1, с. 664; Руската оранжева книга… с. 23; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 45—46.
377. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 138; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 28-31.
378. Пак там, л. 167—171,
379. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 330.
380. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 15; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 18—19.
381. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 331—332; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 169.
382. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 70.
383. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 341.
384. ДПИК, т. 1, с. 261.
385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 179; В. Мир, № 3697, 29. X. 1912.
386. Пак там, л. 186.
387. Пак там, л. 188; Мир, № 3700, 1. XI. 1912.
388. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 348; Маджаров, М., цит. съч., с. 81-83.
389. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1415.
390. Пак там, ф. 273, л. 11, 13—14.
391. Пак там, ф. 255, а. е. 9040, л. 22.
392. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 662.
393. Пак там, л. 852.
394. Пак там, а. е. 3, л. 1416, 1476.
395. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 174, 189, 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 754. л. 1; HHStA, PA, Geheim XLV/4, Bl. 215—216; OUAP, Bd. 4, S. 809.
396. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 72; Приложение към том първи… с. 29, 32.
397. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1193, л. 194.
398. OUAP, Bd. 4, S. 836—839. Бертхолд обмисляше подкрепа на Петербург срещу българското влизане в Цариград, ако руското правителство подкрепеше Австро-Унгария да не допусне сръбски излаз на Адриатическо море. — GP, Bd. 33, S. 312—314.
399. OUAP, Bd. 4, S. 839-840, 849—850.
400. ДПИК, т. 1, с. 241; PRO, FO, Political 371/1582, p. 20.
401. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 741, л. 54—73; а. е. 855, л, 10—П; HHStA, PA, Geheim XLV, Bl. 476—477.
402. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е, 1193, л. 194.
403. Пак там. л. 193, 199—202.
404. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 687.
405. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 8.
406. Лашуш, Л., цит. съч., с, 92.
Parabellum
12-12-2003, 08:42
ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ
2.
* * *
На 30 октомври 1912 г. авангардите на 1-ва и 3-а армия бяха посрещнати с артилерийски огън от главната вражеска позиция източно от р. Карасу. По сведения на фронтовото разузнаване не спираше прииждането на подкрепления от Азия за „последното сражение”, отвсякъде се примъкваха множество оръдия с калибър до 320 мм, а в Златния рог с ираде на султана хвърлиха котва 15 бойни кораба на великите сили.
Предвиждаше се в европейската част на града да се стовари морска пехота с картечници и леки оръдия, за да се предпазят чуждите поданици от опасните „безредици”, които можеха да предизвикат разбитите османски войски при отстъплението си от Чаталджанската позиция. От едномилионното население турците наброяваха 300 000 души, гърците — 100 000, българите — 50 000, арменците — 40 000 и др., поради което се допускаше устройване на кланета. Вражеското Главно командуване се готвеше да даде „по-силна отбрана” на природно защитената Чаталджанска позиция, чиито флангове бяха опрени в двете морета, пазени от флота [407]. Българската артилерия тук не разполагаше с необходимото количество гаубични батареи за разрушаване на укрепленията, нито с далекобойни оръдия за прогонване на обстрелващите броненосци.
Издадената в 17 ч. директива № 16 нареждаше през следващия ден армиите „да организират позиция на заетите от тях места, която ще послужи за база за преминаването в атака на Чаталджанската позиция”. Командуването на двете армии отново се обединяваше временно в ръцете на генерал Димитриев [408]. Досегашните успехи на главната армия пак натежаха на везните в негова полза.
За да избегне някой нов упрек на царя, че го държат настрана от военната стратегия, генерал Савов му обади: „За утре операционната армия остава в същото положение и почва укрепяването на заетата позиция, като подготвително средство за атаката на Чаталджанската позиция” [409]. Разбира се, атаката, макар и подготвена, можеше и да не се извърши.
Пристигналият в щаба на 3-а армия като „ординарец за особени поръчения” царски наблюдател Чапрашиков лично потвърди: „Царят желае превземането на Цариград.” Той телеграфира на Фердинанд възторга си от похода на войските, достигнали Чаталджа. Без да проличи чие настроение изразява, той призова да се изпълни историческата мисия докрай с възстановяване кръста над „Св. София” [410]. Секретарят на тайния кабинет знаеше отлично какво допада на „господаря”. Напротив, генерал Фичев докладваше на правителството за влошеното санитарно състояние на войските и зловещата поява , на холерата [411].
Директива № 17, получена в щаба на съединените армии в 17 ч. на 31 октомври, заповядваше на частите „да се затвърдят на заетите места, като продължат мерките за подготвяне атаката на Чаталджанската позиция”. Генерал Димитриев предаде заповед по войските да продължат окопаването и съсредоточат артилерията, „за да си създадат солидна опора за предстоящата атака” [412]. Съединените армии не можеха да чакат със скръстени ръце и военната необходимост изискваше да се подготви и ако се наложи, да се предприеме настъпателна операция. И точно поради това Високата порта се реши на преки преговори, вместо да изчака проточилия се опит за посредничество на великите сили.
Пръв сър Бакс Айрънсайд съобщи на Гешов, че Кямил наша помолил британския посланик да го свърже чрез своя Драгоман с българския драгоман Милан Попов (оставен с разузнавателни задачи в Руското посолство), за да предаде желанието му „да го види днес, за да нареди пряко съобщение с царя на българите”. Той повикал и Гирс, привърженик на преките преговори между воюващите. Великият везир не виждал вече полза от посредничеството на силите, поради което упълномощил Назъм паша да иска примирие. Гешов веднага осведоми царя и обеща да му препрати телеграмата на Кямил паша, щом я получи от руската легация [413]. Русия защищаваше българските интереси в Османската империя.
И наистина в 22,15 ч. на 31 октомври 1912 г. секретарят на руската легация Саблер донесе телеграмата в Министерския съвет, където я прецениха недоверчиво — „Турция пак хитрува”, понеже би трябвало да се изпрати лично от султана, на равнище държавни глави. Но преобладаващото мнение бе да се влезе в преговори за примирие, вместо да се мечтае за влизане в Цариград, за да не се сложат на карта всичките досегашни печалби. Само Димитър Христов и Антон Франгя не се съгласиха, твърдейки, че превземането на Цариград се иска от царя и войските, а Русия дори щяла да бъде доволна от толкоз скъпия дар [414]. Двамата министри прогресисти минаваха за крайни русофили, но не долавяха „слабото място” на руската политика на Балканите.
Кямил паша признаваше в телеграмата (в някои преписи с дата 30 октомври) „тежките обстоятелства”, които го принуждаваха да не чака забавилото се посредничество на силите и да се обърне направо към Фердинанд: „Ида, прочее, от името на императорското правителство да моля Ваше Величество, след като се застъпите и пред Вашите съюзници, да упълномощите главнокомандуващия на Вашата армия да се споразумее с генералисимуса на императорската армия за сключване примирие, както и на прелиминарния мир.” Гешов незабавно проводи молбата до царя в Ямбол, която, ако одобри, да бъде съобщена на съюзниците с поискване на техните условия [415]. Телеграмата бе отправена лично до монарха и следователно трябваше да се чака неговият отговор, а и самите условия за примирие бяха от компетентност на Главното командуване. Преките преговори бяха за предпочитане. Единственото опасение бе да не би после Кямил паша да се обърне към великите сили за преразглеждане на предварителния договор за мир подобно на Санстефанския договор. Но за разлика от 1878 г. сега силите бяха в друго съотношение на континента.
От Цариград се получи известие, че Кямил паша е готов на всякакви отстъпки, за да спаси столицата. Министерският съвет обсъди и промени някои от условията за примирие, изготвени от Главното командуване: вместо настояваното от царя демобилизиране на османската армия, което Високата порта никога нямаше да приеме, понеже не беше условие на примирие, се предложи изтегляне на вражеските войски от Чаталджанската позиция и задължение да не се привличат свежи сили от Азия. Остана непроменено искането за безусловно предаване на Одринската крепост и вдигане на морската блокада. Тъй като войната беше коалиционна и съюзниците не можеха да сключват нито отделно примирие, нито отделен мир, се реши телеграмата на Кямил паша да се препрати и до техните правителства, за да съобщят своите условия за примирие [416].
Условията за примирие или условията за спиране на военните действия се изготвяха по право от Главното командуване, защото то можеше да прецени обстановката на фронта, за да осигури необходимата победа. Никое правителство не биваше да пренебрегва компетентното мнение на военното ръководство поради опасност да изтърве почти спечелената победа. „Гражданските глави” не се намесваха в областта на военната стратегия, но те не бяха готови да представят своите условия за сключване на предварителен мир. Не бе ясно каква нова граница с Османската империя да се иска. Съюзниците също не бяха готови. Ето защо българското правителство се ограничи да си осигури такова примирие, което да съдържа предпоставки за достоен мир [417]. Молбата за предварителен мир бе толкова изненадваща, че съгласуването на условията между съюзниците би отнело поне две-три седмици. За да не се предизвикат силите да ревизират споразуменията между воюващите, налагаше се да се избягва дори засягането на големите международни въпроси, като този за Цариград и Протоците.
Генерал Савов искаше да знае какви са условията на Кямил паша за примирие и предварителен мир — „та да можем да определим дали после сражението при Чаталджа ще получим повече”. Дали щяха да си струват грамадните жертви, след като великите сили в края на краищата щяха да решават и утвърждават. Късно вечерта на 31 октомври в Главната квартира се получи телеграма от царя, че през нощта ще пътува от Ямбол за Лозенград: „Моето стоене тука спъва окончателно операциите. От една седмица ние имаме само отрицателни резултати. Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа” [418]. Първата директива бе дадена. Оправданието щеше да бъде, че предложението на Кямил паша не бе гарантирано от силите, та мирът трябва да се диктува в Цариград.
На 1 ноември в 10 ч. Министерският съвет се събра спешно, за да изслуша гневната царска телеграма: „Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир, аз, като българин, като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и честта на нашето отечество, принуден съм да Ви забраня (на Гешов — б. а.) да съобщите искането на великия везир на нашите съюзници, преди да съм взел мнението на моите помощници и на началниците на трите армии, петимата отговорници за изхода на войната.” Фердинанд нареди на правителството да чака и не прави никакви постъпки по молбата на Кямил паша, като завърши заплашително: „Помислете малко какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия” [419]. Ако се помислеше повече, щеше лесно да се прозре, че става дума преди всичко за неговата мечта „Св. София”, когато българските армии се намираха на 40 км от Златния рог. Въпросът за мира и войната се решаваше от държавния глава и отговорното правителство, а генералите можеха да дадат мнение по неговото чисто военно естество.
Министрите се спогледаха и единствен Данев, дошъл да докладва за мисията си в Будапеща, изказа това, което мислеха всички: „Царят иска да влезе в Цариград.” Той се стремеше да надмине хан Крум и цар Симеон, спрени пред вратите на византийската столица. С изключение на Д. Христов и Ан. Франгя правителството не одобри искането на Фердинанд да не се приема молбата за примирие и мир и се произнесе, че „влизането в Цариград не е вече военен, а политически въпрос” [420]. Тъй като не се стигна до единодушие да бъде съобщено на царя това преобладаващо мнение, въпросът се отложи за изучаване в следобедното заседание.
Генерал Савов не подкрепи безусловно становището на Фердинанд: „Мисля, че отговорът на Негово Величество връзва ръцете на отговорното правителство. Великите сили трябва да се менажират. За да не ги противопоставим против себе си, добре е още отсега да се изискат турските условия, за да ги знаем какви са” [421]. Сключването на примирие бе грижа на военната власт, а на договора за мир — на гражданската власт. Това разпределение на дейностите щеше да оправдае правителството, че не може да спира „чисто военна операция” (дори ако знаеше за нейната подготовка), защото няма право да се намесва във военностратегическите решения на Главното командуване преди прекратяването на бойните действия [422]. А в Главната квартира не желаеха да позволяват на Високата порта да печели време.
Следобед на 1 ноември пълномощните министри посетиха поотделно Гешов, за да му съобщят официално за исканото от Портата посредничество, и го запитаха наклонна ли е България да го приеме и при какви условия. Министър-председателят отговори, че ще представи направеното предложение за проучване в Главната квартира и ще влезе в споразумение със съюзните правителства [423]. Той трябваше да заяви направо, че посредничеството на силите се явява безпредметно поради молбата на Кямил паша за преки преговори, обаче царят бе забранил да се разгласява нейното съществуване. В последвалото заседание мнозинството от министрите не се реши да настоява пред Фердинанд да приеме предложението на Кямил паша. Сред всеобщото възбуждение се чуха два гласа на протест. Теодоров заяви, че отговорните министри се превърнали в отговорни редактори, а Петър Абрашев остроумно допълни: „Играем ролята на щастлив съпруг, на който жената ражда от чужд мъж.” Гешов отказа да замине за Главната квартира, за да се разбере лично с държавния глава, защото „имал много работа”, макар да му казаха, че от тая работа по-голяма и по-важна няма [424]. Данев пак встъпи в мисионерската си роля и бе натоварен да докладва на царя мнението на правителството относно приемане на примирието. Политикът извън Министерския съвет отново трябваше да го представя в Главната квартира.
Гешов телеграфира на Фердинанд постъпката на великите сили за посредничество: „Моля, Ваше Величество, да ми отговорите дали тая медиация въобще трябва да се приеме предвид на писмото на великия везир.” Той поиска от съюзните правителства да узнае тяхното отношение към предложеното посредничество и обеща да съобщи допълнително на пълномощните министри „нашите условия за примирие, ако това се приеме”. Правителственият вестник постави близкия край на войната в зависимост от това, дали Портата е помолила откровено за мир [425].
Сутринта на 1 ноември генералите Савов и Фичев, след като взеха предвид всичките „за” и „против”, дойдоха до решението да доложат на царя, че не трябва да се бърза с атаката на Чаталджанската позиция, „догдето не се осигури сполуката, и то когато двете армии — 1-ва и 3-а, бъдат готови за тази операция”. Фердинанд пристигна в Лозенград по обед и веднага повика помощниците си на доклад, за да чуе неодобрение на забраната да се влезе в преговори за примирие и мир [426]. Това го накара да телеграфира на Гешов, че генералите „намират за възможно да се допусне едно разменение на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат някакви ангажименти, а само да се узнаят техните възгледи по въпроса за предлаганото примирие”: „Намирам за целесъобразно да доведете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче, за да могат тези преговори да дадат един реален резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му се отговори, след като се свършат тези преговори” [427]. Редно бе победителите да диктуват условията, а не да ги чакат от победените.
Гешов телеграфира до съюзните правителства текста на молбата на Кямил паша, като поиска незабавно техните условия за едно десетдневно примирие: „Колкото за условията за мир, допълнително ще се споразумеем.” Той отговори на царя, че с молбата си империята се признава за победена, с което се изпълнява неговото желание. Измененията на българските условия за примирие бяха следните: османските войски се оттеглят от Чаталджанската позиция, която да се заеме от българските войски; по време на примирието Портата да не извършва никакво усилване или движение за съсредоточаване на своята армия; предаване на Одринската крепост и пленяване на нейния гарнизон [428]. Такива условия можеха да наложат само безусловно победители. Правителството не се изказа за спиране движението напред, нито нареди спиране на бойните действия.
Когато Главното командуване претегляше решението си за действията против Чаталджанската позиция, на Източния сектор от обсадния обръч на Одринската крепост се случи събитие, което бе красноречиво предупреждение да не се настъпва повече към Цариград. Поривистият генерал-майор Вълко Велчев настояваше да му се даде тежка артилерия, за да допринесе за „по-скорошното разстройство и парализиране” на гарнизона. Сутринта на 1 ноември той контраатакува с пет пехотни полка, които на следващия ден напреднаха 4—5 км, превземайки част от предните позиции на крепостта. Генерал Велчев се стремеше да пробие фортовия пояс при Айвазбаба и съседните укрепления. Като одобри неговата „предприемчивост”, командуващият 2-ра армия призова към предпазливост, защото войските от другите сектори и тежката артилерия не бяха още заели позиции за пряка подкрепа [429]. Следователно не бе уместно да се завземат укрепления с много кръв, а после да се изоставят.
В щаба на действуващата армия имаха достатъчно грижи, причинени от положението пред Чаталджанската позиция. На 3 ноември генерал Фичев изрази недоволство, че действията на увлеклия се генерал Велчев могат да поставят обсадната армия „в твърде деликатно положение”. Той напомни, че нейната главна задача е „да неутрализира” одринския гарнизон, като го държи затворен в крепостта: „Операцията на генерал Велчев без тежка артилерия е несигурна и свързана с много опасности. От друга страна, той няма достатъчно сили за развитие на операцията против крепостта. Под Одрин не трябва да се рискува с нищо, защото краят на войната зависи от операциите на главната армия (съединените армии — б. А), комуникационната линия на която трябва да бъде най-надеждно гарантирана. Генерал Велчев трябва да се задържа, за да не отвори източния фронт на блокадата и да компрометира цялата война” [430].
Царят бе твърде обезпокоен от схватките на Източния сектор и заповяда на генерал Фичев да извика генерал Иванов по телеграфа: „Негово Величество абсолютно изключва идеята за атаката на крепостта при настоящите условия, като поставя за цел на Вашата армия изолирането на Одринската крепост и неутрализирането на гарнизона й. Поверената Ви армия не разполага с достатъчно сила, за да предприеме една по-добра атака, и ще изложи на опасност комуникационната линия на-главната армия. Той твърде много се безпокои от операцията на генерал Велчев и ми заповяда да Ви предам, че Вие трябва веднага да го отстраните от командуването, ако той не изпълнява Вашите заповеди.” Командуващият 2-ра армия заповяда войските на Източния сектор да се удържат здраво на заетите позиции, защото те опряха с левия фланг до Марица и сключиха обсадния обръч [431]. Генерал Велчев бе сменен с генерал Вазов, чиито способности на военен инженер щяха да бъдат много полезни за цялостната подготовка на щурма. Тежката артилерия бе разположена на огневите си позиции. Тези, които забраняваха да се атакуват укрепления без нейната мощна подкрепа, щяха да допуснат на Чаталджа същата грешка в още по-значителни размери.
Фердинанд запита своите военни съветници дали не може сега да се атакува Чаталджанската позиция. Докато генерал Фичев се изказа против избързването, понеже войските още не са съсредоточени и холерната епидемия взема големи размери, генерал Савов допусна възможността да се атакува, но без „да се свързват ръцете на правителството” в преговорите с великите сили. Тогава началникът на щаба предложи да се изпрати на Чаталджа мисия начело с генерал Савов, която, след като почерпи необходимите сведения от командуващите на двете армии и началниците на дивизии за положението на частите и здравословното им състояние, да вземе тяхното мнение за бъдещата атака и да се върне в Главната квартира на доклад, след който да се вземе окончателното решение. Помощник-главнокомандуващият схвана „ограничената” си мисия като позволяваща да заповяда атаката [432].
Засега с директива № 17а се заповяда на генерал Димитриев начало на артилерийската подготовка: „Направете разпореждане да се започне днес, 1-ви ноември, борбата против Чаталджанската позиция, като се почне подготовката с артилерийски огън. Вземете мерки, щото по възможност цялата» артилерия да вземе участие в борбата” [433]. Според генерал Фичев директивата трябвало да се изпълни, като авангардите се придвижат към укрепената позиция и отхвърлят предните неприятелски части; да се заеме изходно положение, да се проведат рекогносцировки, да се осигури тилът, да се разузнае основно и „чак след това” да се вземе най-подходящото решение за атака [434]. Всъщност началникът на щаба не бе против атаката, а за нейното отлагане и подготвяне.
Фронтовото разузнаване също не разполагаше с точни сведения за въоръжените сили, заели Чаталджанската доскоро „запусната полска укрепена позиция”, а не „крепостна линия”. Предположенията се колебаеха между 100 и 150 000 души със 150—200 оръдия — „голяма по число, а лоша по качество разнебитена армия”, готова да се хвърли в безумно бягство при първата неудача. Действителната цифра бе 110 000 души с 350 оръдия в 38 укрепления, разположени на 25 км ширина и 6 км дълбочина, срещу които Българското главно командуване можеше да хвърли около 110—120 000 ножа и 462 оръдия, но с малък и среден калибър. Доукрепяването на природно силната позиция не остана скрито от очите на настъпващите. Особена грижа създаваше течащата пред позицията р. Карасу, широка 8—10 м и дълбока 1 — 1,5 м, проходима само на определени бродове, подложени на кръстосан вражески огън [435]. Донесенията на военните аташета заблуждаваха, че недопускаща българско настъпление чак до Чаталджа, Високата порта изнесла отбраната на линията Одрин — Лозенград. Така че небивало да се очаква енергична съпротива [436]. Първата част на сведенията бе вярна, но втората — не.
Запитан от Министерския съвет, полковник Нерезов отговори, че досега Назъм паша не е изпратил парламентьор с молба за примирие. Около Одрин действията се развивали нормално, в Македония са освободени градовете Сяр, Драма, Кавала. Предстояло заемането на Скеча. Полковникът обеща през следващия ден да докладва обстоятелствено за санитарното състояние на армията [437]. Най-трънливият въпрос остана без отговор.
В 15 ч. на 1 ноември при предните постове източно от гр. Чаталджа се яви парламентьор на Назъм паша, който постави въпроса да се образува смесена комисия, понеже от Цариград се получило известие, че имало примирие. Тъй като такова нямаше, турският офицер бе само изслушан и върнат обратно със завързани очи, като бе заповядано следващите парламентьори да се препращат направо в Главната квартира [438]. Това издаваше известна нервност сред защитниците на позицията
Генерал Димитриев повика генерал Кутинчев в с. Ерменикьой „за споразумение в предстоящите действия”, макар че трябваше да заповяда. Командуващият 1-ва армия бе недоволен, че този път не е удостоен той да командува съединените армии, което не можеше да не се отрази върху необходимото единоначалие пред Чаталджа [439]. Генерал Димитриев отреждаше на 1-ва армия осигуряването на крайния десен фланг и съдействие за атаката срещу центъра на укрепената позиция по направление на Санджак тепе, поради което предлагаше да съсредоточи главните си сили между Езетин и железопътния мост [440]. В съвещанието участвуваха и двамата началник-щабове. Предвид на холерния бич се взе решение „да се побърза с атакуването на Чаталджанската позиция, догдето болестта не е взела големи размери, понеже ще се отрази върху духа на войските”. Съгласно уговорения план на действие 1-ва армия трябваше да атакува срещу участъка Езетин — Бююк Чекмедженския залив, а 3-а армия срещу участъка Езетин — Деркоското езеро — Черно море. Решителният удар се нанасяше от 1-ва армия с левия фланг срещу неприятелския център в посока Хамидие — Хадемкьой, а от 3-а армия като по-силна в пехота и артилерия — едновременно срещу неприятелския десен фланг между селата Лазаркьой и Еникьой и срещу вражеския център Накашкьой — Санджакдере, „там, дето се успее” [441]. Отчете се, че въпреки неимоверните усилия за поставяне цялата артилерия на огневи позиции преди започването на атаката, това става бавно, през нощта или под обстрел през деня [442].
Командуващият съединените армии докладва на генерал Фичев, че според последните разузнавателни данни противникът не разполага с крепостна артилерия, укрепленията са засилени с няколко реда окопи, а числеността на отбраняващите се е между 100—150 000 души. Тъй като българските батареи щяха да заемат местата си в бойната линия „едва след два дена”, то „по този начин решителните действия не ще могат да се почнат по-рано от 3 или 4 ноември”. Началникът на щаба съобщи, че генерал Савов ще пристигне на място „за оглед на позициите и частите”. Друго не се каза, макар самият генерал Фичев да предвиждаше атаката не по-рано от 7 ноември [443].
Заповедта на генерал Димитриев по съединените армии се отличаваше с подценяване на противника, сведен до „една импровизирана армия от 80—100 000 души със 100—150 полски оръдия”, настанени набързо в доскоро запуснати землени укрепления, които едва сега се поправяли. За 2 ноември съединените армии трябваше да продължат заемането и затвърждаването на предните позиции, без „да се втягат в решителни действия” [444]. Наистина Чаталджанската позиция бе изоставена от младотурците през 1908—1909 г., изнесли отбраната на линията Одрин — Лозенград, обаче грозящата опасност подтикна противника към бързо укрепяване и въоръжаване, като дори бяха снети брегови оръдия от укрепленията по Босфора и Дарданелите [445].
На 2 ноември в 10 ч. Гешов, весел, докладва в Министерския съвет, че царят вдигнал забраната да се влиза в преговори за примирие. Тъй като в чуждите вестници се появиха съобщения за боеве при Чаталджа, генерал Фичев бе изслушан по телефона относно най-новото развитие на бойното поле. Началникът на щаба отрече слуховете, но правителството постанови да се провери неговото твърдение и ако се окажеше противното, да се иска наказанието на генерала за заблуждаване [446]. Действително сражението още не бе започнало, но се подготвяше усилено. На България липсваше онзи Бисмарк, който през 1866 г. след спечелената битка при Садова спря краля и Главното командуване да не влизат във Виена.
Министерският съвет реши да се отговори на Кямил паша, че България е готова да започне преговори за примирие, след като се споразумее предварително със съюзниците си. Условията за предварителен мир изискваха повече време и нарочно упълномощени делегати. Телеграмата до Високата порта бе изпратена по обратния път чрез Неклюдов и Гирс и се получи още същия ден в Цариград [447]. Гешов дипломатично изрази пред царя несъгласието на правителството: „Засега не поискахме условията на Турция за примирието, тъй като мислим, че победителят трябва да диктува условията. Но ако Ваше Величество мисли, че трябва да ги искаме, моля да ми се телеграфира и в каква форма.” Що се отнасяше до посредничеството, министър-председателят вече бе осведомил съюзниците, че понеже се разменят мисли по молбата на великия везир за преки преговори, трябва да се благодари на силите за услугата с позоваване на изказаното предпочитание. Фердинанд одобри посредничеството да бъде внимателно отклонено „до окончателния изход” на преките преговори [448]. Посредничеството би било полезно при неуспех на споразумението с Портата.
Правителството посочи Данев да бъде изпратен в Букурещ, за да убеди тамошните управляващи кръгове да се откажат от всякакви претенции за „стратегическа поправка” на общата граница в Добруджа [449]. Царят утвърди избора, но се наложи мисията да почака четири седмици.
Телеграмата на Константинович, генерален консул в Будапеща, подействува като „същински хашиш” на някои неразумни глави. Османският дипломатически представител в Цетина Фахредин бей, един от дейните участници в преговорите за мир с Италия, заявил, че „Турция се признава за победена като проси милост от победителя”, моли Фердинанд да спре военните действия, за която цел Портата била готова да вдигне бялото знаме и влезе в преговори с България. Мехмед V се надявал да запази Цариград и Дарданелите [450]. Макар и официално неупълномощен, беят набелязваше едно условие за примирие, без да споменава от какъв хинтерланд се нуждаят Протоците.
Когато българските войски се готвеха да атакуват Чаталджанската позиция, гръцкото правителство предложи да се форсират Дарданелите по суша и море, като български и сръбски части бъдат пренесени на гръцки параходи. Същевременно Коромилас не приемаше принципа на съразмерността на жертвите и населението на двете страни и изключваше от сметката Крит и Беломорските острови. Той все повтаряше, че ако Гешов би прокарал „една черта” върху картата на Македония, споразумението щяло да бъде по-бързо постигнато. Но гръцкият проект улучи лош момент, защото Фердинанд бе „дълбоко възмутен и оскърбен от поведението на гърците в Солун, които са се установили там, като че ли са притежатели вече на тази област на Балканския полуостров” [451]. Поводът за царския гняв бе задържането на неговите телеграми до князете и щаба на 7-а рилска дивизия.
Гешов се обърна към Главната квартира с молба да се проучи гръцкото предложение и получи съгласие по принцип. Не бе необходимо обаче да се разискват подробностите, преди да се видят резултатите от преговорите за примирие. Министър-председателят отново се зарече, че българското правителство никога няма да се откаже от принципа на съразмерността, както и настоя да се включат непременно Крит и Беломорските острови в сметката на освободените земи [452]. Недоволен от отлагането на случая да се прояви гръцкият военен флот и пролее повече българска кръв на Галиполския полуостров, Коромилас приписа на Гешов някакво желание да види гръцките миноносци в Дедеагач, където още нямаше български гарнизон. Това преля чашата на търпението толкоз, че дори българският министър-председател не сдържа възмущението си, защото Коромилас бе запознал сръбското правителство със спора между България и Гърция, настоявайки за разграничение преди сключването на примирие с присъединяване на земите до р. Места и Охридското езеро, „и е поискал да прави нов съюз в нашия четворен съюз” [453]. Едно ранно лошо предзнаменование за съдбата на Балканския съюз.
От допълнително направената проверка Гешов узна, че генерал Фичев, без да се допита до правителството, поискал чрез гръцкия военен представител майор Францис техните бойни кораби да влязат в пристанището на Дедеагач. Така според него щеше да се осигури превозването по море от Солун на 7-а рилска дивизия, „от която се чувствува голяма нужда на главния театър на войната” [454]. Това отговаряше на желаното от Атина намаляване на българското военно присъствие в Македония.
На 2 ноември рано сутринта генерал Савов, „влязъл под кожата на царя”, получи лично от него пълномощие да заповяда след съвещанието с командуващия съединените армии атаката на Чаталджанската позиция — „ако се окаже възможна”, и „без да се губи време”, да се пристъпи към изпълнение на заповедта. Придружен от полковниците Нерезов (също привърженик на атаката) и Найденов, той замина веднага за Черкезово [455]. Генерал Димитриев запита генерал Кутинчев „възможно ли е започването на военните действия и заета ли е позицията от всичката артилерия”, на което се отговори категорично: „1-ва армия е готова утре да почне военните действия.” Липсваше обаче далекобойна и гаубична артилерия или по-точно изпод Одрин бе изтеглено едно гаубично отделение, за което се караха двете армии [456]. А пехотата разчиташе основателно да бъде подпомогната в най-голяма степен от силен артилерийски огън, който трябваше да сподави оръдията и картечниците във вражеските укрепления и окопи.
Между 19 и 20 ч. генерал Савов разговаря от Черкезово по телефона с генерал Димитриев и му зададе няколко въпроса, споменавайки от своя страна за взетите мерки по подобряване продоволствието на 3-а армия. Тиловите органи работели „малко небрежно”. Командуващият съединените армии докладва, че пламналата холерна епидемия не е оставила здрава дружина, „но при все това болестта не е в такива размери, за да смятаме коя и да е дружина негодна за предстоящото сражение”. Необходимо бе да се даде на хората още един-два дни почивка, защото и без това артилерията още не бе заела избраните огневи позиции — нощем по извънредно лошите пътища. Въпреки недостига на храна и лекарства според генерал Димитриев: „Духът у войниците при всичко това е много добър, разбира се, малко понижен поради болестите и лишенията.” Той се опита да уравновеси отрицателното в положението на съединените армии с подценяване на противника, който не притежавал крепостна артилерия: „Това за мен е най-отрадното. Ще излезе, като че ли Чаталджанската позиция няма никакви елементи на дълговременна укрепена позиция. Турците видимо се стараят да ни плашат със своя флот, но стрелбата му е безрезултатна” [457]. Тъкмо това искаше да чуе помощникът на главнокомандуващия.
Съобщителните линии на съединените армии се удължиха на 200 и повече км, от които само 35 км шосе, без железопътна връзка с тила. За тяхното редовно снабдяване бяха необходими 66 000 волски коли с разписание да пристигат всеки ден на Чаталджа 2000 коли с храни и фуражи. Относно превозването на боеприпаси, санитарни материали и снаряжение не ставаше и дума за вреждане, защото средно пристигаха 1 354 коли дневно [458]. Изходът се виждаше в пропускане на продоволствените влакове през Одрин и доставки по море през Дедеагач, но това се осъществи по-късно.
Всъщност генерал Димитриев не си затваряше очите пред холерата, умората и глада и в себе си не желаеше атаката. Неговите близки помощници, полковниците Жостов и Тантилов, го поободряваха и настояваха да се върви напред: „Чаталджа трябва да вземем, за да имаме резултат от победите си.” Най-после командуващият съединените армии се произнесе: „Да! Утре напред, но ще чакаме Савов какво той ни носи.” За 3 ноември се заповяда частите да продължават да се укрепват на заеманите места [459].
В 13 ч. на 3 ноември генерал Савов пристигна с придружаващите го полковници в Ерменикьой и проведе съвещание в щаба на 3-а армия, играещ роля и на щаб на съединените армии. Генерал Димитриев изтъкна предимствата в повечето оръдейни цеви, макар и без обсадна артилерия, и в устрема на българския войник. Той нарече бавната методична атака „невъзможна”, защото само в 3-а армия числото на холерно болните достигаше 10 000, а след пет-шест дена положението можеше да стане и безизходно мъчно за действие. С всеки изминат ден българските ресурси се изчерпваха, а вражеските се усилваха с подкрепления от Азия. Командуващият намери за възможни две решения: спиране на военните действия и възползуване от готовността на Портата да преговаря или „да атакуваме веднага, но с шансове за успех не тъй големи”. Различните източници сочат цифри от 70 до 85%. Неприязнено настроеният заради Бунархисар генерал Христов чул от своя началник, че „предпочитал неговите войници да мрат от турския куршум вместо от холера” [460].
Генерал Савов изказа мнение, че Портата предлага примирие само за да печели време, тя нямало да отстъпи доброволно нито Тракия, нито Македония, нито Одрин и Солун. Следователно след седмица-две на безплодни преговори военните действия пак щели да се възобновят, но „вече с много по-малки шансове за успех”. Атаката се смяташе военно необходима. Помощникът на главнокомандуващия призова военачалниците да останат „с чиста съвест пред потомството и историята”, че са направили всичко по човешките сили: „Няма такъв човек в България, който при дадената обстановка би се решил да поеме на себе си страшната отговорност да не атакува.” Той допускаше да се говори за примирие единствено след неуспех на атаката. Тъй като генерал Димитриев поиска писмена директива, генерал Савов в 17 ч. продиктува на полковник Нерезов директива по съединените армии № 18 с местоиздаване Лозенград, което показваше връзката с директивата по действуващата армия № 17-а и царската благословия: „За утрешно число, 4-й ноемврий, Негово Величество главнокомандуващият заповядва: Съединените армии да минат в настъпление и да атакуват противника на Чаталджанската позиция” [461]. Като повечето съдбоносни заповеди и тази бе кратка.
Постигнал прокарването на желаната директива, генерал Савов побърза да зарадва царя, че въпреки холерата и лишенията „засега положението на частите върви на подобряване”: „Ръководящите тук кръгове са въодушевени от мисълта да превземат Цариград. Утре сражението (артилерийска стрелба) почва. Ще останем утре тук, за да видим началото на боя. Другиден тръгвам обратно за Лозенград” [462]. Увереност лъха от тези набързо нахвърлени редове, нарочно приповдигната, за да изтика съществуващите съмнения. Генерал Димитриев помоли генерал Савов да поеме командуването на съединените армии, за да се посвети изцяло на 3-а армия, но последва отказ под предлог, че не познавал достатъчно условията на местността, а и трябвало вдругиден да пътува.
Бранейки необходимостта от Чаталджанската операция, генерал Савов я нарече „естествена последица от развитието на нашите стратегически съображения”. Без нареждане на правителството военните действия не могли да бъдат спрени, защото противникът печели време: „Предложението на Кямил паша не е за нас, то е за политиката.” Според помощник-главнокомандуващия, щом врагът не капитулира, настъплението трябваше да продължи и атаката се налагала. Но той не можеше да не знае, че спирането на бойните действия щеше да бъде в резултат на преговорите за примирие. Заповедта за атаката не бе съобщена на Министерския съвет под предлог, че се пази в тайна [463]. Постави се начало на опасната практика правителството да узнава за нещастно свършени факти. От значение бе и обстоятелството, че макар меродавните военни от Главното командуване да не членуваха в политически партии, те бяха привърженици на опозиционните Либерална и Народнолиберална партия.
Разположението на българските войски бе следното: 1-ва армия от брега на Мраморно море до с. Езетин с 1-ва софийска и 6-а бдинска дивизия в първа линия и 10-а сборна дивизия във втора линия; 3-а армия от с. Езетин до Черно море с 9-а плевенска и 3-а балканска дивизия в първа линия, a 4-a преславска и 5-а дунавска дивизия във втора линия. Доразвитият план на генерал Димитриев бе да демонстрира с по-голямата част от силите на 1-ва армия, да проведе спомагателна атака с 9-а плевенска дивизия, поддържана от части на 10-а сборна и 4-а преславска дивизия на участъка Езетин — Чанъкча. В случай на успех тази атака можеше да се превърне в главна, но нейната цел бе да прикове вражеския център, след което главният щурм да се поведе на участъка Чанъкча — Лазаркьой, и при успех да се промени направлението на главния удар „с лявото рамо напред” и отхвърли противника към Мраморно море [464]. Десният вражески фланг като по-уязвим се избра за нанасяне на главния удар. Но първо да се „опипа” слабото място на укрепената позиция, за да се вкарат в боя и резервите.
В заповед по съединените армии генерал Димитриев поставяше на 1-ва армия задачата на 4 ноември да атакува в пространството между Бакчешикьой и Санджак тепе, „като се старае с левия фланг да разкъса неприятелския център около Хадемкьой”. 10-а сборна дивизия се разполагаше в готовност за употреба зад 6-а бдинска дивизия. На 3-а армия се възлагаше атаката от укреплението Куртдере до Деркоското езеро. Двете второешелонни дивизии трябваше да чакат заповед за поддържане на първоешелонните [465]. Следователно генерал Димитриев разполагаше със значителни запаси от сили.
След месец на кръвопролитни боеве и изнурителни походи българските войски се подготвяха да атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Към умората и глада се прибави страшният холерен бич, казал тежката си дума и при определянето деня за атаката. Докато генерал Фичев настояваше да се изчака ограничаването на епидемията, другите генерали точно поради разпространението на косящата редовете коварна болест държаха да се напада час по-скоро. По-добре геройска смърт върху някой превзет вражески форт, отколкото унизителната холерна смърт в неговото подножие. Полковник Тантилов отбеляза в дневника си: „Утре настъпваме. Дай ни, Боже, пак победа! А предстоящото дело е мъчно. Болни имаме 11 000 души (в 3-а армия) и ако останем в бездействие, ще загинем мърцина. Поне в боя, с победа да гинем” [466]. Дори отличаващият се с висок дух генерал Кутинчев, като чу зловещия писък на кукумявката на покрива на къщата, където бе отседнал, го изтълкува като лош знак за несполука в предстоящите военни действия [467].
В Лозенград генерал Фичев се опита да убеди Фердинанд да се откаже от желанието си да влезе в Цариград. Царят му се закле, че атаката няма да се извърши, преди да се изслуша докладът на изпратената мисия, но вечерта, когато се получи копие от заповедта на генерал Савов, началникът на щаба не бе приет от монарха поради „неразположение” — вече бил си легнал, та щял да го види утре [468]. Генерал Фичев действително загуби окончателно царското разположение.
Генерал Савов бе убеден, че от „чисто военно гледище” укрепената позиция трябва да бъде атакувана, щом правителството не заповядва спиране на бойните действия. Министрите пък се чудеха в София на загадъчното мълчание на Главното командуване. Този ден се получи тревожна телеграма от генерал Фичев, че „холерата взема големи размери в редовете на армията”. Искаше се помощ с всичките възможни санитарни средства. „Съкрушен от ужасното известие”, Гешов като председател на Българския Червен кръст взе закъснели мерки за борба против „това страшно бедствие” [469]. В същото време Фердинанд мечтаеше да провъзгласи националното обединение в „Св. София”, което би съсипало точно тези справедливи идеали. Защото това не беше огледалната зала на Версайския дворец.
Позовавайки се на свършения факт, че царят освен държавен глава е и главнокомандуващ действуващата армия, правителството не възрази категорично на присвоените от Главното командуване права. Нередното положение се възприе дори с облекчение, защото генералите по-лесно поемаха отговорностите за воденето на войната за разлика от министрите. Негласно предоставеното от отговорните министри свободно пространство в отношенията между Фердинанд и войските постепенно се запълваше от пакостни приумици. Засега Министерският съвет приемаше „по изключение известни условия” на Главната квартира [470]. Превишаването на властта от царя и генералите не биваше да се обяснява само с извънредните обстоятелства на войната.
Без да подозира, че Главното командуване е заповядало на оръжието да не замлъква, Гешов изпрати на Фердинанд условията за примирие, поставени от Черна гора — за предаване на Шкодра, и от Сърбия — за опразване на Битоля, Дебър и Драч. Чакаха се гръцките условия [471]. От Петербург, където управляващите кръгове най-бдително следяха българското появяване пред османската столица, Бобчев поощряваше със славянофилско вдъхновение: „В Цариград! — това е общият зов на обществото и на официалните лица, извън кръга на Сазонов (и Николай II — б. а.), които впрочем вече нищо не казват по въпроса” [472].
Висшите аристократични кръгове на Нева бяха възмутени от непослушанието на българския монарх и никак не споделяха славянофилските изблици на благотворителните дружества. Особено след като Неклюдов докладва, че българските войници пеели „Марш, марш — Цариград е наш!”. Най-остър, но затова пък и най-откровен бе княз Долгоруков: „Цар Фердинанд ще свърши кариерата си в някой петербургски санаториум. . .” [473]. Ненужно откровение, защото и без него Фердинанд се боеше да не го сполети съдбата на Батенберг.
Много сполучливо Г. Кирков, като се съгласява, че „докато не гътнеш противника, не можеш да очакваш мир от него”, изтъква, че резултатите от войната подлежат на утвърждаване от великите сили. Особено с оглед на руските интереси в областта на Протоците [474]. Балканският съюз трябваше да сключи мир не в Цариград, а пред неговите врати. Четири години по-късно сам генерал Савов щеше да посочи една от „фаталните грешки” на Фердинанд — неговата некоректност спрямо покровителката Русия, която силно раздразнил с удара „тъкмо в сърцето на нейните интереси в Близкия изток” [475]. Говореше се, че суетният монарх извадил от раклата подходящо за влизане в Цариград облекло: сърмена мантия, златна каска с почти метър дълго розово щраусово перо, лачени ботуши със златни шпори. За историка подобно твърдение остава под въпрос, както и приказката за каляската с белите коне. Проверена истина обаче е заповедта на царя от 24 октомври да се приготви в Стара Загора царският влак с вагон № 1 за тържествени посещения и да чака по-нататъшно нареждане [476]. Фердинанд честолюбиво желаеше да постигне това, което никой български владетел не бе сполучил.
–––––––––––––––––––––––––––
407. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 583—584, 600-604, 614; В. Мир, № 3698, 30. Х. 1912; № 3722, 23. X. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 116—117, 150.
408. Българска военна история… Т. 2, с. 516—517.
409. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 824.
410. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209. л. 40; ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 43.
411. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1209, л. 71.
412. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 1, 3—5.
413. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 243; ф. 568, оп. 1, а. е. 844, л. 1.
414. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 358—360.
415. ДПИК, т. 1, с. 261—262. Кямил паша и Норадунгиян ефенди се надяваха да спасят Одринска Тракия. — OUAP, Bd. 4, S. 875, 888.
416. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 361—362.
417. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 682—684, 687.
418. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 528.
419. Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 32—33; Ников, С., цит. съч., е. 21—22; Фичев, Ив. Балканската война… с. 199.
420. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 363; ЦДИА, ф. 750, оп. 1, а. е. 16, л. 10.
421. БИА, ф. 20. а. е. 4, л. 528; Войната… Т. 4. с. 193.
422. Нашата дума… с. 106, 129—130, 302—303.
423. Държавен вестник, № 248, 2. XI. 1912.
424. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 366—367; Иванов, Н. Народната партия… с. 10.
425. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 263; В. Мир, № 3702, 3. XI. 1912.
426. Фичев, Ив. Балканската война… с. 199.
427. ДПИК, т. 1, с. 263.
428. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 28; БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 22; ДПИК, т. 1, с. 262—263.
429. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 114, 248—249, 257—258, 275, 300—301, 305—307.
430. Войната… Т. 5, с. 414—451; Иванов, М. Балканската войва… с. 151—157; Ценов, П., цит. съч., с. 105—106.
431. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 310—319; а. е. 9, л. 46—47.
432. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7; Фичев, Ив. Балканската война… с. 200; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 143—144.
433. Българска военна история… Т. 2, с. 517.
434. В. Отечество, № 279, 8. V. 1926.
435. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л, 9, 14—15; on. 1, а. е. 1, л. 93; БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 110—116; ф. 21, а. е. 10, л. 641; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване, С., 1936, с. 2—5.
436. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 206, л. 3.
437. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1Б2, л. 13; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 69; В. Мир, № 3697, 29. Х. 1912; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 656, Bl. 1-4; Dok. No 527, Bl. 1.
438. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 22—23. 26.
439. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 44.
440. Димитриев, P., цит. съч., с. 316; Христов, Ат., цит. съч., с. 154—159.
441. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 8, л. 128.
442. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 34—35.
443. Пак там, а. е. 10, л. 382, 392—393, 402.
444. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, a. 150; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 148—156; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 120— 124.
445. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 34.
446. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 368, 372.
447. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 36; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 116.
448. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 20, 40.
449. Пак там, л. 50.
450. Пак там, л. 25.
451. Пак там, л. 222—223, 225; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 10.
452. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 30; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 48—49.
453. Пак там, л. 66—68; ДПИК, т. 1, с. 264.
454. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 70—71, 83.
455. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 529; Приложение към том първи… с. 274; Фичев. Ив. Балканската война… с. 201—206.
456. ЦВА, ф. 48. оп. 5, а. е. 1, л. 36; а. е. 4, л. 79—80.
457. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 152, л. 49—50; ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 413—417; Приложение към том втори… с. 71.
458. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1320—1321.
459. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 88; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 45-46.
460. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 43, л. 71—72; ф. 01, оп. 1, а. е 30, л. 22; Приложение към том първи… с. 274; Войната… Т. 4, с. 225—230; Димитриев. P., цит. съч., с. 317—318; Жостов, К., цит. съч., с. 66—67; Ценов, П., цит. съч., с. 103—104.
461. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7—8; а. е. 4, л. 530—531; Димитриев, P., цит. съч., с. 318—319; В. Дневник, № 4161, 28. III. 1914.
462. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 38—39.
463. Приложение към том втори… с. 51—53; Списаревски, К., цит. съч., с. 7—16; Антонов, Д., цит. съч., с. 54—56.
464. Димитриев, P., цит. съч., с. 319—320; Фичев, Ив. Балканската война… с. 212—214; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 208.
465. Димитриев, P., цит. съч., с. 323—324.
466. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 47.
467. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 17.
468. Фичев, Ив. Балканската война… с. 200—202.
469. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 61; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 552; ДПИК, т. 1, с. 241.
470. СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 171—172.
471. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 54.
472. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 21—22.
473. Пак там, а. е. 741, л. 65; Сазонов, С., цит. съч., с. 87; Nekludoff. A. Op. cit., р. 119—120.
474. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 431.
475. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 33.
476. БИЛ, ф. 14, а. е. 4258, л. 44; ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 21; Омарчевски, Ст., цит. съч., с. 40. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 08:46
Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
След националния химн „Шуми Марица” най-обичната песен през тези исторически дни бе стародавната „Край Босфора шум се вдига”. На 4 ноември 1912 г. в 5 ч. преди разсъмване още по тъмно започна постепенното настъпление на четирите български дивизии, бързащи да стигнат до реките, течащи пред укрепената позиция — Еникьойска, Катърчису и Карасу. Генералите Савов и Димитриев заедно с всички придружаващи лица следяха пламналите ожесточени боеве от наблюдателния пункт на 3 км източно от с. Акалан. От височината се разкриваше вълнуваща гледка: в далечината се очертаваха минаретата на цариградските джамии, между двете морета блясваха множество бели облачета на пукнали шрапнели, изстрелвани от стотици оръдия, долу се виждаха как смело настъпват стрелковите вериги към Еникьой и Чанакча, често спирани от силния огън на много добре действуващата вражеска артилерия [1]. Първата, горчива изненада, особено след като огънят на останалата назад българска артилерия не бе поразяващ.
Същия ден сутринта вестник „Мир” отпечата опровержение на БТА, че писаниците в чужди и български вестници „са чисти фантазии — до снощи не е имало никакво голямо сражение на Чаталджанската линия освен малки схватки” [2]. Агенцията разпространи закъснялата истина, защото, докато читателите обсъждаха утешителните редове, сражението бе вече в разгара си.
НЕСПОЛУКАТА ПРЕД ЧАТАЛДЖАНСКАТА УКРЕПЕНА ПОЗИЦИЯ
3-а балканска дивизия, макар и най-пострадала от холерата (6000 болни), имаше задачата да нанесе съкрушителен удар на дясното вражеско крило, поради което командуващият съединените армии държеше 5-а дунавска дивизия в бойна готовност съобразно тамошното развитие на военните действия. Балканци храбро атакуваха и завзеха с. Лазаркьой и окопите около него, излизайки източно от с. Еникьой, но подложени на убийствен пушечен, картечен и оръдеен огън, се принудиха да се окопаят. По-късно се установи, че височините между Лазаркьой и Деркоското езеро не били защитени от противника. 9-а. плевенска дивизия с преминаването на Карасу се натъкна на мощен преграден огън, който забави настъплението, та нейните полкове замръкнаха на 300—400 крачки пред укрепленията № 3, № 7 и Каракол нокта, откъдето се стреляше непрекъснато по вътрешните флангове на двете армии. 4-и плевенски полк овладя укреплението при с. Чанакча [3]. В оживения двубой между двете артилерии противниковата бе в по-сгодно положение. Разположени на 5—6 км далеч от укрепената позиция, българските батареи не поддържаха достатъчно атакуващата пехота с действителен огън, а вражеските биеха от упор нейните вериги.
След кратка артилерийска подготовка и 1-ва армия тръгна напред, за да се озове пред трудно преодолимата със своето блатисто дъно Карасу. 1-ва софийска дивизия попадна под предварително простреляния фланкиращ огън откъм фортовете Бахчиеш табия, Гяур табия и Хамидие 2. Гърмяха в надпревара на простреляни разстояния оръдия, картечници и маузерови пушки. Броненосците изпращаха отдалеч тежките си снаряди. Полковете на 6-а бдинска дивизия успяха с цената на чувствителни жертви да преодолеят реката и след притеглянето на поддържащите батареи достигнаха подстъпите на укрепленията Хамидие 1 и Хамидие 2 (на 600—700 крачки), обаче върху тях се съсредоточи убийствен огън от укрепленията Махмудие, Ахмед паша, Куртдере и Каракол нокта. Противникът вкара в боя и далекобойна артилерия [4]. Никой не предполагаше за нейното съществуване.
Поради извънредно силния възпиращ огън от фортовете Махмудие, Хамидие 2 и Каракол нокта в 14,05 ч. генерал Кутинчев поиска поне едно гаубично отделение, а то беше само едно — 12 цеви, или насочване на гаубичния огън върху споменатите укрепления. Последва отрицателен отговор: „Ако не може повече да настъпвате, окопайте се на местото си по-нататък и очаквайте въздействието на 3-а армия.” На командуващия 1-ва армия не оставаше нищо друго, освен да заповяда в 17 ч. на дивизиите, напреднали 2 км, да се окопаят на заетите позиции и да бъдат готови точно след дванадесет часа да подновят атаката [5]. Препръскващият дъжд и пронизващият вятър продължиха да бъдат нежелани спътници на българските войници й през непрогледната нощ. Всички командири, включително и бригадните нощуваха на бойната линия, за да поддържат лично необходимата бдителност.
Преобладаващото впечатление на наблюдателния пункт при Акалан бе, че въпреки изненадващо силната съпротива атаката може да продължи. В 18,14 ч. генерал Димитриев предаде директивата: „Днешните рекогносцировъчни боеве се завършиха със завладяване на някои от предните пунктове от неприятелската позиция. Утре ще продължим действията на разсъмване. Окопайте се на заетите позиции солидно и се удържайте на тях непременно.” Генерал Кутинчев трябваше да образува на левия си фланг значителен собствен резерв [6]. 3-а балканска дивизия получаваше като поддръжка една бригада от 4-а преславска дивизия в Калфакьой, откъдето се предвиждаше провеждането на решителната атака. Батареите се придвижваха напред, за да приближат укрепената позиция.
Командуващият 1-ва армия заповяда и на следващия ден пехотата да напада упорито, като се окопава на всяка крачка, но да не отстъпва дори под кръстосан огън. Батареите се задължаваха да изместят напред огневите си позиции и поддържат полковете с „най-действителен огън”, за да не поколебаят вярата им в „бога на войната” [7]. „Царицата на боя” изпита остра нужда от мощната подкрепа на своя „бог”.
Вечерта в 20 ч. командуващият съединените армии телеграфира на генерал Фичев, че боят завършил със задоволителни резултати: „3-а армия сполучи да заеме едно изгодно изходно положение за утрешните действия. Неприятелят се държи строго пасивно (отбранително — б. а.) и не прояви никакви активни намерения.” Твърде утешително прозвучава успокоението, че се потвърдила липсата на противникова тежка артилерия и безрезултатното действие на корабните оръдия срещу двата български фланга [8]. Това обаче съвсем не изравняваше отсъствието на българската обсадно-крепостна артилерия, защото пехотата щурмуваше подновени укрепления, опасани с телени мрежи и минни полета.
През дъждовната нощ в щаба на съединените армии се постави въпросът, или да се продължи операцията, като се свърши в един-два дена, или пък да се прекрати, като се дочака падането на Одринската крепост и през пролетта с помощта на обсадната артилерия се поведе правилна бавна атака. Но сутринта се получиха радостните известия, че 3-а балканска дивизия е превзела укрепление № 2, а 9-а плевенска — окопите между укрепление №7 и с. Чимакче, на 300—400 крачки пред възловия форт Каракол нокта. Отново възникнаха надежди да се сломи врагът с още жертви и усилия. Генерал Димитриев пак помоли генерал Савов да поеме обединеното командуване на съединените армии, обаче помощник-главнокомандуващият бързаше да се завърне в Лозенград, „гдето го чакали неотложими работи”. Рано сутринта той пое по обратния път, изразявайки увереност, че „с Чаталджа ще свършим по-скоро, отколкото с Бунархисар” [9].
Въпреки изявлението на Теодоров, че ако българските войски влязат в Цариград, съюзниците не възнамеряват „да го задържат окончателно”, на 5 ноември призори в 5 ч. с възобновяването на оръдейния тътен по улиците на османската столица маршируваха 2000 морски пехотинци. Съгласно предварително утвърдения план те заеха ключовите места пред учреждения, банки, посолства [10]. По-очевидно предупреждение не можеше да се направи.
Под прикритието на гъстата мъгла 29-и ямболски полк, воден лично от храбрия си командир полковник Кръстьо Златарев, безшумно, без изстрел, в 6,20 ч. превзе „на нож” редут № 2 — Илери табия при Еникьой, като изкла гарнизона му от около 1000 души. Не подозирайки „смяната на караула”, Махмуд Мухтар паша с щаба си приближи смълчаното укрепление и рухна ранен от последвалия залп, като остана да лежи „между два огъня”. Противникът в гъсти вериги, извиращи една след друга от мъглата, се опита да си възвърне форта с измама, викайки на български „Чакай! Свои!”, но буквално бе покосяван от стрелбата на ямболци. Избухналата паника бе преодоляна едва към 10 ч. с привличане на три полка, за да не се даде възможност за пробив в укрепената позиция, защото и редут № 3 бе пред падане. Върху Илери табия се изсипаха снаряди от всякакъв калибър. Все нови вражески вълни напираха към превзетия редут, а помощ не идеше. Поради непрогледната мъгла българската артилерия не само че не подкрепи смелите защитници, но засегна и техните редове. Те се принудиха да се оттеглят на 800 м от укреплението, прикривани от картечната рота. Една картечница „захласната в боя”, остана на хълма да стреля до последен патрон [11].32-ри загорски полк също напредна вдясно от ямболци и превзе вражески люнет, но залутана в тъмнината, маневрената част на бригадата не отиде в поддръжка на храбреците. Щабът на дивизията не изпрати подкрепления, понеже не бе предупреден за подетата на място атака [12].
Генерал Димитриев заповяда в 9,05 ч. да се развие постигнатият успех главно срещу дясното крило на противника, за което 3-а балканска дивизия, поддържана от една дунавска бригада, да настъпи енергично в мъглата, парализираща далечното действие на неприятелските батареи. Етърци удариха по ивицата между Деркоското езеро и Черно море, унищожиха 200 черкези и напреднаха 4 км. От езерото започваха водопроводите за Цариград, а около него бяха разположени български села [13]. Но българите не водеха бактериологична война, нито спряха прясната вода за милионната столица.
Според сведения от Цариград главните вражески сили бяха съсредоточени на десния фланг на укрепената позиция срещу 3-а балканска дивизия. Командуващият съединените армии разпореди 1-ва армия, която от 5 ч. се биеше на линията Гяур баир — Бахчеши табия — Хамидие — Махмудие, да атакува най-решително и да овладее някой от опорните пунктове, за да облекчи положението на левия фланг на 3-а армия, където се водеше ожесточен бой. След горещи схватки бдинци завзеха каменните сгради с картечни гнезда в чифлика Ескидже и се озоваха на 600—700 крачки пред Ахмед паша, Хамидие № 1 и 2 и Махмудие, където левият фланг попадна на силен оръдеен обстрел. По-голямата част от 1-ва софийска дивизия, без укрития на откритата местност, бе прикована от кръстосания огън по десния бряг на Карасу. Българските полски оръдия не можаха да се изтикат напред, нито пък засегнаха на поражение блиндираните окопи и обвитите с камък фортове [14]. В 11,45 ч. слънцето грейна над участъка на 1-ва армия, но мъглата се задържа над участъка на 3-а армия, пречейки да се прояви желаното артилерийско превъзходство. Чудо на природата или лош късмет, който трябваше да се допусне.
Атаката вървеше трудно, крачка по крачка, съпроводена с големи жертви, но все още нищо не предвещаваше нейния провал. В 11,30 ч. 4-и плевенски полк влезе в окопите северно от укреплението Мешели, където бе подложен на убийствен кръстосан огън. Редеещите редици се огънаха и тръгнаха назад към изходната позиция. Командуващият съединените армии бе силно впечатлен от частичното отстъпление и прецени, че левият фланг на 9-а плевенска дивизия е „нравствено потресен”. Всъщност това важеше повече за самия генерал Димитриев, чийто наблюдателен пункт се намираше наблизо, особено след като научи от генерал Сарафов за загубата на Илери табия и оттеглянето на 42-ри полк в участъка на 3-а балканска дивизия. В действителност 1-ва бригада остана на мястото си, другите две бригади под натиска на многочислен противник отстъпиха на 500—600 крачки от изоставените укрепления [15].
В 12,25 ч. командуващият съединените армии за пръв път прояви колебание и се усъмни във възможността на победата, телеграфирайки разтревожен на генерал Фичев: „Повидимому турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладяните техни позиции сполучиха да си отнемат обратно. Моля разпоредете да ни се изпратят подкрепления откъдето намерите за възможно” [16]. Второешелонните дивизии още не бяха хвърлени в боя.
Генерал Димитриев не само се обезвери във възможността да се пробие укрепената позиция, но и затъна в неоснователното опасение, че врагът е в състояние да мине в контранастъпление. Ето защо, съжалявайки вече за започването на атаката, в 14,30 ч. след кратък разговор с обкръжаващите го офицери, той взе прибързаното решение да прекрати атаката със заповед до началниците на дивизии: „Предвид на упорното съпротивление на противника по цялата линия и предвид на нашите значителни загуби спрете временно настъплението… Армията временно преминава към отбрана на занимаемите позиции.” Войските трябваше да се окопаят и удържат „до крайност”, а артилерията се връщаше назад [17]. Доколкото някои батареи бяха изтеглени напред.
Макар и бавно, 1-ва армия достигна твърде близо до неприятелската отбранителна линия. Тук батареите бяха изнесени на 4 км от укрепленията. 2-ра софийска бригада се готвеше да атакува отново в 16 ч. укрепеното село Бахчиешкьой, а напредналите бдинци потягаха редиците за овладяване на Хамидие 2 и Махмудие. В 16,50 ч. генерал Кутинчев докладва, че се води бой по цялата линия „за подготовката на атаката”, като 1-ва софийска дивизия успяла с предните си части да прегази дълбоката до гърди Карасу, а 6-а бдинска е на 600—700 крачки пред укрепленията Ахмед паша — Хамидие 2 — Махмудие: „За свършване атаката срещу противника тая нощ армията ще се окопае на закрити места и позиции и нощес призори ще произведе нощна атака — всяка дивизия в своя участък. Ако сте съгласни, моля, направете нужното за съвместни нощни действия с 3-а армия. При все че има доста жертви, аз считам, че 1-ва армия е още в положение да направи и това последно усилие, което може да докара успеха” [18]. Командуващият 1-ва армия още не бе получил заповедта за спиране на атаката и боят в неговия участък продължаваше.
Понеже генерал Кутинчев не знаеше подробности за положението на 3-а армия, поиска ги от щаба на действуващата армия, при което в 14 ч. генерал Фичев не можа да сдържи упрека си: „Чудно е, че сте в съседство и не знаете положението на 3-а армия! Нямате ли офицер за свръзка? Без връзка Вие не ще можете да съгласувате действията си с 3-а армия. Направете всичко възможно и свържете действията си с 3-а армия. Действувайте систематически и бавно и при пълно познанство на работите на 3-а армия.” Имаше офицер за свръзка, телеграф и телефон, обаче сведенията на Главната квартира щяха да постъпят с преценка. На свой ред командуващият съединените армии бе особено чувствителен, когато генерал Кутинчев даваше сведения по искане на Главното командуване: „Предлагам Ви, догдето сте ми подчинен, да влизате в сношение с щаба на действуващата армия само чрез мене” [19]. Неприятното напомняне отразяваше недобрите взаимоотношения между двамата военачалници.
Началникът на щаба на действуващата армия в 17,27 ч. не възрази срещу прекратяването на атаката, след като се бе произнесъл за нейното отлагане: „Направете нужното разпореждане да се задържат на заетите позиции. Изглежда, че 1-ва армия е отишла много напред и не се съобразява с положението на 3-а армия. Съгласувайте действията си и не излизайте поотделно. Употребете всички усилия да се сломят настъпленията на противника и не се увличайте със скорошно завладяване на Чаталджанската позиция” [20].
Донесението на офицера за свръзка, че 1-ва армия била изнесена много напред, преди 3-а армия да е осигурила положението на своето ляво крило, не се основаваше върху положителни данни, понеже съгласно договореността между двамата командуващи техните армии трябваше наравно да водят атаката, докато едната добие някакъв по-значителен успех „със завладяването на някои участъци или отделни опорни пунктове от неприятелската отбранителна линия”. С енергични действия в стремежа си напред 1-ва армия щеше да прикове пред своя фронт повече вражески сили, които биха могли да се прехвърлят срещу левия фланг. Самият генерал Димитриев, опарил се в битката при Бунархисар — Люлебургаз, настояваше да се облекчи лявото крило на 3-а армия [21].
Войските на 1-ва армия до 18 ч. пълзяха напред под убийствен огън, защото едва в 17,30 ч. генерал Кутинчев узна, че 3-а армия е минала в отбрана, а заповедта за спиране на атаката се получи в 22,30 ч.: „Предвид на това, че нашите атаки са отбити по цялата линия, ние сме принудени временно да преминем към отбрана. 3-а армия се окопава на сега занимаемите позиции. Желателно е и Вие да останете на Вашите (позиции — б. а.), но ако някоя Ваша част твърде силно пострада от огъня и не може да се удържи, то оттеглете я малко назад, но с условие да поддържате най-тясна връзка с 9-а дивизия. Използувайте нощта да се окопаете солидно, та да бъдете готови да посрещнете всички случайности” [22].
Неочакваната заповед на командуващия съединените армии завари 1-ва армия в „напреднало положение, което й даваше възможност през нощта да опита и последното си средство на борба” — нощна атака с усилената 6-а бдинска дивизия. Така бяха погубени постигнатите изгоди за продължаване на атаката „в упор” и трябваше да се напусне завоюваното с множество жертви пространство, за да се изкупува с нови такива [23]. 1-ва армия закъсня да последва внезапно отрицателния пример на 3-а армия, който й се наложи, без да се вземе предвид толкоз ценното напредване.
В хода на бойните действия се разбра, че някои от укрепленията „са от доста солидна направа”, с каменна обвивка, пред които са разположени блиндирани стрелкови окопи и разни изкуствени препятствия — бодлива тел, фугасни мини и вълчи ями. За да се успееше срещу подобна укрепена позиция, бяха необходими гаубици и обсадни оръдия. Полската артилерия въпреки численото си превъзходство не можеше да достигне нужната разрушителна способност. За прогонване на османските броненосци, обстрелващи фланговете в дълбочина до 10—12 км, също бяха необходими гаубици и далекобойни оръдия [24]. Докато мъглата пречеше на българските батареи, то вражеските стреляха на предварително простреляни мерници, светеха и прожектори. Хвърлянето на пехотата в атака без пробивната мощ на тежката артилерия бе първото престъпление спрямо войнишката кръв в тази война.
След като разпореди прекратяване на затегналата се операция, командуващият съединените армии в 15,35 ч. съобщи на генерал Фичев: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. Заетите от нас през миналата нощ опорни пунктове подир жесток бой попаднаха отново в ръцете на противника. Полковете от бойните (предните — б. а.) линии са силно разстроени. Предвид на всичко това взех решение да премина към отбрана на нашите вчерашни позиции, които през нощта ние още ще усилим във фортификационно отношение. В моето разположение останаха само две бригади, които аз ще държа като последна опора. Силите на противника и неговите позиции се оказаха до такава степен неуязвими, че за атака с разполагаемите сега средства не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до най-последна крайност. Моля да ми се съобщи мога ли да разчитам на подкрепления, кога и от где” [25]. Не две бригади, а три пехотни и една конна дивизия бяха в разположение на генерал Димитриев.
Естествено отговорът на генерал Фичев в 16 ч. бе отрицателен: „Подкрепление не може да Ви се изпрати, защото други войски няма. Комбинирайте усилията си с 1-ва армия, която Ви е подчинена. Водете борбата систематически и без бързина. Видимо, че не сте във връзка с 1-ва армия, защото генерал Кутинчев иска от щаба сведения за положението на 3-а армия. Нямате ли офицери за свръзка между двете армии” [26]? Генерал Димитриев искаше свежи войски, а не да му се изнася академическа лекция за необходимостта от редовни съобщения.
Допускайки, че в Главната квартира не са схванали колко е тревожно положението, командуващият съединените армии телеграфира на 5 ноември вечерта до генерал Фичев, че редовете са силно оредели, духът значително понижен, без преувеличение могло да се твърди за 50 на сто излезли от строя убити, ранени и болни: „Туй е най-голямото ни зло… Опасявам се поради това, че няма да бъдем в състояние да се удържим малко-много продължително време, особено ако противникът премине в настъпление. Даже ако не бъдем атакувани, болестта (холерата — б. а.) ще ни разложи в най-скоро време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове. Моля поради това да се намери най-скоро изход от туй положение” [27]. В последвалата телеграма до генерал Савов за пръв път се споменава думата примирие: „Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие и за снемане армията от позициите, тъй като духът е паднал до крайност поради страшно увеличаващата се болезненост. Положението считам за безнадеждно, щом не сме в състояние да извадим здрави и пресни войски” [28].
Царят се чудеше кого да наругае, започвайки от „злорадствуващия” Фичев и стигайки до „руските оръдия” Димитриев и Сарафов, които „изгубили умишлено сражението”. Стреснат от вдигнатата тревога, той заповяда в 22,10 ч. да се вземат всички мерки за затвърдяването на съединените армии на завзетите позиции „и да не предприемат (повече — б. а.) атака на неприятелската позиция”: „Ще употребите всички средства и усилия да се държат упорно на позициите и да отблъснат възможните неприятелски атаки. Положението на 1-ва армия трябва да се съобрази с това на 3-а. Вие (генерал Димитриев — б. а.) трябва да си служите и с двете армии. За да водите операциите, трябва да се използува в широк размер артилерията, която по своята численост представлява една колосална сила” [29]. Количественото превъзходство обаче не бе достатъчно, за да се сринат вражеските укрепления.
Несполуката пред Чаталджанската укрепена позиция може да се обясни с „изтърваването” на разбития противник, с предоставената му възможност да се опомни и окопае, с изнурителните маршове на големи преходи, с недостатъчното разузнаване, с ударите на холерния бич и глада, с липсата на тежка артилерия и отдалечеността на полската артилерия на 4—6 км от фортовата линия и т. н. Или не трябваше изобщо да се атакува, или да се атакува с всички сили, а не да се напомня за военна демонстрация. Ударът се нанесе равномерно по цялата дължина на укрепената позиция, по-скоро да се провери къде би могла да се разкъса, а не къде да се пробие — например на нейния десен фланг. Чаталджа бе превърната в мощна крепост, чийто гарнизон достигаше с резервите 170—180 000 души и следователно трябваше да се превземе на части.
Вместо да съсредоточи силите за извършване пробив в участъка на 3-а балканска дивизия, още повече, че разполагаше с три второешелонни дивизии, вместо да предприеме нощна атака, или ако се опасяваше от непознатата местност, то поне да продължи атаката рано сутринта на 6 ноември, командуващият съединените армии бе залисан с частичните злополуки на отделни полкове. Съществуваше и друга стратегическа възможност. Вместо да демонстрира, 1-ва армия би могла да се опита да отхвърли защитниците към Черно море, а не 3-а армия да ги отхвърля към Мраморно море, защото в такъв случай те щяха да се оттеглят към Цариград.
Генерал Савов, поел огромната отговорност да заповяда атаката, не само не прие командуването на съединените армии, но и забрани на свитата си да се намесва в каквото и да било по управлението на войските, за което царят го упрекна. По-късно той се оправдаваше, че „стратегията е разрешила задачата правилно, но тактиката е направила грешка”, водейки сражението на приливи и отливи съобразно честата промяна в настроенията на генерал Димитриев. Едва след пет месеца генерал Кутинчев узна, че стратегическият замисъл бил да се нанесе решителният удар с 3-а армия, а командуваната от него 1-за армия да се ограничи с демонстративни действия [30].
Полковник Тантилов успокояваше разстроения генерал Димитриев, че не бива да съжалява: „Ако бяхме се спрели, без да почваме (сражението — б. а.), не можехме оправда себе си нито пред самите нас, нито пред отечеството и историята” [31]. За жалост днес историкът, колкото и да се мъчи, не може да оправдае съдбоносното дело не толкоз защото не успя, а защото изобщо не трябваше да започва при влошаващите се условия. Намиращият се в редовете на действуващата армия Г. Кирков имаше правото да критикува „поведението на правителството, намесата на държавния глава, двойствеността в ръководството и на армията, и на политиката”: „Ние бяхме убедени и чакахме нощната атака, в която ще минем Чаталджа…” [32]. След като атаката бе започната, тя трябваше да продължи. Твърде висок бе кръвният залог на жертвите — 1482 убити, 9129 ранени и 1401 безследно изчезнали [33]. Тежка бе и дипломатическата загуба.
* * *
Топовните гърмежи от Чаталджа отекнаха в Цариград, но не достигнаха София, където правителството на 4 ноември се занимаваше с изключително трудния въпрос, как да се ограничи холерната зараза. Никой не бе помислил, че ще се срещне такъв опасен враг, който умъртвява, без да нарани. На първо време се изпратиха незабавно чай, захар и коняк. Министрите се чудеха как да излязат от застрашителното положение. Въпросът за сключване на примирие бе на точката на замръзването. Черна гора искаше предаването на Шкодра, Сърбия — на Битоля, Дебър, Алесио и Драч, а Гърция изобщо не отговори [34]. Съюзниците не бързаха, нали не се „печаха” на същия огън. След като съобщи на царя, че от Белград и Цетина са упълномощили България да подпише примирието, Гешов го помоли да му яви дали одобрява представените от Министерския съвет изменения на българските условия за примирие: „При това моля да се обсъдят и условията за мира. Нашето мнение е, че трябва да се опростотвори работата, като се поиска отстъпването на цяла Европейска Турция с изключение на Цариград и Дарданелите с един хинтерланд, който България ще определи, като тегли тя пограничната линия от Мидия до залива Сарос” [35]. Второстепенните условия щяха да бъдат предложени по-късно. Гръцките условия станаха известни вечерта на 4 ноември — Беломорските острови, Битоля и Янина [36]. Сега можеше да се отговори на Кямил паша, но на 5 ноември сутринта Главната квартира изненада Министерския съвет с краткото съобщение: „Боят при Чаталджа следва своя нормален ход.” Точно за един месец българският войник надмина себе си, но се намериха мнозина в столичните кафенета да недоволствуват, че „трябвало поне за тоя ден да сме били вече в Цариград” [37]. Лошото бе, че тази приказка се вземаше за обществено мнение и плъзваше из политическите кръгове. Пияните глави в кръчмите можеха да искат да се мине и на азиатския бряг, затова пък съществуваха отговорни фактори, които да възпират отрезвително всички неразумни мечтания.
Най-сетне Гешов успя да състави проекта за примирие, който се одобри от Министерския съвет и веднага бе изпратен на царя за бързо утвърждаване, за да бъде телеграфиран на 6 ноември на великия везир с 24-часов срок за приемане. След падането на Битоля и Алесио условията понамаляха — предаване на Одрин, Чаталджанската позиция, Янина, Шкодра, Дебър и Драч заедно с техните гарнизони; цялата територия до Чаталджанската позиция, която ставаше демаркационна линия, минаваше под властта на съюзниците; вдигане на морската блокада [38]. Условия, достойни за безусловни победители.
Докато министър-председателят стъкмяваше проекта, на 5 ноември вечерта се получи тревожният призив на Фердинанд да се телеграфира чрез Гирс на Кямил паша, че след размяна на мисли със съюзниците България приема предложението за среща на Назъм паша с упълномощено от царя лице „за определянето условията на примирието и пристъпването след това към сключването на окончателния мирен договор”. Съглашенските посланици трябваше да настоят най-енергично пред великия везир да се приемат поставените условия [39]. Тъй като министрите трудно биха си обяснили причината за внезапния обрат, царят поясни в друга телеграма, че тази постъпка се предприема за постигане „час по-скоро спирането на военните действия, защото според получените днес сведения холерата взема застрашителни размери, с което се влияе крайно неблагоприятно на хода на военните операции против Чаталджа” [40].
Сутринта на 6 ноември българските войски се отдръпнаха на изходните си позиции. Противникът се опита да настъпи от укрепленията № 2, 3 и 7, но бе върнат със силен преграден огън. Командуващият съединените армии не можа да се отърси от дълбоко преживяната злополука и докладва на Главното командуване за големите загуби — до 60 на сто в 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, главно от холерата, както и за отслабването на 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия, непопълнени редовете си след Лозенград и Бунархисар. Неприятелските укрепления се оказали твърде усилени, а недостъпните флангове се поддържали от флотата. Следователно според него за атака с наличните средства не могло вече и дума да става, поради което заповядал да се отбранява „до последна крайност” първоначалната позиция Тарфа — Еникьой — Езетин — станцията Чаталджа — Папас Бургаз. Генерал Димитриев се опасяваше да не би врагът да настъпи със свежи войски и да прекъсне някъде отбелязаната линия, поради което помоли: „Да се вземат мерки, за да бъдем или поддържани солидно и в най-скоро време, или пък да се излезе от сегашното положение по дипломатически път” [41]. Тъй като липсваха подръка значителни подкрепления, тръгна се по втория път.
Генерал Савов, призоваващ довчера да се настъпва неспирно, сега се зае да успокоява загубилия равновесие командуващ с неверни твърдения: „Преговорите за примирие ще почнат и ще се вършат вероятно в два-три дена. Вземете всички мерки по най-енергичен начин да се задържи позицията, за да може тя с огъня си непременно да убие всяко желание на противника да ви атакува. Всяка слабост от наша страна може да насърчи противника и да повлияе за неприемане на условията за примирието и да унищожи всичките наши успехи. Когато е възможно, подкрепления се изпращат” [42]. Последното се каза колкото за поддържане на духа.
Макар да стана ясно, че противникът не може да напусне укрепената си позиция и силите му стигат само за отбрана, генерал Димитриев заповяда на съединените армии да се окопаят дълбоко с готовност да отбият всички атаки, ако такива последват: „Всяко поддаване крачка назад води към гибел. При отбрана ние можем да се удържим на тези силни позиции против тройни и четворни сили, а неприятелят не разполага с такава численост.” Армейският резерв се съсредоточи на крайния ляв фланг [43]. Така вниманието на командуващия бе отвлечено от центъра.
Вечерта късно на 5 ноември царят одобри напълно проекта за примирие и изказа мнението, че „за да се спечели време”, неговото съдържание да се телеграфира чрез Неклюдов и Гирс на Кямил паша. Министър-председателят посети руската легация не само да се оплаче от холерата, която просто „коси” войниците, но и да изтъкне, че ако не се сключи бързо примирие на съобщените условия, „ще стане нужда да влезем в Цариград”. Неговите колеги го поздравиха за находчивостта в трудното положение. Телеграмата незабавно отлетя за Цариград, отнасяйки съгласието за примирие, намерението да се упълномощят главнокомандуващите и разменят чрез тях условията за примирие, както и да се подготви окончателният мир [44].
В 2 ч. след полунощ на 6 ноември Гешов получи нова царска телеграма, в която се предлагаше, докато трае примирието, османските войски да опразнят Чаталджанската позиция и се оттеглят към Цариград, а българските армии да се отдръпнат на линията Мидия — Сарай — Чорлу — Родосто, като се образува неутрална зона между воюващите страни. На одринския гарнизон се предоставяше правото да излезе от крепостта с оръжието си и остане в България до сключването на мира. Тези смекчаващи изменения се правеха, „за да се пощади малко честолюбието на Турция”, като Гирс ги предаде от свое име [45]. След два часа обзетият от безсъница министър-председател прочете друга телеграма, забраняваща „до втора заповед” да се съобщава на Кямил паша склонността към снизхождение [46]. Той въздъхна с облекчение, защото разбра, че „работите на бойното поле не са тъй зле”. Но в Министерския съвет общото впечатление от „лутането” на Главното командуване не се подобри [47]. Изрази се единодушното мнение, че дори смекчението на условията да се предаде от името на Гирс, това „може да насърчи турците и да ги направи да откажат дори почването на преговорите за примирие”. Ето защо се препоръча да бъде предадено чрез руското посолство искането Портата да натовари по-скоро Назъм паша да почне преговори с пълномощник на царя и ако се срещне неотстъпчивост, едва тогава да се прояви отстъпчивост под прикритието на „великодушието” [48]. Фердинанд се съгласи, принуден от тежестта на вината си, да бъде временно примирителен.
На Чаталджа двете воюващи страни затънаха в позиционна война. Българите не успяха да пробият отбранителната линия, но и турците не бяха в състояние да настъпят, което издаваше трудното им положение. Водеше се артилерийски двубой. Генерал Димитриев допусна, че съединените армии могат да зазимуват на сегашните си места, та нареди на 7 ноември да се подготвят землянки и събере топливо [49]. Това, което генерал Кутинчев се въздържа да заяви на командуващия съединените армии, го направи генерал Христов с острия упрек, че не било изслушано мнението на началниците на дивизиите, познаващи отблизо моралното, материалното и санитарното състояние на своите части, налучкващи избора на „най-малкото зло”. Той изказа горчиво съжаление, че атаката не бе продължена с вкарване в боя и на второешелонните дивизии. Началникът на дунавци настоя да се задържи сегашната силна позиция и ако врагът излезе от укрепленията си, „един път отклонен от тях, той не би могъл да се спре и под стените на Цариград” [50]. Всъщност генерал Димитриев също желаеше да бъдат извлечени вражеските войски от укрепената позиция, не възнамеряваше да отстъпва, но за всеки случай разпореди проучването на една, ариергардна позиция на 5 км назад [51]. Извън обсега на неприятелската артилерия.
Правителството узна „по околен път” подробностите за несполучилото сражение, когато „тъмнината” около неговите последици се вдигна от получената на 7 ноември телеграма на Гирс. Руският посланик се срещна предния ден с Кямил паша и Норадунгиян ефенди, на които обърна внимание да приемат условията на съюзниците „за спасението на Цариград”. Великият везир запита какви са условията, обаче Гирс го посъветва да се приемат каквито и да бъдат те, „тъй като времето не търпи бавене”. На забележката, че през последните два дена положението на Чаталджа се било подобрило, посланикът възрази, че не бива да се възлагат извънредни надежди на случайния успех, защото без съмнение „всичката война е изгубена от турците” [52]. Отбитите атаки повдигнаха духа на управляващите кръгове в Цариград и ги направиха опърничави.
В Министерския съвет се чуха недоволни гласове срещу Главната квартира, която не предаваше навреме новините от бойното поле, представяше положението с прословутото изречение — „На Чаталджа всичко е спокойно”, поставяйки министрите пред необходимостта да разискват „съдбоносни въпроси в тъмнина”. Гешов бе натоварен да настоява пред царя, ако преговорите за примирие не са още започнати, то упълномощеното от него лице да даде на Назъм паша срок от 24 часа да ги почне: „Ако от турците не се получи отговор, Ваше Величество ще имате право, ако благоразсъдите, да подновите военните действия” [53]. Фердинанд като главнокомандуващ си бе присвоил правото да заповядва откриването на огън.
Стигнал в Лозенград на 7 ноември, Данев съобщи на правителството — в сражението за Чаталджа проличало, че „турците не са съвсем деморализираш!”. Сред българските войски — болести, умора и поотслабнал дух. Той посъветва да се наблегне пред Неклюдов Русия да предприеме най-енергични постъпки за сключване на примирие, за което ще се смекчат някои условия от българска страна: „Ако обаче тия преговори излязат безуспешни и ще трябва с чувствителни жертви да форсираме Чаталджанската линия, за което впрочем се вземат всички мерки, нека Русия бъде уверена, че нашето обществено мнение ще иска не само да влезем в Цариград, но и да преместим установената линия Сарос — Мидия много по? на изток. Във всеки случай да имаме поне изход и на Мраморно море.” Вместо да се превърне в спирачка на царските честолюбиви желания, председателят на Народното събрание се впрегна в тяхното разпалване. В същия дух се изказа и по въпроса за Солун: „Ние сме решени да не допуснем по никой начин да остане той гръцки; щом гърците откриват картите, няма защо ние да мълчим” [54].
Гешов пожела да се дават редовно на правителството подробни сведения относно положението на фронта — „да не оставаме неосветлени, когато решаваме въпроси от съдбоносна важност”. Той осведоми Данев, че настоял с успех пред Неклюдов „за нуждата от примирие”. Руската дипломация се надявала Румъния да влезе в Балканския съюз, като се задоволи с 200 кв. км ректификация на българската граница в Добруджа. Понеже бе невъзможно да се изпълни гръцкото искане за дележ преди сключването на мира, министър-председателят постави въпроса да се подпише примирие без тях [55].
8 ноември започна щастливо за българския боен флот. В 0,45 ч. след полунощ миноносният отряд на капитан II ранг Димитър Добрев атакува конвой, следващ пътя си от Кюстенджа за Цариград. Торпедото на „Дръзки” попадна в кръстосвача „Хамидие”. След завързалата се оръдейна престрелка българските военни моряци с достойно изпълнен дълг се завърнаха във варненското пристанище [56]. Превозът на оръжие и храни по море не престана, обаче подвигът на тези малки военноморски единици, управлявани от големи моряци, застави превъзхождащия вражески флот да не доближава до българските брегове. Морската блокада стана неефективна.
Дори и след първата злополука се намериха български дипломати, които продължаваха да проповядват чувства вместо разум. Потопил се в славянофилските среди, Бобчев изтъкваше призива — „българите трябва да въдворят кръста на „Св. София” и да продиктуват условията на мира” [57]. Ризов пък предаваше допадащите му мисли на „нашите приятели”, смятащи „абсолютно необходимо” влизането в Цариград и оставането там, докато великите сили утвърдят сключения мир. Гешов с основание направи бележката: „Какво разбирате под думата приятели и в бъдеще обозначавайте точно приятелите, които Ви дават съвети” [58]. Съществуваха и прикрити неприятели.
Царят направи извод от телеграмата на Гирс, че „турците не са склонни за примирие”, но „за да се спечели време от 10—15 дена, необходими за стягането и усилването на нашата армия”, той настоя на 8 ноември върху необходимостта да се започнат преговори за примирие, „макар и с явен изглед на неуспех”. Фердинанд поиска руският посланик да натисне Портата по-скоро да назначи лице, „което да почне веднага преговорите за примирие с нашите пълномощници” — „главното е да се почнат преговорите за примирие по какъв и да е начин”. Данев предложи „маневрата” да се оповести чрез БТА — съединените съюзнически сили се насочват вече към Цариград [59]. Надеждата бе в единното въздействие на Балканския съюз, което обаче си остана пожелание. Правителството предаде съобщение, че докато Портата не предложи приемливи за съюзниците условия, войната ще продължава [60].
За да не остане съмнение в стремежа му към спиране на военните действия, на 8 ноември в 10,50 ч. генерал Димитриев доложи на Главното командуване, запитал го за числеността на войските, годни да участвуват „в един скорошен бой”. Обрисувайки общото стратегическо положение на съединените армии, той потвърди със съжаление, че след несполучливия опит за атака с открита сила срещу Чаталджанската .позиция „противникът видимо се е ободрил и почва да става твърде дързък”. Той струпвал огромно количество артилерия от всевъзможни калибри, всекидневно получавал подкрепления, заплашвал със стоварване на десанти по море, с което могъл да се насочи към обкръжаване на 1-ва и 3-а армия. Българските пехотни полкове оредели от холерата до 2000 ножа, повече от половината офицери излезли от строя, а полската артилерия пестяла боеприпасите, поради което командуващият съединените армии изрази опасението си „да не би силно пооределите редове да бъдат прекъснати при един силен напор на противника, какъвто след няколко дни той ще бъде в състояние да направи”. Холерната епидемия обхванала и 1-ва армия. Заключението бе доста черногледо: „При тези условия моето мнение е, че нам ни трябва в най-скоро време или една солидна поддръжка от две-три пресни дивизии най-малко, или пък незабавно спиране на военните действия по дипломатически ред. Направете сега последното, докато това може да стане все още на сносни условия. След една (нова — б. а.) несполука тук мъчно е да се предвидят последствията. Тъй или инак ние сме решени да се държим до крайност, но въпреки това възможно е да бъдем бити, а това ще бъде равносилно на катастрофа” [61]. От казаното се налагаше изводът за примирие по военна необходимост, макар че османската армия бе негодна за настъпление.
След злополуката генералите Савов и Фичев внезапно се обединиха в едно общо мнение, което обосноваха в доклад, представен на царя на 8 ноември. Отчитайки печалните последици от холерата, боевете и оскъдното продоволствие, те прецениха, че съединените армии „не са способни в настоящата минута за никакви операции” и се нуждаят от „най-малко 20-дневна почивка”: „Заради това ние считаме, че сключването на примирие с турците е от първостепенна нужда. В противен случай ние открито и категорично заявяваме, че армията може да бъде поставена в безизходно положение, а следователно и свързаните с нейната боева способност висши политически интереси, за което ако не се вземе във внимание нашето мнение, ние сваляме от себе си всяка отговорност за последствията” [62]. Везните натежаха към примирието. Предварителният мир би бил неблагоприятен поради неуспеха пред Чаталджанската позиция. Окопитила се, Портата можеше и изобщо да го откаже.
Фердинанд така се мяташе между храбростта и малодушието, че в Министерския съвет съжалиха, че не могат да го приберат в София. Тревожният зов на командуващия съединените армии, схванат като отчаяние пред разпространяващата се холерна епидемия, и особено предположението, че поради нейната зловеща „коситба” „армията не ще бъде в положение да покаже каквато и да била бойна дейност”, накара монарха на 8 ноември вечерта да се обърне повелително към Гешев: „Настойте енергически пред руското правителство да интервира незабавно за спирането на военните операции, ако трябва дори чрез прибягване до най-крайната мярка” [63]. Не се уточни каква, но вероятно ставаше дума за повече руски броненосци в Златния рог.
Управляващите кръгове в Цариград се окопитиха след отбиването на атаката, поради което предаденият им на 8 ноември проект за примирие произведе негодувание, особено против исканото опразване на удържалата се Чаталджанска позиция. Там замечтаха, че сега не на тях, а на българите се падало да бързат със сключването на примирие. Гирс настойчиво посъветва да се назначат пълномощници и незабавно да се влезе в преговори по проекта, за да се спаси империята от по-тежките последици на войната. В себе си той виждаше две възможности за българите — или смекчаване на условията, или превземане на укрепената позиция [64]. Портата определи своите представители, защото нейната армия не бе способна да настъпи.
Генерал Савов не можа да сдържи гнева си от коренната промяна в държането на „кабинетния” командуващ съединените армии и го упрекна, че поради неуспешната атака на 5 ноември „Турция сега е малко наклонна да иска примирие”. По заповед на царя той обърна внимание на „лошите последствия от тия с нищо неоправдани нерешителни действия, които настъпиха тъкмо тогава, когато трябваше да жънем плодовете от нашите досегашни победи”: „Имайте предвид, че всички сведения от Цариград ни третират като разбити и победени под Чаталджа. Ще понесем ли този срам?” Генерал Димитриев направи убедителна защита, но не на себе си: „Не ми хваща сърце да обвинявам войските, които атакуваха,че не са си изпълнили дълга. Процентът на загубите свидетелствува за това — в някои полкове той достига до 50, а офицерите — 75. Ние сме отблъснати, защото се бихме с болни части. Ако нас ни считат победени, то нас ни победи не врагът, а болестите.” Командуващият повтори, че съединените армии не са способни за предприемане на нова атака срещу укрепената линия, но ще се удържат „до последна крайност, догдето развиващата се в такива заплашителни размери болест ни позволи да държим оръжието в ръце”. Главното командуване също не можеше да обвинява войските в малодушие и, както за битката при Бунархисар и Люлебургаз, раздаде за Чаталджанското сражение по 60 войнишки кръста „За храброст” на всеки пехотен полк [65]. Разкриването на истинското положение бе за предпочитане вместо заблуждаващите доклади, но в случая боите бяха прекалено сгъстени, което стресна царя и правителството.
Най-уязвимото място на българската действуваща армия се оказа санитарната служба. Закъснелите мерки срещу холерата трябваше да подобрят здравословното състояние на личния състав. „Санитарният трагизъм” заплашваше да извади продължително от строя 18 000 души. Епидемията отнесе безвъзвратно 3 000 души. От Виена пристигна по спешност група бактериолози. Сега чак се намериха 4420 лв. и 30 ст. за внос на антихолерична ваксина от Германия, след като на царската трапеза по случай четвърт век от възшествието се изпи евксиноградско вино за 4866 лв. народна пара [66]. Изплатени на дворцовата изба.
Като председател на Българския Червен кръст Гешов имаше възможност да разшири санитарната помощ от чужбина. Пристигнаха 14 санитарни мисии от Русия, 5 от Австро-Унгария, 3 от Великобритания, по една от Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Швейцария, Румъния, Чехия, Хърватско и Египет [67]. Човеколюбие, заслужаващо най-сърдечна благодарност и запомняща се трайна признателност.
Рано сутринта на 9 ноември Данев, оспорвайки лошото впечатление от подадената тревога, успокои Министерския съвет, че „в действителност положението не е дотам влошено”, холерните заболявания намалявали и вероятно след получаването на смекчените условия Гирс щял да склони Портата да почне преговорите за примирие: „В такъв случай депешата на царя става безпредметна” [68]. Така се спести неудобството на Фердинанд да отмени собственото си необмислено нареждане.
Във втора телеграма, макар да омаловажаваше успеха на противника с позоваване на неговата негодност за настъпление, председателят на Народното събрание нарече санитарното състояние на съединените армии обезпокоително: „Изобщо положението, без да бъде тревожно, изисква да направим възможното за сключването на примирието.” Царят се опасяваше да не би Румъния да се намеси, та предложи да се отстъпи доброволно Силистра, за да не се жертвуват принудително Добрич и Балчик. Предложението на гръцкото правителство за дележ не се взе предвид, защото мирът бил още далеч [69].
Данев помоли Гешов да съобщи на Гирс, че българските-пълномощници са — негова милост, генералите Савов и Фичев, секретарят Чапрашиков и легационният съветник Никола Станчов. Той се опита да „изклинчи”, понеже щели да се разглеждат „чисто военни въпроси” и следователно било неудобно да се поставя начело гражданско лице. Царят обаче, отбелязвайки едностранчивостта на генералите, според него „хипнотизирани” от преживения сериозен неуспех, търсеше в участието на Данев „противовес на тяхната вероятна отстъпчивост”. Понеже председателят на Народното събрание упорствуваше ,да не се бърка във военните работи, Фердинанд почти просълзен го прегърна и помоли: „Недейте отказва, спасете хубавата ми армия” [70]! Надменният Кобург бе способен да изиграе и подобна сърцераздирателна сцена.
Делегацията получи широки пълномощия. Като започне от смекчените условия, да развие преговорите на място и стигне до обещанието да бъде одобрено всичко „съвместимо с нашите нужди, интереси и достолепие”. Генералите се бояха за здравословното състояние на армията и се стремяха по-скоро да сключат примирие, дори като воюващите страни останат на позициите си. Данев поддържаше, ако Одрин не се изтръгне от вражеските ръце, неговият гарнизон да не бъде снабдяван, а през него да минават влаковете с храни за съединените армии на Чаталджа [71]. Допускаше се преговорите да продължат десетина дена.
След като обиколи позицията, видният славянофил Александър Гучков писа на 10 ноември на Данев да свири „отбой”. Той го призова да прояви умереност и благоразумие, за да не рискува постигнатите забележителни успехи: „А мечтата за Цариград, скъпа и на мен мечта, оставете за друг момент” [72]. Самият Николай II не даде подобен съвет на Бобчев в аудиенцията на 12 ноември, а само се съгласи „да се довърши великото дело на Царя-Освободителя”. До санстефанските предели. Той повтори, че Русия още не е готова за война, възприе предложението да се гарантира румънското владение над Северна Добруджа и препоръча споразумение с Гърция за Солун. На императора допадна пожеланието на пълномощния министър Балканският съюз да стане всеобхватно православен [73]. Като се включи и Румъния.
Назначените делегати можеха да преговарят само за сключване на примирие, понеже за предварителния мир се налагаше допълнително запитване за условията на съюзниците. На 9 ноември Гешов предаде на Фердинанд мнението на Министерския съвет, че последните трябва да бъдат помолени да кажат дали искат да имат по един пълномощник при преговорите за мир, като побързат с изработването и съобщаването на своите условия. Министър-председателят обърна внимание, че гърците искат първо дележ на Македония, а после подписване на мира — „нещо невъзможно, тъй като те искат непременно Солун” [74]. Действително последва протакане от страна на Атина, за да наложи изгоден за нея дележ.
Коромилас се стараеше да получи българския проект за разграничаване в Македония, „за да има удоволствието да го отхвърли”, и чак тогава да се почнат преговори за прокарване на една средна между двете предложени линии. Той не приемаше нито включването на Крит и Беломорските острови в сметката, нито принципа на съразмерността. На 5 ноември външният министър настоя в Гърция да влязат казите — Саръшабанска, Кавалска, Правищка, Драмска, Зъхненска, Серска, половината от Демирхисарска, три четвърти от Дойранска, четири пети от Гевгелийска, цялата Воденска, една трета от Прилепска, две трети от Битолска, пет шести от Корчанска, една трета от Старовска и излаз на Химара на Авлонския залив. Относно принадлежността на Солун Коромилас се зарече, че „по-скоро ще си отсече главата, отколкото да отстъпи”, изтъквайки необходимостта от известен хинтерланд за града. Той упорствуваше, че преди да се кажат условията за мира, ще трябва да се постигне съглашение върху дележа, а арбитражът по средната линия .бил неудобна процедура. Това не му попречи да се оплаче на Демидов, че не се спазвало „равновесието”, и то без да приема съразмерността като основа на разпределението. В Петербург се предаде линията Битоля — Солун — Сяр — Кавала, обаче Сазонов предпочете да остави съюзниците „да си уредят сами” спорните въпроси [75]. Венизелос поне се показваше склонен да „отстъпи” Кавала и околността.
Натоварени да проучат основно въпроса, М. Сарафов и Атанас Шопов докладваха на Министерския съвет, че според предложението на Коромилас Гърция се удвоява, а България се увеличава с 50 на сто, като първата присъединява 2 000 000 население, втората — 1 290 000. Гърците живееха в южната и източната част на Одринския вилает, наброявайки до линията Мидия — Енос 155 300 души, докато българите в Югозападна Македония достигаха 525 000 души. Ръководени от принципите на съразмерността, народността и дадените жертви, двамата видни познавачи предложиха следната линия: гр. Мидия на Черно море, по р. Еркене до вливането й в р. Марица и по нейното течение до устието в Бяло море, по неговия бряг включително остров Тасос до устието на р. Караазмак, по течението й и по границата на Санстефанския договор, по западния бряг на Енидже-Вардарското езеро, р. Мегленица, южния бряг на Островското езеро до Костурското езеро, на запад от гр. Корча и Старово, по западната граница на Охридската каза. Солун трябваше или да се присъедини, или да се обяви за свободно пристанище под управлението на съюзните държави. Като крайна отстъпка горната линия от Островското езеро да се премести по южните брегове на Преспанското и Охридското езеро, като се оставят на Гърция цялата Корчанска каза и части от Костурската и Кайлярската каза. Така България щеше да присъедини население около 2 500 000 души, включително 76 000 гърци в Южна Македония, а Гърция — 1 350 000 души, включително 65 000 българи; територия съответно — 63 000 кв. км и 34 000 кв. км. Двете държави се увеличаваха по население с 50 на сто, а по територия съответно с 66 и 55 на сто, дори без Беломорските острови. Като се прибавеше и населението на островите, цифрата нарастваше на 1 600 000 души [76].
Големият специалист по македоно-одринския въпрос Шопов прецени на 7 ноември, че три четвърти от Македония e окупирана от сръбски и гръцки войски, задавайки тревожния въпрос, дали ще я напуснат доброволно: „Съмнително. Тогава? Отчаяние!” Той отново се произнесе за цялостна автономна Македония, за да не бъде разпокъсана от съюзниците. Гешов отказа да предложи разделителна линия, преди да се постигне съгласие върху принципа на съразмерността — жертви, население, територия, плодородие [77].
Министерският съвет защити становището, че още е невъзможно да се представи контрапроект с точно обозначение на желаните бъдещи граници в Македония, защото не може да се предвиди къде ще преминава новата граница с Османската империя. Крит и другите острови трябваше да се включат в разпределението, понеже тяхното придобиване се дължеше и на огромните български жертви на решаващия боен театър. Все пак правителството прие да предложи засега известни принципи, на основание на които после спорът би могъл да се реши по-лесно. На 9 ноември десетте точки бяха представени на Фердинанд и Данев за одобрение: довоенната съразмерност на население и територия да се запази (България — 4 400 000 жители и 96 000 кв. км, Гърция — 2 632 000 жители и 65 000 кв. км), материални и човешки жертви; международно признатите права на съюзните държави за разширение (Цариградската конференция от 1876 г., Санстефанския договор от 1878 г. и др.); стопанското значение на освободените земи и население; географско положение; всички придобивки от войната, включително островите, представляват общо достояние на съюзниците, „което трябва да се подели”; естествени граници по планини и реки; задължения в полза на чужденците, концесии, железници и пр. [78]. Така определените принципи съдържаха справедливото разрешение на спора, стига да имаше кой и как да ги приложи на дело.
Гешов нарече проекта на Коромилас „чудовищен” и продължи да убеждава да бъде узаконена съразмерността. Гръцкото правителство изобщо не гласува доверие на българските пълномощници за разлика от другите съюзници и назначи свои — Панас и майор Францис. Военната конвенция предвиждаше всяко примирие, по-дълго от 24 часа, да се сключва със съгласието на съюзниците [79]. Това означаваше да се чака, докато гръцкият пълномощен министър преодолее разстоянието София — Лозенград — Чаталджа.
След продължително съвещание в Главната квартира царят и председателят на Народното събрание потвърдиха на 11 ноември, че подялбата би могла да се извърши, като се спази съразмерността и ако влязат в „поделителната маса” Крит и Беломорските острови: „Но произволното чертане на картата на Македония, с което се поставят вън от пределите на България местности, от които нормално но никой начин и под никакви условия не можем се отказа, не е сериозен проект, на който би заслужавало да се постави контрапроект” [80]. Правителството получи силна подкрепа в проявената неотстъпчивост.
Коромилас обаче държеше да се даде конкретна форма на изброените принципи, като Гешов представи бързо своята „крайна линия върху картата”, за да получи гръцките условия за мир. Той пророкува, че примирието ще бъде изцяло в полза на противника [81]. Войнственото настроение на гръцките меродавни среди не им пречеше да освобождават военнопленници, които „на честна дума” да не вземат повече участие във войната. Генерал Р. Петров докладва, че гръцки части проникнали до Сяр и Гевгели, „като се разполагат там като завоеватели” и преследват българското население, и само след „силни заплашвания” напуснали направлението Солун — Кукуш. Той заключи недоволно: „С оттеглянето на 7-а дивизия от Солун и околността гърците непременно ще окупират всичкото пространство до Дойран, Демирхисар, Сяр, а може би и Драма, и Кавала. То е пространството, върху което изказват открито претенции да го присъединят към Гърция, разбира се, и Солун” [82].
По заповед на царя министър-председателят поиска да не се пускат пленените турци, които ще продължат да се бият против българите на Чаталджа и Галиполския полуостров, както и да не навлизат гръцки войски в освободените от 7-а рилска дивизия български земи на север и изток от Солун, защото и двата случая щяха да се смятат за „неприятелски действия” [83]. Въпреки предупреждението съюзниците продължиха да минават през редовете на оставените малки български части и „освобождават” повторно освободени вече земи.
Гръцкото правителство щедро предложи услугите си, разбира се, срещу злато, да прехвърли на 20 парахода колкото се може по-скоро рилци в Дедеагач, понеже се страхуваше от установяването на кондоминиум (съвместно владение) в Солун. То подхвърли и за две свои дивизии. Министерският съвет изказа мнението да се оставят „непременно поне две дружини” в оспорвания град, доста символично военно присъствие. Гешов се произнесе да не се викат гръцки войски в Тракия „освен при крайна необходимост”. Но за да изпита словесната готовност на Атина за оказване на подкрепа, генерал Фичев се съгласи да приеме една гръцка дивизия, която обаче се отказа под предлог, че всичко се насочва в Епир [84]. Една съвместна акция на българските и гръцките въоръжени сили по суша и море би застрашила Дарданелите.
От фронта долиташе краткото успокояващо изречение — „На Чаталджа е тихо”. Този път съобщението бе достоверно. На 9 ноември в 10,50 ч. генерал Фичев уведоми генерал Димитриев, че на следващия ден рано българските пълномощници тръгват за Бююкчекмедже, за да преговарят за примирие: „Вземете най-строги мерки щото до сключването на примирието да не би турците да ни атакуват и дадем промах. Стегнете частите в най-широк смисъл на думата — въведете най-строга дисциплина, възвърнете старата непоколебима стойност, като имате предвид, че само при тия условия можем да сломим врага, да пожънем благоприятни резултати за нашата народна кауза от досегашните наши победи и грамадни жертви” [85].
Командуващият съединените армии, макар и лично здрав, бе обхванат от отчаянието на холерната зараза: „Болестта взема ужасни размери.” Полковете останали с по 2000 души, духът силно понижен: „Това е истинската причина на работите и това аз счетох за свой свещен дълг да донеса.” Почувствувал опасността от примирие „на всяка цена”, генерал Савов правеше в Главната квартира други изчисления, според които на Чаталджанската позиция противникът разполагаше с 80 000 души, от които само 30 000 напълно боеспособни. Дори и с по 2000 пушки в полк можеше да се устрои „сериозна отбрана”: „Положението пред Вас (генерал Димитриев — б. а.) не е така много опасно, както се представлява там… В щаба Ви ще е по-добре при работата да се обсъждат нещата с по-голямо спокойствие, като се има предвид, че турците в санитарно отношение стоят десет пъти по-зле от нас.” Сравнението обаче бе слабо утешение. По-ободрително прозвуча известието, че „на първа ръка” Главното командуване изпраща 10 000 души с 12 крепостни оръдия, след шест дена пристигаше 7-а рилска дивизия, а по-късно и 2-ра тракийска дивизия [86].
Според най-нови сведения врагът се струпваше в центъра на укрепената позиция. Генерал Димитриев допускаше, че „турците тези дни ще се стараят да добият още някой макар частичен успех, за да могат да подкрепят преговорите за мира, които скоро ще се почнат”. Той разпореди най-бдително охраняване, особено нощем, за да не се случи изненада с ненадейно нападение. И наистина противникът проведе две нощни рекогносцировъчни атаки срещу окопите на 15-и ломски полк и 3-и бдински полк. Подбрани религиозни фанатици с превръзки на ръцете „София или смърт”, снабдени с Корана, електрически фенерчета и ръчни гранати, влязоха в ръкопашни схватки с българските войници, които ги отхвърлиха обратно „на нож”. Бдинци дадоха скъпа жертва — своя командир полковник Георги Тенев, настигнал, макар и болен, полка си на бойното поле, за да загине там със смъртта на храбрите [87]. В тази народна война загиваха и старши офицери, които неведнъж лично водеха бойците напред.
Отделните опити на неприятеля да всее смут в българските редици накараха генерал Димитриев да заповяда „отбраната да се води по-активно”, като турците изобщо да се не допускат да излизат извън укрепленията. Специални команди се изпратиха да ловят „езици” и следят всяко движение пред Чаталджанската позиция. Започна изкопаването на няколко реда окопи и скрити ходове, изграждане на блиндажи, места за боеприпаси, мостове и пътища [88]. Командуващият се готвеше за упорита отбрана, която не можеше да се окачестви като временна.
Макар двете страни да се съгласиха да изпратят пълномощници за преговори, всяка пазеше ревностно бойния си престиж. Полковник Нерезов предаде на генерал Кутинчев да бъде изпратен парламентьор до Назъм паша със съобщението, че българската мисия пристига вечерта на 10 ноември на станцията Кабакчи, а на 11 ноември в 15 ч. ще бъде при с. Каликрата, за да започнат преговорите за примирие. Следователно трябваше да се издаде заповед за преустановяване на военните действия на този участък от фронта. Генерал Фичев след час и половина отмени горното нареждане в смисъл да се чака неприятелският парламентьор, за да бъде изслушан при „поведение на твърда резервираност” [89].
На 11 ноември в 14,30 ч. парламентьорът на Назъм паша се появи при предните постове на 1-ва софийска дивизия. Чрез него бе уговорено срещата да стане на следващия ден в 13 ч. в с. Бакчикьой (Плая) на неутралната зона при залива Бююкчекмедже [90]. По обед българските пълномощници пристигнаха в щаба на 1-ва армия, откъдето Данев телеграфира на Гешов, след като се бе видял и с генерал Димитриев. Той наброи в 3-а армия 18—20 000 болни, предимно от холера, без ефикасни средства за борба против „тоя бич”, освен извадените от строя 17 500 души в битката при Бунархисар и Люлебургаз. В полковете загубите на офицери се колебаеха между 50 и 75 на сто: „При тая неблагоприятна обстановка, която е повлияла и на духа на армията, ние почваме утре преговорите” [91]. Гешов провери достоверността на казаното, запитвайки по телефона полковник Нерезов, който доложи, че броят на холерно болните намалява и „духът на армията е отличен” [92]. Данев явно не бе черпил данните от Главната квартира.
Предвид на „вероятната среща” между делегатите на двете воюващи страни генерал Фичев заповяда да не се открива огън от 7 ч. на 12 ноември, разбира се, „ако турците не стрелят”. Бойната готовност на войските не биваше да намалява „ни най-малко” [93]. За да се запазят изгледите за сключване на изгодно примирие.
–––––––––––––––––––––––––––
[size=54]1. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 40.
2. В. Мир, № 3703, 4. XI. 1912.
3. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 41—43; Войната… Т. 4, с. 264—320; Мухтар, М., цит. съч., с. 135—136.
4. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 145-150; Войната… Т. 4, с. 234—263.
5. Пак там, л. 152—173.
6. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 545.
7. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 186.
8. Димитриев, P., цит. съч., с. 332.
9. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2. л. 50; Димитриев, P., цит. съч., а 335— 336.
10. Войната… Т. 4, с. 429—430; В. Мир, № 3705—3706, 6—7. XI. 1912; РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No 531, Bl. 1.
11. БИА, ф. 21, а. е. 1, л. 291—292; Войната… Т. 4, с. 334—341; Мухтар, М., цит. съч., с. 137—140.
12. Пак там, а. е. 1, л. 11; а. е. 2, л. 9—12.
13. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 599, 633—634.
14. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 192—193, 198, 203, 212—214; Войната… Т. 4, с. 399—421.
15. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 330.
16. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 602, 610; Приложение към том втори… с. 121; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 69—76.
17. Войната… Т. 4, с. 424—428; Димитриев, P., цит. съч., с. 424—428; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 67—69.
18. ДВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 222—224. Германски военни инструктори свидетелствуват: „Ако българите натиснат (още — б. а.), Цариград лежи напълно отворен”. — РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No A 21556, Bl. 1—4.
19. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 245—247.
20. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 566.
21. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280.
22. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Христов, Ат., цит. съч., с. 183—185.
23. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280; Жеков, Н., цит. съч., с. 224—225. Генерал Христов също предложи да се продължи атаката, но командуващият съединените армии се позова на холерата и липсата на достатъчно средства. — Приложение към том втори… с. 226—227.
24. Пак там, а. е. 4, л. 264.
25. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 152—155.
26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е
Parabellum
12-12-2003, 08:50
ПРИНУДИТЕЛНО СКЛЮЧВАНЕ НА ПРИМИРИЕ
Точно в уречения час на 12 ноември османските пратеници се появиха в с. Плая, разположено на западния бряг на залива Бююкчекмедже, съпроводени от ескадрон български конници. Пълномощниците домакини ги посрещнаха на пътната врата на къщата, в която бяха отседнали, и ги поканиха на кафе. Разговорът не вървеше. Назъм паша изглеждаше мрачен, министърът на търговията и земеделието Мустафа Решид паша сподели благопожеланието да се тури по-скоро край на кръвопролитието, а полковникът от Генералния щаб Али Риза бей чакаше да се стигне до военнотехническите подробности. Първият зададен въпрос бе дали българските представители имат пълномощие за сключване на предварителен мир. Отговори им се, че разполагат само с пълномощия за сключване на примирие. По взаимно съгласие двете страни решиха смесена военна комисия да тегли демаркационната линия между позициите на техните армии. Следващото заседание бе насрочено за 14 ноември от 13 ч. във вагон-салона на Източните железници, докаран до железопътния мост пред гр. Чаталджа [94].
Данев веднага долови желанието на османските делегати да печелят време, тъй като настояха да се почака пристигането на Панас. Генерал Савов пък направи извода, че те изобщо нямат искрено намерение да сключват дори примирие, поради което България трябвало да се готви „с всички сили за упорита борба”. Според него било грешно допускането на гръцки представители, понеже положението на тяхната армия не могло да се сравнява с това на българската, „за което те би протакали преговорите, за да отслабнем ние, та да могат после да наложат своите претенции”. Помощникът на главнокомандуващия се произнесе за ускоряване въпроса за примирието, „за да се види неискреното намерение на турците”, смятайки, че „бавенето на преговорите ни омаломощава, понеже поради болестта ефективността на армията намалява, а с това и бойната способност на армията” [95]. Този път Главното командуване, наречено от министрите „колеблив барометър”, бързаше да сключи действително примирие, след като пренебрегна предложението на Кямил паша.
Като се убедиха с очите си, че положението на противника се е позакрепило след отбиването на българския напън, на 13 ноември тримата делегати взеха да търсят запасни начини на действие. Те предложиха на Министерския съвет да обсъди дали не ще бъде полезно да се изпрати банкерът Константин Хаджикалчов през Кюстенджа в Цариград, където като отдавнашен познайник на великия везир да разбере от извора на какви отстъпки е готова Портата в случай на сключване на мир. Пратеникът трябваше да действува като частно лице, за да не се издаде някаква слабост. Известно бе, че тайни пратеници на Кямил паша вече преговаряха в Атина [96]. Но не и в самата имперска столица.
Второто предложение изхождаше пак от опита на гърците, които подкупиха Тахсин паша, за да им „продаде” Солун. Народният представител Теньо Начев, по прякор „Цукалото”, бе избран за проникване в Одринската крепост, предрешен като офицер парламентьор, където да се опита „чрез аргументи звонкови” да убеди коменданта Мехмед Шукри паша да вдигне бялото знаме. Царят одобри и двете идеи и посъветва правителството да не се колебае и да не жали златото. Той казваше назидателно: „Аз си пазя парите за лошите хора и не ги раздавам на добрите” [97]. Фердинанд обърна внимание на „нахалните надежди”, появили се в опомнилия се противник, подсилван всекидневно с пресни подкрепления от Мала Азия и с оръжие от Германия през Кюстенджа: „Настоявам най-убедително за бързото приемане мисията на Калчов в Цариград и одрински подкуп чрез Цукалото, иначе отхвърлям всяка отговорност за последствията” [98]. След като бе дал директивата за атаката на Чаталджанската позиция.
Министерският съвет обаче не одобри изпращането на Хаджикалчов в Цариград, който по силата на военните обстоятелства не можеше да проникне там като частно лице, а трябваше да се натовари с мисията на делегат. Не се произнесе и по „чисто военния” въпрос относно подкупа: „Главното командуване трябва да знае как да се превземе Одрин, а не Министерският съвет” [99]. Теодоров замина за Главната квартира, за да замести Данев и да попречи на раждането на подобни идеи. По искане на Данев във Външно министерство бе изготвена информация, според която по чужди източници здравословното състояние на османската армия било по-лошо от това на българската. Но по сведение на Неклюдов управляващите кръгове в Цариград били обнадеждени. Великите сили, особено Русия, съветвали Портата да сключи примирие, оставяйки своята морска пехота на Босфора. Дори Германия, чиито „крупове” гърмяха от Чаталджанската позиция, а нейните офицери служеха във вражеските редици, твърдеше, че спазва обявената от „европейския концерт” военна ненамеса [100]. Съпротивата на Портата обаче се поощряваше не толкоз от силите, колкото от претенциите на Румъния в Добруджа.
От Виена „правеха мили очи” на България заради нейните победи и същевременно изтикваха Сърбия от Адриатическо море по долината на Вардар към Бяло море. Граф Берхтолд неуморно изтъкваше храбростта и стремителността на българските войници, които сами се сражавали срещу главната османска армия, разбили я и отхвърлили зад чаталджанските укрепления. Напротив, „сърбите проглушили света със своите самохвалства” и вместо да помагат на България в общото дело, бързали „да заграбят наготово зад гърба на сражаващите се българи” най-хубавите земи, та дори се одързостявали да си присвояват Битоля [101]. Умишленото настройване все още не хващаше здрава почва, но зачестиха гласовете и в правителството, че докато българската армия се изтощава на Чаталджа, съюзниците „ще си оплетат кошника” в Македония [102].
Следователно политическите съображения също изискваха по-скорошно сключване на примирие и мир. Данев откри второто заседание на 14 ноември от 13 ч., подчертавайки, че Кямил паша е направил предложението, прието след съгласуване на мнения между съюзниците. Той прибави, че неговото място не е тук в делегацията, „задачата на която е чисто военна”, обаче приел „по важни политически съображения”, въодушевен от желанието да бъде направена чрез примирието началната крачка към сключването на окончателен мир. Първият български делегат повтори условията, вече съобщени писмено на великия везир. Назъм паша намери условията за тежки, при което Данев отвърна примирително, че е готов да ги смекчи, „особено по отношение съдбата на чаталджанските укрепления”, но след като османският главнокомандуващ представи своя контрапроект. Българските представители очакваха упорита борба по всяко условие, предвиждайки в случай на нужда да отстъпят от максималните до минималните искания: турците запазват Чаталджанската позиция, отстъпват Одрин, чийто гарнизон се оттегля с оръжието си; българските войски щяха да се оттеглят на линията Родосто — Чорлу — Сарай — Мидия. Ако не минеше и това предложение, тогава воюващите армии оставаха на заеманите позиции [103].
Министерският съвет одобри дейността на своите пълномощници, които бяха „най-компетентни” да установят на място условията за примирие. Изказа се единствено предупреждението да не би освободените войски на одринския гарнизон да отидат на Чаталджа. Гешов бързаше да съгласува със съюзниците срока и условията за преговорите за мира, предлагайки те да започнат в София десет дена след подписването на примирието [104]. Българската столица по право заслужаваше да бъде удостоена с почестите на победителите.
Министър-председателят не желаеше да се дава „оръжие” на гръцкото правителство с едно обвинение в нарушаване на военната конвенция. Но Коромилас вече търсеше осигуряване на гръцките искания, съобщавайки в Берлин и Петербург виждането си за бъдещата северна граница — от Авлона на Адриатическо море, над Битоля и Сяр и цялото крайбрежие до Чаталджа! Царят и правителството бяха „крайно възмутени” от това „елинско окръгление”, та пак се наложи Венизелос да изявява склонността си да „даде” Кавала и околността на България [105]. „Щедростта” на гръцкия пръв министър можеше да се прояви, когато българските войски присъствуваха в достатъчно количество в Солун.
Докато на Чаталджанския фронт между българската позиция Тарфа — Еникьой — Арнауткьой и вражеската укрепена позиция „всичко бе спокойно” според разузнаващите самолети и се избягваха „най-малките стълкновения”, то артилерийският двубой около Одринската крепост продължаваше. Генерал Димитриев сподели с генерал Иванов изненадата си от отчаяната съпротива, срещната на Чаталджанската позиция, чиито стари укрепления били поправени заедно с изграждането на нови такива, допълнително усилена с окопи и изкуствени препятствия, поддържана по фланговете от флота. Той живо се интересуваше какви са изгледите за падането на Одринската крепост. Командуващият 2-ра армия не скри, че крепостта няма да падне в скоро време чрез обсада, а само чрез атака с открита сила, за която му бе потребна поне още една дивизия — например 2-ра тракийска. Той планираше за 5—6 дена да придвижи напред обсадната артилерия и да реши съдбата на крепостта за 2—3 дена чрез пробив в нейния източен сектор [106].
Царят изрази мнението — „да се държим отбранително на Чаталджа, а да атакуваме в най-скоро време Одрин”, като се усили обсадната 2-ра армия с още три бригади. Той изрично забрани да става и дума относно снабдяване на одринския гарнизон: „Неговото (на царя — б. а.) желание е да се завършат час по-скоро преговорите и да се заловим за сериозна работа” [107]. Изглежда, Фердинанд смяташе преговорите за несериозна работа. Генералите Савов и Фичев обаче възразиха задружно и осуетиха атакуването на крепостта с открита сила.
Преговорите за примирие не можеха да премахнат опасността в тила на 2-ра армия, произлизаща от Кърджалийския корпус на Мехмед Явер паша в района между Гюмюрджина, Дедеагач и долното течение на р. Марица. За неговото обезвреждане Главното командуване насочи Кърджалийския отряд на генерал-майор Никола Генев и Сборната конна бригада на полковник Александър Танев. Отстъпил от Гюмюрджина, Явер паша се стремеше да премине на левия бряг на Марица при с. Мерхамлъ и да се спаси на Галиполския полуостров [108]. След четиридневно преследване на 13 ноември македоно-одринци заеха гр. Фере, където се съединиха с конницата, овладяла Дедеагач на 9 срещу 11 ноември. На следващия ден по обед вражеският корпус бе обкръжен между Фере, Османджибилюк и Кичукванчево с главните си сили по височините около селата Мерхамлъ и Кермекли, подложени на точен артилерийски обстрел. Парламентьори на Явер паша се явиха при полковник Танев с молба за примирие от 38 часа, обаче бяха върнати от бригадния командир с настояването за лична среща в тричасов срок с пашата и обсъждане на условията за предаване [109]. Полковник Танев бе длъжен да посочи на парламентьорите по-старшия началник в лицето на генерал Генев, чийто отряд води борбата от Кърджали през Гюмюрджина до Мерхамлъ и от когото Явер паша получи предложение за предаване още на 12 ноември.
Преговорите по слагането на оръжие започнаха в 14,30 ч. и завършиха в 22 ч. на 14 ноември, когато корпусният командир подписа протокола за капитулация, според който предаването щеше да се извърши от 14 ч. на 15 ноември. Едва сега полковник Танев уведоми генерал Генев, че противникът е вдигнал бялото знаме. На следващия ден точно в определения час близо до могилата при с. Мерхамлъ Явер паша поднесе сабята си на началника на Кърджалийския отряд, намерил за уместно да му я върне обратно. След пашата захвърлиха оръжието си 263 офицери и 9 381 долни чинове с 8 оръдия, 2 картечници и 1000 коня. Само пет вражески роти успяха да се прехвърлят на лодки и салове на отсрещния бряг [110]. От българска страна не се дадоха жертви, единствен случай в тази война. Всички разпореждания по обкръжаването и пленяването на Кърджалийския корпус се изпращаха направо от Главното командуване в лицето на полковник Нерезов, произвол, засегнал „началническия авторитет” на командуващия 2-ра армия, чиито заповеди се изменяха в изпълнението им от подчинените му генерал Генев и полковник Танев, сякаш „са без значение”. Генерал Иванов се учуди, че началникът на Оперативния отдел му изпраща „не по заповед заповеди”. Полковник Нерезов се оправда с извънредните обстоятелства, налагащи бърз начин на действие, като напомни, че издаваните от него заповеди, макар и поради „просто канцеларски пропуск” неподписани „по заповед”, са равностойни на тези, издадени от генерал Фичев, и следователно трябва точно да се изпълняват [111]. Не можеше обаче да убегне впечатлението, че амбициозният полковник се смяташе за подготвен да изпълнява длъжността на началник-щаб.
На третото заседание, отворено в 10 ч. на 15 ноември, Назъм паша представи контрапроект за примирие — армиите да останат на заеманите позиции, преговорите за мир да започнат незабавно, като примирието трае до неговото сключване или до тяхното прекъсване. Усилията на Данев да прокара поне минималните искания не успяха. Портата не предаваше държащите се крепости. Генералите Савов и Фичев не възприеха идеята да се оттеглят съединените армии от позицията при Чаталджа, която вече бе не по-малко непристъпна от тази на противника. Те се спасяваха от пропускането на одринския гарнизон с оръжието предвид възможното подновяване на военните действия. Ето защо Данев се опря здраво на становището да не се позволи снабдяването на обсадената крепост, за да се обрече тя на предаване от глад, както и да се действува успешно на Галиполския полуостров, като се удържа фронтът на Чаталджа: „Ние ще бъдем достатъчно яки и във военно отношение, за да можем да продължим ефикасно политическите си искания” [112]. В противен случай Портата нямаше да отстъпи повече от санстефанските очертания.
Първият български делегат се постара да издействува прокарването на влакове с храни през Одрин, но Назъм паша не се съгласи. От частни разговори, водени предимно на езика на победените, османските представители не можеха да не забележат различната степен на твърдост в държането на техните събеседници. Данев обаче си запази правото да формулира българските условия. Той предложи за място на мирната конференция Париж или Лондон. Гешов пожела да се задължи империята поне да не пренася пресни подкрепления от Азия и пак препоръча домакинството на София. Същевременно сър Ед. Грей се произнесе в британската столица да заседава посланическа конференция със задача да разглежда или по-точно да преразглежда въпросите, възникнали от войната, за да се предотврати сблъсъкът между силите [113]. Донякъде това предопредели и къде да се състои конференцията за мир.
Следващото заседание се проведе на 16 ноември от 13 до 15 ч., в което за пръв път участвуваха и гръцките пълномощници. Главната точка, около която се развиха разискванията, бе запазването на блокадата в Бяло море. Данев поддържаше Панас, защото и България имаше интерес Дарданелите да останат затворени по време на преговорите за мир. Той влезе в ролята на арбитър. Появи се и надеждата да се пропускат военни транспорти през Одрин, без да бъде продоволствуван неговият гарнизон, от което се направи прибързано изводът, че „крепостта е обречена на здаване без кръвопролитие”. Макар и с подобрено здравословно състояние, 1-ва и 3-а армия не бяха още способни за успешни настъпателни действия. Панас не даде мира на Данев с постоянното си натякване да се прокара разделителна линия в Македония преди започването на преговорите за мир. Председателят на Народното събрание чакаше подписването на примирието, за да му заяви откровено, че „без Солун за България съглашението е невъзможно” [114]. Преговорите се отложиха за 18 ноември, когато трябваше да се получат инструкции от Атина.
Данев запита Гешов дали запазването на блокадата в Бяло море, водещо до запазването на блокадата на черноморския бряг, няма да навреди на икономическите интереси на България. Министър-председателят даде класически отговор: „Безспорно не ще бъде съвместимо, но икономическите интереси остават на заден план при съществуването на нужди, които Вие сте в най-добро положение да оцените, особено като имате при Вас най-меродавните военни” [115]. Генералите изтъкваха военностратегическите интереси.
Поощрен от опита на генерал Велчев да атакува Източния сектор и уповаващ се на сведения за изтощение на обсадения гарнизон, Фердинанд подсказа на генерал Савов, че би могло „да се даде заповед да се нападне и превземе на всяка цена Одринската крепост, докато траят преговорите за примирие”. Така щели да се наложат на Портата по-сгодни условия при сключването на мира. Царската воля обаче бе предадена във форма на препоръка: „Горното предлагам на Ваше усмотрение, без да искам да упражнявам ни най-малък натиск.” И понеже помощникът се изказа против атаката, преди да изминат два-три месеца за действително изтощаване на защитниците, тя не се състоя [116]. Щяха да последват и други по-красноречиви случаи, когато царят не биваше слушан, за разлика от 16 юни. Гръцките пълномощници чакаха нови инструкции от Атина, а там не бързаха да ги пращат, за да наложат оттеглянето на българския гарнизон от Солун и представянето на българската „крайна линия” в Македония, която да отхвърлят. Уловката бе в заблуждението, че временното заемане на освободените земи не предрешава прокарването на бъдещите граници. Гешов обаче отказа да направи предложението, докато не се възприеме принципът на съразмерността, защото не желаеше да дели „може би наполовина” между двете крайни линии. На 15 ноември Венизелос отново се изказа за „справедливостта на средната линия”, като на свой ред се позова на принципа за размяна на населенията и предупреди, че може да потърси осигуряването на гръцките интереси извън Балканския съюз. Той смяташе, че Портата щяла да изиграе съюзниците, спечелвайки време чрез преговорите за примирие да засили армията си.. Коромилас допълни, че мирът трябва да се диктува в Цариград, като се форсират Дарданелите, пожелание, над което царят бе длъжен да се замисли, ако се схващаше като натиск върху Петербург. Той потвърди, че гръцките условия за мира ще се представят едва след като му се съобщи от София „крайната линия”. Хаджимишев все повече се убеждаваше, че само след като се направи тази насрещна стъпка, ще могат да се извадят преговорите „от мъртвата точка” [117]. Доброто намерение обаче бе зле изтълкувано.
Министър-председателят смъмра незаслужено пълномощния министър, че трябвало да бъде по-внимателен в мисията си и да не пледира гръцката кауза. Той намери „възмутително” да се предлага Гърция да вземе три вилаетски центъра — Солун, Битоля и Янина, а България „ни един, тъй като и Одрин е съмнителен”. Портата отказвала да даде повече от сан-стефанската граница в Тракия. Следователно — „по никой начин не можем да теглим западната граница, додето не знаем източната”. Политици като Генадиев обаче съветваха да се сключи „мир без Одрин” и да се бърза за Македония. Поиска се авторитетното съдействие на Демидов в Атина, понеже Русия настояваше по-скоро да се постигне мирът, което по принуда можеше да стане и без упорствуващите гърци. Но Романовци, сродени с гръцката династия чрез кралицата, постепенно започнаха да я поддържат за Солун [118]. Тактиката на българското правителство по отношение на Гърция се свеждаше до похвата — първо мир, после дележ.
Издаваният в Солун в. „Българин” заяви „високо, че македоно-одринските българи както в миналото, така и сега държат за своето политическо обединение със свободните им сънародници и за неделимостта на Македония като българска страна”. По неговите страници се проповядваше, че запазването на Балканския съюз е възможно само при непременното условие: „Никоя съюзна нация да не се стреми да увеличава своята численост за сметка на другата и всеки народ да почита националната чест на съюзника си като свята” [119]. Вестникът бе спрян лично от княз Николас, въпреки защитата на българските военни власти.
Най-заслепеният дипломат от блясъка на „бисера на Бяло море” бе Ризов, който на 17 ноември писа на министър-председателя: „Солун не ми дава покой ни деня, ни нощя…” Той не допускаше компромис „даже ако трябва да се воюва с Гърция”, не признаваше никаква отстъпчивост: „Заклевам Ви в българския Бог — недейте пристава на туй, дори ако трябва да оставите властта” [120]. Не беше никак леко на Гешов да устои на подобни клетви.
Друг обезпокоен, но посвоему, бе граф Берхтолд, който разпалваше незагасналата главня на междусъюзническите съперничества и наливаше дипломатическо масло в огъня. Той пророкуваше, че Сърбия и Гърция ще си присвоят зад гърба на сражаващите се българи Скопие, Битоля и Солун [121]. Докато гонеха врага, българските войници бяха увлечени напред към Чаталджа, но сега погледите се хвърляха и към Македония.
Над отношенията със Сърбия също надвиснаха тъмни облаци. След завръщането на крал Петър от Скопие мнозинството вестници обявиха с разрешението на военната цензура, че в неговата корона блеснали „нови диаманти” — Скопие, Битоля, Прилеп и други „сръбски градове”. За да не скъсва с традиционната възможност за натиск върху Белград, Фердинанд нареди на Гешов да изрази на 17 ноември пред граф Тарновски благодарност „за доброто разположение” на Франц Йосиф към България и в полза на мира. Пълномощният министър пак увери, че Австро-Унгария не насърчавала Портата да продължава войната, толкоз повече, че Русия имала днес влияние в Цариград. България могла да разчита на подкрепа при установяването на мира, но бил нужен „категоричен (отрицателен — б. а.) отговор” по въпроса за сръбския излаз на Адриатическо море. Гешов се усъмни в искреността на казаното и предпочете да отложи: „Ние не можем да разискваме сега въпроса за отношенията с нашите съюзници, додето не се свърши войната.” Министерският съвет направи по-решителен извод: „Нашият съюз със Сърбия и нашите интереси ни налагат да поддържаме Сърбия в нейното искане да добие излаз на Адриатическо море” [122]. В противен случай сръбската експанзия се насочваше на юг и щеше да надхвърли т. нар. „спорна зона”.
От Петербург Бобчев гледаше на Балканите под друг ъгъл, често пъти от този на Певчески мост. Той съветваше споразумение с Румъния и „поразчистване сметките” със съюзниците, особено с гърците. Тройният съюз се опитвал „още отсега” да внесе раздори в Балканския съюз, отклонявал Сърбия към Бяло море и гледал одобрително на гръцкото настаняване в Солун, предлагайки на Румъния териториални облаги в Добруджа с единствената цел да се затрудни България и я направи отстъпчива спрямо Османската империя. Пълномощният министър пак преповтори впечатлението си от славянофилските среди: „Добрият за България мир може да се диктува само в Цариград.” Дори Сазонов не се върнал към предупреждението си, само го запитал, като му споменал за евентуално влизане в мечтания град: „Та нали вашите се отказаха от ходене в Цариград?” Бобчев избягна прекия отговор и се впусна да обяснява какво голямо значение би имало стъпването на Златния рог за мира, за бъдещето на балканските народи и изобщо на славянството: „И сега тука никой не разбира инак завършването на нашето победоносно шествие освен с влизане в Цариград” [123]. Дипломатическият представител още не бе разбрал простото правило да не се употребяват определенията „всички” и „никой”.
Тъй като гръцките делегати не получиха необходимите им инструкции, заседанието, насрочено за 18 ноември, се отложи. Генерал Фичев се яви сам пред османските пратеници, за да им се извини за осуетеното от съюзниците напредване на преговорите и да подпита внимателно относно сключване на отделно примирие. Той не виждаше пречки, защото се засягаше главният театър на войната. Както и се очакваше, частното проучване бе посрещнато благоприятно. Данев, страшно ядосан от „воденето за носа”, не скри от Панас, че ако и утре се провали срещата, примирието може да се подпише и без неговото участие. Той възприе умишленото протакане като натиск да се приеме предложеният дележ на Македония: „Досегашният скандал не може да продължава без риск да станем смешни пред цял свят” [124]. Царят одобри, не по-малко възмутен от бавенето.
Подетото в Атина разиграване заплашваше да отложи примирието най-малко с още десетина дена. Българският отказ да се извърши предварително разпределение на териториалните придобивки се посрещна според Данев с „нескончаеми шикани”: „Ако мислите, че можем да стоим в неизвестност толкова дни, добре, но военните са на друго мнение, па и аз мисля като тях… Колкото до последствията, разбира се, може би ще трябва да очакваме разтурянето на блока, но можеш ли да действуваме другояче?” Той чакаше да чуе инструкциите до Панас, за да сложи на следващия ден „точка на всички прения” [125]. В случая бе важна не гръцката военна помощ, обещавана за съвместно действие на Галиполския полуостров, а стремежът на Високата порта да доведе до скарване между съюзниците.
Поради опасността от сблъсквания между българските и гръцките войски в Македония Главното командуване изрази мнение да се разграничат областите на временното военно управление на освободените земи. Всички местности на изток от Вардар оставаха под българско управление, а на запад от него — под гръцко, като гръцките части се изтегляха в своята зона. Българският гарнизон се поставяше под началството на княз Николас при условие неговият началник, генерал-майор Андреев, да бъде назначен за комендант на града. Гешов настоя в Атина да приемат това временно уреждащо въпроса предложение, което отлагаше прокарването на „крайната линия”. Той оцени условията за примирие като приемливи: „Същественото е да се тури край на кръвопролитието и да пристъпим към преговорите за мир… Ако през време на примирието турците се усилят, то и ние ще се усилим.” Пожелание и на великите сили, чиито симпатии българското правителство не искаше да загуби. Сър Едуард предложи посланиците „в някоя столица” да се занимаят с възникналите от войната въпроси, за да се избегне стълкновението между отделните сили [126]. Гръцкото правителство не одобри София като място за мирните преговори и погледите се насочиха към Лондон.
Тъй като гръцкият десант на Халкидическия полуостров заплаши националната автономия на славянските манастири в Света гора, Главното командуване изпрати една рота да ги защити. Вместо да благодари, Сазонов препоръча да не се отклоняват разговорите с Атина по уреждане на разграничението. Николай II се отзовал на гръцкото оплакване и бил на мнение „да се извади Гърция по-бързо от това възбудено състояние” [127]. Демидов успя да склони на 18 ноември вечерта Венизелос да представи условията за мир, преди да се постигне съгласие по дележа, обаче с уговорката, ако след сключването на мира не се стигне до пряко разбирателство, да се прибегне до арбитража на Съглашението. Гешов веднага препрати новото гръцко предложение в Главната квартира за основно изучаване, за да не се дава повод на Кямил паша да разчита на спречкване между българи и гърци [128]. Царят бе против арбитраж за Солун, а Министерският съвет се изказваше за преки преговори, като се избягнат силите покровителки на Гърция.
Коромилас обаче вземаше „назад с двете си ръце отстъпките, що министър-председателят прави с едната ръка”, и продължаваше да настоява за „крайната линия”. Според него преговорите за мир могли да се водят и без сключване на примирие, вредно за делото на съюзниците. И отново се увличаше от желанието си за съвместно преодоляване на Дарданелите и окончателно поражение на Османската империя [129]. Гръцкият флот нямаше да даде жертви като българската армия. Подобно становище поддържаше и Жюл Камбон в Берлин, изтъквайки, че с превземането на Галиполския полуостров войната ще приключи „с условия, които подобават на победители”, понеже в такъв случай цяла Европа ще застави Портата да ги приеме. От Цариград разпространяваха твърдението, че съюзниците са толкова отслабнали, че не могат да оползотворят победите си и на всяка цена търсят края на войната. Османските войски на Галиполския полуостров нарастваха непрекъснато, застрашавайки десния фланг и тила на съединените армии [130]. Ето защо тук се насочиха 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия.
За възстановената твърдост на царя свидетелствува телеграмата на полковник Нерезов до Гешов от 18 ноември, в която се разкриват възможните нови инструкции за делегатите: „Да не отстъпват в нищо (повече — б. а.) и да гледат по-скоро да завършат, като имат предвид, че с прекъсването на преговорите и отпочването на военните действия имаме повече шансове да се свърши войната, и то с по-големи за нас облаги” [131]. Боевото настроение на Фердинанд бе пряко свързано с това на неговите военни съветници.
Сутринта на 19 ноември царският влак спря на станция Кабакча. Вечерта от 19 ч. Фердинанд и „пратеникът на Министерския съвет” Теодоров проведоха съвещание с тримата делегати, в което одобриха „при създадената обстановка” условията за примирие. Генерал Савов се страхуваше не от врага, а от глада и болестите. Важното бе да се постигне снабдяването на съединените армии през Одрин и по море, без да се допусне снабдяването на одринския гарнизон. Министърът на финансите обясни защо правителството е против изпращането на Хаджикалчов в Цариград [132]. Никой не изрази недоволство, но това не зачеркна идеята за „тайна мисия”.
Фердинанд бе много озлобен срещу командуващия съединените армии, комуто не достигнала енергия да продължи атаката. Блед и отслабнал, той прие само генерал Кутинчев, който не идваше от „холерните места”, за да разменят мисли относно причините за неуспеха. Командуващият 1-ва армия започна с разколебаването и „недостигащия кураж на генерал Димитриев да довърши делото докрай”, отбеляза отдалечеността на батареите, липсата на тежка артилерия, неизползуването на трите бригади за развиване успеха на 29-и ямболски полк, незачитане напредването на 1-ва армия и нежелание да се поднови на риск атаката в зори на 6 ноември. Той увери монарха, че „делото може да се поправи”, като се преодолеят последиците от холерата и попълнят редовете с войници и далекобойни оръдия. Царят изглеждаше състарен, изнурен от душевните мъки на злополуката, трудно понасящ лишенията на войната [133]. Образ, твърде различен от този на един пълководец.
От прехваната радиограма щабът на 2-ра армия разбра, че консулите в Одрин молят посланиците в Цариград да издействуват спиране на артилерийския обстрел. Генерал Иванов прекрати бомбардирането на 19 ноември и изпрати парламентьори, сред които Т. Начев, за да връчат писмено предложение за предаване на крепостта, обаче Шукри паша го отхвърли, надявайки се на скорошно примирие. Последва усилване на обстрела, за да се въздействува върху духа на обсадения гарнизон. Начев напразно чакаше „да превземе” крепостта със злато [134]. Не на всеки се удаваше да поднесе „данайския дар”. Българските войници предпочетоха „правия път” през главния вход.
Гешов се опита на 20 ноември да спечели Петербург в спора с Гърция, като посочи, че в Атина се стремят да осуетят примирието, за да бъдат форсирани Дарданелите и продиктуван мирът в Цариград, с намерението от Протоците да се образува автономна област. Той помоли да се повлияе на Портата, защото в противен случай българското правителство щяло да се принуди да приеме гръцкото предложение. Министър-председателят отблъсна „чудовищната претенция” за граница по р. Места и изказа надеждата, че „великата покровителка” ще подкрепи справедливия принцип на съразмерността. В отношенията със Сърбия се подчерта „пълното съгласие” поради вярата, че тя ще изпълни напълно договора [135].
Сутринта на 20 ноември генералите Савов и Фичев предадоха на Данев писмено предложение, с което сваляха от себе си всякаква отговорност, ако правителството „за дребнави амбиции” попречи да се сключи примирието и остави съединените армии в холерно заразената зона. Те взеха да се опасяват, че с изричното искане за снабдяване по море и през Одрин може да се провали примирието, не желаеха да се водят преговори за мир без примирие, което щеше да даде възможност да се оттеглят войските на подслон, да се настанят и отпочинат, „за да се почнат действията с нови сили, ако турците не се съгласят на мир”. Генерал Фичев изобличаваше правителството в надменност и промяна на възгледите „сто пъти”, докато траят преговорите — от изплашване след несполуката до сегашната неотстъпчивост. 1-ва армия със своите 40 000 души и 3-а армия, наброяваща 75 000, без достатъчно тежка артилерия, бяха годни само за отбрана [136]. Данев обаче не възприе примирие „на всяка цена” и наложи изключително важното условие.
Последното заседание по сключването на примирието започна в 16,30 ч. Гръцките представители не успяха да прокарат предаването на Янина и се оттеглиха, след което се пристъпи към обсъждане на съставения от Данев проекто-протокол. Решид паша се опита напразно да изключи искането за снабдяване на съединените армии през Одрин и по море, след което Назъм паша помоли поне това да стане след започването на преговорите за мир. Първият български делегат прие без колебание молбата, защото и без това бяха потребни няколко дена за поправяне на железницата, обаче я вписа като „забележка”, подаде ръката си на възрадвания главнокомандуващ и точно в 20 ч. на 20 ноември 1912 г. перото заскърца по хартията. Офицерите от свитата на османските пълномощници изгърмяха няколко бутилки шампанско и в последвалия частен разговор Данев се зае да проповядва, че „спасението на Турция зависи от една силна България, която да поеме върху си ролята на един активен фактор на Балканите”. Той прибави, че това може да се постигне само по един начин — „когато българите се обединят и България получи естествените си граници”. Полковник Али бей призна, че войските им са изнемощели и боледуват, одринският гарнизон изпитвал остра нужда от продоволствие и макар да са се удържали на Чаталджанската позиция, те не са в състояние да настъпят, поради което висшите военни посъветвали великия везир да моли за мир [137].
Протоколът оповести примирието между въоръжените сили на България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и тези на Османската империя, от друга, за да се пристъпи към преговори за възстановяване на мира в Лондон, където воюващите се самопоканиха, десет дена след неговото подписване. Примирието влизаше в сила със слага нето на подписите (всъщност един час по-рано) и продължаваше, докато траеха горните преговори до техния благоприятен изход или до тяхното прекъсване. Всяка от воюващите страни се задължи да обяви 4 денонощия по-рано възобновяването на враждебните действия, смятано от 19 ч., след като главнокомандуващият на едната страна е съобщил потребното на главнокомандуващия на противната страна. Войските оставаха на заеманите позиции, като смесена комисия определяше неутралната зона или „ничията земя”. Портата се съгласяваше да вдигне блокадата на българските черноморски пристанища и да допусне снабдяването на българските войски по море и по железницата през гара Одрин [138]. Условията на примирието бяха задоволителни, като се имаше предвид трудното положение на съединените армии пред Чаталджанската позиция. Запазваха се и дори се засилваха възможностите за победоносно завършване на войната.
Далечен тътен откъм Одрин смути доброто настроение на делегатите. В 19 ч. части от обсадения гарнизон атакуваха на югозападния и западния сектор, поради което се наложи войските от източния сектор да подпомогнат със завземането на някои възлови точки, доближавайки се още повече към вътрешността на крепостта. Османските представители трябваше да бъдат успокоявани с набързо скалъпени обяснения. Оръдейната стрелба се чуваше до 3 ч. след полунощ. Шукри паша телеграфира до Портата: „С помощта на всемогъщия гарнизон ще постоянствувам докрай в отбраната на Одрин” [139].
В 23,55 ч. на 20 ноември генерал Фичев изпрати заповедта до съединените армии за прекратяване на военните действия от 19 ч. същата вечер. Смесената комисия трябваше да се срещне на следващия ден в 12 ч. за прокарване на демаркационната линия [140]. Войниците викаха „ура”, обаче Фердинанд бе недоволен от сключването на примирието и търсеше „предателите русофили”. Данев напразно побърза да го „сърадва”. Царят телеграфира ядосан на генерал Савов, че примирието било „цял позор за България”, предвиждайки мрачно, че „събитията на Балканите, които ще следват сега, ще бъдат много по-трудни от самата война”. Полковник Нерезов, който за разлика от генералите Савов и Фичев сега бе по-близо до монарха и също разкритикува проявената отстъпчивост, сподели с надяващия се на скорошен окончателен мир министър-председател: „Примирието не особено ни (с Фердинанд — б. а.) радва. С турците, като познаваме разнебитеното положение на армията им, трябва да се преговаря по-смело и решително, ако искаме да приемат всичките ни условия.” По този повод Абрашев отбеляза в дневника си: „Впрочем то (примирието — б. а.) не радва въобще всички, които искаха да влезем в Цариград” [141]. Ръководните личности в Главното командуване се разделиха в оценките си — двама на двама.
На прощалния обед в Ерменикьой генерал Димитриев вдигна наздравица за висшето командуване, генерал Савов пи за съединените армии, Данев — за цялата действуваща армия, нейните военачалници и руските учители. В щаба на 1-ва софийска дивизия майор Борис Драганов посвети наздравицата на българския народ. Царят бе забравен. Той телеграфира на генерал Савов да се връща веднага с протокола за примирие, а не да гуляе с „подлеци” [142]. Намираха се подлеци, които да доносничат.
Данев защити съдържанието на примирието, като отварящо „надеждни перспективи за бъдещето”. В протокола не се каза и дума относно предварителните условия за мир. За да се покаже на противника и съюзниците „що е България и на какво хвърля око”, той предложи Фердинанд да се завърне в София през Дедеагач, Солун, Велес и Скопие. От името на Министерския съвет Гешов му честити подписването на примирието: „Дано то се последва от един мир, достоен за великото дело и големите жертви на българския народ.” Идеята за завръщане през Македония се намери добра, но се видяха и „известни неудобства” при посещенията на царя в градовете под съюзническо военно управление, поради което се препоръча сериозно обсъждане на възможните мъчнотии, преди да се вземе окончателно решение. Фердинанд трябваше да бъде в столицата пред тръгването на Данев за Букурещ и Лондон, за да се обсъдят от всички отговорни фактори условията за мира, назначаването на пълномощници и спорните въпроси с Гърция и Румъния [143].
От София също се чуха строги упреци, че не е сключен предварителен мир, но дори Високата порта да бе готова на подобна стъпка, трябваше споразумение между съюзниците по неговите условия. Правителствата на Сърбия и Черна гора се съгласиха само на примирие, инак щяха да изпратят свои делегати, а от Атина отхвърлиха условията на примирието. Срещнали се в Македония, сръбските и гръцките войски не възнамеряваха да се разделят. На 20 и 21 ноември в Солун се състоя съвещание между двамата престолонаследници, които се зарекоха да не допуснат България на десния бряг на Вардар. Принц Костантинос поиска и левия бряг до гр. Сяр: „Първата война, която ще имаме след сегашната, ще бъде война с българите, но твърде интересно би било да се знае на коя страна ще бъде Сърбия” [144]? Излишен въпрос, защото преговорите между двете главни квартири за военен съюз срещу България само чакаха да получат височайши тласък, особено след злополуката пред Чаталджа.
–––––––––––––––––––––––––––
94. Данев, Ст. Примирието… с. 102; Приложение към том втори… с. 261.
95. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 119, л. 225; ДПИК, т. 1, с. 272.
96. ДПИК, т. 1, с. 272; Нашата дума… с. 99—100.
97. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 134, 215, 224; БИА, ф. 14, а. е. 4513, л. 3.
98. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 23.
99. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 408—411.
100. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 231; ДПИК, т. 1, с. 273; OUAP, Bd. 4, S. 1006—1009, 1017—1018.
101. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 412—414; OUAP, Bd. 4, S. 1013; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 2, S. 353—358.
102. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 400.
103. ДПИК, т. 1, с. 274-275.
104. Пак там, с. 275.
105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 33; БИЛ, ф. 20, а. е. 378, л. 20.
106. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 204, 212-213.
107. Пак там, оп. 7, а. е. 48, л. 186-187.
108. Иванов, Н. Балканската война… с. 174—176.
109. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 158, л. 188—195; а. е. 217, л. 23—26; ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 274-276.
110. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 144—147, 216; Българска военна история… Т. 2, с. 524—525.
111. Пак там, оп. 2, а. е. 9, л. 331, 368.
112. БИА, ф. 255, а. е. 32354, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 275—276; Данев, Ст. Генерал Иван Фичев… с. 171.
113. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 80G, л. 87; ДПИК, т. 1, с. 276; Приложение към том първи… с. 33—34; Данев, Ст. Примирието… с. 104.
114. ДПИК, т. 1, с. 277—278.
115. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 40—41.
116. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1418; а. е. 4, л. 940; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 35; Фичев, Ив. Балканската война… с. 224—225.
117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 1—4, 15; БИА, ф. 255, а. е. 5345, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 571—572, 574.
118. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 5; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 211; ДПИК, т. 1, с. 573, 575; GP, Bd. 33, S. 421; Bd. 34, S. 97.
119. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 251, л. 1—7; В. Българин, № 22, 1. XII. 1912.
120. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 19—20.
121. Пак там, а. е. 867, л. 13, 16; OUAP, Bd. 4, S. 1028—1029.
122. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 216—217; а. е. 1195, л. 48,53.
123. Пак там, а. е. 1195, л. 158—159.
124. Пак там, л. 124; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 28—31; ДПИК, т. 1, с. 278— 279; Данев, Ст. Примирието… с. 104; Реч на д-р Никола Генадиев… с. 27—32.
125. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 48—52.
126. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 60; BD, V. 9, Р. 2, р. 207.
127. Пак там, л. 74, 98.
128. ДПИК, т. 1, с. 576; Руската оранжева книга… с. 69—70.
129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 96—97; БИА, ф. 273, а. е. 2746, я. 34; ДПИК, т. 1, с. 577—578.
130. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 102—103; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 606.
131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 5, 68.
132. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 61; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 692.
133. Пак там, л. 66; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 26—27; Соларов, К. Балканският съюз… с. 21.
134. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 346, 355, 377, 388; Приложение към том първи… с. 261; Иванов, Н. Балканската война… с. 183—185.
135. ДПИК, т. 1, с. 576—577.
136. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 28.
137. ДПИК, т. 1, с. 279—280; GP, Bd. 33, S. 471—472.
138. Българска военна история… Т. 2, с. 525—526; В. Мир, № 3721, 22. XI. 1912.
139. Българска военна история… Т. 2, с. 526; Държавен вестник, № 265, 22. XI. 1912.
140. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 5, л. 84—86; ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 2.
141. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 97; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 88; а. е. 820, л. 9—10; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 432—436; ДПИК, т. 1, с. 280; Приложение към том първи… с. 74.
142. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 29, 32, 71.
143. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 134.
144. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50. л. 92—93.
Parabellum
12-12-2003, 08:55
ПОЧИВКА ЗА ВОЕННИТЕ, НАПРЕЖЕНИЕ ЗА ДИПЛОМАТИТЕ
Високата порта хвърли всички налични пропагандни средства, за да накара великите сили да сметнат, че „България е принудена да подава приятелска ръка на Турция, за да се тури край на войната”, дори се отказала от Одрин и голяма част от вилаета. Най-много се престара Норадунгиян ефенди, който държеше език на самопровъзгласил се победител, но не успя да убеди познавачите, преценяващи, че „положението на турската армия не е изменено и тя е негодна за офанзива”. Гешов не се разтревожи от неверните заключения в наченатата печатна кампания за „влошеното военностратегическо положение” на България: „След като паднаха наши 40 000 жертви, мисля, че наша длъжност е да се опитаме дали чрез едно примирие и преговори за мир не можем да добием същите условия, които ще добием и подир нови големи жертви. Ако не успеем, ще се бием пак.” Той изисква от пълномощните министри да опровергават незабавно очевидно лъжливите слухове: „В Чаталджа, знаете добре, че за примирие се третира, а не за мир, та за Одрин дума не става. В Лондон ще искаме цяла Тракия” [145].
По-чувствителен бе министър-председателят спрямо оплакванията на словоохотливия Коромилас, че съюзниците не са наложили своите условия за примирие и трябвало да продължават войната. Той се възмути, че така говори един съюзнически министър, който се стремял — „да продължаваме ние (българите — б. а.) огромните си жертви, когато други парадират”. Никакво съжаление не се изказа за спирането на военните действия: „Във всякой случай ние, отговорни за тоя народ, бяхме длъжни да направим тоя опит” [146]. Самото определение „опит” издаваше съобразяване с очакваните мъчнотии.
Напразно Хаджимишев настояваше да се приеме най-сетне принципът на съразмерността по население и жертви, за да се улеснят и ускорят преговорите, защото „цял свят признава, освен Коромилас, справедливостта на тоя наш принцип”. Гръцкият министър упорствуваше непоколебимо да се представя „крайната линия” преди мирните преговори, за да се спори по нея. В Атина не отричаха значимостта на българските победи, обаче отказваха „да платят тяхната цена”. Напротив, гръцките войски не преставаха да завземат освободени вече земи на север и изток от Солун, та генерал Тодоров предупреди на 22 ноември: „Въоръженият конфликт с гърците не ще се избегне, ако нашето правителство не се намеси енергично в разрешението на тези въпроси и не се накарат гърците да не вземат чуждата територия.” Той дори заплаши: „ще бъда принуден един ден да ги изпъдя със силата на оръжието, на след това каквото ще да става” [147]. Постоянните несъюзнически предизвикателства пораждаха неразумни настроения, набиращи взривоопасна сила.
Гешов не мръдваше от становището за съразмерността и чакаше с нетърпение да се потвърди узнатото от Демидов, че Гърция е готова да отстъпи „по всичко друго освен Солун”. Позовавайки се на съобщаваното от генерал Тодоров, той поиска да се спре гръцкото проникване в освободените от българските войски земи, „за да се избягнат неприятните последици, които другояче са необходими”. По негово нареждане Бобчев заби тревога, че гърците отхвърлят примирието, но Сазонов не вярваше те да искат сериозно граница по р. Места, нито да влизат в Цариград; говорил им да не мислят за Драма и Битоля. Според него Сърбия нямало да измени на подписаното, но не бивало да дразни Австро-Унгария. Накрая примирено препоръча „споразумение за избягване на скандала и разваляне святото дело” [148]. Противоречие до противоречие. За Солун и околността изобщо не се отвори и дума. След като Сърбия напуснеше Адриатическо море, нали щеше да се „разшири” по Вардар в безспорната зона?
На 23 ноември Коромилас изрази недоволството си, че в българското предложение се говори за временно присъствие само на гръцките войски западно от Вардар, а нищо не се споменава за напускането на българските войски. Той продължаваше да се прави на „гръмнат” от примирието, обаче Гърция могла и без да го подписва да участвува в преговорите за мир. Не му омръзна да повтаря за представяне на „крайната линия”, за да се установели спорните въпроси и точки, върху които би се извършил един арбитраж. Министърът се постара да внуши предразположението, че тогава могло да се направят взаимни отстъпки, при което Хаджимишев не престана зорко да следи „да не би да се старае (Коромилас — б. а.) да ни изиграе иначе” [149]. Българският представител бе родом от Южна Македония и следователно не страдаше от прекалена доверчивост.
Царят държеше освен Данев и Маджаров да бъдат назначени за упълномощени делегати двама висши военни — генерал Паприков, български представител при Черногорската главна квартира, и полковник Жостов, познаващ отблизо положението на фронта в качеството си на началник-щаб на 3-а армия. В сутрешното си заседание на 24 ноември Министерският съвет реши да се упълномощи само генерал Паприков, а полковник Жостов да участвува като „технически съветник по военните работи”. Фердинанд трябваше да се съгласи, макар да желаеше да разполага с изпитано предан човек с пълни права в делегацията. Чапрашиков бе определен за секретар [150]. Длъжността на началник-щаба бе временно изпълнявана от полковник Иван Колев, отличен кавалерийски командир и генералщабен офицер, когото Главното командуване не назначи на заслужаващото място.
Данев и Теодоров, току-що пристигнали от Лозенград, докладваха за пренията около сключването на примирието, наблягайки особено върху проявената от генералите Савов и Фичев отстъпчивост „на всяка цена”. Царят се отчаял след несполуката пред Чаталджанската позиция. Взе се решение да не се съобщава „крайната линия” на Гърция, докато не се подпише мирът, както и да не се отстъпва „нито педя земя” на Румъния освен гарантиране нейното владение над Северна Добруджа и черковно-училищни права за куцовласите в Македония. Данев очакваше в Лондон да бъде „повече спъван, отколкото подпомаган” от съюзниците [151]. Но инструкцията на правителството гласеше: тъй като на Чаталджа нищо не се говори относно предварителните условия на мира, „нашите делегати в Лондон ще си съобщават взаимно с делегатите на нашите съюзници условията, които ще се предлагат на турците”. Те се задължаваха да поддържат „законните и умерени искания на съюзниците” [152]. Разчиташе се и на домакините, понеже Кямил паша минаваше за англофил.
Фердинанд настояваше непременно първият български делегат да заеме такова положение, „щото да се наложи безусловно за председател на конференцията”. Най-добри изгледи за подобна длъжност притежаваше Гешов като ръководител на правителството на първата държава в Балканския съюз. Той изказа условно съгласие — ако отидат четиримата съюзнически министър-председатели. Баучер телеграфира това на Венизелос, който веднага се реши да пътува за Лондон, където се надяваше да уреди въпроса за подялбата. Гешов обаче отказа под предлог, че не всички съюзнически правителствени ръководители ще участвуват в мирната конференция. Съществуваше и друга причина — предизвикателният Норадунгиян ефенди поставяше своето пребиваване в британската столица в зависимост от това на Гешов, а царят не искаше да види на отсрещната страна „един много хитър арменец” и се изказа в полза на Данев [153]. Дори и на цената да не се заеме постоянното председателско място на конференцията.
Хаджимишев с право се разочарова от завоя на министър-председателя, защото се надяваше, че в лична среща, далеч от пакостното влияние на шовиниста Коромилас, недоразуменията ще бъдат благополучно уредени. Гешов обаче не бе готов да представи „крайната линия”, докато не се види размерът на „османското наследство” и не приемаше арбитража. Венизелос остана на решението си да отиде в Лондон като единствен съюзнически правителствен ръководител със същото желание да се наложи за председател на конференцията, поради което Данев бе инструктиран „в краен случай” първите делегати да председателствуват по азбучния ред на страните [154].
Примирието трябваше да се използува за усилване бойната способност на армията, „чрез което да се даде едно силно оръжие в ръцете на правителството, за да поддържа своите искания в предстоящите преговори за сключването на мира”. На 23 ноември генерал Савов обърна внимание на Гешов върху необходимостта войските да се поставят в пълна готовност за подновяване на военните действия „в случай на упорство от турска страна”. Поставеният срок от 25 дена бе определен за пълното снабдяване на действуващата армия. В противен случай неспособността на армията за „решителни и смели операции” трябваше „да се вземе непременно в съображение при воденето на преговорите за мир” [155]. Предстоеше трудна зимна война.
За разлика от правителството, което се гордееше пред чужденците, че „нашата войска е достатъчно дисциплинирана, за да не се занимава с политика”, Главното командуване взе рязко отношение срещу разпространявания от Портата слух,. че „българите се били примирили с мисълта за Одрин и по-голямата част от Тракия да останат под турско владичество”. На 25 ноември полковник Нерезов помоли Външното министерство „да разгласи на целия свят, че нито българският народ, нито армията ще позволят подобно нещо”: „Напротив, те са решени до един да положат костите си по бойните полета, но ще устоят щото нито педя земя от тази, която е вече оросена с юнашка кръв, да не бъде отстъпена на тези поганци. Армията е здрава и юначна и е готова отново да се хвърли в борбата и окончателно да сломи своя перфиден враг” [156]. Началникът на Оперативния отдел, твърде войнствен по природа и доста влиятелен пред царя, разшири позицията си в Главната квартира след чаталджанската злополука и последвалото примирие, при което генералите Савов и Фичев показаха отстъпчивост.
Данев бързаше за Лондон и успя да прекара само един ден в Букурещ. Нарекоха го „човек на мисиите”. На 26 ноември той се срещна с крал Карол, министър-председателя Майореску, министъра на вътрешните работи Йонеску и ръководителя на опозиционната Либерална партия Йон Братияну и присъствува на тържественото откриване на парламентарната сесия. Българският пратеник отрече аспирациите към Северна Добруджа и изрази готовността да се признае черковно-културната автономия на куцовласите в Македония [157]. Той дебело подчерта: „Не допущаме да става въпрос за компенсация и не приемаме да се говори за стратегическо изправление на границата, тъй като самото преплитане на стратегията в случая изключва онова доверие, което имаме за цел да създадем.” Само в краен случай би могло да се обсъди разрушаването на укрепените точки край границата и изправянето на граничната линия там, където „е нерационално пречупена, но без да засягаме Силистра”. Събеседниците на Данев обаче очакваха „нещо повече” и намериха отстъпката недостатъчна. Подхвърляха за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Кралят напомни заплашително, че на три пъти отблъсквал предложението на Портата за съюз срещу България и не мобилизирал при обявяването на Балканската война въпреки съветите на две велики сили. Неговото тронно слово не оставяше никакво място за съмнение: „Румъния е смятана като важен фактор в (от — б. а.) европейския концерт и при окончателното уреждане на повдигнатите от балканската криза въпроси нейната дума ще се чуе” [158].
Изводът на Данев бе противоречив: „Ректификацията е хипнотизирала румънците. Ето защо осуетяването й мъчно ще се преглътне. Не мисля, че ще се дойде до крайност.” В подкрепа на твърдението си той посочи, че Румъния ще търси удовлетворение на Лондонската конференция, определяйки за делегат своя пълномощен министър Николае Мишу. Председателят на Народното събрание бе наклонен да посъветва да се отблъсне „без заобикалки” румънското искане, но не посмя да бъде „тъй категоричен”, защото международното положение на България бе изключително сложно — мъчнотии от страна на Високата порта по въпроса за Одрин, настаняване на гърците в Солун, изтласкването на Сърбия от Адриатическо море към Македония. Въпросът изискваше „зряло” обсъждане. Според Данев приемането по принцип да се обсъдят отстъпките в Добруджа трябваше да се свърже с разширяването на юг, с поемането на част от османския външен дълг и с построяване на мост над Дунава. И пак повтори: „Не забравяйте, че в случая ние сме сами самички” [159]. Министерският съвет изслуша доклада, без да вземе решение. Скоро Данев забрави предишната си предпазливост.
Българският пратеник предупреди домакините, че е дошъл само да изслуша румънските искания и не е натоварен да преговаря по никаква „териториална ампутация”, каквато една държава победителка не може да допусне. Но Майореску, малко недочуващ, все повтаряше заедно с другите: „България ставала много голяма” и била длъжна да плати обезщетение. Председателят на Народното събрание напусна румънската столица с убеждението, че в нищо не се е съгласил и нищо съществено не е обещал, обаче внимателното му държане създаде погрешното впечатление, че ще са възможни преговори за извършване на „стратегическа ректификация” [160]. Румънското правителство се стараеше да започне и завърши преговорите преди сключването на мира, докато България е заета във военните действия.
Фердинанд отново стана войнствен. На 27 ноември Чапрашиков и полковник Жостов предадоха в Министерския съвет царската воля „да не отстъпваме нито крачка от линията Мидия — Родосто” или да се продължи войната. Началникът на щаба на 3-а армия призна, че сега войските още не са способни да настъпват, обаче и врагът не бил годен да излезе пред укрепленията си. Устно полученото нареждане нямаше необходимата сила, за да подчини правителството. Гешов съобщи на Данев, че Чапрашиков ще му представи устно за сведение в Лондон новото предложение на монарха за бъдещата граница с Османската империя, но с молбата да не говори никому по този въпрос, докато не се видят лично [161]. Окончателното решение щеше да вземе Министерският съвет след допитване до царя.
Генерал Димитриев, чиито права на командуващ съединените армии бяха иззети на 23 ноември, изказа пред Главното командуване становището, че оставането на позиция при Чаталджа има смисъл само ако се предприеме пробив на вражеската укрепена линия, и понеже според него за нова атака можеше да се помисли едва след падането на Одрин и привличането на тежка артилерия, той предложи 1-ва и 3-а армия да се оттеглят с главните си сили на линията Сарай — Черкезово — Синекли. Ако неприятелят би се решил да излезе от укрепленията и отхвърли авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия, то според командуващия 3-а армия щеше да бъде възможно неговото отрязване от укрепената позиция чрез преминаване в решително контранастьпление и притискане към Странджа планина и Акаланските височини. Най-мъчно се оказа оттеглянето на артилерията в „кал до колене”. Конете, воловете и биволите изнемогваха, хората се впрягаха с тях [162]. И излизаха по-издръжливи в своята упоритост. Стана обичайно войнственият дух на монарха да бъде охлаждан от тъжбите на генерал Димитриев. На 28 ноември командуващият внесе поредната тревога, че 3-а армия е застрашена да загуби всичките си коне и добитък в най-скоро време поради големия недостиг на ечемик и сено. Хората също не получаваха и половината дажба брашно. Повече от месец исканията на генерала не били чути в София: „Моля мощното на Ваше Величество застъпничество, без което славната 3-а армия ще изгуби и най-малката подвижност. Ако преговорите за мир нямат достатъчно шанс за сполука, необходимо е да се дадат 10—15 дена, за да можем да си поохраним конете и добитъка, и по този начин да си възвърнем донегде маневрената способност” [163]. Фердинанд веднага хвърли оплакването като обвинение за небрежността на Министерския съвет по снабдяването на действуващата армия.
Гешов с основание възрази, че правителството е запознато с печалното положение в продоволствието на 3-а армия едва на 25 ноември. Взети бяха незабавно нужните мерки за доставяне на потребните храни и фуражи по море през Дедеагач, по железница през Одрин и през София — Ниш — Скопие — Сяр — Дедеагач, линия, наскоро поправена [164]. В хода на войната царят като главнокомандуващ все по-често вземаше страната на генералите в споровете с гражданските власти.
Според генерал Димитриев с оттеглянето на двете отделни армии се напускаше „районът на една чисто пасивна позиция, която сковаваше всяка наша инициатива”. Той обаче се боеше да не би противникът да усети оттеглянето и да го обърка с незабавно възобновяване на военните действия на 5 или 6 декември. Необходимите 15—20 дена щяха да се използуват за възвръщане „пълната способност за маневриране и активност” [165]. Генерал Савов би могъл да упрекне командуващия, че все мисли „най-лошото” като генерал Фичев, но самият преживя холерното сътресение.
Продължавайки еднодневните проучващи посещения, на 28 ноември Данев заяви на граф Берхтолд във Виена, че „България непременно трябва да вземе Одрин, в противен случай ще продължи войната, ще иска също Солун”, и помоли за подкрепата на Двойната монархия. Той обаче същевременно изтъкна, че неговата страна ще поддържа съюзницата си Сърбия по въпроса за излаз на Адриатическо море срещу който Австро-Унгария бе готова да воюва и с Русия. Последното откровение охлади благосклонното настроение в Балплац — за Одрин бе обещано съдействие, но за Солун се отговори уклончиво. Затвърди се подозрението, че България се е задължила военно със Сърбия срещу Хабсбургската държава. Обмисляше се интернационализирането на Солун или установяване на българо-гръцки кондоминиум, при което Данев не се сдържа да отбележи: „Такова недоносче не е по наш вкус.” Наложи се Салабашев да убеждава допълнително Берхтолд, че Солун с български хинтерланд и в гръцки ръце „ще заприлича на едно голямо село”. Графът най-сетне призна, че Солун трябва да принадлежи на България, готов бил да й помага но “под условие, че и България също ще се отнася приятелски към Австро-Унгария и ще помогне да се осигурят нейните политически интереси” [166]. В Солун стопанските, а на Балканите и политическите.
Впечатленията на Данев от Берлин, където пребивава на 29 ноември, бяха по-благоприятни. Кидерлен-Вехтер прие сърдечно у дома си председателя на Народното събрание, съгласи се Солун и Тасос да се присъединят към България, но препоръча споразумение с Румъния, която „не щяла да иска много”. Тук пролича директивата на Вилхелм II, мечтаещ да отстрани „руското настойничество” над Балканския съюз, като Румъния стане свързващо звено между него и Тройния съюз. Ръководителят на Вилхелмщрасе познаваше турската тактика на протакане, та се опитал да внуши на посланика Осман Низами паша благоразумие и отстъпчивост, налагани от резултатите на войната. Пашата обаче бил непоколебимо уверен във възможността да се продължи войната и трябвало да се натисне в Цариград за отстъпването на Одрин, защото тъй или инак щял да падне в български ръце [167].
Високата порта се съвзе дотолкова, че взе да се изказва за прокарване „само на известни ретификации на границата” в краен случай се допускаше български излаз между Кавала и Дедеагач, а за Македония и Албания се предвиждаше автономия. Преговорите с гърците изобщо се отхвърляха като неподписали примирието. Това означаваше ново протакане, което не можеше да не възмути българското правителство, особено след засилването на противобългарските гонения в Югозападна Македония — „превземане на български черкви и училища”, грабежи, насилия и убийства [168]. На Галиполския полуостров не се появиха никакви гръцки войски.
Неуспехите често водят до раздори. На 29 ноември Д. Христов прочете в Министерския съвет писмо на генерал Димитриев, в което руският възпитаник хвърли обвинението, че атаката срещу Чаталджанската позиция била „замислена и прокарана чрез царя от една групичка италиански (възпитаници — б. а.) генералщабни офицери начело с полковник Нерезов”. В русофилския Министерски съвет избухна недоволство, породило желанието Фердинанд да изпрати „тия господа” под огъня в първата бойна линия [169]. За монарха не се измисли подходящо наказание. Твърдението на командуващия 3-а армия не бе основателно, понеже генерал Фичев бе италиански възпитаник, а генерал Савов — руски.
Обезсърчението на генерал Димитриев се сля с опасенията на началник-щаба. На 30 ноември генерал Фичев запозна правителството с „извънредно неблагоприятното положение” на най-голямата отделна армия, „лишена от всякаква маневрена способност” и поставена в невъзможност да води настъпателни операции. Лошо време, болести, разкаляни пътища, недостиг на храна и фураж, намаляване на личния състав от 80 000 на 40 000 души, подкопаване на дисциплината и духа. Описание в най-мрачни бои. Командуващият смяташе „донякъде” за възможно да излезе от трудното положение. Генерал Фичев поставяше условието: „Ако не се сключи мирът, то да се употребят всички средства да се продължат преговорите най-малко 15—20 дни, за да може да се преодолеят всички мъчнотии, в които се намира 3-а армия. Ако се почнат в скоро време военните действия, ние ще бъдем лишени от сериозното съдействие на 3-а армия, която беше най-силната ни група, я можем да рискуваме твърде много” [170]. Това повторно тревожно предупреждение настигна Данев в Лондон.
Генерал Димитриев все питаше относно изгледите за хода на преговорите, за да знае с какво време разполага — до 3—9 декември да завърши измъкването на артилерията, като остави авангардните части да задържат противника „с дни”, докато се слеят с главните сили на новата основна позиция. Преживял дълбоко мъката на несполуката, той пак изтъкна: „Турците ще бъдат слаби само ако излязат от тази позиция (Чаталджанската — б. а.).” Инак ги намираше неуязвими. Ядосан от неверието, генерал Савов го пресече, че Главното командуване има свои съображения и ще издаде директива относно бъдещата отбранителна линия [171].
Суровата природа на войната омръзна на Фердинанд, който не можеше да пренесе Главната квартира в двореца си. Официалният повод за напускането на оперативния театър бе желанието му да следи по-отблизо работата на Лондонската конференция. На 1 декември той отдаде височайшата заповед по действуващата армия № 41, приподписана от генерал Фичев: „Принуден по важна държавна работа да отпътувам за пределите на царството, възлагам през време на моето отсъствие командуването на войските от действуващата армия във всяко отношение на моя помощник генерал-лейтенант Савов.” Със следващата заповед помощник-главнокомандуващият получаваше правото да утвърждава присъдите на военнополевите съдилища за лица и чинове до дружинен командир. Висшите офицери в съдебно отношение оставаха извън обсега на генерал Савов, разполагащ вече формално с големи права в командно отношение [172]. На другия ден той оглави действуващата армия. Стана нейният фактически главнокомандуващ с всичките опасни последици за политиката.
От този ден генерал Фичев „доброволно се потули”, защото според неговите думи „стратегията на боздугана”, „доктрината на необмислените решения” и „политиката на авантюрите” взели връх над здравия смисъл. Досега генерал Савов се оплакваше, че по политически въпроси правителството търси направо царя, а той съобщавал на своите военни съветници само това, което намирал за необходимо. Въпреки че помощник-главнокомандуващият направляваше операциите, той си остана за Министерския съвет лице, „делегирано” от монарха [173]. С превръщането му в пълновластен стопанин в Главната квартира и надхвърлянето на съвещателния глас генерал Савов щеше вече да разполага с богата дипломатическа и политическа преписка.
Министерският съвет намери завръщането на царя през освободените земи за полезно и реши да го посрещне в София „по начин, който подобава на главнокомандуващ на една победоносна армия”. На свой ред Неклюдов се заинтересува дали Фердинанд ще бъде на 6 декември в София, за да удостои с присъствието си обеда в руската легация по случай именния ден на императора. Честолюбивият монарх този път учуди всички с резкия отрицателен отговор: „Не желая никакъв прием и никакви тържества, когато половината София е в траур и напълнена от умирающи ранени… Как мога да зная къде ще бъда на 6 декември. Намирам запитването на Неклюдов за моето местопребиваване нахално; мога да кажа само, че няма да бъда в София” [174]. На руското правителство не бе известно намерението на царя да се завърне през Солун и Скопие. Пропускайки да се отбие в Париж поради бързо напредващото време, Данев на 1 декември следобед взе участие в подготвителното съвещание на първите съюзнически делегати, съгласувало следното становище: да се настоява за граница с Османската империя по линията на Цариградския вилает; независима Албания в граници, определени от съюзниците или от великите сили с уважаване на съюзническите искания; по въпроса за Беломорските острови се вземаше предвид желанието на силите; искане за военно обезщетение, което би могло да се компенсира с частта от османския държавен дълг, легнала върху съюзниците [175].
От косвени източници Данев узна, че ако Портата не може да запази Одрин, щяла да прекъсне преговорите за мир след 6—8 седмици, поради което настоя да се постави въпросът ребром и изиска бърз отговор. Той се надяваше да се въздействува в Цариград чрез съгласието между съюзниците и желанието на силите час по-скоро да турят край на войната: „Но най-ефикасно средство трябва да бъде нашата военна готовност, на което обстоятелство обръщам най-сериозно внимание на министерството (Външното — б. а.).” Първият български делегат обаче предвиждаше, че съюзниците ще се възползуват от подновяването на военните действия, за да вкарат България в отежнено положение и прокарат своите претенции при разделянето на „османското наследство”: „В заключение или не трябва да се подновява войната, или, ако се поднови, ще трябва да разчитаме на нас и само на нас.” В Министерския съвет си взеха бележка, че „можем да се принудим да воюваме сами без съюзниците”, но Гешов напомни: „Недейте забравя обаче положението на войската, което продължава да бъде, както го оставихте”. Приведе се срокът на генерал Димитриев за подобрение на положението — „една почивка от 15—20 дена, та толкоз най-малко трябва да траят преговорите, ако те се приключат без мир“ [176]. Следователно преговорите зависеха пряко от готовността на българската армия да възобнови бойните действия.
Данев все пак намери време, макар и за един ден — 2 декември, да отскочи и до Париж, където бяха „нагазили в гръцките води”, а Д. Станчов чакаше да получи орден в Солун. Той разговаря с Поанкаре, Дешанел и Изволски, установявайки, че „Франция поддържа Балканския съюз и идеята — Балканите на балканските народи”. Министър-председателят обърна внимание на надменния език, държан от пълномощниците на Портата, при което българският представител отбеляза, че в такъв случай войната ще продължи до премахването на последните остатъци на османското владичество в Европа. Пред в. „Тан” Данев заяви: „България няма да отстъпи по въпроса за Одрин и е готова да подкачи войната, ако Турция откаже да отстъпи града.” Съглашението трябваше да упражни влияние в полза на трайния мир. Поанкаре намекна за необходимостта от посредничество, обаче председателят на Народното събрание подчерта, че това е метод на турската дипломация. Френският първи министър смяташе, че Сърбия ще се отметне от съюзния договор, понеже не получавала излаз на Адриатическо море. Настойчиво я съветвал да не повдига подобен въпрос. Що се отнасяше до Гърция, Поанкаре препоръка арбитраж, идея на Венизелос, на което Данев противопостави идеята на справедливостта, а за Солун и истината на плебисцита. Тъй като френският министър-председател наблегна върху необходимостта да се укрепи Балканският съюз, първият български делегат си позволи почти да извика „натъртено”: „Осъществяването на тая мисъл е обаче възможно само при едно условие — да не се повдига засега никакъв въпрос за дележа между съюзниците, додето траят преговорите за мир.” Той опроверга сензационните новини във „Фигаро” за някакво пребиваване инкогнито на Фердинанд във Виена и за предстоящо присъединяване на България към Тройния съюз [177]. За жалост източниците на тези умишлено скроени и разпространявани интриги се намираха в столиците на съюзниците, в случая в Атина, стремящи се да злепоставят България пред покровителствуващото Балканския съюз Съглашение..
–––––––––––––––––––––––––––
145. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1195, л. 140—141, 173—174, 182—183.
146. Пак там, л. 142.
147. Пак там, л. 148; ДПИК, т. 1, с. 578.
148. Пак там, л. 151. 154. Сазонов настоя България да се „сдобри” с Румъния, като уреди „незабавно” спора, и да предотврати всяко изостряне на отношенията с Гърция. Дори се самопредложи за посредник между София и Букурещ в името на общото дело. — Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 717, л. 32—33; а. е. 728, л. 5—9.
149. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 167—168.
150. Пак там, л. 166, 175, 179, 193; ф. 284, оп. 1, а. е. 2883, л. 1.
151. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 449—451, 456.
152. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 248; ДПИК, т. 1, с. 580.
153. Пак там, л. 179, 192, 220; Приложение към том първи… с. 146.
154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 197, 201, 207; ДПИК, т. 1, с. 579— 580; В. Мир, № 3726, 27. XI. 1912.
155. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 21—22.
156. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 200; В. Мир, № 3729, 30. XI. 1912.
157. Куцовласите на брой 250 000 населяваха главно Епир и Тесалия, а в Македония живееха 65 000 души. — БИА, ф. 15, а. е. 1768, л. 66—67.
158. Данев, Ст. Моето участие… с. 416—417; Държавен вестник, № 269, 27. Х. 1912; 27. XI. 1912; HHStA, PA, Geheim XLV/6, Bl. 343, 370-371.
159. Миланов, П., цит. съч., с. 276—279.
160. Приложение към том първи… с. 44; Калинков, Г., цит. съч., с. 131 — 132.
161. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 220; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 463—464; ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 24; БИА, ф. 14, а. е. 1362, л. 8; ф. 273, а. е. 186, л. 23; СД XVII ОНС, 1 и. с. с., кн. 1, с. 775—776.
162. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 5—7; Димитриев, P., цит. съч., с. 365—360.
163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 223; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12. л. 359.
164. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 225.
165. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, с. 437, 495.
166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 222, 253; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 418—419;UAP, Bd. 4, S. 1077—1078, 1088; Bd. 5, S. 52, 72—73, 105—106; GP, Bd. 34, S. 43—44.
167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. e. 1196, л. 3, 40; ф. 568; оп. ,1, а. е. 745. л. 5—12; Миланов, П., цит. съч., с. 280—281; GP, Bd. 34, S. 37—39; OUAP, Bd. 5, S. 75—77, 119.
168. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 249—250; ДПИК, т. 1, с. 580.
169. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 471.
170. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 256—257.
171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 47, 65, 92, 119.
172. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 1—4, 34. Генерал Савов бе доволен, че вече щеше да се знае „кой е началникът” в Главната квартира, обаче се смяташе за „временен командуващ”, т. е. заместник на главнокомандуващия до неговото завръщане: „Задълженията ги имах аз, но правата ги нямах.” — Приложение към том първи… с. 271.
173. Приложение към том втори… с. 288; В. Отечество, № 280, 15. V. 1926; Иванов, Н. Народната партия… с. 23.
174. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 12, 17, 28.
175. ДПИК, т. 1, с. 282.
176. Пак там, с. 281—282.
177. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 35; ДПИК, т. 1, с. 284—285; Държавен вестник, № 274, 3. XII. 1912.
Parabellum
12-12-2003, 08:59
ЗАСТОЙ НА ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР
Сър Едуард Грей откри конференцията на 3 декември 1912 г. в 12 ч. в двореца „Сен Джеймс”, пожелавайки от името на крал Джордж V „добре дошли” на всички делегати и изразявайки надеждата, че те „в тукашната атмосфера на спокойствие и безпристрастие ще могат да работят за постигането споразумение, което да осигури на всички благата на мира”. Той обеща пълно съдействие за успешното протичане на важното международно събитие. Данев благодари за радушното гостоприемство и миролюбивата атмосфера, които биха могли да подпомогнат изработването на такъв договор на съгласието, осигуряващ на изстрадалия Балкански полуостров траен мир и ера на спокойствие и напредък. В знак на признателност той предложи провъзгласяването на Грей за почетен председател на конференцията, което се прие веднага от всички пълномощници. След завършването на първото заседание ръководителите на делегациите се споразумяха всеки ден да се сменят в председателствуването на заседанията, последователно, по азбучния ред на техните страни [178]. Наглед равноправно положение, но с убедително предимство на балканските съюзници.
Вечерта Данев заяви на османските делегати — „искаме Одрин”, на което му се отговори отрицателно „по причини стратегически и народно-религиозни”. Той се усъмни дали е възможно силите да съдействуват в Цариград за напускане на тази твърдо заета — като Чаталджанската — позиция и по-скоро допускаше скъсване на преговорите. Такова песимистично настроение още в началото на конференцията. При подобни нерадостни изгледи първият български делегат не разбра предложението за линията Мидия — Родосто, чието предявяване само би поставило зле България точно пред онези велики сили, на които най-много разчиташе. Ето защо той посъветва правителството да не се отклонява от първоначалното си решение Мидия — Енос. Гешов напомни непромененото мнение на Министерския съвет, че линията Мидия — Родосто „се подига от нас като първо наше искане” [179]. Данев не знаеше, че тази линия бе предложена по желанието на царя и военните му приближени. Победният ход на войната и неочакваното за българските държавници озоваване пред Чаталджа и на Галиполския полуостров зачеркнаха понятието автономия от техния политически речник. Отново се заговори за Санстефанска България, ощетена със Скопие и обезщетена с Одрин и Солун [180].
В заседанието на 4 декември се размениха пълномощните писма. Възползувайки се от правата си на председател и като имаше предвид настояването на Главното командуване да се спечелят 15 дена и изказаното желание на Съглашението да не се разваля Балканският съюз, Данев повдигна въпроса, че не може да се пристъпи към същността на работата, преди Портата да упълномощи своите делегати да преговарят и с гръцките представители. Решил паша държеше да се почнат веднага разискванията в присъствието на гръцките делегати, без обаче те да вземат думата, докато се получат нови инструкции от Цариград. След малки прения се наложи възгледът на Данев, който вдигна заседанието до разширяването на пълномощията на османската делегация [181]. Той продължи да присъствува задочно и в Главната квартира, чиито мнения често се превръщаха в ръководно начало на дипломатическо поведение.
Същия ден в 15,36 ч., във Форин офис, сър Едуард откри посланическата конференция, предназначена да работи за уреждането на балканската криза така, че да не се сблъскат великите сили и се предизвика всеобща война. Заседанията се държаха в тайна, решенията се вземаха само „ад референдум” [182]. Всъщност всички ходове на конференцията за мир се извършваха под наблюдение и подлежаха на утвърждаване от „европейския концерт”.
От разговорите си с Грей и посланиците Данев почерпа сведения относно „трънливия въпрос” за определяне границата с Османската империя. Общо взето, симпатиите бяха на българска страна, особено в Париж, Петербург и Берлин, обаче никой не възнамеряваше да отиде по-далеч от един морален натиск. При тази сложна обстановка първият делегат изказа сдържано мнение: „Не е умно да се явяваме с неумерени претенции, освен ако искаме на всяка цена да продължаваме войната” [183]. От военностратегическа гледна точка засега това бе невъзможно.
Предвиждайки трудности в предстоящите „деликатни срещи” в Солун, Фердинанд поиска от Данев да го снабди с необходимата прясна „дипломатическа храна”. На 4 декември ръководителят на българската делегация съобщи, че Портата е непримирима по въпроса за Одрин, та ще се наложи натискане от страна на великите сили: „Очите на всички, в това число и на турците, са обърнати към нас.” Според оптимистично настроения Данев по спора за Солун „шансовете са по-скоро” на българска страна, но съглашенските посланици съветвали „най-настоятелно да запазим блока”. Той обещал при условие гръцкото правителство „да не прави сега шантажа с въпроса за дележа в Македония”. Личният негов съвет към монарха се свеждаше до продължаване на обиколката през Битоля и Прилеп: „Нужно е да се демонстрира пред съюзниците, че вън от всякакви сговори, сърцата на македонските българи са с нас и за нас” [184].
Принуден да съобрази мечтата си за излаз на Мраморно море, царят предостави на Министерския съвет да обсъди и реши въпроса за границата с Османската империя „по начин, който намира за най-целесъобразен и отговарящ на интересите на страната”. На 5 декември, след като бе посрещнат с „бляскав ентусиазъм” в Дедеагач, Драма, Кавала и Сяр, той се озова в Солун, обръщайки се предварително за съвет към правителството: „Предвид на деликатността на положението, трябва да зная какъв език е желателно да държа.” Това накара Гешов да изтъкне с показна гордост: „Царят ни никога не третира лично политически въпроси.” Генерал Р. Петров бе докладвал за „пълната неискреност и фалшивост” на принц Костантинос. Министерският съвет обаче телеграфира на Фердинанд да постъпва по съюзнически: „Предвид неизвестността относно изхода на мирните преговори и неясността на намеренията на Австрия, жизнените интереси на страната изискват да бъдем сплотени с нашите съюзници и всякаква разправия с тях да отлагаме.” Ако от гръцка страна се отвореше дума за бъдещата обща граница в Македония, царят трябваше да се ограничи с бележката, направена „в приятелска форма”, че най-справедлив е принципът на съразмерността, „тъй като предвид на огромните жертви, дадени от България, народът ще иска сметка от правителството, ако придобивките не са съразмерни с жертвите”. Генералите Фичев и Хесапчиев доложиха, че „е необходимо да се тури край на тези разпри, за да се избягнат възможните конфликти между съюзническите войски” [185].
Фердинанд се постара да избегне официалното посрещане като „гостуващ турист на гръцка територия” в Солун, поради което въпреки неколкократните гръцки запитвания не издаде кога точно ще пристигне в оспорвания град: „Не, няма да дам възможност на гърците да покажат, че те са господари на Солун.” По изричното царско желание посрещането стана пред Българското генерално консулство, докъдето се добра с лека кола. Фердинанд поздрави почетната рота от 14-и македонски полк, изслуша прочувствената реч на архимандрит Евлогий, след което сред стеклото се множество му бяха представени местните български първенци, учители и духовници. „Изтървал госта” на гарата, принц Костантинос го приветствува начумерен в консулството. Крал Георгиос и кралица Олга направиха по-добро впечатление, „извънредно любезни и сърдечни” [186]. Гръцкият монарх бе по-изискан в обноските от сина си, макар да бе установил своята постоянна резиденция в Солун. На 6 декември Министерският съвет реши да се настоява първо за линията Мидия — Родосто, а после да последва окончателно спиране на линията Мидия — Еркене — Сароския залив (между Енос и Сарос), която полковник Жостов нанесе на генералщабна карта и лично занесе на Данев. Първият български делегат бе упълномощен отначало да настоява на Мидия — Родосто „и да докара работата до скъсване”, но щом забележеше, че османските представители действително сa решени да скъсат, то веднага трябваше да поиска отлагано на въпроса, „за да направи последно опитване в София”. Тогава щеше да се предложи „линията Жостов”, като се договори построяване на железопътна линия до Родосто, по която да се осъществява икономически излаз на Мраморно море. За Одрин обаче общественото мнение бе непримиримо. Царят държеше по стратегически причини на линията Мидия — Родосто, но утвърди взетото решение и то бе предадено на Данев с пояснението, че турците имат ориенталска психика, та „необходимо е да се пазарим” [187]. И пазарлъкът се разрази, използуван от противниковата страна. Отговорностите за последиците се стоварваха върху Министерския съвет.
Правителството поиска от генерал Фичев подробен доклад за състоянието на цялата действуваща армия с оглед хода на преговорите за мир, но му бе отказано поради непреодолимата категория „строго секретно”, дори и при използуването на шифъра. Затова пък когато началникът на щаба запита „как вървят работите и какво е политическото положение”, правителството му отговори, че това си е негова тайна. Учудваща размяна на нелюбезности между два най-отговорни органа на българската държава. На 6 декември генерал Фичев докладва само за положението на 3-а армия, продължаващо да бъде “все така неудовлетворително” — от 15 дена не могла да се снеме от позицията си при Чаталджа. Загубената маневрена способност, големите мъчнотии в изхранването, затруднената медицинска помощ, липсата на пътища и калта създаваха огромни грижи на Главното командуване, още повече, че „генерал Димитриев се е доста разколебал, та духът на армията му доста се е намалил” [188]. От това зависеше и духът на българските делегати в Лондон.
Генерал Фичев бързаше да оползотвори затишието за подготвяне от 1-ва и 3-а армия, на тилната позиция на линията Чантъ — Синекли — Странджа, където в случай на прекъсване на преговорите да се води активна отбрана. На 6 декември генерал Савов съобщи на командуващите своята преценка относно хода на преговорите за мир: „в непродължително време ще ни се постави въпросът, сме ли в положение да продължим войната”, на който е необходимо даването на точен отговор, за „да не въведем в заблуждение нашата дипломация, което би имало гибелни последствия за бъдещето на отечеството”. Той поиска спешно да му се направят подробни доклади за всестранното състояние на отделните армии и отряди, за да се установи дали „без особен риск можем да ги употребим в бойни действия” [189]. При условие, че щяха да останат снабдителните линии Кадъкьой — Димотика и Дедеагач — Димотика.
Още същия ден генерал Димитриев свика на съвещание своя щаб и началниците на дивизии, в които преобладаваше неблагоприятното мнение: „За настъпателни действия нашата армия е вече неспособна, особено на тази местност и в това време на годината както поради материалното си разстройство, така и поради състоянието на духа.” Войниците желаеха мира, но дисциплината им не бе разрушена — „ако стане нужда да се защищава придобитото, то войските са годни за активни отбранителни действия”. Позицията Странджа — Синекли обаче се намери неудобна за упорита отбрана. Като непременно условие се подчерта редовното снабдяване, за да се преодолее страхът не от врага, а от глада. Холерата, големите загуби, изтощението от изнурителните походи, пълната откъснатост от домашните не можеха да не повлияят отрицателно върху духа [190]. Участниците в съвещанието се чувствуваха задължени да кажат „самата истина”, за да не вкарат дипломацията в грешки, които „могат да изложат отечеството на гибел при водене на преговорите за мир” [191].
Разграничавайки се от началник-щаба, на 7 декември генерал Савов заповяда в случай на подновяване на военните действия 1-ва и 3-а армия да се бият на старата си чаталджанска позиция, защото по военностратегически и политически причини е невъзможно да се изоставя вече заета позиция. Недоволен от „черногледството”, вечерта той извика генерал Димитриев на телеграфния апарат, за да му посочи вероятността турците, за да не предадат Одринската крепост от глад — да прекъснат преговорите и да настъпят веднага с цел деблокиране на обсадената крепост. Помощник-главнокомандуващият допусна настъплението да се извърши от Чаталджанската позиция, свързано с настъпление от Галиполския полуостров, където се съсредоточаваха значителни вражески сили, или само откъм Чаталджанската позиция. Той нареди да се направи от невъзможното възможно, но 3-а армия да се върне и срещне противника на предишната си позиция и да го отблъсне, „от което ще зависи да вземем Одрин с глад, който турците по никакъв начин не искат да предадат”. Генерал Димитриев гледаше на старата позиция като на ариергардна, като главната позиция се подготви на линията Сарай — Черкезово — Карталтепе: „Друг изход от сегашното положение аз не виждам… При сегашните съдбоносни обстоятелства важно е да не погубим армията тук, а Одрин е второстепенна работа” [192].
Генерал Савов реши да покаже на генерал Димитриев, че пред него не е генерал Фичев, и го накастри: „Главоболията, които работите в 3-а армия създават, са неимоверни и понякога непреодолими. Веднъж едно мнение поддържате, а друг път — друго.” Ставаше дума за избора на новата позиция: „С това, разбира се, предизвиквате противоречиви разпореждания, които зле се отразяват и на 1-ва армия, която в нищо не е крива. Тия лутания именно ще докарат работите дотам, че противникът ще ни свари в разплох, защото 16 дена (са — б. а.) откак сме сключили примирието и тия 16 дена са употребени изключително за работи на 3-а армия.” За избягване противоречащите на правилата за водене на войната разпореждания генерал Димитриев бе призован да се съобразява точно с директивите на Главното командуване. Заемането на позицията Сарай — Черкезово — Карталтепе щеше да бъде в разрез с важни военни и политически причини, които в Главната квартира не можеха да пренебрегват. Генерал Савов помоли „най-настоятелно” Данев да не се дава никакъв повод за прекъсване на преговорите, за да се спечелят няколко дни за снабдяването на 3-а армия [193].
Тежкото продоволствено и здравословно състояние на 3-а армия налагаше да се продължават преговорите за мир. На 6 декември генерал Савов прецени в доклад до Фердинанд международното положение като „твърде неблагоприятно” за България, защото никоя велика сила не била „искрено и определено” на нейна страна: „При тия условия последствията даже от една още победоносна кампания се явяват твърде проблематични. Ето защо въпросът за продължаването на войната или не е въпрос твърде важен и за него трябва да вземе отговорността отговорното правителство.” Той се застрахова и по отношение на обсадената крепост: „За Одрин това е въпрос на политиката, в която не мисля, че ние, военните, можем да се месим” [194]. Поне през този период на войната.
Но още на следващия ден помощник-главнокомандуващият, позовавайки се на съобщения от Данев стремеж на Портата да добие снабдяването на Одрин с храна, понеже „положението там не е розово”, допусна, че крепостта може да се предаде от глад. Следователно османското Главно командуване щяло да се принуди да прекъсне преговорите и незабавно да подеме настъпателни действия „било от Галиполи, свързани с такива от Чаталджа, било само откъм Галиполи”. Ето защо генерал Савов заповяда 1-ва и 3-а армия да са готови за възобновяването на бойните действия, а 7-а рилска дивизия по-скоро да се съсредоточи на Галиполския полуостров. Но докладите на генералите Димитриев и Диков не бяха обнадеждаващи, а те трябваше да се имат предвид при вземането на съдбоносното решение за продължаване или прекъсване на преговорите [195].
В заседанието на 6 декември османските представители заявиха, че още не са получили пълномощия да преговарят и с гръцката делегация, поради което преговорите се отложиха. В частни разговори те помолиха да се позволи продоволствуването на одринския гарнизон. Естествено молбата бе отблъсната, като излизаща извън компетентността на дипломатите. Гешов отхвърли поставянето на въпрос, решен вече с примирието: „Възмутени сме от надменността на турците да искат снабдяването на Одрин с храна. Не трябва да се допуща дори да се разисква.” Норадунгиян ефенди сам призна, че въпросът може да се остави за разрешение от посланическата конференция [196]. Тя служеше като втора утвърждаваща инстанция, бранеща интересите на отделните велики сили и покровителствуваните от тях балкански държави.
Фердинанд продължи пребиваването си в Солун на 6—7 декември, разменяйки протоколно-лицемерни гостувания с представителите на гръцката династия. Той присъствува на литургия в черквата „Св. Кирил и Методий” по случай имения ден на Николай II, зачитане, предназначено да запълни отсъствието му в руската легация. На тръгване царят награди синовете си, генералите Петров и Тодоров и пълномощния министър Станчов с ордени „За храброст” — последния като запасен подпоручик „за примерно изпълнение на ординарческа и разузнавателна служба във време на бой” [197]. Кой от наградените заслужаваше ордена си въпреки пропуснатото изпреварващо влизане в Солун реши царското благоволение.
Главното командуване бе заето с мисълта да усили българското военно присъствие на решаващите Чаталджански и Галиполски фронтове. В Солун останаха само три дружини и шест батареи. На 7 декември генерал Савов даде следните наставления на генерал-майор Христофор Хасапчиев, представител при гръцката Главна квартира: „Да се протакат нещата, както са били досега, догдето не се сключи мирът или се почнат военните действия, защото иначе ще се поставим в лошави политически условия и можем да унищожим успеха на нашето оръжие в Македония. Обаче трябва да се направи всичко възможно да се избягват стълкновения между съюзническите войски“ [198].
Докато Фердинанд се стараеше да играе ролята на „домакин” в Солун, обръщайки генералното консулство в свой дворец, ЦК на ВМОРО изготви и му връчи меморандум на надежди и отчаяние: „Нашата мечта — мечтата на българския народ, ето вече се сбъдва — и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички кътове на етнографическа България под българско знаме.” Съдбоносното „ако” обаче навяваше „страшната мисъл”, че съюзниците на България могат да наложат разпокъсването на Македония, унищожавайки спасителната идея за автономия. Приготовленията на сръбските и гръцките военни власти показваха, че окупацията на български земи няма да бъде временна. Ръководството на ВМОРО призова царя да се застъпи „с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване”, при което можеше „да разчита на помощта на македонския българин до последната му капка кръв” [199]. То вярваше, че Балканският съюз е сключен върху идеята за автономия, а съюзниците на България искат да я разрушат.
Генерал Савов ревниво бранеше правата на Главното командуване, направляващо операциите на цялата действуваща армия, и никак не обичаше командуващите отделни армии да му внушават стратегически съображения. Според сведения на разузнаването на 8 декември вражеската Чаталджанска армия наброяваше 125—140 000 души, като се забелязваше ускорено пренасяне на войски и към Галиполи. За помощник-главнокомандуващия бе твърде вероятно 1-ва и 3-а армия да се отбраняват на Чаталджа, където „турчинът се е здраво загнездил”, а сформиращата се 4-а армия да настъпи към Булаирската позиция [200]. Но стратегическо решение още не бе взето.
След като прецени мненията на началниците на дивизии, генерал Кутинчев на 10 декември достигна до извода, че 1-ва армия, с изключение на 3-а балканска дивизия, „е поставена в доста добро материално и морално състояние и е в положение да води без риск военни действия”. Дори се изрази увереност в успеха. Необходимо бе само да се осигури подвозът на продоволствени и фуражни припаси. Командуващият посрещна спокойно предположението на Главното командуване, че прекъсването на преговорите може да се очаква всеки ден, а възобновяването на военните действия след шест дни: „Турците искат да скърцат и плашат зайците” [201]. Подобна бодрост на духа допадаше на генерал Савов и несъмнено щеше да повлияе при избора на следващия командуващ съединените армии. Генерал Фичев пак настоя тилната позиция Чантъ — Синекли — Странджа да се разглежда като главна, а тази при Чаталджа определи за ариергардна. Ако противникът настъпеше с превъзхождащи сили, авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше бавно да отстъпят на главната позиция, пред която се разполагаха минни заграждения. Опарил се веднъж от Чаталджанската позиция, генерал Димитриев мечтаеше да измъкне неприятеля от нейните укрепления и да го бие на новата позиция, където да се яви изнурен, гладен и с малко артилерия, за да бъде разбит и отрязан в базата си [202].
Вечерта на 8 декември Джордж V даде прием в Бъкингамския дворец, като най-дълго разговаря с българската делегация. Той обеща пълно съдействие за постигане успех на конференцията. Не пропусна да изкаже задоволството си от срещата между Фердинанд и Георгиос в Солун [203]. Пореден знак за запазването на Балканския съюз.
Държането на османските делегати „в младотурски дух” подсказваше, че те няма да отстъпят, ако великите сили не „натиснат Портата” да се открехне. Възелът на спора се заплиташе около Одрин — „без Одрин няма мир”. Съглашението бе по-склонно да въздействува в Цариград макар и с доброжелателни съвети. Фердинанд обаче поиска чрез военния аташе в Петербург, подполковник Борис Сирманов, големокалибрени оръдия и бойни кораби. Генерал Сухомлинов доложи на Николай II, а той го насочи към Сазонов и Коковцов „предвид новосложилите се политически обстоятелства”. Поради надеждата за добър изход на започналите мирни преговори и желанието да не се възобновяват военните действия, заплашващи европейския мир, „и за избягване обвиненията в подстрекаване и явно поддържане на България”, руското правителство засега отклони удовлетворението на молбата. За да подслади отказа, военният министър остави отворена вратичка, че ако се подновят бойните действия и Русия бъде принудена да се намеси, „тогава не два броненосеца, а целият черноморски флот в 24 часа ще дойде на помощ за смитане на Чаталджанската позиция” [204]. Всъщност заемането на тежки оръдия бе по-вероятно.
Бобчев отправи друга молба на 9 декември до Коковцов — да се наложи „одринската линия” Енос — Еркене — Мидия. Тази постъпка бе веднага предприета чрез Гирс. Руският министър-председател се възползува от случая да обърне внимание върху опасността да не би между България и Гърция да се случи „нещо повече от скарване” и без да вземе отношение спрямо принципа на съразмерността, наставнически се произнесе, че „сега е важно да завършим общата си работа в Лондон и после да се занимаваме с въпроса за взаимните между съюзниците отношения” [205]. За споровете между България и Гърция обаче не бе предвиден арбитраж.
Посланическата конференция се обяви против български излаз на Мраморно море и реши да се остави „достатъчен хинтерланд” на Цариград и Протоците. Данев, предвиждащ неблагоприятното решение, незабавно се съобрази с волята на „европейския концерт”: „При тази обстановка надали има смисъл да искаме линията Родосто — Мидия, с което ще се поставиме само в разрез на силите, от жеста на които очакваме сключването на мира.” На 10 декември Фердинанд изрази голямото си съжаление: „Нам не остава друго, освен да се простим с Мидия — Родосто. Гледайте поне хинтерландът да не остане по-далеч от Сарос.” Ръководителят на българската делегация бе натоварен да настоява за островите Тасос и Самотраки, разположени пред Кавала и Дедеагач: „Аз (Фердинанд — б. а.) бях сега там и говоря по предмета и от името на нашия Генерален щаб” [206].
Въпреки застраховащото си нежелание да се меси в политическите съображения на правителството овластеният с правата на главнокомандуващ генерал Савов започна да поставя своите прословути срокове. На 10 декември той се обърна към царя и министър-председателя с предупреждението, че противникът нарочно протака преговорите, за да спечели време, и усилвайки се с нови войски на Чаталджанската позиция и Галиполския полуостров, да получи настъпателна способност и още веднъж „да опита своето щастие с оръжието”. Генералът подчерта, че Одрин трябва да бъде присъединен и поради важната си военностратегическа стойност; следователно оръжието отново щеше да заговори: „Важното за нас е да не се даде време на противника да се усили. Смятам, че за тая цел преговорите не би трябвало да продължат повече от 4—5 дена, след който срок военните действия да се почнат, ако нашите условия не се приемат.” Въпреки че армията не бе напълно снабдена с храна, топло облекло и обувки за зимна война. Закъсняването на 7-а рилска дивизия да се съсредоточи на Галиполския полуостров, ако бойните действия биха се подновили по-рано от горепосочения срок, можеше да постави Главното командуване в затруднено положение [207]. Оказа се, че времето работи повече в полза на врага.
Гневът на Фердинанд срещу „черногледия” генерал Димитриев не премина лесно. Генерал Савов пък търсеше защита на своята откровеност, целяща осветляването, „а не да се упражнява натиск върху политиката на правителството”. На свой ред той се оплака, че министрите държат Главната квартира „в пълно неведение относно хода на преговорите за мир, защото, види се, считат, че тия въпроси не са от нашата компетентност” [208]. Държавниците и висшите военни трябваше да притежават поне азбучна грамотност за оправяне в „другата” област, намираща се в тясна връзка с „тяхната”.
След като Портата се съгласи да преговаря и с гръцките представители, на 10 декември конференцията започна същинската си работа. Съюзниците представиха своето общо предложение, като поискаха: отстъпване на цялата османска територия, разположена на запад от линията Родосто — залива Малатра (източно от Мидия), с изключение на Галиполския полуостров; отстъпване на Беломорските острови; отказ от всички права върху Крит. Тъй като Осман Низами паша повдигна въпроса за снабдяването с храна на населението в Одрин, Данев го отправи към генерал Иванов. Самият той бе на мнение да се натовари специална комисия по раздаване на храна за коледните празници, за да се предразположат силите и „за да се избегне прекъсването на преговорите, както искат нашите военни власти и тукашните посланици”, като се спечелят още няколко дни [209].
Първият български делегат не знаеше за обрата в Главната квартира. Неговото омилостивяващо ходатайство не мина пред царя и Министерския съвет: „Ако е въпрос за човеколюбие, нека Турция го упражни, като предаде крепостта и спаси не само обсадените християни, но и всички.” Включително мюсюлманите и евреите. Данев чакаше знак от Главното командуване кога армията ще е готова за действие: „Вместо да скъсват турците, ще искам аз да скъсам, за да заставя силите да упражнят още по-силен натиск в Цариград в полза на мира с Одрин на България.” Той зачеркна в телеграмата: „Моето интимно убеждение е, че войната мъчно ще бъде подновена, но все пак трябва да бъдем готови и да стоим здраво на позицията си” [210].
Според генерал Иванов трябваше да се предприеме опит за превземане на Одринската крепост още в началото на войната чрез бързо настъпление по двата бряга на Марица, което при успех щеше да направи твърде възможен пробив на Чаталджанската позиция и да ускори сключването на мира. Най-сетне на 6 декември генерал Савов назначи комисия под председателството на командуващия 2-ра армия, която да проучи възможностите за атака, „ако общата обстановка позволи”, на кой участък и с какви средства. След тридневно съвещание в Свиленград на 11 декември комисията състави протокол, установяващ, че превземането на крепостта посредством ненадейно нападение вече е невъзможно, постепенната атака пък е съвсем неподходяща, а за продължителна предварителна бомбардировка не достигаха снарядите и следователно най-подходяща бе ускорената атака „с най-голяма вероятност за успех” на Източния сектор. Поставиха се искания за усилване на обсадната армия с пехота, артилерия и инженерни части. Командуващият докладва, че моралното състояние на войските е много добро и могат без риск да се употребят в бойни действия, за да свърши по-скоро войната „с последния замах” [211].
Генерал Савов предаде на царя своето тълкуване на протокола, чието съдържание потвърждавало невъзможността след 10 октомври крепостта да бъде превзета с открита сила. Ускорената постепенна атака на избрания сектор могла да се предприеме само след подсилване с три пехотни бригади с тяхната артилерия и след привличането на всичката гаубична артилерия на 1-ва и 3-а армия: „Горното докладвам, за да види Негово Величество с каква лекост са се отнасяли някои врагове към тоя въпрос, като в края на октомври и началото на ноември са настоявали да се атакува тая крепост с открита сила” [212]. Камъкът, хвърлен по генерал Велчев, улучи генерал Иванов.
Помощник-главнокомандуващият си позволи да вдигне завесата, спусната от генерал Фичев пред боеспособността на действуващата армия. В доклад от 12 декември той поиска от Министерския съвет да се попълни недостигът, възлизащ при обувките на 25—40% и при облеклото на 20—30%. Липсата на топли дрехи водеше до заболявания и премръзвания. Бойните припаси бяха осигурени за разлика от продоволствените и фуражните припаси — брашно за 20 дни, зърнен фураж за 10 дни, сено за 5 дни. С възобновяването на военните действия превозването на храни през Одрин щеше да се прекрати, другите снабдителни линии бяха доста заобиколни, а в Бяло море трябваше да се разчита на гръцкия флот. Следователно армията бе застрашена след неколкодневни боеве да остане без фураж, което означаваше да загуби своята подвижност, особено артилерията. Изучавайки ненадеждността на снабдителните линии, генерал Савов не се произнесе положително дали действуващата армия може да бъде осигурена в продоволствено и санитарно отношение за една по-продължителна кампания. Той се обърна към министерствата на войната и на финансите да дадат „мило и драго”, за да бъде възможно успешното по-нататъшно водене на войната [213].
Ободряваща новина бе подобряващото се здравословно състояние на армията, наброяваща повече от 240 000 пушки. Моралното и материалното положение на войсковите части се прецени като „относително добро” с изключение на тези от 3-а армия и 3-а балканска дивизия, влязла в състава на 1-ва армия, обаче и те не бяха „непоправими”: „Така че изобщо може да се твърди, че армията е в положение да води и занапред без риск военните действия, при непременното условие обаче да и се осигурят хранителните и фуражните припаси, както и топло облекло. В противен случай лишенията могат да я разстроят, деморализират и докарат до положение на пълна бойна неспособност” [214].
След като обсипа с данни зажаднелите граждански власти, помощник-главнокомандуващият повери на царя и правителството: „… В свръзка със създаденото положение от преговорите за мира и общото политическо положение, да се разреши въпросът за продължението или непродължението на войната, при условие обаче, ако продължението на войната бъде решено по принцип, то преговорите за мира да не се протакат повече от 5—6 дни, защото в противен случай ние действително печелим време да си увеличим хранителните припаси, но, от друга страна — турците се обновяват и усилват, та опасно е да не вземат числено надмощие над нас и тогава да бъдем поставени в затруднително положение” [215]. Твърде дълго изречение за стила на един генерал, но и Министерският съвет се нуждаеше от подробни разяснения по военните работи.
Отново станал нетърпелив, генерал Савов даваше все по-къси срокове на правителството. На 13 декември той вече прецени, че разполагаемите продоволствени средства „могат да ни позволят да водим война за месец—месец и половина, при условие че в най-скоро време ще се набави топло облекло за хората”. За потвърждение се приведоха множество цифри, бележещи чувствително увеличение: „Ако сега в зависимост от тия данни правителството вземе решение да се подновят военните действия, то необходимо е непременно преговорите да се прекъснат след 4— 5 дни и военните действия да се подновят; при това, след като обстановката ясно се обрисува и се види, че турците на Чаталджа ще се държат отбранително, ние съгласно с взетото решение на назначената за тая цел специална комисия ще можем да насочим усилията си за вземането на Одрин чрез ускорена постепенна атака, за която цел ще бъдат нужни не по-малко от 20 дни” [216].
За да подготви морално войските за продължаването на войната, генерал Савов отдаде на 13 декември заповед по действуващата армия № 68, прочетена пред строя на всички роти, батареи и ескадрони: „От хода на преговорите за мира става ясно, че противникът не желае да отстъпи нито педя от земята, която нашето победоносно оръжие зае. Той иска с един размах на перото да унищожи онова, което вие заедно с падналите ваши братя храбреци спечелихте.” Наричайки поведението на Високата порта „подигравка със славното българско войнство”, помощник-главнокомандуващият посочи единствения път: „Прочее, пригответе се за нови победи и с вашето неудържимо „напред” докажете отново на противника и на целия свят, че българското отечество заслужава по-голямо уважение” [217]. Уважение, на каквото се радваха българските пратеници в Лондон. Външнополитическата пропаганда не бе силно българско оръжие, поради което съюзниците сполучиха поне в част от европейския печат да засенчат славата на победите в Тракия. Това накара Гешов да изпрати окръжно до пълномощните министри, изтъквайки, че българският народ, възпитан в училище и подготвен в казармата, се вдигна за постигане „национално самоопределение и единение”, неговите синове „тръгваха не като на бой, а като на сватба и веселие”. За никого не бе тайна, както и за Високата порта, че „ролята, която се падаше на България, и задачата, която трябваше да решава, бяха едни от най-тежките, затова най-съдбоносните за общия успех”. На Тракийския боен театър империята съсредоточи главните си сили, виждайки, че „единственият най-сериозен противник е само България”, а тамошните сражения „решиха изхода на войната, и на България с гордост и заслуженост може и сега, и в историята да се припише, че тя на своите плещи изнесе най-главната и най-тежката задача”. Като наблегна върху освободителния характер на войната, министьр-председателят посочи изключително важното принципно положение, за жалост твърде вредно за националното дело, че България „в стремежа си да постигне прямата цел не поставя във военните действия политически обекти, подири неприятеля там, гдето той се намира; там тя нанесе решителни удари и упована на своята сила и правото, което тя има и които умножиха нейните жертви, спокойно и с вяра гледа бъдещето си”. Гешов отново издигна принципа на съразмерност на сили, жертви и придобивки — българската действуваща армия надминаваше по численост другите съюзнически армии, взети заедно, даде повече жертви от тях и освободи повече от половината от територията на Европейска Турция [218]. Казваше се истината, но дори всички влиятелни европейски вестници да я повтореха в милионни тиражи, дали щяха да я признаят в столиците на съюзническите държави? Нямаше никакви основания за спокойствие.
Венизелос пристигна в Лондон да преговаря не само с османските делегати, а и с Данев, без да видоизменя „прекаленото” си искане. Той каза на Баучер, че щял „да даде всичко за Солун, но него трябвало да има”. Първият български делегат изказа мнение пред правителството, че е необходимо да предложи една гранична линия, отговаряща напълно на съразмерността, за да се убеди гръцкият министър-председател „колко неговото искане е далеч от тия принципи на справедливост и колко ние, за да откупим приятелството с гърците, сме готови да отстъпим от тая линия, но без да жертвуваме местности като Солун, които съставляват повелителна необходимост за страната”. Гешов обаче напомни становището на царя, че „не трябва да се предлага на гърците граница, додето не знаем какво ще добием на изток и кои острови ще получат те (гърците — б. а.), за да направим сметка дали приблизително съразмерна част ще получим ние”. Едва след тази „пропорционална сметка” щеше да се предложи и българската гранична линия. Той съобщи строго поверително, че вероятно България ще поиска „като минимум западната граница на Санстефанска България, включително Солун, без Света гора”, над която гръцкото правителство искаше да упражнява светската власт [219].
Според сведения от Цариград на 13 декември Портата отхвърлила предложенията на съюзниците. Данев видя три възможности: контрапредложение на османската делегация; прекъсване на преговорите, за да започнат военните действия; прекъсване на преговорите, без да се нарушава примирието. Той предпочиташе съюзниците да скъсат и възобновят военните действия: „Затова моля най-настоятелно да ми се дадат нужните указания дали войските са готови за активни действия. Моето интимно убеждение е, че дотам не ще се дойде, че силите ще се намесят и ще ни спрат, обаче такъв език от наша страна ще повлияе и на турците, и на посланиците и последните по-усърдно, следователно по-успешно ще упражняват давление върху политическите кръгове в Цариград и по-лесно ще ги склонят на мир.” Генерал Савов препоръча още малко търпение: „И утре минете миролюбиво и не скъсвайте преговорите. След 4—5 дни мисля, че ще може да станете по-войнствени” [220].
Царят не сподели мнението на Данев, не се възприе то и от Министерския съвет в заседанието му на 14 декември. Първият български делегат бе натоварен да заяви на утрешното заседание енергично, че България е готова веднага да поднови бойните действия, но преди това да предаде турските възражения и да чака инструкции от София, като непременно уреди да има заседание на 17 декември. Според сведение на Ризов Русия щяла да се намеси, ако Портата не отстъпи Одрин и поднови войната. Гешов телеграфира в Лондон мнението на генерал Савов, че армия „която си е отпочинала вече, е в добро положение откъм храната и облеклото, и след четири-пет дена ние можем да подновим военните действия”: „Предвид на всичко това, няма защо да се боим от прекъсване на преговорите, но трябва да предупредим Турция, великите сили, особено Русия, че след нова война ние няма да се задоволим вече с одринската линия.” Данев трябваше да заяви на граф Бенкендорф, че България е готова да отстъпи от предложената по тактически причини линия Мидия — Родосто, ако силите се намесят и наложат като окончателна „линията Жостов” и военно обезщетение. Енергичният език на Данев и искането да се отговори „категорично да или не” допаднаха на повечето български дипломати, защото, както се изрази Ив. Ст. Гешов: „Турция само такъв език разбира, а още повече го разбира, когато има и побой!” Все по-упорито се заговори за „евентуално скъсване” [221].
Осведомявайки помощник-главнокомандуващия, че Русия е решена да наложи отстъпването на Одрин, Гешов добави: „За всякой случай обаче Вие очаквайте заповед за подновяване на военните действия.” На свой ред генерал Савов предложи БТА да оповести, че трудностите, създавани от Високата порта в преговорите за мир, издават нейните намерения да продължава войната, в която българските войски са готови да се бият при първия зов. Министър-председателят сложи резолюция за изчакване: „Намери се за прибързано от Министерския съвет” [222].
Докато правителството и делегатите водеха официални преговори за мир в Лондон, генералите Савов и Фичев решиха отново да прибягнат до услугите на Хаджикалчов. Фердинанд се съгласи да благослови тайната мисия и помощник-главнокомандуващият написа упълномощаващо писмо до Назъм паша. Българският пратеник трябваше да склони Кямил паша „да сключи по-скоро мир”, и то на поставените от Балканския съюз условия. Със специален вагон през Одрин и Лозенград той премина между чаталджанските укрепления и се озова на Босфора по неговите думи „като гълъб с маслинено клонче в устата“ [223].
От 10 до 14 декември Хаджикалчов проведе три срещи с Кямил паша и Норадунгиян ефенди. Великият везир призна, че след загубената битка на линията Бунархисар — Люлебургаз османската армия „бягала и изглеждало, че Цариград е изгубен”, поради което се обърнал с молба към Фердинанд да бъдат сключени примирие и мир. Така той щял да стане спасител на столицата и би могъл да отстъпи Одрин, обаче несполучливата българска атака срещу Чаталджанската позиция променила положението на нещата. Оживените разговори се съсредоточиха около възможностите за изтеглянето на гарнизоните от обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина и прехвърлянето им с оръжието в Мала Азия. Одринският гарнизон обаче можеше да се изтегли единствено в тила на българските армии към Чаталджа или Булаир, където да усили вражеската съпротива. Кямил паша изглеждаше склонен да приеме една граница от Дедеагач до Чорлу, за което предложи да подкачат преки преговори между Българската главна квартира и Високата порта посредством шифрована преписка. Той дори изрази готовност да се срещне на Чаталджа лично с Гешов. Норадунгиян ефенди отиде още по-далеч, заговорвайки за отбранителен съюз между империята и България с по-сетнешно привличане на Сърбия [224]. Великият везир обаче твърдеше пред Вангенхайм и Палавичини, че от Одрин никога няма да се откажат и щели да предпочетат продължаването на войната [225].
Хаджикалчов вече предвкусваше сладостта на успеха, когато го сполетя горчиво разочарование — „останах гръмнат”. За да посее недоверие между балканските съюзници, Портата реши да „изтърве” малко информация, злепоставяща българската външна политика като неискрена — официално преговаря в Лондон, а в същото време търси преки връзки в Цариград. Според Данев това означаваше българските делегати на конференцията да бъдат „удавени с плюнки”. На 13 декември виенското Кореспонденц бюро пусна в обръщение умишлено налучкващо съобщение: „Генерал Савов пристигна тук под псевдонима Калчов, банкер; миналата нощ и вчера заран той имал продължително съвещание с великия везир; казват, че било постигнато съглашение за бъдещата турско-българска граница и по други въпроси и че сключването на мира се смята за сигурно” [226]. На строгото запитване Норадунгиян ефенди отговори на Гирс, че генерал Савов телеграфирал на Назъм паша с препоръка за Хаджикалчов [227].
Възмущението на българското правителство не бе по-малко от онова на руската дипломация. БТА веднага опроверга сензационните заглавия по първите страници на вестниците: „Упълномощени сме да опровергаем по най-категоричен начин горното известие, което е само плоска интрига; българското-правителство никога не е нито помисляло да води особени и тайни преговори с Турция.” Но тъй като присъствието на Хаджикалчов бе разкрито, „Мир” се ограничи с допълнението: „Ако наистина известният банкер от Пловдив господин К. Хаджикалчов е отишел в Цариград, то не може да бъде за друго освен за негова частна работа.” Неприятно изненадан, Гешов се разпореди до пълномощните министри: „Веднага опровергайте по най-категоричен начин това, като прибавите, че никога не е било помисляно дори българското правителство да води особени и тайни преговори. Тоя слух е една интрига” [228].
Верен на скъперническата си привичка, Хаджикалчов забрави да плати сметката си в хотел „Пера палас” — оправда се, че не получил никакви командировъчни, и потегли по обратния път към Лозенград. Тук обаче „веяло вече друг вятър и никой не мислил за споразумение с Портата”. Гешов се обяви рязко против всякакви успоредни отделни преговори и заплаши с подаване на оставка. Неклюдов се намеси в името на Балканския съюз да бъдат прекратени незабавно сепаративните постъпки в османската столица. Изправен пред „най-неприятните последствия” на широко разгласената мисия, Фердинанд реши да й сложи точка. Той поиска обяснение от генерал Савов за писмото пълномощно, с което без негово знание Хаджикалчов бил натоварен да преговаря за сключване на мир [229].
Когато вестникарите разпитваха любопитно Хаджикалчов за разходката му през фронтовата линия, той трябваше да им разправя как е гонил лихвите на длъжници край Златния рог, но пред близки приятели не скриваше негодуванието си от „слънчогледната политика, сиреч политиката, която се меня всеки час”. Дипломатът любител не получи никакво поне морално възнаграждение за положените усилия, за да обере бадемите и стафидите на замесения дипломатически козунак, напротив, подхвърляха му хапливи укори за „политическото манячество”. Едва сега той разбра, че е действувал като доброволен сондьор в дълбоките пластове на цариградската почва, откъдето обикновено бликва солена морска вода. Неговият приятел Кямил паша пък се учуди „как може да има две власти в едно и също място”, след което заяви, че не може да отстъпи Одрин. По разузнавателен път се узна, че въпросът за Одрин ще навлезе в решителен етап, ако се заплаши със скъсване или направо се прекъснат преговорите. Тогава Портата щеше да разчита единствено на посланическата конференция, главно на Германия и Австро-Унгария [230].
Министрите рядко бяха виждали Гешов толкова ядосан, както в заседанието на 15 декември, посветено на намесата на неотговорните фактори във външната политика. Наложило му се да дава обяснения пред Неклюдов и съюзническите дипломатически представители, твърдейки, че Хаджикалчов предприел пътуването си до Цариград и без знанието на царя. Министър-председателят преглътна един от приготвените „горчиви хапове” и отложи подаването на оставката. Не беше време за правителствена криза. Министерският съвет изрази недоволството си от Главното командуване, което на всеки 24 часа различно гледа на армията — ту гори от нетърпение да влезе в Цариград, ту я обявява за ненадеждна, ту иска да се протакат преговорите, ту да се скъсат час по-скоро. Колата на българската политика се теглеше от орел, рак и щука [231]. Сравнението все още звучеше доста пресилено, но основата за недоразумения между двореца, правителството и Главното командуване бе заложена.
Контрапредложението на Портата бе оповестено в заседанието на 15 декември: Одринският вилает остава в империята; автономна Македония начело с протестантски княз, избран от съюзниците между династиите на неутралните държави; Албания под скиптъра на султана и с османски принц; участта на Крит да се уреди между силите покровителки и империята; Беломорските острови остават в нейните граници. Условия, коренно различни от казаното пред Хаджикалчов. Данев нарече контрапредложението толкова неприемливо, че дори не ставало като основа за разискване. Решид паша припомни, че преди обявяването на войната съюзниците се задоволявали да настояват в колективната си нота за въвеждането на реформи. Първият български делегат му възрази, че „благодарение на войната, положението се е коренно променило, за което Високата порта трябва да държи сметка, като направи друго по-приемливо насрещно предложение”, ако сегашното не е нейната последна дума. Той отложи заплашването със скъсване за следващото заседание, след като предизвести посланиците и подготви почвата [232]. Победоносната война зачеркна спасителната автономия.
Единственото нещо, което смущаваше Данев, бе цитираната от Гешов телеграма на генерал Димитриев, че „положението е неизменно”. Наложи се министър-председателят да го успокои, че телеграмата е отпреди десет дена, когато командуващият 3-а армия, повлиян от скорошния си неуспех, се боял да не би да го накарат отново да атакува Чаталджанската позиция: „Такова намерение не съществува у Главната квартира.” Въпреки това на 16 декември Гешов напълно одобри заплашването със скъсване на преговорите. Данев нарече присъединяването на Одрин „условие, без което не може” да се сключи мир [233].
Срещнала общата съпротива на съюзниците, Портата пожела да предостави появилите се спорни въпроси за разрешаване от посланическата конференция. На 17 декември царят и правителството стигнаха до единодушното мнение, че „всичките спорни въпроси вкупом не бива да се подлагат”. Допускаше се силите да решават по своя инициатива само онези въпроси, конто „се окажат неразрешими”, но и за тях съюзниците си запазваха правото да приемат решенията им само ако бъдат удовлетворени техните минимални искания [234]. Превърналото се в навик очакване на Портата да получи подкрепата на приятелските й велики сили този път не се сбъдна.
Преди заседанието на 17 декември Решид паша изключи Одрин от спорните въпроси, при което Данев заяви, че в такъв случай не остава нищо друго, освен да се подновят военните действия. Съюзническите делегати се съгласиха да притиснат противника „о стената”, за да не му се позволи повече да печели време. Заседанието се отложи под предлог, че инструкциите на османските представители не били ясни и правилно предадени. Данев се интересуваше дали 2-ра армия може след прекъсването на преговорите да превземе Одринската крепост без двете сръбски дивизии. Генерал. Савов се позова на дезертьори, свидетелствуващи за разложение и глад в обсадения гарнизон и пораждащи очакването крепостта да падне след 10—15 дена [235]. Бегълците се стараеха да говорят приятни неща пред разпитващите ги офицери..
Посланиците съветваха да не се бърза със скъсването. Данев ги предупреди, че ако и следващото предложение на Портата бъде неприемливо — „ще повишим тона”. Но в себе си той бе на мнение да се продължат преговорите, „особено защото генерал Савов не се види разположен да атакува Одрин, а засега активните военни операции не би могли да имат друг обект”. Ръководителят на българската делегация запита правителството дали не е за предпочитане да се поддаде на противниковата тактика на протакане до предстоящото предаване на Одрин, но, от друга страна, смяташе, че е възможно прекъсването на преговорите да повлияе за скорошното сключване на мира. Според него Сърбия щеше да се възползува от прекъсването, за да иска изменение на договора, Гърция — да наложи своята разграничителна линия, а Румъния — да откъсне още българска земя в Добруджа [236]. Българската армия щеше да воюва сама срещу прииждащите от Азия вражески подкрепления.
Трудната мисия на Данев в Лондон се усложняваше от преговорите с Мишу. Наставлението на правителството изрично гласеше да не се отстъпват градове, а Румъния искаше да завземе Силистра. На 17 декември Бобчев докладва за поднесената му от Сазонов изненада с четирите точки, обсъдени от Данев в разговор с граф Бенкендорф: гарантиране на Северна Добруджа, събаряне на укрепленията около Силистра, поправка на границата при вдадените в румънска територия триъгълници с отстъпване на 3—4 села, даване на черковно-училищни права на куцовласите в Македония. Оказа се, че четирите точки са вече известни на Министерския съвет от писмото отчет за посещението в Букурещ. Превишаването на пълномощията се състоеше във връчването им като официално предложение пред великите сили. В случаи че Румъния не успееше да прокара претенциите си, тя заплашваше с мобилизация и окупиране на „четириъгълника” [237].
Предвид на възможността да се подновят военните действия генерал Савов заповяда на главните сили на 1-ва и 3-а армия да имат готовност да заемат линията Синекли — Черкезово, в която посока щяха да отстъпват двете авангардни дивизии пред превъзхождащия враг, като го задържат по-дълго време, докато главните сили се подготвят за контранастъпление. 2-ра армия трябваше при първа заповед да заеме бързо блокадната линия, а 4-а армия получаваше задачата да осигури посоката откъм Галиполи и Одрин в тила на 1-ва и 3-а армия. Поради новосъздадената обстановка на театъра на военните действия тази отделна армия се сформира на 14 декември с командуващ генерал-майор Стилиян Ковачев, началник на щаба полковник Божко Икономов в състав: 2-ра тракийска дивизия (бившите Родопски и Хасковски отряд), 7-а рилска дивизия, Македоно-одринското опълчение, Сборната конна бригада и два артилерийски полка [238]. Народното събрание гласува допълнителен извънреден свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [239].
Генералите Савов и Фичев говориха с майор Францис за възможна съвместна операция с десант в Сароския залив, като се извърши и демонстрация за привличане на част от Галиполската армия [240]. Но ново предложение от Атина не последва, а и неговата скъпа цена бе Сяр и Кавала.
Министерският съвет се съгласи да се изчака резултатът от по-нататъшните преговори, преди да се обсъди въпросът за тяхното скъсване. Гешов съобщи на Данев сведенията, получени от генерал Фичев, за вече отличното здравословно състояние на войските и доставянето на достатъчно продоволствие. Добрата вест не преставаше да радва: „Духът на войските е превъзходен, с нетърпение очакват да се почнат действията.” Вражеските сили на Чаталджа се оценяваха на 110 000 души, а на Галиполския полуостров — 40 000 [241]. Увереността в успеха отново обзе меродавните политически и военни кръгове.
Главното командуване одобри на 15 декември протокола относно атаката на Одринската крепост: „В зависимост от това, как ще се сложи общата обстановка на главния театър. Ако тая обстановка позволява, то ще се атакува въпросната крепост на избрания фронт.” Набелязаха се редица подготвителни мерки, но засега генерал Иванов разчиташе само на собствените си сили. На 17 декември той представи в Главната квартира план за ускорена атака с открита сила на Източния сектор, най-пригоден за атака по достъпност на фортовете и най-близък до вътрешността на крепостта. Решителният удар трябваше да се нанесе срещу североизточния ъгъл, от Айвазбаба до Кестенлик и Таштабия включително, и тук да се пробие отбранителният пояс. На останалите сектори се предвиждаше демонстративна атака, за да бъде противникът държан навсякъде в напрежение. Атаката се пресмяташе да се развие в две денонощия, предимно нощем, на два етапа — първо ненадейно завземане на предните позиции, а после и на самите укрепления. На 18 декември генерал Савов нарече атаката „предстояща”, в случай че се подновят военните действия. Навярно защото Фердинанд търсеше в Одрин ключа на победата [242]. Тежката артилерия заемаше огневи позиции за обстрелване на фортовия пояс, разположен на няколко километра пред града.
Поощрен от твърдия език на генерал Савов, на 18 декември царят се обърна към Данев с призива: „Възмутен съм от поведението на турците. Убедих се, че те нямат сериозно намерение да сключат мир, а търсят да протакат преговорите само за да печелят време. На мнение съм, че трябва да се тури край на тази комедия и че време е да се даде на турците да разберат, че те не могат да се гаврят с нас. На утрешното заседание Вие трябва да бъдете решителни и да скъсате преговорите, ако се убедите, че не ще може да се дойде до благоприятен за нас резултат. Нашите войски не могат да стоят по-дълго изложени на студ и на разни болести” [243].
Съсредоточаването на значителни вражески сили на Галиполския полуостров отвличаше вниманието на генерал Савов от Одрин: „Докато обстановката не се изясни напълно, ние не можем да предприемем веднага след скъсването на преговорите атаката на Одрин.” Изтегляните от Македония и Родопите войски са насочваха към 4-а армия. Съгласно уговорката с Белград двете сръбски дивизии не можеха да бъдат употребени непосредствено в щурма, а според помощник-главнокомандуващия 2-ра армия не биваше веднага да атакува с наличните сили. На 18 декември генерал Савов докладва на Фердинанд, че подготовката за атака ще трае най-малко 15 дена, а самата атака — 5 дена, и то след като се снемат от Чаталджа и Булаир две-три пехотни бригади. Правителството бе предупредено, че войната ще се води само от българската армия: „Така че в това време, когато ние тук с големи усилия ще се бием, гърци и сърби ще затвърдяват своето политическо положение в Македония” [244].
Изразявайки недоволството на българската армия, че „ние тук изнасяме всичката тежест на борбата, а нашите съюзници печелят само лаври без никакви жертви и си затвърдяват положението в Македония”, сега генерал Савов предложи гръцкият флот да прехвърли една-две сръбски дивизии през Сароския залив на Галиполския полуостров. Така той смяташе още в началото да парализира в три посоки действията на противника и да спечели възможността да предприеме незабавно решителни действия срещу Одринската крепост [245]. Тогава сръбското правителство щеше да иска от съюзника си ново „възнаграждение” в Македония.
Новото контрапредложение на Високата порта бе оповестено в заседанието на 19 декември: отстъпване цялата територия на запад от Одринския вилает при условие да се създаде автономна Албания, чиито граници да се определят от великите сили; Одринският вилает остава в империята, допуска се само поправка на границата с България, уредена в преки двустранни преговори; въпросът за Крит се отнасяше за разрешаване между Портата и силите покровителки; не се отстъпваха Беломорските острови. Четирите точки съставляваха неделимо цяло. След продължителна размяна на мисли между съюзническите делегати се отговори следното: взема се акт от окончателното отстъпване на територията на запад от Одринския вилает, обаче не се приема изключването на съюзниците от определянето на албанските граници; предложението за Одринския вилает се отхвърля и по форма, и по същество, думата България се замества със „съюзници”, за да не се говори само за поправка на границата между двете съседни държави, а да се направи конкретно предложение за отстъпване на територия в Тракия, настоява се да бъдат отстъпени Крит и Беломорските острови. Данев прецени, че османската делегация направила „значителна крачка напред”, поради което сметна за неудобно да доведе още днес работата до окончателно скъсване [246]. Въпреки царското внушение.
Проучвайки състава на войските, на 19 декември генерал Савов стигна до извода, че действията на Чаталджа и Булаир могат да се възобновят и без съюзническа помощ, а двете сръбски дивизии щяха да останат в обсадния обръч около Одринската крепост: „Във всеки случай продължаването на примирието не е вече в полза на добрия дух на армията и опасно е да не се деморализират частите.” Превозването на тежката артилерия към Източния сектор продължаваше. Предстоеше разглеждане на плана за атаката [247].
В доклада си до Фердинанд и Гешов от 21 декември помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че „от чисто военна гледна точка продължаването на преговорите е вече крайно вредно за нас”, защото османската армия все повече се засилва, а българската се разстройва в бездействие. Той призова да не се закъснява повече с подновяването на бойните действия. България можела да води войната и сама, „макар и не с такива шансове за успех и без всякакви сериозни активни операции срещу Одрин”. „Неискрените” съюзници се възползували от продължаването на примирието. Генерал Савов предложи самите министри лично да изслушат командуващите. Той предполагаше, че Одрин може да падне след 25—30 дена, понеже дезертьорите говорят неща, приятни за слуха на разпитващите ги. Според него въпреки твърде голямото значение на крепостта нейното превземане едва ли щеше да накара Портата да капитулира, преди главните вражески сили да бъдат разбити на Чаталджа и Булаир. Генерал Савов предостави на правителството да прецени изложените военностратегически съображения и след като ги свърже с политическите си съображения, да вземе решението с цялата отговорност за неговите последици [248].
Ръководителят на българската делегация надхвърли размера на получените пълномощия, което доведе до едно доста „неприятно недоразумение”. На два пъти той се обърна към Салабашев да изпита предлаганото от Хабсбургската монархия „приятелство”, като първа от „европейския концерт” натисне върху Портата да сключи мир без Одрин, със заплахата, че „другояче ще бъде изоставена на съдбата си и ще се изложи на голям риск”. Пълномощният министър просто прочете Даневата телеграма на граф Берхтолд, който незабавно взе инициативата пред другите велики сили, за да стане натискът по-действен. Гешов побърза да подслади огорчението в Петербург, възлагайки на Бобчев да обясни, че не е издавал подобно нареждане [249].
Салабашев се оправда с предположението, че първият делегат на България имал правото да прави постъпки за улесняване на неговата трудна мисия: „Аз говорих не по искане на българското правителство, а по искане на Данев, и то само за постъпки в Цариград.” Данев бе сполетян от едва сдържания упрек да не поставя задачи направо на пълномощните министри, а само чрез министъра на външните работи. Всъщност самият Гешов бе негласно преотстъпил на своя съюзник по коалиция пай-отговорните мисии, което допадаше на енергичната му природа. На свой ред Данев наруга „глупавите гарги”, неспособни да разберат, че „положението с съвършено изменено”: „Сега всичко зависи от Виена” [250].
Армията бе готова да действува. Генерал Савов губеше търпение и на 20 декември обърна внимание на царя: „Протакането на преговорите вече не е в наша полза; от една страна, турците се значително засилват, от друга — бездействието влияе зле на духа на нашите войски и всичко това може вредно да се отрази на успеха на нашите бъдещи операции, ако това положение на работите още се продължи” [251]. Гешов се задоволи да посочи на помощник-главнокомандуващия настоятелния съвет на посланическата конференция да не се бърза неблагоразумно с окончателното скъсване. Той се позова на сведения от самото Главно командуване, даващи надежда, че „Одрин скоро ще падне и с неговото падане ще падне и упорството на турците”: „Вие настоявате ли на скъсването и поемате ли отговорността за съдбоносните последици, които подобно скъсване може да ни докара” [252]?
Генерал Савов изпадна в противоречието да упорствува за прекъсване на преговорите и едновременно да приема показанията на бегълците за „отчаяното положение” на одринския гарнизон. Макар и условно, той допускаше, че „скорошното падане на крепостта трябва да се очаква”. Допълнително поощрение бе приписаното на Назъм паша схващане, че „Турция не е в състояние да възобнови войната и е принудена да заключи мира” [253].
Граф Берхтолд, твърдейки, че „турците, както всякога, повече държат на формата, отколкото на същността”, предложи да им се позволи да запазят своите „мюсюлмански свети места”. Българското правителство обеща, че последните ще останат непокътнати „на вечни времена” [254]. Високата порта обаче не възнамеряваше да отстъпва целия град.
Честите ходатайства на Министерския съвет за допускане на чужди консули и военни кореспонденти до театъра на бойните действия раздразниха другото важно лице в Главната квартира. Полковник Нерезов обърна внимание на Гешов, че подобни вредни препоръки съдържат риска да се наводнят районите в близост до фронта с „квалифицирани агенти”: „Щабът на действуващата армия неведнъж е бил поставян в трудното положение да разрешава въпроса между дипломатическата вежливост и висшите отечествени интереси, досежно запазване тайната в операциите” [255]. Критиката, отправяна срещу „негостоприемството” на военните власти, настройващо отрицателно чужденците, невинаги бе основателна. В такива случаи би било по-добре да се подхожда според благонадеждността на отделните представители, макар че те се стремяха да проникват групово до фронта.
Принудени да посочат какво точно разбират под „ректификация” на границата на Одринския вилает, в заседанието на 21 декември османските делегати отстъпиха от него Скечанската каза: запазване старата граница между България и империята от Черно море до Арда, а оттам спускане на запад от Гюмюрджина до Буругьол. Портата предоставяше правата си върху Крит на великите сили, които да определят неговото бъдеще, но при условие никой друг остров да не бъде откъсван. Новото предложение бе отхвърлено от съюзниците, установили в обща декларация, че противникът не държи сметка за резултатите от войната. Те можеха още сега да прекъснат преговорите, обаче, желаейки да дадат на силите поредното доказателство за примиримост, настояха до 24 декември Високата порта да предложи отстъпването на Одрин, Беломорските острови и Крит. В противен случай преговорите се смятаха за прекъснати. Решид паша поиска да се свика заседание на следващия ден. Данев предположи, че турският отговор ще бъде отрицателен и следователно преговорите ще прекъснат [256]. Съюзническите делегати се стремяха да поставят въпроса „ребром”, без да предизвикат гнева на посланическата конференция.
Данев използува свободните часове в конференцията, за да разговаря с Венизелос относно разделителната линия в Македония. Той посочи като частно мнение етническата граница в Югозападна Македония, а за Солун направи закъсняло, но познато признание: „Ако преди войната (Венизелос — б. а.) би искал Солун, бихме по-скоро отблъснали всякакво съглашение.” Неговият събеседник, макар да твърдеше, че „мечката не е още напълно убита, за да се дели кожата й”, не можа да отрече прекалеността на гръцката крайна линия в Македония. В предложението си от 21 декември обаче той не я измени съществено: по левия бряг на Струма, включително Правищко, по десния бряг от устието до Тахинското езеро, после по една идеална линия през Вардар до Гюмендже, оттам на север от Енидже-Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Солун не се отстъпваше. Министър-председателят заяви, че единствено арбитражното решение на приятелските сили би могло да даде друг изход на въпроса [257]. Той обеща да представи предложението си в писмен вид, но скоро го забрави. Българската външна политика подкрепяше Гърция за присъединяването на Беломорските острови, с изключение на запазените Тасос и Самотраки, за да не потърси и тя „обезщетение” в Македония.
Данев отстояваше справедливия етнически принцип в Югозападна Македония, а за Солун предложи плебисцит. Уверен, че евреите ще гласув
Parabellum
12-12-2003, 09:17
ЗАСТОЙ НА ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР
продължение
Данев отстояваше справедливия етнически принцип в Югозападна Македония, а за Солун предложи плебисцит. Уверен, че евреите ще гласуват за присъединяване към България, главно по стопански и исторически съображения. Коромилас на 24 декември отхвърли езика като признак за дележ, изтъквайки някакво „гръцко национално съзнание на българогласните елини”. Хаджимишев му възрази, че ако Патриаршията вдигне схизмата, то 300 000 българи патриаршисти ще се върнат към своя народ. Според неговото разбиране Солун имаше бъдеще като „най-близкото пристанище на София”, докато в гръцки ръце щеше „да се обърне на голямо село” [258].
Пълномощният министър подчерта пред своето правителство, че споразумението за Солун ще бъде крайно трудно, за да не каже невъзможно, поради което не виждаше бъдещето на съюза „в розови краски”. Дори умният Венизелос не проявяваше гъвкавост по този възлов за двустранните отношения въпрос. Министерският съвет трябваше да избере дали да не жертвува Солун за Югозападна Македония, или да упорствува за Солун и така да създаде от Гърция „един непримирим враг, с когото, кога и да е, ще трябва да воюваме… един нещастен край на Балканския съюз.” Историята учеше, че „вечно сме се борили… със сегашните съюзници”! Израсъл в Солун, Хаджимишев се улавяше, че е изпълнен с атавистично подозрение спрямо „лукавството” на Атина, изпитвано всекидневно, и следователно не бе достатъчно хладнокръвен, за да прецени кое решение да се избере [259]. Това бе задача на правителството. В доклада обаче се долавяше склонност да се избере първото умерено решение.
Коромилас нямаше никакво намерение да се съобразява дори с част от българските искания, особено след като получи подкрепата на Белград. Сръбското правителство „отстъпи” българския град Лерин, за да влезе в гръцката окупационна зона. Трогнат от многозначителния жест, Коромилас сподели с Бошкович, че „кога и да е” Гърция ще воюва срещу България.. Ядосан от предпочитанието на гърците да се движат по разчистени пътища и „да събират лаврите”, Хаджимишев не се сдържа да приеме възможността за една „бъдеща война” между двете държави, „защото само след като ги бием хубаво, може би (гръцките власти — б. а.) да се вразумят и да си седнат на мястото, което никога не трябваше да напускат, ако да бяха разумни” [260]! В случая и българският дипломат не прояви достатъчно разум, а какво можеха да кажат генералите.
Понеже гръцките отряди продължаваха да проникват в райони, освободени от българското оръжие, генерал Савов заповяда тяхното прогонване със сила. Всеки опит за гръцки десант около или в Кавала трябваше да се отбие с огън. Генерал Хесапчиев обаче се отнесе до Министерския съвет за изпитване на всички други средства, „преди да се прибегне до крайните, които несъмнено ще предизвикат голямо разклащане на съюза”. Царят и правителството се произнесоха „засега да не се ожесточават нашите отношения с гърците”. Въпросът за управлението в освободените земи подлежеше на незабавно уреждане без прокарване на разграничителна линия [261]. Що се отнасяше до правото на първо заемане, правителството трябваше да настои да се отнесе този принцип и до българските чети, които например освободиха Костур.
Пазейки се от вплитане в старите съперничества, Гешов не одобри идеята на помощник-главнокомандуващия за свикване на съвещание между министрите и генералите, за да се обсъди въпросът — „можем ли да воюваме сами?”: „Не трябва по никой начин да даваме и най-малкия повод да се мисли, че ние не можем да разчитаме на съюзниците. Съюзът трябва да бъде толкоз солиден, колкото е бил досега” [262]. Изявеното самозаблуждаване имаше предназначението да удържи военните кръгове от необмислени действия.
Още в първата делова среща на 21 декември Мишу закова като табела минималното искане до линията Силистра — Балчик включително. Данев пък изложи съдържанието на четирите си точки като максимални отстъпки, обаче събеседникът му натъртено изрече: „Малко е!” Българският представител не остана по-назад и твърдо отговори: „Повече не можем да дадем!”. Румънската дипломация сложи начало на хищен пазарлък, при който се режеха късове добруджанска земя от България и се хвърляха на „компенсационната теглилка”. Гешов възложи на Данев да обърне най-сериозно внимание върху заплахата с румънска мобилизация, носеща „нова опасност за европейския мир”, Йонеску направо заплаши, че Румъния „ще поведе войски не само да окупира Силистра и ректифицира границата си” [263]. От Певчески мост посъветваха постигане на споразумение.
Освен разгорелите се спорове с Гърция и Румъния на българския дипломатически небосклон се появи и друг мрачен облак. Първият сръбски делегат Стоян Новакович в разговор с Поанкаре включи Струга и Прилеп в пределите на сръбските териториални претенции. Напразно Тошев предупреждаваше да не се внасят „охлаждения и неприятности там, дето трябва да има само искреност и пълна лоялност”. С усилващите се „вайкания” в Белград относно недопускането през Албания на Адриатическо море се подготвяше почвата за „обезщетение” в Македония. Във военните кръгове и вестниците все повече се проповядваше открито „да не се отстъпва никому нищо от завзетите от сръбските войски земи”. Сръбските власти настаниха свои органи на управление в Македония и започнаха непрестанно преследване на българщината [264]. Разбира се, тези несъюзнически постъпки отекнаха болезнено в българското обществено мнение.
Както се очакваше, на 22 декември османските делегати помолиха да се отложи заседанието за 24 декември, понеже още не получили наставления. Данев нарече скъсването „сигурно: „Без скъсване сериозна крачка не ще направим… Прочее, вземете нужните мерки.” Генерал Савов, макар и взел всички мерки за успешното подновяване на бойните действия, след разрешение на Министерския съвет замина за Чаталджа, където прие на 23 декември Едип бей, пратеник на Назъм паша, който му предаде желанието на османския главнокомандуващ за среща относно военнотехнически въпроси и снабдяване на одринските жители с храна за празниците. Поканата подсказваше, че ще се повдигнат и въпроси от политически характер. Фердинанд се обяви най-категорично против изтеглянето на одринския гарнизон с оръжието: „Крепостта трябва да се предаде с оръжието си” [265]. Този път помощник-главнокомандуващият осведоми не само царя, но и министър-председателя, за да не се повтори случаят с Хаджикалчов. Правителството не възрази срещата между двамата главнокомандуващи да се състои на 25 декември от 10 ч.
Предполагайки, че Назъм паша ще говори преди всичко за съдбата на Одрин, генерал Савов бе склонен да допусне излизането на гарнизона с оръжие и военни почести, но без крепостната артилерия. Неотменимо условие бе военнопленниците да не напускат България до сключването на мира. Той изброи на Фердинанд какви изгоди ще донесе подобно морално удовлетворение на противника — отваряне на главната снабдителна линия, 2-ра армия с тежката артилерия се освобождава за действия срещу Чаталджа и Булаир, с което „ставаме мощни и несъкрушими с една армия 320—340 000 души да водим тия операции с шансове на успех сто на сто” [266]. Докато в началото на ноември се стигна до 90 на сто.
Новата позиция при Чаталджа бе укрепена и добре избрана. На 22 декември генерал Димитриев си позволи отново да доложи за възможна активна отбрана „с пълна надежда за успех”. Войските отпочинали, редовно хранени, бодри и „готови за нова борба”, „Въобще армията (3-а отделна — б. а.) се е поободрила и готова за операции… В случай на нужда можем да бъдем готови в 24 часа.” Генерал Иванов бе непоколебим в твърдата си увереност: „Било с бой, било с глад или по мирния договор, трябва да разчитаме, че Одрин ще бъде скоро в наши ръце” [267].
Стратегическата идея на генерал Савов предвиждаше при настъпление противникът да се атакува стремително по време на марша с цялата 1-ва армия, за да бъде притиснат към Странджа, и без да му се даде „време да се опомни”, да бъде отрязан от Чаталджанската позиция, която да се заеме с един скок напред. 3-а армия бе предназначена да служи като „ос на въртенето”. Идеята бе дръзка, но мъчно изпълнима, понеже десният фланг и тилът на 1-ва армия щяха да бъдат обстрелвани и застрашени откъм морето. Ако противникът успееше да отхвърли 1-ва армия на север, той щеше да излезе в тила на 3-а армия или да се съедини с Галиполската армия за настъпление към Одрин и Лозенград. Ето защо генерал Кутинчев изработи свой проект, според който приморските флангове на двете армии оказваха упорна съпротива, а енергичните действия се водеха с центъра (левият на 1-ва армия и десният на 3-а армия), за да се отблъсне противникът към морето и същевременно да се насочат части за заемането на Чаталджанската позиция преди връщането на излезлите вражески войски [268].
Грей и посланиците съветваха да не се прекъсват окончателно преговорите, защото силите още не били готови за интервенция. Операцията против добре укрепения Одрин с малко обсадни оръдия била твърде рискована, а „при неуспех турците ставали упорити, румънците — претенциозни”. Трябвало да се изчака падането на крепостта след една-две седмици. Българското правителство се съгласи да не се изгаря напълно мостът за преговори. Макар царят да продължаваше да мечтае за Мидия — Родосто като „законно и справедливо искане”, позовавайки се на посланията молби от жителите на градовете Кешан, Малгара, Хайребол и Родосто [269]. Молбите биваха препращани в Лондон, за да се чуе гласът на християнското население, ужасяващо се от възможното завръщане на османските поробители.
Представителите на Високата порта в заседанието на 24 декември промениха предложението си само чрез отказа от правата върху Крит и изразиха готовност да преговарят за нова ректификация на границата в Одринския вилает, без да отстъпват самия Одрин. Съюзническите делегати се постараха да избягнат думата „скъсване”, поради което направиха следната декларация: „Понеже предложенията на турските делегати не отговарят на исканията, които съюзниците формулираха в предишното заседание и понеже преговорите върху предложената нова база не са от естество да доведат до съгласие, съюзните делегати се виждат принудени да преустановят работата на конференцията.” Въпреки протеста на Решид паша не се насрочи следващо заседание. Данев бе пределно кратък: „Думата сега имат великите сили” [270]. Тяхната намеса чрез посланическата конференция би могла да извади конференцията за мир от задънената улица на безплодните преговори, водени от Високата порта съгласно ориенталския начин на протакане с пословичното „яваш, яваш”.
Тъй като въпросът се сложи — „Одрин или продължаване на войната”, на 25 декември Ат. Шопов представи на Гешов две докладни записки. В първата обясни, че „рано или късно” Одринският вилает ще се придобие, но окупираните от съюзниците български земи в Западна и Средна Македония, „изгубени днес, се изгубват завинаги”. Във втората изказа предпочитанието да се присъедини Югозападна Македония срещу отстъпването Солун на Гърция [271]. В дните на бойна слава подобни умерени мисли звучаха еретично, да не се каже и по-тежка дума. Данев заяви, че България „по никой начин” не може да се откаже от Одрин, и изрази надеждата, че посредничеството на великите сили ще се увенчае с успех [272]. „Европейският концерт” трябваше да изпълни еднозвучно заплашителен марш на Босфора.
Срещата между Данев и нарочно пристигналия в Лондон сладкодумен Йонеску, наречен „златната устица”, вместо да помогне на споразумението, го отдалечи. На 23 декември българският пръв делегат упрекна румънския министър, че „пее старата песен” за изгубените куцовласи, искал „уж малко, а подразбирал линията Тутракан — Балчик”. При това неговият събеседник заяви, че ако България не се съгласи да отстъпи до тази линия, той ще се отнесе до посланическата конференция, за да бъде позволено предприемането на „крайни мерки”. Най-голямо възмущение предизвика последвалото оплакване на Йонеску в Ке д’Орсе, че българският пълномощник не удържал на обещанието си, дадено в Букурещ. Ядосаният Данев отново напомни на 24 декември известния факт, че Майореску „не дочува”, и тъй като самият Йонеску призна в присъствието на Мишу, че нищо не било обещавано в румънската столица, той се отказа категорично да продължава преговорите с такива недобросъвестни представители. Вземайки „безвъзвратно решение”, първият делегат препоръча на Министерския съвет да избере друго лице и друго място за трудните дипломатически схватки [273].
Царят и правителството обаче бяха на мнение, че щом Йонеску е направил признание, противоречащо на твърдението на Майореску, то „няма причина да се формализираме от думи, криво схванати или криво предадени от трети лица”. Намесването имената на Поанкаре, Изволски и Сазонов, „добри и влиятелни приятели”, носеше риска на неприятностите, ако се усетеше обида в думи, чути или предадени чрез тях. Ето защо Данев бе настоятелно помолен да не се отказва от преговорите по добруджанския въпрос, а да поиска обяснения от Йонеску или Мишу. Имаше се предвид и опасното обстоятелство, че не е възможно в кратък срок да се изберат друго лице и друго място за преговори, което можеше да даде повод на румънското правителство да обвини България в нарочно протакане и да вземе „някои безвъзвратни решения”. Същевременно Гешов накара Калинков да заяви пред Майореску, че България не желае да протака преговорите, но той трябва да възложи на Йонеску или в краен случай на Мишу да се обяснят с Данев, „за да не се лишим от неговата услуга” [274]. Поради затягането на преговорите в Лондон европейската дипломация започна да приготвя свои рецепти за разрешаването на спорните въпроси.
–––––––––––––––––––––––––––
178. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 60—61; Държавен вестник, № 275, 4. XII. 1912; Protocols des Seance… p. 1—5.
179. Пак там, л. 44; ДПИК, т. 1, с. 284; Данев, Ст. Лондонската конференция… с. 24; В. Мир, № 3732, 3. XII. 1912.
180. Приложение към том първи… с. 142.
181. ДПИК, т. 1, с. 285; Protocoles des Seances…, p. 5—8.
182. В. Мир, № 3735, 6. XII. 1912; № 3740, 11. XII. 1912.
183. ДПИК, т. 1, с. 286; OUAP, Bd. 5, S. 156, 168.
184. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. Д9, 33, 61, 65, 72.
185. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 17-20; а. е. 1196, л. 41-42, 45, 63, 65, 205.
186. Пак там, а. е. 1196, л. 37, 64, 74—75, 90; ф. 1452, ол. 1, а. е. 3, л. 46; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 48-49.
187. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 71—72, 93; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 34, 37, 42, 46, 55; Приложение към том първи… с. 42; Цанев, Ст. Лондонската конференция… с. 25.
188. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 484; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 200.
189. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 98, 123, 134, 154.
190. Българска военна история… Т. 2, с. 531—533.
191. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 13.
192. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 273, 283—289, 293; НАБАН, ф. 17 к. оп. 1, а. е. 230, л. 15—16.
193. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 338—339; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 43, 53.
194. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 666.
195. Пак там, л. 670—675.
196. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 119; ДПИК, т. 1, с. 286; Protocoles des Seances… p. 8—9.
197. Пак там, л. 85, 91, 101—103, 108-109; а. е. 1190, л. 1—4.
198. ДПИК, т. 1, с. 581.
199. Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 573—574.
200. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 363; РА. АА., Turkei 203, Bd. 11, Dok. No 171, Bl. 4—5.
201. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 157—167; ф. 01, оп. 1. а. е. 30, л. 35.
202. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 179, 182, 187—189, 198; ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 386—387; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 14—15.
203. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 26; В. Мир, № 3739, 10. XII. 1912; PRO, FO, Political 371/1582, p. 18.
204. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 59, 125—126, 129—130, 140; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 94—95; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 152—154.
205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 7; ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 61—61; Руската оранжева книга… с. 36—38, 71—72.
206. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 63, 74, 96—97, 115.
207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 131—133, 144—145, 165.
208. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 671.
209. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 25; ДПИК, т. 1, с. 286—287; В. Мир. № 3741, 12. XII. 1912; Protocols des Seances…, p. 14—15.
210. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 146; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 112.
211. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 2—4; Иванов, Н. Балканската война… с. 192—196; Българска военна история… Т. 2, с. 535—536.
212. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 688.
213. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 156—162; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1348—1349.
214. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 163.
215. Пак там, л. 164.
216. Пак там, л. 167—170.
217. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 1, л. 126.
218. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 171—172.
219. Пак там, л. 102, 173, 186; а. е. 1364, л. 199; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 119; BD, V. 9, Р. 2, р. 235, 245, 269.
220. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 131; ДПИК, т. 1, с. 277—278.
221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 291; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 149—150; ф. 20, а. е. 390, л. 28—33; Маджаров, М., цит. съч., с. 97—100.
222. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 187, 201—202.
223. БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. 4; ДПИК, т. 2, с. 394; OUAP, Bd. 5, S. 182— 183, 199—200, 243.
224. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 25—26; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 566—567, 645; В. Утро, № 1016, 23. XI. 1913.
225. GP, Bd 34 S. 89, 153—154; OUAP, Bd. 5, S. 243—244, 263, 288—290.
226. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 236; Държавен вестник, № 284. 14. XII. 1912.
227. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 17.
228. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 189, 193; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 694—695; В. Мир, № 3744, 15. XII. 1912.
229. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1420; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 568—569.
230. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 50; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 10.
231. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 507—508.
232. ДПИК, т. 1, с. 288; Приложение към том първи… с. 48; Данев, Ст. Лондонската конференция… с. 31; Protocoles des Seances… p. 15—17.
233. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1195, л. 214; а. е. 1196, л. 180; ДПИК, т. 1, с. 288—289.
234. Пак там, а. е. 1197, л. 13; В. Мир, № 3746, 17. XII. 1912.
235. Пак там, л. 24—25; ДПИК, т. 1, с. 289; В. Мир, № 3749, 20. XII. 1912; Protocoles des Seances…, p. 18—19; OUAP, Bd. 5, S. 270—274, 286—288.
236. ДПИК, т. 1, с. 289—290.
237. Пак там, с. 683—685; БИА, ф. 15. а. е. 1815, л. 123, 148, 154.
238. ЦВА. ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 66—67; ф. 50, оп. 2, а, е. 16, л. 1; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 678, 686.
239. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 35, л. 1—18.
240. ДПИК, т. 2, с. 368.
241. Пак там, т. 1, с. 290—291.
242. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 66—67; БИА. ф. 20, а. е. 3, л. 793; Иванов, Н. Балканската война… с. 200—212, 214; Жеков, Н., цит. съч., с. 246—248.
243. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 178—179.
244. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 695.
245. Пак там, л. 697.
246. ДПИК, т. 1, с. 291; В. Мир, № 3750, 21. XII. 1912; Protocoles des Seances… p. 20—21.
247. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 182, 185; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 643—644.
248. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 891—893.
249. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 75, 92, 94; ф. 255, а. е. 5346, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 290; GP, Bd. 34, S. 93—94.
250. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 31, 65, 68; ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 27; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 26—27; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 425426.
251. ДПИК, т. 1, с. 291; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 839.
252. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 54.
253. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 69, 85.
254. Пак там, л. 8; ДПИК, т. 1,с. 292; HHStA, PA, Geheim XLV/7, Bl. 472.
255. Пак там, л. 104.
256. ДПИК, т. 1, с. 293; В. Мир, № 3751, 22. XII. 1912; Protocoles des Seances… p. 25—26.
257. БИА, ф. 15, а. е. 1939, л. 364; ДПИК, т. 1, с. 583; Приложение към том първи… с. 51; СД XVII ОНС, 1 и. с,., кн. 1, с. 653; Маджаров, М., цит. съч., с. 106—107.
258. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 6—7; Руската оранжева книга… с. 70.
259. Пак там, л. 8—9.
260. Пак там, а. е. 1197, л. 140.
261. Пак там, а. е. 1214, л. 27, 38, 41, 49—50.
262. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 116.
263. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 197, 227; ДПИК, т. 1, с. 685; OUAP, Bd. 5, S. 344—345, 348—349, 365—367.
264. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 115—117; ДПИК, т. 1, с. 394—395; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 17—77.
265. ДПИК, т. 1, с. 293—294; т. 2, с. 395; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1. е, 779—780; В. Мир, № 3752, 23. XII. 1912.
266. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 705.
267. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 159; ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 3.
268. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 383; ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 38.
269. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 90; ДПИК, т. 1, с. 284; В. Мир, № 3753, 24. XII. 1912.
270. ДПИК, т. 1, с. 295—296; Protocoles des Seances…, p. 26-27; BD, V. 9, P. 2, p. 293, 297, 301, 329.
271. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 159, л. 1; а. е. 160, л. 1.
272. Държавен вестник, № 293, 28. XII. 1912.
273. ДПИК, т. 1, с. 687; Руската оранжева книга… с. 160—161.
274. ДПИК, т. 1, с. 687—688; HHStA, PA, Geheim XLV/10, BI. 32—35. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 09:22
НАСТРОЙВАНЕ НА „ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНЦЕРТ”
Докато великите сили разменяха мисли как да предотвратят възобновяването на военните действия, генерал Савов и полковник Нерезов се срещнаха на 25 декември в 16 часа на моста при Бахчекьой с Норадунгиян ефенди и Назъм паша. Външният министър съобщи, че „те вдигат ръка от Македония”, но не могат да отстъпят Одрин и Беломорските острови. Помощник-главнокомандуващият не остави място за съмнение у внимателно слушащите го събеседници: „За Одрин в България няма две мнения, няма правителство, което може да отстъпи по тоя въпрос, нито пък държавният глава би могъл така скоро да направи някоя концесия, без да рискува да се изложи.” След дадените големи жертви България не може да се откаже от Одрин, а мюсюлманските „свети места” в него щяха да бъдат запазени. Генерал Савов извлече впечатлението, че одринският гарнизон е на края на съпротивата си и предстои неговото предаване. Но Портата бе готова да отиде на скъсване в Лондон заради островите в близост до Дарданелите и крайбрежието на Мала Азия, поради което генералът препоръча на правителството разграничаване от гръцкото искане. На сбогуване Норадунгиян ефенди изрази надежда да се сключи мир за Нова година, при което помощник-главнокомандуващият предупреди управляващите кръгове в Цариград да побързат, защото „в противен случай може да настанат за Турция по-тежки изпитания” [275]. Никой дипломат не би могъл да предскаже по-ясно близкото развитие на събитията.
На връщане генерал Савов каза на очакващите го нетърпеливо офицери от щаба на 3-а армия: „Мирът ще се сключи подир 2—3 дена.” Но не бе никак весел, понеже имало „хър-мър” със съюзниците, окупирали голямата част от Македония [276]. Фердинанд изказа особено задоволство от „държавническия и доблестен език” на своя помощник относно съдбата на Одрин. Но според него по въпроса за Беломорските острови България не можеше да не поддържа Гърция, защото тя ще потърси компенсация в Македония: „Нам трябва непременно да се дадат островите Тасос и Самотраки.” Възмутен от завземането на Правище и Лефтера, царят, без да се замисли за последиците, запита: „Нямате ли подръка някоя рота, която да ги изгони и оттам” [277]. Малък пролог към 16 юни.
Гръцките войски се стремяха да завземат колкото се може повече земи в Македония, ръководени от древното правило „превзетото е мое”. Началникът на Политическия отдел на Външното министерство Георги Радев повика на 29 декември Панас, за да му посочи грозящата опасност: „Представете си какво може да стане, ако нашите войски получат заповед да не допуснат това!” Пълномощният министър промърмори: „Да минем над всичко минало” [278].
Наложи се на 25 декември Фердинанд лично да телеграфира на Данев, че завземането на Лефтера и подготовката на гръцки десант в Кавала са опасни действия, които „могат да предизвикат кърваво стълкновение… и да докарат най-печални последствия” в полза на желаещите да разединят съюзническите сили. По негово нареждане първият делегат се срещна с Венизелос и го подкани да бъдат прекратени предизвикателствата, тъй като „ще им се отвърне със същата мяра по цялата линия” [279]. Думи, повторени съдбоносно от царя половин година по-късно.
Макар да очакваше с трепет доклада за проучващата среща, правителството „стискаше палци” да не възникнат отново подозренията, че България води преговори не само чрез своите упълномощени делегати в Лондон. То не одобри съвета на генерал Савов относно Беломорските острови, защото било необходимо да се защищават интересите на съюзниците, освен ако посланическата конференция вземела въпроса в своите ръце. В същото време бе одобрено нареждането на помощник-главнокомандуващия за енергична акция срещу гърците, в случай че искат да проникнат още по-дълбоко в освободените от българските войски земи. Неприятно впечатление направи съобщението на официозния вестник „Патрис”, че Венизелос и Данев постигнали съгласие по дележа и Солун ставал гръцки, което Хаджимишев обясни с поговорката: „Гладна кокошка просо сънува” [280]. Раздвояването между националните интереси и съюзническите задължения не обещаваше нищо добро.
Заповедта на генерал Савов за „очистване” на Правище и Лефтера и за откриване на огън в случай на гръцки десант в Кавала стресна Гешов на 27 декември: „Мисля, че за запазване засега съюзните отношение подобни крайни мерки би трябвало да се употребят след несполуката на всички други средства.” В Главната квартира не приемаха прокарването на демаркационна линия, което би довело до признаване на гръцките претенции към земи, освободени от българското оръжие и повторно „освободени”, освен ако правителството имаше свои политически съображения. Министерският съвет отмени заповедта на помощник-главнокомандуващия за изгонване със сила и прибягна до средствата на дипломацията [281].
Йонеску и Мишу се извиниха на Данев за „недоразумението”, наистина нямало никакво обещание, а по-скоро това било тяхно прибързано заключение, че българският представител бил „в полза на приятелското споразумение”. Разсърденият Данев обаче отговори на тях и на Министерския съвет, че не може да продължава преговорите с Румъния, препоръчвайки да се натовари с неговата допълнителна задача Маджаров [282]. Вземайки повод от временното прекъсване на преговорите, румънското правителство на 25 декември обвини Данев в умишлено забавяне и реши да окупира „без мобилизация и без обявяване на война” територията до линията Тутракан — Балчик, или до Русе — Варна [283].
Тревожната телеграма на Калинков за предстоящата акция събуди министрите и ги събра на едно среднощно заседание на 26 декември. Генерал Никифоров увери, че и дума не може да става за съпротива, поради което съветът реши „в случай на окупация да не се оказва съпротива, а само да се протестира”. Правителството се обърна за съдействие към Сазонов и посланиците в Лондон [284].
Сазонов прие да посредничи въз основа на четирите точки, но Майореску бе недоволен от скромното им съдържание и предпочиташе Румъния да окупира желаната част от Добруджа и тогава да преговаря. Крал Карол не скри от пълномощните министри на Русия и Австро-Унгария, че ще започне „нужните неприятелски действия против България” [285]. Надвисналата заплаха накара Гешов да настои чрез Бобчев на 26 декември, че „нерицарското решение” на управляващите кръгове в Букурещ „не само ще насърчи Турция да не сключва мир, но и ще даде повод за нова война, в която по силата на нашата конвенция от 1902 г., с която е гарантирана нашата териториална цялост, Русия трябва да вземе нашата страна”. Руското правителство бе призовано „да употреби всичките си усилия, за да се превари това зло”. Тъй като Гешов бе убеден, че военната конвенция е в сила, той се позова на нейния член 3 [286].
Меродавните среди на Нева се намесиха незабавно, но не защото конвенцията бе останала в сила, а понеже не можеха да допуснат Румъния да нападне славянска и православна България, когато воюва срещу Османската империя. Майореску бе принуден да отложи насилствената акция, като помоли преговорите да продължат в Лондон, „инак отказът на Данев ще се изтълкува зле”. Той упълномощи Мишу да заяви, че „Данев никакъв ангажимент и обещания не е давал” при осведомителното си посещение в Букурещ [287]. След изказаното съжаление от Майореску и съгласието на Сазонов да посредничи царят и Министерският съвет наредиха на Данев да завърши лично преговорите, още повече, че се очакваше подновяването на бойните действия. Крайно възмутен от прилаганата „низка цинцарска тактика” и с наранено честолюбие, той се ограничи да бъде „просто предавателна станция” [288].
На път за Петербург Теодоров се отби на 26 декември в Белград, където Пашич „щедро” предложи нови сръбски дивизии за Чаталджанския фронт, изказа готовност за оказване на помощ в случаи на сблъскване с Румъния, дори намери, че Солун трябва да бъде български или в краен случай под съюзнически кондоминиум. И всички тези услуги с тайната сметка да се направят отстъпки от съюзния договор при разпределението на османското наследство — „да се плаща със скъпи и мили български земи”. Теодоров отговори по точки: на Чаталджа българската армия ще се справи сама, конфликтът с Румъния ще докара обща европейска война с намесата на Австро-Унгария и Русия, Солун трябва да се присъедини към България с осигуряване на търговски улеснения и облага за съюзниците, а отстъпки можеха да се правят единствено в „спорната зона“ [289]. Пашич се престори на удовлетворен, за да не издаде зреещите вече противобългарски намерения.
Българското военно разузнаване имаше възможността да черпи сведения направо от руското посолство в Цариград, където бе оставен с осведомителни задачи драгоманът Милан Попов, поддържащ връзка със София и Лозенград чрез Българското консулство в Одеса. На 27 декември по този канал се получи важното известие: Османското главно командуване, установявайки колко здраво са се укрепили българите при Чаталджа, планира да съчетае настъплението от Чаталджанската позиция с едновременен десант в Родосто и настъпление откъм Галиполи. За тази цел се съсредоточаваха войски в Измир и Пандерма. От друг източник се узна, че падането на Одрин ще спомогне за посредничеството на силите, а и би улеснило Кямил паша в постъпките му за мир [290].
Съпоставяйки сведенията, добити в различни столици, на 27 декември генерал Савов изрази в доклад до царя и министьр-председателя своето непоколебимо убеждение, че „турците чрез протакането на преговорите се стараят да печелят време”. Тяхната армия на Чаталджа и Галиполи достигна 220 000—240 000 души, непрекъснато снабдявана с въоръжение и боеприпаси, в подобрено санитарно и продоволствено положение: „Всичко дава да се предполага, те още десет-петнайсет дни подобни интензивни работи турската армия ще вземе голямо надмощие над нас и може да ни постави да водим борбата при съмнителни шансове за успех. Толкова повече, че ние свършихме с нашата подготовка още преди десет дни и не прибавяме нищо към нашата сила, защото няма вече с какво и от где, когато турците носят (привличат — б. а.) нови сили и нови средства.” Загубата в преднина имаше и психологическо естество, понеже бездействието и неизвестността пред засилването на противника можеше да обезвери войските в скорошната крайна победа [291].
Помощникът на главнокомандуващия вече не виждаше оправдание на протакането с възможното предаване на Одрин, чийто срок на съпротива можеше да определи единствено Шукри паша, а и крепостта „в стратегическо отношение не е от такова значение, че нейното заемане да наложи на противника да тури край на войната, както това би било с Париж, Цариград, Виена и пр. (през 1871, 1878 и 1866 г. — б. а.)”. Той се опасяваше, че ако вражеската армия достигнеше 320 000 пушки, тя щеше да възобнови бойните действия при изгодни за нея обстоятелства, поради което направи тревожното заключение: „Преди десет дни протакането бе не в паша полза, а сега вече то става опасно. При тия условия на мене ще ми бъде трудно да поема отговорността за лошото влияние, което може да има върху хода на нашите бъдещи операции и за последствията от това” [292].
Трудно можеше да се вземе решение от Министерския съвет за подновяване на военните действия поради заплахата от север и възможността да се воюва без съюзници. Изтощаването на България от продължаването на войната щеше да засили претенциите на Сърбия и Гърция. Падането на Одринската крепост би оправдало отстъпването му от Кямил паша пред общественото мнение, а дори да откажеше, появата на 2-ра армия към Чаталджа и Булаир щеше да компенсира подкрепленията, получени от врага по време на примирието [293]. Нетърпящите никакво отлагане въпроси наложиха среща между министрите и генералите.
Правителството не желаеше да се злепоставя пред „европейския концерт” с окончателно прекъсване на преговорите за мир. Ето защо генерал Савов не престана да подтиква с помощта на втрисащи новини. На 28 декември той предаде, че на Галиполския полуостров е съсредоточена 75 000 вражеска армия, подготвяща се да настъпи в тила на 1-ва и 3-а армия: „От всичко се вижда, че турците сериозно се готвят за подновяване на военните действия и колкото повече време им се даде, толкова по-добре за тях. За нас тъкмо обратното. За последен път донасям, че сега в нашата войска, без да изключвам 3-а армия, духът е подигнат и тя е напълно бойно готова да се срещне отново с врага, обаче по-нататъшното й държане в бездействие и неизвестност ще я деморализира и разстрои” [294].
Царят напълно сподели възгледа на своя помощник и призова правителството „да не гледа на разни страни, а да върви смело напред”. Румъния в гърба могла да плаши министрите, но не и него, дори и да окупира българска територия, „ако Европа й позволи”: „Тоя позор не трябва да ни спъва.” На 28 декември в Министерския съвет войнственото настроение се поде от Д. Христов, Ан. Франгя и Д. Яблански, обаче се стигна до извода, че не бива да се подновяват военните действия, без да се осведомят предварително съюзническите делегати и посланиците в Лондон. Данев бе натоварен да заяви: „Ние не можем повече да чакаме. Положението на армията и огромният финансов товар, по три милиона лева на ден, ни повелително налагат подновяването на военните действия” [295]. Два въпроса представляваха особен интерес — дали Портата мисли сериозно да отзове своите пълномощници и какво ще бъде поведението на Румъния в случай на продължаване на войната?
Като отбеляза раздразнено да не му се напомня, че Шукри паша най-добре знае докога ще се държи крепостта, на 28 декември Данев поиска от генерал Савов „полезни указания”. Изхождайки от твърдението на помощник-главнокомандуващия, че отлагането на преговорите ще направи армията по-малко годна за действия, без да желае да причинява „подобно зло”, той съобщи: „Аз мога да прекъсна преговорите всяка минута, за да дам възможност да се почнат военните., действия.” Точно поради това искаше да знае дали ще се превземе крепостта преди падането й от глад и възможно ли е без участието на сръбските дивизии [296].
Генерал Савов се обърна и към Данев, за да го увери, че сведенията за състоянието на одринския гарнизон са от „третостепенни източници”, поради което не било възможно „даже и с приблизителна точност” да се определи дали крепостта ще. падне в близко време: „Дали да се прекъснат преговорите, или не, това не е въпрос от моята компетентност. Мой дълг е да посоча само, че протакането им вече от десет дена насам, от гледна точка чисто военна става не само вредно за нас, но даже опасно предвид на постоянните усилвания на турската армия във всяко отношение.” Той смяташе преждевременно да се взема определено решение за операцията срещу Одринската крепост, защото само след като се възобновели бойните действия, щял да се определи и начинът на действие в зависимост от съотношението на силите и възможността да се усили 2-ра армия за успешно извършване на щурма [297].
Османските делегати заплашиха, че ако съюзниците не приемат техните предложения, щели да напуснат Лондон. Никълсън посъветва да се възприеме поначало предложението на Портата за Одрин, за да не се прекъсват преговорите и да се разисква по него. Данев обаче показа твърда непреклонност:. „По въпроса за владението на Одрин от България не допущам никакво отстъпление… Ние сме готови на всичко.” Грей не виждаше как би могла да се осъществи морска демонстрация пред Дарданелите в подкрепа на колективната нота, обаче, първият български делегат находчиво припомни, че броненосците на великите сили още не са напуснали Златния рог: „Най-сетне ще има думата българският топ при Чаталджа. Във. всеки случай ще трябва да се бърза, защото ние не можем да чакаме освен само няколко дни” [298]. Това се искаше и от генерал Савов.
Посланиците внушаваха да се изчака Портата да прекъсне първа преговорите. Данев обобщи на 29 декември необходимостта от тактиката на кратко изчакване, докато силите подадат нотата си в Цариград, и в същия или на следващия ден примирието да бъде денонсирано, за да се подсили тяхната постъпка: „Да скъсаме преди подаването на нотата ще бъде неблагоразумно” [299]. Вечерта генерал Паприков съобщи българското становище във Форин офис, като добави, че след денонсирането на примирието ще изминат четири дни до подновяването на военните действия, през които силите ще трябва да принудят Портата да отстъпи и така да се възобнови работата на конференцията, инак войната ще продължи. Удържането на Одринската крепост поддържаше уважението към съпротивителната сила на османската армия в отбрана, което пък означаваше невъзможност да се добие линията Мидия — Сарос [300]. Вероятно за Родосто трябваше да се пробие Чаталджанската позиция.
Същия ден Теодоров бе упълномощен да настои в Петербург, че е необходимо незабавно да се реши какъв натиск да се упражни върху Портата за сключване на мир, защото „висшата военна власт категорически ни заяви, че не отговаря за последиците, ако веднага не се подновят военните действия”. Министерският съвет държеше за присъединяването на Солун, но без да се жертвува за него Югозападна Македония. Като височайши арбитър Николай II бе длъжен да знае опасните намерения на сръбските меродавни кръгове да установят своя власт във всички завзети земи в Македония. Тошев изрази мнението: „Колкото по-малко се показваме разположени да слушаме за каквито и да било отстъпки на Сърбия, толкоз повече това ще бъде в полза на работата. Ето защо е желателно всички в кралството (Сърбия — б. а.) да се свикнат с истинското положение на нещата. Нека с време, избягвайки всяко предизвикателство от наша страна, да се отнесе всяка надежда в Белград за каквито и да е отклонения от нашия договор” [301]. Бедата обаче бе в това, че и в Петербург постепенно си пробиваше път уравнителството — да се обезщети Сърбия в Македония заради недопускането й на Адриатическо море.
Сазонов успокои Теодоров в разговора на 29 декември, че посланиците в Цариград изработили проект за колективна нота до Високата порта, преценяваща направените отстъпки по въпросите за Одрин и островите като „недостатъчни и неотговарящи на резултатите от войната”. Съглашението било готово да отиде на морска демонстрация. На Сърбия препоръчал да почита съюзния договор и да не повдига никакви нови спорни въпроси, а на Гърция щели да дадат повече острови, за да намалеят претенциите й върху Солун [302].
Стопанинът на Певчески мост настоя да се избегне въоръженият конфликт с Румъния, като й се отстъпят — Меджидие табия, селата, разположени в двата малки вдадени клина, и 5—6 км морски бряг южно от Мангалия. Теодоров намери мъчно осъществими и незначителните отстъпки, но обеща да ги докладва на Министерския съвет, при условие че няма да се иска „нищо повече”. Той действително препоръча на Министерския съвет да се направи горната жертва, защото всяко протакане ставаше опасно и можеше да навреди на българската позиция спрямо Османската империя и съюзниците [303].
На 31 декември Николай II изказа пожелание пред българския министър „чрез мира да види по-скоро освободителното дело на дядо си довършено докрай и България укрепнала и засилена”. Той се надяваше, че Румъния ще се задоволи с предложеното от Сазонов, за да се възстановят нормалните й отношения с южната съседка [304]. За задълженията на Сърбия императорът си премълча.
Въпреки успокоителните уверения за спазване на договора в Белград Тошев отбеляза убедено, че „едничкото полезно въздействие може да се упражни само от Петербург”, като се избегне просръбски настроеният Хартвиг. Безропотното наблюдение на все по-жестоките насилия над българите в Македония даваше време на „злото да пуща корени”: „Всичко туй, разбира се, ще даде едно оръжие на неприятелите на съюза и ще внесе горчиво разочарование в средата и на най-големите му поклонници и радетели.” Не само военните и вестникарските кръгове в Белград, а и в правителствените вече искаха „да получат повече от определеното според съюза и се питат как да постъпят сега за задържането на част поне от окупираните още от сръбските войски покрайнини” [305].
Царят подтикваше да се побърза с прекъсването на преговорите, за да се подновят военните действия. На 29 декември генерал Савов се обърна към него и Гешов, за да нарече „положението твърде сериозно”, налагащо „едно бързо и основно проучване от правителството съвместно с висшите представители на армията”. Той поясни, че преди Министерският съвет да се натовари с отговорността да продължи войната, трябва да се ориентира дали армията ще може да я издържи. Според него, ако не се дадеше време за подготвянето на военните операции — „рискът ще бъде голям” [306]. Това бе достатъчно, за да накара министрите да посетят театъра на военните действия.
Упрекнат от Фердинад в бягство от отговорност, помощник-главнокомандуващият обидено отвърна: „При изпълнението на моя дълг като военен и гражданин не се боя от никакви отговорности пред Вас и отечеството. Проектираното съвещание е нужно не от боязън за отговорност, а от голямата необходимост преди подновяването на военните действия да се ориентират и главнокомандуващият, и правителството, и подчинените с какви средства разполагаме сега и в зависимост от това да се определи какво може да се иска от армията, та да не би при воденето на операциите с поставяне на задачи, несъобразени с нейните средства, било армията, било щабът на действуващата армия да се изложат на несправедливи упреци” [307].
Обзет от разумни разсъждения, генерал Савов се произнесе назидателно, че при вземането на съдбоносни решения не бива да надделяват „младежки пориви”, от каквито не са лишени и офицерите в щаба на действуващата армия, които, без да схващат обратите в политическото положение с техните внушителни последици „и като неотговорни, са всякога храбри”. Според помощник-главнокомандуващия положението бе „много по-сериозно”, отколкото преди започването на войната. Въоръженият народ трябваше да знае за какво ще продължава да се бие и пролива кръвта си. Главното командуване още не бе се произнесло по исканата граница в Тракия, нито пък бе държано постоянно в течение на преговорите, за да вземе съответните мерки. Като „истински военен” генерал Савов настоя при воденето на военните операции да преобладава само мисълта на отговорния началник. Той обаче се отнесе пренебрежително към заплахата от север: “Румъния е подла, но ние с нея рано или късно лесно ще се разчистим. Грижи не трябва да ви създава нейното гнусно поведение” [308].
Най-сетне правителството и Главното командуване се озоваха в такава необходимост, че трябваше да се срещнат лице в лице. Министрите искаха да чуят с ушите си дали може да се окаже някаква съпротива срещу една румънска окупация, а генералите очакваха възобновяването на бойните действия. Царят се съгласи при условие да участвуват само някои „по-приятни” му министри (Гешов, Людсканов, Христов), но се наложи да приеме всички членове на правителството, понеже всички носеха отговорност [309]. Той определи срещата да стане в Свиленград, затаил недоволството си от съгласуваността на двете меродавни инстанции, на чието противопоставяне разчиташе.
Предвид възможността одринският гарнизон да се опита да си пробие път по примера на Осман паша при Плевен през 1877 г., с което примирието щеше да бъде нарушено и военните действия подновени, на 31 декември в 11 ч. генерал Савов издаде директива № 19, според която 1-ва и 3-а армия трябваше да бъдат своевременно готови за посрещане на подобна изненада. На 4-а армия се отреждаше задачата да спре всякакво вражеско настъпление на Галиполския полуостров, като заедно с конната дивизия вземе необходимите мерки за отбиване на голям десант на линията Ерекли — Родосто — Кора. 2-ра армия се задължаваше да съсредоточи бързо значителни сили в посоките, опасни за пробив, който можеше да бъде предприет „още тази нощ” [310]. Войските прекараха нощта в бдене въпреки бушуващата снежна виелица. Никаква новогодишна изненада не се случи.
Генерал Савов се почувствува самостоятелен стопанин в Главната квартира, където вече нямаше кой да му пречи. Той дори си позволяваше в тесен кръг от приближени да се надсмива над царската негодност във военното дело. Това не остана в тайна от Фердинанд, на когото полковник Нерезов редовно докладваше по телеграфа. Ето защо царят бе само привидно „неприятно изненадан” от намерението на своя помощник да премести Главната квартира в Ортакьой вместо предпочитаната от него Димотика, което изключваше появяването му там: „Не желая повече да се бъркате в този въпрос и няма да се явя на операционния театър” [311]. Царското желание за Димотика се уважи.
По случай новата 1913 г. Фердинанд поздрави действуващата армия и отправи „благопожелания за здраве, успешна и щастлива Нова година” [312]. Уви, събитията през тази фатална за българския народ година го опровергаха жестоко.
Посланиците в Цариград не постигнаха съгласие по какъв начин да натиснат върху Портата. След внезапната смърт на Кидерлен-Вехтер Германия отказа да участвува в морската демонстрация, следователно тя изобщо не можеше да се извърши. Това ободри османските меродавни среди до степен да твърдят, че „никаква демонстрация не ги плашела” [313]. На броненосците на великите сили те свикнаха да гледат като на охрана в Златния рог, а и взе да изчезва вярата в единодушието на „европейския концерт”.
На 1 януари 1913 г. колективната нота придоби следното съдържание: Одрин на българите; Беломорските острови в разпореждане на великите сили; предупреждение, че империята ще се лиши от финансова поддръжка и нейните владения в Мала Азия също могат да бъдат застрашени. Съюзническите делегати се споразумяха, щом научат за връчването на колективната нота, да заявят категорично на Решид паша, че прекъсват преговорите за мир. Данев веднага потърси първия военен представител: „Моля, уведомете генерал Савов да бъде готов да денонсира примирието, щом получи от мене телеграма за скъсване на преговорите.” Той защити становището да се преговаря направо с Румъния и ако по този начин не се постигне взаимно съгласие, тогава да се избере трета държава като посредница: „Моля, дайте ми по-скоро окончателно по въпроса решение и не довеждайте до прекъсване с румънците, защото това може да има твърде лоши последствия” [314].
На 2 януари от 16,30 до 23 ч. в царския влак, спрял на станцията Караагач, северозападно от Одрин, между Чермен и Капитан Андреево, се състоя под председателството на Фердинанд съвещание на Коронния съвет, в което взеха участие всички министри, без Теодоров, и генералите Савов, Кутинчев, Иванов, Димитриев, Ковачев и Фичев. На военачалниците бяха поставени два основни въпроса: Какво е положението на действуващата армия във връзка с възможно скорошно възобновяване на военните действия и в кое главно направление ще действува? Може ли да се воюва на два фронта едновременно — срещу Османската империя и Румъния, и ако не може, да се остави ли румънската армия да окупира „четириъгълника”, и как —с въоръжена “съпротива или с дипломатически протест [315]?
Инициаторът на срещата генерал Савов докладва за доброто състояние на войските „в материално и нравствено отношение”: 250 000 бойци бяха в готовност за боеве при Одрин и Галиполи, а на Чаталджа трябваше да се изчака пролетта. Генерал Иванов изложи плана за превземането на Одринската крепост за два-три дена и „при не особено много жертви” — от 6000 до 7000 убити и ранени. Генералите Димитриев и Фичев обаче останаха на особено мнение, че атаката с открита сила трудно би успяла. Командуващият 3-а армия изтъкна, че без употребата на обсадни оръдия чаталджанската позиция е непревземаема, на Галиполския полуостров още не могат да се водят настъпателни действия и следователно дипломацията да положи всички усилия за сключване на мир. След горещо разискване, в който оптимистичният дух надделя с намесата на генералите Кутинчев и Ковачев, се постигна съгласие, че военните действия могат да се подновят с успех, като решителният резултат ще се получи единствено чрез атаката на Одринската крепост с връщането на 3-а балканска дивизия, а по фронтовете на Чаталджа и Галиполи да се предприемат нападателни действия след падането на Одрин и освобождаването на заетата там тежка артилерия [316]. Плановете се поставиха в зависимост и от теренно-климатичните условия. Фердинанд подкрепи енергично изказалите се за атакуване на Одринската крепост, но окончателно решение не се взе. Остана да се произнесе Главното командуване.
Военните представители съставиха и подписаха протокол, според който при сегашните условия бе невъзможно да се воюва на два фронта и предвид тежките последици от една румънска окупация се допускаше поправка на добруджанската граница. Без да се отстъпват градове и „само след като се направят всички стъпки по дипломатически ред и начин”. Гешов подчерта, че всички велики сили настоявали за споразумение с Румъния, която била „готова с оръжие да поддържа претенциите си”, отначало до линията Тутракан — Калиакра, а после склонила на Меджидие табия и няколко километра от Черноморското крайбрежие. Царят ядовито отбеляза, че крал Карол иска да помогне на противника с нападение в българския тил: „Е, добре, ако му дадем земя, това ще бъде заветът, за да си върнем цяла Добруджа.” Не отговаряше на истината пуснатият слух от Букурещ, че щял да отстъпи, стига да не се посяга на „прелестния Евксиноград” [317]. Фердинанд бе твърде любезен с генералите, особено с командуващия 3-а армия, макар да не се изказа положително за атаката. Това не вещаеше нищо добро.
Същия ден Сазонов съобщи, че румънското правителство иска да откъсне безусловно земите до линията Силистра — Каварна включително, срещу което щяло да отдалечи страната от Тройния съюз и да помогне на България във войната против Османската империя. Теодоров възрази рязко, че „по никой начин” не може да се направи такава тежка жертва, която ще бъде отхвърлена от Великото народно събрание, „и не само, че никакъв мир не ще бъде възможен, но скоро ще имаме война и вечна вражда”. Той помоли външния министър да предприеме енергични стъпки в Букурещ, за да се задоволят със съдържанието на четирите точки [318]. Дълбоко в основите на Певчески мост вече зрееше идеята за откъсване на Румъния от Тройния съюз посредством на първо време „възнаграждение” в Добруджа, а после и в Трансилвания.
Видял се най-сетне упълномощен да инструктира, Гешов незабавно уведоми Данев, че „след зряло и всестранно обсъждане” се е добило съгласие относно приемането на „минималните отстъпки” според предложението на Сазонов, „от уважение към Русия и с риск да жертвуваме популярността, а може би и бъдещето на двете (управляващи — б. а.) партии”. „Минималните отстъпки” се обвързваха със следните условия — да се присъедини Одрин; руското правителство да се застъпи за България , ако Румъния откаже да ги приеме; същото да поддържа увеличените български искания, ако се подновят военните действия, както и да даде подкрепата си, ако Гърция „иска повече от това, което й се пада съразмерно с жертвите ни”, и ако Сърбия „иска да излезе вън от договора й с нас”. За да избегне „по-големи отстъпки”, българското правителство не пожела да се възползува от румънската военна помощ и се задоволи само с „дружествен неутралитет”, или да бъде прекратено пропускането на оръжие, боеприпаси и храни от Германия за Османската империя и да се допринесе чрез „приятелско държане” спрямо България за подписването на мира [319]. Намаляването размера на „услугите” обаче нямаше да ограничи отдавна определените румънски териториални домогвания.
Същевременно Гешов нареди на Теодоров на път за Париж да мине през Лондон, за да обясни лично на Данев гледището на руския външен министър „между другото и по конвенцията от 1902 г.”. Преди тръгването си от Петербург той бе задължен да се разбере „още един път изразително по тоя въпрос със Сазонов”: „Необходимо е да знаем положително какво може да чакаме от Русия, особено след като ние напълно се съобразихме с нейното желание да направим исканите от нея отстъпки” [320]. Като подчертаваше вслушването в съветите на Певчески мост, министър-председателят напомняше за неговото морално задължение да брани българските интереси.
Опасението, изказано в Коронния съвет, че Румъния няма да приеме „минималните отстъпки”, се оправда веднага. На в януари Йонеску доказа, че „румънците са хипнотизирани от Силистра”, предлагайки вместо нея да се отстъпи територията до Каварна включително. Данев рязко възрази: „Никое българско правителство нито за минута може да се спре на такава мисъл!” Нос Калиакра бе от изключително значение за сигурността на Варна. Преди да се завърне в Букурещ, румънският министър заяви, че предложението на Сазонов „е много постно”, не задоволяваше румънските претенции и ето защо изказа надеждата, че това „не е последната дума” на официална София. Румъния държеше да запази „първата роля” на Балканите. Посланиците се показаха загрижени от отхвърлянето на руското посредническо предложение, при което Данев ,,повиши тон”: „Това е нашата последна дума!” Когато граф Боздари спомена пред Гешов за жертвуване на Силистра в замяна на Одрин, прозвуча не по-малко категоричното: „Силистра по никой начин не даваме” [321]! Твърдостта на отказа се облягаше на опората, наричана Певчески мост.
Но важният разговор, проведен от Теодоров със Сазонов на 4 януари, не бе никак обнадеждаващ. От една страна, външният министър оцени решението на Коронния съвет като целесъобразно и обеща да направи всичко възможно за уговарянето на румънските меродавни среди да се откажат от искането си за Силистра и да не я завземат със сила, но, от друга страна, той допускаше продължаването на преките преговори и след възможното окупиране на града, защото румънските войски нямало да нахлуят по-навътре в страната. Теодоров потвърди изрично: „Завземането на Силистра ще докара неизбежно война и ние чакаме в такъв случай помощта на Русия и според договора от 1902 г., и по силата на историческите традиции.” Ръководителят на руската дипломация обаче остана непреклонен: „Договорът от 1902 г. не съществува.” Фердинанд се отказал от военната конвенция през 1910 г. в преговорите с Николай II и Изволски, което било известно на тогавашните министър-председател Ал. Малинов и външен министър генерал Паприков. Колкото до историческите традиции, Сазонов ги призна: „Те ни задължават да ви помагаме, което правим винаги” [322]. В политиката думите „винаги” и „никога” имаха променливо значение.
Гешов упорито не искаше да вярва в изявлението на Сазонов, понеже военната конвенция не могла да се денонсира с думи, а само „черно на бяло”. Той се позова на твърденията на Фердинанд и Малинов, че конвенцията „е в сила”, и настоя „Русия да ни подкрепи не само дипломатически”. Българското правителство отстояваше становището, че „една енергична постъпка на Русия може да застави Румъния да се съгласи с последните наши отстъпки, направени по настояване на Сазонов”, уверяващ в тяхното приемане. Руският външен министър отрече да е споменал думата „денонсиране”, но не помръдна в „гледището си, че Фердинанд сметнал военната конвенция непълна и недостатъчна — почнали се през 1910 г. преговори, направили се предложения и контрапредложения и „най-после работата замряла, без да се сключи нещо”. Шебеко съобщил, че преговорите по ректификацията ще се преместят в София или Букурещ [323]. Бедата щеше да бъде още по-голяма, ако румънското правителство разбереше със сигурност, че сдържащата го конвенция изобщо не съществува.
Най-после на 4 януари 1913 г. маркграф Палавичини в присъствието на другите посланици връчи колективната нота на Норадунгиян ефенди. В нея се отправяше сериозно предупреждението Портата да не поема тежката отговорност да пречи при възстановяването на мира, „като се отказва да следва съветите на силите”, обявили се против подновяването на военните действия. Това означаваше да се заплаши Цариград и дори бойните действия да се пренесат в Мала Азия. Силите съветваха отстъпването на Одрин, а участта на Беломорските острови да се реши от техните правителства, срещу което обещаваха материална и морална помощ на империята [324]. Но „европейският концерт” бе далеч от намерението да взема принудителни мерки.
Правителственият вестник предупреди, че трябва да се даде незабавно отговор на въпроса „мир или война”, за да престане непоносимото положение „нито мир, нито война”. Теодоров заплаши в Петербург с несвойствен за него език: „Изминали сме 300 километра, остават ни още 30” [325].
Сазонов съветваше да не се бърза с ултиматума, а да се даде време на Портата да отговори на колективната нота: „Почакайте да падне Одрин и тогава всичко ще се улесни.” Но във Вилхелмщрасе, където бяха посветени в „цариградските потайности”, се съмняваха в последването на положителен отговор и очакваха продължаването на войната. Държавният подсекретар Цимерман бе убеден, че „тоя път войната щяла да трае малко, тъй като българите скоро щели да превземат Одрин и тогава турците ще клекнат”. Ив. Ст. Гешов отбеляза заканително, че ако войната продължи, България няма да се задоволи само с Одрин и ще отиде докрай, при което чу равнодушното: “3a нас е все равно. Ние няма никак да ви се месим” [326]. Докато на Босфора властвуваше англофилът Кямил паша.
Мъчейки се да запази спокойствие, Гешов на 4 януари съобщи на Данев наставлението: „Ако Портата отхвърли категорически колективната нота на силите и делегатите на всичките съюзници в Лондон решат да скъсат, ние нямаме нищо против и предупредихме генерал Савов да чака от Вас депеша, че сте скъсали, за да денонсира веднага примирието.” Министър-председателят предупреди българските представители да бъдат „крайно внимателни” и да не се отделят от своите съюзници, за да не им предоставят търсения повод за нарушаване на договорите. Сръбското правителство се оплакваше от недостатъчна поддръжка за излаз на Адриатическо море и търсеше „обезщетение” в безспорната зона, особено Прилеп. Уязвеният Данев отхвърли „чудовищното” обвинение в несъюзническо държане: „Тъй прост не съм. Истината е, че сърбите не желаят да продължаваме войната; евентуално биха искали да се отклонят от договора.” Той обръщаше внимание на съветите на великите сили, но с определена въздържаност: „Не може и не трябва съвсем да абдикираме пред тях” [327].
Донесенията на майор Йосиф Разсуканов, представител при сръбската Главна квартира в Скопие, съдържаха все повече „сръбски безобразия”, предизвикващи негодувание в Министерския съвет, но за разлика от призива на Тошев не се намери отдушник навън: „Принудени сме да търпим сега за сега.” Надделя мнението, докато не се сключи мирът, „да не се разтварят старите тефтери със сърбите”. Гешов се ограничи да изплаче болката пред Неклюдов, който му поднесе временно успокоително: „Не трябва ни най-малко да се тревожите, тъй като Русия няма да позволи да се излезе вън от договора, който е ясен и категоричен.” На 7 януари министър-председателят възложи на Данев да разговаря строго поверително с Новакович и Бенкендорф, „тъй като неблагоразумие, мисля, ще е да говорим явно по тия наши междусъюзнически разправии”. Той се опитваше да си обясни причините за закъснението на Венизелос да представи писмено новото предложение за дележа. Вместо първия министър сега крал Георгиос заяви, че гръцката граница ще се изнесе на север от Лерин. Той не се доизказа с коя държава ще граничи Гърция, но „превземането” на българските училища и черкви в Югозападна Македония усилено продължи [328].
Въпреки пресните доказателства за нежеланието на Петербург да играе благородната роля на бариера пред агресия от север меродавните фактори на българската външна политика не преставаха да вземат желаното за действително. На 8 януари Гешов нареди на Бобчев пак да настоява пред Сазонов, че „щом конвенцията е в сила, ние разчитаме на активната поддръжка на Русия”. Той се бе закотвил в инак вярната постановка,, че Румъния сигурно ще се възпре от предприемането на „безвъзвратната постъпка” само от „един енергичен жест и една демонстрация” на могъщата съседна империя. България имала право да очаква това, след като приела предложението на Сазонов, което сега трябвало да се наложи на Румъния. Министерският съвет не съзираше смисъл в пренасянето на преговорите от Лондон в София или Букурещ, след като Данев „предложи всичко, което можем да дадем”. Редно бе преговорите „да се свършат от ония, които са ги започнали” и са най-добре посветени в техните подробности. Ако румънското правителство не се чувствуваше добре сред мъглата на Темза, то бе необходимо да се изчака завръщането на Данев в София [329]. Министерският съвет не склони да сменя пълномощника си по румънски каприз.
Запитан относно валидността на подписаната от него военна конвенция, генерал Паприков обясни на Теодоров в Лондон, че понеже тази конвенция не задоволила със своята едностранчивост, то през 1910 г. се повдигнал въпросът за сключване на ново споразумение „на по-широки начала”. При това конвенцията не била изпълнена въпреки устните подканяния от Петербург: „Българското правителство (второто стамболовистко — б. а.) се отнасяло към съглашението като несъществуващо, което и дало повод да се заключи, че България се отказва от съглашението” [330]. Самопризнанието на бившия външен министър бе доказателство за обезсилването на конвенцията. След неуспеха си да добие излаз на Адриатическо море сръбското правителство все по-често предлагаше съюзнически кондоминиум над Солун, като си осигури „коридор” до неговото пристанище. Разбира се, през безспорната зона. Ето защо Тошев също достигна до компромисния извод на Хаджимишев „в краен случай” Солун да се отстъпи на Гърция срещу нейния отказ от претенции върху Югозападна Македония. На първо време Тахинското езеро би могло да се превърне в „чудно пристанище”, а Солун „рано или късно ще бъде наш” [331].
Сръбските и гръцките делегати подадоха мемоари до посланическата конференция относно границите на Албания, като особено първите „нагазиха съвсем безцеремонно” в безспорната зона. На 9 януари Данев настоя да се връчи и български мемоар, в който да се изложи становището за бъдещата българо-албанска граница от Шар планина до Корча, и така косвено да се отговори на сръбските домогвания, насочени „засега” към Охрид, Преспа и Прилеп. Инак Австро-Унгария щеше да действува за включването на тези градове в Албания. Той обеща да бъде много предпазлив, за да не изпъкнат рязко разногласията между съюзниците, „особено додето траят преговорите с Турция и Румъния” [332]. Всъщност посланиците не желаеха да се занимават със споровете между съюзниците, заплашващи да изострят отношенията между самите велики сили, а тяхната първа задача бе да не се разпали „голямата война” от балканската криза.
За да бъде даден напълно обоснован отговор на „европейския концерт”, Мехмед V упълномощи Кямил паша да свика на 9 януари следобед Висш държавен съвет (Голям диван) с участието на 80 сановници и военачалници. Великият везир откри съвещанието от името на султана, прочете се колективната нота, след което министрите на войната, финансите и външните работи направиха изложение върху военното, финансовото и международното положение на империята. Съвещанието прие дадените обяснения и се произнесе за приемане нотата на силите и за сключване на мир. Правителството бе натоварено да заяви, че ще изпълни съветите на „европейския концерт”, убедено в неговата добра воля, вземайки акт от дадените му уверения за финансова помощ и за запазване на останалата територия на империята [333]. Отговорът трябваше да се връчи на посланиците през следващия ден, надлежно утвърден от султана.
Вечерта Сазонов с голяма радост съобщи на Бобчев, че според телеграма на Гирс „турците били наклоним вече да отстъпят Одрин” [334]. Прибързана радост, която предстоеше да бъде помрачена от внезапно събитие, предвиждано единствено в Германското посолство.
Озовавайки се в неблаговидното положение на досаден молител, Бобчев подчерта на 10 януари пред Сазонов, че „в София продължават да считат конвенцията в сила и молят за активна поддръжка”. Руският министър се зае да обяснява повторно, че Фердинанд не бил доволен от конвенцията, защото не била насочена срещу Османската империя и така „нямала реална стойност”. Преговорите през 1910 г. за нова конвенция не довели до нищо определено. Друг бил въпросът, ако сега се реши подновяването на тези преговори. В заключение Сазонов се изплъзна с твърдението, че „в сегашния момент конвенцията от 1902 г. не би могла да има и никакво практическо значение предвид на настоящето примирително развитие на нещата”. Във всеки случай той бе пределно ясен: „Договорът от 1902 г. не съществува.” На подхвърленото от Гешов предложение Румъния да се компенсира и със сръбска територия Неклюдов възрази, че на това ще се погледне „с лошо око” в Петербург [335]. За българските земи там имаха добри и далече виждащи очи.
–––––––––––––––––––––––––––
275. Пак там, с. 295; GP, Bd. 34, S. 108. За да се избягнат нови недоразумения, БТА съобщи за срещата. — Държавен вестник, № 292, 27. XI. 1912,
276. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 32.
277. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1421.
278. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 848, л. 9.
279. BD, V. 9, Р. 2, р. 330.
280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 143, 178.
281. ДПИК, т. 2, с. 372—373.
282. Пак там, т. 1, с. 688; БИА, ф. 15, а. е. 681, л. 3—4; GP, Bd. 34, S. 99— 101, 161—163; OUAP, Bd. 5, S. 378—379, 386—387, 400—402.
283. Documents diplomatiques… p. 21; BD, V. 9, P. 2, p. 339—342.
284. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, a. e. 15, л. 539—541.
285. ДПИК, т. 1, с. 689—690, 695, 702.
286. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 145; Приложение към том първи… с. 120—121. За тайната българо-руска военна конвенция от 31 май 1902 г. вж. Грънчаров, Ст. България на прага на двадесетото столетие, С., 1986, с. 198—206.
287. ДПИК, т. 1, с. 690.
288. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 263, 267; Documents diplomatiques… p. 31.
289. ДПИК, т. 1, с. 396-397.
290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 144, 151, 167—168, 175.
291. Пак там, л. 160.
292. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 119—121.
293. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 13; В. Мир, № 3756, 29. XII. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 354-358.
294. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 182.
295. ДПИК, т. 1, с. 296; OUAP, Bd. 5, S. 421—426.
296. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 172.
297. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 299—300.
298. ДПИК, т. 1, с. 296—297; В. Мир, № 3758, 31. XII. 1912.
299. Пак там, с. 297—298; Grey, Е., Op. cit., Bd. I, S. 251.
300. Пак там, с. 298; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 315; BD, V. 9, Р. 2, p. 378—381.
301. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 189, 192, 198, 218; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 17.
302. Пак там, л. 194.
303. Пак там, л. 197; ДПИК, т. 1, с. 700; Руската оранжева книга… с. 162—163.
304. ДПИК, т. 1, с. 700—701.
305. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 56—57.
306. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 456; а. е. 4, л. 719.
307. Пак там, а. е. 2, л. 832—833.
308. Пак там. л. 878—879.
309. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 552—553; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 772; л. 14—15; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1471, 1505—1509.
310. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 447.
311. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1423.
312. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 141.
313. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 4; GP, III. 34, S. 196-203; OUAP, Bd. 5, S. 451—457, 462—463.
314. Пак там, л. 18; ДПИК, т. 1, с. 299, 703; В. Мир, № 3760, 3. I. 1913.
315. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 556—558; ЦДИА, ф. 568, оп. 1… а. е. 692, л. 11.
316. ЦВА, ф. 01, оп. I, а. е. 30, л. 41; БИА, ф. 20, а. с. 4, л. 754; Приложение към том втори… с. 288; Иванов, Н. Балканската война… с. 225— 227; Фичев, Ив. Балканската война… с. 277—280.
317. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1862; л. 31—36; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1.. а. е. 15, л. 560; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 41; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 49—50.
318. БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 1—6; ДПИК, т, 1, с. 702; Documents diplomatiques… p. 33.
319. ДПИК, т. 1, с. 704.
320. Пак там.
321. Пак там, с. 705—706; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 35, 47; OUAP, Bd. 5, S. 475—485.
322. ДПИК, т. 1, с. 706—707; Приложение към том първи… с. 168.
323. ДПИК, т. 1, с. 707—708; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 47.
324. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 32—33; Руската оранжева книга… с. 39—40; Коларов, Н., цит. съч., с. 60—61; OAUP, Bd. 5, S. 499; BD, V. 9, P. 2, p. 389—396, 401, 426—427.
325. В. Мир, № 3761, 4. I. 1913; № 3763, 6. I. 1913; № 3764, 8. I. 1913.
326. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 39, 41, 45; БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 7.
327. ДПИК, т. 1, с. 300.
328. Пак там, с. 583—584; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 573, 576;. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 48, 64.
329. БИА, ф. 255, а. е. 9187, л. 1—7; ДПИК, т. 1, с. 708; Руската оранжева книга… с. 164—165.
330. ДПИК, т. 1, с. 708.
331. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 86; РА. АА., Turkei 203, Bd. 12„ Dok. No 14, Bl. 1—3.
332. ДПИ К, т. 1, с. 301; Приложение към том първи… с. 52.
333. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 79—80, 82; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 18, 23—24; В. Мир, № 3765—3767, 9—11. I. 1913.
334. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 68, 71.
335. Пак там, л. 147; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 712—713. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 09:26
МЛАДОТУРСКИЯТ ПРЕВРАТ — ПЛЕСНИЦА ВМЕСТО РЪКОСТИСКАНЕ
В политическия живот нищо не можеше да бъде сигурно, особено в Цариград, столица, разположена на два континента и между две морета. На 10 януари 1913 г. в 15,30 ч., когато във Високата порта министрите изготвяха окончателния текст на отговора, пред сградата се събра шумна тълпа. Около 300 фанатизирани софти (изучаващи в джамиите мохамеданско богословие) начело с Енвер бей нахлуха в заседателната зала, застреляха Назъм паша и принудиха Кямил паша да подаде оставката на правителството. Превратаджиите съставиха ново правителство с велик везир и министър на войната Махмуд Шевкет паша, министър на външните работи принц Саид Халим, а главнокомандуващ стана Ахмет Изет паша. Министърът на вътрешните работи Талаат бей се опита да съчетае две несъвместими неща: „Продължаване на войната не искаме, но сме решени да задържим Одрин като условие, без което не може.” От Берлин дойде известието, че младотурското правителство „щяло да предпочете продължение на войната, отколкото да предаде Одрин” [336]. А известно бе изявлението на Данев, че мир без Одрин не може да се сключи.
Насилственото сваляне на Кямил паша от власт бе предизвикателство, хвърлено срещу Балканския съюз, и означаваше предстоящо подновяване на бойните действия. Първият български делегат сметна, че бе настъпил най-удобният момент за денонсиране на примирието и даване думата на оръжието: „Това трябва да направим по възможност по-скоро.” Фердинанд драсна върху телеграмата одобрителна резолюция: „Възхитен съм от идеята на делегатите да се възобновят военните действия. Трябва тутакси да се скъса.” Министерският съвет обаче реши да се изчака още „някой ден”, както съветваше и Неклюдов. В Лондон бе изпратена директива да се спази обещанието, поето пред силите, да се дочака отговорът на Портата [337]. Денонсирането на примирието можеше да стане след прекъсването на преговорите и в съгласие със съюзниците.
Теодоров изцяло подкрепи мнението на Данев, защото видя в преврата „публичен и предизвикателен за нас отказ да дадат Одрин”: „Ние ще станем смешни тук (в Лондон — б. а.) с нашето очаквателно поведение и ще да се помисли, че се боим от войната, като вследствие на което всички ще поискат да вярват, че ще се откажем от Одрин, както и от всякакво военно обезщетение.” Съюзниците не бяха наклонни да скъсат преговорите, за да се мине и без Одрин: „Ако и великите сили почнат да мислят същото, нашата доскоро отлична позиция ще бъде непоправимо изгубена… Нашето достойнство изисква незабавното прекъсване на преговорите” [338].
Въпреки почитането на „европейския концерт” Гешов на януари предупреди полковник Нерезов, че може скоро да се получи от Лондон известие за прекъсване на преговорите и денонсиране на примирието: „Предвид на сериозното положение в Цариград и на неприятните изненади, които могат да се случат, необходимо е да бъдем всички нащрек… Във всеки случай бъдете готови и бодри.” Отговорът бе изпълнен с увереност: „Взети са всички мерки за посрещането на събитията и изненадите… Чакаме думата и заповедта на Министерския съвет.” Генерал Савов бе известен направо от Данев, че са възможни изненади и преждевременно подновяване на боевете: „Нужна е бдителност, особено откъм Галиполи.” Тон незабавно заповяда по действуващата армия: „Има голяма вероятност военните действия да се подновят в най-скоро време. Вземете нужните мерки, за да бъдете готови за тоя случай” [339].
Помощник-главнокомандуващият не пропусна на 11 януари да напомни на царя, че още преди 24 дена му докладвал за готовността на армията, понеже „всяко протакане е в наша вреда и в полза на противника”: „Поради грешки на нашата политика ние днес сме поставени в сравнително по-неблагоприятно положение в това отношение, отколкото преди 24 дена. При все това армиите са стегнати и могат да почнат военните действия веднага, ако се заповяда. Това в чисто военно отношение.” Генерал Савов се оплака, че не познавал външно- и вътрешнополитическото положение, по което даде думата на правителството [340]. Макар да получаваше преписи от важните телеграми и доклади, привилегия, наследена от пребиваването на царя в Главната квартира.
Вземайки предвид „опасните усложнения”, произтичащи от младотурския преврат, Министерският съвет упълномощи Данев и Теодоров да обсъдят състоянието на спора с Румъния и да направят съответното предложение на Мишу. На 11 януари ръководителят на българската делегация изрази мнението, че не може да се говори за съюз с Румъния, преди да приключи въпросът с поправката на добруджанската граница. Доскоро смятаният за огъващ се български представител отхвърли категорично отстъпването на Каварна, което нямало да се одобри от никой българин. Румънската дипломация се възползува от преврата, Мишу протакаше, докато получи нови инструкции, заплашвайки, че „Румъния ще намери случай да си наложи волята”. Данев заключи не по-малко нервиран: „Очаквам да се разкрият утре картите (на Мишу — б. а.), всичко друго е шашарма, за да се потули гонимата цел.” Но от Певчески мост не преставаха да излъчват доволство от продължаването на преговорите, предричайки сполука, ако се бърза, защото от Букурещ имало „нови известия за примирителен тон” [341]. На чужд гръб жертви се правеха лесно. Стремежът да бъде привлечена Румъния в Балканския съюз бе трудно осъществим, понеже тя желаеше да свири първа цигулка, ако не и да бъде негова диригентка.
Майореску и Йонеску работеха за по-скорошното възобновяване на двустранните преговори в Лондон, София или Букурещ — „моментът бил много важен”. Гешов възрази, че преговорите не са прекъснати и поиска да отговорят чрез Мишу на последното българско предложение. Данев бе окачествен като „единствения наш пълномощник, посветен във всички подробности, поради което и преговорите ще се водят там, където се намира той”. Румънското правителство обаче намери за недостатъчни предложените досега отстъпки и на 12 януари се спря на линията Силистра — Балчик включително. Естествено отговорът на Данев бе решително отрицателен”, одобрен единодушно от Министерския съвет [342]. Пак се потърси съдействието на Сазонов, чието предложение всъщност бе отхвърлено в Букурещ.
Колкото и представителите на великите сили в София да повтаряха неуморно да не се скъсват преговорите преди отговора на младотурското правителство, Гешов на 12 януари допълни инструкциите до делегатите: „Разбира се, че ние не можем да чакаме безконечно.” Министерският съвет им възложи да определят какъв срок да дадат чрез Грей за получаване на отговора на колективната нота, например до два дена, след споразумение със съюзниците. Поддържайки мнението на Данев за скъсване, Маджаров изтъкна, че след отказа да се отстъпи Одрин продължаването на войната става неизбежна необходимост. Дори най-малките съмнения в мощта на българското оръжие трябваше да бъдат унищожени чрез пълна победа [343].
Допускайки неприятната възможност великите сили да поискат от България да се откаже от Одрин, за да се улесни тяхната задача, Гешов изпрати недвусмислено окръжно до легациите: „Ние по никой начин не можем да сторим това.” Особено след като „европейският концерт” призна отстъпването като належащо, а и самият Велик диван прие искането. Уверен в отрицателния отговор на младотурското правителство, министър-председателят съобщи, че телеграфира на делегатите „да скъсат преговорите, след като дадат един твърде кратък срок за турския отговор на колективната нота” [344]. Портите на Одринската крепост оставаха здраво затворени, поне щеше да бъде незаслужен упрекът на великите сили, че „се разбиват отворени врати”.
Данев се обърна с горещ призив към съюзническите делегати „да вървят по единствения път, който ни остава, ако не от друго, поне от кумова срама”. Той изтъкна повелително и пред сър Едуард мотива за скъсване на преговорите, при което ръководителят на Форин офис „на половин глас” отбеляза, че силите чакат отговора. Данев подозираше, че Портата може мълчаливо да отхвърли съветите или да отговори много късно. Самият преврат дал „най-внушително отрицателен отговор”. Този път Грей се въздържа да дава съвет, защото рискът бе за България, само помоли делегатите да останат в Лондон няколко дни след скъсването. Молбата бе удовлетворена [345]. Като дипломат Данев проявяваше повече раздвижения парижки, отколкото лондонския сдържан маниер. На Темза се шокираха от най-малкото нещо, което на Сена би звучало добре.
Първият български делегат вложи цялото си красноречие да убеждава за продължаването на войната и на 13 януари черногорските и гръцките пълномощници също се изказаха за прекъсване на преговорите. Той обаче напразно се опитваше да обясни на сръбските представители, че „с чакане ставаме смешни, понеже Портата даде вместо отговор — плесница”. Единствено липсата на инструкции от Белград бавеше разпадането на конференцията за мир. Вместо тях там вече смятаха Битоля за „спорен” град. Посланиците дадоха да се разбере, че ако въпреки техните опити да предотвратят възобновяването на военните действия това се случи, то силите ще гледат пак „да ги ограничат по място и време”, запазвайки всички „строг неутралитет спрямо преговарящите или воюващите”. Не съществуваха изгледи, че „някои сили ще напуснат концерта”, за да действуват по свое усмотрение [346]. Съюзниците не биваше да прибягват до определяне на къс срок, който, макар и отправен до Портата, би се изтълкувал като незачитане на „европейския. концерт”.
Колкото и да се преструваше на разгневен, Фердинанд посрещна преврата с облекчение, дори като подходяща „услуга”. Той сподели защитеното от Чапрашиков мнение в телеграма от Лондон, която препрати на генерал Савов за изпълнение: „Единственото, което остава да правиме — е да скъсаме веднага преговорите и да почнем атаката на Одрин… Скъсването е наложително, и то в най-късо време.” Той с удовлетворение отбеляза, че посланиците са запознати от Данев с разширяването на българските искания — „изходът на Мраморното море остава за нас абсолютно необходим” [347].
Гледайки да бъде все пак с нещо полезен на действуващата армия, царят предупреди своя помощник, че според „няколко източници” Шукри паша тъкмял да пробие обсадния обръч и да нападне българските армии пред Чаталджанската позиция, като едновременно настъпи и Галиполската армия [348]. Войските напразно прекараха още една безсънна нощ.
Министерският съвет прецени, че превратът усложни положението и може да забави „за дълго време” сключването на мира и без да е „симпатичен” на Европа. На 13 януари сутринта Гешов телеграфира на генерал Савов, че „съюзните държави ще побързат да използуват случая толкова скоро, че да не дадат никакво време на младотурците да се консолидират политически в Цариград и да преустроят армията си на Чаталджа и Галиполи”: „Моментът е благоприятен и не би трябвало да го пропускаме” [349]. След три часа обаче министър-председателят промени становището си.
За да бъде последователен в предпазливото си държане, същия ден преди пладне генерал Фичев лично докладва на Гешов в София, че не трябва да се прекъсват преговорите за мир, защото напразно щели да се дават жертви, без да бъдат постигнати положителни резултати, а и поведението на съюзниците изисквало „непременно сключването на мира”. Той запита дали Данев е запознат с мнението на генералите в Коронния съвет, че след денонсирането на примирието до пролетта не могат да се предприемат никакви настъпателни действия. Министър-председателят веднага телеграфира до Лондон горното мнение, прибавяйки със закъснение оправдателното предупреждение: „Счетох за нужно да знаете това в навечерието може би на скъсването на преговорите” [350].
Данев се сблъска с „пълна и тежка изненада”, разполагайки с настойчивите телеграми на генерал Савов с натрапващото се искане „да се скъсат час по-скоро” преговорите, понеже тяхното протакане „ще се отрази крайно вредно на армията”. Той упрекна Гешов, че късно му съобщава мнението на генералите, инак щял да действува по съвсем друг начин, дори след преврата в Цариград. Ръководителят на българската делегация виждаше едничката възможност да отсрочи прекъсването с един-два дена, и то с риск да се утвърди съществуващото вече убеждение, че армиите са негодни за бойни действия с всичките лоши последствия от това. Ето защо той си позволи да дава съвети в областта на военната стратегия: „Ние трябва да отиваме напред решително и без колебание. Ако почнат военните действия, никой не ни налага да атакуваме Чаталджа; ще е напълно достатъчно, ако на първо време се ограничим с превземането на Одрин, което може и да реши участта на войната. Ако пък не сме в положение да вземем и Одрин, то това трябваше да ни кажете по-рано, та да се съобразяваме с нашето военно положение” [351].
Царят бе също така „най-тъжно изненадан”, че Данев не е скъсал преговорите на 14 януари вечерта, и вместо това на 15 януари сутринта прочете горецитираната телеграма за отлагане на денонсирането. Той обвини началник-щаба в „подли доноси”, а министър-председателя в своеволни ходове „зад гърба” на държавния глава, изтъквайки, че в Караагач всички генерали, с изключение на генерал Фичев, са се изказали за подновяване на военните действия: „Моля най-убедително да не се влияете от неизмеримата страхливост на Гешов и предателското малодушие на началника на Генералния щаб и да скъсате час по-скоро, иначе нашият престиж в Европа е окончателно унищожен” [352]. Той бе запаметил българската поговорка — „На зла круша — зъл прът”.
Същевременно Добрович бе изпратен у дома на министър-председателя, за да му връчи писмена присъда, която не вещаеше нищо добро за неговото по-продължително задържане на власт: „Дълбоко съм възмутен от подлостта и предателството на генерал Фичев, който още снощи ми каза обратното на това, което Вие ми бяхте казали. Жалко! Слабостта, която имахте да телеграфирате на г. Данев зад гърба на царя, ме кара да мисля, че честта на Вашата страна е дълбоко и непоправимо компрометирана. Искам завръщането в София на господата Теодоров и Данев.” Генерал Фичев изпадна напълно в царска немилост или, както се казваше, бе „зачеркнат в тефтера на Фердинанд”. Гешов пък взе да предчувствува, че Фердинанд се готви да го замести с Данев [353].
Първият български делегат въздъхна с облекчение, когато получи царското поощрение. Той припомни, че преди две-три седмици бил заставен да чака намесата на силите и влязъл дори в спор с генерал Савов, „за да не бърза много, че малко бавене не ще разстрои армията”: „Но аз всякога вярвах, че армията е готова да си изпълни дълга не само доблестно, но и успешно.” „В недоумение върху истинското положение на армията”, Данев забави скъсването с един-два дена, „но днес (15 януари — б. а.) то е решено окончателно и утре ще бъде свършен факт”: „Ще остане прочее на генерал Савов върху основа постановлението на примирието да го денонсира, както намери за добре и да поведе войските напред” [354].
Същият ден съюзническите делегати подписаха нотата до Решид паша, с която се съобщаваше след триседмичното изчакване за прекъсването на преговорите. Копие от нотата се изпрати на Грей с благодарност за оказаното гостоприемство. Гешов се присъедини към решението: „Съгласни сме и ние (министрите .— б. а.), че скъсването се налага. Чакаме известието за скъсването и кога най-рано можете да тръгнете за тук” [355]. Данев и Теодоров бяха нужни в София, за да се вземат съдбоносни решения.
Представителите на великите сили подеха мълвата, пусната от Цариград, че отговорът на младотурското правителство може да бъде примирителен. Грей запита при какви условия България би продължила преговорите. Данев бе категоричен: „Ако Турция отстъпи Одрин преди подновяването на войната.” Почетният председател на мирната конференция посъветва да се забави денонсирането на примирието два-три дни и делегатите да останат още няколко дена в столицата на Британската империя [356]. Гостоприемството можеше да се уважи, ако бе свързано само с желанието на Грей да се справи с извънредно трудната задача на домакин.
Очертавайки разноезичието в Главното командуване, генерал Савов продължи да поддържа пред Фердинанд, че протакането на преговорите отдавна е станало вредно за бойната способност на войските. На съвещанието в Караагач се изтъкнала готовността да се подновят военните действия, като на Чаталджа и Галиполи до пролетта няма да се настъпва, „а заради това да насочим решителните си действия срещу Одрин”: „Това се каза да го знае правителството и да не обвинява впоследствие Главната квартира в бавно водене на операциите, в затягане на самата война, която под влиянието на горните обстоятелства ще бъде продължителна… Военните интереси налагат, ако политическите не се противопоставят, час по-скоро тия преговори да се прекъснат и подновят военните действия” [357].
След като изслуша обясненията на генерал Фичев относно случилото се недоразумение, на 16 януари помощник-главнокомандуващият прехвърли отговорността върху правителството, което не съобщило в Лондон поне за сведение важните решения на Коронния съвет. От една страна, той потвърди необходимостта да се превземе Одринската крепост, а, от друга, изтъкна, че и след това едва ли Портата ще поиска мир, без да бъдат разбити и унищожени главните й сили на Чаталджа и Галиполи. Генерал Савов се жалва пред Фердинанд, че към чисто военните отговорности му се прибавят и политически [358]. Засега той чакаше заповеди само от правителството, а скоро щеше сам да обсеби и правата за намеса във външната политика под предлог, че „слуша” царя.
Сложната военнополитическа обстановка намери двузначна оценка в доклада на генерал Савов до Фердинанд от 16 януари. Той стовари подновяването на военните действия върху грешките на българската дипломация при Чаталджа. Действуващата армия бе „съвсем готова” и толкоз по-боеспособна, колкото по-скоро се започнат военните операции: „От чисто военна гледна точка следователно налага се час по-скоро преговорите да се прекъснат и операциите да почнат.” Но помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че поради невъзможността да се водят настъпателни операции на Чаталджанския и Галиполския фронт, които „поради своята ефикасност бързо да могат да турят край на войната”, те не могат да се почнат по-рано от два-три месеца и следователно войната се очертаваше продължителна. Това означаваше страната да се обрече на крайно изтощение още за четири месеца, след като бе изпуснат вече един месец. Обзет от внезапно благоразумие, генерал Савов изказа мнение да се пристъпи към подновяване на бойните действия само като „последно средство”, след изчерпването на всички други средства за постигане на гонимата цел [359].
За да бъде проверено дали е запазено единодушието на силите, помощникът на главнокомандуващия предложи българското правителство да заяви, че не може да държи в бездействие 500 000 армия на бойното поле и в петдневен срок желае да разбере дали ще се удовлетворят неговите искания. Ако не се получеше положителен отговор в определения срок, то това издаваше липсата на съзвучие в „европейския концерт”, което предполагаше, че подновяването на военните действия ще послужи за облекчаване териториалните ламтежи на Австро-Унгария в Албания и Македония и на Русия към Цариград, без да се допусне България на Мраморно море. Заключението на доклада бе доста условно, защото поставяше продължаването на войната в зависимост от поставянето на по-големи български искания. Българските армии стояха на Карасу, а на правителството стигнал куражът „едва” за искане на гранична линия по Еркене [360].
Младотурците се стремяха да проточат преговорите до пролетта, когато да настъпят, засилени по сухите пътища от Чаталджа и Галиполи към Одрин. За да даде доказателство за доверие към умението на Министерския съвет да пази тайна, помощник-главнокомандуващият запозна Гешов със същината на замисъла в оперативния план — при натиск от превъзхождащи вражески сили двете авангардни дивизии да се оттеглят от Чаталджа на главната тилна позиция. Това предупреждение се отправи, за да не би „такъв един мним успех на турците” да се изтълкува зле в политическите среди и в обществеността. Правителството оцени въпроса като „чисто военнотехнически”, в чието решаване не може да се намесва [361].
Този път Гешов бе пределно кратък в обръщението си до генерал Савов: „Министерският съвет моли да му съобщите деня и часа на денонсирането на примирието при вземане на всички нужни мерки за успешното водене на войната.” Той се заинтересува дали противникът възнамерява да настъпи от Чаталджанската позиция, но бе разочарован: „До откриването на военните действия и до окончателното разяснение на обстановката нищо положително не може да се каже за намерението на противника.” Голямата грижа на помощник-главнокомандуващия бе настаняването, разширяването и укрепването на съюзниците в Македония, особено след принудителното изтегляне на българските войски от нейните източни части: „Подновяването на войната ще ги прикове още повече в полза на нашите съюзници” [362].
Сър Едуард допускаше денонсирането на примирието да закъснее „с някой друг ден”, за да се види ще има ли скъсването на преговорите „благоприятно влияние на духовете в Цариград”. Данев застъпи противното гледище: „Аз обаче нищо не очаквам, та на мнение съм да се оставят военните власти да действуват по свое собствено усмотрение — нито прибързано, нито замедленно.” Съюзническата нота се връчи на 16 януари в 15 ч. В нея се наблегна на напразното триседмично очакване и преврата в Цариград, осуетил „всякаква надежда да се дойде до сключване на мир”, поради което преговорите се прекъсваха [363].
Генерал Савов, макар да смяташе, че правителството трябва да реши кога да се денонсира примирието и да му заповяда кога точно да се подкачат бойните действия, се разпореди и от името на всички съюзници денонсирането да се извърши на 17 януари от 19 ч., а военните действия да започнат отново на 21 януари в 19 ч. Махмуд Шевкет паша бе веднага уведомен за края на примирието. Допускаше се, че неприятелят ще открие огън преди изтичането на определения четиридневен срок. С голяма вероятност се предполагаше, че той може да настъпи от Галиполския полуостров, за да действува във фланг и тил на съединените армии, което да улесни настъплението на Чаталджанската армия, или за да деблокира Одринската крепост. Линията Ерекли—Родосто—Шаркьой се обяви за десантноопасна [364]. Със скъсването на преговорите поне щеше да се узнае, че или Портата ще отстъпи, преди да изминат броените четири дена, или ще бъде необходимо да й се наложат условията на самото бойно поле.
Младотурският преврат и последвалото денонсиране на примирието бяха добре дошли за засилване на румънския натиск. Потвърди се искането на линията Тутракан—Добрич— Балчик или най-малко Силистра—Балчик без Добрич. В окръжно от 13 януари Гешов изрази учудването си от настояването на линията Силистра—Балчик, тъй като Йонеску в присъствието на Мишу изключил тези два града. Ако румънският пълномощен министър не получеше нови инструкции, българското правителство одобряваше „решително отрицателния” отговор на Данев. На Бобчев бе възложена задачата да ходатайствува пред Сазонов най-енергично „да въздействува върху румънското правителство да не се повръща на въпроси, които се считат за свършени”: „По никой начин ние по тях не можем да отстъпим” [365]. Честото повтаряне на заричащото „по никой начин” не даваше никакъв признак за по-нататъшна отстъпчивост. Все по-ясно се очертаваше настойчивото желание на Съглашението да откъсне Румъния от Тройния съюз чрез възнаграждаване в Добруджа.
Предстоящото подновяване на военните действия накара генерал Савов да постави като условие в хода на преговорите с Румъния — тя „да запази по отношение на Турция абсолютен неутралитет, тоест да се задължи да не позволява да се превозват през нейната територия материали и храни за Турция” [366]. Строгата бележка по отношение на твърде съмнителния неутралитет на северната съседка бе напълно уместна. Потокът от оръжие и боеприпаси, изпращани от Централните сили през Кюстенджа за Цариград, не спря нито за ден.
Самият Йонеску упорствуваше, че не бил се отказал от линията Силистра — Балчик, а само заявил на Данев, че „приема с него да обсъжда, спори и се бори, което значело, че може да отстъпи нещо от него, но не да се отхвърли изцяло (румънското искане — б. а.)”. След завръщането си от Лондон министърът на вътрешните работи потвърди пред Шебеко неотменената парола Силистра. Неговият партньор Мишу „изненада” на 14 януари с колкото ново, толкова и старо искане на линията Тутракан—Балчик. Поради предстоящото отпътуване на Данев и за да приключи преговорите в Лондон, Мишу предложи да съставят протокол, в който да бъдат изложени българските пределни отстъпки и румънските максимални претенции. Първият български делегат прие, предвиждайки прекъсването на преговорите. Румънският пълномощен министър заяви, че „след съставянето на протокола двете правителства ще се разправят направо”. Като преживя дълбоко „новата изненада на Мишу”, направила невъзможно положението на българската външна политика, и поради необходимостта съдбоносните въпроси да се решават „напълно осветлени”, Гешов подкани Данев и Теодоров да ускорят завръщането си в София [367].
Майореску потвърди минималното искане Силистра — Балчик и максималното Тутракан—Балчик. Правеше впечатление преди всичко стремежът да се разшири излазът на Черно море. Той бе на мнение да се отбележат в протокола максималното искане на Румъния и минималното предложение на България, върху които двете правителства да поспорят и ако не могат да се споразумеят пряко, то да прибягнат до посредничеството на великите сили. Министър-председателят се учуди престорено, че в София не обърнали никакво внимание на предложението за съюз и помощ, но и за „благоволителния неутралитет” трябвало да се даде нещо [368]. На често казваното българско „по никой начин” румънските политици не се уморяваха да повтарят „дайте нещо”, понятие с доста разтегливи граници.
Предстоящото подновяване на бойните действия в Тракия облекчаваше румънските управляващи кръгове в стремежа им да заграбят цяла Южна Добруджа и накара Данев да сложи подписа си под протокола на 16 януари 1913 г. Мишу вписа румънското искане, линията Тутракан—Балчик включително. Българският представител повтори писмено известните вече отстъпки: черковно-училищна автономия на куцовласите в Македония, разрушаване на укрепленията около Силистра, отстъпване на двата издадени напред триъгълника на добруджанската граница и един трети триъгълник с 5—6 км от черноморския бряг. Споменатите отстъпки щяха да се извършат след окончателното определяне на новата южна граница на България. Мишу се обяви против обнародването на протокола и допълни, че горепосочената линия „не била тяхната последна дума, а я турили за пазарлък”. Данев отбеляза, че в София „са много възмутени от тоя начин на водене преговорите” [369]. Протоколът трябваше да послужи като основа за продължаване на преговорите.
Най-сетне на 17 януари в 14,30 ч. принц Саид Хал им връчи на маркграф Палавичини отговора на колективната нота. Портата предлагаше границата с България да минава по течението на Марица, като намиращата се на нейния десен бряг част от Одрин да бъде българска. Тя запазваше четирите острова пред входа на Дарданелите, а останалите предоставяше на решението на великите сили. Данев прецени, че новото предложение не може да бъде основа за подновяване на преговорите, защото Одрин и Беломорските острови трябва да бъдат отстъпени безусловно, и то преди възобновяването на военните действия, инак — „с първия изстрел ще се променят и нашите условия” [370]. Всъщност ставаше дума не само за Одрин, а и за вилаета, изцяло зает от българските войски. Под промяна се разбираше задържане на „прозореца към „Мраморно море” — Родосто.
Веднага след денонсирането на примирието генерал Савов издаде на 17 януари директива № 20, с която заповяда военните действия да се подновят точно в 19 ч. на 21 януари, допускайки обаче противникът да не дочака този срок. Авангардните дивизии на 1-ва и 3-а армия, след като в достатъчна степен успееха да затруднят вражеското преминаване през Карасу, трябваше да се оттеглят 4—5 км назад на главната позиция, но по такъв начин, „щото да се даде възможност на главните сили на армиите, ако обстановката позволи, да атакуват противника във време на марша с дясното си крило и го отхвърлят към Странджа и отрежат от Чаталджа”. 2-ра армия пристъпваше към „усилена бомбардировка” на Одринската крепост, вземайки всички мерки против възможен пробив на гарнизона. 4-а армия получаваше отговорната задача да настъпи енергично напред с цел да овладее линията Шерефте — Шаркьой — Кавак и да изпрати разузнавателни отряди към Булаирската укрепена позиция, „без да се увлича в по-нататъшно нахлуване в полуострова”, защото същевременно осигуряваше левия фланг против възможни десанти, „особено на линията Родосто — Шаркьой”. 3-а балканска дивизия оставаше в гр. Чорлу в разпореждане на Главното командуване [371].
Генерал Савов изчисли, че са нужни в най-скоро време 5000 коня за обозите, за да могат съединените армии да настъпят и проявят своята сила при Чаталджа. Той се обърна направо към царя за „мощно застъпничество пред правителството, защото иначе операциите ще се затегнат и войната ще се продължи доста дълго време, а това ще изтощи окончателно страната и ще даде възможност на противника да се засили” [372]. И при най-добро желание обаче правителството не би могло да достави толкова много коне в такъв къс срок.
За да се премахне вредната „безредица”, на 11 януари военният министър осведоми генерал Фичев, че за в бъдеще връзката между щаба на действуващата армия, отделите на Военното министерство и други невлизащи в състава на действуващата армия инстанции ще се осъществява единствено чрез него. Генерал Никифоров разработи проект на „Привременно положение за командуването и управлението на въоръжените сили в царството във военно време”, който подлежеше на утвърждаване от царя, за да влезеше в сила. Министърът искаше да отстрани възникналата двойственост в ръководеното от него ведомство, като го разграничи от щаба на действуващата армия. Той предложи, ако монархът не благоволи да поеме Главното командуване на действуващата армия, да го възложи на „едного от най-достойните офицери”, а ако го поеме лично — да назначи също такъв генерал за свой помощник, разполагащ с правото „да действува всякога само от името на .Негово Величество” [373]. По този начин се узаконяваше завареното положение, следователно генерал Никифоров имаше възражения само против личността на генерал Савов.
Заповедта на помощник-главнокомандуващия по действуващата армия започва с обвинението, че „турците са искали само да печелят време и да ни залъгват”, отказвайки да дадат границите, падащи се по право на победителите. Той призова войските да продиктуват условията на мира на самото бойно поле, след като прогонят врага „отвъд морето”, за което българската армия е готова повече от началото на войната. Генерал Савов закле войниците в духовете на загиналите им бойни другари, гледащи ги от висините небесни [374].
Командуването на 1-ва и 3-а армия отново се обедини в оперативно отношение, този път в ръцете на генерал Кутинчев, на чиято армия се отреждаше водещата роля. Редуването на командуващите бе предлог. Неувереността на генерал Димитриев, последвала злополуката пред Чаталджанската позиция, се напомняше от неговите съперници. Неговият командуващ съединените армии отбеляза с удовлетворение: „Може би война и да не почне, обаче това назначение е голяма плесница за Радкото.” Самият командуващ 3-а армия въздъхна с облекчение: „Старши е, па нека си опита и той късмета, може би ще бъде по-щастлив” [375]. Царят раздаваше ордени и плесници с еднакво настървение.
Генерал Кутинчев допускаше, че противникът ще нанесе главния удар срещу десния български фланг, за „да подаде ръка” на Галиполската армия, едновременно със стоварване на десанти между Ерекли, Родосто и Шаркьой, разделяйки съединените армии от 4-а армия. Срещу левия фланг в посока Странджа врагът би настъпил с по-малка вероятност, защото се излагаше на отрязване от Чаталджа и притискане към север. Ако пък ударът се нанесеше в центъра на съединените армии, Чаталджанската армия би срещнала отпор с техните вътрешни флангове и щеше да бъде застрашена от обхващане с външните флангове. Генерал Кутинчев намери трудно изпълнима идеята на генерал Савов да се отхвърли врагът на север към Странджа, понеже той щеше да нанесе удар по 1-ва армия, чийто маневрен фланг се обстрелваше от корабна артилерия. С оглед на изтъкнатите съображения на 18 януари командуващият съединените армии представи в Главното командуване свой план. Според него противникът се извличаше до отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, след което се минаваше в решително настъпление с левия фланг на 1-ва армия и десния фланг на 3-а армия, за да се разкъса центърът на врага и притисне с по-голямата си част към Мраморно море. Външните флангове на армиите се осигуряваха със силни позиции [376]. Съгласно този план постигнатите резултати в стратегическо отношение нямаше да бъдат решаващи, обаче се добиваше с голяма увереност онзи тактически успех, обещаващ да стане безусловно решаващ за изхода на операцията.
Макар да държеше на директивата си, предполагаща по-смели и по-рисковани действия, но с по-решителни резултати, генерал Савов предостави свобода на командуващия да действува според преценка на място: „Очевидно е, че чужд план на действие не може да Ви се натрапва. В случая Вие като изпълнител трябва да бъдете и съставител на плана за своите действия.” Защото имаше насреща си един по-самостоятелен командуващ съединените армии, поел цялата отговорност и следователно имащ правото да предвижда и заповяда. Поради твърдо проявената самостоятелност директивата не му се наложи. Полковник Нерезов сподели с Гешов основната оперативна идея: „Ние бихме желали турците да настъпят от тоя фронт (Чаталджанския — б. а.) с всичките си сили, та един път завинаги по-скоро да свършим с тях” [377].
Що се отнасяше до двете сръбски дивизии под Одрин, генерал Савов се изказа за тяхното оставане в блокадната линия, понеже нямаше възможност да се заместват с войски от Чаталджа и Галиполи. „Блазнен от надеждата да добие нови отстъпки”, Пашич не само че не си прибра дивизиите, но и предложи още войски. Добре пресметната „щедрост”, защото сръбските държавници и дипломати вече открито говореха за присъединяване на Охрид и Прилеп, „спор ставало само за Битоля и Велес”. Българското население бе подложено на такива жестоки гонения, че се питаше дали наистина това са съюзниците „освободители”. Гешов предаде чрез Бобчев на Сазонов, че българското правителство не въстава публично срещу сръбски те произволи, за да не даде на света „печалното зрелище на съюзнишки раздори преди подписването на мира”, но е длъжно да протестира пред великата покровителка: „Ние по никой начин не ще се съгласим да се излезе вън от линията, определена в известния и на Сазонов наш договор със Сърбия” [378].
Руският външен министър се задоволи да предупреди „да гледаме да избегнем историческия скандал на един раздор, като се проникваме от великия интерес на съюза, така необходим днес, още по-необходим в бъдеще”. За сръбското правителство той имал „готов справедлив отговор, който няма нужда да му се напомня, а именно, че честните хора стоят на договорните си задължения” [379]. Ако можеше да се срещне честността в политиката на предварителното изиграване.
Солун продължи да бъде подводната скала във все по бурното море на българо-гръцките отношения. Ризов бе особено хипнотизиран от „бисера на Бяло море” и откликваше болезнено на всеки слух за неговото отстъпване, не преставайки да се прикрива зад „нашите приятели”. Гешов основателно настоя да посочва кои точно са „приятелите”, за да се разбере стойността на техните съвети. Той опроверга вестникарското съобщение относно някакво отстъпване на Солун, за каквото не било и продумано в Министерския съвет, макар видни македонски българи да предпочитат да се мисли най-напред за Югозападна Македония, населена „с многозаслужили със страданията си българи”, а после за Солун: „Да вземем и тях, и Солун, ще бъде мъчно. Но ние настояваме за Солун” [380]. Неслучайно Солун стана център на противобългарски преговори между военни и граждански представители на Гърция и Сърбия.
Придобил самочувствието на инициатор на Балканския съюз, Ризов се учуди от недосетливостта на министър-председателя. Толкоз близко до ума било предположението, че „наши приятели” могат да бъдат съглашенските посланици и някои италиански политически мъже. Той разкритикува българските делегати, че водели преговорите в Лондон „по турски, при много дрънкания и малко работа, и при пълно незнание на турската психология и положението в Цариград”. Стрелите бяха отправени предимно срещу Данев, което застави Гешов да защити ръководителя на коалиционната партия: „Настоявам да си оттеглите тая депеша, да се откажете от обичая да критикувате с шифровани телеграми (а не в частни писма — б. а.) дела, по които не може да бъдете осветлени.” Притиснат о стената на недостатъчната осведоменост, Ризов се измъкна тактично: „Понеже човешкият ум още не е достигнал до всезнанието и всепредвиждането, особено по крайно сложните политически въпроси, аз съм винаги считал за полезна всяка интересна и безпристрастна критика, даже когато тя не е напълно основателна. Но ако Вие мислите иначе, оттеглям шифрованата си телеграма под № 20, толкова повече, че не съм имал никакво намерение да нападам някого” [381]. Във взаимоотношенията между министьр-председателя и неговия съратник дипломат се появи разширяваща се цепнатина.
Венизелос реши на връщане от мирната конференция да се появи лично в Солун, като посети пътьом Белград, без да се отбива в София. Пашич отново постави въпроса за съюзнически кондоминиум. Хаджимишев призова правителството да бъде нащрек, за да се провалят гръцките опити за споразумение със Сърбия против България, особено при възникване на затруднения с подновяването на военните действия. Честото гостуване на княз Александър в Солун умножаваше натрапващите се подозрения. Генерал Савов командирова в града с преобладаващо еврейско население четирима български офицери от еврейски произход [382]. Не толкова за „носене на военната служба”, колкото с политическата задача да влязат във връзка с местните еврейски първенци.
След младотурския преврат, извършен от офицери — немски възпитаници, се забеляза рязка промяна на германската външна политика в полза на Османската империя. Меродавните кръгове в Берлин обвиниха съюзниците в прибързаност въпреки дадените им съвети да не прекъсват преговорите и да не денонсират примирието, преди да получат отговора на колективната нота. Цимерман се обърна на 18 януари към Ив. Ст. Гешов с призива България да допринесе за запазването на европейския мир чрез „полюбовно ликвидиране на въпроса”. Вилхелмщрасе се опасяваше от пренасяне на балканските усложнения и в Мала Азия, „гдето Германия има колосални интереси, които не може по никой начин да жертвува”. Изказа се надеждата, че „в София ще погледнат с добро око на отговора на нотата, въз основа на която би могло да стане нещо, ако съюзниците имат добрата воля”. Великите сили трескаво разменяха мнения за предотвратяване възобновяването на бойните действия. Дипломатическият представител дойде до разбираемия извод, че „ако някои велики сили имат интерес от протакането на преговорите, то ние трябваше да направим това, което диктуват нашите интереси плюс освобождаването ни от намесата на великите сили” [383]. Възвръщайки силната си позиция на Босфора, Германия щеше да пречи на съглашенския натиск.
Що се отнасяше до компромисното предложение „светите места” в Одрин да се превърнат в „мохамедански оазис” под управлението на Халифата, Данев духовито отклони подобен изход: „Това е немислимо поради съвременната несигурност на въздухоплаването, което би останало да осигури съобщенията на Одрин с Турция!” Християнските „свети места” в Ерусалим бяха под османска власт. Теодоров допълни, че България уважава религиозните права на друговерците, но първо трябва да се прокара границата и уреди военното обезщетение. Гешов изрази готовността на правителството да допусне в Одрин османски генерален консул, който да отговаря и за джамиите, но при условията: граница Мидия — Сарос, военно обезщетение и „мирът да бъде сключен час по-скоро” [384].
За да отбие сръбското попълзновение за разширение на „спорната зона” в Северозападна Македония и за да предотврати включването на Дебърско в Албания, Данев на 19 януари връчи мемоар по албанския въпрос. Посланиците го запитаха относно новото течение в Сърбия по разграничаването, на което трябваше да отговори, че „то произлиза от неотговорни кръгове и е без значение” [385]. Друго не можеше и да си позволи да каже, след като очакванията се насочиха единствено към справедливостта на височайшия арбитър.
В съгласие с посланиците Грей препоръча да се вземе повод от отговора на колективната нота, отстъпваща одринското предградие по десния бряг на Марица, и като се обяви за незадоволителна, да се изброят отстъпките по религиозни съображения. Това могло да стане и след възобновяването на бойните действия. Данев схвана разумното зърно на съвета: „По този начин нишката на преговорите за мир не ще бъде окончателно скъсана. На мнение съм да приготвите отговора и да го подадете най-вече ако операциите около Одрин не се очаква да се увенчаят веднага с успех” [386]. Преговорите за мир можеха да се водят и в хода на военните действия, както направи Италия в Триполитанската война.
След като обяви отговора на Портата за неприемлив, Данев напусна Лондон на 20 януари, възнамерявайки да се отбие пак в Париж, Берлин и Виена, но успя да осъществи само първото посещение, защото царят и правителството го повикаха да се завърне незабавно в София. Фердинанд държеше на линията Мидия — Родосто и не прие „комбинацията” — Одрин български, а „светите мохамедански места” под контрола на османския генерален консул. Той бе сърдит на Николай II, че не му отговаря на писмото, чието съдържание бе неизвестно на Министерския съвет, макар и предадено от Теодоров. Съзираше причината в нежеланието на императора да даде Родосто. Царят нямаше преки връзки с правителството точно когато те трябваше да бъдат най-тесни, а ги осъществяваше чрез Добрович. Поиска да се срещне с ръководителите на опозицията, преди да отпътува за Одрин, за да чуе първия топовен гърмеж. Гешов схвана царското недоволство като „сигнал за разделяне” и бе готов да подаде оставката на правителството [387]. Но сега не бе време за оставки.
Българското правителство продължаваше да търси подкрепа в Петербург по добруджанския въпрос, макар че оттам „правеха мили очи” на Румъния. Гешов направи обратен извод от поведението на Сазонов — конвенцията не е писмено денонсирана, следователно „тя е в сила”. Той отрече обезсилването от българска страна с искането да бъде допълнена конвенцията и със започването на преговори през 1910 г., изтъквайки „така очевидното” правило: „Щом нещо ново не е подписано, неденонсираното старо остава в сила.” Още повече, че приветствуваната от Певчески мост „сговорливост” на Румъния изчезна с поставянето на въпроса за откъсването на цяла Южна Добруджа, което не можеше да се извърши доброволно. Министър-председателят пак помоли Сазонов въз основа на член 3 „да обсъди зряло въпроса за една ефикасна подкрепа на България”, за да не се дава оръжие в ръцете на „противниците на съюза с Русия” да твърдят, че Русия е отказала да изпълни задължението си според военната конвенция [388]. На широката общественост не бяха известни подробностите около сключването и съдбата на това тайно съглашение.
Макар да отричаше валидността на конвенцията, на 18 януари Сазонов предупреди Нано, че ако православна Румъния нападне в гръб славянска България, когато воюва с мохамеданите, руското правителство „не би могло да остане повече господар на положението”. Предвид сериозните последици той посъветва „Румъния да размисли два пъти” [389]. Точно тука бе ключовото положение в отношението на Петербург към българо-румънския спор, което заблуди управляващите кръгове Б. София. По-късно, когато противникът на България се откри в лицето на Сърбия, Певчески мост възприе спрямо Румъния тактиката на развързани ръце.
На 20 януари Бобчев завари Сазонов ядосан от денонсирането на примирието, остро обвиняващ българското правителство в „неблагодарно отнасяне към неговото мнение и съвети,, които искаме да чуем, а не изпълняваме”. След протакането на преговорите с Румъния, „сега и Русия не може да помогне”. Йонеску се завърнал в Букурещ разярен с думите: „Отидох в Лондон българофил, върнах се българофоб.” Първият човек на руската дипломация смяташе, че е невъзможно да се отзоват да българската молба за помощ — „не само дипломатически, тоест да воюваме”: „Конвенцията не ни задължава. Вие сами се отказахте от нея.” Николай II изрично предупредил Данев в Ливадия, че Русия „решила две-три години да не воюва с никого”, така че тя сама ще избере благоприятния момент, а не други да я вкарват преждевременно във войната: „Който не слуша съвети, няма право на помощ… Вие нямате право даже и на дипломатическа помощ.” Самото споменаване на военната конвенция вече „го кара да излиза от себе си”. Бобчев се опита да възрази, че съветите на Сазонов били уважавани, доколкото е възможно: „Руското правителство и да няма конвенция, не може да допусне нарушение целостта на България. Конвенцията ние считаме за неотменена и сега настъпи моментът за прилагането й” [390]. Той залагаше на общественото мнение, което обаче не беше постоянна положителна величина.
Рязкото недоволство на сърдития Сазонов бе посрещнато в Министерския съвет с „дълбоко опечаление”. Гешов подчерта, че руските съвети са били изпълнявани — Данев бе изпратен в Букурещ, прие се предложената ректификация, но румънските меродавни фактори, вместо да отговорят положително, изчакали преврата в Цариград, за да отправят съвършено неприемливо искане. Денонсирането на примирието станало седмица след преврата, след изслушването на мненията на Грей и посланиците, които вече се съмнявали дали изобщо ще последва отговор на колективната нота. Българското правителство очакваше „едно стресване” у Сазонов, за да се откаже „от едно с нищо неоправдано враждебно държане” спрямо неговата външна политика, и „по никой начин” не приемаше отменянето на конвенцията. Изволски заявил на Данев в Париж, че дори и да нямало никаква конвенция, Русия не могла да допусне ампутиране на освободената от нея България [391]. Докато воюва срещу Османската империя.
Военната конвенция не бе съобщена дори на съюзницата Франция, което поставяше допълнително под въпрос нейното цялостно изпълнение. Президентът Поанкаре, министър-председателят Бриян и външният министър Жонар, макар и „с половин уста” казаха на Данев, че трябва да се постигне споразумение с оглед на румънските искания: „По-важен от войната се счита Румънският въпрос” [392]. Започна да зрее идеята за заместване на „непослушна” засилена България с отмъкната от Тройния съюз Румъния.
Последните разузнавателни сведения от Цариград гласяха, че новото Главно командуване, убедено в непристъпността на Чаталджанската позиция, смяташе да остави на българите първи да я атакуват. Военните действия се очакваха да бъдат подновени с тридесетхиляден десант между Родосто и Силиврия. Опасенията се подсилваха от предположението, че одринският гарнизон има храна само за още три-четири дена и може да се опита да направи излаз от крепостта [393]. Напрегнатото очакване не се оправда.
Командуващият съединените армии отдаде заповед, според която авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше да предизвикат противника „да се излъже” и напусне укрепената си позиция, за да бъде атакуван в благоприятен момент по време на марша или развръщането му срещу отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, заета от главните сили — 1-ва софийска, 6-а бдинска, 5-а дунавска и 9-а плевенска дивизия. И двете воюващи страни останаха на Чаталджа в очаквателно положение. Генерал Димитриев предложи да изпрати четири самолета над Цариград за разузнаване и бомбардиране [394]. Така бойните действия щяха да прехвърлят Чаталджанската позиция поне по въздуха.
Понеже последната дума за възобновяване на военните действия принадлежеше на правителството, генерал Савов се обърна към него „да реши политическите цели, които тая втора кампания преследва”, за да се имат предвид при стратегическите съображения на Главното командуване. Отговори му се, че главната цел остава същата: „Да накараме неприятеля да приеме нашите условия за мир” [395]. Всяка вечер в 19 ч. Министерският съвет трябваше да получава сведения за хода на военните действия.
Общото стратегическо положение в началото на втория период на войната налагаше отбрана на Чаталджа и Галиполи. На 21 януари генерал Савов изтъкна пред командуващите-„Нашето главно внимание е насочено към превземането на Одрин.” Тази отговорна задача се възложи на 2-ра армия, прикривана от съединените армии и 4-а армия срещу възможно вражеско настъпление от двата фронта, съчетано с десант по северното крайбрежие на Мраморно море, предназначен да облекчи фронталните действия чрез обход или обхват [396]. Ударът трябваше да бъде отбит преди нанасянето му с всичката сила.
Великите сили бяха против продължаването на войната, както и против нейното започване. За два месеца Високата порта забрави кои са победителите. Съюзниците действуваха несъюзнически в Македония, но до тях не бе дошъл редът, или както писа Маджаров: „Нека свършим с големия неприятел — Турция, на тогаз ще си отворим тефтерите и ще си потърсим вересиите… Но всичко зависи от състоянието на нашата войска” [397].
–––––––––––––––––––––––––––
336. В. Мир, № 3768—3769, 12—13. I. 1913; Имануел, т. 2, с. 11—14; GP, Bd, 34, S. 240—242; OUAP, Bd. 5, . 529—534.
337. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 87; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 577; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 380; ДПИК, т. 1, с. 381; Алиев, Г., цит. съч., с. 226—227; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.
338. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 391—392.
339. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 84, 88, 103; ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 17; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 215; ф 740, оп. 5, а. е. 14, л. 44, 56.
340. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 723.
341. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 91, 100—101; ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 13—24; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 90—93; OUAP, Bd. 5, S. 507—524.
342. ДПИК, т. 1, с. 709—710.
343. Пак там, с. 302; ЦДЛА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 106; BD, V. 9, Р. 2, р. 438—441, 445-446, 449.
344. ДПИК, т. 1, с. 302—303; Балканската война през погледа… с, 172—176.
345. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 28; ДПИК, т. 1, с. 303—304.
346. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 125, 138, 142.
347. БИА, ф. 20, а. е. 8, л. 1425—1426.
348. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 52.
349. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 121.
350. ДПИК, т. 1, с. 303; Фичев, Ив. Балканската война… с. 282.
351. ДПИК, т. 1, с. 304—305.
352. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 438.
353. Пак там, ф. 14, а. е. 4339, л. 1; а. е. 4882, л. 12; Миланов, П., цит. съч., с. 290—291.
354. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 440.
355. Пак там, л. 444, 469—472; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 2; В. Мир, № 3774, 18. I. 1913.
356. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1364, л. 177; В. Мир, № 3773, 17. I. 1913.
357. Приложение към том втори. . . с. 290; Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 284—285.
358. Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 285.
359. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 828.
360. Пак там, л. 829—831.
361. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 165; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 592.
362. ЦДИА, ф. 568, оп. I, a. a 860, л. 6—8; а. е. 862, л. 59—60; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 858.
363. Цанев, Ст. Лондонската конференция. . . с. 34.
364. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 10— 11; а, е. 862, л. 37, 61; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а.е. 7, л. 218—219; ДПИК, т. 1, с. 305—306; т. 2, с. 395.
365. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 118; ф. 568, оп. 1, а. е. 876, л. 19 — 24; Руската оранжева книга… с. 168 — 170; Documents diplomatiques… p. 39.
366. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 112.
367. Пак там, л. 143; БИА, ф. 15, а. е. 6181, л. 7—9; ДПИК, т. 1, с. 711.
368. БИА, ф. 14, а. е. 4050, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 716—718; Руската оранжева книга. . . с. 166—167; GP, Bd. 34, S. 248, 263—264.
369. ДПИК, т. 1, с. 714; Данов, Ст. Моето участие… с. 419— 421;OUAP, Bd. 5, S. 547—548; 577—583; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 30—31.
370. Руската оранжева книга. . . с. 42—43; GP, Bd. 34, S. 286, 296; OUAP, Bd. 5, S. 586—589, 623—624.
371. ЦВА, ф. 40, оп. 2, a. e. 129, л. 250.
372. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 23, л. 12—13; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 750.
373. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 90—96; Нашата дума. . . с. 64—65.
374. В. Мир, № 3780, 24. I. 1913.
375. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 43; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 48; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 638; Българска военна история… Т. 2, с. 560.
376. Българска военна история. . . Т. 2, с. 560 — 562.
377. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 15—16.
378. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 173, 176, 206; ДПИК, т. 1, с. 397—398.
379. Пак там, л. 153.
380. Пак там, л. 128 — 129; Тошев, Ан. България и нейните съседи… с. 305—306.
381. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 149—150, 178.
382. Пак там, л. 81—82, 191, 194; ДПИК, т. 1, с. 584.
383. Пак там, л. 184, 186, 192; PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 48, Bl. 1.
384. ДПИК, т. 1, с. 367; Донев, Ст. Лондонската конференция… с. 32.
385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196.
386. ДПИК, т. 1, с. 306—307; В. Мир, № 3776, 20. I. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 459, 469, 471—472.
387. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 596—601; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, . а. е. 1364, л. 213; В. Мир, № 3777, 21. I. 1913.
388. БИА, ф. 15, а. е. 637. л. 1—9; ДПИК, т. 1, с. 715.
389. Documents diplomatiques… p. 46; GP, Bd. 34, S. 300—301, 312—313; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 50—52.
390. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 17—18; а. е. 865, л. 7—8; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 98; ДПИК, т. 1, с. 718; Руската оранжева книга… с. 43—44.
391. ДПИК, т. 1, с. 719; Documents diplomatiques. . ., p. 103.
392. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196, 217—218.
393. Пак там, л. 221, 228; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 225—226; GP, Bd. 34, S. 335.
394. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 330; а. е. 7, л. 223—224; ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 153.
395. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 860, л. 1; а. е. 862, л. 39.
396. Иванов, Н. Балканската война… с. 239. Според Махмуд Шевкет паша обсаденият гарнизон можел да се държи повече от месец, а войната би продължила до пролетта. — OUAP, Bd. 5, S. 627.
397. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 25-30. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 09:32
Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие
Древният повик — „дайте ми съкрушителни победи, за да направя от тях добра политика” — прозвуча с пълна сила и в Първата балканска война. Първоначалното неверие във възможностите на Балканския съюз се преодоля с поредицата блестящи победи, решили съдбата на закостенялото статукво. Когато българските армии спряха пред Чаталджанската позиция, къде умишлено, къде от заблуждение се посяха съмнения в способността им да изтръгнат крайната победа. Сега оздравелият и отпочинал български войник трябваше да докаже, че не се е озовал случайно под стените на Цариград и в близост до Дарданелите. Управляващите можеха да кажат „Всяка зло — за добро”, или да свърши протакането, щом не води до желания мир. Но законите на войната изкараха на първа бойна линия синовете на един народ, борещ се за събиране под общ държавен покрив.
Царят си мечтаеше за Родосто и Самотраки, правителството търсеше най-прекия път към зелената маса на преговорите, а войските начело с генералите се наеха да го прокарат в кръвопролитни сражения. Прекъснатите преговори за мир щяха да бъдат подновени при по-благоприятни условия и тласнати към успешно завършване единствено с мощното и увличащо „Напред! На нож!”. Българските войници предпочитаха да се бият, отколкото да бездействуват в мъчителната неизвестност на повтарящия се до втръсване израз в бюлетините на Главното командуване: „На фронта — нищо особено.” След като събитието не се случи в дипломатическите салони, неговата развръзка отново се пренесе на фронтовата линия.
Османската империя трябваше да се застави да се признае за победена от довчерашните подвластни й балкански народи. Подмамени по хлъзгавия път на самозабравата, младотурските водачи не отчитаха точно настаналите промени в хода на историческото развитие, а се опираха на вехтото правило — „Земя, отнета с меч, се възвръща с меч.” Свободата, окована с насилие, се добиваше с кръвта на тези, които я бяха загубили, и на тези, които й се радваха толкова, че желаеха силно да зарадват и поробените си братя.
СРАЖЕНИЕТО „КЛАНИЦА” ПРИ БУЛАИР И ШАРКЬОЙ
Пред Одрин, Чаталджа и Булаир оръдията заговориха припряно и от двете страни, бързайки да оповестят възобновяването на ожесточения сблъсък, в който едната щеше да спечели, другата — да загуби. Министрите напразно питаха своя колега генерал Никифоров за вести от бойното поле, а той се измъчваше от мисълта, че царят нарочно руши авторитета му на военен. Всъщност Фердинанд не се доверяваше на всички министри и забрани на генерал Савов да им съобщава подробности по провеждането на военните операции: „По този начин Вие само тревожите министрите, които и без това са нерешителни и непредприемчиви. Подобни телеграми трябва да се изпращат само на мене, а аз мога да ги съобщавам на министрите, ако намеря, че обстоятелствата позволяват това. Сношенията мимо главнокомандуващия между Вас и министрите докарват само до нежелателни недоразумения” [1]. А обратната тактика водеше до 16 юни.
Понеже царското мнение остана в тайна, Гешов се чудеше как да се добере до новините на Главната квартира. Той дори бе упрекнат от помощник-главнокомандуващия в излишно любопитство: „Ежедневно подробни сведения за хода на военните действия не могат да се дават, защото това не е в интереса на сигурността за успешното водене на операциите. Ще може да се съобщава само онова, което не пречи на тая сигурност” [2]. Това означаваше правителството да бъде запознато не с плановете, а с последиците от директивите на Главното командуване. Полковник Нерезов, който посвоему „навреме уведомява за всичко” Министерския съвет, предаде за първия ден на втория период от войната все хубави вести. На Галиполския полуостров напредване: „На Чаталджа всичко е спокойно. Духът на войските е отличен” [3].
Помощник-главнокомандуващият се зае да подобри връзката между Главната квартира и отделните армии, която през първия период на войната била „твърде слаба”, понякога прекъсната по цели денонощия, една от причините да не се постигне „решителното унищожение” на противника. Поради „особено деликатното стратегическо положение” на целия театър на военните действия и необходимостта да се отбиват своевременно възможните изненади той заповяда командуващите да осветляват Главното командуване най-малко два пъти в денонощието. Всички разполагаеми съобщителни средства се поставяха в пълна бойна готовност, защото без тях „няма ориентиране, а без ориентировка няма правилни решения, а следователно и правилно водене на операциите” [4].
Тъй като снарядите за обсадната артилерия щяха да стигнат едва за 10—11 дена, на 22 януари генерал Иванов пред ложи „да се пристъпи час по-скоро към атаката”, за която да се привлече 3-а балканска дивизия. Генерал Савов обаче не подкрепи командуващия: „Само след разяснение на общата обстановка ще се вземе решение.” Той се надяваше, че Шукри паша ще се види принуден да излезе от крепостта и даде срок за нейното падане до един месец [5].
За да повдигне духа чрез превземането на гр. Чаталджа, от 23 до 25 януари предните части на Чаталджанската армия напреднаха 5 км, но бяха спрени от авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия и отхвърлени обратно на левия бряг на Карасу. В същото време войските на 4-а армия настъпиха, за да завземат водораздела между Сароския залив и р. Кавак, от една страна, и Мраморно море, от друга, което откриваше по-благоприятни възможности за действия срещу Галиполската армия. Под огъня на вражеската корабна артилерия македоно-одринци заеха гр. Шаркьой и околностите му, рилци преминаха р. Кавак и овладяха височините около селата Кавак и Ексемил, а тракийци се съсредоточиха около с. Еникьой. Така Галиполската армия бе натикана в „шишето” на полуострова, чието гърло бе запушено здраво с Булаирската укрепена позиция, отбраняваща Дарданелите по суша. Генерал Ковачев заповяда части от 7-а рилска дивизия да водят рекогносцировъчен бой, за да се узнае с какви сили е заета неприятелската позиция [6]. Рилци се разположиха на 4 км от нея поради поразяващия огън на крепостната артилерия.
Генерал Савов изрично предупреди на 23 януари, че 4-а армия може да настъпи със значителни сили към Булаир само когато се разбере със сигурност, че позицията „е слабо заета”. Нейните войски не биваше да навлизат дълбоко в полуострова, „защото това може да бъде фатално не само за 4-а армия, но и за операциите под крепостта”. Помощник-главнокомандуващият не предвиждаше по-нататъшно напредване. На 7-а рилска дивизия се възложи да поеме отбраната при Булаир, а 2-ра тракийска дивизия и Македоно-одринското опълчение да осигурят напълно участъка Родосто — Шаркьой и бъдат готови да поддържат рилци, без да отслабват левия фланг на армията. Два дена по-късно генерал Савов промени мнението си, като поиска да се разузнае чрез обстойна рекогносцировка с какъв калибър оръдия е въоръжена Булаирската позиция и да се донесе „какви сили са нужни за нейната атака”. Генерал Ковачев отговори, че Булаирското направление се бие и от корабната артилерия: „Изобщо атаката на Булаирската позиция изисква големи жертви, ако не бъде поддържана от оръдия с голям калибър, които да могат да противодействуват на флота.” Генерал Савов смяташе, че не е мислимо да се пристъпи към решителни действия срещу Одринската крепост, преди да се изясни обстановката на Галиполския полуостров [7]. Противникът сам взе стратегическата инициатива.
От подновяването на военните действия помощник-главнокомандуващият побърза да направи извода на 24 януари в доклад до царя, че те не могат да бъдат настъпателни на Галиполския и Чаталджанския фронт до пукването на пролетта. Допускаха се ограничени стълкновения между предните части. Сведенията за предаване на Одринската крепост от глад излязоха фантастични, храна имаше още за месец. Обстрелването с обсадната артилерия не сломи духа на упоритите защитници, а снарядите щяха да стигнат за 11 дена. Според генерал Савов оставаше едно-единствено средство за овладяване на крепостта — атака с открита сила или постепенна инженерна атака. В случая той предпочете да се покаже късопаметен: „За атаката с открита сила съм бил всякога против, защото намирам, че при съвременното въоръжение такава една атака би била една авантюра. Постепенната атака е по-приемлива.” Генералът стовари военната отговорност върху комисията, произнесла се за атака с открита сила, за чието подготвяне искаше и съвета на правителството, за да направи своевременно нужните разпореждания. Така той се осигуряваше от всички страни, и то с едно противоречиво и стряскащо заключение: „При това считам за неизлишно да доложа, че ако атаката бъде неудачна, загубата в политическо отношение по отношение на преговорите за мира ще бъде неизчислимо голяма и непоправима; ако ли пък не атакуваме, то ще трябва да се примирим само с едно просто обсаждаме на Одрин, което ще ни доведе към заемане на едно наблюдателно и очаквателно положение за продължително време на всички операционни театри, което, мисля, в политическо отношение също ще се отрази зле на нашата кауза” [8]. Рядко генерал Савов бе правил толкоз объркано военностратегическо изложение, което не можеше да разчита на верни отговори.
Когато в Министерския съвет прочетоха боязливия доклад, взеха да се чудят дали наистина е изпратен от помощник-главнокомандуващия, толкова неузнаваемо бе представеното в неговите страници. Всички се питаха как е възможно генерал Савов да не помни днес това, което е поддържал вчера. Решението се взе с единодушие: „Операциите са военно дело, а не дело на правителството.” Царят в яда си поиска да уволни своя непоследователен помощник. Данев, Гешов и Теодоров обаче го въздържаха да не прави тая ненавременна промяна — „за добро или за зло”. Придружен от Теодоров и Франгя, Фердинанд се отправи за Димотика [9]. Царската милост често се редуваше с царски гняв.
С основание министър-председателят на 25 януари изрази недоволство от потайностите на Главната квартира: „Министерският съвет със скръб констатира още един път, че късно му се съобщават от Главната квартира факти и мнения от съдбоносно значение за втората половина на войната.” На съвещанието в Караагач мнозинството от генералите се изказали против атакуването на крепостта, но правителството не било осведомено, че нейният гарнизон разполага с хранителни припаси, а българската тежка артилерия нямала достатъчно снаряди. Съзнавайки своята некомпетентност във военната област, Министерският съвет отново остави на шестимата старши военачалници да намерят след зряло обсъждане най-подходящото средство за достигане на гонимата цел — „да се накара неприятелят да приеме нашите условия за мир с колкото е възможно по-малко жертви” [10]. И колкото е възможно по-бързо. Две трудно съчетаеми условия.
Помощник-главнокомандуващият не възнамеряваше да омилостиви разгневения цар. Неговият пореден доклад се превърна в назидателна лекция по военна стратегия, и то с тон, подсказващ незнанието на формалния главнокомандуващ: „С голямо недоумение прочетох Вашата депеша по моите съображения за Одрин ” за нашите бъдещи нови операции. В моите решения по всички оперативни въпроси аз никога не съм бил повече от онова, което ми е диктувала основателно изучената обстановка. По всеки оперативен въпрос пълководецът не може и не трябва да бъде нито оптимист, нито песимист, а само такъв, какъвто му налага да бъде обстановката. На войната обстановката заповядва, а не личното желание на пълководеца.” Генерал Савов стигна дотам, че направо заплаши честолюбивия, но невеж във военното дело Фердинанд, че всяка операция, водена несъобразно с истинското положение на нещата на театъра на военните действия „не може да има добър изход, а понякога се свършва и с катастрофа” [11]. Само последвалата победа спаси от отстраняване уязвения генерал.
Макар и неочаквано генерал Савов се оправда на 26 януари пред Министерския съвет, молейки за снизхождение с цената на една царска тайна: „Виждам със съжаление, че господа министрите не вземат предвид обстоятелството, че аз не съм (нищо друго — б. а.) освен един прост помощник на главнокомандуващия и че в това ми качество аз нямам право и не мога да нарушавам дисциплината да се сношавам направо с Министерския съвет, и че въпреки това аз с риск да изложа себе си, за всичко съществено и важно по състоянието на армията съм държал в пълна известност Министерския съвет.” Стремейки се да изглежда искрен, упрекнатият помощник напомни, че поставял под съмнение съобщенията, извличани от третостепенни източници за глад в Одрин, за чието истинско положение може да знае едничък Шукри паша. Той поддържаше, че в Караагач се изтъкнало достатъчното количество снаряди само за времето на атаката, която според него могла да трае от 5 до 15 дни, а според генерал Иванов 4—5 дни. Ето защо се поискало поръчването на още снаряди. Що се отнасяше до съдбоносния въпрос да се атакува крепостта, генерал Савов подчерта тясната връзка с политиката: „Правителството трябва не само да знае за него, но и да си каже думата, толкова повече, че още в Караагач стана известно, че на другите два фронта ние сериозни операции засега не можем да водим, че единственият възможен обект за постигане отчасти целта, поставена от политиката за тая втора кампания, е превземането на тая крепост” [12]. Правителството остана на своето гледище. За атаката на Чаталджа то изобщо не бе питано, както нямаше да бъде известено и за нападението на 16 юни, защото беше против.
Един сгоден случай даде възможност на помощник-главнокомандуващия да наблегне отново върху военната тайна като най-високата степен на държавната тайна, с което се мъчеше да оправдае скриването на оперативните планове и намерения от правителството. Прелиствайки в. „Тан”, той, възмутен, прочете откровеното изявление на Теодоров, че първо ще бъде превзета Одринската крепост: „В деня, когато Одрин падне, ние ще изпратим на Чаталджа всичките ни обсадни материали и тогава ние само в няколко часа ще минем от отбрана към настъпление чак до Цариград” [13]. Тази привлекателна перспектива, очертана от любител стратег, най-малко би срещнала противник в лицето на генерал Савов, но той се ядоса, че „се разкрива цялата основа на плана за военните действия през втората кампания”: „Понеже това не само не е в интереса на сигурността за воденето на операциите, но още е вредно, моля да се вземат мерки за операциите по-малко да се говори, а още по-добре съвсем да не се говори” [14]. Всички телеграми от Главното командуване трябваше да се пазят от министрите в най-строга тайна.
След несполучливото допитване до царя и правителството на 25 януари генерал Савов изпрати до командуващите отделните армии преглед на общото стратегическо положение. Поради невъзможността засега да се настъпи на Чаталджанския фронт вниманието се съсредоточи към превземането на Одринската крепост. 2-ра армия се подготвяше да щурмува крепостта, прикривана от съединените армии и 4-а армия, защото се допускаше противникът да подпомогне обсадения гарнизон с настъпление от Чаталджа или Галиполи, поотделно или едновременно. С най-голяма вероятност се очакваха десанти по северното крайбрежие на Мраморно море със задача да облекчат фронталните действия на Чаталджанската и Галиполската армия. При така предположената обстановка генерал Савов заповяда в началото на втория период на войната съединените 1-ва и 3-а армия заедно с 4-а армия да преминат в стратегическа отбрана, като заемат силни отбранителни линии с разполагане на войските по начин, позволяващ както упорна съпротива от фронта, така и бързо отбиване на десанти откъм морето, целящи обхват или обход във фланг [15].
Същия ден опасенията на помощник-главнокомандуващия се потвърдиха с важното сведение, че 17 парахода, натоварени с войски, са отплували от Цариград за Галиполи. Енвер бей лично стягаше за транспортиране по море войските на тридесетхилядния 10-и корпус, съсредоточени в Сан Стефано, Измир и Пандерма. Генерал Савов предвиждаше десантът да се стовари някъде на линията Ерекли — Родосто — Шаркьой и разпореди повишена бдителност по целия бряг. Друго сведение посочваше вероятното място на удара между Родосто и Силиврия [16].
Още на 25 януари врагът сам подсказа, че е избрал гр. Шаркьой и околността за място на десанта, като направи опит да дебаркира на нос Индже Бурну, загубвайки един десантен кораб. Десетина броненосци и миноносци обстрелваха позицията на македоно-одринци. Друг малък десант бе открит от две опълченски роти при с. Подима на Черноморското крайбрежие. Въпреки че лодките се тласкаха напред под дулата на корабните оръдия, десантът бе провален с понесени загуби около стотина убити и ранени вражески войници. От пленниците се узна, че най-добрите и свежи низамски части са прехвърлени в Галиполи. Броненосецът „Асар и Тевфик” се натъкна на мина и заседна силно повреден, напуснат от екипажа и взривен от българските сапьори [17].
Макар рилци да очакваха неприятелското настъпление с пръст на спусъка, видяното в мъгливата утрин на 26 януари ги порази. Точно в 7 ч. гъсти колони в състав 6 пехотни полка, 12 полски и няколко планински батареи се заизточиха от Булаирската позиция и запъплиха по петкилометровото разстояние до главната българска позиция. Настъплението бе открито едва на стотина крачки от българските предни окопи, колкото позволяваше видимостта на часовите. Противникът просто удави предните подразделения с огромното си множество и достигна главната позиция на 7-а рилска дивизия. Изведнъж пламна убийствен пушечен, картечен и артилерийски огън от упор, който помете назад сразените стрелкови вериги. Войниците от 13-и рилски полк не помръднаха нито крачка назад пред непрестанно прииждащия враг. Особено „бесен” бе натискът в центъра и срещу лявото крило [18].
В 15 ч. настана върховият миг. 22-ри тракийски полк контраатакува на левия фланг, стремително се хвърли напред в ръкопашен бой с нож, приклад, камъни — „гуша за гуша”. Дясната вражеска колона не издържа напора и обърна гръб в бягство. Подгонените турци бяха промушвани с ножове или достигани с точни изстрели. Българските войски преминаха в настъпление по цялата линия, като отхвърлиха и лявата неприятелска колона. В 17 ч. османските табури подновиха настъплението срещу центъра, но бяха пак отблъснати с големи загуби. Артилерията действуваше отлично, разстрелвайки просто в упор техните бързо попълвани редици. Преследван ожесточено с огън и нож до спускането на мрака, разбитият противник се укри в укрепената позиция [19]. Ако преследването бе извършено с повече сили, участта на Булаирската позиция щеше да бъде решена още през този кървав ден. Но се получи тревожната вест за вражески десант в Шаркьой, поради което увлеклите се в преследване части бяха върнати на предишните си позиции. Само отличилите се тракийци запазиха преднината си от 2 км.
Настървеността на боя, приличащ по-скоро на „кланица”, остави страшен белег на бойното поле. Върху пространството между българската позиция и Булаирската се изброиха около 6000 вражески трупа. Българските загуби бяха значително по-малки: 114 убити и 416 ранени. Командуващият 4-а армия се чудеше кого да представи за награждаване: „Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст” [20]. Наистина трудно би могло да се прецени кой е повече или по-малко храбър. Войнишките кръстове „За храброст”, макар и щедро раздадени, не стигнаха за всеки храбрец. Но всички бяха удовлетворени от чувството за мъжествено изпълнен дълг, увековечен от марша „Булаир”.
Генерал Тодоров донесе, че „атаката на Булаирската позиция би била съпроводена с грамадни загуби” под кръстосания огън на артилерията от укрепленията и броненосците. Той поиска далекобойни оръдия и гаубици. Помощник-главнокомандуващият, без да знае още за десанта в Шаркьой, заповяда 4-а армия „да премине в отбранително положение, за което да се укрепи на сегашната си позиция срещу Булаир и вземе мерки за най-ефикасно наблюдение и охранение на морския бряг от Индже Бурну до Родосто” [21].
Когато кръвопролитният бой при Булаир клонеше към пълна победа, в 16,30 ч. от щаба на Македоно-одринското опълчение постъпи тревожно известие за извършван със значителни сили десант при Шаркьой. Четиридесет транспортни кораба и множество гемии в три колони, прикривани от огъня на седем броненосеца и кръстосвача, стоварваха части от 10-и корпус на брега, на 3 км югозападно от Шаркьой. Вражеските сили се пресмятаха на около 15 000 души, от които стъпиха на сушата 8000 души начело с Енвер бей. Двете македоно-одрински дружини се държаха до вечерта, а през нощта напуснаха Шаркьой. Генерал Ковачев заповяда трите опълченски бригади съвместно с 26-и пернишки полк да отбият десанта. Към Шаркьой се насочи в усилен марш и 1-ва бригада на 2-ра тракийска дивизия. Дебаркирането продължи и на 27 януари. Плацдармът бе разширен до 3 км северозападно от града. Същия ден следобед българските войски обходиха неприятелските флангове и принудиха осемте табура да се оттеглят към морето. Българската артилерия попречи на транспортните кораби да приближат отново до брега, като потопи един от тях [22].
Полученото съобщение за понесеното съкрушително поражение пред Булаирската позиция развали плана на Енвер бей да развие успеха, като стовари още войски и завземе господствуващите над морския бряг височини. Десантната операция се прекрати и започна обратно товарене на параходите за Цариград и Галиполи под огъня на българските планински батареи. Изтеглянето продължи и на 28 януари под прикритието на броненосците, без да престава боят за Шаркьой. Към 15 ч. неприятелят бе обграден и притиснат на самия бряг. За да подпомогне спасяването на десантчиците, противникът атакува десния морски фланг на 10-а сборна дивизия, който отстъпи 5 км до тилната си позиция, повличайки и части от 4-а преславска дивизия. Полковник Нерезов обаче успокои генерал Ковачев: „Всичко отива на добро. Засега Вашият театър е най-важен. Според сведенията ни турците постоянно мъкнат войски към Галиполи. Съдбата на кампанията Вашата армия ще реши” [23]. 2-ра армия временно мина на заден план.
След като дадоха около 1000 убити и ранени, 450 пленени, в отмъщение на което изклаха стотина мирни жители и 16 ранени опълченци в присъствието на Енвер бей и трима германски военни инструктори, турците изоставиха Шаркьой. Над Мраморно море се разнесе победното „ура” на смелите македоно-одринци. Генерал Савов ги поздрави за славните дела: „Вие напълно оправдахте жертвите, които България прави за свободата на братята в Македония и Одринско” [24]. И пак се чу мощното „ура”, което отекна през Бяло море и Вардар до Охридското езеро и Шар планина. Нали ставаше дума за бъдещето на свободата.
Министерският съвет узна за „важната битка” най-напред от чуждите телеграфни агенции. Победата на Галиполския полуостров съвпадна с пребиваването на царя в Главната квартира. Той бе толкова доволен, че му мина лошото настроение срещу генерал Савов, но не и към генерал Фичев, когото прие само за две минути. Помощник-главнокомандуващият твърдеше пред Теодоров, че „други” повлияли върху Фердинанд да не използува предложението на Кямил паша. Царят бе сърдит, че Николай II не го допуска до Родосто, желания за присъединяване град въпреки противното мнение на повечето от тъй наречените „съветници на короната” [25]. Монархът отсъствуваше от София, обаче неговият флаг бе нарочно оставен да се развява над двореца.
През цялото време на Галиполската операция Чаталджанската армия напираше срещу съединените армии, за да повлияе на изхода от боевете при Булаир и Шаркьой. Генерал Димитриев, който се обяви против повторна атака на Чаталджанската позиция, внезапно на 27 януари предложи да се извлекат по-далеч от укрепената позиция по-големи вражески части и — „да ги атакуваме стремително, с цел да ги притиснем или към морето, или към Странджа”. Генерал Кутинчев намери идеята приемлива, защото съвпадаше с неговия план за действие, но се съмняваше дали противникът ще се увлече да преследва авангардните дивизии дотолкова, че да бъде достатъчно отдалечен от укрепленията си: „Ще чакаме благовремието” [26].
Нанесеното поражение на Галиполската армия бе толкова съкрушително, че до края на войната не се предприеха никакви настъпателни действия срещу 4-а армия. Въпреки привлечените пресни подкрепления, окопали се дълбоко в Булаирската позиция, врагът повече „не показва никакви признаци на живот”. За да изтъкне приноса на рилци и македоно-одринци в поддържането на външната политика, на 29 януари генерал Савов им оповести, че „противникът е почувствувал своята слабост и захванал да търси средства отново да открие преговорите за мир”: „Това забележително събитие показва какви са последствията от юначното държане на нашите храбри войски.” Той призова към стремителност и натиск, за да се унищожи врагът „в едно непродължително време” и да му се наложат благоприятни за победителите условия на мира [27]. Вражеските авангардни части излязоха от обсега на батареите по Чаталджанската позиция. Това накара генерал Димитриев на 30 януари да предложи авангардните дивизии, подкрепени от две бригади, да преминат в решително настъпление, като отхвърлят противника от чаталджанските височини на изток или да го притиснат към морето. Генерал Кутинчев обаче не сподели изказаното мнение, защото излезлите напред 18 табура и техните 5—6 батареи се отдалечиха от базата си едва 5—6 км, тъй че добитите резултати не биха оправдали жертвите, и това означаваше „да се бие въздухът”. Той определи момента за контранастъпление, когато Чаталджанската армия настъпи с по-големи сили, които авангардните дивизии да отвлекат по-далече от укрепената позиция до линията Яладжа — Курфали — Анастасиевата стена. Черноморското крайбрежие също се оказа десантно опасно. На 26 и 27 януари 31-ви варненски полк отблъсна опит за десант северно от с. Орманлъ [28]. Господствуващото положение на османския флот тормозеше Главното командуване в неговите планове за война между три морета.
В прехваната радиограма от Изет паша до Шукри паша се съобщаваше за настъпателните действия на Чаталджа и Булаир и препоръчваше „още малко търпение”. Поощреният одрински гарнизон направи два излаза на 27 и 28 януари. Генерал Вазов предложи да се превземат предните позиции и да се преследва противникът по петите към фортовия пояс. На 30 януари генерал Савов се възпротиви на мнението за бърза атака, понеже врагът струпва значителни сили на Галиполския полуостров и се готви за нови решителни действия, включително и със стоварването на „всевъзможни” десанти [29]. Османското главно командуване успя да отклони, макар и временно, вниманието на Българското главно командуване от превземането на Одринската крепост.
Високата порта бързаше да поднови преговорите за мир, преди да е паднал Одрин, разпространявайки същевременно легенди за някакви големи успехи на Чаталджанския и Галиполския фронт. Генерал Савов се измъчваше от колебанието: „Като имаме предвид, че при настоящата политическа обстановка завладяването на Одрин ще има голямо значение, за да наложим нашите искания, но и обратното, при една неуспешна атака загубите във всяко отношение би били по-големи.” Ето защо той поиска да му се доложи доколко се разчита на „положителен успех”. На 31 януари генерал Иванов отговори, че като постоянствува за атакуване на крепостта, има „всякога предвид общото политическо и стратегическо положение”: „Както преди примирието, така и сега, Одрин е тъмната точка на нашето положение и колкото той стои, толкова повече ни нанася вреда. Падането на Одрин ще обистри във всяко отношение положението. . .” Всякакви настъпателни действия от Чаталджа и Булаир за деблокирането на крепостта щяха да станат безпредметни. Тъй като не се очакваше цялостен излаз на гарнизона, то командуващият 2-ра армия пак настоя да се атакува, преценявайки положително изгледите за успех: „Две трети от успеха са гарантирани, а една трета остава на случайностите.” Дори като гледаше на атаката като на „малка авантюра”, генерал Иванов намираше, че и при несполука тя няма да измени съществено общото военностратегическо положение, а ще трябва да се продължи и довърши ударът [30].
Докато българската армия се биеше за общото дело на три фронта, съюзниците не само желаеха нейното по-нататъшно изтощаване, но и пуснаха твърдението, че продължавали войната главно заради Източна Тракия. Шкодра и Янина бяха обречени на предаване градове в дълбокия тил. Все по-засилващите се настроения в Белград и Атина за преразглеждане на съюзните договори принудиха Гешов на 26 януари да опровергае в окръжно до легациите, че с възобновяването на бойните действия България била уговаряла нови условия за сътрудничество със съюзниците: „За подобни нови условия нито дума не е ставало и не може да става, тъй като договорите ни всичко бяха предвидили” [31]. Не бяха предвидливи само тези, които от българска страна сключиха такива договори.
Дори в умерения сръбски периодичен печат вече се търсеше „естествената граница” в Македония по реките Вардар, Брегалница и Злетовска. На 22 януари Тошев докладва, че и Пашич виждал необходимостта да се направи потребното по „изправката” на разделната линия. Спалайкович бил натоварен да предприеме официални стъпки в това направление, но се отложили за „малко по-късно”. Военните кръгове направо заявяваха, че което „е завоювано от сръбския меч, ще е сръбско”, и виждаха в Гърция и Румъния „естествени съюзници” срещу България. Всекидневните насилия, на които бяха подлагани българите в Македония от сръбските и гръцките окупационни власти, пораждаха един разкъсващ въпрос, предаден от Тошев на 25 януари: „Неужели трябваше да се води една освободителна война, за да видим освободеното от турския гнет българско население минало под ярема на нови тирани, и то не други, а наши съюзници?” Той обърна внимание на правителството, че е време да бъде изтъкнато на отговорните фактори в Белград и Атина, че не е този начинът да се запази и затвърди Балканският съюз, създаден като „политическа необходимост за общите ни балкански интереси”. Всяко премълчаване, за да не се охлаждат отношенията със съюзниците според пълномощния министър, ги насърчаваше в стремежа да задържат всички окупирани от техните войски земи в Македония. Прогонването на българските свещеници и учители, завземането на българските черкви и училища, забраната да се произнася дори думата „българин”, насилственото прибавяне на окончанието ,,-ич”, цялата тази противобългарска дейност се вършеше под ръководството на сръбските власти. Тошев отбеляза: „Не трябва да се заблуждаваме и с Пашичовите обещания, които са толкоз по-изобилни, колкото повече той е решен да ги не изпълни. Трябва да поискаме факти.” Той препоръча да не се дава повод да се говори, че „нещо куца в нашия съюз” и следователно се нуждае от изменение или допълване [32]. Министерският съвет отложи неприятното обяснение, защото трябваше да поиска нова „услуга” от Белград.
Желаейки да подсили обсадната артилерия около Одринската крепост, на 27 януари помощник-главнокомандуващият помоли да се настои пред сръбското правителство да му даде в разпореждане тежки оръдия и гаубици заедно с боеприпасите „на каквито условия ще им бъде удобно”. В Белград отказаха да продадат 34 гаубици и оръдия със снарядите, а решиха да ги дадат за временно ползуване. Българските министри никак не се зарадваха на злоумишлената „щедрост”, понеже вече не се съмняваха, че „срещу тия услуги Сърбия ще си предяви сметката, и то сметка, която ще ни смае”. И настояха да си платят навреме сметката. Данев бе обзет от същите подозрения и подчерта дебело, че разделителната линия между двете зони в Македония не може да се тълкува ката бъдеща граница между България и Сърбия. Официален Белград трябваше да се задължи да уважава националните и човешките права на българите, които останат под негова власт в част от „спорната зона” [33]. Тази уговорка се отнасяше и до височайшия арбитър.
Белград бе желана спирка за Венизелос. На 23 януари той преговаря с Пашич за обща граница според Хартвиг в Албания, но за Тошев по-вероятно бе — в Македония. Венизелос отхвърли предложението за съвместно владение на Солун [34]. На следващия ден сутринта гръцкият министър-председател се отби в София и се срещна с Гешов, „за да види какъв вятър тука вее”, след като не можа да отклони любезната покана. Въпросът за дележа не напредна нито стъпка. Всеки от спорещите държеше здраво за Солун. Венизелос обеща, щом се завърне в Атина, да направи писмено онова предложение, предадено устно на Данев в Лондон. Пред Неклюдов той заяви, че не могат да отстъпят Солун и Югозападна Македония. На обеда в „Юнион клуб” не се вдигнаха тостове, за да се покаже, че посещението има „не политически, а просто приятелски характер”. Царят също прие госта, допитвайки се предварително до Министерския съвет какво да приказва. Венизелос остави впечатление на „умен и тактичен човек”. Той изказа мнението предварителните условия на мира да се подпишат на Чаталджа, по-далеч от влиянието на великите сили. Вечерта първият министър отпътува през Ниш за Солун, като в политическите кръгове придадоха на неговото пребиваване в българската столица „голямо значение за заякчаването на. Балканския съюз” [35]. Без да предрешават бъдещото разделение в Македония, двете страни натрупваха противоречия за въоръжен сблъсък.
Коромилас се изказа скептично относно полезността на срещата, на която Гешов пак се въздържал да представи „крайната линия”, запазвайки „олимпийско мълчание”. Поне Данев настоя в Лондон за Югозападна Македония, без да се отстъпва Солун. Хаджимишев си позволи да бъде оптимист, защото толкова умните правителствени ръководители няма да развалят Балканския съюз, дал бляскави резултати. Но в доклада си до Гешов на 25 януари пълномощният министър не скри тревогата си от изтърваните сведения, че в Белград Пашич и Венизелос са преговаряли за обща граница на изток от Охридското езеро към Лерин: „От всички четири съюзници сръбско-гръцките отношения носят най-искрения характер, понеже нямат сериозни интереси в конфликт. . . Нашето засилване поражда такива чувства на долнопробна завист и у гърци, и у сърби, от една страна, а, от друга страна, и двете тия страни имат такава „апатия” на български земи, в наш ущърб, щото допускам и най-лошото от тяхна страна. Тия две причини, взети наедно, и стремлението им да не допуснат България да се засили дотам, щото да бъде по-силна от тях двете, двете наедно, тая грижа за своего рода екелибър (равновесие — б. а.) в тяхна полза, ме кара да допускам възможността на подобни замисли за „конвенции” с острие, насочено против нас” [36]! Предположенията скоро се потвърдиха въпреки умишлено направените опровержения.
Хаджимишев стресна Демидов с предупреждението, че Австро-Унгария ще поддържа България за Солун, за да я привлече и разбие Балканския съюз: „Ще бъде голям коз в нашите ръце, ако успеем да създадем едно надпреварване между Петербург и Виена, кой от тях повече ще ни услужи по въпроса за Солун, понеже двете тия монархии безспорно повече ценят българското приятелство от гръцкото за в бъдеще.” Но меродавните фактори в Атина залагаха не само на династическите си връзки с Романовци, а и обещаваха на Хабсбургската империя стопански предимства в Солун [37]. Особено силно бе елинофилството в Париж, което не можеше да не се отрази върху неговите съглашенски съюзници.
Непрестанно постъпващите сведения за гръцки и сръбски изстъпления в окупираните български земи измъчваха съвестта на Гешов. На 29 януари той се съгласи напълно с Маджаров, че „е отвратителна политика да се караме с всичките ни съседи”, но започва да си задава гризящия въпрос: „Дали аз след всичко, що направих за осъществяването на съюза, мога да остана начело на българското правителство в деня, когато тоя съюз се провали. Не ще ли бъде по-добре в знак на протест против тия, върху чиято вярност и лоялност аз възлагах такива светли надежди, когато третирах и подписвах с тях съюза, да се оттегля и да оставя други да се карат и може би — ужасно! — да се бият с тях” [38]? Министър-председателят бе убеден, че не бива да се жертвува Югозападна Македония за Солун, мнение, споделяно от мнозина, но не и от Данев.
Майореску положи всички усилия за незабавно продължаване на преговорите в София, за да привършат непременно преди подписването на мира. Той търсеше окончателното споразумение някъде между румънското минимално искане и българското максимално предложение. Тъй като Мишу бил „твърде много любезен и отзивчив”, за румънски делегат се назначи княз Гика. На 24 януари Министерският съвет се съгласи преговорите да се водят в българската столица, определяйки за свои пълномощници Данев и Сарафов. Председателят на Народното събрание се опита да отхвърли натежалата му мисия, но бе заставен да продължи преговорите, защото името му било залог, че „за нови териториални отстъпки не може да става и реч” [39]. Княз Гика зачака инструкции.
След получените надлежни разяснения Сазонов се поуспокои и на 25 януари бе отново вежлив с Бобчев. Могло да се разчита „напълно на неговата готовност и услуги всякога дето и когато може”, не проявявал враждебност, а се стремял да избягва всякакви изостряния „и особено повод за военна намеса на Русия”. Оттук произлизаше ядовитото му раздразнение винаги щом се споменеше за задължения по военната конвенция от 1902 г. Румъния поискала отново руското посредничество и Сазонов се заинтересува дали не е възможно вместо Силистра да се отстъпи „нещо” на друго място. Три дена по-късно той уточни, че Силистра може да бъде спасена посредством по-значителна жертва по крайбрежието на юг от Мангалия, без да се стига до нос Калиакра предвид безопасността на Варна. Външният министър поучаващо посочи постоянното нарастване на румънските претенции, които могло да бъдат задоволени още в края на октомври миналата година, за да се приключи „с тоя въпрос, който можел да създаде опасни за Русия усложнения” [40]. В Певчески мост възприеха ректификацията, съдържаща се в четирите точки на Данев с допълнението на Теодоров.
Българското правителство обаче отказа да прави повече териториални жертви, за да не се изтълкуват и като проява на слабост. Гешов мрачно предупреди да не се поставя „нож върху гърлото” на България, когато воюва с една империя. Той пак призова Русия да наложи в качеството си на посредник предишното свое предложение, сама или с още някоя велика сила: „В никой случай не можем да отстъпваме градове.” Съществуваше съмнението, че Сазонов отново ще отклони поемането на посредническата мисия. В същото време Майореску заявяваше, че без Силистра конфликтът е неизбежен, на власт щяла да дойде Либералната партия с единствената за нея линия Тутракан — Добрич — Балчик. Той определи едноседмичен срок за съгласие, инак неговото правителство подавало оставка [41]. Този път румънската молба за посредничество бе предадена чрез Шебеко. Преговорите щяха да се проведат в София, а „пазарлъкът” в Петербург.
Разчитайки на близостта си до Централните сили, румънската дипломация постоянно търсеше тяхното съдействие. На 29 януари граф Тарновски предприе поредната постъпка пред Гешов за споразумение с Румъния. Във Вилхелмщрасе Готлиб фон Ягов наблегна пред първия братовчед на министър-председателя върху необходимостта да се компенсира по-щедро северната съседка, след като България придобивала толкоз много и богати земи, „за да останат двете държави, най-влиятелните в Ориента, приятелски свързани помежду си, което ще бъде в интерес и на самите тях, и на Европа”. Пълномощният министър забеляза, че войната още не е завършила, не е известно колко територия ще получи България, напоена с кръвта на българските юнаци, а румънците се стремели, „без да пукнат пушка”, да преместят още добруджанската граница и разширят излаза си на Черно море. И то след като обявеният неутралитет е благосклонен и към двете воюващи страни [42]. Ставаше дума за моралното право в политиката и войната.
Още на първото заседание в София, на 30 януари, княз Гика направо поиска от Сарафов 3300 кв. км българска земя с 90 000 жители до линията Силистра — Балчик включително, поставяйки ултимативно двудневен срок за отговор, като българското правителство „вземе предвид всички евентуалности”. Гешов тревожно телеграфира на Бобчев: „За нас е невъзможно да приемем това… Моментът е съдбоносен и настойте най-енергично пред Сазонов да действува, преди да бъде късно.” Руският външен министър заяви на Нано, че не могат да получат „стратегическата граница” Силистра — Балчик, защото се застрашава Варна. Румънският представител пак засвири на чувствителната струна за необходимостта от благожелателно съдействие, което щяло да откъсне окончателно Румъния от Централните сили [43]. Данев бе веднага извикан от Главната квартира „по крайно важни причини”. Той вече подозираше, че народняците го поставят умишлено „на топа на устата”, натоварвайки го с най-отговорните дипломатически мисии.
Като потвърди, че „положението е крайно сериозно”, Сазонов предостави на българското правителство да решава какви последни отстъпки да направи, за да се свърши спорът миролюбиво. Според него предложението за посредничество бе доста закъсняло, понеже в Букурещ категорично заявяваха: „Без Силистра няма преговори!” Поради това, преди да отговори на молбата за посредничество, първият човек на Певчески мост пожела да узнае как би се погледнало в България „на тая последна жертва — Силистра”. В телеграмата до Неклюдов се каза Силистра — Шабла като пределно възможна жертва. Бобчев на място възрази, че не може да се направи „такава страшна жертва”. Неговият събеседник се произнесе, че откъм крайбрежието не бива да се слиза на юг от Шабла [44]. Като черноморска държава Русия бдеше за разпределението на крайбрежието.
След като възприе досегашните съвети на Сазонов, българското правителство бе крайно изненадано от новия ход в полза на Румъния: „Новото внушение на Сазонов да отстъпим Силистра ни отчайва.” Повече от Меджидие табия, „стратегическия ключ” на Силистра, не можеше да се жертвува. Гешов изрази дълбокото убеждение на Министерския съвет: „Голяма заблуда е да се мисли, че с даване Силистра Русия ще спечели Румъния. Русия няма да спечели Румъния, а ще загуби България.” Протакането се присъди на румънската страна, дала инструкция на княз Гика да преговаря едва две седмици след подписването на Лондонския протокол, а обвиняваща България в бавене: „Предвид на тия възмутителни факти, ние не виждаме друг изход освен да скъсаме (преговорите — б. а.) със съседите, които тъй осъдително се отнасят към нас, като отхвърляме от себе си отговорността за последствията. Дълбоко скърбим обаче, че с това ще дадем да се помисли, че България в най-критическите минути на своя живот е била изоставена от Русия” [45].
Един въоръжен конфликт между свързаната с Тройния съюз Румъния и България, оглавяваща Балканския съюз под покровителството на Съглашението, заплашваше да разруши „европейския концерт”. На 31 януари Грей осведоми Маджаров, че посъветвал в Букурещ да се споразумеят пряко с България или чрез посредничеството на великите сили, „в никой случай обаче да не прибягват до насилие, защото ще предизвикат обща война, при която малките държави могат да изчезнат”. Пълномощният министър отговори, че неговата страна прави всичко възможно за разбирателство, но „с вероломството си румънското правителство копае яма, която може да се изпълни с реванш”. Никълсън гледаше по-спокойно на румънските закани и се надяваше, че силите ще се намесят, за да предотвратят въоръженото сблъскване да се превърне в начало на „голяма европейска война”. Германия също бе против „всякакви военни заплитания” и не бе разположена още да бъде преждевременно въвлечена от Австро-Унгария в балканския пожар [46]. Великите държави бдяха преди всичко за собствените си империалистически интереси.
Изгледите за 4-а армия да завземе европейския бряг на Дарданелите съдържаха опасност от нови международни усложнения. Това пролича особено в казаното на 26 януари от фон Ягов, проявяващ голямо любопитство към хода на бойните действия на Галиполския полуостров, защото положението около Цариград и Протоците засягало пряко интересите на някои велики сили: „Па и за самите вас (българите — б. а.) Цариград ще бъде една голяма спънка, тъй като между другото ще имате въпроса на „Св. София” — ако успеете да турнете кръста на куполата й, ще трябва да го гарантирате така, че да не може вече да се свали оттам, за да бъде заместен пак с полумесеца.” Ив. Ст. Гешов повтори известната истина: „Цариград не е за нас цел; ние Цариград не искаме и ако поради военните събития сполучим евентуално да влезем в него, то е, за да накараме турците да приемат безпрекословно всичките наши условия” [47]. Владението на Цариград и Протоците излизаше извън българската външнополитическа програма дори в нейния най-широк вариант.
От една страна, Високата порта се стараеше да внуши на „европейския концерт”, че е в състояние да продължи успешно войната, а, от друга, да го убеди, че България ще й наложи прекалено тежки условия, включително излаз на Мраморно море. На 29 януари след дълбоко преживяното съкрушително поражеине при Булаир и Шаркьой Тевфик паша помоли сър Едуард да излезе с инициатива в полза на мир с Одрин, предавайки на великите сили молбата на Портата за посредничество. Посланическата конференция възрази, че посредничество може да се извърши само ако бъдат напълно приети условията, залегнали в колективната нота на силите, и то след като се иска предварително съгласието на балканските съюзници [48]. В Цариград обаче все още виждаха бъдещата граница по Марица.
–––––––––––––––––––––––––––
1. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1429—1430.
2. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 232.
3. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 1, 49, 52—53.
4. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 162.
5. Пак там, ф. 317, он. 7, а. е. 48, л. 243; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 12, 14; Иванов, Н. Балканската воина.. . с. 234.
6. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 9—15.
7. Пак там, а. е. 32, л. 1; а. е. 35, л. 138, 142, 167; ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 164—165.
8. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 160—161; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 61.
9. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 615—617.
10. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 256; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 75.
11. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 835.
12. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 264, 267; Иванов, Н. Спомени… с. 344, 355. Махмуд Шевкет паша предполагаше едномесечна съпротива на крепостта и 30 000 жертви за атакуващите. — PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 69, Bl. 1; Dok. No 82, Bl. I.
13. В. Мир, № 3779, 23. I. 1913.
14. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 255.
15. Пак там, л. 94—95; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 231—232; Войната… Т. 7, с. 165—173.
16. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 237; Izzet pascha, Op. cit., S. 206— 209.
17. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 255; ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 15—16; В. Мир, № 3701, 4. II. 1913.
18. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 136, л. 10; ф. 50, оп. 2, а. е, 30, л. 21; Христов, Ат., цит. съч., с. 276—280.
19. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 30, л. 22; Войната… Т. 7, с. 238—267.
20. В. Мир, № 3794, 7 II. 1913.
21. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 18; а. е. 35, л. 195
22. Пак там, а. е. 28, л. 20; Войната. .. Т. 7, с. 270—305; Емануел, цит. съч., т. 2, с. 21—26; В. Мир, № 3790, 3. II. 1913.
23. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 168; а. е. 160, л. 173, 197; ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 326; Българска военна история… Т. 2. с. 563; Христов, Ат., цит. съч., с. 280—284.
24. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 330.
25. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 626, 632—635; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 688, л. 1.
26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 245—250, 255—256.
27. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 26—28; а. е. 35, л. 449—450; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 284.
28. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 135, л. 419—421; а. е. 136, л. 93—95; ф 48, оп. 5, а. е. 7, л. 268; OUAP, Bd. 5, S. 643-645.
29. Иванов, Н. Балканската война… с. 245—248.
30. Пак там, с. 238—239.
31. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 266.
32. НАБАН, ф. 175 к, оп. 1, а. е. 2, л. 6—7; ДПИК, т, 1, с. 399—403; OUAP, Bd. 5, S. 656—657, 669.
33. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 629; ДПИК, т. 1, с. 242—243, 403; Миланов, П., цит. съч., с. 295—296.
34. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282, 286—287; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 223—224; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 478—479; Руската оранжева книга… с. 72—73; OUAP, Bd. 5, S. 685.
35. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 166, л. 1; ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л, 611; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 53—55; В. Мир, № 3782, 26. I. 1913.
36. ДПИК, т. 1, с. 584—586.
37. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 288, 302, 320; а. е. 1365, л. 1.
38. Маджаров, М., цит. съч., с. 108.
39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 612; ДПИК, т. 1, с. 720—721; OUAP, Bd. 5, S. 670-678, 684.
40. ДПИК, т. 1, с. 722—723, 730—731, 276—277.
41. Пак там, с. 723—724; OUAP, Bd. 5, S. 707—714.
42. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 298, 308, 312, 324; GP, Bd. 34, S. 367—368.
43. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 865, л. 10; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163. л. 2—3; БИА, ф. 20, а. е. 378, л, 21; а. е. 677, л. 1.
44. ДПИК, т. 1, с. 724—725; Руската оранжева книга… с. 175; BD, V. 9, Р. 2, р. 500, 508.
45. ДПИК, т. 1, с. 725—726; Руската оранжева книга… с 175—176.
46. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 281; ДПИК, т. 1, с. 728. 733—734; GP, Bd. 34, S. 369, 377—378.
47. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 306—307; GP, Bd. 34, S. 393—394, 396—398.
48. Пак там, а. е. 1364, л. 293, 305; а. е. 1365, л. 2—3; В. Мир, № 3787, 31. I. 1913; Руската оранжева книга… с. 46; Коларов, Н., цит съч, с 64—65; OUAP, Bd. 5, S. 662, 689, 737—739; BD, V. 9, P. 2, p. 515.
Parabellum
12-12-2003, 09:37
ПРИВИДНО СНЕЖНО ЗАТИШИЕ
„Малък Сечко” започна със снежни бури и пронизващи виелици. Студът скова бойните действия. Настана бяла тишина, смущавана сегиз-тогиз от оръдейните гърмежи около Одрин. Мръзнеха хора и добитък, плъзнаха болести, съобщенията се затрудниха, пак се появи призракът на глада — в някои части войникът получаваше половинка хляб на ден. Конете затъваха до гърди в преспите, опълченците пробиваха пъртини и носеха храната на гръб. Българската армия не бе достатъчно подготвена да воюва при сурови зимни условия, защото нейните началници не вярваха, че войната ще се затегне до последния сняг. Не стигаха топли дрехи, ботуши и палатки [49]. За щастие и противникът, макар да не страдаше от недоимък, също не се чувствуваше добре във връхлетелия мраз и настроението му за настъпление бе „под нулата”.
Лошото време не пречеше на генерал Савов да планира нова операция на Чаталджанския фронт, за да се разузнае с бой дали неприятелят е вече заел с главните си сили старата българска позиция и да се прикове отново вниманието на Портата пред Цариград, с което да се попречи на прехвърлянето на войски към Галиполския полуостров. Най-късно до 3 февруари авангардните дивизии трябваше да контраатакуват, давайки вид, че „ние преминаваме отново в решително настъпление”. Стремежът бе насочен към отрязване лявото крило на врага. Командуващият съединените армии помоли да се отложи операцията до подобряване на времето, понеже виелиците скриваха хоризонта. Помощник-главнокомандуващият се съгласи на отсрочка, но предвид предстоящата операция не позволи рискованата смяна на авангардните дивизии, стоящи на предната линия от подписването на примирието. Той се смили да нареди бойната верига през нощта да се сменя от подсилени застави, които да накладят огньове [50]. Предните постове се сменяха често и непрекъснато се движеха, за да оцелеят.
Премръзванията и бялата смърт се появиха като още един опасен враг на българските войници, повличайки след себе си и други болести. В 4-а преславска дивизия 10 на сто от личния състав бе изваден от строя от тиф и жълтеница, а в 10-а сборна дивизия броят на болните достигна 2000. Снежната стихия, гасяща огньовете, не пощади и 7-а рилска дивизия пред Булаирската позиция: 34 замръзнали, 1718 измръзнали първа степен, 1237 — втора. Никой не бе очаквал такава безпощадна зима покрай бреговете на Мраморно море. Вината за недостига на топло облекло и обувки Фердинанд хвърли върху военния министър като „виновник за всичко” [51]. Това не стопли никого.
Студът скова окопите, но не и оперативните идеи на щаба на действуващата армия. На 5 февруари полковник Нерезов представи доклад, с който се заостряше вниманието към Одрин. След поразяващия удар, понесен при Булаир и Шаркьой, шестдесетхилядната Галиполска армия не бе в състояние да преодолее редовете на 4-а армия нито по суша, нито откъм морето. На Чаталджанския фронт съединените армии противопоставяха 124 000 пушки, 1800 саби и 380 оръдия на 134 000 вражески войници с 288 оръдия. Обсадният обръч около Одринската крепост със своята четиридесет и пет километрова дължина се затягаше от 2-ра армия с 92 000 пушки, 1350 саби, 40 картечници, 188 полски и 162 обсадни оръдия с 50 000 снаряда. Избраният Източен сектор имаше дължина 15 км, но решителният пробив щеше да се извърши на участък от 4— 5 км. Началникът на Оперативния отдел искаше да осигури пълен успех със създаването ако не на тройно, то на двойна превъзходство, като се прехвърлят от Чаталджа най-малко две пехотни бригади с 36 оръдия и „решително да се поведе смелата операция”, която ще реши участта на войната. Генерал Фичев намери доклада „много интересен”, но го отправи за мнение до генерал Савов, понеже „е изключително компетентният команден орган” [52]. Помощник-главнокомандуващият не бързаше с превземането на крепостта, макар обсадата да вземаше жертви от болести и глад.
Командуващият 2-ра армия разреши на началника на Източния сектор да се възползува от всеки опит за излаз, като контраатакува противника и овладее предните позиции. Генерал Савов обаче се възпротиви, защото не били пристигнали подкрепленията от 3-а балканска дивизия. Решителният удар трябваше да отнеме главното средство за по-нататъшното протакане. Той отбеляза строго, че атаката може да бъде предприета единствено с разрешението на Главното командуване и със съгласието на правителството с оглед на вътрешната и външната политика. Помощникът на главнокомандуващия пак взе да пресмята голямата полза от една успешна атака, когато Портата отново ходатайствува за европейска интервенция, и, обратното — при неуспех вредата „ще бъде много голяма и непоправима”: „Затова при решаването на въпроса трябва да бъдем много внимателни, за да не би независимо от жертвите да навредим на нашето сегашно политическо положение” [53]. Когато бе убеден в полезността на делото, генерал Савов можеше точно да се съобразява с международното положение.
Френското правителство настоя да се позволи на всички чужди поданици начело с консулите да напуснат обстрелвания град. Главното командуване обеща „да направи нещо”, ако тяхното число не е много голямо и ако се гарантира, че няма да се измъкнат и османски поданици. Генерал Савов поиска точни списъци, извън съдържанието на които „няма да се разреши никому да излезе”, защото, ако се пуснеха 5—6000 души, щеше да се засили отбранителната способност на крепостта. Той обаче не се съгласи с определянето на неутрална необстрелвана зона в града: „Това би било абсолютно против нашите интереси като обсаждащи. Духът на населението в крепостта е един важен елемент, който не може да се пренебрегва, защото има решително влияние върху духа на гарнизона. Уплахата и моралният упадък на гражданите бързо се предава като по въздуха и на войските, а това увеличава шансовете за успех в борбата.” Фердинанд сложи резолюцията: „Одобрявам напълно!!” [54]. В качеството си на главнокомандуващ и в разрез с мнението на правителството.
Шукри паша отказа да пусне чуждите поданици на брои 1389, ако не се допусне неутралната зона. На 9 февруари помощник-главнокомандуващият отхвърли категорично умишленото възползуване от внезапното човеколюбие на великите сили: „В никакъв случай не може да се допусне неутрална зона в крепостта, понеже по тоя начин никакви операции и против нея са невъзможни. Това би било равносилно предварителна да дадем на противника да мисли, че няма да атакуваме крепостта, понеже без бомбардировка атаката е немислима. Повтарям, че подобен прецедент в историята на войните няма и удовлетворението на несправедливите искания на френското правителство ще сведе действията ни около Одрин към едно безцелно проливане на българска кръв, за което не мога да поема отговорността.” Обстрелването се извършваше от разстояние 9—10 км и разсейването на гранатите не позволяваше спазване на неутрална зона. Генерал Савов пак подчерта най-силния довод: „Приемането на такава (зона — б. а.) е равносилно с отказването от бомбардирането, или с други думи, да се откажем от атаката на крепостта, защото без предварителна бомбардировка тя не може да се произведе” [55]. Поставен пред мрачните изгледи за продължителна война, Министерският съвет възприе стратегическите съображения на Главното командуване въпреки недоволството в Париж.
Непредвидимото число на жертвите, които трябваше да се дадат за превземането на Одринската крепост, вълнуваше дълбоко правителството с оглед на общественото мнение в страната. Гешов се разкъсваше между желанията и опасенията, душевно състояние, проличало най-ярко в телеграмата му от 7 февруари до генерал Савов: „Без да иска да влияе върху воденето на войната, Министерският съвет Ви моли да обсъдите въпроса, дали не ще бъде за предпочитане, наместо да давате тежки жертви, за да превземете с щурм Одрин, да се опитате да превземете булаирските укрепления, като употребите за тая цел пристигащите (сръбски — б. а.) обсадни оръдия и като ангажираме и гръцката флота да ни помага. Разбира се, че само при голям шанс за успех трябва да се решават подобни съдбоносни атаки, каквито са ония на Одрин и Булаир, тъй като, ако не сполучат, не само напусто се дават скъпи жертви, но и се силно насърчава неприятелят, за да продължава упоритата си борба” [56]. От подобни колебания бе обзет и самият генерал Савов.
Отговорът на Главното командуване постъпи на 12 февруари косвено чрез майор Н. Начев, началник на Сухопътното отделение, който съобщи, че генерал Савов „се готви да нанесе решителен удар” срещу Одринската крепост и взема всички мерки за осигуряването на успеха, „обаче този удар може да се нанесе в едно по-близко или по-далечно време в зависимост от това, дали превземането на Одрин ще има решаващо значение върху сключването на мира”. Помощник-главнокомандуващият бе готов да овладее крепостта и с повече жертви, ако би се облекчила политическата задача на правителството, но държеше да бъде винаги посветен в неговите политически намерения, „доколкото те имат връзка с успеха на нашето оръжие”, за да ускори или забави извършването на стратегическата операция „в зависимост от политическите цели, които се преследват, и жертвите, които трябва да се дадат”. Министерският съвет схвана допитването като опит да се избегне отговорността за военната операция, поради което натовари Теодоров да предаде мнението му по същия заобиколен път: „Падането на Одрин несъмнено ще ускори сключването на мира, обаче не може да се предскаже, че само по себе си то ще принуди Турция веднага да приеме нашите условия и сключи мир. Превземането на Одрин в зависимост от жертвите, които ще изисква, и сигурността на атаката е въпрос чисто военен, в който правителството няма своя дума” [57].
Отношенията между правителството и Главното командуване се преценяваха от министрите като „крайно ненормални”. Генерал Савов дори подхвърли, че ако Министерството на войната се ръководеше от гражданско лице, работите щели да вървят много по-добре. Имаше предвид личността на Д. Христов, от чиято войнственост царят бе доволен. Тук трябва да напомним и за неспокойството на помощник-главнокомандуващия поради готвеното обнародване на обвинителния акт срещу второто стамболовистко управление и старанията му със заслугите си във войната да издействува амнистия за всички стамболовистки министри [58]. „Победителите не ги съдят.”
Но полковник Нерезов, над когото не тегнеше съдебно дело, си позволи „толкоз неуместна, колкото и оскърбителна критическа бележка” относно решението на Министерския съвет за удръжките от офицерските възнаграждения, че Гешов се оплака на генерал Савов: „Министерският съвет Ви моли да внушите на полковник Нерезов да се отнася към него с подобаващото приличие” [59]. Във военно време един полковник, ползуващ се с царското благоволение, се надсмиваше над „цивилните гарги”, изпълнен със самочувствието, че от действуващата армия зависят победата и мирът.
Колкото и да се опитваше генерал Иванов да прокара „окончателното разрешение на въпроса за Одрин чрез атака”, той срещаше упрека, че иска да наложи своето схващане за начина на воденето на операциите по целия боен театър, стратегическа област, запазена за Главното командуване. На 8 февруари генерал Савов му напомни, че въпросът за атаката още не е решен от отговорните фактори и зависи от два вида условия. Стратегическите условия изискваха осигуряването успеха на операцията с още войски, които не можеха да се снемат сега от Чаталджа и Галиполи, където противникът готви „ред изненади” с превъзхождащи сили. От политическа гледна точка големият риск и значителните жертви можеха да се оправдаят само ако „се знае дали превземането на крепостта ще принуди противника към мир, или ако не го принуди, то има ли поне големи шансове с превземането й при бъдещите преговори за мир да осигурим по-голяма територия за себе си”. От необвързващото държане на правителството и съвета — „поставените политически цели на войната трябва да се достигнат по възможност с по-малко жертви”, помощник-главнокомандуващият подразбра, че то „е против атаката на крепостта”. На командуващия 2-ра армия се остави да реши съобразно с местните условия дали да атакува сега предните позиции на Източния сектор, или да изчака разрешаването на цялостната атака на крепостта [60]. Лошото време се намеси в спора и отложи предприемането на атаката.
Генерал Савов чакаше с нетърпение подобряването на времето, за да настъпят авангардните дивизии към изоставената стара позиция и разузнаят с бой не се ли съсредоточават значителни вражески сили в долината на Карасу. Той се опасяваше, че противникът щеше да се възползува от липсата на нападателни действия на Чаталджа, за да извърши нова „сериозна акция” срещу 4-а армия, вследствие на която би се влошило положението на съединените армии, както и това на целия театър на военните действия. Но докато 4-а преславска дивизия бе готова за енергични действия напред, 10-а сборна дивизия бе твърде изтощена, за да завземе новоизградената предна неприятелска позиция. Предвид на непроходимия терен, затруднените съобщения, нередовното снабдяване и болестите генерал Кутинчев отложи настъпателната операция за възвръщането на старата позиция при Чаталджа, докато не се установи продължително подобряване на времето. На 10 февруари генерал Савов предложи да се заеме нова отбранителна линия Синекли — Фенер — Силиврия, като се задържи последният град на Мраморно море по важни политически съображения. Командуващият съединените армии я намери обаче негодна за отбрана, тъй като дясното крило се издаваше напред и се излагаше на удари [61]. Ето защо той предпочете да остави авангардните дивизии на заеманата позиция.
На 11 февруари генерал Савов докладва на царя и министър-председателя: „Операциите по всички фронтове спрени.” Снежното затишие по фронтовете обаче бе привидно, защото зад тях се подготвяше скорошното решаване изхода на войната, а схватките в дипломатическите кабинети не престанаха. Бившият велик везир Хакъ паша пристигна в Лондон с неофициална мисия да измоли благоприятно посредничество на посланическата конференция, понеже било изключено да се постигне мирът в преки преговори между воюващите. На 8 февруари той заяви: „Европа ще ни покаже в какви рамки да сключим договора и после ще преговаряме.” За Одрин империята искаше „два ключа — един за себе си и един за съседката”. В него трябвало да остане независима от българското правителство мюсюлманска община [62]. Макар и непрактично, предложението намери отзивчивост сред „европейския концерт” като възможност за прекратяване на военните действия.
Махмуд Шевкет паша на 11 февруари постави чрез Гирс условия за по-скъпо предаване на Одрин — границата да започва от Св. Стефан на Черно море, да минава покрай Скопие южно от Лозенград до Чакмак и оттам по течението на Марица да достигне устието й; никакво военно обезщетение; запазване на вакъфските права; събаряне укрепленията около Одрин и Лозенград. Докато в Лондон и Париж намериха предложената граница приемлива, в Петербург отстояваха Мидия — Енос [63]. Пълният провал на опитите за настъпление от Булаир и Чаталджа накараха Портата да отбягва преките преговори с очертаващите се победители.
Подозирайки все по-високата цена на сръбските „услуги”, Министерският съвет настоя да заплати оръдията и снарядите, а управляващите кръгове в Белград се престориха на обидени от недоверието спрямо тяхната „щедрост”. Предчувствието за нови териториални искания в Македония внесоха двоумението „дали да не им повърнем топовете”. Но обсадният обръч около Одринската крепост се нуждаеше от огнево подсилване, та Гешов на 8 февруари благодари за помощта, изисквана от „съюзния характер на делото” и в съгласие с генералщабното споразумение от 19 юни 1912 г. [64] Представянето на доста надписаната сметка не закъсня.
Още на следващия ден Пашич в писмо до Спалайкович поиска ревизия на съюзния договор, позовавайки се на сръбската помощ в Тракия — две дивизии и обсадна артилерия при Одрин. В същото време според него България не изпратила стохилядна армия в Македония. Той обяви цяла Македония за „спорна” и настоя да се даде „нещо повече” извън „спорната зона”. Военната лига начело с княз Александър отиваше още по-далеч, заричайки се да задържи всички окупирани земи в Македония и дори да проникне със сила в освободените от българските войски райони. В Сръбската главна квартира все по-често се повдигаше въпросът за влизане в споразумение с Гърция срещу България. Гешов се задоволи да повтори уверено, че не може да се посяга върху Битолско, Прилепско и Велешко — „местности, които според нашите договори със Сърбия трябва безпрекословно да бъдат наши”. Като отличен банкер той размахваше двуезично изписаните листове като полица, подлежаща на изплащане. Но в Белград не смятаха, че са длъжници, напротив, мъчеха се да твърдят обратното. Във Виена потриваха злорадо ръце: „Балканският съюз ще се разпадне, защото съюзниците ще се изпокарат при дележа” [65].
Приемайки желаното за действително, на 11 февруари Сазонов телеграфира на Хатвиг и Неклюдов за постъпили сведения, че „България би се съгласила да се прокара границата между Охрид и Струга”. Той посъветва сръбското правителство да се споразумее колкото се може по-бързо на тази основа и препоръча на българското правителство да прояви „тактическа мъдрост”. И тук Сазонов „изплю камъчето”, изтъквайки, че Николай II ще каже своята дума „в зависимост от фактическото положение на нещата” по време на дележа. На забележката, че Дебър е български град, външният министър прибави натъртено — „отстъпен на сърбите” [66]. Становище, близко до сръбското, за ревизия на договора в зависимост от измененията, настъпили в хода на войната.
Пълна светлина върху вероломните намерения на сръбските управляващи кръгове хвърли докладът на генерал Паприков до царя от 17 февруари, пътуващ през Белград за Скопие, за да заеме поста си представител на българската армия при Сръбската главна квартира. Съгласно „един добре обмислен и последователно прилаган план… въпросът за анексирането на окупираните от сърбите земи е решен окончателно, с което потайно е съгласно и правителството”. Пашич, „лукав и хитър”, уж говореше за запазване на съюза, а все подхвърляше, че „нещо има да се поправи в този договор”. Южната граница на „спорната зона” се разглеждаше като изходна за нанасяне „поправки” във вреда на България. Заключението на генерала дипломат не предвещаваше нищо добро: „Против България тук е съставен заговор за изнудване… Положението е много тежко, на българското правителство сега предстои да прояви умение и решителност в действията си.” Той обаче препоръча едно съвсем недопустимо средство: „Тях (сърбите — б. а.) може да стресне само едно — да се вземе тоягата в ръце. Само пред нея те ще присмирят” [67]. След сключването на мира.
Царят изпрати тревожния доклад до генерал Савов, който на 23 февруари отговори, че с най-голяма вероятност между Сърбия и Гърция е сключен таен съюз против България, за да бъде омаломощена и получи несравнимо по-малко от това, което й се полага по право и жертви. Като изход от създаденото крайно неблагоприятно положение се посочи: „Час по-скоро по възможност на згодни условия да сключим мир с Турция, за да можем да освободим армията си час по-скоро от тоя театър, гдето борбата е станала не само безпредметна и безцелна, но и под влиянието на онова, което става и ще се извърши и Македония, твърде вредна за правилно разбраните ни национални интереси, и да я прехвърлим в Македония, догдето е още време…” Помощник-главнокомандуващият прокара мисълта, че невзетото в Тракия ще е въпрос на бъдеще, но сега изгубеното в Македония „ще бъде безвъзвратно изгубено”. Той предупреди Фердинанд, че недобиването на линията Мидия — Родосто не ще подкопае трона му, както жертвите в Македония: „Приковаването на нашата армия в Тракия фатално ще ни доведе до подобно печално положение на работите в Македония” [68].
Никак не бе учудващо, че откритото изявяване на сръбското искане съвпадна със засилването на румънския натиск. Княз Гика заплаши на 2 февруари, че ще напусне София след 2—3 дни, щом не се отстъпва територията „поне до нос Калиакра”. През цялото време на преговорите той шумно обявяваше разпродажба на мебелите си. Поради срещнатата съпротива в Букурещ Сазонов отклони високо произнесения призив на българското правителство за намеса, защото то не го послушало още в самото начало на спора да отиде на споразумение, а Данев отказал да преговаря в Лондон. Той не скри, че заедно с Франция „щели да ни оставят (българите — б. а.) да се разправяме сами” в подготвяния от Румъния кървав конфликт. Николай II смятал, че „за една Силистра война не може да се прави”, Русия имала собствени интереси, които не могла да жертвува „комуто кога скимнело”, а колкото до жизнените интереси на славянството, тя била в правото „да си избира сама момента за действуване”. Това бе стара истина, но русофилското правителство на Гешев сякаш я бе забравило, та се наложи отново да му я напомнят. Чу се дори мнение да се предложи отстъпване на Силистра срещу Родосто, за да престанат от Петербург да дават такива съвети [69].
Гешов осведоми съюзниците, че Румъния намира недостатъчни направените досега отстъпки и иска крайбрежието до нос Калиакра или Силистра с околността. Той разчиташе из тяхната подкрепа, след като България даде най-тежките жертви във войната. Министър-председателят извести Бобчев, че според княз Гика Румъния би могла да се задоволи и с по-малко от линията Силистра — Шабла, която Сазонов препоръчва да се приеме. Ето защо му загатнали за крайбрежието до Шабла „без града Силистра, разбира се” [70]. Под натиска на изключително опасните обстоятелства първоначалната неотстъпчивост полека-лека се изостави.
Руският външен министър отрече да е съветвал отстъпване до линията Силистра — Шабла, а говорил поотделно — или да се пожертвува Силистра, или 23 км от крайбрежието до Шабла. Френското правителство поддържаше руското предложение, понеже не могло да се дели от руския възглед по балканската политика на Съглашението. Жонар внушаваше да се избегне опасността от всеобща война заради Силистра. На 4 февруари от Петербург предложиха „България и Румъния да поверят разрешаването на спора на великите сили”. Изволски предупреди Станчов, че „най-после политическият свят ще се умори да говори само за нашите работи” и „с половин уста искаше да каже, че Силистра струва бъдещите наши нови владени”. Цената на българо-румънското помирение ставаше все по-определена. От Балплац допълниха, че румънското правителство би могло да построи нов град на прогонените силистренци, които да изоставят стария като „Помпей, загинал от политическия вулкан на Балканите” [71].
Колкото и Гешов да се позоваваше на частния си разговор с княз Гика, който дори бил склонен на пет-шест километра крайбрежие, Майореску отхвърли това твърдение и пак поиска крайбрежието до нос Калиакра, а по въпроса за Силистра да се извърши арбитраж на силите. Румънският пръв министър подчерта, че отстъпването на морското крайбрежие и Силистра трябва да се разгледа едновременно и заедно [72]. Този подход не отговаряше на вече уточненото руско предложение.
В старанието си да докаже, че Австро-Унгария е „еднакво приятелски разположена към България и Румъния”, граф Берхтолд предпочиташе пряко споразумение. Неговият колега фон Ягов се съгласи със становището на сър Ед. Грей въпросът за Силистра да се подложи на арбитраж, като прибави, че България сигурно ще се обърне към Русия, а Румъния — към Италия, с правото тези две велики сили да назначат „обер арбитър”. Той упрекна българските дипломати, че не завършили двустранните преговори още в Лондон [73]. Като приемат по-значителни териториални отстъпки в Добруджа.
Инициативата за свикването на Петербургската посланическа конференция дойде от маркиз Империали, италиански посланик в Лондон, който предложи „силите да се занимаят със спора между Румъния и България”. Маркизът бе веднага подкрепен от сър Едуард при условие да не се извършва задължаваща арбитражна намеса, а само необвързващо посредничество. Сазонов с готовност поде предложението и се обърна към другите участнички в „европейския концерт” с покана да бъде осъществено посредничеството между двете спорещи страни. Той поиска да узнае какво би могла да жертвува България, пояснявайки на Бобчев, че в Букурещ биха се задоволили или със Силистра и двата вдадени триъгълника, или с крайбрежието до Шабла [74]. И в двата случая България бе губеща страна.
Гешов не допускаше загубването на гр. Силистра и се зае да обсъди втората възможност — „само Меджидие табия и черноморския бряг до Шабла”. За пръв път той съобщи условното съгласие на правителството с окръжно от 5 февруари: „По принцип не можем да отхвърлим посредничеството.” Но Майореску заговори не за посредничество, а за задължаващ арбитраж [75]. Разбира се, при гаранцията, че и в двата случая Румъния щеше да откъсне част от Южна Добруджа.
Балканската политика на царска Русия „се съобразяваше сериозно” с намесата на фактора Румъния. В желанието си да откъсне „опашката” на Тройния съюз, тя започна да проявява разбиране към искането на Букурещ „да осигури своето положение на Дунава” чрез нови придобивки в Добруджа, защото България се усилвала значително. Но линията Силистра — Балчик бе „прекалено искане”, заплашващо „миролюбивите усилия” на Съглашението, поради което се потърси „третейското решение на великите държави”. Според Сазонов „приятелското настроение” на българското правителство към Русия и обстоятелството, че „доверието на Румъния към политиката на руското правителство постепенно нараства, бяха причината спорещите страни да изберат Петербург за заседаване на третейската конференция” [76]. С оглед на наближаващата „голяма война” руската дипломация правеше опити да запази и разшири Балканския съюз чрез включване на Румъния, която щеше да се конкурира с България, първата сила на съюза.
Майореску не пропусна да изтъкне, че идеята за посредничество по добруджанския въпрос принадлежала на него, обещавайки да го приеме, ако силите осигурят предварително отстъпването на земите до линията Силистра — Калиакра. В същото време заповяда свикване на запасни набори под знамената, предизвикало протеста на Гешов, понеже се затрудняваше мирното разрешаване на спора и се спъваше посредничеството [77]. Най-напред румънският първи министър постави въпроса за руски арбитраж, но в Певчески мост го сметнаха „тежка задача” и поискаха да се покани също и Италия, а супер-арбитър да се избере между Германия и Великобритания. В Рим обаче поддържаха, че арбитърът трябва да бъде неутрална сила. Според Сан Джулиано за предпочитане било да се постигне споразумение направо с Румъния, като й се даде крайбрежието до нос Калиакра, а ако това е невъзможно, да се отиде на посредничество до арбитраж [78].
Сазонов приемаше да се нагърби с арбитража, ако и двете спорещи страни предоставят „свобода на решение” или както още по-точно се изрази Шебеко: „Русия приема да стане арбитър с пълни неограничени права, без никакво условие, с нито най-малка надежда да реши в полза на едната или другата страна.” Но за да се подчини на едно арбитражно решение, румънското правителство постави като предварително условие да му се обещае гр. Силистра, поради което отклони арбитража и прие само посредничеството на шестте велики сили. Лондонската посланическа конференция се произнесе за колективно посредничество [79]. Това даде повод на българското правителство също да отклони арбитража, макар че при всички случаи щеше да се граби българска земя.
Сазонов начерта с молив върху карта, предназначена за Нано, възможните отстъпки — Меджидие табия, двата вдадени триъгълника и триъгълника с 5—6 км крайбрежие, не по-далеч от с. Дуранкулак, без да казва, че „крайният пункт” е определен пред с. Шабла. Отговаряйки на демарша на силите, Майореску предложи да се избере Петербург за място на конференцията по добруджанския въпрос, понеже Лондонската посланическа конференция била претрупана, а и работната атмосфера там му се струвала неблагоприятна. Имаше предвид трудния ход на преговорите между Данев и Мишу. Министър-председателят се надяваше, че решението, взето в Петербург, ще бъде по-приемливо за България. Много поласкан, Сазонов бе вече подготвен да влезе в ролята на домакин и посъветва самото румънско правителство да действува в София за извършването на подобен избор [80]. Независимо от обхвата на решението руската дипломация рискуваше ощетяване на руското влияние в България.
На 11 февруари Гешов прие намесата на силите в спора „с вяра в справедливостта на Европа”, но отбеляза, че Румъния не е съгласна на арбитраж, а само на посредничество. Българското условие бе и Румъния да се задължи предварително в подчинение на волята на „европейския концерт”. Великите сили трябваше да накарат Румъния да приеме формулата на България за решаването на спора, а не само формално посредничество. Същевременно той напомни, че в Букурещ, са съгласни на посредничество, но не и на задължаващ арбитраж [81]. Не се споделяше мнението, че няма съществена разлика между посредничество и решение на силите.
На следващия ден Сазонов успокои министър-председателя, че Румъния ще се подчини на решението на силите, прибавяйки, че ако Лондонската посланическа конференция няма възможност да се занимава и с добруджанския въпрос, тогава такава конференция би могла да се свика в руската столица. На 13 февруари Министерският съвет прие „на драго сърце посредничеството да стане в Петербург” [82].
Никълсън увери, че на румънското упорство за посредничество Великобритания и Франция ще отговорят с натиск за арбитраж. Благосклонният посланик Джордж Бъканан ободри Бобчев, че решението на силите ще бъде в полза на България, защото Съглашението и част от Тройния съюз никак не съчувствуват на румънските претенции. Нератов допълни, че и в Певчески мост са за запазване на Силистра, помолвайки за сведения относно топографията и етнографията на пограничните райони в Добруджа [83]. Оставаше да се види осъществяването на добрите намерения.
* * *
Незапомнена зима бушуваше над окопи и огневи позиции, нощем живакът спадаше до 20 градуса под нулата. Войниците правеха землянки и огнища с подръчни средства. Добитъкът измираше във впряговете на продоволствените обози. Въпреки взетите защитни мерки болестите влошиха тревожно здравословното състояние на войските, макар и не както през първата половина на ноември миналата година. На 17 февруари 1913 г. генерал Савов се оплака на Министерския съвет от „грозната стихийна” зима: „При тия условия всякакви военни операции най-малко за един период от 15 дни са невъзможни” [84]. Това означаваше превземането на Одринската крепост да се отложи за ранната пролет.
От Цариград се узна, че Високата порта разчита да спаси обсадения гарнизон, ако успее да се удържи до 15 март. На 16 февруари помощник-главнокомандуващият даде на защитниците не повече от 15 дни съпротива или крепостта ще бъде взета със сила. Следователно предаването на обречения Одрин не бивало да се смята за отстъпка. Генерал Савов очерта като подходяща границата: Мидия — Муратли, водораздела южно от Малгара — Кешан, Талъиман. Ако нейното прокарване се окажеше невъзможно, то се настояваше да се вземе поне Мидия — станцията Кайбели между Люлебургаз и Муратли — Ченгерли — Юруклер — Аврен — Махмудкьой — Талъиман на Бяло море. Той не намираше за достатъчно притежанието на гр. Енос при отбрана на гр. Дедеагач и се произнесе, че предлаганата от Портата трудно защитима гранична линия не издържа никаква критика от военностратегическа гледна точка [85]. Мнението на Главното командуване не можеше да бъде пренебрегнато като твърде важно за политическото и стопанското значение на бъдещите граници.
Използувайки отново майор Начев за свръзка с правителството, на 16 февруари генерал Савов изтъкна, че от чисто военно гледище досега Одрин не представлявал първостепенен стратегически обект, обаче поради политическото си значение „се издига в стратегически обект от първа важност”. Той продължи да подготвя атаката на предните позиции, за да може със сравнително по-малко жертви да принуди коменданта на крепостта да направи вилазка с целия си гарнизон и въвлечен в сражение на бойното поле, да се предаде: „Ако това обаче не се постигне, тогава ще се пристъпи към атаката на фортовата линия” [86]. Шукри паша не възнамеряваше да повтори печално завършилия опит на Осман паша при Плевен.
Фронтовото затишие позволи на противника да привлече подкрепления, включително от освободения „под честно войнишко слово” солунски гарнизон. По сведения на Разузнавателното отделение на Чаталджа се струпа 160 000 армия с 406 оръдия, 50 ескадрона конница с 16 оръдия; в галиполската „бутилка” бяха натъпкани 55 000 души със 107 оръдия, а одринският гарнизон погрешно се пресмяташе намален на 30 000 пушки [87]. Ако крепостта се предадеше от глад, политико-моралната стойност нямаше да бъде така висока, както след превземането й с щурм въпреки скъпите жертви.
За да отвлече вниманието на османското командуване и прикове повече вражески сили на Галиполския полуостров, на 16 февруари помощник-главнокомандуващият нареди на генерал Ковачев „да си даде вид”, че има намерение да настъпи през Булаирската позиция към Дарданелите и Галиполи, засега бомбардирани само от българските самолети. За целта 1300 войводи и четници от общо 2000, изтеглени от Македония сякаш да не пречат на съюзниците в противобългарската им .дейност, трябваше да образуват отряд в състава на Опълчението, който да напада нощем вражеските редове, държейки ги в постоянно напрежение. След това силни рекогносцировъчни отряди получиха задачата да дразнят непрекъснато неприятеля, без да се увличат навътре в полуострова, защото още не можеха да се дадат на 4-а армия подкрепления за разгърнати действия срещу превъзхождащия противник [88]. А и заеманото стратегическо положение бе доста изгодно, за да се напусне в несигурност.
Същия ден генерал Ковачев представи на Главното командуване своя настъпателен проект, далеч надхвърлящ горепосочения стратегически замисъл. Той обеща пълен успех в една операция срещу Булаирската позиция с решаващо значение върху общия ход на войната. Гръцкият флот получаваше задачата да навлезе в дълбокия Сароски залив и да обстрелва цялата петкилометрова дължина на позицията. Силите на 4-а армия стигаха за успешни действия по суша, трябваше само да се докарат поне две гаубични батареи за разрушаване на укрепленията. Радиотелеграфната връзка между войските и бойните кораби осигуряваше пълно единство в действията: „След заемането на Булаирската позиция може да се каже, че ние ставаме господари на целия полуостров и на Дарданелите, защото противникът няма вече на какво да се опира по-назад” [89]. Другите укрепления по дължината на Протока го бранеха от десанти, но не и от удари откъм сушата.
Добре замислената операция бе вече проучвана в Главната квартира, обаче нейното осъществяване зависеше от преговорите с Атина, където все по-трудно се добиваше съгласие. На 17 февруари генерал Савов съобщи в щаба на 4-а армия, че всички гаубици са събрани под Одринската крепост, „от атаката на която, ако общите условия го позволят, още не сме се отказали”. Пет дни по-късно той запита командуващия дали не може да превземе Булаирската позиция с разполагаемите сили, понеже гръцката нелоялност от ден на ден става все по-явна, а оръдия голям калибър трудно ще се превозят по лошите пътища. Помощник-главнокомандуващият препоръча да се предприеме нощна атака, която при успех да се подкрепи от силни отряди [90]. Командуващият 4-а армия се зае лично да провери на самото място възможностите за пробив на у крепената позиция.
Поговорката за пазенето от „приятели” важеше и за съюзниците на България. Така на 14 февруари в. „Тан” се позова на източник от Белград, че българските войски около Одрин били „в мизерно положение”. Гешов, възмутен, поиска редакцията да опровергае умишлено лъжливото известие: „С подобни известия турците се насърчават да упорствуват и съпротивата продължава съвършено безполезно ужасното кръвопролитие и неизказаното страдание на милион войници” [91].
Но Високата порта вече не се заблуждаваше в силата на българското оръжие и на 16 февруари се обърна официално към „европейския концерт” с молба да посредничи за сключването на мира, без да поставя никакви условия. Посланиците в Лондон се споразумяха първо да запитат балканските съюзници дали приемат посредничеството въз основа на колективната нота и при утвърдителен отговор щяха да изготвят формулата за мир, която воюващите страни бяха свободни да приемат или не. Станчов побърза да заяви в Париж, че България няма да седне около зелената маса, преди да се увери в отстъпването на Одрин и другите искани територии, защото след неколкоседмични мъчителни преговори пак ще заговорят топовете [92].
Пълномощните министри на великите сили често ходатайствуваха за допущаме на техни търговски кораби в пристанищата Варна и Бургас, пред които бяха поставени минни заграждения. Банкерът Гешов направи бележка на Главното командуване, че наложената забрана уврежда чувствително не само чуждите, но и българските търговски интереси. Генерал Савов отговори на 17 февруари поучаващо: „Война и търговски интереси, това са две неща несъвместими.” Той помоли правителството да не го притеснява в мерките по бреговата отбрана, което ще влоши и без това извънредно тежките условия за воюване. Вместо това великите сили трябваше да накарат вражеския флот да не заплашва българските пристанища. Изключения се правеха единствено за параходите, снабдяващи войските. Дори се нареди конфискуването на 16 големокалибрени оръдия, превозвани от австро-унгарски кораб. Генерал Савов наложи възбрана за посещаване на дедеагачкото пристанище, намиращо се на десния фланг на стратегическия фронт [93]. Царят го подкрепи условно.
„Лютата зима” бе отново главният аргумент в доклада на помощник-главнокомандуващия от 19 февруари до Министерския съвет, че „никакви операции, поне за 15 дена, не са възможни”. В него се подчертаваше, че „Времето следователно се явява най-верният съюзник на противника, което не ни позволява, догдето е още слаб, да го предизвикаме на бой в открито и му нанесем решително поражение”. Продължителното снежно примирие подсилваше врага с нови дивизии от Азия и оръжейни доставки от чужбина, почти удвоявайки неговия състав в сравнение с началото на ноември миналата година. Генерал Савов посочи, че силите в Тракия се почти изравняват, като неприятелските се увеличават с всеки ден, прекаран в бездействие, „докато стигне един ден равновесието в тях да не наклони окончателно в негова полза и шансовете за борбата преминат на негова страна”. Защото българската действуваща армия можеше да повика още 20 000 младежи от набор 1913 г., но не и да внесе поне едно оръдие [94].
Отчитайки промяната на нещата на театъра на военните действия, генерал Савов предположи, че през втората половина на март и в началото на април „шансовете за успеха в борбата благодарение на станалите промени в средствата на двете страни за воденето й (ще започнат — б. а.) да се изменят в полза на противника”. С оглед на политическото положение той намери за уместно да призове: „Да се погледне истината право в очите, като не се изпуща из предвид, че основният елемент, който ни гарантираше успеха, е бързината във воденето на войната, веднъж, сега поради снеговете и дипломатическите преговори и тоя елемент ни е отнет и заменен с бавно и продължително водене на война; то ще бъде едно твърде опасно увлечение да се допуща, че малката четири и половина милионна България ще бъде в положение да води успешно борбата в една продължителна война с една двадесетмилионна империя” [95].
Влиятелните български дипломати не бяха на по-друго мнение въпреки молбата на Портата за мир. Маджаров, опитващ се да надникне в тайните на посланическата конференция, не виждаше промяна: „Както досега, тъй и занапред нашата кауза ще зависи от успеха на нашето оръжие.” Той предпочиташе предварителен мир, сключен в преки преговори. Понеже в Берлин започнаха да тълкуват въздържаните действия на българската армия като признак за слабост, Ив. Ст. Гешов сочеше само едно средство: „Да се нанесе на Турция решителен удар, който да сломи упорството й” [96]. „Дипломатическата война” понякога се водеше по закони, приличащи на тези в „обикновената война”.
Липсата на достатъчно топло облекло и топливо превърна вледеняващия мраз в „истински бич”. От 30 януари до 14 февруари се разболяха във 2-ра армия 17 044 души, изразходваха се хиляди снаряди и — както генерал Вазов докладва на 19 февруари — „без да сме приближили нито на един метър падането на крепостта”. Той предложи да се овладеят предните позиции, като при „щастлив случай” да се пробие и фортовият пояс [97]. Разбира се, след затопляне на времето, защото пехотата не можеше да се окопае в замръзналата земя, а дълбокият сняг пречеше да се изнесе обсадната артилерия напред.
Гешов възнамеряваше да влезе в неофициални преговори с Портата за бъдещата обща граница, и то по възможност със съгласието на Певчески мост, когато на 20 февруари го посетиха представителите на великите сили, за да запитат дали България е наклонна да приеме посредничеството на „европейския концерт” за сключването на мир. Министър-председателят поблагодари за вниманието и обеща да отговори, след като се споразумее със съюзниците. Въпреки че младотурското правителство не отвори нито дума за условията на мира, Гирс узна, че то държи границата с България да започва от с. Св. Стефан на 11 км северно от Инияда вместо от нос Малатра на 40 км южно от същата точка и да следва течението на реките Резвали и Марица. Одрин би могъл да остане в българска територия, но „под известни гаранции” [98]. Тази линия бе далеч от линията Мидия — Родосто, срещу която пак се обявиха единодушно великите сили, за да не допуснат български излаз на Мраморно море между Босфора и Дарданелите. Така се пренебрегваше и линията Мидия — Еркене — Енос.
В Главното командуване се опасяваха, че преговорите за мир отново ще бъдат протакани от противника в негова полза, поради което генерал Савов настоя предварителните условия на мира да бъдат подписани на бойното поле, положение, премахващо всякакъв повод за протакане в преговорите за окончателен мирен договор. По този начин се зачиташе и армията, на чиито усилия „се дължи тоя славен исторически акт, в подписването на който трябва да вземат участие така също и представители от нея” [99].
Излизайки от предположението, че Портата е приела колективната нота, и като пожела военните действия да не спират, на 21 февруари Министерският съвет прие предложението за посредничество, но с две предварителни условия: предложението на балканските съюзници в петото заседание на конференцията за мир от 10 декември 1912 г. да се вземе за основа при окончателното определяне на териториалните отстъпки; военното обезщетение да се признае по принцип, като се определи при подписването на окончателния мир. При промяна на военното положение условията също щяха да се изменят [100]. Съюзните правителства извършиха едноседмична размяна из мисли, за да постигнат колективен отговор.
Злото време взе да преминава. Очите на войниците и офицерите се обърнаха към Одринската крепост, която въпреки обстрела и глада не падаше. Не останаха ни бради, ни мустаци от загубени басове. Данев замина за Димотика, за да съветва генерал Савов да не се бави с щурма: „Жертви ще се дадат, но затова пък ще се улесни сключването на мира.” Но в главната квартира на 27 февруари правителственият пратеник дойде до обратното заключение: „Не трябва да се атакува крепостта; сравнително с изгодата, рискът е голям.” Той се вълнуваше повече от непрестанното пълзене на гръцките войски в освободените от 7-а рилска дивизия земи. Помощник-главнокомандуващият му обеща да отдели две-три бригади за задържането на Тахинското езеро, устието на Струма и засилването на гарнизона в Солун. Председателят на Народното събрание препоръчваше дори да се възвърнат земите на север и изток от Солун без страх от въоръжено сблъскване. По същия начин трябвало да се действува и против сърбите в безспорната зона: „Нека не се боим от евентуално съглашение между сърби и гърци, защото такова ще се установи по силата на лещата и ние трябва да се борим съвместно (едновременно — б. а.) и против едните, и против другите.” Данев изказа мнението да не се повтаря сондажът относно съдействието на гръцкия флот при завземането на Галиполския полуостров, за да не се повдига международният въпрос за Протоците. Той се спря на линията Мидия — Енос [101]. Такава бе и волята на Европа.
Устремът на Фердинанд обаче не бе пресечен от несполуката пред Чаталджанската позиция. От горчивия опит той извлече поуката, че военната операция срещу столицата, разположена на два континента, трябва да бъде добре подготвена дипломатически, преди всичко посредством откровени постъпки в Петербург. Николай II писа на царя, че се налага да се задоволи с линията Мидия — Енос [102]. За никого не бе тайна,, че мечтата на тристагодишната Романовска династия бе завладяването на Цариград и Протоците. Самият Николай II преминаваше през Босфора с параход, без да може да си позволи дори да стъпи на неговите брегове, защото преданието гласеше, че руският император ще влезе в Цариград само когато се възстанови кръстът на „Св. София”. Макар Фердинанд да бе вторият владетел в света, носещ титлата цар, оказа се, че изпълнението на вековната повеля не е негова задача. Ето защо той прецени, че е необходимо да изпрати в Петербург с особено поръчение най-тачения там български военачалник генерал Димитриев, известен русофил, предан възпитаник на руската военна школа, притежаващ влиятелни познанства във висшите кръгове на управлението.
„Обработката” на набелязания пратеник бе поверена на Данев. Генерал Димитриев се съгласи да пътува до Петербург, стига там да склонят предварително да го приемат, „макар и частно”. Той настоя да бъде командирован „по височайше повеление” за уреждане на въпроси от материалното снабдяване на действуващата армия, понеже намираше крайно неудобно да напусне полесражението като отпускар: „Повтарям, формата е важна повече за тук, отколкото за там.” Това означаваше царят” лично да го повика в столицата „по важна служебна задача”, а от София „по-нататък следите могат да се заличат”. Командуващият 3-а армия бе „готов на всичко, стига да се помогне на делото” [103].
Фердинанд се вслуша в поставените условия, тъй като трудно би могъл да открие по-подходящ изпълнител на тайната мисия. Напразно той доскоро заклеймяваше „отчаяния русофил”, който не атакувал енергично Чаталджанската позиция, понеже Цариград ще принадлежи на Русия. Във Форин офис отбелязаха пред Маджаров с усмивка на неверие: „Вие изпращате тежка артилерия за биене на врабци” [104].
Царят разговаря продължително с генерал Димитриев на 27 февруари под официално съобщения предлог — съвещание по предстоящата военна операция срещу Одринската крепост, но във вестниците се подчерта, че командуващият 3-а армия ще се задържи в столицата няколко дена. В Министерския съвет гласовете се разделиха: народниците бяха против изпращането на висш военен в Петербург, а прогресистите — за. Добрович обясни, че монархът възлага отговорната задача на генерал Димитриев „в качеството си на главнокомандуващ”, което поуспокои възразяващите [105]. Министрите усвоиха начина да разговарят с Фердинанд в София като с държавен глава, а в Главната квартира като с главнокомандуващ. Отговорностите обаче и в двата случая се стоварваха върху правителството.
По предложение на Николай II и обладани внезапно от „човеколюбиви причини”, великите сили натиснаха съюзниците да пропуснат мирното население извън обсадените крепости. Запитан от Министерския съвет, на 28 февруари генерал Савов категорично отхвърли странното предложение, пренебрегващо интересите на обсаждащите и противно на „азбуката на военното изкуство”: „Да пуснем населението да излезе от крепостта, това е равносилно да усилим съпротивлението й и да продължим живота й.” Той изчисли, че ако се пусне сто и петдесет хилядното население, неговата храна ще се предостави на гарнизона й вместо предаване на крепостта от глад след 8 дена съпротивата можеше да продължи 48 дена [106]. Учудваща проява на хуманност във воденето на крепостната война, която щеше да увеличи числото на българските гробове около Одрин. Правителството уважи изказаните военни съображения, но докато отговори отрицателно на колективната нота на силите, крепостта бе превзета.
Гешов цял пламна от негодувание, когато на 16 февруари прочете предаденото му от Спалайкович писмо с искането за преразглеждане на договорните задължения. Той повика по телефона Тошев, потвърди „неприятната новина” и го натовари да помоли Пашич да си вземе обратно писмото, като го смята за неподадено. Сръбският министър-председател обаче отказа да си вземе думите назад. В Белград се правеха „на глухи” и дипломатическият представител отпътува за София, където завари настроение на всеобщо възмущение от вероломството. Прогресистките министри заговориха за „нов курс” на приятелство с Виена, а народняците им възразяваха, че от „леля Австрия България не очаква прегръдка, а душене” [107].
Правителството възложи на Тошев и Ив. Пеев-Плачков да напишат отговора, приготвен на 24 февруари, одобрен от Гешов и утвърден от Министерския съвет с малки поправки. Желаейки да заякчи съюза със Сърбия, българското правителство виждаше единствения начин в „святото и ненарушимо” спазване на поетите договорни задължения, за да не бъде подкопай „из дъно”. Съюзният договор, военната конвенция и четирите генералщабни споразумения се разглеждаха като неделимо цяло. България се бе задължила да изпрати 100 000 армия в Македония само ако Сърбия бъде нападната, което за щастие не се случи. Съгласно допълнителното споразумение от 15 септември 1912 г. трябваше да бъде отделена една българска дивизия, и то докато сръбските главни сили отблъснат противника от линията Скопие — Велес — Щип, когато и тази дивизия можеше да се прехвърли в Тракия. Никъде в договорните документи не ставаше и дума да се дели Македония въз основа на размера на употребените тук въоръжени сили. Пашич съвсем произволно обяви цяла Македония за „спорна” територия. За вярващите в неговата „почтеност” това бе поредното горчиво разочарование. Недопускането на излаз на Адриатическо море не даваше право да се иска „обезщетение” в Македония, защото в договора не се и споменаваше какви земи ще се придобият в Албания и Тракия. Сърбия бе задължена да изпрати останалите свободни войски за действия на главния боен театър, без да очаква възнаграждение със земи в Македония. Нали там се ковеше крайната победа в името на общото съюзническо дело! Българската действуваща армия даде повече жертви от своите съюзници, взети заедно. Министерският съвет призова към строго и точно изпълнение на договора „във всяко отношение”, за да се съхрани и разшири съюзът за бъдещето на двата народа [108].
Царят също одобри писмото отговор, но се усъмни в неговата резултатност, защото Сърбия и Гърция искали да изнудват заедно с Румъния, търсеща евтина слава за българска сметка. Той прие Тошев, за да му заяви, че в никакъв случай няма да отстъпи от договора. Не се сдържа да изрази недоволството си от пакостните търкания между правителството и Главната квартира, за липсата на единомислие между Гешов и Данев, между Савов и Фичев. Министър-председателят бил вече сит на управлението, а и остро развиващите се събития не допадали на темперамента му [109]. Със засилването на противоречията между съюзниците и пропукването на Балканския съюз Фердинанд се замисли как да се раздели с умерения ръководител на Народната партия. Като потвърждение дойде задържането на отговора, за да не се влошат още повече отношенията със съюзниците, макар това да се вършеше в Македония.
Сред дипломатическите кръгове в Белград и Атина все повече си пробиваше път мнението, че се готви „нещо” против България. Пълномощните министри на двете съюзнически държави се бавеха всеки ден с часове в министерствата на външните работи. Хартвиг спусна димна завеса, упреквайки Неклюдов, че представял разногласията в преувеличена форма, та в Петербург взели да смятат сблъскването неизбежно. Той уж упражнявал влияние за прекратяване на произволите, вършени от сръбските власти над българското население в Македония [110]. Като си затваряше едното или двете очи в зависимост от случая.
Военната партия в Сърбия виждаше границата с България да минава по Струма, а тази в Гърция я простираше поне до Сяр. И влагаха съвместни усилия не толкова за сразяване на общия враг, колкото за натиск върху собствените правителства. Всеки ден гръцки и сръбски офицери демонстрираха в Солун „сръбско-гръцкото братство”, и то с открита враждебност против българските офицери. „Побратимяването” се придружи с изявления за „общи интереси”. Според сведения, постъпващи от столиците на великите сили и в управляващите кръгове на Сърбия и Гърция, вече се говореше за обща граница в Македония, като се задържат всички окупирани български земи. Колушев бе най-откровен: „Балканският съюз е в предсмъртната си агония” [111]. Спасението се потърси при височайшия арбитър.
На 26 февруари Бобчев предаде в Певчески мост натрупалите се оплаквания от гоненията срещу българите в Македония, особено срещу техните духовни водачи — свещениците и учителите. Сазонов обеща да обърне сериозно внимание в Белград: „Не знам как ще можете да турите край на тези разправии, но аз бих желал да чуя, че вие помежду си правите усилия да се споразумеете и да не чакате всичко от чужда намеса.” Усещайки стремежа към изплъзване, пълномощният министър отбеляза, че руското правителство е задължено „да напомни на сърбите докъде могат да се простират техните домогвания и апетити” съгласно предвиденото в договора, за „да имат предвид задълженията си и произходящите от тях взаимоотношения”. Сазонов пак увери, че ще поиска от Белград строго придържане към подписаните договорни задължения [112]. Хартвиг обаче не бе на същото мнение.
Докато със сръбското правителство все още се водеха словесни и писмени престрелки, в Югоизточна Македония вече се стреляше истински между гръцки и български войници. Жертвите в „инцидентите сбивания” наброяваха няколко десетки. Първоначалното желание на Гръцката главна квартира да осигури хинтерланда на Солун „на един топовен изстрел” се разшири значително. Нали „апетитът идва с яденето”. След изтеглянето на 7-а рилска дивизия и Родопския отряд към Галиполския полуостров тук останаха слаби части, пръснати на голямо пространство.. Тогава започна неспирното проникване на използуващите случая съюзници в околиите Нигритска, Лъгадинска, Гюмендженска и Съботска. Българските роти и взодове биваха обкръжавани и обричани на глад, а при прояви на упоритост се прибягваше и до оръжието.
Най-значителното сблъскване стана на 20 февруари при гр. Нигрита, чийто малочислен български гарнизон бе обсаден от съюзниците. На този ден гръцки пехотни части нападнаха внезапно града и започнаха да убиват или пленяват българските войници. Изпратеният от генерал-майор Михаил Вълков отряд бе посрещнат с огън. В завързалия се бой загърмяха и оръдия. Поради численото превъзходство на гръцките войски освободените защитници на Нигрита и техните спасители се оттеглиха на левия бряг на Струма и задържаха мостовете в свои ръце. Българските загуби брояха 22 убити и 100 обезоръжени, а гръцките достигаха 300 убити и ранени [113].
За разлика от военния губернатор на Македония, подкрепен от Главното командуване да действува с твърда ръка, генерал Хесапчиев посочваше малочислеността на българските сили и настоя да се направи всичко за поддържане „горе-долу нормални отношения” в районите, където съюзниците са в съприкосновение. Министър-председателят взе неговата страна и на 23 февруари предложи на Венизелос да се уредят временно въпросите, като се признае статуквото и правото на първия, който е завзел земите, за „да се тури край на това положение, толкова гибелно за нашите съюзни отношения”. Той се произнесе за назначаване на смесена комисия с участието от българска страна на М. Сарафов и генерал Хесапчиев, която не само да разкрие виновниците за сблъскването, а и да установи първенството на заемането, за да останат или се оттеглят войските в техните местности. Гешов предупреди генерал Савов, че гръцкото правителство може да се ожесточи и да лиши България от морското съдействие при Дарданелите, ако се вземат остри мерки против тяхното разширяване в Македония [114].
Помощник-главнокомандуващият не се сдържа да смъмри генерал Хесапчиев, че е негов подчинен по военните въпроси и не е редно да докладва през главата му направо на правителството: „Имайте предвид, че изказваните от вас мнения правителството ги взема като изходящи от Главната квартира и с тях се оправдава за всичките свои неуспехи в политиката му в заетите от нашите войски в Македония земи и едва ли не стоварва отговорността за тия неуспехи на военните, въпроси за които нито Главната квартира, нито аз желая да вземам каквато и да била отговорност.” Той намери твърдото преследване от гръцка страна на стратегическата цел да бъдат отдалечени българските войски от Вардар и Бяло море „достойно за подражание”. Поради пълната заетост на Тракийския оперативен театър Главното командуване не бе в състояние да отдели „нито една дружина” за Македония, а с това заплашване със загубване на половината освободени земи: „Конфликтът става неминуем” [115].
За да не бъде упрекван в прекалена сдържаност, Гешов упълномощи Данев да разисква в Главната квартира въпроса за изпращане на войски „към местностите, близки до театъра на последното сбиване с гърците”. Другият въпрос за обсъждане с генералите бе подновеното предложение на Венизелос за съвместна акция за овладяване на Дарданелите по суша и море, с което да се наложи на Високата порта мир с голямо военно обезщетение [116].
Гръцките военни дипломати успяха на 21 февруари да добият пак без бой предаването на Янинския гарнизон — 33 000 души със 128 оръдия, без дори да бъде обсаден. Говореше се, че предаването струвало 6 000 000 френски франка за подкупване на коменданта Есад паша. Сигурно бе, че преговорите между Атина и Цариград, водени чрез депутата Рахми бей и вселенския патриарх, улесниха отварянето на крепостните врати. Сега главните гръцки сили бяха свободни да се прехвърлят в Македония за завземане на вече освободените земи „много по-нататък” от Солун — до Места. Хаджимишев стигна до естествения извод: „Ние трябва да засилим нашите войски в съприкосновение с гръцките, за да избегнем всяка изненада.” Но генерал Савов не можеше да отдели „почти никакви сили” за противодействие, което правеше положението в Македония още „по-грозно” за българските интереси. Отново се появи опасението, че и пленниците от Янина могат да се появят на Чаталджа и Булаир, както тези от Солун [117].
Уязвен от падането на Янина, Фердинанд запита нетърпеливо генерал Савов кога най-сетне ще падне и „отвратителният Одрин”, главното препятствие пред победоносния мир. На 22 февруари помощник-главнокомандуващият изказа низкото си мнение за гръцката армия, наброяваща колкото жертвите на българската в убити и ранени, а по организация я постави по-долу от Македоно-одринското опълчение. Но с помощта на „една силна до виртуозност дипломация” тази армия влязла в Солун и Янина, без да дава жертви: „Там политиката и стратегията вървят заедно под ръка.” Точно обратното било в България, чиято дипломация „не съумя да използува тия блестящи победи своевременно и на място”. Всъщност генерал Савов не бе склонен да заповяда щурма на крепостта: „Ръководната идея да се атакува или не Одрин принадлежи не на военните, които като техници ще направят онова, което заповяда политиката, като вземат, разбира се, отговорността само за изпълнението на операцията, а на компетентните политически кръгове.” Почувствувал тежестта си, самостоятелно разсъждаващият помощник отказа да разпореди въз основа на „произволна преценка” предприемането на „тая крайно рискована операция” срещу един „второстепенен военен обект”, когото великите сили вече давали, понеже бил държан в „абсолютна тъмнила” относно преследваната политическа цел, и по-точно каква нова граница би се придобила: „Нужна е една абсолютна връзка между кабинета и Главната квартира” [118]. Условие, поставяно и от другата страна.
Фердинанд сподели критичните възгледи на своя помощник и съобщи, че би се задоволил „най-сетне” и с границата Сарос — Мидия, но „по никой начин” с Енос — Иниада: „Всичко това зависи от по-скорошното падане на Одрин, защото това чакат и великите сили. След това ще се занимаваме с превземането на окупираните от гърците и сърбите земи в Македония” [119]. Тревожна директива за близкото бъдеще.
Колкото и да не желаеше да отвлича вниманието си от Одринската крепост, на 26 февруари генерал Савов предрече, че анкетната комисия „няма да бъде в положение да спре гърците от ясно начертаната им политика в Македония”, където положението на българите се влошаваше с всеки изминат ден: „Гърците още от началото на войната не са били лоялни спрямо нас.” Постоянното проникване на гръцки части доведе до загуба на Нигритска околия, Тахинското езеро и целия десен бряг на Струма: „Ако ние следваме тоя път на постоянни отстъпки, то ние в скоро време ще останем без Кавала и Сяр.” Той се опасяваше, че ако гръцкият флот отслаби или снеме блокадата в Бяло море, пристанището на Дедеагач ще попадне под заплахата на вражеските бойни кораби. А без главната снабдителна база армиите на Чаталджа и Булаир щяха да бъдат застрашени до пет дни да отстъпят, „за да не измрат от глад”. Помощник-главнокомандуващият гледаше на политическата обстановка като на „твърде зле” за България и предложи „като най-благоразумен изход да се побърза с преговорите за мира, за да не би с протакането на това положение на нещата да компрометираме досегашните си отлични военни успехи и докараме някоя катастрофа за страната” [120]. Ако генерал Савов бе показал такова трезво политическо мислене и след сключването на мира, нямаше да се стигне до 16 юни.
Хаджимишев допусна, че уговарянето на противобългарското съглашение между Гърция и Сърбия или е свършен факт, или е в ход. Колушев потвърди подозренията и подтикна да се побърза със сключването на мира, дори ако се наложи и с някои отстъпки пред Портата — „за да освободим ръцете си”. Той се върна на идеята за автономна Македония — „за да бием ребром нашите неприятели-съюзници” [121]. Противоречивото на пръв поглед определение бе много вярно и точно.
Военните кръгове в Сърбия и Гърция първи сключиха съюз срещу България. Представителят на сръбската армия при Гръцката главна квартира в Солун полковник Милош Васич, довереник на княз Александър, води продължителни преговори с принцовете Костантинос и Николас, за да се стигне на 28 февруари 1913 г. до подписване на противобългарско споразумение. Първата точка задължаваше двете страни да употребят „всички средства против домогванията на България да заеме окупираните от гръцките и сръбските войски местности”. Гърция се „отказваше” от Вардарската долина до Гевгели и предоставяше на Сърбия свободно пристанище в Солун. Специална комисия щеше да разграничи помежду им завладените земи [122]. Тайното споразумение стана известно още на 2 март, неговият текст се появи в европейските вестници, та правителствата се принудиха да опровергават нещо, което бе и тяхно скрито желание. Венизелос също одобри споразумението. Предвиждаше се и привличането на Румъния срещу „българското преобладаване на Балканите”.
В Министерския съвет все по-често си задаваха въпроса: „Дали сме водили добра политика, като сме се съюзили с гърци и сърби, които, очевидно, нямат нито срама, нито понятие за приличие.” И се дойде до гореспоменатото заключение, че е необходимо по-скоро да се постигне мир с Османската империя, защото други посягат към българските земи. От Петербург Сазонов сподели „своя страх, че подобни конфликти (като този за Нигрита — б. а.) могат да се разразят в много по-страшни сбивания и че това може да послужи само за опропастяване на великото дело на съюза и за радост на неговите врагове”. Мрачното предзнаменование бе разбрано, но не и последвано от своевременни постъпки за предотвратяването на злото. М. Попов донесе от Цариград: „Турците потриват ръце и очакват свадата между съюзниците. От друга страна, не бързат за мир, защото искат да ни скарат” [123].
Стоварените в Чаязъ и около езерото Айвасил гръцки части продължаваха да обграждат и обезоръжават пръснатите по селата малочислени български подразделения. На 8 март генерал Савов помоли Министерския съвет да му укаже: „Да продължаваме ли ние да държим исканата поради назначаването на комисията пасивност, която е крайно вредна за морала на войската, или пък да ми се разреши да усиля войските в тия населени места, за да не поставяме нашите войници в срамното положение да капитулирват пред гръцките паликарета” [124]? Ставаше дума и за андартските чети.
Заплахите на румънските управляващи кръгове, че ще окупират Силистра със сила, въздействуваха и върху двата империалистически блока. Преди всичко общественото мнение в Русия не можеше да позволи на Румъния да напада славянска и православна България, воюваща против полумесеца, а кайзер Вилхелм II нямаше да изостави в беда крал Карол Хохенцолерн. Майореску ловко шантажираше Тройния съюз, че ще загуби влиянието си в Букурещ в полза на Съглашението, ако не го подкрепи напълно по добруджанския въпрос. Карол осведоми своя роднина, че е жизнено необходимо да включи в държавата си Силистра. Тъй като начинът и усл
Parabellum
12-12-2003, 09:44
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ
След като Одрин не бе овладян от движение в самото начало на войната, надеждата на Главното командуване да се предаде обсаденият гарнизон от глад, както се случи в Янина, не се оправда. Шукри паша нарочно подхвърляше заблуждаващи сведения за липса на храна, за да отложи щурма. Войната се затегна, противникът протакаше с неопределени знаци за мир, съюзниците се окопаваха в Македония за борба против договорните си задължения, великите сили се готвеха да наложат изгодно за техните големи интереси посредничество. Не само спряната железница към армиите пред Чаталджа и Булаир минаваше през Одрин, а и пътят към мира в Лондон. Наричаха крепостта „стратегическият ключ” за портите на Цариград. Българските войници стигнаха до столицата на Османската империя, заобикаляйки Одрин, но сега трябваше да го превземат, както бяха правили дедите.
Изборът пред балканските съюзници бе доста ограничен: или без бавене „да се поеме посредническата ръка на силите”, или да се постигне решителен военен успех, за да се подобри тяхното политическо положение. Грей предупреди, че не е в интереса на България продължаването на войната, понеже „не ще спечели повече от онова, което сега би спечелила”. Силите не одобряваха и линията Мидия — Сарос като близка до Дарданелите. На 1 март 1913 г. балканските съюзници отговориха на колективната нота, приемайки с благодарност тяхното посредничество при следните условия: като основа на преговорите за териториално разграничение с Османската империя да се вземе линията, започваща източно от Родосто и достигаща до нос Малатра, югоизточно от Мидия, без Галиполския полуостров; цялата територия на запад от посочената линия, включително обсадените градове Одрин и Шкодра, трябваше да се отстъпи на съюзниците; отстъпване на Беломорските острови и пълен отказ от Крит; Портата да приеме по принцип изплащането на военно обезщетение; стопанските и юридическите въпроси да се уредят при сключването на окончателния договор за мир; военните действия не се прекратяваха [134]. За българите „слабо място” бе искането да им се даде град, който не бяха успели да превземат.
Въпреки условието за линията Родосто — Малатра Министерският съвет бе склонен да поддържа линията Енос — Мидия, така както бе начертана върху картата, предадена от Теодоров на Бобчев. Царят обаче още се сърдеше на Николай II, че „не му давал Родосто”, Данев го съветваше да пише на императора не за Родосто, а за Солун. Фердинанд си бе вече наумил да се раздели с умерения Гешов, прилъгал и него в Балканския съюз: „Който се ожени за публична жена, трябва да й носи срама.” Той се обърна изпитателно към председателя на Народното събрание с въпроса „дали не ще настане” време да се ориентира България “към Тройния съюз”, с което би постигнала повече. Отговорът не прозвуча поощрително: „Бъдещето ще покаже накъде да се насочи държавният кораб. Сега обаче ние не можем и не трябва да гледаме другаде освен към Русия, нашата естествена съюзница и покровителка” [135]. И без това Данев бе подозиран в Петербург, че въпреки известното си русофилство би могъл да погледне и към Виена. Съществуваше правилото Фердинанд да прави с русофилски партии русофобска, политика, а с русофобски партии — русофилска.
Помощник-главнокомандуващият се задоволяваше да докладва на правителството: „Крепостта Одрин е яко стегната от нашите войски и бомбардировката на града ежедневно се продължава.” Всеки ден бягаха по 30—40 дезертьори, постъпка, отдавана на „мизерното положение” на обсадения гарнизон — храната била разпределена до 20 март. Шукри паша можеше да се реши на излаз към Чаталджа или Булаир. Но щом оръдията гърмяха непрекъснато, а подвозването от Свиленград вървеше трудно, естествено бе снарядите да намаляват, което накара генерал Савов да прецени, че без достатъчно боеприпаси „всякаква решителна операция е невъзможна”. Генерал Иванов възрази, че ако продължава бездействието, „сериозната операция ще става все по-невъзможна” и следователно е необходимо да се атакува „час по-скоро”. Тогава от Главната квартира се даде заповед да се спре обстрелването до втора заповед, като огън да се открива само по живи цели [136].
Въпреки въздържаността на Главното командуване на 1 март командуващият 2-ра армия отдаде заповед № 56, според която „главната и най-решителната атака ще бъде насочена на Източния сектор”. На другите сектори трябваше да се води енергична демонстрация и единствено в случай на усещане отслабване на вражеската съпротива се допускаше да се търси успехът и там [137]. И то ако противникът узнаеше за застрашеността на Източния сектор и също струпаше там голяма част от своите сили.
Държейки привлечените бригади от 3-а балканска и 4-а преславска дивизия в стратегически резерв, генерал Савов на 4 март отново спусна бариерата: „Не правете засега никакви разпореждания за атакуването на предните позиции на крепостта. Има някои данни, които трябва да проверя и след това ще Ви съобщя моето окончателно решение по тоя въпрос.” Според сведения от Берлин Шукри паша телеграфирал на своето Главно командуване, че е в състояние да се държи най-много още 8 дена. Тогава възниквало опасението, че освободената тежка артилерия ще бъде изпратена срещу Чаталджанската позиция, която този път няма да издържи и „пътят за Цариград ще бъде отворен за българите”. Наистина на Чаталджа чакаха с нетърпение тежката артилерия, за да пробият укрепената позиция. От своя страна помощник-главнокомандуващият се усъмни, че противникът може да предприеме изпреварващ удар преди падането на крепостта [138]. Теренът бе вече проходим и годен за настъпателни действия.
Генерал Иванов се срещна с генерал Савов на 7 март, за да го убеждава лично в сигурния успех на атаката, но последният остана непреклонен, защото и генерал Димитриев го уверявал при Чаталджа в 80 на сто сполука. Тогава командуващият 2-ра армия поиска да се оттеглят войските извън обсега на крепостната артилерия, за да не се дават напразно жертви. Помощникът на главнокомандуващия не възприе и това предложение, за да не се изтълкува като успех на врага, та да има вредни последици за политиката. И понеже стана дума, че външната политика се нуждае от военни успехи, той допусна да се заемат само предните позиции, без да се атакува и фортовият пояс [139]. За генерал Иванов бе важно да изкопчи разрешение за щурм, който можеше да доразвие и на своя отговорност.
Условията за приемане на посредничеството не допаднаха на великите сили, а и бе им пошепнато „на ухо” от пълномощните министри на съюзниците, че тяхна длъжност е да поддържат победителите. Засегнати бяха и европейските интереси с поставянето на въпроси, като излаза на Мраморно море, Албания, Беломорските острови и османския държавен дълг. След разговори с посланиците на 7 март Маджаров препоръча задоволяване с линията Малатра — Сарос: „Ако не сте сигурни за скорошната победа, неотстъпването няма да помогне много.” Станчов допълни, че колкото и „да вдига гюрюлтията” във вестниците, военното обезщетение ще се уреди, когато „се свърши с Одрин” [140].
На следващия ден Маджаров изтъкна в подробен доклад, че силите смятат бреговете на Мраморно море „за част от Цариград”. И тъй като се появиха съмнения в скорошното падане на Одрин и възможността да се пробият укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, „линията Малатра — Родосто е почти невъзможна”. От България се очакваше като „ръководителка на Балканския съюз” да даде пример на трезва отстъпчивост. Представителите на съюзниците с усмивка говорели, че линията Малатра — Родосто „е само за пазарлък”, подкопавайки почвата на българското искане. Портата предоставила съдбата на „Европейска Турция” в ръцете на силите, сигурна в тяхното единодушие срещу всякакъв излаз на Мраморно море и запазване на „Цариград с околностите му”. Единствено една скорошна решителна победа, преди още „европейският концерт” да вземе решение, можела да увеличи териториалните придобивки: „Моята идея отначало е била да не си отслабваме позициите в Македония с европейски заплитания около Цариград.” И без това в османската столица се надяваха, че другите балкански държави ще се обединят срещу създаването на Велика България [141]. Желанието на силите за привършване на войната започна да прилича на натиск.
Проникналите сведения се потвърдиха на 9 март, когато пълномощните министри на великите сили връчиха поотделно на Гешов новата си колективна нота. Като се изказваше задоволство от приемането на посредничеството, в нея веднага се отбелязваше, че преди да започнат разискванията върху условията на мира, на силите предстои да формулират своите възгледи по основата за преговаряне: границата на Османската империя в Европа ще тръгва от Енос, ще следва по течението на Марица и Еркене и излезе на Мидия; цялата територия на запад от посочената линия, с изключение на Албания, се отстъпва на съюзниците; Портата се отказва от всичките си права над Крит, но въпросът за Беломорските острови ще бъде уреден от „европейския концерт”; на военното обезщетение не се гледаше благосклонно, но делегати на воюващите страни щяха да бъдат допуснати да участвуват в международната финансова конференция в Париж за справедливо преразглеждане на техните финансови задължения, произлизащи от външните заеми. Особено тежка бе точката, изискваща спиране на бойните действия, щом се приемеше тази основа за преговори [142]. Горчивият опит учеше, че е възможно да последва отново протакане без гаранциите на силите за скорошно подписване на мира.
При подаването на нотата стана дума, че ще бъде възможно да се присъединят и двата бряга на Марица и Еркене, защото гр. Енос като изходна точка бе разположен на левия бряг. Министерският съвет се обърна към Фердинанд и генерал Савов с мнение да се приеме първата точка като основа на посредничеството с надеждата окончателната линия да започне „някъде между Родосто и Енос”. Всеки отказ заплашваше да предизвика общественото мнение в Европа, а съюзниците щяха да твърдят, че се бият за България и ще се възползуват от невъзможността да се прехвърлят български войски в Македония. Ето защо правителственото становище се сведе до предлагане на съюзниците да бъде прието посредничеството на силите с две уговорки: при окончателното определяне на границата посочената в колективната нота линия да се смята за база, а не като окончателна; международната финансова комисия с участието на съюзниците да се занимае с военното обезщетение, на което те продължават да настояват. Относно прекратяването на бойните действия Министерският съвет пожела предварително да знае мнението на Главното командуване [143]. Царят не възрази.
Без да смята себе си в правото да се намесва в работата на правителството, генерал Савов се произнесе за отлагане отговора с 5—6 дни: „През това време възможно е крепостта да се предаде или пък ние да вземем някои от предните позиции.” Очертаната от силите граница в Тракия се оценяваше като „невъзможна във военно отношение”, която нямаше да се осигури, ако не се включеха Айробол, Кешан и някои точки от Сароския залив. Железницата, минаваща по бреговете на Еркене и Марица до Дедеагач, оставаше съвършено открита, трудна за използуване в мирно време и извън строя във военно. В случай на отказ от военно обезщетение полагаше се намаляване на частта от османския публичен дълг, която България трябваше да поеме, защото Портата, освободена от обезщетението и облекчена от дълговете си, щеше да намери заеми за въоръжаване и реванш [144]. Това би наложило и на България да поддържа с големи разходи силна армия.
В отговора си на 10 март помощник-главнокомандуващият отбеляза, че владеенето на двата бряга на Марица и Еркене не бива да се разбира в ограничения му смисъл, защото от военна гледна точка то било невъзможно. Той уточни, че новата граница трябва да минава 15—20 км югозападно от тези реки, за да се прикрие железопътната линия Муратли — Дедеагач. Това означаваше границата да бъде прокарана южно от Малгара и да „сече” Сароския залив в Талашмани. Така Одринската крепост получаваше възможност „за размах от 40—50 км”. При отказ можеше да се отстъпи до линията Койбели — между Малгара и Кешан — Талашмани. Генерал Савов изрично настоя предварителните условия за мир да изключат всякаква възможност за подновяване на военните действия, понеже, ако войната не се прекратеше, Високата порта би си позволила да протака преговорите за мир до някой нов преврат: „Нам ни са потребни още 4—5 дена, за да можем да завършим, надявам се, горе-долу бляскаво войната, а след това е нужна една политическа обстановка, която да ни позволи да изпратим хората по домовете си.” Армията вече наброяваше 15 459 офицери и 624 108 войници и подофицери [145]. За втора война сякаш не се мислеше.
Министерският съвет направи горепосочените уговорки относно границата в Тракия. Той обаче не бе уверен, че силите ще наложат на Портата окончателно прекратяване на военните действия и се съгласи с Главното командуване да не се дава отговорът преди 5—6 дена, които да се оправдаят с допитване до съюзниците. Гешов се заинтересува дали се смята необходимо превземането на някои от предните позиции на крепостта [146]. Нищо не се каза за съдбата на самата крепост, гледана от генерал Савов като предрешена. Въпрос не на дни, а на часове.
Този път помощник-главнокомандуващият се постара да печели време, помолвайки за пояснението, дали, ако се приеме основата за посредничество, „войната се прекратява окончателно”, или армиите на воюващите страни ще заемат положение, подобно на онова през примирието: „Това обстоятелство е важно да се знае за положението на Одринската крепост.” Отговорността бе огромна не само поради необходимия сто на сто успех, а и поради очакваните критики в Народното събрание относно смисъла на кръвопролитния щурм. Правителството се довери на сметките на Главното командуване, че до 4—5 дни с Одринската крепост ще бъде свършено. Гешов избягна да се произнесе пред съюзниците по последната точка на колективната нота: „Колкото за предложението да се прекратят военните действия, ние не успяхме да се споразумеем с висшето командуване, но да се не губи време, бихме желали да знаем мнението по него на съюзното правителство” [147]. Докато се чуеше мнението на съюзниците, трябваше да се разчуе за овладяването на Одринската крепост.
Директивата на Фердинанд до Данев и генерал Димитриев от 10 март гласеше непоколебимо: „Линията Мидия — Сарос непременно трябва да се спечели.” Това бе „последната отстъпка” на царя „в случай, че Мидия — Родосто бъде безнадеждна”, която се нареждаше да бъде осигурена дори със забавяне на отговора. По въпроса за Солун, Югозападна Македония и безусловното изпълнение на договора от Сърбия следваше заплашителното: „Трябва да бъдете непреклонни, не се колебайте да заявите, че ние ще отидем до война, но няма да отстъпим.” С помощта на цялото си красноречие двамата делегати се задължаваха да убедят Николай II лично да осигури остров Самотраки „като подарък” на Фердинанд [148]. Малко обезщетение за отказваното Родосто.
Докато се водеше спор за границата в Тракия, Сазонов подхвърли, че „може да стане нужда да предадем нещо на сърбите” в Македония. „Твърде тъжно” впечатлен, Гешов възрази на 10 март, че България не бива да плаща щетите на всички, и упълномощи Бобчев: „Енергически настойте пред него (Сазонов — б. а.) да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [149].
В 19 ч. на 10 март генерал Савов подписа директива № 21, по силата на която на следващия ден 2-ра армия трябваше да атакува с войските на Източния сектор и да завземе предните позиции на противника, а останалите сектори да ги поддържат с енергично настъпление. На Чаталджанския фронт авангардната 1-ва софийска дивизия, усилена с една бригада от 6-а бдинска дивизия, получаваше задачата да овладее линията Арнауткьой — Езетин. На 4-а армия и отряда на генерал Сарафов се възлагаше да съдействуват на операциите при Одрин и Чаталджа с упорито задържане на врага, ако се опита да настъпи, като преминат където е възможно и в контранастъпление с предните си части. 1-ва бригада от 3-а балканска дивизия заедно с придадената й артилерия влизаше в разпореждането на генерал Иванов [150]. Тя бе насочена към Източния сектор, където предстоеше нанасянето на главния удар.
За да бъде разбрана напълно извънредно високата политическа стойност на решаващата операция, помощник-главно-командуващият поясни на командуващия 2-ра армия, че „е твърде възможно след 5—6 дена да се тури край на войната” чрез водените преговори: „Затова, въз основа на директивата № 21, вземете мерки за енергически действия, та да се завърши кампанията с успешно дело и пълно поражение на противника, като се вземат всички предварителни мерки за осигуряване на успеха.” Предаден или превзет, Одрин щеше да има две различни значения на зелената маса. На запитване от Данев генерал Савов скромно отговори че положението на Одрин е неизменно: „Възможно е подир два-три дни да се измени незначително в наша полза” [151].
Най-сетне в 22,30 ч. генерал Иванов бе щастлив да отдаде заповед № 58 за изпълване на отдавнашното му желание.. На 11 март в 13 ч. цялата обсадна и полска артилерия трябваше да започне мощна артилерийска подготовка по всички сектори, а през нощта на 11 срещу 12 март пехотата под закрилата на артилерийския огън да настъпи и на разсъмване да завземе предните неприятелски позиции съгласно заповед № 56: „Началниците на секторите да имат предвид, че от успешните действия, които предприемаме, ще зависи завършването на войната и принуждението на противника към мир” [152]. Въпреки неспоменаването за атака на фортовия пояс за щаба на 2-ра армия бе ясно, че няма да има спиране на предните позиции.
Фортовият пояс на крепостта, природно защитена от реките Арда, Марица и Тунджа, обхващаше 26 форта и 74 дълговременни батареи, от които на Източния сектор — 13 форта и 25 батареи, на Южния — 4 и 13, на Западния 2 и 2, на Северозападния — 7 и 34. Силата на гарнизона достигаше 75 000 души с 210 крепостни и 450 полски оръдия. Поради достъпността към фортовата линия и близостта до вътрешността на крепостта, което улесняваше възползуването от очаквания пробив, Източният сектор бе избран за фронт на атаката, а североизточният му ъгъл — от форта Айвазбаба на юг до Кестеник и на север Таштабия — за точка на решителната атака. Войските на този сектор бяха призвани да изиграят решаващата роля за съдбата на крепостта, поради което се усилиха до 14 пехотни полка с 88 полски скорострелни и 98 обсадни оръдия, всички български. На Южния сектор се съсредоточиха 4 полка с 48 български полски и 28 сръбски обсадни оръдия. Западният сектор бе зает от 3 сръбски полка с тяхната полска артилерия, без да им се дава обсадна артилерия поради третостепенното му значение. На Северозападния сектор бяха разположени 4 сръбски полка с полагащата им се полска артилерия и 6 обсадни оръдия и българският 55-и полк с 12 оръдия. Обсадната армия се състоеше от 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия [153]. Разпределението на силите отговаряше на поставените задачи.
Сутринта на 11 март бригадните командири се изказаха за предприемане на внезапна нощна атака, без артилерийска подготовка. Генерал Иванов се съгласи със смелото предложение. Точно в 13 ч. откриха огън всички обсадни батареи. Крепостната артилерия се обади в ожесточен двубой. В 20 ч. по заповед стрелбата от българска страна започна да намалява постепенно до пълно мълчание, за да се даде възможност на атакуващите части да заемат преди разсъмване изходно положение за настъпление. Само на Северозападния сектор огънят продължи до полунощ, за да се заблуди врагът [154]. С първите минути на 12 март настана натежала от напрежение тишина.
Точно в 3 ч. войските на Източния сектор настъпиха към Кумдере, което преминаха в 4,15 ч. Светлата нощ позволи на бдящите вражески наблюдатели да съзрат тичащите колони и огънят пламна с нова сила. Българската артилерия веднага влезе в действие, биейки по неприятелските батареи и тила. Поддържанн от „бога на войната”, пехотните полкове срязаха телените заграждения, сечаха ги с ножове и лопатки, хвърляха отгоре шинели, одеяла и платнища и влетяха във вражеските окопи. Оцелелите защитници не издържаха на силния напън и отстъпиха в безпорядък към фортовете, захвърляйки оръдия и картечници, които незабавно бяха обърнати срещу крепостта. Неуспелите да побягнат вдигнаха ръце. В 7,05 ч. генерал Иванов донесе в Главната квартира, че предните позиции от Маслак до Демиркапу са завзети. В 9,40 ч. предните части достигнаха линията Кеналъдере — Бостанлъдере — Сервандере— Хаиваджидере. На Южния сектор бяха заети първата линия противникови окопи, докато на Западния сектор сръбските войски напразно се опитваха да стъпят на Папазтепе. Командуващият подкани генерал Степанович да се възползува от успехите на Източния сектор, за да предприеме „по-енергично настъпление” [155]. Сръбските полкове на Северозападния сектор бяха доста далеч от фортовия пояс, но поне биха могли да привлекат повече вражески сили за облекчаване решителния удар .на Източния сектор.
Под непосредственото впечатление на неудържимия щурм генерал Вазов в 11,20 ч. докладва в щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използуваме за завършване изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин.” Той одобри заповедта на генерал Грънчаров за атака на фортовете Айвазбаба и Аджийолу, пред чиито телени мрежи войнишките вериги бяха залегнали на 300 крачки. За съдействие бе притеглена бригадата на генерал Церковски, а на 57-и и 58-и полк от Южния сектор, заели левия бряг на Хаиваджидере, се възложи да демонстрират. За началника на сектора бе лесно да схване желанието на генерал Иванов, който никак не се подвоуми: „Използувайте незабавно постигнатия досега успех и най-енергично продължете настъпването си. Атакувайте фортовата линия” [156]. Началото на втората атака бе определено за 13,30 ч. Общата дължина на фортовия пояс достигаше 50 км.
Генерал Вазов заповяда войските от северния отдел на сектора да атакуват участъка Айвазбаба — Илдъзтабия, а тези от южния отдел да щурмуват Илдъзтабия — Кавказтабия. Поради закъснението на някои части да заемат изходно положение атаката на фортовия пояс се отложи. Началникът на Източния сектор построи така щурмовите колони и поддръжките в дълбочина, че ако се наложи, ударът да бъде повторен. До изгряването на луната между 22 и 23 ч. сапьорните команди под прикритието на артилерийския огън трябваше да направят прелези в телените заграждения. С изгрева на луната батареите щяха да учестят стрелбата в продължение на 15 минути по предварително пристреляните през деня обекти. Десетминутното прекратяване на артилерийския огън служеше като сигнал за атака, след което се възобновяваше и пренасяше зад фортовия пояс до разсъмване. След превземането на укрепленията полските оръдия се тласкаха незабавно напред за отбиване на вражески контраатаки. Началникът на сектора обяви по войските: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад — безславие и смърт” [157]. Всички се втурнаха напред, за да освободят жадувания мир, затворен в крепостта.
Както се полагаше, в 22,30 ч. на 12 март генерал Иванов направи вечерния си доклад, в който изтъкна, че войските на Източния сектор са приближили на 200—300 крачки от фортовете, пленили са 800 вражески войници и 21 оръдия, и завърши уверено: „Действията през тази нощ ще продължат.” В 23 ч. се получи царското разрешение: „Фортовата линия на Източния сектор да се нападне и завладее” [158].
На 13 март в 3,20 ч. атакуващите части достигнаха направените прелези в телената мрежа. Нощта се огласи от трясъка на пушечната и картечната стрелба и от взривовете на пукащите гранати. Там, където загражденията не бяха разчистени, войниците или ги преодоляваха, или оставаха по тях като мост от тела, за да минат напред атакуващите им бойни другари. Най-коварни бяха фугасните ями. 54-и полк бе отблъснат от Таштабия, а 56-и полк настъпи между Айвазбаба и Таштабия, където дочака атаката на 23-и шипченски полк от изток срещу Айвазбаба. 10-и родопски полк, усилен с две дружини от 53-и полк, превзе с пристъп форта Аджийолу. В 5 ч. 29-и ямболски полк и 32-и загорски полк достигнаха на 1000 крачки пред Илдъзтабия и Коручешме. Маневриращите 44-и и 43-и полк чакаха знак пред Куштепе и Малтепе. 57-и и 58-и полк настъпиха на запад от Сервандере. Конният отряд бе съсредоточен на левия фланг. На разсъмване шипченци овладяха ключовия форт Айвазбаба, след което и другите фортове паднаха един по един. В 8 ч. генерал Иванов съобщи с гордост, че целият Източен сектор, с изключение на все още държащия се Кавказтабия (до 9 ч.), е в ръцете на храбреците [159]. Полските батареи се изтикаха напред, за да се затвърди положението.
Едва когато участта на крепостта стана пределно ясна, генерал Савов в 9,05 ч. изпрати телеграма до царя и министър-председателя с кратки сведения за хода на щурма, завършвайки бодро: „Падането на цялата крепост още днес е неминуемо” [160]. Генерал Иванов обаче го бе изпреварил с радостната вест.
Фортовият пояс бе неспасяемо пробит в неговия източен сектор. Защитниците на останалите сектори побягнаха към града. Шукри паша заповяда да се подпалят складовете с боеприпаси и храни, достатъчни за още няколко седмици съпротива. Генерал Иванов разпореди на всички части, с изключение на тези от Източния сектор, щом заемат фортовете, да се утвърдят на тяхната линия, без да настъпват повече. Генерал Савов се позова на проверени сведения, според които комендантът на крепостта щял умишлено да се предаде на сърбите, за да издействува по-благоприятни условия. Горчивият опит с Тахсин паша бе твърде пресен: „Няма да се съгласявате на никакви условия, а ще дадете заповед да се продължава щурмът и го пленете безусловно.” Шукри паша трябваше да бъде пленен без военни почести. Помощник-главнокомандуващият подозираше, че комендантът ще предизвика европейска намеса, за да не се каже, че крепостта е превзета: „Заради това вземете мерки, за да не се даде време за извършване на това вмешателство, посредством едно бързо и енергично завладяване на последната зад фортовете позиция на противника.” Командуващият 2-ра армия предупреди началниците на сектори и особено генерал Степанович: „Никой освен мене няма право да влиза в каквито и да е преговори с Шукри паша, който трябва да се предаде на мен” [161].
Когато славната 2-ра бригада на 3-а балканска дивизия навлезе в покрайнините на града, нейните челни части бяха посрещнати от парламентьори на Шукри паша с молба за предаване на гарнизона. Полковник Рибаров заповяда спиране на огъня и веднага повика генерал Вазов. В 10 ч. българските войски с развети знамена и под звуците на бойни маршове влязоха в Одрин, радостно поздравявани от населението. Хилядата конници препуснаха по брега на Марица и първи влязоха във форта Хадерлъка, където се помещаваше щабът на крепостната отбрана, и командирът на гвардейския полк полковник Генко Мархолев обяви Шукри паша за пленен. Смазаният от поражението комендант се опита да възрази, че бил готов да предаде крепостта с условия, за което изпратил парламентьори. Но непреклонният гвардейски офицер го пресече нетърпеливо: „Одрин е вече превзет с пристъп. За никакви условия не може да се говори!” [162].
Безмерно щастлив от сбъдването на голямото му желание, генерал Иванов изпрати телеграма направо до Фердинанд, с която докладва за пълната победа „въпреки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревзимаема с открита сила”.
Намекваше се за Коронния съвет в Караагач, когато генерал Савов не вярваше в убеждението на командуващия: „Не ще се намерят позиции в света, конто българският войник да не може да превземе” [163].
В 13,30 ч. генерал Вазов докара с лека кола взетия под стража комендант при Каиктабия, където потушилият Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903 г. паша преклони глава пред генерал Иванов. По собствено желание високопоставеният пленник бе оставен във форта Хадерлък до отвеждането му в София. Никой не подозираше, че той ще бъде повторно „пленен” от съюзниците. Генерал Степанович честити на войските от Източния сектор „пробиването бронята на османското чудовище” [164].
Над шестте минарета на „Султан Селим” се вееха български трицвети. Победният вик „ура” се разнесе до бреговете на трите морета, където, щом престанаха да чуват гърма на топовете, го подеха нататък. Дълги пленнически колони се заизнизваха от превзетата крепост: 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, предавайки 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Съпоставени с тези внушителни цифри, дадените жертви, макар и много скъпи, бяха оправдани: 1298 убити и 6655 ранени българи, 274 убити и 1173 ранени сърби. На Източния сектор всяка пехотна рота получи по 80 кръста „За храброст”, а всяка батарея — по 50 [165]. Никой не биваше да накърнява паметта и заслугите на загиналите заедно, но шовинистичните кръгове в Белград се постараха да противопоставят дори и мъртвите.
„На основание осветените международни обичаи” Народното събрание гласува закон, според който войниците пленници се издържаха „на общо основание, както и българските войници”, а офицерите се настаняваха в хотели и частни квартири, получавайки дневни пари според званието си [166]. Подобно благородство се проявяваше в дни, когато в новоосвободените земи често се срещаха гладуващи хора. Хляб се взимаше от запасите на българската армия.
Министерският съвет с притаен дъх се вслушваше в „гърма на топовете”. На 12 март в 9 ч. полковник Нерезов съобщи, че предните позиции са завзети: „Надяваме се на пълен успех за нашите славни войски.” Гешов незабавно изказа мнение пред съюзниците, че не бива повече да се оказва съпротива на желанието на великите сили за прекратяване на военните действия, срещу което те могат да станат отстъпчиви по другите точки. Падането на Одрин се посрещна от правителството с всеобщо ликуваме, защото с тази решаваща победа идеше мирът [167]. 13 март 1913 г. бе „нещастно” число за империята и щастливо за България, изкачила върха на бойната слава. Министър-председателят пак се уточни с телеграма до столиците на великите сили: „Подир блестящото превземане на Одрин ние се надеем, че и съюзниците, и великите сили ще се съгласят, какво нашите искания напълно заслужават да бъдат удовлетворени във всяко отношение, особено в отношение на границата ни, която трябва да се тегли между Родосто и Енос” [168]. Някъде по брега на Сароския залив.
Министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да стигне пръв. Тогава Гешов поздрави в лицето на генерал Савов храбрата армия, на което от Главната квартира се отговори скромно, че армията се е постарала да изпълни възложената от царя и правителството задача и по този начин всеки си е изпълнил дълга към отечеството — „армията с оръжието, а правителството с политиката”, за да се увенчае достойно победоносната война. Бляскавият успех не само се вписа с незаличими букви в българската история, но и издигна още повече авторитета на българските военачалници. Наистина това бе най-добрият пример за съгласуване между външната политика и военната стратегия, който за зла участ не се повтори. Фердинанд пожела на действуващата армия „славни дела и подвизи както досега, така и за в бъдеще за покриване с неувяхващи лаври нашето славно и победоносно оръжие” [169].
Досега противникът не се подаде напред със значителни сили на Чаталджанския фронт, за да бъде отрязан от укрепената позиция. По сведения, събрани от агентурното и въздушното разузнаване, генерал Савов направи извода, че подсилената с новодоставени оръдия Чаталджанска армия ще се опита да помогне на одринския гарнизон с внезапно настъпление. Генерал Кутинчев се съобразяваше с изискванията на общата стратегическа обстановка и избягваше да увлича съединените армии в боеве „за дребнави резултати”. Изучавайки директива № 21, той настоя да бъде свободен в разпорежданията си по усилването на авангардните дивизии, защото им противостояха около 45 табура. Помощник-главнокомандуващият разреши със забележката да не се допуска прекалено увличане напред [170].
Неприятелят заемаше Чаталджанската укрепена позиция с авангарди на старата българска позиция, а нашите авангардни дивизии под командуването на генерал Тошев се окопаха на линията Епиватос — Кадъкьой — Ерменикьой — Орманлъ. 1-ва софийска дивизия, поддържана от една бригада на 6-а бдинска дивизия, получи задачата да завземе линията Чаталджанските височини — Арнауткьой, а деснофланговата бригада на 9-а плевенска дивизия да овладее линията Чаталтепе — Гюкчелий. Главните сили на съединените армии се съсредоточаваха на линията Абанли — Гюджук Сеймен — Странджа [171]. Заблуждаващият ход на Главното командуване бе предназначен да отклони вниманието от решаващия удар срещу Одринската крепост.
В разгорелите се на 11 — 13 март боеве 1-ва софийска дивизия завзе Епиватос, Инджекьой и височините непосредствено на запад от Чаталджа, от двете страни на пътя Албасан — Чаталджа. Железните шопи „с ура и нож” обърнаха в бягство две вражески пехотни дивизии и една конна бригада, преследвани с артилерийски и картечен огън. 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия премина р. Софас, овладя Еникьойските височини, но срещна упорита съпротива на Чаталтепе, паднало след редуване на атаки и контраатаки и след като генерал Савов гневно заплаши с отнемане на полковите знамена. Под закрилата на крепостната си артилерия врагът се оттегли в укрепленията на Чаталджанската позиция, изоставяйки отново гр. Чаталджа. Авангардните дивизии спряха на линията Арнауткьой — Чаталджа — Гюкчелий — Калфакьой — Софас — Орманлъ [172]. Така българските войски си възвърнаха старата позиция на Чаталджа, която отстъпиха по стратегически съображения.
На Галиполския полуостров властвуваше спокойствие, нарушено само от гръмливото „ура” на българските предни части при радостната вест за падането на Одрин. Турците взеха страшния вик за предхождащ атака, напуснаха окопите си пред укрепената позиция и бегом се скриха във фортовете [173]. Потомците на бившите вековни господари набраха достатъчно страх от някогашните раи. Мирът изглеждаше близко, стига да зависеше само от победения противник.
* * *
Очертаващата се скорошна крайна победа, вместо да заздрави отношенията между съюзниците, ги влоши, защото общият враг вече не бе в състояние да ги държи сплотени. Тошев се завърна в Белград, инструктиран да не говори за никаква териториална компенсация в Македония. Гешов сподели мнението за споразумение с Гърция, като се отстъпи Солун срещу Югозападна Македония, обаче Данев бе непреклонен — „да не отстъпваме ни на косъм никому нищо”. Веднага с пристигането си на 6 март Тошев посети руската легация, където Хартвиг се постара да омаловажи писмото на Пашич, чието правителство се „дълбоко оскърбило” от предложението да се заплати обсадната артилерия при Одрин. Българският дипломатически представител обаче обясни, че това е само повод да се изкажат тълкувания, несъвместими с постигнатите съглашения: „За никакви концесии вън от уговореното не трябва и дума да става. Там е гаранцията за запазването на съюза.” На следващия ден Пашич взе да твърди, че „друго било преди войната, друго било сега”, а при липса на пряко разбирателство имало избран арбитър. Тошев извлече верния извод, че и двамата му събеседници са за задържане „ако не цялата, то поне част от окупираната от сръбските войски територия”. Тъй като Хартвиг обеща да размени мисли по съдържанието на писмото със сръбските държавници, българският писмен отговор се забави [174]. Всъщност руският пълномощен министър прочете писмото преди неговото изпращане в София, но така печелеше време за своите любимци.
На път за Петербург Данев бе причакан на 7 март от Хартвиг на гара Белград. Председателят на Народното събрание откровено заяви: „Ако тия недоразумения се разразят в явен конфликт, както изглежда, не зная дали не би било предпочително да не се почваше войната против Турция.” Препоръчваното изглаждане на спора по приятелски начин според него бе възможно единствено ако се зачита сключеният договор: „Другояче стълкновението е неминуемо.. . Вън от договора ние не допущаме никакво преговаряне.” За разлика от Тошев Данев посъветва правителството да отговори на сръбската нота, като постави „ребром” въпроса, дори и с риск да бъдат изтеглени двете сръбски дивизии от обсадния обръч около Одринската крепост. Както можеше да се очаква, на 8 март Хартвиг оправда сръбското искане, което според него не се свеждало до задържане на всички окупирани земи в Македония, а само „до една ректификация” на разделителната линия. Той настоя да не се връчва българският отговор под предлог да не се „разрази дискусия, вредна за съюза”. Тошев възрази, че „Сърбия не е направила нищо повече от онова, което е била длъжна да направи съгласно договора”. Руският дипломат мълчеше намръщен [175]. Мълчание, което не предвещаваше нищо добро.
Гешов изрази готовност да оттегли писмото, предлагащо „оскърбителното” заплащане на крепостната артилерия, ако и Пашич си вземе обратно своето писмо. От Белград отказаха. Вместо да обуздае навреме сръбските стремления и техния покровител Хартвиг, Сазонов загатна на 2 март пред Бобчев, че „може да стане нужда да им предадем (на сърбите — б. а.) нещо, тъй като наистина са много обидени, а много жертвували”. И то при линия Мидия — Енос. В Министерския съвет избухна взрив от негодувание, защото „няма да се намери правителство, което да се съгласи” [176]. Жертвите се искаха все от България.
На 10 март министър-председателят изказа „тъжното впечатление” от подхвърлянето на руския министър: „Не сме ние, които трябва да плащаме за обидите и жертвите на другите. Енергически настойте пред него да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [177]. Политическата основа на Гешовото управление започна да се подкопава и отвън.
Идеята за съюз между Сърбия и Гърция се ширеше из политическите и вестникарските кръгове на Белград и Атина в името на „равновесието”, което могло да се наложи чрез обща граница между двете държави западно от Вардар. Сръбското правителство умишлено подготвяше общественото мнение за нарушаването на договора, като бъдат задържани всички окупирани земи в Македония. На 12 март Тошев докладва обезсърчен: „Сметка погрешна, а може би и фатална. За съжаление умопомрачението днес тук е толкова голямо, щото за логика и здрав смисъл място почти няма” [178]. Особено след като сръбските попълзновения срещнаха подкрепа и в Атина.
Правителственият пратеник М. Сарафов се зае с генерал Хесапчиев в Солун да подготвят прокарването на временна демаркационна линия, без да се предрешава въпросът за окончателното разпределение на освободените земи. Като основа се постави принципът на първото заемане, което трябваше да се уважи, и местностите, завзети по-късно чрез „пълзене”, да се очистят незабавно. Не се прие гръцкото искане за произволно прокарване на линията. Българските представители напразно убеждаваха гръцките си колеги, че „е срамота да се бием и да даваме на хората да казват, че като деца си играем на съюзници” [179]. В преговорите между военните делегати на Сърбия и Гърция българската армия вече се разглеждаше като несъюзническа.
Коромилас толкова често опровергаваше „по най-категоричен начин” съществуването на каквото и да е гръцко-сръбско съглашение, че издаваше своята гузност. Като средство за натиск се чу „слухът” за предстоящо оттегляне на гръцкия флот от Дарданелите и насочване към Кавала, за да се увеличи струпването на вражеските войски срещу България. Хаджимишев не можеше да се освободи от съмненията „спрямо вероломните ни съюзници, които приготовляват нещо против нас”. Недоверчивостта се затвърди с едно кърваво деяние. След завръщането си в Атина Венизелос се зае да повлияе върху краля в дух на умереност, на което се възпротивиха -Костантинос и Военната лига. На 5 март гръцкият монарх бе застрелян в Солун, а убиецът набързо „самоубиха”. Престолът се зае от надменния и крайно шовинистичен принц, за чието съпричастие в отцеубийството заговориха не само злите езици [180]. Той настоя да се възкачи като Костантинос XII, за да символизира мечтата си за възстановяване поне на част от Византия. Убийството на краля се превърна в допълнителен „аргумент” за предоставянето града на Гърция.
Още на 9 март полковник Васич уговори в Солун общата граница в Македония да минава точно през средата на Дойранското езеро, а в Битоля княз Александър и принц Николас я продължиха до Демирхисар. Когато българските дипломати в Петербург се оплакваха от задкулисната игра на съюзниците, Сазонов тържествено уверяваше, че никога няма да се съгласи „щото гърците да минават оттатък Струма към Сяр и Драма”, но относно Солун посъветва пряко споразумение. Никак не му бе приятно напомнянето, че с гърците би могло да се намери някаква „разменна монета” по отношение на населението, а със сърбите е невъзможно, защото „само ние ще трябва да даваме” [181]. Ставаше дума за гърците, живеещи в Одринска Тракия и Югоизточна Македония.
На 1 март княз Гика пристигна в Петербург под предлог да предаде на Нано устни инструкции от неговото правителство, обаче всъщност имаше за задача да обоснове по-аргументирано румънските претенции. За съжаление системната пропаганда не остана без последствия, защото, докато руското обществено мнение осъждаше остро всяко изнудване на воюващата славянска България, правителствените среди бяха склонни на компромис в името на своята „голяма политика”. Въпреки настояването на Тройния съюз за по-скорошно откриване на конференцията Сазонов чакаше завръщането на френския посланик Теофил Делкасе, главния инициатор за привличането на Румъния, та дори за сметка на България. А както отбеляза австро-унгарският посланик граф Турн: „Щом Франция се съгласи с румънските аспирации, то ще се наложи и Русия да се съгласи.” Финансово зависима, Русия не играеше ръководна роля в Съглашението. Молбата на Гешов пред Панафьо бе да се разреши спорът „по начин, който не остава семена на бъдещи конфликти между двата съседа, еднакво ценени като елементи на мира в Близкия изток” [182]. Но не и на политическите борси в големите столици.
Вземайки пример от отиването на княз Гика в Петербург, българското правителство реши да изпрати Данев като защитник на българската кауза, „за да се поставят двете страни на равна нога”. Сазонов обаче намери „излишни всякакви делегати”, понеже посланиците щели да се съвещават тайно, без да изслушват „никакви делегати и никакви пледоарии”, като приемат единствено писмени обяснения. Българският мемоар се прецени като кратък и се поиска да бъдат приложени подробни карти. Бобчев изтъкна, че в територията, претендирана от Румъния, нейните сънародници нямат и 1 % от населението [183]. Впрочем тази безспорна истина бе известна на дипломатическите представители на великите сили в София и на техните консули в страната, но за посланическата конференция се изготви подробна справка.
На 2 март Гешов повтори, че „щом Гика е там (в Петербург — б. а.), макар в отпуск, и щом се застъпва, макар и частно, за каузата на Румъния пред посланиците, трябва непременно да дойде и Данев”. Трескавото оживление се усили, когато се узна, че конференцията вероятно ще се открие на 11 март. На 4 март министър-председателят подтикна Бобчев да бъде по-настоятелен: „По целта на отиването в Петербург на Данев телеграфира се от Неклюдов приблизително, както се телеграфира от мене Вам. Досега обаче от Сазонов няма никакъв отговор. Данев чака тоя отговор.” За да не бъде обвинен в пристрастност, Сазонов съобщи чрез Неклюдов, че „не може да препятствува на идването на Данев като частно лице, но намира това за неудобно”. Казаното с половин уста не бе сметнато за възбрана и на 7 март председателят на Народното събрание потегли с „Ориент експрес” през Белград за Виена, където престоя инкогнито само четири часа до тръгването на влака за Петербург. Пътуването бе запазело в тайна. Салабашев получи строго нареждане: „Никой да не излиза да го посреща на станцията. Чакайте го в легацията, дето ще дойде да Ви види. Това свиждане само Вие ще знаете, тъй като никому абсолютно няма да говорите нищо, било по това свиждане, било по заминаването на Данев за Петербург” [184].
Предния ден Салабашев проучи мнението на граф Берхтолд, който предвиди, че гласовете „ще се разделят три против три” — тези на Германия, Австро-Унгария и Италия против онези на Русия, Франция и Великобритания. Стана дума за обръщане към САЩ с покана да поемат ролята на суперарбитър. Ръководителят на Балплац не можеше да допусне намесата на Съединените щати „в чисто европейски работи, които те не са в състояние дори да знаят”. Той предпочиташе силите да се споразумеят „чрез взаимни отстъпки”, без да става нужда от суперарбитър [185]. Отстъпки за сметка на България. Сазонов не вярваше, че италианският посланик маркиз Карлоти ще се застъпи за България, и според него пак щяло да се дойде до избиране на суперарбитър. Наистина Ризов бе уведомен, че Солун не може да бъде компенсация за Силистра, като „въпрос извън компетентността на великите сили”, поради което трябвало да се търси друго обезщетение за предаването на Силистра в румънски ръце [186]. За Тройния съюз откъсването на Силистра бе предрешено.
На 8 март от Певчески мост съобщиха на Неклюдов, че представителите на Съглашението виждат две възможности: или да се отстъпи до линията Меджидие табия — Шабла, или да се жертвуват гр. Силистра с укрепленията и двата издадени триъгълника, и само в краен случай да се прибавят няколко километра крайбрежие. Според Сазонов за предпочитане бил вторият вариант, отговарящ най-точно на понятието „стратегическа поправка на границата”, а и се загубвало по-малко територия. Председателят на предстоящата конференция предупреди, че всяка по-нататъшна неотстъпчивост ще бъде във вреда на българските интереси [187].
Полученият неочакван съвет се посрещна с учудване от Гешов, защото на 30 януари руският външен министър му бе предал, че „румънските искания се свеждат до владението на Силистра”. На 10 март министър-председателят телеграфира прочувствено на Бобчев: „Министерският съвет с дълбока скръб се вижда поставен пред подобна алтернатива.” Постанови се, че ако ще става дума за „стратегическа поправка”, то не се допуска „никаква територия извън Силистра” [188]. Силите на Съглашението щяха да защищават националните интереси на България до разтегливите предели на собствените си империалистически интереси и планове на Балканите.
След като Австро-Унгария успя да наложи приемане на решенията с единодушие, а не по мнозинство, остана да се постигне единодушие в Тройния съюз. България бе необходима на Двойната монархия като противотежест на засилващата се Сърбия. В същото време обаче трябваше да се задържи и Румъния, като се сближи с България. С обявяването на Вилхелмщрасе против даването на Солун на България започна търсене на компенсация в Тракия, където се чертаеше бъдещата граница между България и Османската империя. Това означаваше да се тика България по-близо до Протоците, с което се предизвикваше недоволството и опасенията на Русия. На 11 март се състоя съвещание на посланиците, представящи Тройния съюз в Петербург, за съгласуване обща линия на поведение. И тримата се изказаха за енергична подкрепа на Румъния с цел откъсване на гр. Силистра. За да се избягнат разногласията, посланиците препоръчаха на своите правителства да обсъдят въпроса за обезщетяване на България по левия бряг на . Марица, от вливането на р. Еркене на юг до залива Херос [189].
Докато империалистическите сили режеха късове от българската държавна територия, живеещите в Румъния българи високо предупредиха какво очаква техните сънародници, ако сменят поданството си, принудени от „стратегическата поправка”. На 15 март в София се проведе учредително заседание на Изпълнителния комитет на българите от Румъния, който изготви, гласува и изпрати меморандум до министър-председателя.
От името на над 300 000 българи, живеещи и Румъния без право да се учат и молят на своя език, дори под забраната да се наричат българи, Изпълнителният комитет напомни за съществуването на чисто български селища. Само около Букурещ, Крайова, Александрия и Турну Мъгуреле се наброяваха повече от 90 български села, основани преди векове, „без да говорим за компактното чисто българско население около Тулча и Бабадаг”. В румънската официална статистика по преброяването българите не съществуваха, защото се даваха сведения само за поданство и вероизповедание. Новородените се записваха насилствено в актовете за раждане като „румънци”. Така стоте хиляди българи в Северна Добруджа през 1878 г. румънските власти свеждаха до 42 000. Докато през 1878 г. само в Бабадагска околия имало 28 български училища и толкова черкви, през учебната 1912—1913 г. останаха отворени само три български училища — в Букурещ, Браила и Кюстенджа. Преименуваха се и се заграбваха български черкви, екзархистите се заставяха да стават патриаршисти. И след всичко това, изтъкна с възмущение Изпълнителният комитет, румънското правителство имало наглостта да иска права за цинцарите в Македония. Той настоя българското правителство да използува сгодния политически момент и да повдигне остро въпроса за възвръщане на отнетите права на българите в Румъния [190]. Меморандумът бе незабавно препратен на Данев.
В Букурещ се надяваха България да преглътне „горчивия хап” за две-три години поради големите придобивки на юг и широкия излаз на Бяло море. Майореску упрекна Калинков, че се отблъсва тяхната „протегната ръка”, когато други правят всичко, за да им се подаде същата ръка. Намекваше както за Османската империя, така и за съюзниците на България. При невъзможност „да ги огрее в Петербург относно Силистра” от румънските управляващи кръгове се очакваше или да предприемат насилствени стъпки въпреки волята на силите, или да се свърши всичко с една „ефимерна гюрултия”. Във всеки случай Калинков предупреди своето правителство да бъде готово да посрещне всяка „неопределена евентуалност”. Опасността нарастваше поради постоянните старания на съюзниците да използуват спора и да привлекат Румъния в предстоящото разделяне на освободените земи. Коромилас призна заплашително, че съществувало желание за съюз между Гърция, Сърбия и Румъния против България, ако тя не бъде по-отстъпчива при дележа [191]. Последвалите събития потвърдиха на дело тревожните сведения, постъпващи от различни източници.
Председателят на Народното събрание не бе допуснат до заседанията на конференцията, поради което се задоволи да се срещне с видни представители на меродавните среди, пред които защищаваше делото на България. В самото навечерие на конференцията той посети Певчески мост и държа „остър тон” на Нератов, критикувайки намерението да се „реже” от Южна Добруджа, и то без обезщетение със Солун. Данев разобличи и пред посланиците несправедливите румънски претенции, призовавайки към по-малко болезнена ампутация и с компенсиране на жертвата. Точно на място се отбеляза, че „възнаграждението” за разширението трябва да се заплати от всички държави, участнички в Балканския съюз. Гешов също телеграфира в Петербург, че ако се нанесе „ужасна рана” в Добруджа, преди се да видят придобивките от войната, това ще причини „ужасна пакост” [192]. И на позицията на русофилското правителство в България.
На 6 март генерал Димитриев бе посрещнат в Петербург от група генералщабни офицери, представители на Държавната дума и дами от благотворителния комитет, но от нито един представител на двореца или правителството. Освен неканен, гостът бе и твърде неочакван както за домакините, така и за българската легация. Бобчев бе доста недоволен от пристигането на специалния пратеник, „толкова неочаквано за дипломацията”, което могло да причини „пречки от високо деликатно естество”. Той се учуди от загадъчното обстоятелство, че генерал Димитриев напуснал София „скришом” дори от Неклюдов, а самият е оставен без никакво официално известие. Твърденията на Бобчев пред акредитираните в Петербург дипломати, че няма инструкции относно мисията на генерала, се поставяха под открито съмнение. В действителност той научи едва от царския пратеник накратко за същността на неговата задача: „да говори по разграниченията със Сърбия и Гърция, особено със Сърбия, и за това, как да се ликвидира с Турция в Европа — чрез намесата на Русия”. Пълномощният министър не скри неверието си: „Всичко това ще се посрещне тук с удивление” [193]. Въпреки яда си той веднага отиде при Сазонов, за да ходатайствува за аудиенция при императора.
Николай II никак не се разнежи от предадените му сърдечни поздрави и произнесе три пъти рязкото „не” на Фердинандовите молби. Отказа да даде съгласието си за влизане на българските войски в Цариград, отхвърли дори демонстративното съдействие на руския черноморски флот с натоварване на 8-и одески корпус по корабите и не възприе бъдещата граница в Тракия да минава по линията Мидия — Родосто, макар и в пределите на бившия Одрински вилает. Руският самодържец погледна внимателно картата с нанесеното предложение и едва се съгласи да „отстъпи” няколко километра на изток от правата линия Мидия — Енос [194]. Той гледаше на тази линия като на „бъдеща граница” между Русия и България, поради което бе настроен твърде скъпернически. Въпросът за Цариград и Протоците се смяташе за преждевременно поставен — „не бил назрял за разрешение”, защото заплашвал да предизвика всеобща война, за която Русия все още не била подготвена. Обиден, Николай II отклони предложението да приеме като „подарък” от български ръце Цариград, където се кръстосваха големите интереси и на другите велики сили. Той нарече заветния град „вредителен за България” и настоя да бъдат прекратени военните действия на Чаталджа и Булаир [195].
–––––––––––––––––––––––––––
134. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 321, 323; ДПИК, т. 1, с. 317; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 2, с. 417—418; В. Мир, № 3816 2. III. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 123-125; PRO, FO, Political 3711918, p. 3; BD, V. 9, P. 2, p. 546, 551, 582.
135. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 711; а. е. 16, л. W3; БИА, ф. 15, а. е 1680, л. 34—35; ф. 255, а. е. 5347, л. 1; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 84—86; OUAP, Bd. 5, S. 1070—1071.
136. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 20; ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 43; ЦВА, ср. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 42—43, 48.
137. Българска военна история… Т. 2, с. 564—569, 573—574.
138. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 6; Иванов, Н. Балканската война…. с. 280; PA. AA., Turkei 203, Bd. 14, Dok. No 163, Bl. 1.
139. Иванов, Н. Балканската война… с. 282; Ганчев, Ал., цит. съч., с 192—193
140. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 21, 29, 42—43; БИА, ф. 255, а. е. 3944, л. 1—4; ДПИК, т. 1, с. 317—318.
141. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 163—165; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 12.
142. В. Мир, № 3825, 11. III. 1913.
143. ДПИК, т. 1, с. 318—319.
144. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 99.
145. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 30—31; Българска военна история… Т. 2, с. 575—576.
146. Пак там, л. 26.
147. ЦДИА, ф 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 108, 118; ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 80; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 4; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 261, p. 228.
148. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 473—474.
149. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 831, л. 3.
150. Българска военна история… Т. 2, с. 576—577; Жеков, Н., цит. съч., с. 250-251.
151. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 9; Иванов, Н. Балканската война…, с. 286.
152. Българска военна история… Т. 2, с. 577—578.
153. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 203—204; В. Мир, № 3834, 20. III. 1913; Христов, Ат., цит. съч., с. 285—295.
154. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 278—280.
155. Пак там, л. 281—291, 298, 306; Иванов, Н. Балканската война…. с. 291—298.
156. Пак там, л. 309—312.
157. Пак там, л. 320—323.
158. Пак там, л. 326.
159. Пак там л. 339—341, 348; В. Мир, № 3886, 16. V. 1913.
160. ЦДИА, ф. 568. оп. 1, а. е. 862, л. 32.
161. Пак там, л. 63; Иванов, Н. Балканската война… с. 304—305.
162. Иванов, Н. Балканската война… с. 306—307; В. Мир, № 3885, 15 V 1913; PA AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 169, Bl. 12—15.
163. ЦВА, ф. 317, оп. 2, a. e. 17, л. 373, 379.
164. Иванов, Н. Балканската война… с. 308—311, 319.
165. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а, е. 3, л. 86; а. е. 5, л. 205-206; Иванов, Н. Балканската война… с. 332-335.
166. Пак там, ф. 317, оп. 2, а.е. 17, л. 409; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 60, л. 6; а. е. 62, л. 19.
167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 153; ДПИК. т. 1, с. 319.
168. БИА. ф. 15, а. е. 2829. л. 42; ДПИК, т. 1 с. 319-320
169. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 46; ЦВА. ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 185; БИА, ф. 15, a. e. 11, л. 57; В. Мир, № 3829. 15. III. 1913.
170. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 23—24; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 317-318, 321-322.
171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 18, л. 30, 221-222, 242, 247.
172. Пак там, л. 264. 278—279, 294—295; Българска военна история… Т. 2, с. 582-583.
173. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 4, л. 136; ф. 50, оп. 2, а. е. 27, л. 26.
174. ДПИК, т. 1, с. 417—419; Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 197—198.
175. ДПИК, т. 1, с. 419-421.
176. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 78; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 5
177. ДПИК, т. 1, с. 421.
178. Пак там, с. 421—423.
179. Пак там, с. 995, 997, 1002—1003, 1006; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1214, л. 156; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 10—11.
180. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 22—23, 41, 45; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 141; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 644.
181. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 25—26, 77; В. Воля, № 239, 13. XI. 1913.
182. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 286, 288—289; ДПИК, т. 1, с. 750— 751; Калинков, Г., цит. съч., с. 179; OUAP, Bd. 5, S. 977—978; АМАЕ, DPC, Serie D—38— 1a, Turquie N. S., Vol. 260, p. 44—45, 51—52, 141—142; Vol. 266, p. 170.
183. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. е. 1366, л. 92—94; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 259, л. 1—10; ф. 51 к, оп. 1, а е. 16, л. 6; ДПИК, т. 1, с. 748—750, 753.
184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2. а. е. 1366, л. 15, 36, 61; ДПИК, т. 1, с. 752; В. Мир, № 3817, 3. III. 1913.
185. Пак там, л. 68, 77.
186. Пак там, л. 8.
187. Пак там, л. 102.
188. Пак там, л. 114; ДПИК, т. 1, с. 754.
189. OUAP, Bd. 5, S. 1023—1024; GP, Bd. 34, S. 577—578; Feldmarschall Conrad, Op. cit., S. 210—211.
190. В. Мир, № 3832, 18. III. 1913. Чрез делегати и мемоари добруджанци настояха „правителството да стори всичко възможно да не позволи на Румъния да заграби тия чисто български краища”: „Ние искаме и сме решени да си останем българя.” На 27 март 1913 г. в Силистра се стече многохилядно събрание, гласувало телеграма до правителството, в която се изтъкна, че добруджанци за юначните си синове „готвят триумфални арки, а не вериги”.—Пак там, № 3818, 4. III. 1913; № 3823, 9. III. 1913; № 3842, 29. III. 1913.
191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 30; ДПИК, т. 1, с. 751—753. 756.
192. ДПИК, т. 1, с. 756—757; Данее, Ст. Моето участие… с. 422; Калинков, Г., цит. съч., с. 292; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 95.
193. БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 30—31.
194. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 52; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 32;. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 90—91; Коларов, Н., цит. съч., с. 70.
195. БИА, ф, 14, а. е. 4188, л. 45—46; а. е. 4883, л. 139—140; Иванов, Н. Спомени… с. 372; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 155—163; BD, V. 9, Р. 2, р. 689— 690; Nekludoff, A., Op. cit., p. 126—128. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 09:49
БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ВРЕМЕННО СЕ ПРЕКРАТЯВАТ
С превземането на Одринската крепост България стъпи върху върха на славата. За нея се заговори и в най-отдалечените страни, докъдето достигаха новините на телеграфните агенция и големите вестници. Българските войници и офицери доказаха по блестящ начин, че спирането пред Чаталджа не бе закономерно явление, и с оръжието си подостриха перата на дипломатите. Падна и последната преграда пред победоносния мир. За Портата остана утешението, че досега „Одрин спаси Цариград” [196]. Задължение на българската външна политика бе да прибере плодовете на победата на сигурно място, и то колкото се може повече и по-бързо, защото още не бяха разделени и към тях посягаха хищни ръце. За изпълнението на тази изключително трудна задача се изискваше трезв разум, умерени желания и чувство за такт пред великите сили. Меродавните политически и военни фактори бяха длъжни да действуват в пълно единодушие, за да не се предостави пролука за възползуване от противници и съюзници. Всяко главозамайване щеше да доведе до главоразбиване.
Огромният успех дойде тъкмо навреме, за да заглади нововъзникналото търкане между двореца и Главното командуване. Генерал Савов се сети със закъснение да напомни за правата си. За да оправдае внезапното отпътуване на генерал Димитриев от фронта за София, Фердинанд нареди на генерал-адютанта Петър Марков да пусне съобщение във вестниците: „В Димотика се състоя военен съвет, който разиска важни въпроси, и генерал Радко Димитриев е дошел в София да иска мнението на главнокомандуващия.” Засегнат от незнанието относно мисията в Петербург, помощник-главнокомандуващият заповяда на столичния комендант полковник Бонев да обнародва следното опровержение: „В българската войска няма, както някога в австрийската, дворцов военен съвет. Българската войска има своя началник, който сам направлява нейните действия и отговаря за делата си” [197].
Учуден от дръзкия език, комендантът предаде телеграмата на министъра на войната, който я задържа по политически съображения — за да не се издава истинската цел на повикването. Тогава генерал Савов заплаши полковник Бонев с даване под съд за неподчинение във военно време и той представи копие от телеграмата в двореца. Фердинанд реши, че опровержението не бива да се обнародва, но това стана за негово дълбоко огорчение: „Какво понятие ще има след това софийският комендант за авторитета на главнокомандуващия?” На 13 март помощник-главнокомандуващият си подаде оставката: „На мене не остава (нищо — б. а.) освен, за да защитя авторитета на положението, което заемам, най-покорно да помоля Ваше Величество да благоволите да ме освободите от командуването на армията и длъжността Ваш помощник” [198]. Но за победи не се приемаха оставки.
Царският гняв отново се разпали, когато узна, че по заповед на генерал Савов е организиран специален влак за пътуване на военните аташета до Одрин, „нещо съвършено невероятно и недопустимо”, което не можеше да си позволи и правителството. На 13 март вечерта Фердинанд телеграфира ядосан на непослушния помощник: „Виждам, че търсите причини, за да се разделите от мене, Ваш шеф и благодетел. Още един път Ви съветвам да не сторите това, което ще бъде фатално за Вас във всяко отношение. Пристигам в Одрин нощес, гдето заповядвам да се явите при мен.” Последното изречение обаче съдържаше и частица молба: „Напротив, бъдете внимателен, благоразумен и верен на мене, особено в тия моменти и не отравяйте моята радост за славното падане на Одрин” [199]. Генерал Савов бе прекалено необходим на царя, за да се разделеше с него, преди да замлъкнат напълно оръдията. И трябваше да се убеди, че един подведен под съдебна отговорност генерал не е играчка за честолюбив монарх.
„Големеят дефект” на Главното командуване според генерал Савов се състоеше в липсата на „твърда власт”. Царят използуваше „търканията” между Савов и Фичев и по политически съображения оставяше положението неопределено — „да няма лице с достатъчен авторитет и престиж начело на войската, да има две лица, които да се карат и да си оспорват правата, да не би да се съгласят помежду си” [200]. Вместо като държавен глава да уреди разпаленото съперничество, той го поддържаше егоистично.
Отношенията между главнокомандуващия и неговия помощник се опънаха още повече, след като генерал Иванов донесе направо на царя за превземането на Одринската крепост и напомни за колебанията на генерал Савов. Помощник-главнокомандуващият застигна царя при разрушения мост на Арда, където пред очите на смаяната свита се разигра невиждана сцена: „Вие какво търсите тук, Ваше Величество?” Отговорът заслужаваше удивителната: „Дойдох да влезем в Одрин!” И последва остра забележка: „За мен, Ваше Величество, Одрин не е паднал, защото аз нямам още никакво съобщение за това, и ако е паднал, то аз Ви съветвам да не влизате в града, защото там, вероятно, сега е голяма бъркотия и не е изключено да стане някоя неприятност за Вас.” Царят упорито държеше на своето и дръзкото пререкание продължи половин час [201]. Пристигна генерал Иванов и автомобилната колона се отправи към града.
За отбелязване е, че генерал Фичев се чудеше как генерал Савов си позволява да пъди царя, защото „няма работа” в Главната квартира. Генерал Кутинчев възрази: „Прав е (Савов — б. а.). Височайшите особи, които не носят отговорност за командуването, трябва да са далече от щаба” [202]. Мнение, останало записано в дневника.
Генерал Савов можеше да бъде и злопаметен, понеже отказа на Фердинанд да предаде заповед по действуващата армия във връзка с предстоящото тържествено влизане в Одрин, за да не се насърчи „една крайно осъдителна, от гледна точка на субординацията, политика на командуващия 2-ра армия”. Тъй като генерал Иванов бе докладвал направо на царя за падането на крепостта, то височайшата телеграма трябваше да се изпрати до него, а той да я обяви само по войските, превзели крепостта. Помощник-главнокомандуващият постави условието, ако монархът иска да оповести по цялата действуваща армия великото събитие, то да се обърне към него с благодарствена телеграма, в която да се отдаде „всекиму — заслуженото”. Това означаваше да се признаят и заслугите на Главното командуване, претеглило и осигурило успеха. Все пак генерал Савов поздрави войските чрез генерал Иванов, комуто, сърадва „другарски за отличния резултат” [203].
Тържественото влизане на царя в Одрин начело на войските се отложи от 17 за 24 март като „много прибързано и не безопасно”. Но и на новата дата то не се състоя, за да бъде отменено от генерал Савов „до второ нареждане”, т. е. за никога. Наистина въпросът не се изчерпваше с издигане арка на победителя, а трябваше да се въведе пълен ред в освободения град. Помощник-главнокомандуващият обаче намери в провалянето на честолюбивата царска мечта малко удовлетворение за нанесената обида. Фердинанд пък подписа указ за обнародване на обвинителния акт срещу стамболовистките министри [204]. Така щеше да обуздае непослушния си помощник.
Фердинанд разгледа следите от довчерашната ожесточена борба, мина с леката си кола през гъстите колони от пленници, прие парада на победителите и влезе в комендантството, където Шукри паша му предаде сабята си с думите: „Убедих се, Ваше Величество, че за българския войник непревземаема крепост няма.” Царят му я върна с похвални думи за упоритата защита [205]. Този великодушен жест напомни за Александър II и Осман паша след падането на Плевен. Всички паши бяха „вежливо” откарани в София.
Промяната в театъра на военните действия налагаше нова среща между министри и генерали в Караагач, поради което помощник-главнокомандуващият на 15 март отправи поканата: „Нужно е да ги ориентирам (министрите — б. а.) в положението, което се създава за нашата армия след падането на Одрин, за да го имат предвид при своите политически комбинации.” Царят не възрази. Министерският съвет прие с облекчение поканата, защото закипялото въодушевление „да се сгази след Одрин и Чаталджа” и предположението, че Фердинанд ще иска да върви напред заради Родосто, тревожеха отговорните политици. Въпреки неумолимото повтаряне на силите: „Стига един портиер на Мраморно море” [206]. По-точно на Протоците.
Овладяването на Одринската крепост би трябвало да донесе по-благоприятни условия за мир, но силите не проявяваха щедрост, приковали волята си на началната точка при Енос. Грей допусна оспорваната точка да се премести „някъде между Енос и Сарос”, но въпросът подлежеше на разискване в посланическата конференция. Макар Данев и Бобчев да бяха носени на ръце в Държавната дума, Сазонов държеше за предложената от „европейския концерт” граница в Тракия. Председателят на Народното събрание му заяви, че България няма да отстъпи „нито педя” от своето искане, което, ако не се приеме, няма да се възобновят преговорите за мир. При това границата трябваше да се прокара „в точност” [207]. В Певчески мост обаче ловко се възползуваха от едно добре дошло недоразумение.
Теодоров остави на Бобчев два проекта за бъдещата граница с Османската империя: № 1 Родосто — Мидия и № 2 „лъкатушната” Енос — Мидия, по водораздела през Сарай и Муратли, като се включат и градовете Кешан и Айробол. Проектите се държаха в строга тайна до получаване на царска заповед от София. На 6 март пълномощният министър запита министър-председателя може ли да връчи на Сазонов препис от втория проект и след последвалото разрешение стори необходимото. Той поддържаше, че минималното искане Енос — Мидия трябва да минава по стратегическите точки на водораздела, и отначало срещна разбиране. Но Данев предложи на Сазонов правата линия Енос — Мидия вместо Енос — Еркене — Мидия, разбирайки я като стратегическа. Руският външен министър се хвана здраво за недоразумението, понеже правата линия щеше да се възприеме от всички сили, и незабавно направи бързи постъпки в тази посока, добивайки съгласието на Европа и Портата. Бобчев не понесе упрека, че бил „напълно бос в дипломацията”, и заплаши, че „ще си вземе шапката” от легацията в Петербург [208]. Крещящото неразбирателство нямаше да се случи, ако двамата български представители действуваха единодушно и без да скриват директивите си един от друг.
Всички усилия за поправяне на грубата грешка отидоха напразно. Сазонов се вкопчи за изказаното от Данев желание „щото наместо линията Енос — Еркене — Мидия да се приеме правата линия Енос — Мидия”, въпреки че нейната 250 км дължина би била трудно защитима. Той отказа да направи нови постъпки пред силите, които възприели вече изразеното българско искане, добавяйки натъртено: „Всички нови искания, които имат за цел приближаването към турската столица, бидейки противни на явно изказаните заявления на Русия, не могат да се приемат от нас.” На 17 март Сазонов предаде чрез Неклюдов, че правата линия Енос — Мидия е „последната отстъпка” от страна на „европейския концерт”, а искането за излаз при Родосто е недопустимо и ще срещне решителна съпротива. Фердинанд обаче възрази: „По този въпрос ще бъдем непреклонни” [209]. Правите линии се прилагаха като граници в Африка и Америка, но не бяха подходящи за Балканите.
Опитвайки се да окаже натиск в Петербург, Данев заплаши, че България може да задържи земите до линията Родосто — Мидия. Сазонов обеща да поддържа „всецяло” българския възглед по спора със Сърбия, като от „спорната зона” се даде Струга на България, а Дебър — на Сърбия. Председателят на Народното събрание възрази, че според договора Русия е „помирителка само от етнографическо гледище, защото според неговия дух съдбата на Македония се решава само в свръзка с оценката, която се дава на народностния облик на населението, живущо в нея”. Следователно „спорната зона” не можеше да се разпределя по друго мерило, за да не се „реже живата народна душа”. Данев настоя да се въздействува върху Атина за изтегляне на гръцките войски, нахлули на север и изток от Солун. Сазонов отбеляза, че щом България зае Одрин, не бива да иска и Солун, обаче поставен „съвсем натясно” от разгорещилия се събеседник, препоръча да се реши спорът в преки преговори без намеса на великите сили, чието мнозинство бе в полза на Гърция. Данев остана непреклонен: „И в такъв случай пак ще го вземем (Солун — б. а.), даже и против съединените сърби и гърци.” Министърът се намръщи подозрително: „Значи вие ги тикате съзнателно в обятията на Австрия.” Председателят на Народното събрание го успокои: „Не се безпокойте, нужните мерки са взети да се избегне това” [210].
Данев продължи да недоволствува и пред Коковцов, че на България не се позволява да обере всички плодове в Тракия, откъсват й земи в Добруджа и в разрез с договора се прави от „спорната зона” „подарък на сърбите”. Тези удари щели да възмутят българския народ, който „не ще се поколебае да прибегне към най-крайното средство, за да запази своята тъй безогледно потъпквана кауза” [211]. Окрилящата одринска победа направи непредпазлив видния русофил, което му навлече подозрения и в Петербург.
Министерският съвет се поуспокои след слуховете, че „се готви нещо” на Чаталджа и Булаир, едва когато на 17 март вечерта узна мнението на генерал Савов: „Със завършването на одринската операция трябва да се бърза да се тури край на войната.” Помощник-главнокомандуващият се опасяваше: „Да не би от бавното водене на операциите отново да се изгуби тоя блестящ ефект, който превземането на Одрин произведе, та отново да става нужда да даваме подкрепа на политиката и да прибягваме към нови решителни действия, които от гледна точка на нови териториални придобивки ще да бъдат безпредметни.” Снабдяването не бе подготвено за лятна кампания, а и задържането под знамената на селяните в най-усилното за тях време щеше да се отрази вредно върху духа на армията, която „даде всичко, каквото можа”: „Всичко това налага едно по-бързо пристъпване към сключването на мира” [212]. Трезви разсъждения, забравени твърде скоро от първия генерал на действуващата армия.
Правителството изрази пълно съгласие с внимателно изслушаното мнение, защото „никаква полза не може вече да има от каквито и да било операции към Чаталджа и Булаир”: „Жертви безполезни ще се дават, без да може да се добие някакъв резултат. Направеното досега е достатъчно, за да ни даде пълна възможност да наложим на неприятеля един достоен и износен за нас мир… До дохождането ни (в Одрин – б. а.) недейте решава, молим, никакви нови операции.” Молбата не бе чута в Главното командуване, понеже закъсня. Царят поддържаше генерал Савов поради отново станалите им „тъждествени” възгледи: „Няма нужда да се сърдите, че да ме обсипвате с обиди” [213].
Същия ден, 17 март, в 11,55 ч. генерал Савов издаде директива № 22, по силата на която „с падането на Одринската крепост центърът на тежестта на операциите се пренася на Чаталджанския и Галиполския фронтове”. Предните части на съединените армии се утвърждаваха на заеманата позиция пред вражеските укрепления на Чаталджа. 2-ра армия съставяше маневрените войски, съсредоточавайки се на линията Чорлу — Черкезово. Най-важна бе третата точка: „4-а армия да вземе всички подготвителни мерки за атакуването на Булаирската укрепена позиция, за която цел с пристигането на назначените подкрепления (обсадната артилерия) ще последва особено разпореждане.” Със заповед № 154 8-а тунджанска дивизия се прехвърли побригадно в Кавала, Сяр и Дойран, а двете сръбски дивизии поеха обратния път към родината [214].
Главното командуване виждаше необходимостта да се засили военното присъствие в Македония, но не можеше да отклони вниманието си от Тракия, където се решаваше войната. Възложената задача имаше изключително политическо предназначение: „Да се прави демонстрация с настъпването към Чаталджа за изтръгване по-добри условия за мир.” Полковник Тантилов подразбра така спотаените намерения: „Както се вижда, демонстрация или действителност, Главното командуване има намерение да отива в Цариград” [215]. Освободените сили на 2-ра армия се насочваха заедно с тежката артилерия срещу укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, в непосредствена близост до Протоците.
Дълбоко в себе си генерал Савов таеше нов стратегически замисъл, скрит дори от повечето му сътрудници в Главната квартира. Теодоров го узна пак чрез майор Н. Начев, който съобщи на 17 март съвършено поверително: „Сега генералисимусът готви превземането на Галиполския полуостров, тъй че в скоро време ще бъдем господари както на него, така и на Дарданелите” [216]. Следователно имаше за какво да се бърза със съвещанието в Одрин.
Колко опасности съдържаха подобни горещи желания, подсказа острото предупреждение на Сазонов от името на Николай II: „Ако отидете оттатък Чаталджа, вие ще срещнете не само Турция, но и великите сили. Не си играйте с Цариград и Дарданелите, защото ще се изгорите!” Въпросът за тяхното завземане не бе още „узрял” [217]. Главното командуване не можеше да се прави, че не знае за становището на „европейския концерт”.
Генерал Димитриев бе обсипан с възторжено внимание в Петербург и взе участие в славянофилските демонстрации, които не допаднаха на управляващите кръгове. На 17 март Сазонов прие Данев и Димитриев. Той бе много ядосан от „генералската тактика” на появяване на митинги, усложняващи отношенията на Русия с Австро-Унгария. Дворцовите „германофили” бяха толкоз влиятелни, че можеха да навредят на българското дело. Нападките на руското обществено мнение срещу въздържаността на правителството засягаха лично императора. Бобчев докладва в София, че меродавните среди на Нева са против сегашното изостряне на източния въпрос, което ще намеси и другите сили в неговото ненавременно за Русия разрешаване: „Дворцовата клика е за мир на всяка цена” [218]. Поне през 1913 г., защото през следващата година Русия бе хвърлена в катастрофата на голямата война.
Неканеният гост стана нежелан, защото прекали в своята словоохотливост. Сазонов поиска от българската легация да опровергае, че генералът „имал за мисия да урежда с русите съдбата на Цариград”. На 18 март командуващият 3-а армия бе тържествено изпратен от славянофилите с „ура” и занесен на ръце до вагона. Освен Данев и Бобчев на гарата се появи и генерал Жилински. Дворецът и правителството пак пропуснаха да бъдат представени, за да не подчертаят политическия характер на мисията. Съюзниците на България следяха с безпокойство пребиваването на известния генерал и зачестиха изпращането на „нови ходатаи” в Петербург. Силите на Тройния съюз пък се усъмниха, че Русия не спазва възприетия от „европейския концерт” принцип да се избягва пряката намеса във войната [219].
За пръв път български военачалник се отдели от бойното поле и посети столица на велика сила. На 27 март генерал Димитриев докладва на генерал Кутинчев, че се е завърнал от „задграничната командировка” и поема командуването на поверената му армия. Той не спотаи неудовлетворението си, че Фердинанд му възложил да изпълнява мисия, предварително обречена на неуспех, или направо бил „проводен за зелен хайвер”. Командуващият допускаше нарочно отдалечаването му в чужбина, за да го отстранят от действуващата армия и да го изложат с дипломатическа несполука [220]. Генерал Димитриев почувствува на свой гръб, че схватките на дипломатическото поле не бяха по-малко ожесточени от тези на бойното поле, обаче при провал жертвите не падаха около зелената маса, а пак на фронтовата линия. Дипломацията позволяваше да се стреля и в гърба, което смущаваше рицарските разбирания на генерала.
Управляващите кръгове в Белград посрещнаха превземането на Одринската крепост „със завист и злоба”. Те забраниха да се печатат съобщенията на БТА, вместо които се пускаха в ход безочливите фалшификации, че сръбските дивизии решили съдбата на Одрин и били пленили Шукри паша [221]. За жалост тели необосновани измислици се разпространиха и в чуждите вестници, заплащани щедро със злато.
В Народното събрание се отправиха остри запитвания поради опасението, че „днешната лъжа утре ще бъде история”. По молба на правителството генерал Иванов в качеството си на командуващ всички съюзнически войски около Одрин написа доклада „Разяснения за възстановяване истината по атаката и превземането на Одрин”, с който документирано се опровергаваха злоумишлените заблуждения на сръбската пропаганда. „Историята — изтъкна той — обаче не търпи неверни факти, а търси всякога истината, която да бъде потвърдена с неопровержими документи.” Преди всичко генерал Иванов припомни основното правило, че всяка крепост или укрепена позиция „не се атакува от всички страни еднакво, а се избира някой участък, гдето се групират всички средства, за да се осигури успехът на този участък, отгдето този успех да може да се разпространи по останалите участъци”, имащи задачата да демонстрират. Последните трябваше да не позволят на противника да съсредоточи значителни отбранителни средства на избрания за атака участък и да не узнае навреме „где ще бъде нанесен ударът”. На избрания за атака Източен сектор се съсредоточиха „изключително български войски”, а ролята на другите сектори, където бяха разположени и двете сръбски дивизии, „остана демонстративна” [222]. Думата „демонстрация” най-много засягаше сръбското честолюбие, но това не означаваше бездействие, а, напротив — необходимо съдействие, за да се попречи на неприятеля да отгатне истинското намерение на атакуващия. Сръбските части не атакуваха, а демонстрираха и не превзеха нито един форт до пробива, извършен на Източния сектор.
Ключът на крепостта бе изтръгнат с овладяването на укрепленията Аджийолу и Айвазбаба, откъдето се въздействува в тил и фланг на останалите фортове на Източния сектор, чиято съпротива стана невъзможна. В 9,30 ч. българските войски влязоха в града и започнаха да обезоръжават бягащите бранители на превзетата крепост. Към 10 ч. защитниците на фортовете по другите сектори взеха да ги напускат и да се предават без никаква съпротива. Изводът на генерал Иванов последва съвсем логично: „Ако следователно” става дума за превземане, то това може да се отнесе само към фортовете на Източния сектор, а всички други се заеха, защото турците след превземането на Източния сектор и завземането на града и мостовете от войските на Източния сектор не бяха в състояние да се съпротивляват, особено като хвърлиха във въздуха складовете си с бойни припаси, запалиха брашното си и застреляха конете си” [223].
Премеждията на бившия комендант не завършиха с пленяването му. Въпреки изричната заповед на генерал Иванов да не се минава фортовият пояс, една рота от сръбския 20-и полк, подсилена с кореспонденти и фотографи, се озова пред форта Хадерлък между 15 и 16 ч. на 13 март. Натовареният да въведе ред в объркания град генерал Вазов погледна снизходително на нарушението и дори възложи на сърбите да охраняват квартирата на Шукри паша [224]. На никого не минавало през ума, че жадни за слава, съюзниците ще „пленят” повторно предалия се комендант. Това, което не направи генерал Тодоров с Тахсин паша, макар да му се полагаше по правилата на войната да го стори.
Генерал Иванов уточни числеността на двете сръбски дивизии, които по списък наброяваха 47 000 души, но като се извадеха нестроеваците и болните, връщани обратно в Сърбия, оставаха 32 000 войници и офицери с 98 оръдия и гаубици. Докато 2-ра армия наброяваше 105 000 души, от които 88 000 бойци на предната линия с 342 оръдия и гаубици. За превземането на крепостта българската армия даде 1298 убити и 6655 ранени. Жертвите на сръбските войски са значително по-малки: 274 убити и 1173 ранени [225].
Езикът на цифрите, когато те са действителни, не търпи никакви възражения и извъртания. Генерал Иванов обаче не бе лековерен: „От горните факти любителите на истината ще направят своите справедливи заключения. Надявам се, че това ще бъде убедително и за шовинистите (великосръбските — б. а.), но ако и това не ги убеди в истината, не остава друго, освен да се съжалява и остави на историята, която, като използува по-широко официалните документи, да каже своята дума” [226].
На 27 март Шукри паша заяви на Неклюдов, че се е предал на българите. По думите на Гешов в специално разпратено окръжно руският пълномощен министър телеграфирал „това признание на своето правителство, за да опровергае, както е казал сам, една ненужна и на нищо неоснована лъжа” [227]. Ето и самата декларация на пленения комендант, предназначена за печата: „На 13 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Илдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските от Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейб-гвардейския на Негово Величество полк, който престоя при мене около един час. След това аз заедно с двама офицери от гвардейския полк заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града, явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов, в един автомобил, се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях” [228].
Двама сръбски офицери разговаряха с Шукри паша три часа след неговото пленяване и когато той ги предупреди, че е пленник на българските войски: „Сърбите още не бяха успели даже да завладеят предните ни позиции откъм запад” [229]. Единият от тези сръбски офицери, майор Милован Гавраилович, оповести на света, че бил „пленил” Шукри паша, което се подхвана настървено от сръбската пропаганда. Най-острото обвинение, което може да бъде направено от българска страна, се съдържаше в признанието на Али Сабри бей, началник на Източния сектор от фортовия пояс, че сърбите се споразумели с турците „да не стрелят при щурмуването на Одрин” [230]. Това просто не беше за вярване, ако не последваха и други несъюзнически прояви.
И след падането на Одрин Гешов продължи да храни празни надежди, че сръбското правителство ще оттегли искането си за ревизия на договора. Вместо да връчи готовия писмен отговор, на 18 март той нареди на Тошев да отбележи пред Пашич, че неговото правителство „не може по никой начин да сподели този възглед”, изложен в писмото от 16 февруари. Военната помощ в Тракия не е оказана извън договора и за нея не може да се иска териториално възнаграждение в Македония, а в договорните документи „нийде не се споменава нито Адриатическо море, нито Одрин”. Този кратък извод бе съобщен от Тошев на Пашич, който поиска препис и остави отговора без последствие [231]. Българският дипломатически представител затъваше в неверие: „Истината продължава да се разпъва на кръст от най-високо място… Впечатлението ми е, че Сърбия и Гърция желаят продължението на военните действия с цел да се омаломощаваме и да не можем да дадем на войските си друго предназначение” [232].
* * *
Тъй като отговорът на съюзниците се забави, а Портата прие посредничеството, посланиците в Цариград връчиха на 18 март колективна нота на принц Саид Халим, в която предлагаха следните предварителни условия за мир: границата на Османската империя в Европа се теглеше „по права линия от Енос до Мидия”; всички територии на запад от нея се отстъпваха на Балканския съюз, без Албания, чието разграничение и управление силите си запазваха правото да определят; решението на въпроса за Беломорските острови се предоставяше на „европейския концерт”; Портата се отказваше напълно от Крит; силите не гледаха благосклонно на искането за военно обезщетение, но допускаха делегати на воюващите страни да участвуват в международната финансова конференция; военните действия се прекратяваха веднага с приемането на предварителните условия [233]. А те се различаваха от тези, които съюзниците предложиха. Младотурското правителство прие условията на силите, за да се засили техният натиск върху Балканския съюз.
Фердинанд бе вбесен от недопускането до Мраморно море, изказваше се остро срещу Петербург, напъваше, крайно войнствен, да пробие Чаталджанската позиция. Теодоров положи доста усилия да го успокои, за да председателствува разположен Коронния съвет на одринската гара Караагач. Мислите на генерал Савов вече летяха към Македония, така че в себе си не бе за усложнения около Родосто, които биха „изцяло преметнали” руската политика на страната на Сърбия [234].
Съвещанието се състоя на 21 март 1913 г. от 11 до 14,30 ч. в щабния вагон на помощник-главнокомандуващия. Министър-председателят направи изложение по международното положение на страната и от името на правителството заяви, че щом великите сили дават „стратегическата линия Мидия — Енос” и обезщетение, трябва да се сключи мир: „Никакъв опит да се не прави за отиване в Цариград.” Руското правителство обещавало точно изпълнение на договора със Сърбия. Свободните войски да се прехвърлят в Македония, да се покаже твърдост пред несъюзническите попълзновения, но без предизвикателства: „Да се приеме арбитражът и с Гърция, тъй като инак ще да се бием не само с гърци и сърби, но и с румънци и турци” [235]. Данев отсъствуваше и не чу предупреждението.
Царят бе много лошо настроен против гърци и сърби, ругаеше „отцеубиеца” Костантинос, при което Абрашев отбеляза, че не бива да се бърза с „хващането за косите”, за да не извлекат други ползата. Тогава Фердинанд заговори за остров Самотраки, представляващ част от Одринския вилает, и забелязвайки усмивките на министрите, сърдито спря: „Вие не вземате за сериозна думата на царя!” [236]. От Главното командуване само полковник Нерезов го поддържаше енергично по този въпрос. И излезе в обкръжението на генералите Савов и Петров, без да задържи министрите на обед във вагон-ресторанта. Добре че генерал Иванов се оказа любезен домакин.
На присъствуващите направи впечатление хладното държане на монарха към Гешов и особено към генерал Никифороф, на когото дори не подаде ръка. Той отхвърляше всяка миролюбива отстъпчивост пред съюзниците. На допитванията си до Генадиев и Радославов за съставяне на „всепартийно правителство” получи отрицателен отговор: „Царят трябва да знае„ че ако допусне да завърши войната без владението на Скопие и Одрин от България, той не ще може да задържи българската корона на главата си” [237]. Подобна дързост нямаше да бъде простена, ако не бе погалила царските уши.
Твърде красноречиви са телеграмите на полковник Жостов до Гешов и Данев от 21 март, в които им предвещаваше „престъпление спрямо поколенията и нова България”, ако не бъде осигурена „една добра граница (южно от р. Еркене — б. а.), която за дълго време да гарантира мирното им развитие”. След основно проучване на място той настоя по военно-стратегически съображения на линията планината Курудаг — Чорлу — Черкезово — Мидия, особено Чорлу: „Армията е готова да Ви подкрепи” [238]. Заобиколен от такива съветници, Фердинанд телеграфира на Данев, че след бляскавата победа на бойното поле следва да се постигне подобна и на дипломатическото поле: „Никому да не се отстъпва нито педя българска земя.” Желание на „целия български воюващ народ” [239]. Всеки държавник би се замислил над това заклинание.
Намериха се и дипломати като Маджаров, който подчерта дебело, че „продължаването на военните действия и държането на войските ни при Чаталджа е не само безполезно, но и много вредно за народното ни дело”: „И гемиджийско въже не трябва да се опъва докрай… Какво може да очакваме на Чаталджа, след като сме се съгласили на линията Мидия — Енос.” Дочуваното намерение на военачалниците да атакуват отново Чаталджанската позиция се нарече „фатална грешка”, изгодна само за сръбските и гръцките окупатори в Македония, с които тепърва предстояха разправии [240].
Наложи се Станчов да опровергае чрез френските вестници, че „Русия ни забранява да вземем Чаталджа от страх. да не се явим пред Цариград и да не се установим безвъзвратно на Мраморно море”. Макар Изволски да го предупреди изрично: „Там никой няма да ви допусне!” Пълномощният министър посъветва правителството да не разисква по мира, преди великите сили да обещаят „черно на бяло”, че Портата ще изплати обезщетението, а международната финансова комисия да се занимае само с размера на сумата и да определи припадащата се част от отоманския дълг [241]. Финансовите задълженият бяха чувствителната област на „европейския концерт”.
Още със завръщането си в София на 22 март Гешов помоли Неклюдов да телеграфира на Гирс „за едно фактическо спиране на военните действия”. Руският посланик в Цариград веднага се свърза с Махмуд Шевкет паша, който обеща да даде нареждане на Изет паша да „пази всичко в голяма тайна”. Но самото спиране на огъня щеше да предизвика общественото внимание. На 23 март Гешов отправи този въпрос за решение в споразумение между генерал Савов и Изет паша, молейки за царското одобрение. В същото време помощник-главнокомандуващият заповяда войските на 2-ра армия най-късно до 28 март да се съсредоточат в определения район зад Чаталджанския фронт предвид „крайно деликатното политическо положение” [242].
Едва на 23 март сутринта след продължителна размяна на мисли по колективната нота от 9 март и след превземането на Одринската крепост Гешов връчи на пълномощните министри на великите сили съюзническия отговор. Балканските съюзници приемаха условията за посредничество, но при следните резерви: при окончателното определяне на границата в Тракия линията, определена от силите, „ще се вземе като основа, а не като окончателна гранична линия”; границите на Албания да са предварително известни, като се съобразят с интересите на съюзниците; Беломорските острови да се отстъпят на съюзниците; спиране на бойните действия, щом се приемат така променените условия [243]. Добре бе известно, че Франция и Германия като главни кредиторки на империята щяха да бъдат най-много против изплащане на военно обезщетение и ще настояват най-усърдно да се изплатят частите от отоманския дълг.
Дипломатическите представители заедно излязоха за малко от Министерството на външните работи, за да се върнат и подадат нотата: „С цел да се дойде до спиране на военните действия великите сили заявяват, че правата линия Енос — Мидия трябва да бъде приета от съюзните държави и че разрешението на всички финансови въпроси ще бъде предоставело на техническата комисия в Париж, в която ще участвуват делегати на воюващите страни.” Министър-председателят отбеляза, че Българи-я държи на линията Енос — Мидия по водораздела и за признаване по принцип на военното обезщетение. Понеже нищо не се спомена за другите две условия, той посочи необходимостта от споразумение със съюзниците [244]. Новата постъпка на силите бе допълнение към колективната нота, направено независимо от закъснелия отговор на съюзниците.
Понеже великите сили си запазиха правото да се произнесат по съдбата на Беломорските острови, на 22 март Фердинанд изпрати окръжно до своите пълномощни министри в големите европейски столици с нареждане да предприемат подходящи ходове „да се отстъпи остров Самотраки лично на мене, като един вид подарък”: „С това силите ще ми направят едно голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен, а на България ще принесат една неоценима услуга, тъй като за владението на Дедеагач и Енос е необходимо Самотраки да бъде в наши ръце.” Това царско желание бе отделно от усилията на правителството за присъединяване на остров Тасос „като безусловно нужен за владението на Кавала” [245]. Тасос бе обещан от силите на България като разположен срещу Кавала. Самотраки се явяваше част от Одринския вилает и влизаше в Дедеагачката каза. По другите острови българското правителство се изказа в полза на Гърция, за да не търси и тя „обезщетение” в Македония.
Докато Министерският съвет се стремеше да прекрати военните действия, в чуждите вестници се появиха съобщения, че на 16 и 17 март се водили на Чаталджа успешни за турците боеве. Гешов поиска от генерал Савов да докладва: „Излишно е да Ви казвам колко съдбоносни са за успешното свършване на войната подобни несполуки, дори и незначителни да са те при голямата наша победа.” На 23 март помощник-главнокомандуващият препоръча: „Министерският съвет не трябва да се тревожи от лъжливите новини.” Той обясни, че във водените от авангардните дивизии на 11—13 март боеве с цел отвличане вниманието на противника и подпомагане на одринската операция е възвърната старата позиция при Чаталджа с изключение на силно укрепения участък Фанасакрис — Арнауткьой — Кумбургаз, охраняващ тактически важния мост при залива Бююкчекмедже. Подложена на кръстосания огън на полската, крепостната и корабната артилерия, 2-ра софийска бригада не можа да разкъса няколкото реда окопи, телени мрежи и фугасни мини. Генерал Кутинчев заповяда да се завземат по-предни изходни позиции, за да се подготви атаката на Чаталджанската позиция след падането на Одрин, тласна напред и главните сили, но не даде навреме гаубична артилерия на деснофланговата бригада. Въпреки упоритата вражеска съпротива през нощта на 15 срещу 16 март шопите овладяха укрепения участък Фанасакрис — Кумбургаз [246].
Неприятелското Главно командуване усети, че са прехвърлени войски от Чаталджа към Одрин и на 16 и 17 март атакува дясното крило на съединените армии, хвърляйки в боя и части от 10-и корпус. Енвер бей бързаше да настъпи, преди да пристигнат войските на 2-ра армия. 2-ра софийска бригада в състав 37-и и 38-и полк и само с една планинска батарея напред отблъсна редуващите се атаки откъм Арнауткьой, но до пристигането на подкрепления и гаубици генерал Савов разпореди загъване на фланга и заемане на височините при Ялос. Кръстосаният огън от корабната артилерия и от Арнауткьойския укрепен пункт нанасяше големи загуби. Когато помощник-командуващият се готвеше да хвърли в боя трите бригади, превозени от Одрин, той узна за „правата линия” на Сазонов и заповяда да се спрат настъпателните действия. Съвестта на командуващия съединените армии не можеше да бъде спокойна, нито облекчена с мъмренето, наложено за възразяване на генерал Тошев. Дори и с разделените по 60 войнишки кръста „За храброст” на рота. Жертвите от българска страна наброяваха 300 убити, 270 безследно изчезнали и 2100 ранени, а от врага се оставиха на бойното поле 2006 трупа [247].
Генерал Савов скри от правителството заповедта си от 23 март „да се определят позициите на обсадната артилерия за евентуалната атака на Чаталджанската позиция, а така също и колко обсадни батареи ще бъдат нужни за тая цел, за да се насочи превозката им от Одрин”. Той съобщи на генерал Кутинчев да има предвид, че „при атаката на Чаталджанската позиция решителният удар ще се насочи на участъка Каракол Нокта — Хамидие”. Политическото обяснение звучеше правдоподобно: „Да правим вид, че ще атакуваме Чаталджа, за да накараме руската дипломация да ги застави (турците — б. а.) по-скоро да сключат мир.” Подготвяната „чисто военна операция”, макар и подчинена на стратегическите съображения, можеше да бъде предприета единствено по изричното нареждане на правителството за разлика от началото на ноември 1912 г. [248] В случая натискът сполучи, но нямаше да се повтори след 16 юни.
Министерският съвет подозираше, че въпреки решението, взето в Одрин, Главното командуване подготвя нова атака срещу Чаталджанската позиция, с което се настройваха враждебно управляващите кръгове на Нева. Наложи се на 24 март генерал Савов да дава повторно обяснение, че никъде не е претърпяно поражение, допустимо „при отслабването на нашата Чаталджанска армия за интересите на одринската атака”: „Моля съветът да има предвид, че ние тук имаме много по-важна и по-сложна работа, отколкото да се занимаваме с писанията на разни кореспонденти, и го моля да има за основа нашите бюлетини и съобщения за меродавни.” Той раздразнено посъветва правителството „да развърже малко кесията”, защото Портата подкупвала вестникари из цяла Европа. Министър-председателят се задоволи да направи бележката, че нямало да се искат отделно сведения за бойните действия на Чаталджа, ако Главната квартира му пращаше редовно своите бюлетини [249]. За да не се стряска от превратно предадени новини в чуждите вестници.
Главното командуване прояви още едно незачитане на решение на Министерския съвет — поради голямата нужда от работна ръка да бъдат постепенно освободени опълченците от втори призив. Генерал Савов възнегодува, че ако се разпусне опълчението, то за тиловата служба ще се отвлекат 50 000 души от действуващата армия, и като се изпраща 8-а тунджанска дивизия в Македония, „на бойните фронтове ще станем по-слаби, отколкото сме били преди падането на Одрин, което аз в никакъв случай не мога да допусна”. Без да обръща внимание на критиката, правителството поиска само да знае в каква форма ще стане разпущането — дали във вид на частична демобилизация с доклад и указ, подготвени от него, или направо със заповед от Главното командуване. Министърът на войната на три пъти се обръща към Главната квартира с молба за демобилизиране на опълченците, одобрено и от Народното събрание по силата на чл. 23 от Закона за устройството на въоръжените сили. Постановлението не се изпълни от Главното командуване, понеже, „докато не се прекратят военните действия, никакви освобождения не могат да се допуснат”. После срокът се удължи: „Не е целесъобразно, нито в интереса на народната отбрана, преди да се подпишат прелиминарните условия за мира, да се издава указ за демобилизация” [250]. Самата дума демобилизация в смисъл на отпускане не допадаше никак на генерал Савов.
Най-сетне помощник-главнокомандуващият под нарастващото „наблягане” на правителството, сметнало въпроса на закон и чест, се съгласи да се извърши уволнението по молба на началниците на дивизионните области чрез полковите окръжия. В Министерския съвет бяха сигурни, че Главното командуване не би се държало толкоз нахално и надменно, ако не се ползуваше с благоволението на царя, който, недоволен от решението в Одрин, отиде демонстративно в Родосто. Гешов се готвеше да подаде оставка, щом правителството не успее да се наложи на Главната квартира да му „слуша думата”. Населението на Родосто, състоящо се от арменци, гърци и евреи, подаваше молби за включване в пределите на българската държава, обаче волята на силите бе съвсем друга. Генерал Савов не упорствуваше за излаз на Мраморно море, тъй като предпочиташе българските земи в Скопско и Югозападна Македония [251]. Въпреки проявяваното неразположение към русофилите Фердинанд не можеше да се раздели с тях, докато не завърши войната и Николай II произнесе своето арбитражно решение.
Високата порта се опита да представи нещата в благоприятна за себе си светлина. На 25 март Изет паша изпрати до генерал Савов писмо, според което Гирс предал молбата на българското правителство за преустановяване на военните действия. Следователно той твърдеше тенденциозно, че мирът се иска от българите, а не от Турция, което противоречеше на истината. Ето защо помощник-главнокомандуващият прецени, че така поставен, въпросът „ще се отрази зле при воденето преговорите за мира, като накара турците да мислят, че ние сме слаби, а следователно ще ги направи да бъдат по-упорити”. Министерският съвет напълно възприе мнението да не бъде отговаряно на писмото, а да се направят постъпки чрез Неклюдов. „За да се избегне всякакъв шум” при уговаряне спирането на бойните действия в Тракия, генерал Савов предложи руският пълномощен министър да съобщи в Цариград, че по взаимно споразумение между двамата главнокомандуващи началниците на авангардните съединения при Чаталджа и Булаир трябва да се срещнат и уговорят срока за прекратяване на военните действия и определянето на неутралната зона [252]. Не биваше да се дава възможност на съюзниците да хвърлят обвинение за нарушаване на военните конвенции, за да намерят някакво морално оправдание при неизпълнението на договорните задължения.
Очакван с голямо нетърпение, на 26 март Данев докладва в Министерския съвет за срещата си с Николай II, състояла се на 22 март. По отношенията между съюзниците височайшият арбитър казал натъртено: „Договорът е закон за страните и трябва да се зачете и изпълни.” Той признал правото на България да добие етническата си граница в Югозападна Македония, обаче за Солун се произнесъл в полза на Гърция. Председателят на Народното събрание си позволил да подкрепи мисията на генерал Димитриев: „Ако Русия иска, България може да вземе и да й поднесе Цариград.” Императорът само промълвил „не трябва, не трябва” и отклонил разговора в друга посока. Той предупредил България „да не ламип за Теснините”, които не й подхождали на международното положение [253].
Данев бе толкова впечатлен от царската сръдня за Родосто и Солун, че помоли чрез Гешов за аудиенция. Добрович прояви добрината да отклони свиждането: „В сегашното душевно настроение на царя не бих съветвал Данев да дойде на личен доклад при царя. Негово Величество царят следствие приемането от страна на правителството наложената от Русия граница Енос — Мидия е съвършено съкрушен и сломен, тъй щото появяването тук на господин Данев може би да има за последния нежелателни последствия” [254]. В гнева си Фердинанд посягаше понякога и към бастуна.
Министър-председателят пожела да бъде „в пълна хармония с държавния глава” и му обърна внимание, че не Русия налага граница на България, а България налага такава граница на Османската империя, за която в Цариград преди два месеца не искаха и да чуят. Да се упорствува за повече означаваше „да се въстава против Европа”, забраняваща излаза на Мраморно море; да се изложи на риск онова, което по право ни принадлежи в Западна Македония; да се изтощават силите, след като предстоят големи задачи в Македонки. Заключението поставяше монарха пред подранилия избор: „Подобна отговорност днешното правителство не може да поеме и то е дълбоко убедено, че Негово Величество със своята мъдрост не може в това отношение да бъде на друго мнение.” Министрите се надяваха Фердинанд да си открие картите — „или ще управляваме, или ще си вървим” [255].
Тревожните слухове за тайни преговори между Сърбия и Гърция накараха Гешов на 26-март да предаде чрез Хаджимишев в Атина, че „в краен случай” може да се подложи на арбитраж спорът относно онази част от Югозападна Македония, върху която не се е постигнало споразумение в преките преговори. Демаркационната линия обаче трябваше да се прокара от смесената комисия едва след като се установи първенството на заемане. Гръцкото правителство се стремеше да наложи завареното положение, след като бяха откъснати околиите на север и изток от Солун, освободени от българското оръжие. Венизелос съсредоточи усилията си в разширяване зоната на арбитража. Макар да заяви на княз Борис и министър Людсканов, пристигнали в Атина на 20 март за погребението на Георгиос I, че „стои силно и искрено на съюза”, който могъл „да се запази и засили чрез взаимни отстъпки” [256]. Смятан за умерен, и той искаше да вземе това, което нямаше да му отстъпят.
Според генерал Савов положението в освободените земи бе „от изключителна компетентност” на военните власти, поради което на 27 март отхвърли бележката на Гешов, че последните дразнели „пъплещите” гръцки войскови части: „Понеже висшето командуване носи отговорност за воденето на операциите, на него принадлежи и изключителното право да разполага войските така, както то намери, че ще бъде най-целесъобразно.” Правителството могло само да заповяда дали да се прехвърлят, или оттеглят войски в Македония [257].
Изет паша изпрати на 28 март второ писмо до генерал Савов, в което се говореше за молба на българския министър-председател за среща между двамата главнокомандуващи и се настояваше за определяне на място и час. Помощник-главно-командуващият по политически съображения отговори, че няма инструкции от правителството [258]. Портата хитруваше, стараейки се да изкара пред света, че уж България се моли за преговори.
Докато Министерският съвет се чудеше как да намери най-прекия и таен път към прекратяването на бойните действия,. Главното командуване продължи изпращането на войски и тежка артилерия към Чаталджа и Булаир. На 26 и 27 март в Дерменкьой генерал Кутинчев ръководи съвещание, което раздели Чаталджанската укрепена позиция на шест участъка за действие в шест артилерийски групи с общо 78 далекобойни оръдия и гаубици, разположени на 4—5 км разстояние от нея. На 30 март командуващият съединените армии представи в Главната квартира своя проект за атака срещу Чаталджанската позиция. Тя трябваше да се извърши от съединените 1-ва и 3-а армия, увеличени до 9—10 бригади. Всяка армия действуваше самостоятелно срещу своите обекти, запазвайки достатъчно сили за маневриране, а в стратегически резерв оставаше една усилена дивизия. Най-уязвим бе десният фланг на противника, обаче генерал Кутинчев предпочиташе да бие направо в самия център на вражеската позиция. Решителният удар се стоварваше върху участъка Ахмед паша — Газибаир — укрепление № 3 включително. Двете армии щяха да водят демонстративна атака с външните флангове и центровете си, а със значително усилените вътрешни флангове да пробият укрепената позиция [259]. Главното командуване одобри точката на решителната атака да бъде в центъра, макар и най-силно укрепен. По-целесъобразно би било позицията да се раздели на три участъка, а не както на 4 и 5 ноември 1912 г. всяка армия да има свой участък за действие.
Превозените пред Булаирската позиция 17 тежки гаубици и оръдия се предвиждаше да бъдат така разположени на огневи позиции, че да защищават фланговете на 4-а армия от корабната артилерия на противника. На 28 март генерал Савов предупреди: „Разпореждане за действията против Булаирската позиция ще последва в събота или понеделник.” Крепостните батареи трябваше да бъдат готови за обстрелване на вражеските укрепления. Рекогносцировъчен отряд завзе предните неприятелски окопи в средата на позицията, за да изпита здравината на нейната отбрана. Отпочиналата 2-ра тракийска дивизия смени 7-а рилска дивизия. Фердинанд лично обиколи нейната позиция. Генерал Савов се опасяваше, че преговорите за мир в Лондон отново ще се протакат, което тежкото положение в Македония не можеше да позволи. Ето защо според него — „прелиминарните условия на мира трябва да бъдат подписани на бойното поле” [260]. 4-а армия се подготви за преминаване в настъпление на Галиполския полуостров.
Съсредоточаването на още войски и тежка артилерия към Чаталджа се разискваше оживено в дипломатическите кръгове на Европа. Гадаеше се само дали българите ще влязат в Цариград, или ще пробият укрепената позиция, за да наложат своите условия пред вратите на османската столица. Граф Бенкендорф откровено сподели, че „Русия няма да остави ключа от своята (южна — б. а.) входна врата в български ръце” и следователно ще изпрати черноморската ескадра в Златния рог, за да стои там до опразването на Цариград. Но и след одринската победа великите сили не желаеха да възприемат не само уголемяване на българското искане за граница в Тракия, но и дори условията минимум: линията, започваща на изток от Енос — Ерекли — по стратегическия път и водораздела до Малатра, южно от Мидия. Те се заковаха на правата линия Енос — Мидия, за да не допуснат приближаване към Цариград и Протоците [261]. Естествено най-чувствителни бяха меродавните среди в Петербург. Сазонов на 27 март заканително завъртя глава пред Бобчев: „Вървете в Цариград, но знайте, че по пътя си ще срещнете против вас Русия” [262]!
В Главната квартира смятаха, че неспирното движение към Чаталджа и Булаир оказва полезен натиск върху „европейския концерт”, за да приеме българските предварителни условия за мир. На 28 март в 9 ч. генерал Савов съобщи на генерал Кутинчев, че според Гешов силите вече са решили границата с Османската империя и военното обезщетение в полза на България: „Една твърде сериозна стъпка следователно е направена към сключване на мир и спирането на военните действия е належащо.” Великите сили обменяха мисли за изпращане на международна ескадра в Босфора [263].
Упълномощен от българското правителство, на 30 март Бобчев заяви на Сазонов, че то взема акт от обещанието „по буквалното изпълнение на договора ни със сърбите”. Той завари министъра раздразнен, сърдит и с прегракнал глас: „Колко пъти Ви казах. Защо не се успокоите по тая точка. Ние ще направим всичко, за да се изпълнят всичките договорени клаузи със сърбите. И те ще ме послушат. Но вие не слушате…” И последва изброяване на „греховете” — щурмуване на Одринската крепост, подготвяне на атака срещу Чаталджа и Булаир за завземане на Цариград и Дарданелите въпреки обещанието за спиране на бойните действия: „Предупреждаваме ви, че ще се каете горчиво за това си поведение, но ще бъде късно.” Нищо нямало да се спечели от „неприличното шури-мури” с Централните сили. Бобчев се постара да опровергае тежките обвинения, особено относно завоюването на Протоците и поглеждането към другата империалистическа групировка. Сазонов махна с ръка: „Правете, що знайте, но не забравяйте едно — Русия ще ви трябва винаги.” Началникът на Близкоизточния отдел княз Трубецкой призна, че „руската дипломация е принудена да се придържа и да съветва сърбите и те да се придържат у договора си, тъй като инак не се знае где може да му отиде краят” [264].
Министерският съвет посрещна с радост обещанието да се спази точно договорът, без да се измени „нито йота”, което означаваше цялата безспорна зона да се присъедини към България, а частите на „спорната зона” да се определят от Николай II. Радостта се удвояваше, защото напоследък си пробиваше път тъжната убеденост, че „без бой не ще може да накараме съюзниците да се подчинят на съглашението и правото”. Сега вече правителството се обяви рязко против генералите, които си „играеха с огъня” на Чаталджа. Зад тях обаче стоеше царят, за когото ,,Taн” писа, че мечтаел за Родосто в разрез с мнението на правителството. Станчов постоянствуваше в прокарването на царската воля [265]. Роб на характера си, променлив в отношението си към своите министри и чуждите дипломатически представители, Фердинанд в определени дни бе всичко друго освен добър дипломат и политик.
Броейки разполагането на всяка българска тежка батарея пред Чаталджа и Булаир, превозвани ускорено по освободеното вече железопътно съобщение през Одрин, Високата порта се убеди, че не може повече да отлага разговорите за спиране на огъня. Руската дипломация увеличи натиска си в тази желана и от нея посока. Франция предложи силите да устроят морска демонстрация в Мраморно море. На 30 март Гирс предаде чрез Неклюдов, че великият везир предложил на Изет паша да изпрати на следващия ден в 12 ч. един генерал до българския помощник-главнокомандуващ, но без никакво писмо. Пратеникът на османското Главно командуване бе упълномощен да заяви: „Турците узнаха от руския посланик, че българите, отстъпвайки на съветите на Русия, биха били готови да влезат в преговори за преустановяването на военните действия; на турците е добре познато, че не е имало никаква инициатива от българска страна по това прекратяване; все пак турците са готови да почнат преговори” [266]. Тъй като този начин на преговаряне отговаряше на желаното от генерал Савов, Гешов настоя срещата непременно да се осъществи.
Помощник-главнокомандуващият заповяда на генерал Тошев да се яви на предните постове на 6-и търновски полк, за да преговаря устно с представителя на противниковата Главна квартира върху следните условия: прекратяване на военните действия по всички фронтове между двете воюващи армии; смесени комисии да определят неутралните зони на Чаталджа и Булаир; ако след десетдневен срок предварителните условия за мира не бъдат приети от двете държави, спирането на огъня може да бъде продължено по взаимно съгласие; ако се наложи подновяване на бойните действия, предупреждението се отправя 48 часа по-рано [267].
Началникът на авангардните дивизии се срещна със Зия паша на 31 март 1913 г. в 12,30 ч. източно от гр. Чаталджа. Всички условия на Българското главно командуване бяха приети. Пашата предложи незабавно спиране на огъня и определяне на място разделителната линия. Генерал Тошев отговори, че определянето ще се извърши от нарочна комисия, а за преустановяването на военните действия ще доложи на генерал Савов, като до получаването на неговата заповед се избягват всякакви предизвикателства от двете страни. Още същата вечер в 19,50 ч. помощник-главнокомандуващият се разпореди от Главната квартира в Одрин: „От утре, 1 април, 12 часа по пладне, военните действия се прекратяват.” Назначиха се българските представители в комисиите по прокарването на разграничителните линии на Чаталджа и Булаир. Командуването на обединените авангарди се отмени и те се връщаха в състава на своите отделни армии [268].
В подкрепа на българските усилия за приближаване на мира дойде колективната постъпка на силите в София, предприета на 31 март следобед. Вземайки със задоволство акт от наклонността на съюзниците за прекратяване на военните действия, те заявиха, че първата точка относно границата с Османската империя „не повдига възражения” (правата линия Енос — Мидия се взема като основа за преговори, а не като окончателна), втората точка се възприемаше под резервата за вземане решения само върху някои от Беломорските острови, по третата точка границите на Албания щяха да бъдат своевременно съобщени, а по четвъртата точка смятаха, че няма защо да се изказват засега по принципа на обезщетението, което да се реши от международната финансова комисия в Париж с участие на делегати и от воюващите страни [269]. Въпреки вежливата форма на обръщение Европа се произнесе твърдо и единодушно за мира. Съюзниците преставаха да се обръщат по спорни въпроси направо към Портата, а се озоваваха лице в лице с интересите на великите сили. Замислената нова морска демонстрация в Босфора не се състоя.
Българското правителство схвана ясно, че този път „европейският концерт” ще иска да наложи своите решения. Гешов се отнесе до съюзниците с призив да се приемат предложените условия, за да не се изложат на излишен натиск. Той извести на Сазонов, че след като Портата се съгласила да не хитрува с писмени свидетелства, че България уж била взела инициативата и изказала първа желание за прекратяване на бойните действия, те наистина се спират. Министър-председателят прибави, че тази новина не бива да се разгласява, докато не се намери начин да се съобщи на съюзниците. Генерал Савов бе също предупреден да пази тайната, понеже по силата на военните конвенции не можеше да се сключва примирие без общото съгласие на съюзниците [270]. Макар в случая да нямаше подписан протокол за примирие, а само уговаряне за прекратяване на военните действия за ограничен срок.
Поради необходимостта от оправдаване пред съюзниците, чакащи само да уловят българското правителство в някакво нарушение, Гешов на 1 април поиска да се отложи, ако е съставен протокол, неговото подписване до уреждането на въпроса със Сърбия и Гърция. Всяко споменаване на думата примирие се изключваше: „В случая касае се само за прекратяване.” Устното споразумение подлежеше на най-строго изпълнение, защото силите подготвяха морска демонстрация и десант, ако българските войски се опитат да пробият Чаталджанската позиция и влязат в Цариград. Генерал Савов успокои Министерския съвет, че „всичко е станало устно и никъде не става дума за примирие”, споразумението се опирало „на честна офицерска дума”, никакъв документ не се подписал и нямало да се подписва, а на полковник Лешанин и майор Францис съобщили, че началниците на авангардите са се споразумели да спрат бойните действия за няколко дена, за да се приберат и погребат убитите [271].
Гешов осведоми българските пълномощни министри в столиците на съюзниците, че за да се избегне готвеният от силите натиск върху България за прекратяване на военните действия, нейното правителство се принудило да го приеме. Те не биваше да предават направо новината, а първо да проучат как ще се погледне подобно наложено спиране на огъня, което „не ще бъде примирие, а временно прекратяване”. Угризенията на съвестта бяха съвсем неоснователни, защото, докато Венизелос настояваше да се побърза с дележа по мирен начин, Коромилас и Бошкович вече преговаряха за образуване на противобългарски съюз в Балканския съюз, предназначен да наложи със сила на България „равновесието” — „да не стане по-силна от Гърция и Сърбия, взети наедно”. Това означаваше двете държави да си създадат обща граница на запад от Вардар до Охридското езеро. Генерал Савов докладва, че съюзниците се укрепват в Македония, твърдо решени с оръжие да задържат окупираните български земи, макар населението да ги смяташе за неканени гости: „Предвид на това мисля, че трябва да се употребят всички средства за по-скорошното сключване на мира с Турция, за да можем навреме да групираме нашата артилерия и защитим интересите на отечеството” [272]. От попълзновенията на тези, които все още минаваха за съюзници на България.
–––––––––––––––––––––––––––
[size=54]196. Дървингов, П. Атаката на Одрин… с. 61.
197. БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 111—112.
198. Пак там, л. 152; ф. 20, а. е. 2. л. 774—775; а. е. 3. л. 1442.
199. Пак там, ф. 20. а. е. 3, л. 1440—1441.
200. Приложение към том първи…, с. 271—272.
201. Ценов, П., цит. съч., с. 117—118.
202. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 55.
203. Пак там, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, л. 74; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 846.
204. ЦВА, ф. 317, оп. 3, а. е. 17, л. 428—431, 461, 514—516, 546; БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. Т1.
205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 186, 212, 260, 263; ф. 568, оп. 1, а. е. 781, л. 1; ЦВА. ф. 317, оп. 2, а. е 17, л. 411. 427; В. Мир, № 3830, 16. III. 1913; № 3862, 20. IV. 1913; Иванов, Н. Спомени… с. 364—365.
206. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. а 16, л. 7; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 10; а. е. 773, л. 1—2.
207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 203; БИА, ф. 15. а. е. 1829, л. 2; ДПИК, т. 1, с. 320; СД XV ОНС, 2 р. с., ки. 3, с. 714; Маджаров, М., цит. съч., с. 129—131.
208. БИА, ф, 14, а. е. 4882, л. 32; ф. 273, а. е. 186, л. 36—37; ф. 255, а. е. 9158, л. 2; Руската оранжева книга… с. 56; Бобчев. Ст., цят. съч., с. 111—115.
209. Пак там, ф. 20, а. е. 3, л. 1444; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 84—85; ДПИК, т. 1, с. 323, 334;GP, Bd. 34, S. 580—584; BD, V. 9, P. 2, p. 619, 624.
210. БИА, ф. 15, а. е. 1829, л. 5—13.
211. Пак там, л. 16—21.
212. ДПИК, т. 1, с. 322.
213. Пак там, с. 323; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1446.
214. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 19, л. 102; Българска военна история… Т. 2, с. 583—584.
215. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 15, 18.
216. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 108.
217. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 50.
218. БИА, ф. 255, а. е. 5322, л. 1—5; GP, Bd. 34, S. 610, 750—751.
219. Пак там, ф. 273, а. е. 186, л. 33; ДПИК, т. 1, с. 590—591.
220. Пак там, ф. 14, а. е. 4258, л. 47—48; а. е. 4883, л. 333; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 40, 57.
221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 234, 443; ДПИК, т. 1, с. 424—429; Балканската война през погледа… с. 271—273.
222. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 317; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 198—201; ДПИК, т. 2, с. 407—408; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 3, с. 715, 825—826.
223. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 17, л. 412—413.
224. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 318.
225. Пак там, л. 319.
226. Пак там.
227. ДПИК, т. 1, с. 430.
228. Пак там, т. 2, с. 398, 410.
229. В. Мир, № 3841, 28. III. 1913; № 3848, 4. IV. 1913.
230. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321.
231. ДПИК, т. 1, с. 423—424; Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 213.
232. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 198, 345—360.
233. В. Мир, № 3839, 21. III. 1913; GP, Bd. 34, S. 592—593, 607; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 12—22.
234. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 34; a. e. 2248, л. 1—2.
235. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 19; Приложение към том първи… с. 125, 254; Приложение към том втори… с. 58; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 106.
236. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 11—12; БИА; ф. 273, а. е. 515, л. 23.
237. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 3—4.
238. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 779, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 597, л. 1; а. е. 1129, л. 1.
239. БИА, ф. 15, а. е. 510, л. 103—104.
240. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 68—73; Маджаров, М., цит. съч., с. 131—132.
241. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 109—110; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.
242. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 381; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 16, л. 19.
243. В. Мир, № 3838, 24. III. 1913.
244. ДПИК, т. 1, с. 327.
245. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482. Остров Тасос бе обещан от великите сили на България, като разположен пред Кавала. — ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 454, 713.
246. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 334—339; а. е. 13, л. 247; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 33, 62.
247. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 393—39о; ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 90; оп. 5, а. е. 13, л. 250—256; Войната… Т. 7, с. 455—468.
248. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 354; Приложение към том първи… с. 254.
249. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 417, 421.
250. Пак там, л. 240, 378, 483, 507, 517; а. е. 1388, л. 53; ф. 568, оп. 1. а. е. 862, л. 48—50; ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 18-20.
251. БИА, ф. 15, а. е. 1717, л. 37—39; Държавен вестник, № 96, 2. V. 1913.
252. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 446; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 7—8; ДПИК, т. 1, с. 326—327.
253. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 16—17; ДПИК, т. 1, с. 327—328; Приложение към том първи… с. 60; Гешо
Parabellum
12-12-2003, 09:51
Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа
За разлика от играта на шах войната почти никога не завършва с реми. Започваха я с обещаващи надежди за успех, но в края се очертаваха жестоко само двете категории — победители или победени. Българската армия можеше да изтръгне победата дори и за месец, преди още точно сверените часовници на великите сили да наближат застрашителния „цайтнот”. Молбата на Кямил паша предполагаше извършването на бързия последен ход. Но висшето командуване, подмамено от минаретата на „Св. София”, пропусна внезапно появилата се възможност да спечели зашеметяваща победа. Фердинанд не бе шахматист, а картоиграч. Трябваше отново да пламнат боевете при Булаир, Чаталджа и Одрин, за да поиска пак Портата мир. Макар да бяха написани следващите славни страници в българската военна история, биха могли да бъдат прескочени, защото вместо в мастило мечът се топеше в кръв. Политиката бе длъжна не само да се възползува от спечелените битки, но и да ги предотвратява, когато това бе по силите й.
Както писа разтревоженият Ризов на Гешов, „няма нищо по-ужасно за нас от перспективата да оставим в ръцете на нашите съюзници по-голямата част от Македония — и то оная, която най-много е бивала разпъвана на кръст за своята българщина”. Той не можеше да си прости, че бе възторжен двигател при образуването на Балканския съюз, в който сега се плетеше „един истински мефистофелски тесен заговор”. За да завиеше българската външна политика пред пропастта, пълномощният министър препоръча: „Върху договора ни със Сърбия не трябва нито разговори да се допускат. Ние трябва непременно да граничим с бъдещата Албания.” Югозападна Македония трябваше да се включи в границите на българската държава, а Солун да се обяви „поне” за свободен град. Ризов се надяваше от Петербург да заявят твърдо в Белград, че „ние няма да отстъпим нито на йота от договора и ако Сърбия иска да го нарушава, ние ще се опитаме сами да го изпълним”. Довчерашният разпален привърженик на Балканския съюз съветваше да се изчерпят „всички възможни средства” за избягване на една нова война,но при провал: „Ние не трябва да се спрем даже пред една война е тях (съюзниците — б. а.) като крайно средство.” На първо място той настояваше да се побърза със сключването на мира и да се постигне споразумение с Румъния [1]. Голямата мъка се отреждаше на добруджанци, които се втурнаха да се бият за освобождението на братята си в Македония и Одринска Тракия, а щяха да се завърнат в родния си край под робство.
ДОБРУДЖАНСКИЯТ ВЪПРОС НА ПОСЛАНИЧЕСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ В ПЕТЕРБУРГ
Много вода бе изтекла по Нева от поставянето на добруджанския въпрос за разрешение в Петербург. Бобчев се въздържа да прави изявление, не разполагайки с наставления от правителството, а и с пристигането на Данев и Гика посланиците сметнаха, че не се нуждаят от други свидетели по спора, по който вече се връчиха мемоари и справки със статистически данни. На 18 март 1913 г. Сазонов откри в Певчески мост конференцията, влязла още от самото начало в коловоза на „тайната дипломация”, без да се осведомяват пряко заинтересованите страни. Руският външен министър постави като главна цел осигуряването на „продължителен мир между двете съседни държави”. Граф Пурталес предложи да се жертвува гр. Силистра, намеквайки за възможна компенсация. Неговият английски колега сър Дж. Бъканан остро възрази, като отбеляза, че в краен случай би могло да става дума само за някои дребни подобрения на границата в полза на Румъния, получила и без това на Берлинския конгрес повече от определеното й в Санстефанския мирен договор. Граф Турн и маркиз Карлоти се изказаха за обезщетяване на България със Солун. Делкасе се въздържа да се произнесе окончателно относно въпроса за Силистра, който за него оставал открит, обаче се обяви против обещаването Солун на България. Сазонов заключи, че Силистра е „стар български град”, но въпросът за Солун не бивало да влиза в обсега на конференцията, а по-добре било да се помисли за обезщетяване в друга посока [2]. Първото заседание завърши без изгледи за скорошно единомислие.
Връчените от Бобчев мемоар, статистики и други документи, отхвърлящи аргументирано необоснованите румънски претенции, не можеха да бъдат пренебрегнати от посланиците. Според Бъканан никой закон в международното право не даваше право на една страна да настоява за териториално „обезщетение” от съседката си, понеже последната се разширила в друга посока. Той заяви, че единственото право на Румъния в този труден за България момент е „правото на по-силния”. Но Сазонов, макар да разбираше несъстоятелността на румънските домогвания, не подкрепи достатъчно енергично английския посланик, защото изпълняваше инструкциите на своя император. Николай II се страхуваше да не би усложненията около добруджанския въпрос да доведат преждевременно до европейска война и бе склонен да се жертвува Силистра в името на общия мир, разбира се, срещу обезщетение от османското наследство. Делкасе изчакваше развитието на разискванията. Постепенно се изясни, че Тройният съюз няма да може да прокара румънското желание в пълния му обем [3]. А това желание нарастваше непрекъснато, достигайки линията Тутракан — Балчик, та дори и „стратегическия четириъгълник” Силистра — Русе — Шумен — Варна.
Първият признак за възможно споразумение между двата империалистически блока се появи във второто заседание на 22 март. Граф Пурталес поиска да се отстъпи гр. Силистра, двата издадени триъгълника и крайбрежието до с. Шабла. Сър Джордж отхвърли рязко крещящата несправедливост, като не позволяваше да слуша дори за предаване на Меджидие табия. Едва сега се намеси Делкасе, който се зае да търси „средната линия”, изтъквайки, че би се съгласил с отстъпването само на гр. Силистра, ако румънското правителство гарантира, че няма да има повече никакви териториални претенции към България. Сазонов веднага поде явно предварително уговорената формулировка. Той сметна, че Силистра е достатъчна „стратегическа поправка”, осигуряваща румънското присъствие в Добруджа. Изоставен от двамата си съюзници, сър Дж. Бъканан се принуди да се примири с тяхното становище. Граф Турн предложи да се компенсира България, ако Румъния получи повече от гр. Силистра, но това не се прие. Същата вечер Салабашев предаде новината от Виена, че Русия и Австро-Унгария се споразумели да се отстъпи Силистра на Румъния [4].
Бобчев не бе осведомен в Певчески мост за новия ход в обсъждането на добруджанския въпрос. Вместо това му бе казано, че още няма взето никакво решение, разменяли се мисли по разни комбинации от отстъпки, които „биха задоволили и двете страни”. Сазонов успокояваше с надеждата, че „всичко ще се реши, както е предложил Данев”, но не могъл „да се противопоставя дълго, нито да се крие”. Той бе на мнение да се съобщи поверително в Букурещ очертаването на скорошен изход, за да стихне войнственото настроение там. След като не бе признат за делегат на конференцията, Данев потегли за родината. В дипломатическите кръгове се заговори, че ненадейното му занимаване се дължи на недоволство от развитието на преговорите [5]. Никой български официален представител не опроверга.
В столиците на великите сили вече смятаха отстъпването на гр. Силистра за почти решен въпрос, но българското правителство се губеше в неизвестност и се мъчеше да узнае нещо извън залата на конференцията. Бобчев напразно се опитваше да проникне зад здраво затворените врати на Певчески мост: „Всичко, което се обсъжда и решава в тая конференция, се държи в най-строга тайна.” Той утешаваше своя министър-председател, че според дочутото още не била казана „последната дума на „европейския концерт” [6].
Единствено граф Берхтолд продължаваше да уверява Салабашев, че ще се бори за компенсация. И действително въпреки малките изгледи за успех граф Турн не преставаше да настоява да се признае поне по принцип българското право на компенсация; ако не Солун, то в друг район на Македония. Макар в първото заседание представителите на Съглашението да признаха по принцип правото на обезщетение, в третото заседание на 25 март те го отклониха, отказвайки неговото уточняване [7].
За жалост заседанията не протичаха строго официално, а по-скоро имаха характер на поверителни обсъждания. Председателят Сазонов никога не поставяше предложенията на гласуване, а и не се водеше протокол. Той възразяваше срещу разглеждането на въпроси, засягащи подялбата на Македония, отрече обезщетението в Тракия, защото България твърде много се приближавала към Цариград и Протоците. Според него било достатъчно да се гарантира, че Силистра е последното румънско искане. Делкасе го подкрепи и призова към бързо решение, докато Чаталджанската позиция все още не е пробита, когато България няма да приеме никаква отстъпка. Сега дискусията се разгоря по въпроса, колко километра да се отстъпят около гр. Силистра. Председателят на конференцията определи 3 км в радиус от периферията на града, като България се задължи да не строи укрепления по добруджанската граница. На 26 март Гешов нареди на Бобчев да внушава постоянно да не се взема решение, „освен, първо, когато мирът се подпише и, второ, само срещу компенсация” [8].
Вилхелмщрасе не се отказа от стремежа си да откъсне допълнително двата издадени триъгълника и няколко километра крайбрежие. Но Съглашението се възпротиви на всякакви допълнителни териториални отстъпки. За да извади конференцията от „мъртвата точка”, граф Берхтолд предложи срещу „осигуряването на Мангалия” България да бъде обезщетена освен с остров Тасос, и с остров Самотраки, лежащ пред българския беломорски бряг, далеч от входа на Дарданелите. Освен това въпросът за Беломорските острови бе от компетентността на великите сили. Самият цар Фердинанд бе изказал желание да получи този остров като „личен подарък”. Сан Джулиано се отнесе положително, обаче фон Ягов отблъсна и тази възможност за компенсиране на ощетена България [9]. На 28 март граф Пурталес поиска отлагане на заседанието, защото неговите инструкции се различаваха от тия на колегите му съюзници.
Между граф Бертхолд и фон Ягов се размениха няколко телеграми на разногласие. Първият човек в Балплац поддържаше, че искането на линията Силистра — Шабла ще провали конференцията, а Съглашението целяло да докаже в Букурещ, че гр. Силистра е „негов подарък”. Фон Ягов упорито се съмняваше във възможността да се привлече България към Тройния съюз и се опасяваше да не „изпусне” Румъния [10]. Най-сетне той се съгласи да се постави въпросът за Самотраки като дискусионен, при чието обсъждане граф Пурталес да не се изказва нито „за”, нито „против”.
Четвъртото заседание, състояло се на 29 март, премина в обикновения си ред. Граф Пурталес заяви, че за да бъде Румъния „военно осигурена” в Добруджа, трябвало освен гр. Силистра да получи и крайбрежна ивица. Отново най-силна съпротива оказа сър Джордж, което се обясни от германския посланик с неговите лични симпатии към България, където прекарал дълги години като дипломатически представител. Той повтори, че „с голяма тежест на сърцето” се принудил да се съгласи с жертвуването на Силистра. Граф Турн, поддържан от маркиз Карлоти, допускаше допълнителна отстъпка по крайбрежието срещу обезщетение с остров Самотраки. Делкасе, подкрепен от Сазонов, се обяви както против допълнителна отстъпка за Румъния, така и против обезщетение на България със Самотраки. Според тях спорът засягал само добруджанската граница [11].
Майореску вече се хвалеше, че „щели да добият не само Силистра, но и няколко километра от черноморския бряг”. “Опасявайки се обаче, че конференцията ще се забави със своето окончателно решение, той отново се върна на прякото споразумение въз основа на решената вече отстъпка, за да няма „изгубили и спечелили”. Последва поредното обещание на „материални и политически облаги” като първа крачка към съюз [12]. Срещу цената на ново „възнаграждение” до линията Тутракан — Добрич — Балчик включително.
Гешов веднага разпореди на Бобчев да протестира пред Сазонов и да настоява да не се дава повече от онова, което е съобщил Данев, „и то срещу компенсация”. Той отправи предупреждението, че „грозно впечатление ще произведе у нас всякакво решение по нашия спор с Румъния, ако то не е съпроводено и с някакви компенсации за България”. Министър-председателят предвиди, че Великото народно събрание няма да одобри прекалените териториални жертви: „Това трябва да знаят всички дипломати, които са натоварени с неблагодарната задача да ампутират България, начиная с господин Сазонов.” Председателят на конференцията не можеше да каже друго, освен че бил поддържал в последното заседание същото становище [13].
Граф Берхтолд не успя да прокара компенсацията със Солун или Самотраки, като в телеграма до София стовари всички грехове върху съпротивата на Съглашението. Естествено за опозицията на Вилхелмщрасе си замълча. Недоволството трябваше да се насочи изцяло към противниковия блок. Той не одобри безвъзмездната отстъпка по крайбрежието. Граф Пурталес бе инструктиран да работи за отлагането на конференцията, докато не се задоволи румънското желание, но се озова сам сред въздържащите се колеги. Ето защо Вилхелмщрасе се видя заставено „с извънредно неудоволствие” да позволи на своя посланик да се присъедини към австро-унгарската формулировка, макар да очакваше това да отблъсне Румъния, и то без да спечели България [14].
Румънската пропаганда биеше отклоняваща вниманието тревога, че Велика България щяла да издигне лозунга за възвръщане на Северна Добруджа. В отговор Бобчев предаде на Сазонов няколко издадени в Букурещ учебници, според които цяла Добруджа била „румънска земя, завещана от Мирчо Велики”, с молба да ги представи „за куриоз” на посланиците [15]. Във всеки случай владеенето на Северна Добруджа нямаше да стане по-сигурно, ако се завземеше и Южна Добруджа. Напротив, в двустранните отношения щеше да залегне трайно ожесточеният дух на реванша.
В петото заседание на 2 април се изясни напълно, че Тройният съюз не може да изкопчи повече от гр. Силистра. Поредното предложение на граф Турн да се обещае възможна бъдеща компенсация в полза на България не намери отклик. Сазонов възрази, че така ще се отворят вратите за всички български искания. Вместо това той сметна за достатъчно да се благодари на България, че с принесената жертва е направила осъществима посредническата акция, допринасяйки за запазването на „европейския мир”. Делкасе се зае с готовност да състави точката на „комплимента” [16]. Великите сили можеха да си позволят да благодарят за нещо, взето насила.
Изработването на протокола завърши в шестото заседание на 4 април 1913 г. Посланическата конференция, „след като разгледа румънските искания и направените от България отстъпки, реши град Силистра да се отстъпи на Румъния” заедно с околността в радиус 3 км, измерени от периферията на града. Предвиди се образуването на две смесени българо-румънски комисии. Първата трябваше в тримесечен срок да установи точното трасе на променената граница в Добруджа, а втората в шестмесечен срок да определи зоната, в която България се принуждаваше да разруши своите укрепления. При необходимост се набелязваше използуването на вещи лица от силите посреднички. България поемаше задължението да даде автономия на куцовлашките училища и черкви, които щяха да се намират в пределите на нейните бъдещи териториални придобивки. Конференцията изказа задоволството си от българското решение за заякчаване на приятелските връзки с Румъния, „което така много помогна на нейната работа”, и изрази убеждението, че „силите ще поблагодарят на България за жертвите, които тя е направила” [17]. Скоро събитията щяха да покажат как умеят да благодарят империалистическите сили.
Текстът на протокола бе представен за одобрение в столиците на „европейския концерт”, след което, на 10 април бе съобщен в общи черти в София и Букурещ като решение за сведение и изпълнение. Още на следващия ден Гешов сподели недоумението си как може да се благодари на България за едно решение на великите сили, което България, „не е приела и не може да приеме освен срещу реални компенсации”. Той предупреди: „Ние си запазваме правото да си кажем думата” [18]. Това право по конституция принадлежеше на Великото народно събрание.
Нератов не можеше или по-скоро не искаше да разбере „неблагодарността” на България за това, че е възвърнала с „най-минималните отстъпки” добросъседството на Румъния. Управляващите кръгове в Букурещ също не били никак доволни и „сега правели усилия да ги успокоят” [19]. Това поставяше изобщо под въпрос гореспоменатото „добросъседство”.
Българското правителство настоя съдържанието на протокола да се запази в строга тайна с оглед общественото мнение в страната, а и неговото приложение трябваше да се реши единствено от Великото народно събрание, понеже се посягаше върху държавна територия. Освен това се постави изричното условие в точката на благодарността да не се отбелязват поименно цар Фердинанд и неговото правителство, за да не се създаде погрешното впечатление, че те са съгласни с решението на великите сили. Трябваше да се разбере, че България се отказва от своята „вековна твърдина” не доброволно, а под непоносим натиск. Посланиците се вслушаха поне в това желание и съкратиха „последната фраза за благодарност” [20].
Тъй като Министерският съвет отказа да започне преговори по предложението за съюз преди подписването на протокола, румънското правителство заплаши, че няма да уточни схващането си по македонския въпрос. Недоволна от решението на конференцията, Румъния бе вече склонна да приеме предложението на Сърбия и Гърция за съюз против България. Точно това караше Балплац да съветва сближение с Румъния за налагане изпълнението на съюзните договори в Македония [21]. Подобно сближение обаче изискваше хвърляне на нови късове от Южна Добруджа.
Сазонов и Делкасе нарекоха откъсването „само на Силистра” — „евтина жертва”, ако се гледало на нея „не от сантиментално гледище”. Засега руското предупреждение, че няма да се допусне насилствено завземане до линията Тутракан — Балчик, възпираше нарастващите домогвания на Букурещ [22]. Същевременно обаче бе дадено да се разбере, че исканият по военната конвенция натиск е извършен, без да се прибягва до военна заплаха или по-право, за да се избегне тя.
След неколкократно отлагане протоколът се подписа от Сазонов и посланиците едва на 26 април 1913 г. в осем екземпляра — по един за всяка велика сила и по един на спорещите страни, на чиито пълномощни министри председателят на конференцията ги връчи на следващия ден. Текстът на протокола не подлежеше на публикуване. Разреши се само неговото оповестяване в тайно заседание на румънския парламент с цел „успокояване на духовете” [23]. Такова обаче не настъпи въпреки старанията на великите сили.
България не можеше да се примири с наложеното отстъпване на един чисто български град, а апетитът на румънската върхушка бе само раздразнен и ламтеше за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Скоро протоколът се превърна — според сполучливото определение на сър Дж. Бъканан — в ненужно „парче хартия”. По-късно Сазонов призна малката ефективност и голямата нетрайност на постигнатото, но се успокои с мисълта, че поне отложил конфликта между Румъния и България [24]. За по-благоприятно време, когато Сърбия и Гърция се нуждаеха от румънската помощ. Подписите на великите сили заблудиха меродавните фактори в София, че Румъния няма да посмее да пристъпи тяхната воля, изразена в един международен документ.
–––––––––––––––––––––––––––
1. Миланов, П., цит. съч., с. 299—304.
2. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 52—53; GP, Bd. 34, S. 589—590; DUAP, Bd. 5, S. 1111—1121; BD, V. 9, P. 2, p. 627—628.
3. ДПИК, т. 1, c. 755; GP, Bd. 34, S. 608—609; BD, V. 9, P. 2, p. 647—648; Buchanan, G., Op. cit., S. 72—73.
4. ЦДИА, ф. 176, op. 2, a. e. 1366, л. 387; Сазонов, С., цит. съч., с. 102; OUAP, Bd. 6, S. 33—34; BD, V. 9, P. 2, p. 670—671.
5. Пак там, л. 392, 428.
6. Пак там, л. 456, 463—464.
7. ДПИК, т. 1, с. 758.
8. Пак там; OUAP, Bd. 6, S. 44—46, 65—67, 80-81.
9. GP, Bd. 34, S. 617, 643; OUAP, Bd. 6, S. 77—78, 90—91.
10. GP, Bd. 34, S. 663, 675—676.
11. Ibidem, S. 683; OUAP, Bd. 6, S. 114—115; BD, V. 9, P. 2, p. 693.
12. ДПИК, т. 1, с. 758—759; Калинков. Г., цит. съч., с. 188—189.
13. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1366, л. 518, 521; ДПИК, т. 1, с. 759; Бобчев. Ст., цит. съч., с. 97.
14. OUAP, Bd. 6, S. 139—140, 150—151.
15. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 15.
16. GP, Bd. 34, S. 692; OUAP, Bd. 6, S. 162—163; BD, V. 9, P. 2, p. 695; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 264, p. 9, 158; Vol. 265, p. 58.
17. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 53—55.
18. ДПИК, т. 1, с. 761.
19. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 216. Цифром загубата в територия се изчисляваше на около 20 кв. км, обаче съществуваше и народопсихологически показател. — В. Мир, № 3870, 29. IV. 1913.
20. OUAP, Bd. 6, S. 282, 293—294, 345—346; BD, V. 9, P. 2, p. 732—733, 773.
21. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л, 293; ДПИК, т. 1, с. 760, 762, 764; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 119—120.
22. БИА, ф. 255, а. е. 9191, л. 1-4.
23. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 283; ДПИК, т. 1, с. 761; HHStA, PA, Geheim XLV/5, Вl. 306—310.
24. Сазонов, С., цит. съч., с. 103; Buchanan, G., Op. cit., S. 73; PRO, FO, Political 371/1918, p. 12.
Parabellum
12-12-2003, 09:54
РАЗПРА СЪС СЪЮЗНИЦИТЕ
Замлъкнаха оръдията на Чаталджа и Булаир, огласящи доскоро с протяжен тътен бреговете на три морета. По бойните полета на Тракия настана внезапна тишина, макар още да не бяха изписали подписите писалките на дипломатите. Но спокойствие за заслужена почивка не обзе изморените войници, защото изстрелите в Македония не секнаха. Съюзниците воюваха с водителите на българщината, благословената жадувана свобода помръкна при изгрева си. Освободителите се превърнаха в поробители. Потискаща тревога и мрачно предчувствие се вкорениха дълбоко в душите на македонските българи. Сръбските и гръцките власти се държаха така самоуверено, сякаш нямаха никакво намерение да си отидат от „временно окупираните” български земи, несъюзническите действия прераснаха във вражески. Те късаха българските знамена, за да ги заменят със свои, но не успяха да променят коравите българи. Извършваните жестокости надминаваха дори тези на младотурците. Царят и правителството трябваше да чуят тежкото обвинение: „Защо ни предадохте? По-добре е да ни върнете на турците, при които по-малко ще теглим!” [25].
За висшето командуване „главният политически обект на войната е освобождението на Македония”. Силите, доколкото бе възможно, се пазеха за „решителния момент”. Настъпвайки към Цариград и Галиполи, българските войници и офицери не преставаха да мислят за своите сънародници в Македония. По-голямата част от сръбските войски се съсредоточаваха в долината на Вардар от Скопие до Гевгели. На 2 април генерал Савов сподели с министър-председателя тревожния извод: „Това е признак, че те (сърбите — б. а.) със сила ще защищават окупираните от тях български градове в Македония.” Министърът на финансите Лаза Пачу открито заяви в Скупщината, че не може да става и дума за демобилизация, докато не се сключи мирът и извърши дележът. Тази декларация направи „твърде тъжно впечатление” на Гешов, който в окръжно до легациите обърна внимание, че сръбското правителство не възнамерява да подлага на арбитраж въпроса за бъдещите граници, нито да опразни доброволно безспорната зона. В същата посока тласкаха и сведенията за тайно съглашение между „коварствуващите” Гърция и Сърбия против България: „Настойте, че не сме ние, които ще бъдем отговорни за разтурянето на Балканския съюз, ако Тройното съглашение, което толкоз много държеше за тоя съюз, не вземе веднага енергични мерки, за да се вразумят гърци и сърби.” Бедата бе още по-голяма, защото управляващите кръгове в Белград и Атина не само преговаряха за съюз против България, а и си разделиха ролите за привличане на Румъния чрез Сърбия и на Османската империя чрез Гърция [26].
Маджаров посети на 3 април Форин офис с оплакването, че „Сърбия и Гърция правят против нас заговор, за да могат по тоя начин да нарушат безнаказателно своите писмени задължения”. Протакането на преговорите за мир целеше да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Пълномощният министър обясни, че биенето на тревога не е плод на уплаха: „Ако е въпрос да се бием помежду си, ние сме в състояние, струва ми се, да дадем урок и на едните, и на другите, но какво разочарование за всички ония, които вярваха в съюза на балканските държави!” Той помоли британското правителство да направи необходимите постъпки в Белград и Атина, „за да се избегне тоя скандал”, предупреждавайки същевременно: „Ние няма да се уплашим от един заговор и няма да отстъпим нито педя земя от това, което считаме наше право.” След като съюзниците струпваха войски в Македония, за да задържат и отнемат българските земи — „ние ще трябва да се защитим с всички средства”. И с военни. Опасността се увеличаваше от предложението на сър Едуард „европейският концерт” да запази неутралитет спрямо разногласията между съюзниците [27].
Много доволен от прекратяването на военните действия, Сазонов по настояване на българското правителство на няколко пъти телеграфира на Хартвиг, че договорът „трябва да се изпълни буквално”. Той изтъкна пред гръцкия пълномощен министър, че „остров Тасос ще е български като част от Кавала”. Но руският дипломатически представител в Белград упорито поддържаше стремежа на меродавните фактори за нарушение на договорните задължения. След един разговор „през зъби” с намусения Хартвиг и горчиво съжаление за водената война, „която ние не предприехме на всеки случаи, за да се видим изиграни един ден от нашите съюзници”, Тошев препоръча на правителството, след като изчерпи всички средства за политическо въздействие, на първо място от страна на влиятелната Русия — „ще трябва да подирим спасителните средства у самите нас”: „Ако сърбите не вземат от дума, ако продължават да обръщат гръб на здравия разум, ако се покажат глухи на истинските приятели на Балканския съюз, не ще остане друго, освен да прибегнем към тяхното изтласкване от припадащите се нам земи, за която цел трябва незабавно да се упътят към Македония всички наши свободни вече войски. Колкото и да е печално, това ни се налага, щом няма друг изход… Доста е това, което отстъпихме.” Той посъветва да се издирят приятели навсякъде, където може да се намерят, особено във Виена и Букурещ, и предпочете да се прояви отстъпчивост спрямо Гърция [28]. Но съюзниците вече работеха в румънската столица за обкръжаваме на България.
В Министерския съвет на 3 април се разгоря спор с коя съседна държава да се прави политика на добри отношения. Министър-председателят едва удържаше на запитванията в Народното събрание, като често пъти не им отговаряше по силата на чл. 92 от Конституцията за запазване на държавните интереси. Гешов, Яблански и Пеев смятаха, че Румъния трябва да бъде предразположена, „за да няма страх от нея, когато ще се разправяме със съседите”. Абрашев намираше за неестествено да се играе на приятелство „след грабежа” в Добруджа и се изказа за споразумение с Гърция: „Сърбите ще се бият с нас, защото не искат арбитраж, а ние ще се бием с гърците, защото пък ние не искаме арбитраж.” Христов възрази, но постепенно надделя възгледът за арбитраж и с Гърция, ако не е предложена за база приемлива разграничителна линия. Имаше се предвид линията, съобщена от Венизелос на Демидов: устието на Струма, брегът на Тахинското езеро, като Нигритско остане в Гърция, а Кукушко в България, след което да се включи в гръцка територия Гюмендже и Леринското поле, за да стигне Преспанското езеро. Гешов натовари Хаджимишев да изрази готовност за мирно уреждане на дележа чрез преговори и взаимни отстъпки [29].
Започнала работата си на 31 март, смесената комисия се затрудняваше от пречките на гръцките делегати, включващи в своята зона „повторно освободени” земи. Умишленото представяне на Солун като единствената спорна точка се правеше от тях, за да се изложи България пред Европа, когато поиска и Югозападна Македония. Гръцкото правителство се стремеше да присъедини и Света гора, като запази местното манастирско самоуправление. Сарафов и Хесапчиев притежаваха инструкции да отстранят „досегашните търкания и печални инциденти” чрез прокарване временна разделителна линия с изключение на Солун и Сяр, което „съвсем не предрешава въпроса за окончателното разпределение между България и Гърция на завзетите от съюзните войски крайове”. Дотогава всяка страна, заела първа определена местност, трябваше да я управлява военно и политически. Понеже гръцката армия не бе освободила Нигритско и Правищко, нейните делегати предложиха да се тегли произволна демаркационна линия, което естествено не се прие. Гешов призова Венизелос към умереност и уреждане дележа в преки преговори, като в краен случай да се прибегне до посредничеството на силите. Напротив, генерал Савов, ядосан от продължаващото гръцко проникване, снемаше всякаква отговорност от себе си, ако не спрат несъюзническите действия [30].
След като заключи, че „съединените гръцка и сръбска армии вземат едно изходно стратегическо положение, за да влязат във война с нас”, на 2 април помощник-главнокомандуващият изказа пред царя и правителството опасението, че българската действуваща армия би била поставена „в безизходно положение, в положение еднакво с онова, което имаме спрямо Румъния, под влиянието на което да бъдем принудени да принесем в жертва най-жизнените национални интереси в Македония”: „Единственият благоприятен изход от това положение е и ние да заемем спрямо вашите съюзници едно стратегическо положение, което да ни дава абсолютна готовност да влезем във война с тях, ако висши отечествени интереси това ще изискат.” Генерал Савов настоя за по-скорошно сключване на мира, за да се добие свобода на действие с прикованите сега армии на Чаталджа и Булаир, които да се съсредоточат съгласно новата политическа обстановка. Всяко забавяне на мира бе в полза на съюзниците: „Пропускането на време за съсредоточаване на нашата армия на съответствуващите операционни театри впоследствие с нищо не може да се поправи и може да ни костува безвъзвратно непоправими злини” [31]. Министерският съвет на първо време се задоволи с прехвърлянето на 8-а тунджанска дивизия в Югоизточна Македония.
Българските дипломатически представители предприеха стъпки на предупреждение и в трите столици на съглашенските сили. На 4 април Маджаров отново заяви във Форин офис, че „ще отидем докрай, за да защитим правата си”. Лойд Джордж посочи отклоняващо: „Сърбия се намира в руски ръце и без насърчение от Русия не би смеяла да наруши договора.” Той нарече „голям и печален скандала”, ако се стигне до кърваво стълкновение между съюзниците, при което пълномощният министър вдигна рамене: „Отговорността ще бъде на тия, които нарушават задълженията си.” В Ке д’Орсе Пишон застана на удобната формула „да не се меси във вътрешното разделяне” между балканските държави, които трябвало да се разберат помежду си. Когато Станчов напомни, че от острата разправия в Балканския съюз ще се възползува само Австро-Унгария, френският външен министър обеща да размени мисли с колегите си от Съглашението, за да не обвинят България, „ако стане нещо” [32].
„Воплите” на сръбските управляващи кръгове заради недопускането до Адриатическо море, усилвани от „сърбуващия” Хартвиг, предизвикваха състрадание в Петербург, но Бобчев не се съмняваше в безпристрастието на височайшия арбитър: „Аз не мисля, че ще подмамят онези, от които зависи решението на въпроса — кому що се пада. В тоя случай, сигурен съм, не ще помогнат и най-големите късания на коси у велики и знатни особи.” По негова молба Сазонов телеграфира до Белград и Атина, че усилването на сръбските и гръцките войски срещу България и преговорите за съюз против нея клонят към разтуряне на Балканския съюз. Но в отговор се чу обвинението, че „прусаците на Балканите” искали да добият надмощие, заплашващо да наруши „равновесието” на полуострова [33]. На всички други бе позволено да го нарушават.
Хартвиг подкрепи Пашич в опровержението на всички слухове за сръбско-гръцко сепаративно съглашение, но предрече неговото сключване с оглед общите интереси против България. Венизелос не скри от Демидов, че подобно съглашение може да се наложи по силата на обстоятелствата. Той предложи среща на четиримата министър-председатели в коя и да е балканска столица. За разлика от своите колеги Неклюдов се позова на вестникарските заплахи и допусна враждата да доведе до нападение още преди подписването на предварителния мир с Портата, което щяло да се извърши „вероятно от българска страна”. Според него Гешов бил „безсилен да направлява събитията” и все повтарял, че ще подаде оставка, ако се дойде до въоръжено сблъскване между съюзниците [34]. Нещо още невъзможно, защото българските армии стояха приковани в Тракия.
Най-сетне на 6 април Гешов се оплака на Сазонов от противобългарското поведение на Хартвиг, който, вместо да съветва в Белград точно изпълнение на договорните задължения, насърчаваше към тяхното нарушаване. Дълбоко огорчен, той обърна внимание „върху голямата опасност, която заплашва и Балканския съюз, и бъдещето въобще на славянството в Балканския полуостров”: „Ни дума не може да става вече за съюз, когато при първото опитване да влезем в подобен съюз ние срещаме толкова горчиво разочарование.” Хартвиг обаче бе приближен на Николай II, та в Певчески мост не смееха да му направят полагащото му се мъмрене. Като председател на БАН Гешов отхвърли „първоаприлската лъжа” на „Новое время”, изтълкувал обръщението на българските учени от 28 март до славянските академии като меморандум против Сърбия и Гърция. Общото събрание на БАН възропта срещу направляваните престъпления в Македония, чрез които се целеше „да се убие духът у българите, та да не смеят да проявяват вече своето народно съзнание, като са насилвани да се наричат сърби” [35]. Въпреки признатата от видни слависти етническа граница по Шар планина и Скопска Черна гора.
Венизелос вече гледаше песимистично на възможно споразумение по дележа. На 5 април той посочи на Хаджимишев, че линията, спомената от него пред Демидов, се различава от предложената на Данев в Лондон, понеже включвала и Правищко. Явно гръцкото правителство бавеше отговора си, за да печели време за съглашение с Белград. В околностите на Солун се съсредоточи 60 000 армия, готвеше се десант в Чаязъ. а пленниците се пускаха да се връщат в родината си. Гешов настоя да бъде писмено представена втората линия като основа за сериозни преговори и миролюбиво разрешаване на въпроса. Хаджимишев предполагаше, че съюзниците нарочно правят въртели, за да завършат напълно съсредоточаването на войските си в Македония, без да бързат да преговарят за мир, тъй като българските армии ще се прехвърлят от Тракия. Идеята за среща на четиримата първи министри даваше възможност за натиск върху България да отстъпи на прекомерните претенции [36]. Руската дипломация се хвана за нея, за да облекчи предстоящата си извънредно трудна задача.
Въпросът за Солун застана между двамата ръководители на управляващите партии. Данев се изказа против арбитраж с Гърция, защото Съглашението било за Гърция и Солун щял да се загуби. Гешов изрази съгласие да отстъпи Солун, за да „отцепим гърците от сърбите” и да бъде осуетен съюзът между тях. В противен случай съюзниците щяха да се насърчават и подкрепят взаимно срещу България. Венизелос уверяваше, че все още не съществувало сепаративно споразумение, но могло „да бъде предизвикано по силата на обстоятелствата. . . от българите зависи гръцко-сръбската дружба да не бъда поставена в необходимост от съвместно действие”. Непримиримите противоречия все по-често навеждаха Гешов на мисълта да подаде оставка [37]. Чакаше само да се сключи мирът с Османската империя.
След като не успя да добие Родосто, Фердинанд се запали от Самотраки. По негово нареждане Бобчев се зае да убеждава Сазонов, че с отстъпването на острова „може действително да се покаже една любезност към тогози, който толкоз много се изложи и излага с Балканския съюз и войната” [38]. Но в Петербург смятаха, че островът е разположен по-близо до Дарданелите, отколкото до Дедеагач и Енос.
Поради желанието си да отговори по-скоро на колективната нота на силите за сключване на мира българското правителство прие всички предложения на съюзниците относно нейното съдържание. На 7 април Гешов упълномощи Маджаров да действува щото посланическата конференция, като се убеди в благоприятния отговор, без да губи време, да пристъпи към редактиране на предварителните условия на мира. Той намекна за включване на условие за „частична поне демобилизация”. На следващия ден обаче Министерският съвет взе решение да не се демобилизира: „България в отстояване на правата си върху освободените земи в Македония ще отиде докрай.” Генералите Савов, Фичев и Диков се поканиха да бъдат изслушани относно прехвърлянето и продоволствието на войските в Македония, Кюстендилско и Софийско. Те бяха длъжни да отговорят на съдбоносния въпрос: „Готови ли сме да воюваме?” Царят се съгласи с необходимостта на съвещанието, разширявайки темата: „Как и ще ли можем воюва едновременно срещу гърци и сърби?” [39]. Великите сили трябваше да знаят, че България бе готова да защити договорните си права и със силата на оръжието.
За жалост отношенията между монарха и правителството приличаха на тези между съюзниците. Вместо да работят заедно, те тръгнаха по различни пътища. Министерският съвет бе „черноработникът” и всичко добро, сторено от него, се приписваше на държавния глава, а неговите задкулисни пакости влизаха в натежалата сметка на правителството. Но „шило в чувал не се крие”. Фердинанд се затвори под карантина в двореца „Царска Бистрица” и държеше писмена връзка чрез секретарите си. Той подкрепи проекта на генерал Савов въоръжените сили да достигнат 15 дивизии, а военният бюджет да скокне от 45 на 72 милиона лева. Министерският съвет възрази на исканите „главоломни цифри”. Най-затруднен бе генерал Никифоров, който трябваше да отговаря в Народното събрание за действията на Главното командуване, предприети без негово знание и дори в разрез с неговата воля [40]. Генералите от Главната квартира знаеха, че царят е зле настроен спрямо военния министър, и не пропускаха случай да го пренебрегнат. Пристигналият от Скопие генерал Паприков настоя да се изпратят незабавно по една дружина в Щип, Кочани и Струмица. На 8 април Гешов поиска от генерал Савов да се ускори по необходимост бързото прехвърляне на войски в Македония [41]. По-късно помощник-главнокомандуващият с основание щеше да твърди, че Министерският съвет е наредил пренасянето на освободените сили към запад и югозапад.
Съюзниците на България се чудеха как да забавят отговора на колективната нота от 31 март. Най-после на 8 април той последва, установявайки разликата в условията на посредничество от съюзническите условия, поставени на 23 март. Въпреки това, за да съдействува за успеха на посредничеството, балканските държави го приеха с молба да се възприеме по принцип военното обезщетение и си запазваха правото да дебатират в течение на преговорите по въпросите, отнасящи се до островите, определянето границите в Тракия и на цяла Албания [42]. Въпреки изказаните резерви условията за сключването на предварителен мир бяха в същността си осигурени. Понататъшното развитие на преговорите зависеше повече от добрата воля на съюзниците, защото противникът бе вдигнал бяло знаме и силите поеха защитата на неговите интереси.
Сръбско-черногорските войски напразно се опитваха да превземат Шкодра, докато на 9 април се подписа протокол за излизане на нейния гарнизон с оръжието към Тирана, родния град на Есад Топтани паша, проявяващ амбиции да стане владетел на Албания. Сърбия и Черна гора спечелиха властолюбивия комендант и крепостта падна, без да пролеят „нито една капка кръв”. Сръбските дивизии нямаха достатъчно силен съюзник, който да овладее Шкодра с щурм, както стана при Одрин. Те бързаха да се превозят с гръцки кораби до Солун и да се окопаят в Македония. Въпреки съперничеството между двете династии Черна гора се очертаваше да застане в полза на сръбските домогвалия срещу България [43]. Така крал Никола се надяваше да получи повече земи в Новопазарския санджак.
Въз основа на правителственото решение Гешов възпря Маджаров да не говори за частична демобилизация под предлог, че имало опасност да се помисли, че българската армия е уморена, което би насърчило „известни противници”. Той възложи на Бобчев да проучи дали Сазонов е на мнение да се поиска отдалечаване на войските от Чаталджа след сключването на предварителния мир. Въпреки настояването на Високата порта прекратяването на бойните действия да продължи с още 10 дена или за един по-голям и дори неопределен срок — до подписването на мира, генерал Савов по решение на правителството продължи срока с 5 дена при същите условия, без да се подписват никакви документи. Впоследствие дните се увеличиха на 10 [44]. Превозването на тежката артилерия и поставянето й на огневи позиции продължи.
Гешов намери „новата сръдня” на Сазонов относно забавеното спиране на огъня „съвършено безосновна”, както предишните му разгневявания. Целият Министерски съвет отиде в Одрин, за да убеди генералите да сключат „един вид примирие“, а Портата, вместо да изпрати упълномощен представител за устно договаряне, се опита да изложи България, че уж тя предложила да се спрат бойните действия чрез руско посредничество. На 9 април министър-председателят покани Сазонов да направи огромна услуга на Балканския съюз: „Нашите отношения със сърби и гърци от ден на ден тъй се изострят, щото става вече необходимо мощното, авторитетното слово на Русия да предвари ужасната буря, която се готви.“ Хартвиг бе подведен под отговорност „за голяма част от скандала, който пълни с радост душите на нашите неприятели”. Той поощрявал сръбското правителство да не се подчинява на договора и да не приема арбитража: „Ще изтърпи ли руският император такова оскърбление?” [45]. В случая Николай II се оказа безкрайно търпелив.
Тревогата на министър-председателя се усилваше от предположението, че дори силите да наложат мира и армиите да се оттеглят от Чаталджа и Булаир, България няма да може да демобилизира предвид натрупването на сръбски и гръцки войски в Македония. На 9 април той подтикна Маджаров да настоява пред Грей и сьглашенските посланици да побързат, „ако не желаят да видят скандала на война между балканските съюзници”: „Положението от ден на ден се изостря и ние трябва енергически да работим, за да предотвратим голямото зло, което ни заплашва. Сред висшите ни военни не подлежи на никакво съмнение, че ние ще бием и сърби, и гърци. Но можем ли да бъдем сигурни откъм Турция, па дори и откъм Румъния, когато не сме свършили нито с едните, нито с другите и когато, насърчени от нашите явни вече несъгласия с нашите съюзници, те могат да искат да се възползуват от обстоятелствата?” След тази трезво преценена международна картина на Калканите Гешов изплака болката си и възмущението си от Хартвиг, който заявил на Баучер: „Русия иска една по-силна Сърбия, за да я употребява като оръдие против Австрия” [46].
Недоволен от непристъпването към преговори за мир, на 10 април помощник-главнокомандуващият докладва на правителството, че „туй хроническо преустановяване” на военните действия, без да се започне веднага оттегляне на армиите от Тракийския театър, заплашва с гибелни последици отечеството. Бездействието постепенно заличаваше ефекта от славните победи, а гърци и сърби печелеха време за заемане благоприятно стратегическо положение, за да наложат със силата на оръжието своите условия за дележ на Македония преди подписването на мира. За съсредоточаването на цялата действуваща армия срещу съединените сили на враждебните съюзници бяха потребни не по-малко от 40 дни: „Единствен изход от това крайно неизгодно положение е да се намери средство да се сключи сепаративен мир с Турция час по-скоро, за да можем да пристъпим веднага към съсредоточаване на нашата армия и след това да почнем да третираме въпроса за раздялата. Всяко бавене на сключване на мира може, при горната обстановка, да има гибелни, с нищо непоправими за военните операции последствия” [47]. Правителството допускаше оказване на натиск върху нечестно играещите съюзници посредством прехвърляне на войските от Тракия, което не означаваше желание за война, а за защита.
Същата превантивна тактика усвоиха и българските дипломати, които като Маджаров например изтъкваха, че по въпроса за спазването на договорите не може да се прави „никакъв пазарлък” и следователно „кървавият конфликт е неизбежен”. Той убеждаваше посланиците, че „малките резерви в отговор не трябва да спират сключването на мира”. С подписването на предварителния мир по-малката част от войските на двете страни при Чаталджа и Булаир щяха да се оттеглят, а като се сключеше окончателният договор за мир, българската армия се отдръпваше на определената нова държавна граница. Посланическата конференция обаче се бавеше с процедурата, поради което Маджаров предвиждаше протакане: „Трябва да направим всичко възможно, за да се сключи мир между нас и Турция, а другите въпроси може да се провлачат” [48].
В сравнение с главозамаяните шовинисти Венизелос изглеждаше умерен. Но предложението, което той представи на 9 април чрез Панас, „на запад от Кавала” до „на запад от Преспанското езеро”, бе толкова неопределено, че не можеше да се вземе като основа за разискване. Гешов напомни, че в Лондон гръцкият министър-председател бе много по-точен пред Данев с линията по левия бряг на Струма, Правищко, по десния бряг на Тахинското езеро, през Вардар до Гюменджа, на север от Енидже — Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Въпреки обещанието си, дадено в София, Венизелос не изпрати писмено предложението, за да започнат преговори. Гешов настоя да се вземе за основа предложението, направено пред Демидов, върху което да се почнат незабавно преговори, като се представи и от българска страна разграничителната линия. Особено впечатление направи твърдението на Венизелос, че Солун „може да се отстъпи само след една нещастна война”, но не и след арбитражно решение. По пресмятания на Шопов Гърция се стремеше да вземе население 2 043 000 души, а на България да остави 1 401 000: „При тая чудовищна несъразмерност направете апел към чувството за справедливост на Венизелос и настойте да направи държавническия жест, който тъй много ще улесни моята (на Гешов — б. а.) задача да свършим миролюбиво дележа и да запазим и занапред великото съюзно дело, което ни даде толкова бляскави резултати” [49]. Гръцкият първи министър обаче категорично отказа да даде друга линия и затова чакаше от София да представят българската „крайна линия”. Той виждаше общата граница със Сърбия южно от Битоля.
Още на 12 април Гешов предложи на съюзниците преговорите да продължат там, където са почнали — в Лондон, седалище и на посланическата конференция. Същевременно той възнегодува пред Съглашението от постоянното увеличаване на гръцките и сръбските войски срещу България въпреки неведнъж изказваното желание за миролюбиво уреждане на споровете и уверението, че „ние няма да нападаме”. Настояваше се за най-сериозни мерки, за да не се види „окончателният крах” на Балканския съюз и „ужасният скандал на една междухристиянска война на Балканския полуостров”. Дипломати като Хаджимишев обаче не вярваха в полезното въздействие на съглашенските сили: „Аз главно разчитам върху силата на нашата славна армия” [50].
Сръбската пропаганда в руските вестници за ревизия на договора достигна толкова големи размери, че българската легация трудно смогваше да противодействува. Бобчев обикаляше първите личности в Певчески мост с необоримия факт, че българите са дали повече жертви, отколкото другите съюзници, взети заедно, които не бива да се отричат от подписите си: „Сърбите правят една колосална грешка, като са се заловили да секат съюза, на който досега почива цялата блестяща обща сполука. Най-много те ще се каят за развалянето му.” Сазонов изразяваше пълно съгласие, че договорът ще трябва да се изпълни буквално с посредничеството на Русия, но получил известие от Белград, че българските войски се готвели да заемат със сила някои окупирани от сърбите земи. Пълномощният министър Попович често „плачеше” на Сазонов, че България се готви да отвори война на Сърбия. Бобчев призова да не се намесва чувството на състрадание спрямо „горките сърби”, задължени да спазват договора, а не да го тъпчат” [51]. Спорът не биваше да излиза извън компетентността на третейския съд, който имаше и правото да онеправдава.
Изострянето на отношенията между съюзниците накара Сазонов да подеме гореспоменатата идея за среща на правителствените ръководители и да предложи едновременна демобилизация с подписването на предварителния мир. От България се изискваше „необходимата отстъпчивост”. На 11 април Неклюдов връчи нота на Гешов, в която се обръщаше сериозно внимание върху неизчислимите и бедствени последици, произлизащи за България от едно „братоубийствено сблъскване”: Румъния няма да изпусне случая да нападне България, а Османската империя ще поднови войната, но този път руското правителство не се наемаше да пази тила — „ще остане само да бъде с болка в сърцето си безучастен зрител нa гибелта на българското дело”. Целият съюзен договор със Сърбия, включващ българските права по разпределението на Македония, тогава „пада сам по себе си”. От българското правителство се очакваше да увеличи усилията си „за мирното изравняване на съществуващото изостряне”. Обвиненията и заплахите толкоз възмутиха Министерския съвет, че се заговори за изоставяне от Русия и наложителна оставка. Данев обаче препоръча да се изчака подписването на прелиминарния мир, а и царят все още се надяваше на подкрепа от Петербург [52].
С пълно основание на 13 април Гешов натовари Бобчев да изрази „дълбока скръб” от това, че България се туря на „равна нога” със своите съюзници при изострянето на въпросите около дележа на Македония, въпреки че с нищо не е допринесла за това изостряне. Пашич пръв повдигна въпроса за ревизия на договора, а Венизелос предлага линия, обхващаща и земите на запад от Кавала. Министър-председателят подчерта, че Сърбия и Гърция не само се съюзяват и трупат войски срещу България, но и търсят и други съюзници. Той намираше излишна една среща с Пашич, търсещ случай лично да му говори за ревизия на договора, и настоя на основание чл. 4 от тайното приложение „Русия да реши окончателно” спора със Сърбия, и то колкото се може по-бързо, за да се успокоят разпалените духове. Спорът с Гърция се измести на второ място. Българското правителство имаше още едно право да упорствува, защото спря разполагането на тежката артилерия пред Чаталджанската позиция, събитие, проверено на място от двама руски полковници военни инженери [53].
Най-откровено изля мъката си Теодоров в писмо до Бобчев от 12 април. Той предупреди, че ако отправеният призив не се вземе присърце в Петербург: „Ние ще напуснем в най-скоро време властта или по-правилно ще бъдем изтикани от властта, за да отстъпим мястото на лудите и авантюристите да управляват България и да настанат онези нещастия за нашето отечество, за Балканския съюз.” Министърът на финансите сподели голямото си разочарование от съюзниците, измамници на доверието, оставени да завземат българските земи „лесно и без кръв зад гърба ни”, докато българската армия воюваше с непрекъснато прииждащите от Азия османски пълчища и даде огромни жертви за общото дело. Честният човек не можеше да се начуди: „Какво е това нещо и на какво прилича — съюзниците да сключат съюз помежду си против едного от тях?” Тук се криеше коренът на злото, за което Сазонов се закани да накаже България. Той не смееше „да повиши тон” и пред румънското правителство. Теодоров заби тревога, че „на Балканския полуостров ще пламне огън въпреки всичките съвети на благоразумие и заплашвания”. Привърженикът на Балканския съюз бе обзет от отвращение: „Аз вече не мога да чуя името на тези подлеци хладнокръвно. Толкоз отвратително е тяхното коварство.” Овладял чувствата си, миролюбивият държавник все пак вярваше, че след сключването на мира и военното осигуряване на България откъм запад и югозапад „сърбите и гърците ще си налеят потребното количество вода във виното и всичко ще се свърши благоприятно”. В случай че съюзниците не изпълнеха арбитражните решения, България щеше да влезе в ролята на „съдебен пристав” от името на великите сили, осигурена откъм Османската империя и Румъния [54]. Умно заключение, в което Данев и неговите съпартизани трябваше да се вслушат.
Твърде откровен разговор проведе същия ден Маджаров с Никълсън, пред когото за трети път настоя да се спре струпването на сръбски и гръцки войски против България, „но не от страх пред съединените гръцки и сръбски войски, а от срам пред позорното зрелище да се бият вчерашни съюзници”. Той обори погрешното становище на някои руски дипломати, че „Сърбия ще спре австрийския напор към юг, и затова трябвало да се усили повече, отколкото има право”: „Ние искаме да знае Англия кой провокира, кому трябва да падне отговорността за бъдещото кръвопролитие, а после ще знаем как да защитим интересите си.” Държавният подсекретар се ограничи да съобщи, че решението на посланическата конференция е преговорите за мир да започнат незабавно върху предложената база, като силите си запазват въпросите за островите и Албания, а финансовите въпроси ще се разглеждат в Париж [55].
Поради липса на инструкции пълномощните министри на великите сили в София не правеха колективната постъпка за назначаване на пълномощници и за посочване мястото за подписване на мира. Наричайки бавенето „крайно вредно”, на 14 април Гешов издаде окръжно, в което нареди да се помоли настойчиво Грей и посланическата конференция да приготвят текста на предварителния договор за мир, „за да се не губи време за подписването му” [56]. Прекратяването на военните действия не бе безсрочно.
По искане на Министерския съвет царят покани генералите Савов и Фичев да се явят в София за великденските празници,, за да се изслуша тяхното компетентно мнение. Помощник-главнокомандуващият не намери за уместно да напусне поста си в Главната квартира, което не било в интерес на службата, и помоли правителството, „ако е възможно”, да го освободи от участие в съвещанието. Той гласува пълно доверие на началник-щаба, макар да не бяха в единомислие: „За горната цел генерал Фичев е достатъчен, той би могъл да даде всичките осветления на почитаемия Министерски съвет.” Едва ли генерал Савов искаше само да спести 12 часа клатушкаме с влак от Одрин до София. В същото време без знанието на правителството той заповяда да се изтегли гарнизонът от Солун, за да не попадне в плен „в случай на конфликт”: „Това при сегашното критическо стратегическо положение на нашата армия по отношение на сърбите и гърците е крайно опасно и впоследствие с нищо непоправимо зло.” Внезапната стъпка произведе „потресаващо впечатление” в Атина поради страх от предстоящо нападение. Генерал Хесапчиев забеляза, че с оттеглянето на българските войскови части гръцките власти веднага ще закрият всички български учреждения — пощата, телеграфа, банката, гарата и др., и изказа мнението да се оставят в оспорвания град „поне две роти”. Министерският съвет прецени, че „положението не е още толкова критическо”, и отмени чрез царя заповедта на генерал Савов [57].
Генерал Савов поясни, че смята положението за критическо, защото българските роти са обкръжени от цели гръцки полкове, а някъде дори от цели дивизии, прехвърлени тъкмо когато правителството му забрани да усилва гарнизоните в спорните места заради работата на смесената комисия: „Военната предвидливост ми налага да държа съсредоточени войските си. Щом политиката ми налага противното, отговорността за последствията няма да бъде моя. При това докладвам, че въпросът и със солунските войски е от същото естество и че в случай на нужда и те за нас ще бъдат изгубени благодарение на политиката” [58].
Предпазливата тактика на Гешов да отлага откритото поставяне на спорните въпроси не му донесе желания успех, защото самите съюзници ги раздухваха. Създаде се мнението, че той е станал „играчка на съюзниците”, колеблив в разпрата със Сърбия, чиято острота се опитваше да притъпи, отстъпчив за Солун. Данев упрекна своя партньор в коалицията, че „не е повишил тон” пред Спалайкович и Панас и те правели погрешния извод, че българското правителство ще отстъпи. Той заплашваше войнствено, че ако е необходимо, България ще се бие, за да накара съюзниците да изпълнят договорите. Великите сили, Румъния и съюзниците трябваше да разберат и запомнят, че България е готова да отиде „докрай” в отстояването на своите законни права [59]. Председателят на Народното събрание твърде скоро щеше да получи възможността от друг държавен пост за „повишава тон”, без да го чуят отсреща.
Сутринта на 13 април 1913 г. в Министерския съвет се разисква по положението в Македония, където съюзниците са се окопали, готови да задържат със силата на оръжието окупираните български земи. Един въпрос се сложи на дневен ред на следобедното петчасово съвещание: „Предвид положението ни спрямо сърби и гърци, може ли да разчитаме на армията?” Генералите Савов и Фичев отговориха утвърдително, но при условието — „не веднага след прелиминарния мир”, защото, докато българската действуваща армия се съсредоточеше на запад и югозапад, Сърбия и Гърция щяха да нападнат. Те сметнаха за най-изгодно силите да наложат обща или поне частична демобилизация на всички воюващи, частите да се завърнат по гарнизоните си с усилен или най-малко запазен кадър, за да се направи, ако се наложи, нова мобилизация и набързо съкрушат изменилите съюзници. Това мнение се възприе от Гешов, Яблански, Тодоров, Франгя и дори от Теодоров. Малцинството в лицето на Пеев, Христов и Абрашев предпочитаха вместо демобилизация, равнозначна с поднасяне Македония „на тепсия”, да се оттеглят войските от двете страни на Чаталджа и Булаир, като част от тях в пълен боен състав се развърнат в Македония и по границата със Сърбия, за да бъдат принудени съюзниците да преговарят ускорено и отстъпчиво. Те не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се решат да нападнат, но при такава заплаха избираха споразумение с Румъния и Османската империя [60].
Генерал Савов заяви, че след сключването на мира не може да задържи войниците под знамената, защото са закопнели за близките си. На този по-късно често повтарян аргумент тримата му опоненти възразиха, че няма да бъде възможна нова обща мобилизация, което ще означава сърбите да заграбят цялата „спорна зона”, а гърците — Солун. И не само тези местности. Помощник-главнокомандуващият се беше похвалил, че в Одрин казал на царя „да не му се меси в командуването”, но сега трябваше да даде лично обяснение за боевете на 16 и 17 март, за които според него правителството не носело отговорност. Тогава Абрашев го засече: „Като не отговаряме ние, защо ни питахте дали да щурмувате, или не Одрин?” Той изтъкна, че Министерският съвет е отговорен за политическата целесъобразност на военните действия, които на Чаталджа струваха безсмислено проливане на кръв поради ненужното проникване зад укрепената позиция [61]. Генералите останаха на схващането си за обща демобилизация въпреки допълнително положените усилия на Данев да ги разубеди. Понеже имаха съвещателен глас, те бяха освободени да се завърнат в Главната квартира.
Царят не прие генералите, обаче напълно одобри предложението за демобилизация, „ако тя бъде обща за всички воюващи държави”. Най-войнствен от ръководната тройка в Главното командуване се оказа полковник Нерезов, упорствуващ на своето: „Война не се води всеки ден. Сега, когато сме мобилизирани, е най-добрият случай да се разправим с тях (съюзниците — б. а.).” Той ругаеше слабостта на правителството, склонно да прави отстъпки на Сърбия и Гърция, след като могло да бъдат бити едновременно. 8-а тунджанска дивизия бе вече съсредоточена в Югоизточна Македония, 3-а балканска се стягаше да заминава, следвана от 6-а бдинска. Според началника на Оперативния отдел три дивизии биха били достатъчни за действия към Солун, другите дивизии можеха да се насочат към Средна Македония [62]. Забравяха се посоките север и югоизток.
Прелиминарният мир можеше да се сключи върху основата, съдържаща се в отговора на съюзниците от 8 април, намерен от посланическата конференция за приемлив. Трябваше само да се съберат отново делегатите в Лондон, за да се споразумеят относно точната формула, в която да се облече предварителният договор, след което да започнат преговори между воюващите страни за подробностите и на окончателния договор, без да се изменя приетата вече основа. Тогава великите сили щяха да получат свободата да се произнесат относно Беломорските острови, границите на Албания и военното обезщетение. На 15 април Грей изказа учудването си, че отговорът на силите още не е връчен на съюзниците, и обеща да подкрепи в посланическата конференция българското становище относно проектодоговора за мир и международната финансова комисия. Маджаров посочи, че „въртелът на всички компликации” е неглижиране сключването на мира между воюващите, което, ако продължи, съществува опасност от подновяване на военните действия [63].
Вместо да се заеме да подготви извършването на арбитража, Сазонов изрази недоволство от нежеланието на българското правителство да отиде на среща с министър-председателите на Сърбия и Гърция. На 15 април той защити сръбското тълкуване на договора, който трябвало да се разглежда не само в частта, отнасяща се до разграничаването, но и в пълния му обем. Министърът намери „доза от справедливост” в поведението на Белград: „Затова ние смятаме, че запазвайки договорното разграничение като основна база, българите трябва да държат сметка за необходимостта да внесат известна поправка. Разумната отстъпчивост от тяхна страна, без да изключва принципиалната задължителност на договора, ще спомогне за настоятелната задача да се запази здравината на съюза.” И пак се препоръча среща на съюзническите министър-председатели [64]. Правителството на Гешов щеше да предпочете да подаде оставка, но не и да прави нови териториални отстъпки в Македония.
След многократните изявления на Николай II и Сазонов сега министрите в София бяха „поразени”. На 18 април Гешов, крайно огорчен, напомни на Неклюдов: „Точно преди месец, когато нашите (военни —б. а.) бяха решили да форсират Чаталджа и щяха да я форсират, щом им пристигнеха одринските обсадни оръдия, подир тържественото му (на Сазонов — б. а.) обещание, че ако ние спрем военните действия пред Чаталджа, договорът ни със Сърбия ще бъде буквално изпълнен, ние никога не очаквахме подобна депеша от Сазонов.” Министър-председателят се видя предаден и опрян о стената:„Подир взетото и от мене задължение пред царя и Главната квартира, какво договорът ще бъде буквално изпълнен, ако действията на Чаталджа се спрат, моето положение става невъзможно, щом Сазонов проявява попълзновения да се изпрани някакъв коректив в казания договор.” Месец преди подаването на оставката Гешов я виждаше пред себе си: „Малка надежда вече имам и моето решение е вече взето. Бог да пази България!” [65]. Твърде много станаха грешките и враговете.
Главната спирачка за разгръщането на българската външнополитическа пропаганда бе тайната, забулваща договорните документи. Сръбските дипломати пуснаха в европейския печат отделни части от договора, за да се видело колко тяхната страна била „съвсем онеправдана”. Бобчев вярно отбеляза, че ако не се раздават ордени и пари, както правят съюзниците, то българската кауза трябва да се защищава, макар да е справедлива от само себе си. Той поиска да узнае текста на договора и военната конвенция, сключени със Сърбия, но му бе казано да чете „Таймс” и „Дейли телеграф”. На същата молба, отправена от Салабашев, се отговори, че му било съобщено всичко, което е нужно, могъл да опровергава „явно лъжливото” предаване на съдържанието на договорите, но без предизвикателства и остра полемика”“. Напразно опасение, защото съюзниците вече откриха огъня с всички възможни оръжия, за да заблудят европейското обществено мнение. Външното министерство правеше възможното да се отбият клеветите, обаче не се решавате да изнесе истината по договорите.
Великите сили съветваха да се бърза към мира, но нещата не се развиваха с желаната от София скорост. На 16 април Гешов нареди на пълномощните министри: „Узнайте причините за това бавене и енергически настойте да се ускори подписването на прелиминарния мир.” Бобчев посети Сазонов и Нератов, за да им изтъкне, че със съсредоточаване на войски в Македония съюзниците се стремят ,,да изтръгнат, както Румъния, някой къс земя повече от договора ни със сърбите и повече, отколкото се пада на гърците”. От името на българското правителство той изказа съжаление за еднаквото третиране с Белград и Атина в изострянето на междусъюзническите отношения, „като не се прави разлика между добросъвестността и некоректността”: „Всичко това води към катастрофа между съюзниците, ако не се побърза с вземане на мерки и вразумяване.” Пълномощният министър призова Русия да упражни посредничеството в спора със Сърбия, а на Гърция да внуши да не иска дележ преди сключването на мира. Сазонов се зае да успокоява, че „побратимяването на гърците и сърбите било преимуществено на военни шовинисти”, но Пашич и Коромилас нямало да ги последват. Той увери, че вече прави постъпки за посредничество в Белград и въздействува в Атина да мируват, но помоли Гешов да продължи преките преговори с тях, ако не за друго, то да се спечели време и внесе успокоение. Съюзниците били уплашени от едно българско нападение и вземали мерки за самозащита. Руският министър се обърнал с допитване за демобилизация само към Сърбия и Гърция, защото вярвал в искреността на България [67]. И на приказките за „българската заплаха”.
Докато сръбските и гръцките дипломати се оплакваха, че българите ще нападнат в Македония, техните войски се готвеха трескаво да воюват за задържането на завзетите български земи и подлагаха живеещите там българи на постоянен терор. Така трябваше да се предизвикат българските военни кръгове да дадат повод за отбиване на „агресията” и скъсване на договорите. Назряващото намерение за саморазправа изрази най-добре майор Йосиф Разсуканов, български представител при Сръбската главна квартира в Скопие: „Ще е необходимо поне едно мирно изтикване от Македония. И колкото по-скоро стане то, толкова по-успешно може да бъде и в политическо, и в чисто военно отношение.” От Лондон пък Маджаров си позволи да даде военностратегически съвет, ако се дойде до въоръжено сблъскване, настъплението да се извърши и в Нишкото направление, за да се заставят главните сръбски сили да напуснат Македония и отдалечат от гръцките им съюзници [68].
Съзрял опасността от кръстосване на оръжията между България и Сърбия, което щеше да унищожи Балканския съюз, на 17 април Сазонов се обърна към техните правителства с искане да потвърдят, че „разногласията помежду им ще се решават от способите, предвидени в договора, а не по силата на оръжието”. Той подчерта, че всеки спор по тълкуването и изпълнението на договора и военната конвенция „се подлага на решението на Русия”, щом една от страните не може да достигне съгласие в непосредствени преговори [69]. Тази страна бе Сърбия, спрямо която Николай II не бе способен да спази обещаното „най-пълно безпристрастие”.
Нервозността на управляващите кръгове в Петербург се усили от усложнението около Шкодра, която крал Никола не желаеше да напусне, и се стигна до десант, стоварен от международна ескадра. Австро-Унгария бе готова да воюва, но да включи този важен град в пределите на албанската държава. Ризов узна от достоверен източник за увереността на руското правителство, че „ако Русия воювала сега, революцията е неизбежна”. Коковцов предупредил императора, че „в такъв случай династията ще се намери в опасност” [70].
Проектът за мирен договор се утвърди в окончателната му форма от посланическата конференция на 18 април и съдържаше приблизително точките в последната нота на силите. Надеждата на Маджаров бе, че ако някоя от воюващите страни „не иска да прави въртели”, договорът би могъл да се подпише веднага от упълномощените дипломати [71]. За да постигнеше това, „европейският концерт” трябваше да премине от посредничество към намеса.
За да се приложеше най-добре поговорката „желязото се кове, докато е горещо”, българската дипломация бе длъжна да държи постоянно няколко железа в огъня. След като България не можеше да отстъпи на всички съседи, то трябваше да се споразумее поне с едни от тях, защото противобългарското обкръжение ставаше все по-очевидно. Но висшите офицери на фронта, макар и най-близо до войските и боевете, взеха да смятат неизбежна войната едновременно срещу Сърбия и Гърция след сключване на мира с Османската империя. Въпреки мнението, че „не е далеч времето, когато ще се води европейската война”, те бързаха да решат частично източния въпрос в неговите балкански измерения. Разбирателство с Гърция не могло да се постигне с цената на Солун. Дори генерал Димитриев изрази недоволство от руската политика, покровителствуваща Сърбия, и в писмо до Д. Христов на 18 април поощри правителството да не се бои да прибегне и към военни средства, за да наложи изпълнението на договорите [72]. Отстъпчивостта се обяви за дезертьорство пред все по-враждебните лица на съюзниците.
–––––––––––––––––––––––––––
25. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 82, 86—81; ф. 1157, оп. 1, а. с. 75, л. 36; БИА, ф. 20, а. с. 2, л. 122; СД XV OOHC, 2 р. с., кн. 3, с. 822; Пешев, П., цит. съч., с. 398—400.
26. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 26—27; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 1—2; ф. 20, а. е. 4, л. 481—482; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 177, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 433—434; Руската оранжева книга… с. 75—76; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 447; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 163—167; OUAP, Bd. 6, S. 9—10, 101, 167—169.
27. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 74—77; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 55.
28. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 25; ф. 173, оп. 3, а. е. 48, л. 96— 100; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1. а. е. 705, л, 2—3; ДПИК, т. 1, с. 438—439; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 252, 302—306.
29. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 256; ДПИК, т. 1, с. 592, 595—596.
30. ЦДИА, ф. 176, оп. 2; а. е. 1214, л. 172—173, 182—184, 188; а. е. 1367, л. 270; ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 25: НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е, 168, л. 22— 25; ф. 41 к, оп. 1, а. е. 174, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 1021, 1025.
31. ДПИК, т. 1, с. 434—435, 442.
32. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1367, л. 88, 59; ДПИК, т. 1, с. 440; OUAP, Bd. 6, S. 169—171, 176—177.
33. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 35—36; БИА, ф. 255, а. е. 10133, л. 2; Руската оранжева книга… с. 75—76; GP, Bd. 34, S. 708—709, 712, 730; Boghitschewitsch, М., Op. cit., Bd. 1, S. 321—322.
34. Руската оранжева книга… с. 76—77; OUAP, Bd. 6, S. 193—194, 197.
35. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 82—83; СД XV ОМС, 2 р. с., кн. 3, с. 765—768; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 79—101; В. Мир, № 3852, 8. IV. 1913.
36. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482 а—г; ДПИК, т. 1, с. 336, 596-598; СР, Bd. 34, S. 766.
37. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 701, л. 19—20; а. е. 762, л. 1; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 282, л. 1.
38. БИА, ф. 255, а. е. 9190. л. 1—2.
39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 85, 87, 90—92, 101; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 29—31.
40. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 20.
41. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 140.
42. Войната… Т. 7, с. 496.
43. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 118—119, 155, 187, 208, 221—223, 254—258, 306—307, 309, 338—364, 387; ДПИК, т. 1, с. 1133.
44. ДПИК, т. 1, с. 336—337.
45. БИА, ф. 255, а. е. 3244, л. 1—2; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 121—122.
46. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 30—31; Маджаров, М., цит. съч., с. 135—136.
47. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. П8, л. 83; ДПИК, т. 1,с. 443—444; HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 504—507; PRO, FO, Political 371/1918, p. 6.
48. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 154.
49. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 795, л. 25—26; ДПИК, т. 1, с. 598—599.
50. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 211; БИА, ф. 255, а. е. 3857, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 337, 600.
51. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 398; OUAP, Bd. 6, S. 212—213.
52. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. с. 16, л. 34; СД XV ОНС, 2 р. с., кn. 3, с, 793, 815—817; Руската оранжева книга… с. 78—79, 82—83.
53. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 36—38; ДПИК, т. 1, с. 445—446; Гешов, Ив. Балканският съюз… с. 52—54, 60.
54. БИА, ф. 255, а. е. 5358, л. 1—17.
55. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 210; BD, V. 9, Р. 2, р. 714—715, 774— 777.
56. Пак там, л. 178, 214; БИА, ф. 20, а. е. 3. л. 794; ДПИК, т. 1,с. 338.
57. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 203, 215; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 4—5.
58. ДПИК, т. 1, с. 1032—1033.
59. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 35.
60. Пак там, л. 36—37; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 793; Приложение към том първи… с. 256; Приложение към том втори… с. 59, 291; Фичев, Ив. Балканската война… с. 360—362.
61. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 37.
62. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7—9.
63. Пак, там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 238; Приложение към том втори… с. 351.
64. Руската оранжева книга… с. 81; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 122—125.
65. БИА, ф. 255, а. е. 5346, л. 1—2.
66. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 103, 111, 237, 279.
67. ДПИК, т. 1, с. 449, 451—453; OUAP, Bd. 6, S. 249—250, 284—285.
68. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1367, л. 271; ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 94— 96; ДПИК, т. 1, с. 448.
69. Руската оранжева книга… с. 84—85.
70. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 191, 253.
71. Пак там, л. 270.
72. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 38-43, 45.
Parabellum
12-12-2003, 09:56
УМИШЛЕНО ПРОТАКАНЕ ЗА ПЧЕЛЕНЕ НА ВРЕМЕ
„Европейският концерт” засвири повелителен марш. На 18 април в 15 ч. пълномощните министри на великите сили направиха радостно съобщение на Гешов. Като се позоваха на приетата от съюзниците и Портата основа за сключването на мира, силите настояха „воюващите страни да прекратят незабавно военните действия, да посочат своите пълномощници и мястото за водене преговорите за мир”. Резервите относно островите и Албания бяха отхвърлени с потвърждаването, че разглеждането на тези въпроси принадлежи изключително на великите държави. Министър-председателят има удоволствието веднага да отговори, че военните действия между България и Османската империя са прекратени, пълномощници остават същите лица, а за мястото на преговорите предложил отново Лондон. Той веднага се обърна към съюзниците с мнението, че „няма нужда от писмен отговор” [73]. За да се избегне излишното протакане в предварително съгласуване на отговора.
Желанието на българското правителство за по-скорошно завършване на войната намери енергичен поддръжник в лицето на Грей, който на 19 април прочете на Маджаров предложения от него проект за предварителен мир: границата Мидия— Енос да бъде уточнена от международна комисия; албанският въпрос и Беломорските острови да се предоставят за разрешение от силите, а Крит се отстъпва на Гърция; финансовите въпроси се решават от международна комисия в Париж с участието и на делегати от воюващите страни. Сър Едуард посъветва този проект да се вземе като основа на бъдещия договор, който да се подпише от дипломатическите представители без чакане на особени делегати. Той предвиждаше гръцки възражения за островите и загатна, че ако продължат много преговорите, „България и Турция могат да подпишат сами”. Маджаров изброи неудобствата на този начин на действие, обаче не го изключи от използуване, ако съюзниците протакат, вместо да се постигне „бърз мир”: „Наша длъжност е да действуваме бързо с уреждането на въпроса за делегатите и незабавно почване на работата.” Гешов настоя посланическата конференция да приеме непременно проекта в следващото си заседание, „и то във форма, щото да може да се обозначат граничните постове от Енос до Мидия” [74].
Фердинанд се стараеше да се издокара пред младотурците, като заповяда на генералите Иванов и Вазов „да застрелят веднага” пленения техен противник Шакир паша. Но българските военачалници не възнамеряваха да убиват обезоръжен човек и изпратиха „особено опасния” за Портата паша в София. От Цариград поискаха неговото предаване. Царят бе възмутен: „Каква подигравка с моите разпореждания!” [75]. Щом противоречаха на общоприетите международни обичаи. За жалост се изпълняваха други противоконституционни заповеди.
В отговор на призива, отправен от Сазонов, разногласията между България и Сърбия да се решават не със силата на оръжието, а по силата на договора, Гешов на 19 април изрази „пълно доверие в справедливостта на нашия третейски съдия”. Същевременно той възнегодува против намека да се нанесе в договора „известна поправка”, понеже сръбската помощ при Одрин бе дадена въз основа на предварителните споразумения.
Никой в София не поиска „възнаграждение” за голямата подкрепа, оказана от 7-а рилска дивизия на сръбската армия в Македония. Министър-председателят пак се позова на чувството за справедливост у руското правителство, което трябваше да обсъди различията в тълкуването и изпълнението на договора, но се възпротиви категорично на всяко изменение на договора с късна дата, деяние извън правата на арбитъра. Всяко даване на териториално „възнаграждение” отвъд разделителната линия означаваше ревизия на договора, насърчаваща несъюзническото поведение на Белград [76].
Въпреки „натъртените обяснения” на Бобчев, в Певчески мост не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се осмелят да предизвикат България на война или да я нападнат направо. Докато за спора между България и Сърбия се вярваше да бъде уреден чрез посредничество, повече загриженост се проявяваше по спора между България и Гърция, особено за Солун, за чието владение гостуващият в Петербург принц Николас се оплака пред Николай II „твърде много и твърде нависоко”. Бобчев не се умори да умолява за енергична намеса на руското правителство „и особено да стегнат юздите на Хартвиг”, препоръчвайки да се потърси и съдействието на Великобритания и Франция „за усмиряване на сърби и гърци” в настаналата разправия [77].
Гешов вярваше, че съюзниците ще замълчат поне пред внушителните цифри на силите и жертвите, дадени от България за възтържествуването на общото дело: „Те трябва да запушат устата на ония, които омаловажават съкрушителното ни участие във войната и искат да ни разбойнически отнемат оная част от придобивките, която ни се справедливо пада съразмерно с нашите сили, жертви и загуби” [78]. Принцип, следващ по справедливост този за разграничаване според народността на освободеното население.
С очертаване на сръбско-гръцкия съюз срещу България правителството на Венизелос вече не бързаше да преговаря по дележа. Черпейки кураж от Белград, то на думи изказваше „пълно доверие” в искрените мирни намерения на българското правителство, но се оправдаваше с опасения от „военнолюбивите намерения” на българските военачалници, решени „да не предават без бой” българите под чужда власт в Македония. Хаджимишев държеше меродавните личности в София нащрек, за да не бъдат приспивани с подобни успокоителни уверения. Той вярваше, че докато прозорливият Венизелос „държи здраво в ръцете си юздите на управлението”, ще може да се преговаря [79]. Не се дооцени промяната на гръцкия престол, зает от властолюбив и самонадеян владетел.
Министерският съвет обмисляше изпращането в бившия Солунски вилает на толкова войски, колкото са и гръцките. Генерал Савов възрази на 21 април да не се взема такова решение, защото гърците са съсредоточили цялата си армия в Южна Македония след прогонването на слабите български подразделения на север и изток от Солун. Той държеше да запази „свобода на действие” и съобщи, че след няколко дена ще завърши съсредоточаването на войските, прехвърлени от Тракия, което ще накара управляващите кръгове в Атина „да бъдат по-благоразумни”. Помощник-главнокомандуващият смяташе да се предложи на гърците като условие за влизане в преговори по разграничаването да опразнят всички заети спорни околии „и ако не се съгласят, тогава да се принудят даже със силата на оръжието” [80]. След като смесената комисия не сполучи по дипломатически път.
Въпреки своите четиринадесет заседания българо-гръцката комисия не се приближи до съгласие по никой спорен въпрос. Сарафов бе наклонен да отстъпи и Съботско срещу насрещни отстъпки в Лъгадинско, Нигритско и Правищко. По заповед на Главното командуване малочислените български отряди, заплашени с обкръжение и глад, напуснаха Съботско, Гюмендженско и Лъгадинско, а от Нигритско и част от Правищко бяха изтласкани със сила. Гръцките делегати не допускаха признаването на българското първенство на заемане, понеже разглеждаха тези земи като „най-малък хинтерланд” за Солун, в който струпаха войски за в случай на война с България [81]. Протоколите на заседанията бяха подписани и поднесени на правителствата да се произнесат по това, което комисията не успя да стори.
Докато българското правителство се стараеше да излезе от безпътицата, на 22 април 1913 г. в Атина Коромилас и Бошкович подписаха таен предварителен протокол за сключване на съюз между Гърция и Сърбия. В него се определяше двадесетдневен срок за подписване на съюзен договор срещу България, за предоставяне на взаимна помощ при отстояване на обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Охридското езеро, и за прокарване на границите „по принципа върху действителната окупация”, в името на „равновесието между трите държави”. Ако България не приемеше посредничество или арбитраж, заплашеше или опиташе със сила да наложи исканията си, то двете страни се задължаваха да си окажат военна подкрепа и сключват мира „само съвместно и в съгласие”. Предвиждаше се съставяне и на военна конвенция [82]. Пукнатините в сградата на Балканския съюз, издигната набързо върху песъчливата основа на временното споразумение, се разшириха заплашително.
Позовавайки се на страдащите от бездействие войски, генерал Савов, поддържан напълно от „неотговорния” Фердинанд, докладва на 23 април на Министерския съвет, че вижда нови опасни противници в друга географска посока: „Негодуванието” срещу нашите съюзници като пряка причина за нашето безцелно стоене на Чаталджа и Булаир е твърде голямо, заради това и подемът на духа в армията за една военна акция срещу тях е извънредно голям, даже по-голям и от оня, който беше в началото на войната с турците. При нужда успехът ще бъде несъмнен. Това твърдя с положителност.” Помощник-главнокомандуващият поощри правителството да следва политика и в неотстъпчивост с пълната увереност, че „ако трябва, армията ще посрещне една война срещу нелоялните наши съюзници, сърби и гърци с възторг”. Той се възпротиви срещу умишленото протакане на подписването на предварителния мир и свързването му с демобилизация, защото съюзниците се стремеха да наложат разглеждането на споровете преди мира. Генерал Савов намери за по-целесъобразно да се даде на великите сили да разберат, че ако до известен срок не се подпише предварителният мир, България ще поиска да сключи отделен мир с Високата порта, която пък ще бъде принудена да и приеме, защото „ние ще атакуваме Чаталджа”. Тогава според, политическото мислене на генерала споровете със съюзниците щяха да бъдат разрешени в полза на България: „Защото ще бъдем способни да групираме всичката си армия срещу тях, а те няма да бъдат в положение да издържат една борба спрямо нас, и твърде е вероятно, че без всяка военна акция ще отстъпят” [83]. Така се зараждаше тактиката на сплашване съюзниците чрез „военна акция”, като се изхвърляше от военностратегическата сметка победената империя.
Министерският съвет се съгласи с генерал Савов да се засили военното присъствие в Югоизточна Македония. Данев се завърна от Одрин с бодри впечатления: „Войската е здрава и бодра. Против сърби и гърци е готова да тръгне тутакси и да не се спре, докато не завземе това, което е българско.” Народняците министри начело с Гешов проявяваха все по-голяма склонност да отстъпят Солун срещу Югозападна Македония, а прогресистите, водени от Данев, споделяха становището на генералите да се действува бързо, та докато се разбере, гръцките войски неочаквано да бъдат изхвърлени от Солун и силите да се поставят пред свършен факт. Що се отнасяше до противобългарските превъплъщения на Белград, сега Теодоров с дълбока въздишка припомни царското пророчество: „Помнете ми думата, че сърбите ще ви измамят” [84]. Като имаха насреща си самата поголовна доверчивост.
Макар че още на 2 април БТА опроверга, че има подписано примирие с Османската империя и само е постигнато устно споразумение за временно спиране на военните действия, сръбското правителство се сети едва на 23 април да протестира с вербална нота за неспазване на чл. 6 от военната конвенция. Подхвърли се и обвинението, че проектът за мира бил съставен по желанието на София и Цариград. Закъснялото недоволство, след като правителствата на Сърбия и Гърция бяха осведомени за спирането на огъня, без да се чуе нито дума на негодувание, целеше да се „хване” и България в някакво договорно нарушение. Сръбското правителство също прекрати бойните действия около Шкодра, а съюзниците приеха по принцип посредничеството на силите за постигане на мира. Ето защо на 19 април Гешов настоя Сазонов да изтъкне, че прекратяването на военните действия е извършено по искане от Петербург [85]. Това признание щеше да потвърди пряката заинтересованост на Русия към съдбата на Протоците.
Бобчев се яви в Певчески мост на 23 април, за да направи обширно изявление против формулата за „арбитраж с поправка”. Българското правителство отхвърли упътването за отпускане на териториално възнаграждение, защото бе сключило съюз не за да раздава след победите „българска земя комуто и да било”. Услугите на Сърбия бяха извършени по силата на договореното. Височайшият арбитър трябваше да се ограничи изключително в прилагането на договора и споровете по него, без да се насърчават несъюзническите домогвания на Белград. Сазонов изказа съжаление, че бил криво разбран, и заяви тържествено, че България е напълно права по договора, добавяйки успокояващо, че Русия ще се произнесе безусловно в нейна полза. Той призива към благоразумие в името на общите съюзнически интереси, като се остави на Николай II да реши окончателно спора [86]. Общите интереси обаче се изчерпаха с осигурената победа, а императорът се чудеше как да се отърве от поетата тежест.
Гешов побърза да благодари за тържественото заявление, като подчерта на 24 април, че българското правителство „по никой начин” не може да приеме да се преговаря пряко по ревизиране на договора. Демобилизацията се одобряваше по принцип при условие да се приеме и от Високата порта, и то след съгласуването на предварителните условия на мира. Но Атина и Белград протакаха отговора на последната колективна нота на силите. Коромилас упорствуваше да се придобие правото за произнасяне относно границите на албанската държава и разпределението на островите. Той не позволяваше да се отстъпят Тасос и Самотраки на България. Пашич с последователната подкрепа на Хартвиг гледаше всячески да злепостави българите като “недобри славяни”, върху чийто гръб да се стоварят „всички криви дърва” [87]. И да отстъпят още земи в Македония въпреки решаващите победи в Тракия.
Бобчев обърна внимание, че в Петербург се забелязва състрадателното желание „да дадат нещо на горките сърби, които получавали толкоз малко, когато българите добивали цяла Велика България”. „Обезщетението” се търсеше извън договора. Пълномощният министър често повтаряше, че „България вън от договорената територия не отстъпва ни една педя, ни един къс”. Това трябваше да знаят както в Белград, така и в Петербург. На 25 април в Министерския съвет се обединиха около пророческата надежда, че до един месец след сключването на мира с Османската империя ще се изясни „дали ще се бием или не със съюзниците”, през което време войските ще се изтеглят от Тракия [88]. С всичките съдбоносни последици от такова застрашаване на тила.
Изпълнявайки строго нареждане, на 25 април Маджаров причака Грей, преди да влезе в заседание на посланическата конференция, за да му заяви категорично, че българското правителство „няма да подпише договора”, ако не съдържа точно обозначение на пограничните точки по линията Енос — Муратли — Мидия: „Немислимо е една техническа комисия да се споразумее върху една въздушна погранична линия близо 200 километра.” Ръководителят на Форин офис си взе бележка, но веднага изрази съмнение, че посланиците ще искат да навлязат в подробности извън тяхната компетентност. Маджаров защити мнението пред Министерския съвет да не се пращат делегати преди разрешението на въпроса, инак щеше да се разисква от противника и съюзниците цял месец. Гешов поиска от пълномощните министри в столиците на великите сили да работят бързо и енергично, за да се включи уточнението на границата в Тракия или в предварителния договор, или в приложен към него протокол [89]. Щом се прокараше това искане, българското правителство бе готово незабавно да подпише договора.
Гърция и Сърбия обаче предпочитаха да протакат, за да задържат българските армии на Чаталджа и Булаир. Техните дипломатически представители действуваха непрекъснато за преразглеждане на договорите и обща граница по десния бряг на Вардар. Вместо да им издърпа ушите, Сазонов на 27 април предупреди Бобчев да не се разгласява неговото заявление относно безусловното изпълнение на договора, защото „в противен случай” той ще бъде принуден не само да опровергае, но и да се откаже от всякакъв арбитраж, по който ще изглежда, че се е произнесъл предварително. И пак мина на любимата си тема за австрийците, които искали „само да използуват всяка треска против едно солидно действие с Русия и със съюзниците” [90]. Много „трески за дялане” останаха след набързо изградения Балканския съюз, чийто самопоканил се архитект бе руската дипломация.
Генерал Савов, както обикновено, сметна за свой „свещен дълг” да докладва на 27 април пред Министерския съвет, че военното положение на България се влошава от ден на ден. Недоволството от безнаказаните действия на неверните съюзници и роптанието срещу принудителното безпомощно състояние будеха опасения от избухване на безредици. Противникът попълваше частите си, строеше укрепления и доставяше нови оръдия: „Ако не се вземат мерки своевременно, опасявам се да не докараме някоя катастрофа на страната. Настоятелно моля да се направи всичко възможно без всяко по-нататъшно бавене да се деантажираме (освободим — б. а.) от Турция — протакането може да постави армията и страната ни в безизходно положение” [91]. Както стана на 16 юни 1913 г.
Военното министерство, макар да не поемаше никаква отговорност за воденето на операциите, бе задължено да държи сметка за оперативните намерения на действуващата армия. Генерал Савов призова правителството да вземе енергични мерки, за да не се връзват ръцете на Главното командуване. Повод за избухване на недоволството бе недоставянето навреме на поръчаните от Главното тилово управление коне: „Когато над отечеството ни са надвиснали такива грозни обстоятелства, когато сръбската и гръцката армия, напълно стъкмени и снабдени с всичко, само чакат заповед да нахлуят в земята ни ние поради липса на коне сме принудени да демобилизираме 10 батареи или 60 оръдия не ще бъдем в състояние да ги използуваме” [92]. В случай на нужда.
Съсредоточаването на сръбски и гръцки войски за война срещу България в случай, че тя не допусне задържането на окупираните от тях български земи, продължаваше неспирно. Гърците стовариха десант в Лефтера и настъпиха, за да завземат Правище. И в последното заседание на смесената комисия всяка страна остана на своето. Българското първенство на заемане се призна само устно на юг от пътя Сяр — Солун, от Орляк до Гювезна. На 27 април помощник-главнокомандуващият доложи, че ако се допускат и по-нататъшни нахални действия, скоро ще бъде загубена и Кавала: „Убийствено е за нас от военна гледна точка, гдето това положение да не можем да освободим войските си от Чаталджа и Булаир се продължава. То служи само на интересите на нашите нелоялни съюзници.” Възползувайки се от нареждането на българското правителство да не се предприемат твърди действия, гръцките дивизии „по хайдушки” постепенно заеха околиите Правищка, Зиляховска, Нигритска, Негованска и приближаваха железницата, за да я прережат и излязат в тил и фланг при Сяр. Това щеше да попречи на превозването на българските войски в Македония. Ето защо генерал Савов настоя да се спре гръцкото нахлуване и да се наложи неговото отдръпване назад, инак увеличаващите се всекидневно сблъсъци, взимащи все по-големи размери, „неминуемо ще се обърнат в една война с гърците, щом съсредоточаването на войските, предназначени за действия срещу тях, се завърши”. Той помоли правителството да определи становището си по този назрял парлив въпрос и да му развърже ръцете. Въпреки прекратяването на бойните действия поради продължаването на военното положение същия ден Народното събрание гласува четвъртия поред свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [93]. Той се използува в следващата война.
Умореният от постоянното напрежение Гешов все по-често говореше за оставка, защото войската не желаела да се съобразява с политиката на правителството, спъвало я и дори готвела преврат в близко бъдеще. В инцидента за моста при Вълчища той виждаше едва ли не „начало на война и с Гърция, и със Сърбия”. Народняците начело с министър-председателя търсеха изход в арбитраж и с Гърция, за да се откъсне от Сърбия, но прогресистите, водени от Данев, възразяваха да не се избързва, а само ако се наложи, и то след съсредоточаването на българските войски в Македония. Гешов отговори на генерал Савов, че правителството е за избягване на всякакви предизвикателства поради голямата опасност от „една обща акция на сърби и гърци, преди още да сме могли ние да освободим войската си от Чаталджа и Булаир”: „Ние решително заставаме на едно отбранително становище — да не допущаме нашите съюзници да ни изместват от местностите, които сега окупираме, но да не искаме да ги изместваме от позициите, които те сега окупират. И настояваме да усвоите и Вие това становище. Другояче ние, които водим политиката на държавата в извънредно трудни времена, не можем да отговаряме за последствията.” Към всевъзможните усилия за ускоряване подписването на предварителния мир Министерският съвет прибавяше спорното средство да не се плашат и дразнят съюзниците, с което щели да правят още по-значителни затруднения, за да държат българите „по-дълго време с вързани ръце” [94]. Медалът имаше и обратна страна, понеже съюзническото благоволение вече не се добиваше и на най-скъпата цена.
Естествено помощник-главнокомандуващият не посрещна добре молбата на Министерския съвет да се проникне от rope-изтъкнатите „очевидни истини” и да отдаде съответни заповеди, защото българските войски не предизвикваха, а биваха предизвиквани и действуваха при самоотбрана. Той се опасяваше, че ако не срещнат решителна съпротива, гръцките дивизии ще повторят атаките си с превъзхождащи сили по цялата линия на българските полкове, докато завземат най-сгодните за по-нататъшни действия стратегически точки и „ни поставят в невъзможност при нужда да водим войната с тях”. Желаното от правителството положение не можеше да се удържи без бой [95]. Гешов не престана да опитва дипломатическите средства.
В своя проектодоговор посланическата конференция не прие да се обозначи поименно границата Енос — Мидия, защото „това е една подробност, на която е място в окончателния договор, а в прелиминарния договор трябвало да се поставят само главните принципи в общи черти”. Но подписването на окончателния мир не се очакваше преди два-три месеца, понеже предстояха преговори за Албания и Беломорските острови, а и финансовата комисия в Париж щеше да отнеме продължително време [96]. България трябваше да се разграничи от своите съюзници, за да не бъде упреквана, че и тя бави сключването на предварителния мир, настоявайки за прокарване на точна граница в Тракия.
Сазонов намери за достатъчно точките на границата между България и Османската империя да се впишат в протокола на посланическата конференция и да се имат предвид от смесената демаркационна комисия. Руското правителство съветваше да се приеме и подпише предварителният договор за мир без разисквания, за да се избягнат нови големи мъчнотии в преговорите с Високата порта. На 29 април Гешов, след като изказа надеждата за включване в протоколите на посланическата конференция исканото уточняване на границата Енос — Мидия, упълномощи Маджаров да подпише договора. Данев отпътува на следващия ден за Лондон, придружен от съветници и секретари. Маджаров незабавно съобщи във Форин офис, че е натоварен да подпише договора, но нито съюзническите дипломатически представители разполагаха с подобни пълномощия, нито посланиците имаха инструкции за включването на уточнената гранична линия в протоколите [97].
Царят и министрите народняци бяха склонни да опитат споразумение с Гърция направо или чрез арбитър. След като Венизелос представеше писмено своята „лондонска” разделителна линия, Сарафов щеше да бъде изпратен в Атина с линия, обхващаща всички български земи в Югозападна Македония, та да се образува друга „спорна зона”. Данев подозираше, че Фердинанд иска „да претупа” спора с Гърция, за да бие Сърбия и вземе всичко в Македония — и безспорно, и спорно, дори Пирот и Ниш [98]. Председателят на Народното събрание обаче бе хипнотизиран от Солун.
Поради неотстъпчивостта на гръцките делегати смесената комисия не дойде до никакво съгласие в писмен вид относно първото заемане на спорните околии. Това доведе до нови кървави схватки и понеже Гръцкото главно командуване изпрати допълнително войски към Правишко, Гешов предупреди на 29 април — „не отговаряме за последствията”, ако проникването продължава, без да се наказват виновните, и за кой ли пореден път призова да се спре нарушаването на статуквото на заемане в Македония. Той дори възприе предложението на генерал Фичев да се покани арбитражна комисия от шведски и норвежки офицери, която да се произнесе по първенството на заемане [99]. Скандинавските обноски трудно биха вирели в балкански условия.
Тъкмо когато се изискваше пълно единство между политическото и военното ръководство на страната, между тях се задълбочи отдавна загнездилото се недоверие и дори враждебност. Главното командуване хвърли направо ръкавицата, като ограничи разпространението на „Мир” и „България” в действуващата армия, а покровителствуваше това на „Вечерна поща” и „Дневник”, насочени против външната политика на правителството. Министерският съвет реши да изпрати Д. Христов в Одрин, за да убеди генералите Савов и Фичев да спрат недопустимата агитация: „Злото трябва да се пресече, догдето е време” [100]. Правителството не разполагаше в Главната квартира с влиятелни привърженици по партийна линия.
По сведения на военното разузнаване от Цариград османската армия се засилваше така, сякаш не възнамеряваше да свършва войната. На Чаталджа вражеските войски достигнаха 270 000 души, а на Булаир — 80 000. Всеки ден пристигаха свежи подкрепления от Мала Азия, влакове с оръдия и боеприпаси. На 29 април генерал Савов сподели с Гешов основателната си тревога: „Както изглежда, тези хора с всичката си лукавщина са на мнение да използуват при пръв сгоден случай недоразумението с неразумните ни съседи и шовинисти съдружници.” Вместо да развие вярното си предсказание, помощник-главнокомандуващият препоръча споразумение с Портата „при каквито и да е условия”, за да се обърнат погледите на запад,. където „на бодливите крави им се дадоха рогове”. В заключение той пак подчерта: „С една дума, по нищо не се забелязва, че мирът е предстоящ, а приготовленията продължават, като че ли военните действия утре ще почнат отново” [101]. Два месеца по-късно.
Макар лично да държеше много на военната тайна, понякога скривана дори от правителството, генерал Савов бе неприятно засегнат, че то не смята за необходимо да държи Главното командуване отблизо в течение на преговорите за мир. Бюлетините на телеграфните агенции не можеха да служат за достоверна основа за даване сведения в отделните армии, което би много спомогнало „за уталожване духовете и лошите настроения в частите”. Така например 5-а дунавска дивизия тъкмо бе обхваната от „значителна безредица”. Гешов успокои генерала, че не е загубил много, защото сведенията били толкова противоречиви, че могли да заблудят онзи, който не плувал още от самото начало по тяхното бурно течение. Той извести, че Маджаров е упълномощен да подпише договора с условието по-точно да се определи границата в Тракия, а съюзниците пакостно протакат с поставянето на неважни или решени вече въпроси: .„Надеждата ни е, че силите могат да настоят, за да стане подписването” [102].
Бездействието на войниците доведе до упадък на дисциплината в някои части, появиха се и „безредици”. На 30 април генерал Савов донесе на царя и министър-председателя, че очаквателното положение се отразява зле върху бойния дух, поради което заповяда дивизиите да излязат на лагери с артилерията, където да се проведат занятия, строева подготовка, беседи и развлечения, а „подозрителните агитатори” се даваха под съд с цел „затягане на дисциплината”. На войниците и подофицерите се обясни подробно, че въпросът за мира не е в ръцете на малка България, а във волята на великите сили, които сега разискваха по него и вероятно скоро ще го разрешат. Необходими бяха преди всичко постоянство и търпение: „Търпението е първото качество на войника. С нетърпелива работа и деяния ние можем да унищожим всичко, което досега сме сдобили с толкова труд и с кръвта на геройски загиналите братя.” Генерал Димитриев лично инспектира частите, след което докладва, че „въпросът не е сериозен, има само недоволство вследствие дългото бездействие”. Министерският съвет одобри всички мерки, които „могат да докарат до успокоение, разбира се, ако не са пакостни в друго отношение”. Царят заповяда бунтовниците да се накажат с „желязна ръка” [103]. Но корените на вълненията останаха незасегнати.
Във Външното министерство зачестиха постъпващите тревожни телеграми с преобладаващото впечатление, че Гърция не възнамерява да уреди въпроса за разграничаването в Македония по пътя на дипломатическите преговори, тъй като и Сърбия не се съгласявала да приложи доброволно договора без ревизия. Крал Костантинос се зарече, че „не ще отстъпи ни педя от завоюваните земи”. От Белград все по-високо заявяваха, че ще задържат „с оръжие в ръка заграбените български краища”. Понеже съюзниците се стремяха да забавят и затегнат преговорите за повече от два месеца, Маджаров предложи да изпревари пристигането на делегатите в Лондон: „Когато кръвта се лее между съюзниците, излишно е вече нашето чакане да се съгласят всички, че тогава да подпишем. Проектът на конференцията е приет от всички (велики сили — б. а.) и аз ще го подпиша, дори с риск да ме дезавуирате” [104]. Министерският съвет предпочете да се изчака подновяването на конференцията за мир.
Сазонов посрещна със задоволство готовността на българското правителство да подпише предварителния договор за мир и нареди на граф Бенкендорф всячески да улесни изпълнението на тази задача. Същевременно той телеграфира на Неклюдов, че руското правителство се съгласява да поддържа исканата от българите граница Мидия — Сарай — Муратли, по водораздела между Кешан и Малгара и оттам до нос Ивриджи на изток от Енос. Като условие обаче се постави да не се настоява нейното включване в предварителния договор за мир, което би отложило подписването му, а да се отбележат писмено пограничните точки в приложен протокол. Като взе акт от декларацията на руското правителство, на 1 май Гешов съобщи в окръжно до българските легации в столиците на великите сили, че нарежда на Маджаров да подпише договора без включването на уточнената граница, върху която българското правителство ще настоява, когато се прокарва граничната линия [105]. Според „европейския концерт” в един предварителен договор не биваше да се говори за подробности, подлежащи на обсъждане и изпълнение от международна погранична комисия. Следователно български войски щяха да останат на Чаталджа и Булаир, докато Високата порта приеме прокарването на границата.
Умишлено забавяйки сключването на договора за мир, управляващите кръгове на Гърция и Сърбия се готвеха за нова война. На 1 май 1913 г. в Атина капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписаха военна конвенция за взаимно оказване на помощ в случай на война срещу България. За тази цел в Югоизточна Македония се съсредоточаваше 90 000 гръцка армия, а 150 000 сръбска армия се струпваше в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот. Гръцкият флот се задължаваше да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. Военните операции щяха да се водят въз основа на общ оперативен план, изготвен от представители на двата генерални щаба. Двете съюзнически армии имаха за главна задача да разгромят българската армия, като сръбската получаваше право да окупира и задържи земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а гръцката — южно от тази линия [106]. Или България трябваше да се лиши напълно от новоосвободените земи в Македония.
Пътувайки през Сърбия, Данев и Теодоров бяха силно впечатлени от ускореното насочване на препълнени военни ешелони към българската граница. След като се убедиха, че „от страна на Сърбия има опасност”, на 30 април те телеграфираха от Виена на Министерския съвет да вземе съответните предпазни мерки: „Когато е покрито млякото, котките не го лочат.” Като потвърждение дойде новината от Тошев, че веднага след подписването на предварителния мир сръбското правителство щяло да отправи към България ултиматум за преразглеждане на договора. Трескавите приготовления за нова война вдъхваха опасението, че ще бъде поставен къс срок за отговор, като се допускаше по силата на предварително споразумение между Гърция и Сърбия да бъде предизвикана България първо от гръцка страна или едновременно от двете страни. Пълномощният министър бе уверен, че сръбското правителство ще се постарае всячески да избегне прилагането на арбитража, а и Николай II би се опитал да се отърве от неблагодарната мисия. Пашич и Хартвиг представяха сблъсъка като неизбежен, за да издействуват чрез Петербург поредни отстъпки извън „спорната зона”, една „много опасна игра”. Тошев виждаше „главния цяр на злото” в час по-скорошното прехвърляне на войски към западната граница [107].
Меродавните фактори в Белград искаха да сплашат България, за да я принудят към нови жертви. Царят се стресна пред възможно сръбско нашествие до незащитената София и разпореди да подготвят за превозване най-ценните документи и вещи. Той се изказа пред Гешов за пренасяне на златото и архивата на сигурно място, а министър-председателят, вместо да го успокои, се зарази от боязънта. Създаде се, както писа Начович — „положение хуже губернаторское”. Министерският съвет с изключение на генерал Никифоров и Хр. Тодоров прецени, че няма опасност от сръбско нападение срещу столицата. Ризов бе натоварен да мине през Белград и узнае истинските намерения на Пашич. Въпреки измяната на съюзниците Гешов не се решаваше да отиде на отделен мир с Портата. Страхът от намесата на Австро-Унгария въздържаше Сърбия и Гърция да нападнат първи [108]. Те търсеха повод за война.
В щаба на 3-а армия достигнаха до съдбоносния извод, че „войната е най-добрият арбитър”, който” ще осигури и Скопския окръг. Макар и не толкоз войнствени, офицерите от щаба на 1-ва армия също бяха против откъсване на български земи в Македония. На 2 май по заповед на генерал Савов в гр. Чорлу се събраха командуващите на трите отделни армии, за да получат директива чрез негов пратеник. 2-ра армия се прехвърляше в Югоизточна Македония, 3-а армия оставаше на Чаталджа още 10—15 дена. По всичко изглеждаше, че новата война няма да се избегне, особено след потвърждаването на „зловещите слухове” за съюз на Сърбия и Гърция срещу България. Към това мнение се присъедини и Т. Александров, врекъл се в освобождението на цяла Македония заедно с тъй наречената „спорна зона” [109]. Призната единствено от неколцина български държавници и дипломати.
В отговор на проведената чрез Гешов на 2 май молба за прикриване на западната граница, генерал Савов изтъкна на в май, че при сегашното положение на нещата „Главната квартира не може да вземе на своя отговорност никакви сериозни мерки” против вероятно сръбско нападение. Всяко отслабване на Чаталджа и Булаир заплашваше да усложни още повече международното положение на България, понеже би усилило желанието на Портата да настъпи в Тракия и възвърне отнетите земи. Правейки трезва преценка, помощник-главнокомандуващият заяви, че българската армия не е в състояние да се бие едновременно на три фронта, което би означавало да бъде навсякъде слаба и следователно бита: „Подобно разхвърляне на войските, при подобна обстановка, е противно на основните правила за воденето на войната.” Единствената възможност — да се изпрати една пехотна бригада, не осигуряваше защитата на София, а за 40 000-те новобранци липсваха достатъчно командни кадри и въоръжение. Генерал Савов се произнесе за решителни мероприятия, но първо трябваше да се знае къде да се съсредоточат въоръжените сили. Оттеглянето на войските от Чаталджа и Булаир щеше да остави отворени вратите на Одринската крепост и да заплаши Одринска Тракия с връщане под властта на султана. Но и столицата не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Генерал Савов сложи съдбоносния въпрос за разрешение от Министерския съвет, който да заповяда на Главното командуване. Той поиска да се уредят отношенията с Румъния в случай на конфликт със Сърбия и Гърция. Заключението се преповтори: „За да можем да бъдем свободни да съсредоточим войските си срещу Сърбия, трябва час по-скоро да се сключи мир с Турция” [110]. Но и победоносният мир не осигуряваше гърба откъм победения противник, дебнещ благоприятни обстоятелства за вземане на бърз реванш.
Протакането на преговорите задържаше българските армии на Чаталджа и Булаир. Гешов се съгласи Маджаров да не посещава конференцията преди подписването на проекта за договора. Той се обърна на 3 май с призив към великите сили да употребят цялото си влияние, за да бъде подписан веднага договорът от всички воюващи. Същия ден министър-председателят осведоми Сазонов, че поради повдигнатия от Сърбия въпрос за ревизия на договора непосредствените преговори са невъзможни и се поканва Николай II да встъпи в отредената му роля на третейски съдия: „За да се избягнат ужасите на една братоубийствена война и скандалът на краха на Балканския съюз, ние считаме арбитража за повелителен.” Сръбските войски трябваше да опразнят безспорната зона, а височайшият арбитър да се произнесе само по разделянето на т. нар. „спорна зона”, чието цялостно жертвуване БТА опроверга [111].
Благосклонното уж становище на Певчески мост започна да се огъва в полза на Сърбия. На 3 май Сазонов изпрати писмо до Неклюдов, в което призна, че „исканията на Сърбия не могат да бъдат оставени без всяко внимание”: „Тесният и национален егоизъм може да тласне българите на почвата на непримиримо и формално тълкуване на договора.” Той предрече на България, на която „може би е съдено да изиграе най-сериозната роля в съдбините на Балканския полуостров”, че „рискува да продаде първенството си за една паница леща”. Намекваше се за внушения от Виена. Обградена от враждебни съседи и ненамираща подкрепа у Русия, България щеше да преживее само разочарования от такава „политическа авантюра”. Изводът съдържаше съвет, който накара управляващите кръгове в София да настръхнат: „България ще постъпи мъдро, ако сама признае необходимостта от известна поправка в договорното разграничение и направи поне малки отстъпки.” Княз Трубецкой поясни на Бобчев, че руското правителство не налага поправяне на разделителната линия към безспорната зона, а само го представя драговолно да се има предвид в София. Пълномощният министър съжали, че напразно се дава съвет за нови териториални жертви, поощряващи сръбските домогвалия и водещи до братоубийствена война [112].
Ръководейки се от мнението на Гешов, че едва ли ще има „особен окончателен договор за мир”, на 4 май генерал Савов съобщи на командуващите, че с предстоящото подписване на мира в Лондон и с уреждането на другите въпроси по-късно с допълнителни споразумения — „свършва войната”. Той изрази увереността си, че с постепенното прехвърляне на войските от Чаталджа и Булаир в Македония войнственият жар на съюзниците „всекидневно намалява”. Победното „ура” от тракийските полета напомняше за неотшумялото „ура” при Сливница, Драгоман и Пирот. Въпреки изкопаните два-три реда окопи според помощник-главнокомандуващия „вероломниците” се ужасявали от представата за едно българско настъпление, очаквано денонощно [113]. Сведенията, получени главно от четите на ВМОРО, трябваше да се оценяват не в дух на прекален оптимизъм, а да се разбере, че съюзниците са готови да воюват. Грей и повечето от посланиците все още прекарваха празниците извън Лондон, когато на 4 май Данев възобнови пратеническата си дейност, сметната като „обиден натиск” върху силите. Най-напред той обяви чрез агенция „Ройтер”, че е дошъл да преговаря за окончателен, а не за предварителен мир, който би трябвало да бъде подписан час по-скоро според предложената от „европейския концерт” формула. Понеже съюзниците бавеха одобрението на предварителния договор, първият български делегат се зае да проучи дали Високата порта е съгласна да го подпише само с България. Певчески мост щеше да бъде своевременно осветлен, за да няма право на осъждане. Гешов подкани Сазонов, по чието настоятелно искане бяха прекратени военните действия, да повлияе върху турците и съюзниците да подпишат мира веднага след предстоящото заседание на посланическата конференция: „Ние не можем по никой начин да чакаме вече” [114]. Враждебните действия на Сърбия и Гърция не можеха да имат други последици.
В Певчески мост вече знаеха, че щом се появи, Бобчев ще заговори забързано за необходимостта от незабавно подписване на мира и ще обърне внимание върху крайно опасното изостряне на отношенията между съюзниците, налагащо да се пристъпи към арбитража. Сазонов обеща да направи потребното, по преди това Пашич искал да се убеди лично в среща с Гешов, че мирното разбирателство е постижимо. В Лондон Данев разправяше, че „договорът е тъй ясен, щото място за колебание, а следователно за различни тълкувания няма”. Присъединяването на Солун, за което подкрепата се очакваше от Австро-Унгария и Италия, се нарече „жизнен въпрос за Българска Македония на запад от Вардара”. Не се пропуснаха островите Тасос и Самотраки. Първият български делегат се боеше да не би „дрънкането на саби” от съюзниците да накара руското правителство да наложи нови отстъпки под предлог осуетяване на стълкновенията [115]. Ето защо българската дипломация бе длъжна да отбива непрекъснато съюзническите интриги в Петербург.
Министерският съвет постанови изпращането на Сарафов в Атина, където заедно с Хаджимишев да преговарят по разграничаването в Южна Македония. Доскоро почти натрапващ преките преговори, сега Венизелос предпочиташе среща на четиримата министър-председатели, които да обсъдят „равновесието” на Балканите. Гешов отново отхвърли това предложение уловка, защото за споровете със Сърбия имаше предвиден арбитраж, а в споровете с Гърция не можеха да се месят другите съюзници. Тогава Панас постави условието непременно да се уведомява Белград за хода на преговорите, което издаваше съществуването на двустранно споразумение в Балканския съюз. Крал Костантинос и Коромилас, обзети напълно от желанието за коалиционна война срещу България, разполагаха с изготвен в основни линии съюзен договор със Сърбия. Хаджимишев виждаше най-сигурното средство за предотвратяване на новата война в съсредоточаването на българските армии срещу заговорничещите съюзници: „Да разчитаме само на Европа, значи да си правим илюзии.” Честите пътувания на високоупълномощени пратеници между Атина и Белград потвърждаваха предположението, че между Гърция и Сърбия е уговорена обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Преспанското езеро. Нямало нужда от подобно споразумение, понеже и двете страни се стремели да запазят „равновесието на Балканите” [116]. В ущърб на България.
България обаче държеше твърдо да има обща граница с Албания. Председателят на Временното албанско правителство Исмаил Кемал помоли на 6 май Данев да бъде защитник на неговото отечество. Първият български представител, без да с нарочно упълномощаван, отговори, че работи доколкото му е възможно „в полза на Албания, тъй като нейните интереси са тъждествени с интересите на България” [117]. От раздуваната преди година „албанска опасност” не остана и помен.
Колкото и да говореше за отделен мир с Портата, Данев го виждаше осъществим само ако последва такъв съвет от силите предвид умишленото разиграване на съюзниците. Голямата надежда се възлагаше на сър Едуард с неговото меродавно влияние на председател. На 5 май Данев запита граф Менсдорф какво ще бъде поведението на Двойната монархия, ако Сърбия нападне България. Посланикът сви рамене и изказа надеждата „България да бъде в състояние да се справи сама със своя немирен съсед” [118]. Истина, която трябваше добре да се запомни от Главното командуване. Особено в случай на румънска намеса.
От направените дипломатически проучвания Данев извлече извода, че османската делегация е готова да подпише мира направо с България, след което веднага да се постигне споразумение за оттегляне или по-добре за разпускане на войските. Малко мъчнотии се очакваха при прокарването на границата, но те се смятаха преодолими. Той възнамеряваше да поиска от Съглашението да натисне протакащите съюзници за незабавно подписване на договора, защото Тройният съюз съдействувал за отделен мир с Османската империя, което би било „равносилно на разпадането” на Балканския съюз. Данев помоли за ясни указания от Министерския съвет, „ако, паки чаяния, на системата на протакане не се тури точка” [119]. Великите сили сложиха точката.
–––––––––––––––––––––––––––
73. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 265; В. Мир, № 3862, 20. IV. 1913; GP, Bd. 34, . 777.
74. ДПИК, т. 1, с. 338—339, 350—351.
75. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 472, л. 1.
76. ДПИК, т. 1, с. 450; Руската оранжева книга… с. 85; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 266, p. 91, 116.
77. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 64; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 125—128; OUAP, Bd. 6, S. 314—320.
78. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 297.
79. Пак там, л. 311; а. е. 1214, л. 397; ДПИК, т. 1, с. 662—663; Гешов, Ив., Престъпното безумие…, с. 18; OUAP, Bd. 6, S. 394—395, 403, 414—415.
80. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 458—459, 461; ДПИК, т. 1, с. 1038; т. 2, с. 352—353.
81. Пак там, л. 403; ДПИК, т. 1, с. 1040—1041; PRO, FO, Political 371/1918, p. 8—9.
82. Дусманис. В., цит. съч. с. 31—32; GP, Bd. 34, S. 791.
83. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1449; ДПИК, т. 1, с. 341. Подобен възглед изказа Ризов, който смяташе войната със съюзниците неизбежна — „ако не сега, малко по-късно”, и препоръчваше тяхното „отблъскване” зад Шар планина и р. Бистрица, за да „кристализират” окончателно границите на България. Гешов отговори иронично: „Поставяме Ви начело на войските!” — Пак там, с. 455; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 47.
84. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 44, 46.
85. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 37; ДПИК, т. 1, с. 341—342, 348— 349; В. Мир, № 3848, 4. IV. 1913.
86. ДПИК. т. 1, с. 451; В. Мир, 25—26. IV. 1913, № 3886—3887.
87. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 346, 371, 405; ДПИК, т. 1, с. 342— 343, 463—456.
88. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 45; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 67.
89. ЦДИА, ф.. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 370; ДПИК, т. 1, с. 343; В. Мир, № 3868—3869, 27—28. IV. 1913.
90. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 70, 75; ДПИК, т. 1, с. 457; Руската оранжева книга… с. 88—89.
91. ДПИК, т. 1, с. 345.
92. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 123—124.
93. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 64, л. 3—10; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 125; ДПИК, т. 1, с. 458—461, 1045—1047.
94. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 49; ДПИК, т. 1, с. 1047; OUAP, Bd. 6, S. 419—421, 444—445.
95. ДПИК, т. 1, с. 1047—1048.
96. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 396, 411; В. Мир, № 3870—3871, 29—30. IV. 1913.
97. Пак там, л. 413: ДПИК, т. 1, с. 347—348; GP, Bd. 34, S. 799—820.
98. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51.
99. ДПИК, т. 1, с. 1048.
100. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51—52.
101. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 441.
102. ДПИК, т. 1, с. 244—245.
103. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 2, 4—5; а. е. 1388, л. 63; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 356—358; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1482.
104. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1368, л. 6, 8, 10—11, 37, 102; ДПИК, т. 1, с. 349—350, 603—604.
105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 40; ф. 284, оп. 1, а,, е. 2954, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 483; В. Мир, № 3874, 3. V. 1913.
106. BD, V. 9, Р. 2, р. 1022—1023, АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 200, 231, 267; Vol. 270, p. 9, 51, 67—68.
107. БИА, ф. 15, a. e. 878, л. 3—4; ДПИК, т. 1, с. 461; Приложение към том първи… с. 183, 257; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 460—461; Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 258.
108. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 55; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 232; GP, Bd. 34, S. 858—861, 873.
109. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 46—50; ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 49.
110. ДПИК, т. 1, с. 462—463; Приложение към том втори… с. 59; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 84—85.
111. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 74; ДПИК, т., 1, с. 352, 464; В. Мир, № 3875, 4. V. 1913.
112. ДПИК, т. 1, с. 470—471; Руската оранжева книга… с. 89—91; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 128—132; PRO, FO, Political 371/1918, p. 13—14.
113. ЦВА, оп. 1, а. е. 9, л. 20, 23—25, 1368, л. 87, 89; ДПИК, т. 1, с. 353; В. Мир; № 3876, 5. V. 1913.
114. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е.
115. Пак там, л. 88, 92.
116. Пак там, л. 95, 39—51, 150; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 1—2; ДПИК. т. 1, с. 466—477, 604—606.
117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 104.
118. Пак там, л. 95; OUAP, Bd. 6, S. 445—456.
119. ДПИК, т. 1, с. 354; OUAP, Bd. 6, S. 459—460. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 10:02
ЛОНДОНСКИЯТ ДОГОВОР ЗА МИР — ГРАНИЦА ОТ МИДИЯ ДО ЕНОС
Вземайки удобен повод от наложителните мерки за прикриване на границата, на 6 май генерал Савов в доклад до Гешов заговори за възможна намеса на оръжието в споровете със съюзниците: „Съветвам да имате кураж и стойкост при воденето преговорите със съюзниците, като имате предвид, че техните армии са такива, които ние лесно ще разбием и унищожим. И че може да няма по-благоприятен случай за нас да направим това сега, когато те сами ни предизвикват. Нам само едно ни е потребно — да можем да се освободим от Турция и съсредоточим. Ние ще имаме непременно надмощие над нашите съюзници във всяко отношение.” Според генерала войските горели от желание да отмъстят за „изменническото падение” на гърци и сърби. От правителството се искаше да осигури снабдяването в западното направление: „Иначе снабдяването не може да функционира и никакви операции не могат да се водят [120]. Османската империя и Румъния се изключваха от сметката в една възможна война със съюзниците.
Във втори доклад от същия ден помощник-главнокомандуващият изрази убеждението, че съюзниците и след сключването на мира няма да се съгласят доброволно да уважат „неоспоримото право” на България над завзетите от тях български земи в Македония: „Войната следователно между нас и сърби и гърци фатално ще се наложи. Армията с възторг ще (я — б. а.) приеме и ще се бие с тия вероломници с най-голямо ожесточение. Всякакви отстъпки в полза на мекушавите ни съюзници ще предизвикат голямо незадоволство в нейната среда, което с нищо не ще може да се заглуши.” Възникналият от войната въпрос, „кому ще принадлежи първенството на Балканския полуостров”, според генерал Савов трябваше да се реши незабавно и окончателно чрез една нова победоносна война: „Сега е моментът… Ние трябва да употребим всичката си хитрост, всичкото си умение, без да вземаме отговорността да докараме непременно работите до едно въоръжено стълкновение с некоректните си съюзници и с едно решително поражение да отнемем от тях възможността завинаги да ни пречат на реализирането на нашите национални задачи” [121].
Генерал Савов упрекна Гешов: „Ще бъде една непоправима грешка, ако пропуснем тоя удобен момент. Успехът е несъмнен. Войната няма да бъде продължителна.” Той изложи военностратегическите си съображения, според които „най-късно до четири дена” гърците, отделени от сърбите, щяха да молят за сключване на спасителния отделен мир. Тогава цялата действуваща армия можеше да се стовари върху сръбската, обречена да не издържи българската стремителност. Единственото непреодолимо препятствие се видя в забавянето на военните доставки — поне храна, облекло и ботуши, което връзваше ръцете на Главното командуване и му пречеше да сформира нови съединения. По този начин правителството нямаше да разполага „с достатъчно средства на западната граница, за да поддържа политиката си срещу Сърбия”: „Ние рискуваме да не можем да се подготвим за третата (втората — б. а.) война, толкова повече, че както предвиждам, събитията бърже ще се развият и ще ни наложат една безусловно бърза готовност. Нека Министерският съвет най-после постъпи, както намери за най-целесъобразно, но с едно условие — да улесни задачата на командуването по доставките, иначе то не ще бъде в положение да отговаря на важните задачи, които недалечното бъдеще ще му наложи” [122].
Високата порта внимателно следеше изострянето на противоречията между съюзниците, за да може навреме да се възползува от неговото зло развитие. Хилми паша говореше пред общи приятели във Виена, че е готов да работи за сближение между двете държави, като се улесни България чрез „приятелски неутралитет” в нейната борба със съюзниците при подялбата на Македония. Той покани Салабашев да разменят мисли „на четири очи”. Гешов разреши на пълномощния министър да се срещне с османския посланик, когото да изслуша мълчешком — без да прави никакви заявления и обещания. От свое име Салабашев трябваше да узнае дали Портата е готова да подпише отделен мир и ще пожелае ли веднага след мира да влезе в съглашение с България, „тъй като сега няма вече Македония да ни дели, а има маса жизнени интереси, които ни съединяват” [123].
Градейки своите съображения, помощник-главнокомандуващият поиска да узнае дали Портата наистина е склонна да сключи сепаративен мир, „или е повече наклонна да използува създаденото положение от съюзниците и да търси под разни предлози да поддържа настоящето крайно лошо за нас състояние на нещата?” Като се позова на Данев и Салабашев, Гешов отговори, че „турците желаят да сключат отделен мир”, поради което е нужно да се задоволят някои техни искания като това за размяната на задържаните одрински чиновници и отвлечените български първенци. Международната обстановка налага „да бъдем внимателни и снизходителни към приятелите на младотурското правителство” [124].
Възможността разгневените българи да сключат мир, без да чакат разиграващите ги съюзници, накара Сазонов на 6 май строго да предупреди, че „те ще вземат почина да скъсат съюза, след което не могат да разчитат на спазване на съюзния договор от страна на Сърбия”. Засегнал болното място на българската външна политика, той осъди заплахите на Данев за възобновяване на военните действия като съвършено неуместни, защото никой не допускаше „България да воюва едновременно със съюзниците и Турция” [125]. Последвалите събития го опровергаха за жалост в най-лошия смисъл.
На неверието, изказано от Сазонов, че Сърбия и Гърция могат да нападнат България, Бобчев възрази: „Това е най-вероятното, защото те са в положението на държащи владението.” Поради това съюзниците бяха длъжни да опразнят окупираните български земи, а Николай II да се произнесе по „спорната зона”. Външният министър увери, че арбитражът ще бъде задължителен, за да послужи за запазването на Балканския съюз след войната [126]. Доброто пожелание се нуждаеше от доказателства.
Сазонов предостави на българското правителство да определи деня за подписване на предварителния договор, като покани и съюзниците да сторят същото. На 6 май той прояви готовност да пристъпи към арбитража при двояко подразбраното условие — арбитражът ще бъде задължителен и за двете страни, като съюзният договор остане в сила. Главното затруднение стопанинът на Певчески мост откриваше в натиска на генералите върху техните правителства, поради което предложи след подписването на прелиминарния мир да се извърши едновременно и равномерно съкращение на въоръжените сили до една трета или една четвърт от мобилизирания им състав. Българо-гръцкият спор подлежеше на едновременен арбитраж. Опитът на руския външен министър да се прави на оптимист не мина пред Бобчев, чийто извод бе пределно ясен: „Не трябва да ни приспива (Сазонов — б. а.) и да ни спира да вземем военни мерки, за да бъдем готови и барутът ни да бъде сух” [127].
В началото на май 2-ра армия се прехвърли в Югоизточна Македония като недостатъчна противотежест на значителното гръцко военно присъствие. На 7 май генерал Савов нареди на генерал Иванов, чийто щаб се премести в Сяр, да избягва всяко предизвикателство „предвид на особено деликатното политическо положение в настояще време”. Според необорими сведения Гърция и Сърбия вече бяха в съюз против България. Войските не трябваше в никакъв случай да отстъпват заетите места, като осигурят двата бряга на Струма и Ангиста „с цел при нужда да можете (генерал Иванов — б. а.) да преминете в настъпление със значителни маси и през двете реки”. Постепенно и „без бой” 2-ра армия трябваше да се утвърди на изходни позиции за настъпление: „Имайте предвид, че в случаи на откриване военните действия като първа задача Вам вероятно ще бъде поставена отрязването на цялата гръцка армия, изходяща се между Кавала и левия бряг на Вардар от Солун, а след това и завземането на Солун” [128]. Армията се прегрупираше с оглед на нововъзникналите военностратегически намерения.
Обиколките по посолствата взеха да омръзват на Данев и той предупреди Никълсън, че ако Европа не може да наложи волята си на съюзниците, България ще намери средства да наложи мира, защото всъщност само българи и турци са воюващи страни. На 7 май първият български делегат се обърна към Грей с молбата, щом съюзниците протакат, силите да улеснят сключването на отделен мир. Ръководителят на Форин офис съобщи, че турците са готови да подпишат предварителния мир, който веднага да влезе в сила, обаче отказа да се намесва в „семейните спорове” на Балканския съюз, а сключването на отделен мир означавало разтуряне на съюза — „цял скандал”. Данев възрази, че споровете между съюзниците засягат пряко въпроса за мира, а „колкото до скандала, той вече съществува предвид сключения съюз между Сърбия и Гърция против България”. Същата вечер посланическата конференция одобри българското становище и реши да настои по-енергично пред съюзниците да подпишат „час по-скоро” предварителния мир, като им се даваше право да си кажат думата по въпросите, предоставени за разрешение на силите [129].
Събрани на 7 май следобед, съюзническите делегати пак поискаха да изземат запазените права на силите относно границите на Албания, Беломорските острови и финансовата конференция. Данев разясни становището на българското правителство „да се подпише без забава прелиминарният мир тел-кел (непроменен — б. а.)”. Ако съюзниците държаха да нанесат своите поправки на договора, той се съгласи на лична отговорност да почака от 24 до 48 часа, за да убедят силите да ги приемат и чрез тях Османската империя. Първият български делегат заяви, че е излишно да се събират отново по този въпрос, понеже не е дошъл изобщо да преговаря по предварителния мир, чиято формула е одобрена от силите [130]. И напусна салона.
Министерският съвет не виждаше друг изход, освен силите да заставят съюзниците да подпишат, като техните искания се поместят в приложените протоколи, и ако не се съгласят — да позволят на България да подпише отделен мир. Спомена се за съвета на Сазонов българската делегация да определи деня и съюзниците да подпишат без отлагане — „ако не остава друга надежда” [131].
Водачът на османската делегация Осман Низами паша не посмя да предложи на Данев сключването на отделен мир, но бе готов да възприеме този последен дипломатически ход. Той бързаше да подпише договора за мир, който незабавно да влезе в сила, пожелание, охотно прието от българска страна. Доскоро непримиримият младотурчин сметна за необходимо да се оттеглят и демобилизират войските, като се опразни територията между Чаталджа, Булаир и линията Мидия — Енос. Данев обеща да се напусне посочената територия, щом се определи новата граница, но тези въпроси подлежали на разглеждане след подписването на мира [132]. Високата порта търсеше начин да възвърне част от позициите си в Тракия.
Правителството чакаше с нетърпение да се съсредоточат сборните дружини около София, но Министерството на войната не осигуряваше нужното количество хранителни припаси чрез реквизиционните комисии и прехвърли тежката грижа върху Главното тилово управление. Генерал Савов използува случая да ухапе Министерския съвет: „Не сме в състояние да посрещнем нуждите на 20 000 души, ами какво ще правим тогава, когато ще ни се наложи само в няколко седмици да съсредоточим 100 000 души?” Напредваше сформирането на 5-а -армия съгласно тайната заповед № 218 на помощник-главнокомандуващия от 7 май 1913 г. и оповестено на 12 май в София от нейния командуващ генерал Тошев [133].
Генерал Савов помоли генерал Никифоров да не се намесва в неговите чисто оперативни разпореждания, което водело до толкоз изстраданото двувластие. Ако това продължеше, той не виждаше друго, „освен да се откажем да водим всяка нова война”. Военният министър трябвало да знае по-добре от Главното командуване спешните изисквания на политическата обстановка. Полковник Нерезов направо телеграфира, че щабът на действуващата армия ще прави всичките си разпореждания „мимо него (Военното министерство — б. а.) и в нищо няма да иска неговата помощ” [134]. Двамата меродавни дейци в Главната квартира притискаха изпадналия в царска немилост генерал Никифоров дори по въпроси на тила. Неуреденото снабдяване предизвикваше чести пререкания.
Запитан от министър-председателя, помощник-главнокомандуващият изказа на 8 май мнението да се отиде на отделен мир с Османската империя, ако е искрено желан от Портата и не се срещнат „някои затруднения или неудобства” по най-целесъобразно намерения от правителството начин. Той предложи да се прекратят военните действия за шест месеца, като двете страни оттеглят войските си от Чаталджа и Булаир. След определянето на неутрална зона двете се задължаваха да не оставят в Тракийския оперативен театър повече от една пехотна дивизия с полагащата й се артилерия и кавалерия. Ако в определения срок не се сключеше мирът и военните действия се подновяха, предупреждението се правеше 45 дни по-рано. Този път условията трябваше да бъдат отбелязани писмено, а споразумението сключено между двамата главнокомандуващи и потвърдено от техните правителства [135].
В случай на затруднения при сключването на отделен мир и при липса на надежда заплашващите съюзници да се съгласят веднага да подпишат предварителния мир, тогава генерал Савов предлагаше да се постигне споразумение с Портата за окончателното прекратяване на военните действия. Ако в Цариград приемеха предложената от великите сили граница с точното й и подробно прокарване от една смесена комисия, включваща представители на великите сили, можеше да се извърши демобилизация на армиите само за двете воюващи страни. Българските войски щяха да се оттеглят на линията, искана за граница, а османските войски се задължаваха да напуснат Чаталджанската позиция, като до сключването на мира двете страни да не държат в Тракия повече от една пехотна дивизия [136]. Предложение, осъществено за зла участ едностранно.
Подскокоросан от Белград и Атина с обвинението срещу Данев в липса на „задружност”, Сазонов обърна внимание на българите да не проявяват „излишна привързаност”, защото, ако сключат мир, без да дочакат съюзниците си, „то те ще вземат върху себе си началото на разрива на съюза, после което те не могат да разчитат на уважение на съюзния им договор от страна на Сърбия”. Заплашването на Данев за възможно подновяване на бойните действия на Чаталджа и Булаир се сметна неуместно, понеже не се предполагаха „сериозни намерения от страна на България, едновременно да воюва и със съюзниците, и с Турция”. Гешов на 8 май възложи на Бобчев да обясни, че бързането да се подпише мирът „е много естествено”, защото войските се намират в „ужасно бездействие“, правят се непосилни парични жертви, войнишките семейства гладуват. Опозицията обвиняваше Русия, че не е допуснала диктуването на мира в Цариград, бичуваше и съюзниците, че умишлено протакат преговорите и отлагат подписването на мира. Министър-председателят постави Сазонов пред избора или да накара съюзниците да подпишат колективно мира, или да се съгласи българската делегация да определи срока, в който предварителният мир да бъде непременно подписан дори без съюзниците [137].
С ловки подмятания съюзниците успяха да внушат на Сазонов парещото го подозрение за някакво „шушу-мушу” между България и Австро-Унгария, което било „опасна игра”. Той лично не вярваше, че България ще се реши да отиде против Русия и Съглашението, защото „имал и средства да ни вкара в правия път”. Бобчев се опита да поясни, че България не може да изостави своите сънародници в Македония, търпящи всекидневните насилия на чуждите окупационни власти. Тя „води и ще води национална политика, а и славянска, доколкото не е в противоречие с интересите ни”: „Русия трябва да държи за България, без която на Балканския полуостров няма славяни.” Сазонов недоверчиво подхвърли, че българите били „прусаци на Балканите”, и пак настоя споровете да се уреждат бързо, без да бъдат докарвани до конфликт, представян като „подшушнат отвън” [138]. В Петербург все повече си пробиваше път уравнителството — Одрин за България, Скопие за Сърбия, Солун за Гърция.
Генерал Хьотцендорф възнамеряваше да подготви военна намеса в очертаващото се сблъскване между съюзниците, като смаже Сърбия още преди Русия да й окаже помощ. Но Франц Йосиф възрази, че подобна стъпка е в зависимост от държането на Румъния. А то било против България. Граф Берхтолд пък се ограничи да осигури тила на България, което също не сполучи [139]. Съюзниците продължиха да бият пробития тъпан за „австрийските агенти на Балканите”.
През втория етап на конференцията българските делегати се бореха не с представителите на противника, а с извъртащите представители на съюзниците. Преодолееше ли се едно препятствие по пътя към мира, веднага се издигаше друго. Измислиха се седем поправки на проекта Грей, макар посланическата конференция да отхвърляше всяка промяна на текста.
На 8 май Маджаров пак изтъкна във Форин офис, че ако продължава съюзническата тактика на протакане, България ще се види принудена да се разбере направо с Портата. Сърбия и Гърция не само нарочно бавеха, но и действуваха за привличане на Румъния в обкръжаването на България. Сър Едуард каза, че не е дошло време за тази крайна стъпка, обаче даде да се разбере, че „това може да стане и че ако Турция се противи, Англия може да отстрани мъчнотиите”. Но силите не желаеха да вземат инициатива за пряко споразумение. Граф Бенкендорф предупреди, че това ще се претълкува в Петербург като „край на съюза”. Маджаров възрази, че Русия трябва да упражни цялото си влияние върху съюзниците да подпишат договора без всякакво отлагане, защото на България не остава друго, освен до няколко дена да се споразумее направо с Портата или да й продиктува мира след нови победи. Данев допълни, че е необходимо „мълчаливото съгласие” на силите за преки и отделни преговори с империята, като се постави ребром въпросът — „другояче бихме били принудени да форсираме Чаталджанските укрепления” [140].
Заклинанието на Сазонов „по никой начин” да не се пристъпва към подписване на отделен мир, понеже височайшият арбитър ще зареже мисията си, подтикна Гешов на 9 май да поиска от Съглашението да се приемат разгласените от съюзниците изменения в проектодоговора. Той се позова на сръбската нота, упрекваща България в отцепничество, след като било решено всички отговори да се дават единодушно. Тогава Данев предложи да се повдигне отново въпросът за точното определяне на границата в Тракия, щом протакането е налице. Мъчнотията произлизаше от решението на посланиците да държат на проекта „тел-кел” и да приемат като поправка само уговореното по взаимно съгласие между воюващите държави [141].
Уморен от скъпо струващите „дивотии”, на 10 май Гешов се оплака горчиво на Теодоров: „С неотстъпчивостта си станахме причина да се сдружат нашите съюзници-съперници.” Вместо предложения от Сазонов арбитраж на Съглашението по българо-гръцкия спор правителството предпочете този на целия „европейски концерт”. Силно нараснаха съмненията, че Сърбия ще се подчини на договорния арбитраж. Министър-председателят се боеше да не се даде повод да избухне нова война, преди да са се оттеглили войските от Чаталджа и Булаир, поради което заповяда на генерал Савов да вземе всички мерки за избягване на всякакви инциденти. Той се възпротиви на Главното командуване, мечтаещо за 2—3 дена да се завземе Солун, създавайки „един свършен факт”, понеже желаеше споразумение. Гешов се обърна към царя: „Дано се намери средство, за да се тури край на тая твърде опасна игра — опасна, защото ще застави съюзниците ни да отлагат подписването на прелиминарния мир, опасна, защото може да им даде очакван от тях повод да ни нападнат.” В Министерския съвет се изказа мнението, преди да се вземе това съдбоносна решение, да се извикат генералите, за да се разискват всестранно въпросите, както преди войната с Османската империя — дали България е готова и дали с осигурена „откъм гърба”. Полковник Романовски откровено предупреди, че ако при една война със Сърбия Австро-Унгария я нападне, не е изключено от Петербург „да натиснат турците да ни нападнат изотзад”, а и Румъния нямало да остане неутрална без ново „възнаграждение”. Потиснат от гледката на мрачния небосклон, Гешов въздъхна мъченически: „Бог да пази България!” [412]. След като нито управниците в София, нито великите сили можеха да я опазят.
Генерал Савов призоваваше командуващия 2-ра армия да се въоръжи с търпение както под Одрин, докато 4-а армия заеме мястото си в Македония: „Тогава веднага ще повдигнем тона на нашите действия.” Но продължавайки да „пъплят” в освободените от българските войски земи, гръцките части се насочиха към мостовете Кючуккюпрю и Вълчиста на р. Ангиста, за да ги завземат и срежат железопътното съобщение между Тракия и Македония. Тук на 9 и 10 май Серската бригада, разположена по околните височини, спря и отхвърли назад нашествениците, достигайки линията чифлика Доксамбос при Тахинското езеро — върха Исар южно от с. Радолево. В ожесточения бой, първо бойно кръщение на младите македонски българи, се употребиха картечници и оръдия, чиито гърмежи предвещаваха скорошен сблъсък в големи размери. От българска страна жертвите наброяваха 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а от гръцка — 107 убити и 550 ранени. Гешов узна от БТА, че при Ангиста избухнали „формени сражения”, и веднага поиска подробности от генерал Савов: „Гледайте да се тури край на сражения, които могат да ни докарат неизчислими злини, чрез даване повод за една атака от страна и на сърби, при обстоятелства, съдбоносни за нас предвид на положението, в което се намираме. Противниците ни могат нарочно да искат да предизвикат това. Бъдете крайно внимателни” [143]. Основателно предупреждение, забравено на 16 юни 1913 г.
Гръцкото правителство избърза да връчи чрез Папас оплаквателна нота и Гешов помоли Главното командуване да се спре всякакъв огън. Генерал Савов възрази, че на гърците не се полага да протестират, щом са нахълтали в освободени вече земи, където са неканени гости. Той не допусна да се говори за неутрална зона, и то с езика на победител към победен: „На тая нота трябва да се отговори с още по-голяма енергичност. Това ще накара гърците да се наврат в черупката си. Толкова повече, че те добре знаят, че каквото и да стане, те ще бъдат в два дни унищожени, защото над главите им като чук стои една грамадна българска маса. . . Аз не мога да препоръчам друго, освен гърците да се оттеглят и опразнят територията, която неправилно са заели.” Помощник-главнокомандуващият прецени, че е време да се изтегли гарнизонът от Солун, тъй като крал Костантинос се готви за война „в твърде скоро време” [144]. Царят одобри предложението.
Венизелос ловко използува значителния инцидент, за да обяви пред вестникарите хитро скроения сценарии, по който се разигра генералната репетиция за 16 юни. България „без декларация обявила война на Гърция”, обаче неговото правителство решило спокойно да държи очаквателно положение, понеже лично все още бил наклонен да вярва, че българското правителство било „чуждо на тая инициатива на българския военачалник”. Той отрече съществуването на отделен договор между Гърция и Сърбия, слуховете били „чиста фантазия”, нямал дори такова намерение, „обаче между Гърция и Сърбия съществуват тъждествени интереси, които могат да бъдат донейде в разрез с българските интереси и при известна евентуалност да им наложат известни кооперации”. По сведения на генерал Ейду почти цялата гръцка армия бе вече съсредоточена в Южна Македония — 215 000 души, от които 140 000 в първа линия. Коромилас се мъчеше да издействува споровете между тримата съюзници да се решат „чрез същия арбитраж”, като се свърже с „известно равновесие”, идея, внушена от съглашенските дипломати [145].
Подозирайки, че генерал Савов може да върши работи „на своя глава”, на 12 май Министерският съвет нареди Главното командуване да влезе в преговори с гръцката Главна квартира за постигане на съглашение, което да тури край на зачестилите инциденти, заплашващи да докарат „извънредно” голяма опасност за отечеството”. Генерал Иванов и Сарафов се упълномощиха да разискват в Солун за определянето ако не на неутрална зона, то поне на демаркационна линия между двете армии [146]. Без да се предрешава подялбата.
Отзвукът от боя при Ангиста достигна монархическите върхове на Европа. Сватбен случай събра Вилхелм II, Николай II и Джордж V в Берлин на 11 май, когато долетя телеграма от сестрата на кайзера за предстоящи военни усложнения между Гърция и България поради навлизане на български войски в несъществуващата „неутрална зона”. След бърза размяна на мисли Николай II изпрати телеграма до Фердинанд, в която го предупреди строго да не се стига до военни усложнения, „отговорността за които ще падне върху България”. „Виновникът” се посочи веднага, без да се провери умишлено скроеното оплакване на кралица София. Императорът, „много сърдит на България”, помоли и кайзерът да обърне нужното височайше внимание на Фердинанд „върху големите опасности, които би имало едно ново пламваме на Балканската война за участвуващите държави”. Германската политика не смяташе времето подходящо за ново сблъскване на полуострова. Крал Джордж се изказа много остро срещу личността на Фердинанд, който могъл да провали конференцията в Лондон. Царят отговори, че „България не е никога предизвиквала никого и е въодушевена от силното желание да избегне конфликта”, обаче подобни намерения трябва да имат и в Атина и Белград [147]. За разлика от балканските си съперници Фердинанд не разполагаше с опора в никоя от големите управляващи династии.
Гешов се възползува по друг начин от случая Ангиста, за да потвърди мнението си, че протакането на преговорите за мир прекалено възбуждало военните и гражданските среди в България, та се създавала нагорещена атмосфера против съюзниците, бавещи нарочно подписването на мира. На 11 май той възложи на Хаджимишев да заяви на Коромилас, че протакането не води до мирно уреждане на споровете, вреди на съюза, следователно мирът трябва да се сключи по-скоро, за да се пристъпи към „радикално уреждане” на всички спорове [148]. Съюзниците обаче влагаха съвсем друг смисъл в определението „радикално уреждане”.
Държейки правителството под напрежение, генерал Савов на 10 май го предупреди да не смята положението осигурено след прехвърлянето на някои бойни части от югоизток на запад: „Това е само паяжина, която при първия натиск на силен противник ще се скъса. Положението ни следователно от стратегическа гледна точка продължава да е критическо. Политиката ще го направи критическо-непоправимо, ако старият метод за протакането преговорите в Лондон и при сегашните преговори се повтори. Веднъж Турция е склонна да подпише сепаративен мир с нас, това според моето скромно мнение трябва да стане безогледно, за да можем час по-скоро да си съсредоточим войските там, дето висшите народни интереси ги викат. Всяко бавене в сключването на мира ще бъде катастрофално за България.” Той напълно сподели възгледа на Гешов, че гърци и сърби могат нарочно да предизвикат въоръжено стълкновение, но не допускаше в никакъв случай да се прекъсне железопътната връзка между Тракия и Македония. Въпреки отстъпките предизвикателствата на непрестанно „пъплещите” гърци щяха да продължат. И помощник-главнокомандуващият пак посочи изхода: „Мир с Турция по-скоро, за да можем по-скоро да си съсредоточим войските. Всяко бавене е пагубно за нас и ще постави командуването в абсолютна невъзможност да си изпълни дълга” [149]. От „политиканите” се изискваше незабавен мир в Тракия, без да се осигури неговото дългосрочно гарантиране.
Министерският съвет си взе „сериозна бележка” от мнението на генерал Савов, но му се напомни на 11 май за съглашенските предсказания, че подписването на отделен мир ще се сметне от съюзниците за нарушение на договорите, което пък би им дало удобен повод да ги обявят за невалидни. Съображението на Гешов бе да не се плашат съюзниците, протакащи нарочно подписването с цел да се задържат повече време българските армии на Чаталджа и Булаир. Без да приема арбитража с Гърция, правителството се произнесе да бъде теглена демаркационна линия в Югоизточна Македония върху основата на статуквото [150].
За да не се бави повече подписването на мира и не се дава повод на съюзниците да се връщат на стари искания, Министерският съвет единодушно постанови уточняването на границата Мидия — Енос да се впише само като решение в протоколите на посланическата конференция. След като международната комисия прокараше на място граничната линия, българските войски щяха да се оттеглят на новата държавна граница, а османските — от Чаталджа, със задължението да не се държи в Тракия повече от една пехотна дивизия до окончателното сключване на мира. Данев обаче продължи с променлив успех да наобикаля и убеждава посланиците да наложат на Портата уточняване на границата като приложение към договора. Той разбираше, че този въпрос сега не може да те разреши, но искаше чрез неговото повдигане да натисне върху съюзниците — особено гърците, погубили му цяла седмица в безплодни преговори [151]. Надеждата се възложи на сър Едуард, който бе в положение да застави протакащите делегати да приемат предложената формула с поправката, че договорът веднага влиза в сила.
Помощник-главнокомандуващият заповяда със стиснати зъби: „До разяснение на политическото положение вземете строги мерки никакви поводи за предизвикване от наша страна да не се дават. Също да се спрат всякакви активни действия.” Генерал Иванов отговори, че гърците предизвикват инцидентите, като последният „се разви в опасен бой”. Той настоя по дипломатически път да се тури край на подобни, далеч водещи сблъсквания. Генерал Савов се позова на правителствената заповед и разпореди: „Засега да се спре всякакво движение на нашите войски напред, за да не се създадат някои непоправими сериозни усложнения.” Българските войници обаче трябваше да отговарят на огъня с огън, на атаките с контраатаки. „Изтикването” на съюзниците се отложи. Налагаше се избягването на всякакъв вид инциденти, за да не се създават „сериозни затруднения на висшето командуване и на правителството” [152].
В срещите си на 10 и 11 май Хилми паша каза на Салабашев, че Високата порта желае скорошното сключване на мира и ако Сърбия и Гърция разиграват, ще го подпише само с България. Той възнамеряваше да предложи постигане на споразумение за „приятелски неутралитет” с петгодишен срок. Като познавач на Македония посланикът говори на колегите си и в Балплац, че „Костур, Охрид, Дебър, Тетово, Скопие и Куманово са чисто български и че всичките местности на изток от изброените градове са населени само с българи, с твърде малко изключение”: Тези българи са по-силно националистически настроени, отколкото даже населението от София.” От собствен опит Хилми паша предричаше, че ако македонските българи останат под чужда власт — „на Балканския полуостров няма да има траен мир”. Той прегърна съвета на граф Берхтолд да се установят тесни приятелски отношения със силна България. В същото време гръцкото правителство удвои усилията си в преговорите чрез Вехиб бей, брат на Есад паша, за привличане на довчерашния враг в противобългарската коалиция [153].
Най-сетне на 11 май Грей съобщи на Маджаров, че османските делегати са готови да подпишат без изменение предложения от посланическата конференция договор за мир. Резервите можеха да се направят при подписването, за да ги разгледат по-късно посланиците: „Ако България е готова да подпише договора, Европа ще може да наложи, тия дни и на останалите съюзници да го подпишат без изменение.” Пълномощният министър напомни, че България чака от десет дни подписването на мира и за да не го забави „нито един ден”, отложи в особен протокол искането си за уточняване на границата в Тракия. Той посъветва правителството, ако сър Едуард не сполучеше в натиска си, да се отиде на отделен мир с Портата предвид споразумението между Сърбия и Гърция срещу България. Гешов се отнесе незабавно до Сазонов с молба да въздействува здраво в Белград и Атина, защото инак България ще бъде принудена да даде срок за подписването. Растящото негодувание срещу неверните съюзници застрашавало „да помете” Балканския съюз. На свой ред Теодоров обърна внимание на Поанкаре, че опасността за съюза произлиза от Гърция и Сърбия, съсредоточили всичките си сили против България [154]. Исканията на съюзниците не се приеха от посланическата конференция за включване в предварителния договор, следователно трябваше да бъде подписан без отлагане, щом не се преодоля упорството на „европейския концерт”.
Преди още да се подпише договорът за мир, сръбското правителство побърза д оповести ревизията на съюзния договор с България. На 12 май Спалайкович връчи на Гешов вербална нота, с която цяла Македония се обяви за „спорна територия”, подлежаща на дележ чрез общо споразумение между съюзниците. И всичко това в името на „нужното равновесие на Балканите”. Нито дума за волята на населението, живеещо в освободените земи. Измисляйки някакви „извъндоговорни услуги” и преповтаряйки мнението си за недопускане до Адриатическо море, сръбското правителство търсеше възнаграждение и обезщетение в Македония. На съвета от Петербург да се търси разширение към идващата наред Хабсбургска монархия то упорствуваше, че не може да изпусне от ръцете си Македония, „за да гони гълъба, който е още на покрива” [155]. Всъщност управляващите кръгове в Белград се стремяха да вкарат повече гълъби в кафеза на своята държава.
Чувствителният Гешов бе разочарован до дъното на душата си и не намираше достатъчно силни думи да изрази възмущението си. Той хранеше съмнения, че меродавните фактори на Сава искат да се възползуват от боя при Ангиста, за да изострят още повече междусъюзническите отношения. На Бобчев бе предадено поверително, че царят и правителството са решени да турят точка на инцидентите, но „военните са много възбудени против нашите съюзници като виновници за отлагането подписването на мира”. Министър-председателят обясни, че България ще даде къс срок за подписване на договора, за да се потуши всекидневно нарастващият гняв против протакащите съюзници [156]. Съществуваше и друг категоричен начин — да се подпише с Портата един акт за прекратяване на войната, гарантиран от великите сили.
Изпратен в Париж по финансови въпроси, Теодоров разрешаваше дипломатическите. Той се зае да убеждава колебаещите се в ползата от общия арбитраж на силите по спора между България и Гърция, за да се запази влиянието на Съглашението в тези две страни, понеже не могат да бъдат задоволени едновременно и еднакво. Теодоров не споделяше становището на Данев и неговите съпартизани, че „трябва да наложим със сила на гърците нашата воля”, а се надяваше с помощта на великите сили „въпросът да се реши без война” [157].
Състоялото се на 13 май следобед заседание на Министерския съвет не доведе до единомислие. Извиканият от Белград Тошев бе уверен, че сърбите се готвят да нападат. Войната изглеждаше предстояща, поради което се налагаше да се печели време, докато българските армии се съсредоточат на запад. Реши се Гешов да се срещне с Пашич в Цариград. България щеше да се бие за правата си или ако бъде нападната, или ако сърбите не се подчинят на арбитражното решение. Но тя се нуждаеше от съдействието на силите и истинския неутралитет на Румъния, които не бяха осигурени. Карол пак напомни, чe няма да позволи създаването на голяма българска държава и ще се намеси против нея при първия сгоден случай. Фердинанд се въздържаше да тръгне с Тройния съюз и по финансови причини: „Ще умрем от глад, господин Гешов.” А добросъседството на север изискваше нова териториална жертва, и то значително по-голяма, за каквато в Букурещ „си точеха зъбите”. Там заявиха, че както Австро-Унгария не би позволила създаването на Велика Сърбия за сметка на Велика България, така и Румъния не би понесла образуването на по-голяма българска държава [158]. И се вслушаха в предложението за противобългарска коалиция.
Вечерта Сазонов съобщи на Бобчев, че арбитражът се приема с известни уговорки. България и Сърбия трябвало да се споразумеят върху какви годе отстъпки”: „Ние не ви предлагаме нищо и не ви се бъркаме, но вие от себе си направете възможното.” Пълномощният министър отговори категорично: „Възможното сме направили. То е в спорната зона, вън от която нищо не отстъпваме.” От „спорната зона” се очакваше да се получи поне полагаемото — Струга и Кичево. Сазонов си направи оглушка и посъветва да се приеме и извърши едновременно арбитраж на Съглашението по спора с Гърция [159]. Докато Бобчев търсеше справедливостта — „да ни се даде, що ни се пада”, съюзниците щедро раздаваха златни монети и ордени все първа степен.
Проявявайки настойчивост, Сазонов нареди на Неклюдов да склони Гешов заедно с карта в ръце да обсъдят „какво би могло, без сериозни лишения за българите, да бъде отстъпено на Сърбия, за да се облекчи положението на нейното правителство, намиращо се под натиска на армията”. Следователно, за да приеме Сърбия изпълнението на руския арбитраж, бе необходимо: „България да възприеме известни отстъпки за закръгляване на границите й” [160]. За настроенията в българската армия нe се държеше сметка.
Друг съвет се чу от Берлин, където Цимерман изрази желанието на великите сили за мир чрез „полюбовно споразумение между съюзниците и взаимни отстъпки, и жертви даже, понеже в този момент една втора война на Балканите няма да бъде уместна”. Според него българите трябвало да предпочетат търпението „за някоя и друга година”, вместо сега да бъдат непримирими. В случай на война обаче се препоръчваше предварително споразумение с Румъния с цената на други компенсации” [161]. Търпението не стигна до следващата година. Понеже силите бяха поставени в унизителното положение да бъдат изнудвани по въпросите за Албания и островите, Грей започна да държи твърд език.. На 13 май в заседание на посланическата конференция умореният от чакане председател предложи да се поканят на следващия ден делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир „тел-кел”. В случай на отказ от съюзниците на България Европа щеше да се погрижи „да не шават”, а България и Османската империя можеха да подпишат мира, защото всъщност само техните армии стояха една срещу друга на Чаталджа и Булаир. И действително на 14 май сър Едуард произнесе знаменитите си думи: „Които делегати желаят да подпишат, нека сторят това, които не желаят, нека си отидат.” Нещо небивало в дипломатическата история. За да се предотврати всякакво по-нататъшно протакане, Данев, почувствувал „морална подкрепа”, се съгласи да подпише, като направи резерва само за границата в Тракия и правата на делегатите в Парижката финансова конференция, а в едно приложение България и Османската империя щяха да заявят, че за тях договорът влиза в сила с подписването му [162]. Великите сили показаха силата си.
Сръбските делегати се оправдаваха с липса на наставления от Белград, а гръцките разпространяваха в печата разни небивалици за боя при Ангиста. Маджаров отбеляза пред Никълсън, че се подготвя „срамно нападение” срещу България. „Европейският концерт” щял твърде късно да вземе необходимите строги мерки. Държавният подсекретар се надяваше, че решителността на сър Едуард ще предотврати войната между съюзниците. Пълномощният министър защити мнението, че ако още в началото бе подписан отделен мир с победената империя, съюзниците на България също щяха да подпишат, когато видят, че българските армии не са приковани към Чаталджа и Булаир. Теодоров, смятащ вероятна войната между съюзниците, се обади от Париж, че Сазонов трябва да бъде предупреден, че ако не се подпише веднага мирът, правителството ще напусне властта, защото „не се вижда доста поддържана от Русия” [163].
Различията между ръководителите на двете управляващи партии проличаха и в дипломатическата преписка. На 14 май Данев не сдържа недоволството си в телеграма до Гешов по повод чутото от един посланик, че „българите държат за Солун само за галерията, което той знаел от най-добър източник”: „След зряло обсъждане на въпроса и особено след установеното вече съглашение между Сърбия и Гърция отговарям, че не съм по никой начин съгласен да се предостави българо-гръцкият спор на арбитраж, според както предлага Сазонов“ [164]. Становище на следващия министър-председател.
Ризов не донесе нищо обнадеждаващо от двудневния си престой в сръбската столица. Решението да се задържат всички окупирани земи в Македония, „даже с риска на една война”, бе непоколебимо и непримиримо. Хартвиг, наречен „подкрал” на Сърбия, обещаваше „обезщетение” в безспорната зона и обща граница е Гърция. Сръбската армия завърши съсредоточаването си срещу България и войната изглеждаше неизбежна, ако не се намесеше лично Николай II. Ризов обаче се съмняваше дали в Белград щяха да се подчинят дори на неговото арбитражно решение, понеже пренасяха арбитража върху въпроса за ревизията на договора и отказваха да го разбират като негово точно изпълнение [165]. Половинчатата теза, че Сърбия нямала юридическо право, но имала морално основание да добие повече, отколкото се предвиждаше, си пробиваше път до Нева.
Много показателен разговор за морала в политиката се проведе между Ив. Ст. Гешов и Жюл Камбон на 13 май. Българският дипломатически представител припомни, че българските армии не пробиха Чаталджанската позиция и не спряха поне в Сан Стефано или Макрикьой, пред вратите на Цариград, не по военни, а по политически причини. България не можеше да си позволи сблъсък със своята освободителка и прекрати бойните действия срещу обещанието да се сключи по-скоро мирът и да се приложи буквално договорът със Сърбия. Той смяташе, че никой „сериозен и почтен арбитър” няма да вземе в съображение сръбските претенции извън „спорната зона”, защото договорът бе толкоз ясен и категоричен, че не подлежеше на никакво тълкуване. Камбон съветваше чрез благоразумие, хладнокръвие и умереност да се постигне „полюбовно споразумение”, понеже запазеният и укрепен Балкански съюз ще представлява „една нова велика сила, в която пруската роля ще играе безспорно България, така че не бивало да се пренебрегне тая първенствуваща роля в замяна на някои градовце и паланки”. Гешов говори за споразумение съгласно договорните условия със Сърбия и арбитраж с Гърция: „Но ако не стане нито едното, нито другото, нашите войски са готови да запазят интересите на българския народ със същата енергия и патриотичен полет, както бе ураганът ни срещу Турция през октомври т. г., и в такъв случай не те, не царското правителство, не България ще бъдат отговорни за новата война и последиците й, а други, съвсем други!. . .” [166].
Граф Берхтолд не преставаше да настоява за бързо разбирателство между България и Румъния, за да бъдат предотвратени „непоправими злини”. Макар и още неподписан формално, съюзът между Сърбия и Гърция съществуваше на дело. Той изрази на 15 май готовността на Австро-Унгария да подкрепи България „дори и с демонстрация на войските” по границата със Сърбия, ако българското правителство се откаже открито от съюза си с нея [167]. Но Румъния също щеше да се намеси срещу България, с което Балплац трябваше да се съобразява.
Опрян върху „изключителното надмощие” над съюзниците и уверен в „абсолютно гарантирания успех” при кръстосване на оръжията, на 14 май генерал Савов препоръча на правителството да държи неотстъпчиво рязък език: „Единственото средство, за да се избегне войната, е да бъдем готови всяка минута да я обявим, щом не бъдем удовлетворени.” Така помощник-главнокомандуващият се надяваше да повлияе благотворно на Съглашението, от чиито среди съюзниците черпели кураж да предявяват неудовлетворими претенции. Генералът се впусна смело в областта на голямата политика, правейки крайно погрешния извод, че и двете империалистически групировки ще предпочетат да спечелят България, защото „тя повече тегне на везните” с въоръжените си сили — от първостепенна важност за общоевропейската политика. България щяла да наклони везните в борбата между Тройния съюз и Съглашението и тъй като засега надмощието било на страната на Тройния съюз, то Съглашението ще се старае да задържи България, като я предпочете пред Сърбия и Гърция. Генерал Савов искаше да се всели в съглашенските сили убеждението с думи и дела, че „ние сме решени да отидеме докрай, ако тия ни права не бъдат удовлетворени”. Той пак настоя да се сключи отделен мир, ако съюзниците продължат умишлено да протакат, за да се прехвърлят още една-две дивизии срещу сръбските войски в Македония. По този начин сърбите щели „да се скрият в черупката си”, както направили гърците, а пък съглашенците ще побързат да ги посъветват да зачетат справедливите права на България: „Това е най-сигурният път за удовлетворяване на нашите искания при подялбата” [168]. Път, довел страната до крушението. Политическите разсъждения на висшите военни все още бяха в областта на теорията, поради което не вдъхваха опасения у правителството.
За да възстанови телеграфните и железопътните съобщения между Солун и Карасули, генерал Иванов не виждаше подходящи средства: „Не могат да бъдат други освен атакуване, което, за да предприема, чакам Вашето (на генерал Савов _ б. а.) разпореждане.” Помощник-главнокомандуващият се обърна към министър-председателя за наставления и с молба да се протестира срещу „неокачествимата нахалност” на гръцките войски, стигнали до р. Галик. На 14 май Гешов най-строго насочи вниманието на Главното командуване „върху гибелните последствия за отечеството в днешното му неприготвено положение от подобни атаки”. Те можеха да докарат война с Гърция и Сърбия: „Заявявам Ви най-категорично, че сегашното правителство няма да се съгласи да бъде въвлечено въз втора война, ако тя не бъде разисквана и приготвена, както първата. Велико престъпление ще бъде да се постъпи в тоя случай другояче” [169].
Министър-председателят държеше на поразклатеното си становище, че не са изчерпани още дипломатическите средства и отново настоя да се преговаря с гръцката Главна квартира за определяне на неутрална зона или прокарване на демаркационна линия, което според него нямаше да има никакво значение при разпределението на освободените земи. Генерал Савов се засегна от острата критика, почувствувана като съвсем незаслужена, понеже не откриваше „легален начин” за спиране на противосъюзническото гръцко настъпление. Той отхвърли като неоснователно обвинението, че „Главната квартира едва ли не се стреми да въвлече правителството в една война с досегашните ни съюзници, защото във всички свои мероприятия по отношение на тях не е правила нищо повече от онова, което е искало правителството”. В потвърждение се изтъкнаха исканията за прикриване на столицата и за съсредоточаване на войски в Югоизточна Македония. Помощник-главнокомандуващият поддържаше с още по-голяма увереност, че „сега е най-удобният момент за една война със Сърбия и Гърция, за да си осигурим веднъж завинаги първенството на Балканския полуостров”. Като развиваше своя възглед за „една борба с шансове на успех едновременно и срещу сърби, и срещу гърци”, генерал Савов подчерта чисто военното му съдържание: „Не може да служи за основание на правителството да предполага, че аз се стремя да го въвлека в една война, защото държи всичките и най-тънките нишки на политиката в ръцете си. То е следователно в положение да знае дали може да се воюва, или не, то има правото на вето” [170]. Вето, което можеше и да бъде уважено, ако царят не представляваше важна част от Главното командуване.
Победоносният мир носеше награди. За да поласкаят Фердинанд с оглед по-нататъшното развитие на събитията, внушавайки му липсващите качества на пълководец, генерал Савов и полковник Нерезов взеха инициативата Орденската дума, която се състоеше от командуващите отделните армии, да подпише на 2 май акт за връчване на изработения в Берлин фелдмаршалски жезъл точно в деня на мира. След като се посъветва с генерал Фичев, царят прецени на 15 май, че „момента за подобно тържество е много зле избран” — „опасни времена” за отечеството и „тъжно настроение” сред армията и народа: „Сега ни предстои разрешаването на съвсем други задачи, за които Господ Бог да е нам на помощ!” [171]. И великите сили също. Жезълът остана на съхранение у генерал Савов, който дълбоко в себе си смяташе, че го заслужава повече от формалния главнокомандуващ.
Въпреки честото застраховане при изказване на мнения в политическата област на 15 май генерал Савов предрече на Фердинанд, че управляващите кръгове в Петербург „в края на краищата ще отстъпят само и само да не изгубят България, от своята сфера на влияние”: „Но затова спрямо тях ние трябва да се държим достойно и с пълно съзнание на онова голямо значение, което принадлежи на България за в бъдеще да има за общоевропейската политика благодарение на нейната военна сила.” Той изключи всякакво „извъндоговорно възнаграждение”, защото между България и Сърбия се спазило правилото — „услуга за услуга”. Без помощта на двете български дивизии в Македония сръбската армия нямаше да надделее в сражението при Куманово, нито пък да завземе Скопие и Битоля. Предупрежденията за разваляне на Балканския съюз генерал Савов пренасочи към Сърбия, защото „България, опирайки се на своите права, произхождащи от договора и от необоримия факт, че тя положи най-големи усилия за сломяването на врага и понесла най-големи жертви при това сломяване, има безусловното право да си вземе онова, което по текста на самия договор е нейно” [172].
Помощник-главнокомандуващият лекомислено отхвърли заплахата, че „България ще бъде блокирана от неприязнени съседи”, понеже всякога щяла да има надмощие „над тоя неустойчив и с памучен конец вързан блок”. Той виждаше в сближението с Румъния „широка перспектива за първенството на Балканския полуостров”. При неуспех на преките преговори с Гърция политиканствуващият генерал предпочиташе арбитража на всички велики сили. Уреждането на спора със Сърбия обаче имаше предимство поради влиянието си върху българо-гръцките отношения и върху становището на силите. Помощник-главнокомандуващият не допускаше намесата на трета страна по „вътрешния” въпрос на демобилизацията. Съюзниците сами трябваше да се споразумеят колко войски да оставят в Македония, като българските са най-малко равни на сръбските и гръцките, взети заедно. Предложението на Сазонов не се прие, защото неговите норми — „имат за пряка цел да ни омаломощят и поставят в положение да бъдем без сигурни средства да защитим своите права, когато ще се водят преговорите за подялбата на Македония” [173].
Гешов изпрати Ризов и Тошев на 15 и 16 май в Одрин, за да помолят да бъде ускорено превозването на войските към столицата и същевременно лично се запознаят с духа на Главната квартира. А тоя бе доста войнствен. Полковник Нерезов говореше разгорещено за образуването на „истински чук”, който ще се стовари върху новите противници, ако се осмелят да нападнат. Генерал Савов се нуждаеше от 30—40 дни за завършването на съсредоточаването срещу сърби и гърци, след което — „ако не влезели в правия път, сме могли буквално да ги смажем”. И двамата обещаваха успех „сто на сто”, но дипломацията трябвало само да гарантира тила откъм Османската империя. Дошло време за ориентиране към Тройния съюз [174]. Такива препоръки се даваха от хора, представящи се за уж некомпетентни в областта на външната политика, но можещи да й попречат.
Почувствувал се действителен главнокомандуващ, макар и без фелдмаршалски жезъл, Фердинанд заповяда на 15 май генерал Савов да направи незабавно разпореждане за бързо прехвърляне на една дивизия за защита на столицата. Той съвсем не очакваше да му бъде изнесена продължителна лекция по военна стратегия, с която обидно да се изтъкне неговата самодейност по военно дело. На 16 май забравилият царския указ помощник отговори поучаващо, че София не може да се осигури с една дивизия, а чрез ускорено съсредоточаване на войските в Македония. Политическата обстановка не позволяваше да се изтегли от Чаталджа нито една дивизия, което според генерала не само можеше да бъде фатално, но и оставането на другите дивизии ставаше „съвсем безумно и безпредметно”: „Ето защо нужна е политическа обстановка, която да позволява освобождаването на цялата ни армия от Тракийския театър, а тая обстановка може да настъпи само когато се подпише мирът” [175]. И като се оголи гърбът откъм Тракия?!
На генерал Савов омръзна да слуша от цял месец, че мирът ще се подпише „утре”, та преди неговото сключване отказваше да разхвърля войските насам-нататък: „Това е противно на азбуката и правилата за воденето на войната.” Понеже и правителството не отговори на предложението да се отслабят „до минимум” войските на Чаталджа и Булаир и да се съсредоточат главните сили срещу Сърбия, помощник-главнокомандуващият го сметна за указание, че „политическата обстановка не благоприятствува за такава една рискована акция”. Той не допускаше разделянето на армиите на парчета, пръснати на фронт от Видин до Деркос: „Българската армия е твърде слаба по количество, за да се бие едновременно на четири фронта. Да сторим това, то е равносилно да се поставим в положение навсякъде да бъдем бити, защото ще бъдем навсякъде слаби” [176]. Умни мисли, забравени скоро под напора на чувствата, обзели главозамаяния военачалник.
Най-жежко опари царя забележката, че не бива да взема решения по оперативни въпроси и да отдава „формални заповеди” по тях, преди да поиска мнението на своя компетентен помощник. Откровеното предупреждение, че подобна любителска намеса връзва ръцете на генерала и го лишава от свободата на действие, необходима за успешното водене на войната, от което Фердинанд може да бъде сполетян от съдбата на Наполеон III при Седан, нарани дълбоко самолюбието на монарха. Непослушният заместник държеше да бъде самостоятелен в стратегическите си съображения като лице, единствено отговорно за изхода на операциите, в противен случай си подаваше оставката. Посочвайки, че отечеството „благодарение погрешките на дипломатите” се намира пред прага на „една грозна катастрофа”, той съзираше спасението в „един пълководец със силна воля, със силен и самостоятелен дух, с твърд и хладнокръвен характер, пълководец, който в своите съображения по операциите и групировката на армиите да не се влияе нито от атмосферата на софийските критици, нито от късогледството на някои политиканствуващи генерали, защото някога докараха детронирането на един княз, а от трезвата логика на нещата, която му рисува истинската военна обстановка, от която само неговият дух трябва да се влияе, защото тя е истинската повелителница на войната” [177]. А не опиянението от победите.
Генерал Савов не пропусна да изтъкне, че „когато още всички в София спяха спокойно в очакване на благата, които ще ни донесе съюзът”, взел енергични мерки за засилване на войските срещу съюзниците: „Направих всички съображения за групировката на армиите и тяхното съсредоточаване за новата възможна война. Но повече от това при тази обстановка аз не мога да направя, не мога да тегля повече войски от тука, защото на мене е възложена задачата да водя войната с Турция, да браня земите, които сме завзели от нея, против едно нейно нападение.” Помощник-главнокомандуващият отказа „на своя глава” да оголи югоизточната граница. На 1-ва софийска дивизия бе заповядано да се подготви за поход, без командуващият 1-ва армия да знае каква е нейната нова задача, но прехвърлянето й зависеше от сключването на мира: „Това става не вследствие заповедта на Ваше Величество, а защото влиза в съображенията ми за съсредоточаването на войските на оня театър. Иначе аз нямаше да изпълня заповедта на Ваше Величество, макар и с риска да бъда наказан” [178]. Следователно генерал Савов имаше характера да не изпълни и устната заповед за нападението през нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г., ако бе в разрез с неговото убеждение.
Помощник-главнокомандуващият се обяви против всякаква привързаност, защото дипломацията трябваше да даде на армията необходимите й 25—30 дена да се подготви за нова война. С прехвърлянето на войските в Македония: „Войната е избегната и сърбите няма да посмеят да направят ни крачка към София, защото ще бъдат ударени във фланг и тил от превъзходни наши сили, но затова трябва, първо — време, и, второ — политическа обстановка” [179]. От ловкостта и умението на дипломатите се очакваше незабавно сключване на мира с победената империя, което да откъсне армиите от Чаталджа и Булаир, и да се спечели време за тяхното съсредоточаване на запад, като се избегне преждевременното въвличане във война със съюзниците.
Невярващ още на очите си, Фердинанд драсна гневно върху телеграмата: „Такъв престъпен тип!” Заплахите с държавен съд вече не минаваха, защото генерал Савов се окичи с лаврите на победителя: „Не Ви позволявам да правите шантаж с тоя процес. Аз съм в състояние да отговарям пред съдиите!” Извикан по тревога на 16 май в 22 ч., генерал Фичев завари царя прав, бледен и размахващ неколцина листа: „Генерале, четете! Нашият помощник, този престъпен тип, ще ме детронира. Какво трябва да се направи, за да се отдаде този час на военен съд и строго да се накаже?” Началникът на щаба се постара да успокои треперещия от възмущение монарх и го насочи към съветите на министър-председателя и главния прокурор, след което да се вземе подходящото решение. На следващия ден вечерта Фердинанд отново повика генерал Фичев, за да му извести, че е решен окончателно да се раздели с генерал Савов, когото ще даде под съд за нанесеното оскърбление, а той да поеме командуването на действуващата армия. Началникът на щаба постави условията — никаква война против съюзниците, разпрата да се предостави за уреждане от височайшия арбитър, незабавно спиране прехвърлянето на войски в Македония, а намиращите се там да заемат отбранителна положение. Царят прие условията и нареди на генерала да замине за Одрин, където ще получи и писмена заповед за отстраняването и заместването на дръзкия помощник-главнокомандуващ [180].
Фердинанд обвини генерал Савов, че искал „да упражнява диктатура в България”, като си въобразил, че станал „голям човек, направляващ участта на България”. Недоволният предишен военен съветник, все по-често наричан „незаменим”, не щеше да бъде турян на равна нога с генерал Р. Петров, който бил „само чистил гащите на князчетата”, а получавал същите почести и награди. Генерал Савов сподели пред най-близките си хора, че не се бои от бъдещия процес, понеже „на дъното на куфара си” криел документи, компрометиращи страшно царя. Неговата слава и главозамайване достигна върха си. Генерал Сарафов му призна „широк ум и поглед”: „На Савов ние дължим поне половината от победите, защото той организира и снабди армията с почти всичко от времето, когато беше министър.” Генерал Вазов писа на помощник-главнокомандуващия: „Лично за теб, разбира се, две мнения няма. Твоите заслуги от всички се признават и в края на войната ти ще получиш всичко, каквото може да получи у нас едни пълководец” [181]. Но дойде друга война, отнела лаврите на генерал Савов.
Изпратен с благопожелания за работа на новата длъжност, на 18 май генерал Фичев пристигна в Одрин и издържа четиричасов разговор с първия човек на Главната квартира. Генерал Савов пак изтъкна, че щом го е облякъл с прерогативите на главнокомандуващ, царят няма право да стеснява свободата му. Той спокойно заяви, че „няма да допусне чужда намеса, догдето той стои начело на армията и носи отговорността за воденето на войната”. Напразно генерал Фичев чакаше обещаната височайша заповед. Вместо нея се появиха Добрович и Ив. Стоянович, които успяха да помирят монарха и помощник-главнокомандуващия. Генерал Савов поднесе „най-искрени извинения” за неспазване на дължимия към царя начин на държане, което не направил умишлено и преднамерено за оскърбяване, а се поддал на „нервната атмосфера” [182]. Решаващо обаче бе становището на правителството, което скоро щеше да се кае.
Фердинанд се оплака на Гешов от „чудачеството” на своя помощник, който го „просто изгонил от театъра на войната”. Министерският съвет обаче изказа мнението да не се избързва с отстраняването на генерал Савов от Главното командуване: „Не е време. Ако има някой, който да знае лудориите на Савов, това е Министерският съвет. Но интересите на България стоят по-горе от личните ни.” Царят уважи мнението на правителството, за да бъде избягнато неблагоприятното впечатление от една смяна сред армията и в чужбина. Но той бе допълнително възмутен от предложението на група младши офицери, обнародвано във вестниците, да се издигне паметник на генерал Савов, чието единствено достойно място според сполучливия израз на Малинов щеше да бъде мястото на Народното събрание, ако се срути. Самият генерал Савов не одобри апела и заяви, че няма „най-заслужил победител”, защото всички, от редника до генерала, изпълнили дълга си, всеки в кръга на възложената задача. Той призова офицерите да положат всичките си усилия за изкарване до края святото дело [183]. Паметникът бе издигнат посмъртно над гроба на генерала, обърнат по негова последна воля в посока към Македония, която неговата заповед от 15 юни 1913 г. хвърли в още по-тежко положение.
Новината за енергичната постъпка на Грей се разнесе „като гръм” в столиците на съюзниците. Гръцкото правителство обеща да подпише предварителния мир, но след незабавна съвместна демобилизация и арбитраж на Съглашението. Хаджимишев изрази на 15 май опасенията си, че България ще бъде сериозно ощетена от руски или съглашенски арбитраж: „За да бъдем колкото-годе сигурни, че жертвите, които пак от нас ще се искат в полза на бъдещето на Балканския съюз, ще бъдат по-малки, нам се налага дълга да настояваме неизменно, щото въпросният арбитраж да бъде поверен на шестте сили“ [184]. Вилхелм II обаче поддържаше своя зет Костантинос, а Австро-Унгария не се стряскаше от разширяването на Гърция за разлика от случая със Сърбия.
Въпреки споразумението за среща в Цариброд на 15 май Пашич оповести високо в Скупщината искането за преразглеждане на договора. Дълбоко впечатлен, Гешов се обърна към Сазонов: „Очевидно Сърбия не ще се подчини на никакъв арбитраж и стремглаво върви към ужасите на една братоубийствена война. Русия решена ли е да спре тая война и как?” Той отказа да приеме едновременен арбитраж по споровете със Сърбия и Гърция. Правителственият делегат Сарафов трябваше да опита в преките преговори с Венизелос да разреши миролюбиво въпроса за подялбата [185]. После можеше да се отиде и на отделен арбитраж.
Интересна идея разви Теодоров, пребиваващ в Париж във връзка с подготвянето на международната финансова конференция. Той одобри свиждането с Пашич като „отлагателно средство” и препоръча да се направи всичко и с Гърция „за забавяне избухването на войната, защото отлагането днес е нейното отстраняване или спечелване утре”. Вторият човек в Народната партия бе за отлагане с „възможно повече дни” едновременната война със Сърбия и Гърция, предполагайки, че и след победа „ще дойде да се разправяме и с трета, даже и четвърта наша съседна държава” [186]. Това мрачно пророчество, трябваше добре да се проумее и запомни в Главната квартира.
Постоянните търкания със съюзниците извадиха от равновесие дори такъв разсъдлив дипломат като Маджаров, който пак на 15 май писа със съжаление до Теодоров: „Поведението на сърбите погребва Балканския съюз. Сърбите ще изпълнят задълженията си само в един случай — когато видят, че ще бъдат бити.” За Гърция предвиждаше общоевропейско решение, като Петербургския протокол. Пълномощният министър бе склонен да се отстъпи на гърците нещо, но не и на сърбите: „Поведението на тия хора е тъй безчестно, щото всяка отстъпка ще означава съучастничество в едно престъпление… Те мислят, че са победили целия свят и че ще си пият кафето в София. Е, добре, нека заповядат” [187]. Напомни се за незадоволеното желание на крал Милан през есента на 1885 г.
Министърът на финансите успя да изкопчи от парижките банки едва 25 000 000 франка заем, а бяха нужни поне още толкова. Френското правителство не позволи, понеже искаше да накара България да прояви отстъпчивост пред своите съюзници. Теодоров на 16 май отговори на Маджаров, че още преди 40 дни предсказал, че „ние не можем да избегнем войната срещу Сърбия и Гърция”. „Истинското злощастие”, което било необходимо да се предотврати или забави поне с няколко дни след подписването на мира [188].
Неутралната зона между българските и гръцките войски в Южна Македония не можеше да се определи, защото те не бяха воюващи страни въпреки избухналите кървави стълкновения. Генерал Савов възрази против нейното приемане, за да не се признаят гръцките претенции в спорните райони, откъдето постепенно се изтласкаха малочислените български подразделения. Той предложи съюзниците да очистят Правищка и Нигритска околия и да се оттеглят на почетно разстояние. Гръцките кораби вече застрашаваха Кавала, поради което се наложи да се премине от предупредителна стрелба с халосни снаряди към бойна. Помощник-главнокомандуващият предпочиташе преките преговори, защото според него чрез арбитраж, нямало да се постигне желаното: „Толкова повече, че нашето стратегическо положение спрямо тях в настояще време е такова, че ние бихме могли да ги подчиним на нашата воля” [189]. Въпреки нежеланието на генерал Савов да одобри прокарването на разделителна линия, правителството реши да се преговаря и състави протокол, като двете армии се задължеха да не напускат временно заеманата територия зад линията. Дипломатическите средства бяха на изчерпване.
Одобрил споразумението със Сърбия срещу България, Венизелос го прикриваше с благи приказки. На 16 май в Солун; той разви пред генерал Хесапчиев наглед миролюбивото си схващане
Parabellum
12-12-2003, 10:07
ЛОНДОНСКИЯТ ДОГОВОР ЗА МИР — ГРАНИЦА ОТ МИДИЯ ДО ЕНОС
продължение
Одобрил споразумението със Сърбия срещу България, Венизелос го прикриваше с благи приказки. На 16 май в Солун; той разви пред генерал Хесапчиев наглед миролюбивото си схващане за належаща необходимост от уреждане на спорните въпроси „по приятелски начин чрез взаимни отстъпки, като за запазване на великото дело не се караме за някаква си околия или за няколко хиляди души повече или по-малко, които ще вземе едната или другата страна”. В краен случай могло да се отиде на съглашенски арбитраж. На предаденото от генерала искрено намерение на българското правителство да дойде до задоволително уреждане на бъдещата граница министър-председателят подхвърли, че лично в Гешов има доверие,, но го подозира да „се влияе от армията”. Както и сръбското-правителство не било свободно в действията си, защото Главната квартира налагала волята си. Българският военен представител, засегнат, отбеляза: „Нашата армия е доста дисциплинирана и не се занимава с политика” [190]. С решаващото изключение на висшето командуване.
Венизелос сподели по-откровено със Сарафов, че не вярва в успеха на преките преговори. Гешов не бил още отговорил на неговите предложения за подялба. Ето защо гръцкият министър-председател се залови здраво за арбитража, и то не само по спорните въпроси между България и Гърция, а и относно повдигнатия от Белград въпрос за ревизия на договора. Той настоя за обща граница между Гърция и Сърбия. На македонските българи щели да дадат пълни права. Така щял да се запази Балканският съюз и „главно да се избягнат военните стълкновения между съюзниците”. Целесъобразно било самите съюзници задружно да си разделят отстъпените територии,, като станат „съпределни”, макар Сарафов да възрази, че хора не могат да се делят като „мъртви вещи”. Що се отнасяше до предстоящите военни преговори, Венизелос разбираше разделителната линия като преминаваща през средата на една неутрална зона. Хаджимишев донесе, че крал Костантинос начертал върху картата с червен молив „крайните отстъпки” — от залива Лефтера до Сяр включително, като се „отказват” от Драма и Кавала. Но понеже Коромилас не се отказвал от Сяр, на 9 април била представена неопределена линия [191]. Самочувствието на гръцките ръководители доказваше, че вече са постигнали споразумение със Сърбия за задружни действия.
Декларацията на Пашич в Скупщината, че Австро-Унгария предложила на Сърбия „цялата долина на Вардар със Солун”, ако се откаже от излаз на Адриатическо море срещу излаз на Бяло море, издаваше докъде стига сръбската експанзия на юг. Тошев намери, че при подобен език срещата в Цариброд става излишна. Стремежът за обща граница между Сърбия и Гърция за сметка на България не биваше ни най-малко да се поощрява. Генерал Савов поиска да знае „какво мисли правителството”, за да гради по-нататъшните си военностратегически съображения. Министерският съвет отговори на 17 май, че е решен да не се отклонява от договора: „И тъй като сърбите настояват да искат ревизията му, която ние не можем да приемем, положението продължава да бъде твърде сериозно.” Решимостта на управляващите кръгове в Белград да нарушат на всяка цена договора пролича и от тяхната упоритост да търсят някакво нарушение на военната конвенция с прекратяването на бойните действия при Чаталджа и Булаир, дори когато предстоеше подписването на договора за мир [192]. И след като великите сили наложиха спирането на огъня при Шкодра и опразването на града.
С чисто английски похват на 15 май Форин офис изпрати покани до делегатите със съобщението, че тъй като те всички получили пълномощия да подпишат приложения в препис договор за мир, то нека бъдат добри да сторят това в уреченото време и на посоченото място — 12,30 ч. по Гринуич в Сен-джеймския дворец. Данев сметна мира за „свършен факт” и вече бързаше със сключването на специална конвенция между България и Османската империя, с която да се разрешат въпросите за амнистията, за военнопленниците, за оттеглянето на войските и правото на опция. Той говори на Хакъ паша относно необходимостта от добросъседство в Тракия, но събеседникът му все се вайкаше, че българите завзели Одрин, „прозореца на техен харем”, т. е. заплашвали Цариград. Трябваше да му се напомни, че Цариград бе застрашен и без превземането на Одринската крепост през есента на 1912 г., а оттеглянето на българските войски от Мраморно море ще опровергае казаното опасение [193]. В близко бъдеще опасенията принадлежаха на българската страна.
Най-сетне удари дългоочакваният час. На 17 май 1913 г. Грей се появи на първото и последно заседание на конференцията за мир след възобновяването на преговорите и подкани делегатите на воюващите страни да подпишат договора за мир. Веднага се раздадоха изготвените предварително преписи и точно в 12,35 ч. подписите бяха сложени с невероятна бързина. Султан Мехмед V отстъпваше на балканските съюзници „всички територии на своята империя върху европейския континент, на запад от линията Епос върху Бяло море до Мидия върху Черно море с изключение на Албания”. Точното трасе на новата граница подлежеше на определяне от международна комисия. Великите сили си запазваха правото да се произнесат върху границите на Албания и съдбата на Беломорските острови. Финансовите въпроси се поверяваха за уреждане на международната комисия, свикана в Париж, а на специални конвенции се отреждаха въпросите за военнопленниците, подсъдността, народността и търговията. Договорът предстоеше да бъде ратифициран, като ратификациите се разменят в Лондон „по възможност в най-кратък срок” [194].
Сър Едуард изрази задоволството на силите от историческия акт, без да си въобразява, че всичко е постигнато с едно драсване на перото: „Не можем да не знаем, че остават още въпроси за разрешение, преди да се достигне до пълно съгласие, но иска ми се да вярвам, че със сключването на този мир ще се улесни уреждането на тези въпроси и ще се увеличи към всички ни, уверен съм, благосклонният интерес на другите сили.” Данев благодари на Грей, на чиито постоянни усилия преди всичко се дължеше подписването на мира, и предсказа, че идните дни няма да бъдат спокойни: „Тежките изпитания на войната ще отстъпят място на цял куп въпроси, смущаващи нашето бъдеще” [195]. Най-вече оставеният неразрешен взривоопасен македонски въпрос, по който посланическата конференция се въздържа да се произнесе, за разлика от албанския въпрос. Височайшият арбитър трудно можеше сам да се справи със сложната задача.
Първият български делегат направи резерви относно уточняването на границата в Тракия, като напомни за линията Мидия — Еркене — Муратли — Кешан — Малгара — Енос и за равноучастието на воюващите страни с великите сили във финансовата конференция. Кратки речи произнесоха и пълномощниците на другите държави, след което пак Данев заяви, че трябва да се подпише допълнителен протокол, според който договорът веднага да влезе в сила. Представителите на съюзниците обаче отказаха, под предлог че нямат нужното разрешение от своите правителства. Грей схвана избухването на нова разправия и не желаейки да помрачава забележителния см успех, оповести, че салоните на двореца са на разположение за продължаване на разискванията. И побърза да напусне залата. Тогава пълномощниците на България и Османската империя подписаха протокол притурка, съставляващ неразделна част от договора. В 13,30 ч. след полагащото се ръкостискане пред фотографите всички делегати излязоха от двореца [196]. Въпреки показните усмивки някои държаха лявата си ръка свита в юмрук зад гърба.
Предстоящата международна финансова конференция в Париж обещаваше големи спорове. Балканските съюзници поставиха участието си в османския държавен дълг в зависимост от изплащането на „прилично” военно обезщетение. Заинтересованите велики сили бдяха обезщетението да не бъде по-голямо от съответната част на дълга, а да е по-малко. Разпределянето на османския външен дълг щеше да се извърши според размера на присъединените земи. България, дала най-големи жертви във войната, имаше право на най-голяма част от военното обезщетение. Теодоров изчисли, че Високата порта всъщност печели от загубването на европейските си владения, понеже се освобождаваше годишно от 20 000 000 франка дефицит и 50 000 000 разходи за поддържане на въоръжените сили. Той не прие изплащане от България на 400 000 000 като част от османския публичен дълг, „защото това е унижение за нас, победителите” [197].
Уводната статия на правителствения вестник бе точно озаглавена: „Нерадостен мир”. Повече загриженост, отколкото облекчение лъхаше от редовете и едно късно прозрение: „Ако България не беше добила предварителното задължение на Сърбия, че земите в Македония ще бъдат разделени по договора, то никога, никога и за нищо на света не би отишла да воюва заедно със Сърбия” [198].
Маджаров пръв зарадва Гешов с едно възклицание по телеграфа: „Слава Богу, мирът се подписа!” Министър-председателят незабавно изпрати открита телеграма до генерал Савов в Одрин: „Тоя час получих от Лондон официално известие, че мирът се подписа. Искрено поздравявам доблестната ни армия и Вас със свършването войната с Турция.” Помощник-главнокомандуващият благодари за поднесените поздравления и също се уповаваше на небесата: „Господ Бог да помага всичко да се свърши надобре за България.” Правителството пожела и на царя славното дело „мирно и яко да се закрепи за благото на Отечеството” [199].
Едва дочакал сключването на мира, Гешов подаде оставката на правителството, посочвайки в писмо до Фердинанд, че войната свършила, а за предстоящото разпределение на придобитите територии може да се намери за необходимо да се повери властта на друго правителство. Той пресметна с удовлетворение, че докато Санстефанска България обхващала 172 275 кв. км, то „Лондонската”, без „спорната зона” и някои земи в Южна Македония, достигала 171 060 км. км. По-късно в спомените си бившият първи министър обясни постъпката си с желанието да се постигне дележът без война със съюзниците, да не се разваля Балканският съюз и да се осъществи арбитраж не само със Сърбия, но и с Гърция. Но не срещнал одобрение, напротив, царят приел без негово знание опозиционните водачи на 16 май, а на следващия ден Добрович предал упрека, че единствено миролюбивият Гешев не бил настроен войнствено: „Всичките шефове бяха на мнение противно на Вашата външна политика.” Тогава министър-председателят подал писмено оставката на правителството, връчена официално след новината за подписването на мира [200].
Ръководителят на Народната партия не можеше да признае, че ударът дойде и отвън, направил положението му неудържимо. На 14 май Сазонов обвини българското правителство в упорито нежелание за влизане в каквито и да било преговори със съюзниците, като така то самото изостряло в значителна степен отношенията. Той прецени, че разделителната линия по договора била неудобна поради „крайно кривите линии, при което на много места българската територия се врязва в сръбската”. Следователно в Певчески мост вече даваха цялата „спорна зона” на Сърбия. Без да се натрапва, височайшият арбитър намираше за необходимо България да се съгласи с прокарването на „по-права” граница, с което би могло да се въздействува успешно в Белград [201]. В „Оранжевата книга” се пропусна умишлено уточнението: „Ако България би се съгласила за прокарването на по-права линия, като се даде на Сърбия — Струга, Крушово, Велес и Кратово…” Определянето на точките се предостави на Неклюдов и полковник Романовски. Тук царският министър си позволи едно съвсем неподходящо сравнение. България да последва примера на Петербург, направил съществени отстъпки при очертаването на защитната зона на Цариград, а сега могло и при прокарването на границата Мидия — Енос да не се придържа „о буквата” [202]. Колкото и незначителни да изглеждаха на царизма малките градчета в Македония, те бяха български и скъпи на България, та не можеха да се сравнят дори с изключително високата международна цена на Златния рог.
Министерският съвет в заседание на 16 май се обедини единодушно около мнението, че „за отстъпки не може да става и дума”. Положението се разгледа като извънредно тежко. Всички искаха нови жертви от България. Генерал Фичев докладва относно готовността да се воюва със Сърбия и Гърция — материалната готовност била в съотношение 250 дружини с 600 оръдия против 275 дружини с 800 оръдия, за бойния дух трябвало да се пита генерал Савов. Той се изказа за предотвратяване на новата война. Прехвърлянето на войските на запад радваше министрите, защото в Цариброд Пашич трябвало да знае, че зад Гешов стои армията, която няма да позволи похищаване на националните нрава: „Надеждата е в армията.” Но от Петербург предупредиха, че от Букурещ пристигат крайно обезпокоителни сведения за намеса против България, ако влезе във война със Сърбия [203]. В ход се вкара заплахата с румънската карта.
Победната вест на 17 май не предизвика полагаемата радост в Министерския съвет заради големите мъчнотии със съюзниците и двусмисленото поведение на руската дипломация. Гешов съобщи, че е твърдо решен да подаде оставка още преди завръщането на спешно извиканите Данев и Теодоров за решаването на „съдбоносни въпроси”. Най-възмутителното бе, че Николай II и Сазонов бяха говорили неведнъж на Данев, Теодоров и Бобчев, че България ще получи всичко според договора, особено за да не се атакува повторно Чаталджанската позиция и да се прекратят бойните действия. Царят прие оставката, „за да се въздействува върху русите”, но тя трябваше да се запази в тайна до пристигането на Данев и Теодоров. Гешов не се чувствуваше вече сигурен нито в подкрепата на колегите си, нито в поддръжката на мнозинството народни представители. Вдигането на покровителствената императорска ръка предвещаваше вместо очакваното справедливо решение сблъсъци с непредвидени последици.
–––––––––––––––––––––––––––
120. Пак там, с. 246; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 86; GP, Bd. 34, . 838—839.
121. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 141.
122. Пак там, л. 142.
123. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 115, 119.
124. Пак там, л. 111, 113, 147.
125. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 864, л. 25.
126. БИА, ф. 273, а. е. 286, л. 42—43.
127. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 467, 472— 472; В. Мир, № 3878—3879, 6. — 7. V. 1913; Руската оранжева книга… с. 91—92.
128. ДПИК, т. 2, с. 391.
129. Пак там, т. 1, с. 354—355; BD, V. 9, Р. 2, р. 798; Grey, Е., Op. cit., S. 252.
130. Пак там, с. 357; В. Мир, № 3880, 9. V. 1913.
131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 3.
132. ДПИК, т. 1, с. 355.
133. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 145—146, 149, 170; ЦВА, ф. 51 х, оп. 1, а. е. 1, л. 1; Българска военна история… Т. 2, с. 595—596, 597—598.
134. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 60; ДПИК, т. 2, с. 414—416; т. 4, с. 8.
135. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 153.
136. Пак там, л. 209.
137. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 775—776; ДПИК, т. 1, с. 356; Маджаров, М., цит. съч., с. 138.
138. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 81—82; БИА, ф. 255, а. е. 9192, л. 1—2; OUAP, Bd. 6, S. 507—508, 535—536.
139. Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 311, 315, 329.
140. ДПИК, т. 1, с. 358—359; В. Мир, № 3881, 10. V. 1913; BD, V. 9, Р, 2, р. 807.
141. Пак там, с. 360—361.
142. БИА, ф. 273, а. е. 515, л. 21—22.
143. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 100, 112, 163; ДПИК, т. 1, с. 1053— 1054.
144. ДПИК, т. 1, с. 1055—1060. Хаджимишев съобщи, че пътуването на краля от Атина до Солун се предприема „в свръзка с предстоящата война с България”, препоръча миролюбиво разрешение и „повече от всякога да бъдем нащрек, защото лично никога не съм наклонен да вярвам на гърците”. — Пак там, с. 363—364.
145. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, е. е. 1368. л. 23—25; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 545.
146. ДПИК, т. 1, с. 1061—1062.
147. В. Мир, № 3889, 19. V. 1913; HHStA, PA, Geheim XLV/15, Bl. 45—46; GP, Bd. 34, S. 864—865; BD, V. 9, P. 2, p. 809.
148. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 222.
149. ДПИК, т. 1, с. 362—363; Приложение към том първи… с. 256.
150. ДПИК, т. 1, с. 363—364; В. Мир, № 3882, 11. V. 1913.
151. Пак там, с. 361—362; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 228.
152. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 20, л. 201—202, 281—282; а. е. 33, л. 30.
153. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1368, л. 184, 205, 229; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 168, л. 1; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 463—467; Високата порта не възнамеряваше да демобилизира след сключването на договора за мир, за да се намеси в назряващото сблъскване между съюзниците. — HHStA, PA, Geheim XLV/9, Bl. 503—504; OUAP, Bd. 6, S. 548, 558; GP, Bd. 34, S. 846, 857, 869.
154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 227; ДПИК, т. 1, с. 365—366; В. Мир, № 3883, 13. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 812—814.
155. ДПИК, т. 1, с. 474—480. Спалайкович прибягна до косвено съобщение във Виена, че България се задължила да изпрати срещу Австро-Унгария 200 000 армия. — OUAP, Bd. 6, S. 519—520; Boghitschewitsch, M., Op, cit., Bd. 1 S 333
156. Пак там, с. 480; Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 279.
157. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 92.
158. Пак там, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 62; Руската оранжева книга… с. 95; GP, Bd. 34, S. 876-877; OUAP, Bd. 6, S. 640—545.
159. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 87—88, 91—92.
160. Пак там, а. е. 864, л. 13.
161. Пак там, ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 68—69; GP, Bd. 34, S. 877—878.
162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 367; В. Мир. № 3886, 16. V. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 814—818.
163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1369, л. 12; ДПИК, т. 1, с. 481; GP, Bd. 34, S. 867.
164. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 885.
165. ДПИК, т. 1, с. 481—482.
166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 44—48.
167. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 468—470; OUAP. Bd. 6, S. 489—490; GP, Bd. 34, S. 843—844, 870.
168. ДПИК, т. 1, с. 483—484.
169. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 236.
170. ДПИК, т. 1, с. 607—608.
171. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1450; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 53; ДПИК, т. 2, с. 351.
172. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 779—780.
173. Пак там, л. 783.
174. Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 296—297.
175. НАБАН, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 18; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451.
176. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1451 гръб. Османската армия, макар и победена, чакаше на Чаталджа и Буланр, за да вземе евтин реванш. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 80, 111, 184—185.
177. Пак там, л. 1452—1453.
178. Пак там, л. 1454. Генерал Савов се вълнуваше от естествено възникващия въпрос: „Тогава с какво ще вардим Чаталджанската позиция?” — ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е 65, л. 15.
179. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1455; Приложение към том първи… с. 376.
180. Пак там, ф. 14, а. е. 4883, л. 152; Фичев, Ив. Балканската война… с. 389—391.
181. НАБАН, ф. 17 к, о.п. 1, а. е. 176, л. 165—167; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 61—62; ф. 14, а. е. 4883, л. 161; ф. 15, а. е. 1377, л. 7—8.
182. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 834; Приложение към том първи… с. 269; Фичев, Ив. Балканската война… с. 392—393; Коцев, Вл., нит. съч., с. 28—29.
183. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 65, 68; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 268—269; ф. 255, а. е. 3636, л. 6; ЦВА, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, А 90; Нашата дума… с. 274—276.
184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 23, 59.
185. Пак там, л. 36, 51; ДПИК, т. 1, с. 484.
186. ДПИК, т. 1, с. 484, 608.
187. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 112—113.
188. Пак там, л. 95.
189. ДПИК, т. 1. с. 1063—1065.
190. Пак там, с. 1067—1068; PA. AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 86, Bl. 1—2.
191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 80, 84; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 81; ф. 568, оп. 1, а. е. 869, л. 71—76; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 38—41.
192. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 82—83; ДПИК, т. 1, с. 485. Получиха се сведения, че по този начин Италия поощрява разширението на Гърция в Македония, за да ограничи достъпа й до Адриатическо море и Беломорските острови. — АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 270, p. 49.
193. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 598—599; ДПИК, т. 1, с. 368.
194. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 51—52; Protocoles des Seances…, p. 33—35.
195. В. Мир, № 3889, 19. V. 1913.
196. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а, е. 209, л. 110—113; В. Мир, № 3890, 20. V. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 142.
197. БИА, ф. 273, а. е. 2319, л. 5—15; НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. л. 366, л. 79—89.
198. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 92, 99, 177; ДПИК, т. 1, с. 368.
199. В. Мир, № 3887, 17. V. 1913.
200. Гешов, Ив. Балканският съюз… 64; Престъпното безумие… с. 109— 110; Приложение към том първи… с. 148, 194; Нашата дума… с. 260—261; OUAP, Bd. 6. S. 554—555.
201. Руската оранжева книга… с. 97; Сазонов, С., цит. съч., с. 101; Kokovtsov. Vl., Op. cit., p. 344, 359—360; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie 76—77; 112, 222—224.
202. ЦДИА. ф. 568, оп. 1, a. e. 864, л. 19; Приложение към том първи… с. 203; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 646.
203. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1369, л. 65, 68—69; ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 56—57; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 66—67; БИА, ф. 15, а. e. 1815, л. 576; Приложение към том първи… с. 399; Фичев, Ив. Балканската война… с. 386—387; Тошев, Ан. Балканските войни… Т. 2, с. 298—299. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 10:12
Край с продължение
Почувствувал се миогозаслужил победител в освободителната война, Гешов записа с полагащата се скромност своите „Малки мисли за Велика България”: „Грешат ония, които казват, че ние направихме Велика България. Вярното е, че Велика България направи нас. Идеалът на тая Велика България ни вдъхна оная смелост и оня патриотизъм, които докараха съюза и войната. Нейното осъществяване ни даде тая възможност и тая известност, които направиха от нас и от нашето поколение това, що сме… Широка България иска широки умове. Велика България — велики сърца” [1]. Месец по-късно той щеше да се глуми над другите грешници, защото всеки простосмъртен имаше сърце и чувства, но малко бяха избраните прозорливи умове. Министър-председателят в оставка също не принадлежеше към тяхната къса редица.
Обикновено най-важните изводи се правят накрая, когато пътят е извървян. Генерал Иванов отбеляза със съжаление: „Нашата политика и стратегия не вървяха в един път и към еднаква цел” [4]. Те не биваше да се разминават или противопоставят, а да се допълват. Защото правителството водеше цялостно войната, а Главното командуване ръководеше действията на бойното поле. Министрите бяха длъжни да притежават определена подготовка по военно дело, а генералите да познават същността на сложните игри в голямата политика. Тогава щяха да бъдат полезни и на отечеството, и на себе си. Правителството често предоставяше на висшето командуване да решава военнополитическите въпроси, възнаграждавайки го с повече права, а хората с пагони по-лесно поемаха отговорности, взиращи се само напред — към врага. Гръмките победи засилиха авторитета и значението на военачалниците до степен да предприемат и самостоятелни стъпки във воденето на войната, и то понякога с опасни за политиката последици.
Недостатъчното въоръжаване имаше и политическо отражение. Ако българската армия разполагаше с мощна обсадна артилерия и Одринската крепост би била овладяна още в самото начало на войната, то единственото пряко железопътно съобщение към Цариград щеше да бъде отворено и по него тежките оръдия и гаубици щяха да стигнат до Чаталджанската укрепена позиция [5]. Както стана след пет месеца, след даване на огромни жертви и след настаняването на съюзниците в Македония. Вместо предварително необходимите 30 000 000 лв. в хода на войната се намериха 200 000 000 лв., но твърде късно за доставки от чужбина, та дори се опря до Сърбия, за да й се предаде още един изкуствен довод за ревизия на договора. Разбира се, вината не се стоварваше само върху народняшко-прогресисткото правителство, понеже подобни оръжейни доставки се осъществяваха поне за две-две и половина години.
Войниците дадоха всичко, сражавайки се устремно и себеотрицателно. Офицерите и подофицерите ги водеха лично в атаките. Поради значителните загуби на офицери, мъчно попълними и процентно по-големи от войнишките, се наложи царят да заповяда предпазливост, но неговата дума остана нечута. Пропуските и грешките се вписаха в сметката на висшето командуване, макар и заплатени с кръвта на бойците: непреследване след победите при Лозенград и Бунархисар — Люлебургаз, закъсняване в Солун, атакуване на Чаталджанската позиция, колебания около превземането на Одринската крепост. Но положителните прояви преобладаваха: бърза мобилизация и ускорено съсредоточаване, изтръгване на стратегическата инициатива чрез постигане на стратегическа изненада, решителни действия в напрегнатите денонощия, обмисляне на военностратегическите ходове и тяхното последователно изпълнение, своевременна подкрепа на външната политика — при добро желание. Може с чиста съвест да се твърди, че войските имаха ако не съвършено и образцово, то поне достойно командуване
По-трудно е да се прецени дали политиката и дипломацията бяха достойни за подвизите на войските. Колкото и да внимава историкът да не бъде безпощаден от разстоянието на времето, не може да си затвори очите пред грубите недомислия на управляващите кръгове: прибързано изграждане на Балканския съюз и още по-припряното му вкарване във война; прекалена доверчивост към думите и подписите на съюзниците, които не преставаха да бъдат и опасни съперници; пренебрегване на дългосрочното външнополитическо осигуряване с оглед на възможното сблъскване както между съюзниците, така и между великите сили; липса на трайна прозорливост — не се предвиди развитието на военните действия и неговите териториално-политически последици, макар да бе близко до ума възможното окопаване на сръбските и гръцките окупационни власти в Македония, когато българската армия настъпва в главното направление към Цариград; постоянно отлагане на натрупващите се остри противоречия между съюзниците за разрешаване от следващото правителство.
Понякога дипломацията страдаше от липса на професионализъм. Изпращането на видни дейци на управляващите партии в столиците на великите сили не донесе очакваната полза за делото. Докато Маджаров попадна на мястото си в Лондон, Бобчев страдаше от славянофилско увлечение в Петербург, а професионалистът Станчов, вместо да стои на поста си в Париж, тръгна да търси своя орден към Солун. Ризов пък се смяташе за предопределен да бъде поне министър на външните работи и все даваше от Рим разгорещени съвети. Салабашев повече се вслушваше във внушенията на Балплац, докато Ив. Ст. Гешов знаеше докъде да върви по Вилхелмщрасе. Дейността на дипломатическите представители в балканските столици бе едно безконечно бягане с все по-високи препятствия. Тошев се превърна в нежелана персона, която нямаше как да изгонят, Хаджимишев се мъчеше да разгадае хитрините на Венизелос, а Калинков напразно биеше тревога за готвеното нашествие от север. Данев стремително се наложи като пръв български дипломат, човека на отговорните мисии, чиито успехи и неуспехи се редуваха като вълните на голямата политика. Енергичният председател на Народното събрание засенчи Гешов на международната сцена, и то без да срещне съпротива.
В коалиционните войни не се влагат еднакви усилия. Водена от геополитиката и стратегията, българската армия изнесе основната тежест на войната и я доведе до победоносен край, като хвърли най-много сили и даде най-големи жертви. Докато гърмяха оръдията, съюзниците признаваха през зъби решаващия български принос, но с очертаването на успеха заговориха за „дележ поравно” и запазване на „балканското равновесие” въпреки поетите договорни задължения. Това означаваше освободителната война да придобие и признак на завладяване, понеже значителна част от населяващите Македония българи щяха да преминат от едно робство под друго, което поставяше под заплаха главната политическа цел на българското участие във войната. Обвинението в „издребняване” заради градчета и села можеха да произнесат само чужди държавници. Дори най-запалените привърженици на Балканския съюз почувствуваха със закъснение на собствен гръб, че допусне ли се спор за безспорни неща, „спорната зона” се разширява непрекъснато според желанията на усетилите тяхното огъване. Политически компромиси със земя и население би могло да се допуснат, но не на всяка цена и в зависимост от това на кого се правят.
Войната е рисковано предприятие, особено когато се води с неосигурен тил. Заплахата от север влияеше отрицателно върху размаха на военните операции и поощряваше упорството на Високата порта. Изнудването не прави чест никому, обаче се среща като средство във външната политика. Натискът на Букурещ бе пример в това отношение. Снизходителното “дайте ни нещо” съдържаше разтегливите линии от Силистра — Балчик до Тутракан — Добрич — Балчик, та дори Русе — Варна. Нарочно се искаше невъзможното, тъй като откъсването на Южна Добруджа бе поводът, а недопускането на голяма българска държава — първопричината. Силистра бе поредната „хапка” за нарастващия апетит на румънската буржоазия в стремежа й към разширение на юг от Дунава и в излаза на Черно море.
Великите сили наричаха България „стълб” и „първа цигулка” на Балканския съюз, търсеха от нея отговорност и за действията на съюзниците й, обаче не й даваха предимство и в заслужените придобивки. В хода на войната България постепенно загубваше първоначалната подкрепа на Съглашението, особено тази на Русия, без да е спечелила благоволението на Тройния съюз като цяло. „Европейският концерт” обичаше послушните победители. Навлизането на българската армия в забранената „защитна зона” на Цариград и Протоците и опитът за закрепване на Мраморно море породиха дълбоки подозрения, както и намерения за омаломощаване на засилилата се България. С ръцете на проявилите злорадна готовност нейни съседи.
Известната древноримска мъдрост „Победителите не ги съдят” не бива да се прилага след всяка победа. Има победоносни войни, последвани от други, затриващи постигнатото с реки от кръв. В Първата балканска война се затегна възелът на непримирими и трудно разрешими противоречия. Гешов подаде оставка, но спорните въпроси останаха заплетени в тежко наследство. Фердинанд оповести: „Аз съм горд от българското войнство, което удиви старата Европа. Тo славно изпълни великата задача против вековния враг из тракийските полета и македонските усои” [6]. Но царят таеше в себе си желанието да възлага още бойни задачи, преди да се изживее помрачената радост от победата.
За пръв път Османската империя се призна за победена от своите доскорошни „раи”, тези, на които допреди тридесет й пет години забраняваше да носят оръжие. Селските чеда доказаха на дело, че се трудят добре и на бойните полета, леейки вместо пот — безценната си кръв. Те се сражаваха доблестно и всеотдайно, мечтаейки едновременно и за връщане при „буйните нивя”. Някои носеха в раниците си случайно намерени железни палешници за ралата въпреки тежестта им и неизвестността на идния ден. Но трябваше да преживеят още една кървава жетва. Стремежът на управляващите кръгове в Сърбия и Гърция да разделят освободените земи „без оглед на националностите и населенията” създаде „опасно положение на Балканския полуостров”, при което можеха да се намерят „много поводи за взаимни сблъсъци” между балканските държави, а великите сили „няма да се откажат да интригуват” за тяхна сметка. Мнозинството от македонските българи бяха впрегнати в „нов ярем”. Националното обединение на българския народ отново се постави под въпрос [7]. Победоносно завършилата Първа балканска война щеше да има своето злощастно продължение — Втората балканска (Междусъюзническа) война.
–––––––––––––––––––––––––––
1. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. с. 704, л. 15—16.
4. Иванов, Н. Балканската война… с. 315—316.
5. Войната… Т. 5, с. 38—43; Ценов, П., цит. съч., с. 79—89; Реч на д-р Никола Генадиев… с. 9—10.
6. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 94—95.
Parabellum
15-01-2004, 06:34
Тази тема ще разглежда всичко свързано с Балканските войни. Тук ще обсъждаме и дискутираме най-различни въпроси свързани с дипломацията и военните действия.
Ровейки се из нета, днес попаднах на това:
http://www.onwar.com/aced/data/bravo/balkan1912.htm
Адресът го пускам в този вид, защото нещо картинката не може да излезе. Както й да е. Направи ми впечатление, че българските въоръжени сили са само 60 000 души:eek:
Imperial
15-01-2004, 06:34
явно са изпуснали една 0
но този сайт често прави подобни грешки
Parabellum
15-01-2004, 07:02
Не са изпуснали нищо. Гледах данните за Руско-турската Освободителна война. Там е поместено, че през тази война имаме 40 000 души войници, а Русия има 1 200 000-вярно има ги, но само на хартия. За загубите да не говорим.
подводничаря
16-01-2004, 13:18
Очевидно става въпрос за приблизителния мирновременен състав на българската армия,като офицерите са около 2500 души.
Parabellum
16-01-2004, 17:53
Мирновременният състав на армията е бил само 35 000 души. Нашата армия е била 13-та в света по численост тогава.
Matrosov
02-02-2004, 10:47
Много неща от военната ни история са малко известни. Наскоро попаднах на една статия за гръцки концлагер за българи от Междусъюзническата война. А сега на статия на Б Димитров за боевете при Булаир:
=====
До средата на ноември 1912 г. българските войски превземат цяла Източна Тракия. В Европа турците разполагат само с ивицата земя между Цариград и Чаталджа, Галиполския полуостров и обсадените Одрин, Янина и Шкодра. В Лондон започват преговори за мир. През януари 1913 г. обаче в Истанбул e извършен преврат. Взелите отново властта младотурци, възвърнали вярата си, че след Чаталджа военното щастие е минало на турска страна, решават да нарушат примирието и подновяват военните действия.
Планът на турското командване предвижда да се изненадат българите с атака не от Чаталджа, както е логично, а от Галиполския полуостров, като ударът е подкрепен и от десантни войски. Веднъж съединена, тази групировка трябва да тръгне към Одрин и да го деблокира, след което да удари в гръб попадналите български армии при Чаталджа.
Мястото на ударите е избрано сполучливо. В този район няма крупни български сили. Пред Булаир са отделни части от изморената 7-ма рилска дивизия, водила тежки боеве в Егейска и Вардарска Македония, а при Шаркьой стоят две дружини от недообученото Македоно-Одринско опълчение.
Турското настъпление започва на разсъмване на 26 януари 1913 г. От Галиполския полуостров тръгват в пълна тишина 27 турска пехотна дивизия и елитната дивизия „Мюретаби“. Мъглата благоприятства придвижването им и бойното охранение на 13-и полк ги открива едва когато турците са на няколко метра от стратегическата височина Рязаната могила. Българската артилерия открива огън по турските колони, но с устремни атаки турците, независимо от загубите, овладяват Рязаната могила и чифлика Доган арслан, създавайки опасност от обкръжение на основните сили на дивизиите.
В 13 часа започва и десантът при Шаркьой. Десантните части са прикривани от десетки големокалибрени оръжия, срещу които българските опълченци не могат да противопоставят нищо. За няколко часа турците стоварват 10-и армейски корпус, който изтиква двете опълченски дружини въпреки яростната им съпротива от Шаркьой. Турците се отдават на обичайните си зверства, избивайки няколко десетки ранени български войници в болницата на Шаркьой.
Контраударът на българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-ма рилска дивизия се справя само с булаирските турски дивизии, като заповяда още на 26 януари на 13-и полк да атакува „Мюретаби“ при „Разрязаната могила“. Един обикновен български полк срещу цяла, и то елитна турска дивизия. При това полкът атакува без артилерийска подкрепа. Всички батареи на 7-ма рилска дивизия са при „Доган арслан“. Но 13-и полк атакува „на нож“, а това е ужасът за турските войници. След кратка, но ожесточена схватка оцелелите от „Мюретаби“ бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи.
Лоши работи се случват и на 27 дивизия. Настъпващите й колони са смазани от артилерията на 7-а рилска дивизия в ранния следобед, а в 16,30 часа в атака на нож тръгват 4 дружини от 22 полк. Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а Доган арслан отново е в български ръце.
Идва ред на турския 10-и армейски корпус. През нощта на 26 срещу 27 януари към силите на двете опълченски дружини се насочват Първа бригада на Втора дивизия, 26 пехотен полк и Втора и Трета бригада на Македоно-Одринското опълчение. Рано сутринта на 27 януари българските части нанасят концентричен удар от всички посоки по дебаркиралите части, а полевата артилерия бие по пристанището и броненосците. В турските войски избухва паника и те се хвърлят към лодките и корабите. Разправата с неуспелите да избягат е безмилостна.
Така само за два дни Българската армия спечелва пълна победа, разгромявайки един армейски корпус и две дивизии. Победата при Булаир обаче не се измерва само с хилядите убити турски войници и офицери. Според мемоари на турски военни сред тях отново е настъпил психологически срив, следствие на убеждението, че дори при огромно превъзходство на силите, турски части не могат да спечелят срещу българи. Действително до края на войната турската армия не предприема активни бойни действия нито при Чаталджа, нито при Галиполи.И безсилно наблюдава подготовката за атака на Одринската крепост.
Parabellum
05-02-2004, 05:56
Случайно разполагам с данните за численият състав и разположението на турските корпуси в Османската империя, но за съжаление не са у мен. Септември живот и здраве ще ги публикувам.
Parabellum
05-03-2004, 04:20
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ НА 13 (26) МАРТ 1913 Г.
ЕДИН СПОМЕН НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ГЕОРГИ ВАЗОВ
В своя бурен и изпълнен с многобройни събития и превратности живот генерал-лейтенант Георги Вазов (1860–1934) се изявява не само като виден военачалник, пълководец и строител на българската армия, но и като военен теоретик, публицист и мемоарист. През различни периоди от живота си той пише отделни свои спомени, в които отразява житейския си път през определен отрязък от време. Ръкописите на някои от тях са запазени и се съхраняват в различни български архивохранилища, като повечето са публикувани. Макар и твърде разнообразни по тематика и по време, отделните спомени са сравнително ограничени по хронологичен обхват, а едновременно с това и твърде различни по обем, но преобладават по-кратките.
Спомените на ген. Вазов за трите войни, в които той взема участие – Сръбско-българската от 1885 г., Балканската от 1912–1913 г., както и Междусъюзническата от 1913 г., имат сравнително по-конкретен характер. С пълна сила това се отнася и за спомена му от превземането на Одринската крепост от българската армия на 13/26 март 1913 г., който ген. Вазов пише непосредствено след събитието и го публикува двукратно още през следващата 1914 г. под заглавие „Преди една година“. Написаното излиза почти едновременно на страниците на юбилейния сборник „Одрин. В памет на падналите герои“1, а също и в една от книжките на месечното списание за книжнина, исторически и обществени знания „Българска сбирка“2, които отдавна представляват библиографска рядкост.
Значително по-късно – през 1983 г., по повод 70-годишнината на славното събитие, текстът е препечатан в леко редактиран вид и в юбилейния сборник „Одрин“3, включващ непосредствени впечатления на участници в събитията. Макар и окачествено като спомен, изложението на генерала представлява до голяма степен дневник на станалите събития, тъй като обхванатият в публикацията период от време (от сутринта на 12/25 март 1913 г. до обяд на следващия ден) е описан по часове. Отпечатването на спомена днес, 90 години след овладяването на Одринската крепост, е подходящ повод да си припомним още веднъж както за славното събитие от новата ни история, така и за дейността на храбрия български генерал.
Предложеният по-долу спомен на ген. Георги Вазов се печата по текста на публикациите от 1914 г. Запазени са напълно всичките му езикови особености, като непознатите и чуждите думи са обяснени в бележка под линия. По същия начин са дадени и пояснения за остарелите думи, а някои съкратени думи или доуточнения в текста са доразвити в прави скоби. Всички дати в изложението са предадени така, както са посочени в оригинала, тоест по стария календарен стил.
На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи.
Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на [укреплението] Шарапйолу и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции. Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от [укреплението] Кестенлик започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на [полковник Гиньо] Кърджиева и [полковник Стоян] Абрашева почти безпрепятствено напредваха към фортовете Айджийолу, Айвазбаба и към [хребета] Софуларбурун. Не така беше обаче в центра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията [р.] Каналъдере, [p.] Сервандере и [p.] Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.
Към 8 1/2 часа генерал[-майор Григор] Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, съпряжено4 с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5-и март от генерала [Михаил] Савова, аз реших да отида лично и проверя.
Качих се на автомобила и заминах за [село] Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха кола с тежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други лекоранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.
„Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на Маслака. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ – забележи радостно един ранен в крака. Благодарих ги за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и цалуна5 всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал[-майор Ваклин] Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло. Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъствующи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за нейтрализиране6 на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани7 нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Освен това, за да не бъде атаката изолирана, необходимо бе да се приближат войските от центра (бригадата на [полковник Никола]Рибаров) и лявото крило на [полковник Васил] Делова, които бяха още твърде далеч, за да могат да приемат участие в удара. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.
В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. сл[ед] пл[адне], към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергичнонастояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.
Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не бе доведена докрай. 10-и [пехотен Родопски] полк настъпи, но понесе големи загуби и спира настъплението.
Между 1 ч. и 30 м. и 5 ч. и 30 м. аз бях в голямо безпокойство. Предположих най-лошото: че противникът е съсредоточил своите резерви против нашия десен фланг и че той е отбил атаката и може би ще премине в контраатака. За отбиване контраатаката имахме достатъчно сили. Но подобна евентуалност би ни дала възможност да направим прорив8 във фортовия пояс с нашия ляв фланг, гдето при Мезартепе стоеше непокътнат моят главен резерв (бригадата на полковник [Иван] Паскалев). В тоя дух дадох в 3 ч. 30 м. нужните разпореждания за готовност до началника на лявото крило полковник Делов и до полковник Паскалев.
Сведенията, които получих в 5 ч. и 30 м., ми разясниха обстановката. За мене стана ясно, че чрез една нощна атака ще се отстранят причините на неудачата и ще се даде възможност на войските да починат и се устроят. Главното бе да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се приближат до атакувания участък, с наличните защитници ние лесно ще се справим само с полската артилерия. От телената мрежа вече се не бояхме. Това бе изразено в заповедта ми № 2887, дадена в 8 ч. 30 м. сл[ед] пл[адне]. В нея между другото се напомняше на войските, че връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чакат слава и мир, а назад — безславие и смъртта. Заповедта се даде за по-скоро по телефона, макар още в 6 ч. устно бе съобщено за предстоящата нощна атака с изгрева на луната в 11 ч. сл[ед] пл[адне] на 12-и март.
Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч.; до това време остана да бди началник-щабът.
В 10 ч. се разбудих и освободих началник-щаба и адютанта, за да починат и те. Оставих при себе си само майор [Константин] Митов. Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадьта9 пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотини шрапнели се пръскаха във въздуха като някой феерверк10 и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и… моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!
Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Валяйте11 да ги изстреляте до един… Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.
Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и получаваме сведение, че 10-и пех[отен Родопски] полк прави прелези в телената мрежа, а 23-и пех[отен Шипченски] полк, макар и подпомогнат от 53-и пех. полк, все не шава от мястото си при [връх] Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери – ординарци, изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че Айджийолу е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.
Проривът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах Грънчарову да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и пада после разни перипетии и Айвазбаба. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
С настъпване на виделината войските от прорива се разпространяват вляво и към 9 ч. пр[еди] пл[адне] фортовете един по един падат без особени усилия и жертви от другите атакующи части.
Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти; Цалувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.
В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибарова, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор [Иван] Вълкова и началника на инженерите в сектора полковник [Симеон] Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи им липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален. На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълняха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм.12 Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, цалувам ви, славни герои!“.
Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги13 благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай… Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генер[ал-лейтенант Никола] Иванов.
Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.
Michael Wittmann
11-03-2004, 18:44
Може би малко хора знаят но днес (11 март) е празника на Българската артилерия. Именно на този ден храбрите пехотни полкове щурмуват „непревзимаемата“ крепост подкрепяни от грохота на стотиците оръдия, който дават своя огромен дял за падането на крепоста с множеството нововъведения в военното изкуство направени именно от Българските артилеристи…
Както всяка година наследниците им от 4-та артилерийска бригада в Асеновград проведоха учение – гръмнаха баирите и напълниха коремите както подобава 😉
:artil: поклон :tup:
Parabellum
12-03-2004, 01:57
Вечна слава на Героите! Наистина Велик Миг от Българската История! 🙂
подводничаря
12-03-2004, 11:45
Вярно,обаче да сте чули нещо по телевизията или по другите медии???
Пълна тишина.Срам и позор!!!!! 👿 👿 👿
Parabellum
13-03-2004, 03:01
То бива бива, ама това никъде го няма! Гледам календара на американците, през всеки ден от годината все нещо се е случило-тачат си го хората. А ние? Абе нямам думи 1300 години история отиват на кино! Баси! 👿
Parabellum
25-04-2004, 20:06
Когато Одрин беше наш
Пресни спомени за едно незабравимо поклонение
Подир големите катастрофи, които сполетяват народите, нерядко настават за тия народи дни на малодушие, дни на ярости и на самоизтребление, на изгубване всяко чувство на самоуважение и на справедливост към себе си.
Ние ги преживяваме днес.
Я се вслушайте в тоя стихиен вихър на възкипялите страсти, в тоя избух на омразите и на сичките долни страсти, които позорят човешката природа! Ние дишаме в тифозна атмосфера, която отравя живота и задушва в дълбините на душите всяко добро и светло чувство, храним се със злъч, въздухът на българското небе е напоен със смъртните миазми на низостта и безумието. Отрекохме се от сичките добродетели и достойнства, светлото охулихме, потърсихме и намерихме в прекрасното грозота и забравихме, че сме синове на великия оня народ, който лани по това време беше обсипван от цял свят с похвали за непознати в историята доблести, когото удивеното човечество славеше и сочеше пример за себе си!
Но защо се задълбавам в тия тежки за мене, като българин, усещания? По-добре да се повърна в друга, ясна област, в спомените за ония дивни дни, когато България беше хубава и благородна, и сички се чувствахме порасли до небето заедно с нея…
Лани, на 22 май, девет дена след падането на Одрин, аз пътувах за там със специален влак, отпуснат на народните представители, за да посетят току-що завоюваната първа столица на Турската империя. Радостно, пълно с високи вълнения на душата, беше това пътуване.
През нощта се сепнах във вагона си при едно спиране на влака, погледнах из прозореца. Видях слабо осветена станция и прочетох на зида й надпис „Любимец“.
– Значи, минуваме границата – казах аз на също събудилите се другари.
– Не, границата е още далеко, тя е при Чаталджа – отговори ми един.
По здрач влакът пак спря. В дрезгавината на изток се мержелеят някакви високи ридове, по тях се чернеят пояси от окопи. Едно знаме се вее на темето на най-високия рид.
– Вижте „Капитан Андреевия връх“! – каза един войник, зъзнещ от утренния студ в скъсания си шинел.
Войската беше вече обезсмъртила героя, като нарекла с името му тепето, първо превзето с „Ура“, и дето падна храбрият капитан.
Беше ден вече, когато спряхме пред Одрин. Джамията Султан Селим възвишаваше своя висок свод и четири проточени минарета в синьото небе. На едно от тях се развяваше знаме: разбрах, че е българското.
Шукри паша беше хвърлил на въздуха моста над Марица, та трябваше да влезем в града по наскоро построения понтонен мост. Продължихме с кола сред гъмжило от обози, коне, войници.
Минахме и моста над Тунджа. Отляво, на един остров – мравуняк турски войници, пленници, седят край пушливи огньове или лежат, или се щурат насам-нататък. Те се бяха покорили на участта си, нещастни, победени, очакващи само едно нещо: х л я б. И хляб им се даваше – хляба, донесен за нашите войници, защото Шукри паша беше запалил сичките складове със съестни припаси в минутата, когато се предаваше, не мислейки, че пленените негови шейсет хиляди войници трябваше да ядат. Една престъпна и ненужна вандалщина!
Ето ни и в О д р и н.
Войски, викове, трясък от колелета по калдъръма на улиците, тълпи пленници, офицери на коне, шум.
По сички къщи, по сички дюкяни – български трикольорни знамена.
Никакви следи от разорение.
Никакво изражение на уплаха по лицата на жителите.
Помислих си какво би било в един град, превзет от турците с пристъп!
Пред конака на кметството посрещнати сме радушно от одринския губернатор генерал Вазов, ръководителя на щурма на 13 март. Поздравления, здрависвания, ликувания!
Отиваме и в квартирата на генерал Иванов, командующий II армия, да поздравим и него. Генералът свети от възторг. По неговото добро, мъжествено лице се четат хубавите вълнения, които изпълнят и нашите души. Но ние бързаме да видим „Султан Селим“, едничката забележителност на Одрин, едничката му красота и слава, защото почти всички останали сгради в него са вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, оттласквателен – турски град.
Описвана е много тая джамия, чудо на зодческото изкуство, та да не повтарям. Едничкото ново нещо в нея беше околчеста дупка в кубето, отдето е минала една наша граната.
Губернаторът ни дава обяд. Обяд весел. Трапеза благословена, събрала представители на тържествующа България от всичките й краища. Сътрапезници ни са и десетина турски депутати, дошле от София; поканени са и турци големци от Одрин, и самият бивши кмет Фуад бей. И тука великодушната природа на българина. Чуждо е нам паметозлобието и отмъстителността.
Времето до вечерта използвахме в разходки из града. Животът му беше си добил обикновения делничен вид. Секи си гледаше работата, като че никаква промяна не е станала; турското население бе свикнало да гледа великодушните си завоеватели. Само българските знамена на сяка сграда придават празничен вид на града. Под сводовете на безистена обикновеното гъмжило от разните народности на града: турци, българи, гърци, арменци, евреи.
Много европейски кореспонденти из улиците. Срещаме и г-н Нодо, отличния български приятел.
Посетихме валийския конак. Той е огромно, старо здание с широки, завехтели стаи. В една стая там е дадено гостоприемство на самия валия, кротък, добродушен человек, с когото побеседвахме. Той е искрено очарован от добрите обноски на българските власти към него и сънародниците му. Оплаква се сам от гърците, които ограбвали турските къщи в деня на превземането града. На лявата страна на двора е едно ниско, мрачно, навъсено каменно здание. В подгизналия му зид са пробити редки малки прозорчета с железни пръчки. Окръжният затвор.
В него са лежали и гниели стотини българи; лежал е и Константин Величков, след Априлското въстание.
И казах си: „О, Величков, де си сега да видиш въплотени високите си блянове? Да се порадваш, брате, с нашата радост!“
Вечерта – богата вечеря във валийския конак.
Сутринта тръгваме да се поклоним на Айваз-баба.
Айваз-баба! Прозвучал по целия всемир рът!
Айваз-баба е два-три километра на североизток от Одрин, голо тепе сред безконечната гола равнина.
Айваз-баба е решил падането на Одрин.
Ние се покачваме на тоя славен рът.
Той е насеян с гилзи, с късове от гранати, с незапалени фугаси; той цял е изкопан с дълбоки и широки ями от българските гранати през щурмуването. Личат черни петна от засъхнала турска кръв, някъде се подават от земята нозе на едвам засипани с пръст турски войници. Страшните чудовища – грамадни круповски топове – сочат безмълвните си сега ждрела на изток. Гарваните сърдито грачат над нас…
Едно наше знаме се развява на най-високото място на форта.
Въз тоя форт са заизригали едновременно един ураган от гранати наши батареи от равнината, скрити дотогава и мълчали. Небето и земята са се тресли от ужасната гръмотевица.
По източния стръмен склон на Айваз-баба – един безконечен троен пласт от бодлива телова мрежа. Тая мрежа тук-там е пресечена, разкъсана и е дала проход на неустрашимите ни момци да се изкачат дотука.
Секли са тая мрежа с ножици, с топори, с пушки, с ръце, с проклятия под адския огън на турците, под писъка на град куршуми, под огнен дъжд на картечниците.
И въпреки тоя ураган от смърт юнаците са минали и тяхното победоносно „Ура!“ е огласило тоя връх и те са побили на него българския стяг.
В тоя дивен устрем е блеснал с легендарната си храброст полковник Пашинов.
Отиваме на юг, на тепето Айджиолу, провирайки се през проходите, изсечени в телените мрежи. И там същата картина: пресни трагове от титаническата борба.
Но след изпитаните вълнения от триумфа на българската сила ние имаме да изпълним един скръбен и благочестив дълг.
По склона на Айджиолу личат пресни могилки, много, много могилки. Само на някои от тях – ниски дървени кръстчета. Тук са погребани част от героите ни, на самото място, дето са паднали, летейки през град от куршуми към съдбоносното тепе. При тия славни гробове правим панахида за успокоение душите на праведниците, на благородните деца на България, отдали живота си жертва на дълга и на честта.
Младият одрински свещеник държи вдъхновена реч за витязите. Ние, гологлави, благоговейно слушаме думите му.
Сълзи се точат по бузите ни. И никога българин, чини ми се, сълзи не е проливал за по-велики покойници, на по-свето място…
20 март 1914 г.
Споменът е публикуван в литературния сборник „Одрин-Чаталджа“, издаден от Софийския дамски благотворителен комитет за подпомагане сираците на загиналите във войните през 1912-1913 година. Негови редактори са Иван Вазов, Кирил Христов и Александър Балабанов. Излиза през 1914 г. с подкрепата на царица Елеонора.
Parabellum
25-04-2004, 20:08
Едно чутовно име, обвито в тишина
Едва ли има голям български град, в който да няма улица “Булаир”. Но едва ли живеещите по тях знаят защо улицата, на която може би са се и родили, е наречена точно така. Днес великата българска военна победа, постигната само преди 90 години, е известна единствено на историците. Защо ли се чудим: победите при Тутракан и Дойран също тънат в забвение, а това са най-големите ни военни победи в цялата наша четиринадесетвековна история. И само преди десетина години един кмет на София (този, дето изпразни язовир “Искър“) искаше да смени името на улица “Червена стена”. Логично разсъждаваше човекът: щом е червена, стената не може да не е комунистическа. Добре, че в последния момент го предупредих, че “Червена стена” е позиция на българската армия в Битолско, където между март и май българите нанасят едно от най-тежките поражения на съглашенските сили през Европейската война * само във финалната ни контраатака са унищожени до крак три полка на противника. Така поне името на тази улица оцеля…
И сега става дума за едно име, което е записано не само в улиците на българските градове, но и в най-славните, най-доблестни страници в историята на българския род. Още тогава съвременниците осъзнават това, които ние, потомците, сме склонни тъй безгрижно да забравим.
През януари 1913 г., в самия месец на епичната битка Вазов възкликва:
Ново име във исторьята световна
наший меч записа най-подир,
нова слава в славата гръмовна:
Булаир!
Как се стига до битката при Булаир? До средата на ноември 1912 г. българските войски прев-
земат цяла Източна Тракия. В Европа турците разполагат само с ивицата земя между Цариград и Чаталджа, Галиполския полуостров и обсадения Одрин. Преговорите за мир след подписаното примирие са провалени поради турската неотстъпчивост и вследствие на възвърнатата вяра в турския генерален щаб, че след Чаталджа военното щастие е минало на турска страна. Междувременно в Османската империя е извършен военен преврат. Убити са от фанатизирана тълпа склонните към компромиси велик везир и военен министър и на местата им са поставени представители на твърдата линия за продължаване на войната.
Планът на турците е да се изненадат българите с атака не от Чаталджа, където ги очакваме, а от Галиполския полуостров, подкрепена от десантирали войски. Веднъж съединена, тази групировка трябва да тръгне към Одрин и да го деблокира, след което да удари в гръб попадналите на практика в обкръжение български армии при Чаталджа. Мястото на ударите е избрано сполучливо. В този район няма крупни български сили. Пред Булаир са отделни части от изморената 7-а Рилска дивизия, водила тежки боеве в Егейска и Вардарска Македония, а при Шаркьой стоят две дружини от Македоно-Одринското опълчение. Турските сили при Булаир се водят лично от Енвер бей, зет на султана и вдъхновител на преврата.
Настъплението на противника започва на разсъмване на 26 януари 1913 г. От Галиполския полуостров тръгват в пълна тишина 27-а турска пехотна дивизия и елитната дивизия “Мюретаби”. Мъглата благоприятства придвижването им и бойното охранение на 13-и полк ги открива, едва когато турците са на няколко метра от стратегическата височина Рязаната могила. Българската артилерия открива яростен огън, но изненадата си казва думата: противникът овладява Рязаната могила и чифлика “Доганарслан”. Създава се опасност от обкръжаване на основните сили на 7-а дивизия.
В 13.00 часа започва и десантът при Шаркьой. Дебаркиращите части са прикривани от големокалибрените оръдия на турския флот, срещу които българските опълченци не могат да противопоставят нищо. За няколко часа турците стоварват 10-и армейски корпус, който въпреки яростната съпротива на двете опълченски дружини успява да ги изтика от Шаркьой.
Контраударът на българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-а Рилска дивизия само се справя с булаирските турски сили, като още на 26 януари заповядва на 13-и полк да атакува Мюретаби при Рязаната могила. Един български полк срещу цяла елитна турска дивизия. При това полкът атакува без алтилерийска подкрепа, тъй като всичките батареи на 7-м дивизия са при чифлика “Доганарслан”.
Но 13-и полк атакува “На нож!”!
А това е кошмарът на турските войници. След кратка, но ожесточена схватка оцелелите от Мюретаби бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи.
Лоши работи се случват и на 27-а дивизия. В ранния следобед настъпващите є колони са смазани от артилерията на 7-а Рилска дивизия, а в 16.30 часа в атака “На нож!” тръгват четири дружини от 22-ри полк. Към 17.00 часа турската дивизия е буквално изтребена, а “Доганарслан” отново е в български ръце.
Идва ред на турския 10-и армейски корпус. През нощта на 26 срещу 27 януари към силите на двете опълченски дружини се насочват 1-ва бригада на 2-ра дивизия, 26-и пехотен полк и 2-ра и 3-а бригада на Македоно-Одринското опълчение. Рано сутринта на 27 януари българските сили нанасят концентричен удар от всички страни по десантиралите части, а полевата артилерия бие по пристанището и… броненосците. В турските войски избухва паника и те се хвърлят към лодките и корабите. Участта на неуспелите да избягат е безмилостна.
Така само за два дни българската армия печели пълна победа, разгромявайки един армейски корпус и две дивизии. Победата при Булаир обаче не се измерва само с хилядите убити турски войници и офицери. Според мемоари на турски военни сред тях отново е настъпил психологически срив вследствие на убеждението, че дори при огромно превъзходство на силите турски части не могат да спечелят срещу българи. Действително, до края на войната турската армия не предприема активни бойни действия нито при Чаталджа, нито при Галиполи и безсилно наблюдава подготовката ни за атака на Одринската крепост…
Shelenberg
09-05-2004, 02:43
Може би тук е мястото да спомена че попаднах на една статия за първата жена света изпълнила бойна задача – Райна Касабова (1.05.1897 г. – 25.05.1969 г.). Едва на 15 г. Райна Касабова става първата жена герой в световната авиация.Подвигъг си тя извършва случайно, като на шега. На 30 октомври 1912 г. на летище Мустафа паша (сега Свиленград) по обяд пристигат две момичета от Първа полева подвижна болница. И едно от момичетата е Касабова. Тя е от стар карловски род. Майка й Мария е кръстена от Васил Левски и после още невръстна му става куриерка. Бащата на Райна храбро се бие на Шипка през Руско-турската освободителна война, вуйчо й Лазар Лилов е обесен от турците.
На летището Касабова се заприказва с летеца Стефан Калинов, наричан Черния принц. Той е качва на неговия биплан „Воазен“ и тя остава много очарована и казва че се седи много хубаво и че всичко се вижда като от балкон. Когато слиза на земята, подпоручик Калинов иска и получава разрешение от Радул Милков да я „разходи“ из въздушните простори над Свиленград.
Друг летец – Никифор Богданов, загръща кандидат-пилотката с коженото си палто, снабдява я с пасмантон (това не знам какво означава) и очила. Механикът Илия Младенов взема скришом две връзки позиви , навити на руло, и ги мушва под палтото на настанилата се вече в самолета Райна. Обеснява й как да ги хвърли, когато пилотът й даде знак. Когато самолетът отлита вместо за Свиленград Калинов се устремява към Одрин.
След като няма и следа от Черния принц и Райна Радул качва в своя самолет механикът Младенов и двамата отлитат на помощ на Калинов и Райна към Одрин. Двамата преживяват различни премеждия във въздуха и са принудени да се върнат на летището Мустафа паша.
За щастие „Воазен“ се завръща след 43-минутен полет. И когато питат Калинов защо се е забавил толкова, той отговаря въодушевено: „Летяхме над Одрин!Хвърляхме позиви! Райна ги хвърли!“
Райна им разказва как са ги обстрелвали турците, как е карала Калинов да вдигне самолета нависоко, за да не се закачат за високите минарета на джамията „Султан Селим“. С вълнение натъртва на решителната част – как е пуснала позивите, на които е пишело: „Жертвите са напълно излишни“. След огледа на „Воазен“ механикът Младенов открива по него много попадения от турски куршуми и шрапнели.
Първата жена, извършила боен авиационен полет остава до края на дните си сама. Черния принц загива при изпитание на българския самолет „Доган“ на 15 юли 1915 г. – едва 26-годишен. А Райна доживява дълбока старост – умира през 1969 г. След ковчега й крачи само един човек – ветеранът авиатор Георги Хайверов.
Това беше разказът за Райна Касабова с малки съкращения. И дано никога не забравяме такива герои. Поклон пред светлата им памет.
Parabellum
09-05-2004, 22:49
Мдааааааа.Бях я забравил тази история, макар, че от малък знам за нея! Благодаря ти, че ни я припомни!
Само ще добавя, че самолетът „Доган“ с който загива Калинов, е негова конструкция! По-точно копие на „Воазен“ с малки подобрения!
Matrosov
17-05-2004, 16:20
Днес има статия точно за „Червената стена“
=======
На днешния ден през 1917 г. нашата армия за първи път използва огнепръскачки
Червената стена е македонската Шипка
От 6000 французи, намиращи се на легендарния връх, оцеляват 261
Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля, и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха – безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно- разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери – укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава – българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието – бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват – дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха – кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война – българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение „Македонската Шипка“. В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля – под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба. Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие – огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и „твърди“ напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното „ура“, вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници – единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.
===
Наистина е много жалко, че тези епизоди от нашата история остават неизвестни. Може би остават в сянката на Шипка, Сливница и Одрин. Не искам да си мисля, че някой съзнателно е искал или иска да ги омаловажи.
Parabellum
18-05-2004, 05:38
Добре че от време на време някой се сеща да ни припомни тези велики събития!!!Браво Матросов!!!! 🙂 😀
Imperial
18-05-2004, 07:26
ами да, щото ти сега ше се затриеш 😀
Parabellum
23-05-2004, 07:12
Не ми дават да се доближа до Пс-тоооооооо 😥
Ей случих на жена! 😀
Шовинистъ
06-06-2004, 22:55
Каквото и да кажем,за Балкансите воини,ще е малко!
Всяка БЪЛГАРСКА битка/разбирай победа/ е пропита с героизъм!
В тези воини показахме,че сме номер едно в света като Армия,използвахме самолета за пръв път във война,смачкахме вероломните съседи/Сърбия и Гърция/ и въпреки всичко загубихме…
СЪЮЗНИЦИ РАЗБОЙНИЦИ
Поехме ний ръка на брат,
У вас душа се крила ад,
Привичка на разбойник стар,
Погазил име, чест, олтар!
Съюзници-разбойници,
Коварни, подли и без срам,
Обрахте ни, ограбихте
Отечествения наш храм!
Не хора сте, демони вий,
У вас престъпността се крий,
Загнездила се здраво днес;
Вий рожба сте на злоба, бес!
За сатанинския ви план
О, подла, завистлива сган,
Помнете, сметка ний държим
И люто ще си отмъстим
gollum
06-06-2004, 23:35
Знаете ли, вече го споменах някъде и ми се прииска да го напиша отново – героизмът като понятие не зависи от това дали боя е завършил с победа или не, а още по-малко е присъщ на определна етническа група.
И макар в тези войни да се прилагат и най-вече изпитват някои новости, митът за първото бойно използавне на самолет си е именно това – мит. Въпросното събитие да речем става малко по-рано и не е българско дело (и като знам историята на въздушните бомбардировки през изминалия вече век някак се радвам, че не ние сме били първи).
За митът, че „сме номер едно в света като армия“, няма какво да коментирам.
Що се отнася до Междусъюзническата война, ако тя издава нещо, то е най-вече некадърността на тогавашната ни дипломация и държавно ръководство. Бившите ни съюзници действат в съответствие с техните си интереси, така че едва ли биха могли да бъдат наречени „вероломни“. А ако това събитие предизвиква силни емоции спрямо текущото население на балканските ни съседи (какъвто подозирам, че е Вашият случай, Шовинист), то това е достойно най-много за съжаление.
Шовинистъ
07-06-2004, 12:51
Ами gollum само ще Ви кажа,че сърбите и гърците започват да избиват мирно БЪЛГАРСКО население далеч преди 16 юни 1913.
Shelenberg
07-06-2004, 14:27
И макар в тези войни да се прилагат и най-вече изпитват някои новости, митът за първото бойно използавне на самолет си е именно това – мит. Въпросното събитие да речем става малко по-рано и не е българско дело (и като знам историята на въздушните бомбардировки през изминалия вече век някак се радвам, че не ние сме били първи).
Виж gollum тук ме хвана на тясно 😉 би ли ми казал повече неща около първата въздушна бойна задача, защото и аз знам че ние българите сме били първи, но явно като не чета много книги по тази тематика така ще е 😀
Matrosov
07-06-2004, 15:42
Най-лицемерното е, че гърците ореваха света заради геноцида в Турция, а самите те го прилагаха спрямо българите. При това 7-8 години по-рано. Но гърците са си гърци.
Шовинист, надявам се, че не настояваш за реакция от тип „по пет на нож“ заради тези събития.
gollum
07-06-2004, 21:27
Така е, но това са отдавна отминали събития.
Shelenberg, това го босъждапме вече веднъж, сега не помня точно, но първи са италианците през 1911 г. Не че е чак такава гордост, като се позамислиш. Впрочем и в други неща, за които твърдим, че сме били първи (около Балканските войни) не сме, но това е отделна тема (например, някои артилерийски техники, защитните униформи и други). Общо взето, основните неща, които се водят новости в тактическо отношение през ПСВ, на практика се прилагат или са изводи от сухопътната фаза на Руско-Японската война 1905 г.
Shelenberg
12-06-2004, 16:06
Така е, но това са отдавна отминали събития.
Shelenberg, това го босъждапме вече веднъж, сега не помня точно, но първи са италианците през 1911 г. Не че е чак такава гордост, като се позамислиш. Впрочем и в други неща, за които твърдим, че сме били първи (около Балканските войни) не сме, но това е отделна тема (например, някои артилерийски техники, защитните униформи и други). Общо взето, основните неща, които се водят новости в тактическо отношение през ПСВ, на практика се прилагат или са изводи от сухопътната фаза на Руско-Японската война 1905 г.
Ами gollum не става дума за гордост, а просто от любопитство и информираност и с удоволствие бих прочел за Балканските войни и за това че не сме били първи примерно както казваш в артелерийски техники, защитните униформи и т.н е естествено ако напишеш нещичко 😀 . А за Руско-Японската война от 1905 г. може да отвориш нова тема лично аз почти нищо не знам за нея и ще я чета с удоволствие предполагам че ще има и други като мен.
gollum
14-06-2004, 11:07
Ок, с удоволствие, но вероятно няма да стане веднага – просто сега съм се съсредоточил около една друга тема и чета предимно за нея.
Shelenberg
15-06-2004, 15:59
Ами аз съм човек с голямо търпение така че няма проблем ще чакам колкото е нужно. 😀 8)
Matrosov
21-06-2004, 18:15
Между другото президента е на посещение в Македония. Посетил е Битоля и българското военно гробище!
Araslan
22-06-2004, 01:22
az li4no jiveq na ylica bylair v pazardjik i ymiram ot kef 4e ste pisali za tazi slavna stranica ot bulgarskata istoriq..ama to kato se zamislq nqma bitka s na6e y4astie v koqto bulgarskiq voinik da ne se e pokril s neyvqxva6ta slava
Николай
03-01-2005, 22:41
Допреди малко случайно ми попадна пред погледа неистовата простотия, наречена Big Brother. Не я гледам, но понеже си вечерях в стаята с телевизора, нейсе… Та като гледах по Нова телевизия как пошлостта се превръща в истерия и цялата страна се интересува кой кога е срал (извинявай, Парабелум, само цитирам НТВ), или на кой за колко време му ставала оная работа и всичко това се поднася с такава доза сериозност сякаш става въпрос за национален проблем, като слушах как майките на две тъпи патки спорят на коя дъщеря й била по-хубава, па и като видях онова лайно, което преди време стана „национален герой“ защото се изпика пред телевизора, та се сетих за едно писмо, което намерих преди време, цитирано в една книга. Навремето си направих труда да го препиша и сега ви го предлагам за размисъл какви бяхме и какви станахме:
До министъра на войната
София
Подписаний Михаил Хаджийски от Бобошево, Дупнишко, имам син-войник в квартируващия в мирно време в гр.Русе 2 Искърски полк, в 2-ра рота, именуем Христо Хаджийски, който от 12 септември 1912 година не ми се е обаждал жив ли е и след дълго търсене не можах да узная къде е. Ако е паднал убит за свещения дълг, честит се считам, че съм отхранил ратник за пред олтара на Отечеството. Ако ли е изменник-дезертьор, то от мен и майка България върху му проклятие и нека си каже думата военния съд.
По причина на горната неизвестност, моля най-покорно, господин министре, имайте снизходителността да направите зависещото от вас разпореждане да се проследи и после да бъда известен де е сега сина ми: жив или убит. Ожидающ отговор,
Ваш уважителен
(п) М.Хаджийски
По-късно става известно, че Христо Хаджийски е паднал убит на 17 октомври 1912 в боевете при Бунархисар…
Araslan
04-01-2005, 05:07
:tup: (отнася се и за изказванията по адрес на въпросното ъ ъ ъ предаване(?!))
Parabellum
04-01-2005, 07:07
Какво да кажа. Мога само да мълча и да препрочитам тези простички редове , но написани от дън душата на един Българин.
Sa4mo
04-01-2005, 11:11
Поклон пред думите на един обикновен Българин :nworthy:!А за Биг Брадър -както се пееше в една песен от близкото минало-„Неам нерви“ за тая простотия.Ама какво ли не прави човешката жажда за пари и известност.Ако питат мене тва предаване заслужава :fire: …..,ама не ме питат 😀 😈
Glenn Miller
04-01-2005, 20:36
Трогателно !
А ето едно писмо от 17.10.1944г.
“ Драги господин Сотиров,
Получих телеграмата Ви, с която искате сведения за Митко / подпоручик – летец Димитър Сотиров – бел. моя /. С него сме добри приятели. Може би знаете, че Митко е кацнал принудително и е бил леко ранен. Бил е в една българска полска болница и малко по-късно е бил пленен от немците. Всички сме с надеждата, че в най-скоро време ще го видим между нас. За сега нямаме други сведения за него, обаче щом се получат обещавам Ви, че веднага ще Ви се обадя. Дано в най-близко бъдеще си дойде !
С почитание: подпоручик Дамянов“
Подпоручик – летец Димитър Сотиров от 3 / 6 изтребителен орляк загива на 22.09.1944г. в района на Прищина, свален от немската ПВО.
Док Холидей
04-01-2005, 20:50
Николай, много ти благодаря за тази тема.
Parabellum
05-01-2005, 03:49
Още такива писма има ли? Много са интересни.Даже можем да направим такъв раздел.
Araslan
05-01-2005, 12:22
:nod: Давайте насам ама не се оливайте да не се пръсна от гордост 😉
Shelenberg
09-01-2005, 02:13
Наистина много хубаво писмо.
Иначе имаше някаква тема за такива писма мисля че беше я пуснал барабанчик.
barabanchik
11-01-2005, 16:41
http://tbaltov.hit.bg/
rambler
12-01-2005, 11:49
ama to kato se zamislq nqma bitka s na6e y4astie v koqto bulgarskiq voinik da ne se e pokril s neyvqxva6ta slava
И после политиците да не са оплескали всичко :vsad:
Николай
15-01-2005, 01:42
Има доста неща в горецитираната статия, с които не мога да се съглася:
„Основната трудност пред Русия и нейната дипломация при създаването на Балканския съюз е срещната, когато се решава бъдещето на Албания и като последствие от него – от подялбата на Македония. Австро-Унгария и Италия се стремят към господство в Адриатика, като си оспорват и влиянието в Албания и в никакъв случай няма да допуснат завладяването и от Сърбия. При това положение на сърбите като единствен достъп до пристанища им остава териториалното разширение на юг, в Македония. От всичко това произтича въпроса за подялбата на Македония между България, Гърция и Сърбия.“
Абсолютно невярно твърдение.. Албанския въпрос се повдига от сърбите едва през октомври 1912 г. много след като е подписан договора за „спорната и безспорна зони“. Опитът да се оправдаят сръбските претенции към Македония с отказа на Великите сили да им дадат излаз на Адриатическо море е измислица на сръбската дипломация, подкрепяна от руската, а на руските и по-късно съветски историци им служи по-късно за оправдание на видите ли, „справедливите сръбски претенции“. Сръбските претенции към Македония датират още от времето на Гарашанин (средата на 19 в.) и нарастват неимоверно в началото на 20 в. Още след като идва на власт през септември 1912 – (забележете- преди войната!) Пашич изпраща окръжно писмо до сръбските дипломатически мисии в чужбина, в което ясно дава да се разбере, че Сърбия ще претендира и за Охрид, Прилеп и Велес – все градове от безспорната зона. По-късно се спират на „естествена граница“ с България по линията на реките Вардар, Злетовска и Брегалница. Албанския въпрос в случая няма нищо общо и се използва само като предтекст.
“Спорната зона” включва Скопския окръг и съдбата и ще се решава след войната“.
Не е точно. Освен Скопие в спорната зона попадат и Куманово, Гостивар, Тетово, Дебър, Кичево и Струга. Освен това понятие „Скопски окръг“ тогава няма.
„Общото командване е поверено на ген. М. Савов – помощник-главнокомандващ и на началника на щаба ген. Ив. Фичев“
Също не е вярно. Генерал Савов според първоначалния план на царя е трябвало да бъде Главнокомандващ. На това са настоявали и повечето висши военни и политици. Но Гешов, воден от чисто еснафски подбуди (Савов се е развел навремето по скандален начин с племенницата му), отказва категорично това решение. Фердинанд, съзнавайки военната си некомпетентност, в крайна сметка решава да вземе Савов при себе си като съветник, без обаче да има каквито и да е права или задължения. Отделен въпрос е, че впоследствие, в края на октомври 1912, Савов започва вече да играе ролята на фактически главнокомандващ, използвайки безхарактерността на ген. Фичев.
„По вина на цар Фердинанд, главнокомандващ на българската армия, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници е преустановено“
Пак невярно твърдение. Настъплението е спряно за по два дни и след Лозенград и след Люлебургас по заповед на ген.Фичев, който въобще не е вярвал, че 1 и 3 армия са разбили и двата пъти главните турски сили. От близо 600 км (от Стара Загора) е считал, че това са били авангарди (бая големи авангарди – при Лозенград 4, при Люлебургас 6 турски корпуса!) и непрекъснато са му се привиждали някакви грамадни турски сили, настъпващи откъм Кърджали и Енос! Горното твърдение е просто клише, което е бутнато без да се мисли много-много..
„а с потапянето на крайцера “Хамидие” принуждава турския флот да снеме обсадата на Варна“
„Хамидие“ не е потопен, а само повреден.
„Цар Фердинанд ………..нарежда да се атакува Чаталджа решен на всяка цена да влезе в Цариград“
Пак клише. Зад решението да се атакува е било цялото командване, включително Радко Димитриев, който преди атаката обявява, че е „сигурен 80 % в успеха“. Причина за неуспеха е преди всичко неумелата организация на атаката от страна на ген.Димитриев, който никъде не успява да съсредоточи нито превъзходящи сили в пехота, нито в артилерия и оставя цели три дивизии (4-та, 5-та и 10-та) абсолютно неизползвани. Иначе отказът на Фердинанд да преговаря за примирие е наистина изключително груба грешка, явяваща се и истинско престъпление.
„В края на януари турците извършват десант при Булаир и Шаркьой“
Десант е извършен при Шаркьой, при Булаир турците атакуват по суша.
„Шукри паша се предава с целия свой щаб. Пленени са около 80 х. османски войници и 524 оръдия.“
В Одрин са пленени между 33 и 38 хиляди турски военнослужещи от общо 5 дивизии.
„Турция отстъпва на съюзниците земите източно от линията Мидия – Енос“
Ех, де да беше така…
„Сърбия след като не получава излаз на Адриатическо море решава да компенсира с територии в Македония“
Вече писах защо считам това твърдение за невярно…
„Руската дипломация обаче приема единствено арбитража съобразно българо-сръбския договор от 1912 г. „
Още през април 1913 г. руската дипломация започва да търси повод да накара България да отстъпи на Сърбия и нещо от безспорната зона. С три последователни ноти в началото на май Сазонов уточнява това „нещо“- Кратово, Велес и Прилеп. С това и става ясно, че руски арбитраж най-вероятно или няма да има или няма да бъде в рамките на договора. Неслучайно именно след тези ноти Гешов, който е забъркал кашата, си хвърля оставката и заминава на лечение в чужбина…
„По заповед на Фердинанд на 16 юни 1913 г. българската армия предприема настъпление срещу Сърбия и Гърция, за да изтласка военните им части от оспорваните райони в Македония.“
16 юни си заслужава отделна тема. Само ще подчертая, че заповедта за атаката е дадена на 15 юни 1913 следобед с телеграма 5597 на ген.-лейт. Савов до командващите 2 и 4 армии. По-късно Савов ще твърди, че е получил нареждане от царя (устно!). Сам признава обаче пред Парламентарната анкетна комисия през 1915 г., че е получил нареждането, след като настойчиво е търсил среща с царя, отишъл е при него във Враня и го предупреждавал, че по-нататъшното стоене на армията в бездействие е пагубно! Савов е търсил не заповед, а разрешение.
Двамата командири на армии- генералите Ковачев и Иванов, и двамата военни министри, единият бивш, другия настоящ, и следователно е следвало да знаят кой обявява война по Конституция, изпълняват тази заповед без да се замислят, въпреки, че са имали предостатъчно време (Иванов 24 часа, а Ковачев- 32) между получаването на телеграмата и момента на планираната атака. Нито единият, нито другия въобще питат каква е тази заповед, знае ли правителството и т.н. Има многобройни доказателства и, че министър-председателя Стоян Данев е знаел за атаката и я е одобрявал.
Така, че май е време да се преосмисли клишето за единствено виновния и коварен Кобург и „немските агенти“.
„Срещу сърбите българската армия води сражения по долината на Тимок и Морава“
Истински големи боеве са се водили по течението на Брегалница. До Морава протикват само отделни разузнавателски части, до Тимок само за два дни стига Първа армия след като среща спорадична съпротива и се оттегля на другия ден след завземането на Княжевац.
„На 13 юли 1913 г. правителството на В. Радославов сключва примирие.“
Примирието е сключено на 17 юли вечерта и влиза в сила на 18 наобяд.
„Започвайки нападението на 16 юни, българското правителство разчита, че Австро-Унгария и Германия ще съумеят да задържат клонящата към Централните сили Румъния.“
Всъшност за сдържането на Румъния се е разчитало на Русия въз основа на конвенцията от 1902 г., която през 1913 обаче вече не е била в сила. А и да е била в сила, Русия надали би се намесила, за да помогне за разгрома на най-верния си съюзник…
„България запазва само Пиринска Македония и има излаз на Бяло море чрез Беломорска Тракия. По този начин територията на страната е увеличена на 120 хил.кв.км. „
Всъщност територията ни след Букурещ е 110 000 кв.км. 10 000 кв.км разлика хич не са малко…
Поздрави на всички и пийте по една бира от мен, че нещо ме боли гърлото и не мога! Че и ми схванаха ръцете от писане, мани другото…
Parabellum
15-01-2005, 03:30
Аз за съжаление, не мога да прочета какво пише в статията по-горе, защото hit.bg не се отваря от Чужбина.
Анализът , който направи Николай, го подкрепям изцяло.
Shelenberg
19-01-2005, 02:44
Така е, но това са отдавна отминали събития.
Shelenberg, това го босъждапме вече веднъж, сега не помня точно, но първи са италианците през 1911 г. Не че е чак такава гордост, като се позамислиш. Впрочем и в други неща, за които твърдим, че сме били първи (около Балканските войни) не сме, но това е отделна тема (например, някои артилерийски техники, защитните униформи и други). Общо взето, основните неща, които се водят новости в тактическо отношение през ПСВ, на практика се прилагат или са изводи от сухопътната фаза на Руско-Японската война 1905 г.
Голъм вече в сп. ВИС намерих за Руско-Японската война (макар че още не съм почнал да чета за нея) така че можеш да не бързаш да пишеш за нея както ми беше обещал (тоест да отвориш тема за тази война) макар че като гледам ти и не бързаш 😀 😉
dibo
08-02-2005, 13:14
Нова книга:
http://www.helikon.bg/book.php?book_id=113479
Parabellum
09-02-2005, 04:15
Бре!
та тази книга е доста старичка от 2003-та е, но вече влиза в списъкът ми на закупуване
dibo
09-02-2005, 10:14
Там е работата, че аз често посещавам университетските книжарници, но не съм я мяркал. Затова за мен е нова.
Shelenberg
21-02-2005, 03:44
Мисля че тук мястото да сложа нещо за първата жертва на Българската военна авиация – Христо Топракчиев
В началото на 1912 г. българското правителство взема решение за изпращане към къща „Блерио Аеронавтик“ – Франция, на група за обучение на пилоти и механици на самолети, в която е включен Христо Топракчиев. Завръщайки се от задгранично обучение през август 1912 г., той е прикомандирован към въздухоплавателното отделение на Железопътната дружина. Заедно с майор Златаров и поручик С. Петров участва в комисия за приемане на пристигналия на Софийската митница аероплан „Блерио“.
След обявяване на обща мобилизация в България през септември 1912 г. Първо аеропланно отделение получава заповед да се пребазира край Търново Сеймен (днешен Симеоновград), а от 11 октомври същата година се установява на летището край Мустафа паша (днешен Свиленград), където е щабът на Втора армия.
На 16 октомври е извършен 1-ят боен полет на младата българска военна авиация от поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев. На 17 октомври бойните полети продължават. Поручиците Топракчиев и Богданов извършват полет над противниковите сили източно и западно от Одрин. За втори път поручик Топракчиев лети на 18 октомври 1912 г. в продължение на 1 час.
На 19 октомври същата година след смяна на опашката на самолета Топракчиев предприема пробен полет. Прелитайки 200-300 метра, самолетът се изкачва стръмно нагоре и изгубва скорост, стремително полита към земята и експлоадира. Самолетът и неговият пилот изгарят. Българската военна авиация дава своята първа жертва.
Данни за летателната дейност и трагична гибел на поручик Топракчиев се съхраняват в Централния военен архив – В. Търново, в Дневника на военните действия на аеропланното отделение в Акта за причините за падането и изгарянето на моноплана „Блерио“ (във фонда на Железопътната дружина) и в Донесението на инспектора на инженерни войски при ЩДА до началник щаба й.
Запазени са също и два долумента от по-ново време.
На 31 октомври 1936 г. директорът на въздухоплаването изпраща до председателя на Военноисторическата комисия (ВИК) списък на летците, загинали през войните 1912-1913 г., 1915-1918 г. За поручик Топракчиев е записано, че е загинал при изпълнение на разузнавателна задача на 19 октомври 1912 г. при Свиленград. Същият текст се съдържа и в друг списък, изпратен със служебно писмо № 975 от 14 декември 1937 г. на командира на въздушни войски до ВИК.
Животът и приносът на Христо Топракчиев за развитието на българската военна авиация са достатъчно значими. С височайша заповед № 90 от 25 юни 1920 г. на министъра на войната той е повишен в чин „капитан“ със старшинство от 11 октомври 1912 г.
Поручик Христо Топракчиев ще остане в паметта на поколенията като един от най-будните ентусиазирани и храбри наши офицери – летци, със силно развито новаторско чувство, подчертано мъжество, дързост, себеотрицание и героизъм.
Той се „жертва на националното свято дело, беззаветно служи на своя народ, на неговите идеали и на неговото бъдеще. Той е нашия герой във въздуха и на нашата военна слава“
Статията е написах от сп.“Командос“ бр. 12 2004 г., а те от своя страна са взели статията от сп. Нашата авиация, 1940, кн. 2, стр. 8-9 „Как загина летецът Христо Топракчиев“
П.С. Тука слагам и малка част от интервюто (публикувано в приложението от сп. „Криле“, от октомври 1999 г. ) на Светослав Спиров.
Въпрос: Смятате ли, че сте казали всичко за себе си и за авиацията?
Отговор: …Така ще се изясни например, как загива смелият летец патриот Христо Топракчиев. Според едни той загива над летище Мустафа паша при изпробване на самолета след отстраняване на повреда. Според други загива след боен полет над Одрин. Аз вярвах повече на втората версия. Останах обаче изумен, когато в последния си ден, преди да почине, неговият механик лично ми каза: Славчо, да знаеш, че Христо Топракчиев загина от саботаж… Това което чух от него, просто ме порази! …
Parabellum
21-02-2005, 06:00
За смъртта на Топракчиев до преди 10 Ноември широко се твърдеше, че е загинал по време на боен полет, след 10-ти започна да се шушука, че по време на изпорбване на самолет, той се врязва в земята. Като капак на всички се появи версията за саботаж.Кой и защо е искал да убие Христо? Или пък това е било опит от чуждо разузнаване за нарушаване на нашета летателна дейност? Аз само гадая. Някой ако някъде е чел нещо по въпроса, нека да го сподели тук. Темата е доста интересна!
Shelenberg
21-02-2005, 06:49
Наистина темата е доста интересна и аз като тебе мога само да гадая как наистина умира Христо Топракчиев, но ще гледам да поровя за още информация.
Николай
01-03-2005, 22:48
Там е работата, че аз често посещавам университетските книжарници, но не съм я мяркал. Затова за мен е нова.
Има я в книжарницата в крилото на Философския факултет (след входа откъм дворчето вляво). Аз си я купих оттам преди две седмици за 5 лева. Интересна книжка, разказва за действията на 6 Бдинска дивизия от 30 юни 1913 до примирието на 18 юли 1913. Съдържа интересни факти и наблюдения за моралното състояние на нашата армия през тая война през погледа на един очевидец- автора е бил началник щаб на 1 бригада от Бдинската дивизия. За мен е два пъти по-ценна, тъй като Междусъюзническата война е най-интересната за мен тема, а ако сте забелязали книгите за нея са голяма рядкост, особено тези, които разглеждат военните аспекти на войната. От по-старата литература препоръчвам особено горещо книгата на о.з. генерал Атанас Христов – Молткето, издадена през 1922 г.(точното заглавие, да си призная, се затруднявам да цитирам), както и „Междусъюзническата война“ на Александър Ганчев (1941). След 1989 г. има само една книга въобще по темата, но за сметка на това великолепна: „Българското крушение 1913“ на проф.Георги Марков(1991). Проблема е, че тя е истинска библиографска рядкост и дори по библиотеки трудно се намира. Аз навремето си я преснимах от кора до кора и дори 11-те стотинки на страница на ония обирджии в Народната не ме уплашиха! Професор Марков, ако четете тези редове, моля преиздайте тази книга- тя си заслужава да се прочете от всички! :tup:
А иначе освен тази книга за съжаление нищо в по-ново време, изключая някой и друго фрагментарно изследване, като това например. А тази война е толкова интересна и поучителна дори и за наше време…
Честита Баба Марта на всички!
трудовак
02-03-2005, 13:05
Ето две картички от Балканската война. На едната самият Наполеон с колегиално одобрение наблюдава подвизите на балканските владетели, устремили се към Константинопол… Фактически от българска страна е нарушен един основен принцип, който и Наполеон е спазвал (поне до 1812 г.) – не започвай война, ако не си готов за нея. А България е била готова само в морално-патриотично отношение. Не става дума само за недоправената външнополитическа подготовка…
Никаква готовност за държавно-административно усвояване на освободените територии. Пълна импровизация. Настъпващите войски оставят след себе си вакуум във властта, запълван най-често от сръбската и гръцката администрации. Трябвало е полевите командири по своя инициатива да оставят грамотни войници и подофицери за кметове и околийски управители…
Престъпно слаба подготовка на материалното, продоволственото и медицинското осигуряване на войските. В санитарно отношение войната е пълна катастрофа.
Недостатъчно въоръжение. Одринската крепост е първостепенна стратегическа цел. Знаело се е какво представлява като фортификация, но чак след като е обкръжена, командването установява, че няма достатъчно обсадна артилерия. И какво прави… Иска да купи от Сърбия. Получава високомерен отговор: Ние своите оръдия не продаваме! И сърбите изпращат при Одрин свои части с обсадни оръдия. Това после им дава основания да тръбят, че те са превзели Одрин, че те са пленили Шукри паша, че те имат право на допълнителни териториални придобивки…
Само с ентусиазъм и героизъм не може да се воюва.
gollum
02-03-2005, 14:14
Само с ентусиазъм и героизъм не може да се воюва.
Напълно съм съгласен с този извод.
Николай
02-03-2005, 23:46
Напълно съм съгласен и аз.
Имало е наистина безбройни недостатъци от материално и санитарно естество. Вината е била главно на правителството на Ив.Ев.Гешов. Този иначе забележителен български финансист за жалост е притежавал една от най-гадните характеристики на българския Възрожденски еснаф- скъперничество, тъпо празноглаво скъперничество, когато е ставало въпрос за жизнени интереси.
Трудовак напълно правилно отбеляза това, че на нашите им е липсвал модерен обсаден парк. Офицерите от крепостната артилерия още през 1910-1911 изготвят проект за набавянето на около 120 модерни обсадни оръдия с голям калибър, но пари никога не са дадени – имало е по-важни неща, за които да се пилеят… Също така не са отпуснати навреме и пари за противохолерни лекарства. Едва след като холерата отнася за един месец живота на близо 7 000 български синове Гешов ще се сети, че има възможност и ще отпусне 8 пъти по-голяма сума от първоначално исканата, но вече ще е късно.
Въпроса с настаняването на сръбска и гръцка администрация е по-сложен. Преди всичко трябва да се отбележи, че още в началото на ноември 1912 е определена точна демаркационна линия между сръбските и български войски в Македония, която доста вярно отразява линията, първоначално окупирана от двете войски. Тази линия е почвала от връх Руен, минавала е южно от върховете Султантепе и Парадли, после е минавала по течението на Злетовската река, Брегалница и нагоре по течението на река Крива Лъкавица до изворите й близо до Валандово.Така че сърбите не се настаняват в територия, освободена от нашите части. В интерес на истината също така трябва да се отбележи, че колкото и зверски да се преследват българите в окупираната от тях зона, отношенията по самата демаркационна линия между българските и сръбските части остават доста коректни чак до юни 1913 г. Случая с гърците е по-различен, но там и нашето политическо и военно ръководство носи голяма вина за изострянето на отношенията, като чак до 22 май 1913 г. отказва упорито да установи демаркационна линия, давайки на гърците удобен повод да окупират Лъгадинско, Нигритско, устието на Струма и Правишко. Заради доста тъпия и безумен от гледна точка на българските интереси спор, кой е влязъл първи в Солун на практика не е постигнато ясно разграничение на заетите територии, като на всичкото отгоре след изтеглянето на 7 дивизия българското присъствие там остава чисто символично (допълващ взвод тук, допълваща рота там). И гърците са оставени да си разиграват коня както си искат. Защото формално юридически, при условие, че няма разграничителна линия и голямата част от територията не е заета с войски, какво им пречи е оная рота да заеме още ей онова село, после още малко, още и още малко… Разбира се, че и дума не може да става в случая за коректност, но пак повтарям -и тук отговорността за вредата за българските интереси лежи върху плещите на правителството и Главната квартира. За пропуска пък да се определи първоначалното териториално разграничение между Гърция и България преди войната мисля, че е излишно да се спирам. По-лековато и безхаберно отношение от това на „нотабилите“ в Гешовото правителство към този съдбоносен въпрос, едва ли е възможно.
Що се отнася до идването на сръбските части при Одрин, тук трябва да се направи известно разграничение. Двете сръбски дивизии идват доста по-рано при Одрин (още от края на октомври 1912 г. по-молба на Българската Главна квартира), от сръбската обсадна артилерия, която идва едва в началото на 1913 г., между другото пак по молба на ген.Фичев, който почти тройно е преувеличавал силата на Одринския гарнизон. Нито двете дивизии, нито обсадната артилерия на сърбите изиграва някаква роля при превземането на крепостта, защото на Източния сектор, където е извършен пробива, е имало само един сръбски ескадрон от Тимошкия конен полк, нито един сръбски пехотинец и нито едно сръбско оръдие. Тяхната роля се ограничавала с това просто да пазят линията на обкръжението на Западния и Северозападен сектор (където пътем казано на Шукри паша и през ум не би му минало да атакува), с което спокойно биха се справили и приблизително два пъти по-малобрйни наши войски, като например допълващите или опълченските дружини I призив, запиляни неизвестно защо на майната си из цялата страна (Делиормана, Русенско, жп-линията София-Пловдив(?!). Но страхливостта и безхарактерността на ген.Фичев дават възможност на сърбите да дадат помощ, от която не е имало всъщност никаква нужда и после с дейната помощ на руската преса и дипломация да разтръбят за „големите си заслуги по превземането на Одрин“.
Parabellum
03-03-2005, 02:31
Аз няма да споря, кой е бил крив и кой е бил прав.Случайно ми се намира една книжка писана от генерал -лейтенант Т.Кантарджиев „Кратка история на Балканската и съюзнишката войни“ .Книгата е издадена през 1928 година и ще я сканирам за общо ползване. В нея генералът прави критичен разбор на събитията и обвинява доста хора от генералният щаб.Книжката е интересна.
Ще завърша с думите на генерал Никола Иванов от неговата книга „действия на 2-ра армия срещу съюзниците през 1913г. част 2 „Според нас , нещастието което сполетя България, произлиза единствено от лошото командване.В тази война нашето висше комендване се прояви с такива минуси в управлението, че войските ни изгубиха вяра в себе си и във всичко“ 🙁
подпоручикъ-летецъ
03-03-2005, 14:00
„Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея“ от о.з. ген. – майор А. Христов, издадена 1925г.
Николай
06-03-2005, 00:48
Аз няма да споря, кой е бил крив и кой е бил прав.Случайно ми се намира една книжка писана от генерал -лейтенант Т.Кантарджиев „Кратка история на Балканската и съюзнишката войни“ .Книгата е издадена през 1928 година и ще я сканирам за общо ползване. В нея генералът прави критичен разбор на събитията и обвинява доста хора от генералният щаб.Книжката е интересна.
(
Ще съм ти безкрайно признателен, тъй като никога не ми е попадала в лапите. Чел съм други книги на ген.Кантарджиев – „Добричката епопея“, „В Ромъния и на Серет“ и на „При Охрид-Преспа и на Шкумба“ – те всички се отнасят за Първата световна война, когато е бил командир на Сборната дивизия.
Поздрави
П.С. Сигурно съм единствения дето в събота вечер само фугасни снаряди му фърчат из главата и си вади очите на компютъра… Егати депресията…
Parabellum
06-03-2005, 01:58
Тези дни ще я сканирам ще я направя във формат PDF и ще я кача тук на сайта ми-не вярвам някой да ме съди за авторски права, тъй като книгата от 28-ма година не е преиздавана
Аз съм си наумил нещо, но като си дойда в България ще видя дали ще се получи.
Parabellum
07-03-2005, 03:36
Ето тук една от малкото редки снимки с които разполагам.Нашата авиация през Балканската война 🙂
трудовак
12-03-2005, 23:44
Страхотна снимка!
Това не са ли ген. Георги Вазов и Радул Милков (вдясно)? Кой е офицерът със сабята, знае ли се ?
Parabellum
13-03-2005, 06:50
Не мога да ти кажа кои са хората на снимката, че в средата е генерал-генерал е, но кои са другите двама-незнам
трудовак
13-03-2005, 14:31
За Parabellum (ако се интересува, разбира се)
Порових малко за идентификация на лицата от снимката. Прилагам. 1 и 2 са лица от твоята снимка. На 1_a и 1_b е ген. Георги Вазов (качеството е много лошо, на едната е в доста неуставен вид, на цялата е с канче в ръка, празнува падането на Одрин и явно яко е подпийнал…, но мисля, че приликата не буди съмнение). На 2_b е Радул Милков, като капитан. Смятам, че на снимката са ген. Г. Вазов и пор. Р. Милков. (Ще поровя още – за третия.)
Така или иначе, снимката е страхотна и искрено ти завиждам.
трудовак
13-03-2005, 18:41
Тово са румънският и гръцкият възпоменателни медали за Втората балканска война (1913).
Румънският реверс е просто трогателен: Някаква богиня с умиление гледа как победоносните румънски войски преминават Дунав. Пише нещо от сорта (не зная румънски): ОТ КАРПАТИТЕ, ПРЕЗ ДУНАВ КЪМ БАЛКАНА
Обърнете внимание на гръцкия реверс – него рядко го показват. Изписани са годините 976-1025 и името и образът на Василий Втори (Българоубиецът !!!)
Shelenberg
06-05-2005, 01:53
Ето един интересен линк – http://vi-books.com/vis/vis3/8_parvite.htm
Soul_Hunter
14-07-2005, 14:44
може ли един линк на англииски за битката при Одрин за претпочитане е да не е бг че споря с едни румънци 🙂
Николай
10-10-2005, 18:53
Учуден съм, че никой никъде нито по телевизията, нито по пресата не се сети за следното:
На 9 и 10 октомври 1912 ст.стил българските Първа и Трета армия нанесоха съкрушително поражение на Османската Източна армия. С цената на повече от 800 убити и 2 000 ранени в кръпопролитните насрещни боеве пре Гечкенли, Ериклер, Петра, Селиолу бе превзета крепостта Лозенград и османските войски – 1, 2 3 и 4 корпуси напуснаха полесражението в безредно отстъпление. Това бе първата наистина голяма и наистина решителна победа, нанесена на армията на империята от армия на бившите й християнски поданници. Тази загуба сломи морално духа на османската армия, унищожи самоувереността на нейните военноначалници и даде инициативата в ръцете на Балканския съюз.
HELLCAT
10-10-2005, 22:08
Кои дивизии влизат в състава на нашите армии ?
Николай
11-10-2005, 00:25
В състава на 1 армия на 9-10 октомври 1912 са били 1 Софийска, 3 Балканска и 10 пехотни дивизии, в 3-та армия са влизали 4 Преславска, 5 Дунавска и 6 Бдински дивизии, както и за определен период Кавалерийската дивизия.
KG125
11-10-2005, 02:55
ВРЕМЕ е за филм за тия работи.
Николай
13-10-2005, 20:42
ВРЕМЕ е за филм за тия работи.
Така си е, ама е важно кой ще е сценариста 😉 😀
Николай
18-10-2005, 23:53
Жалкото е, че май никой от патентованите ни медийни историци не се сети и за 83-годишнина на една от най-славните страници във военната ни история (а ако не съм прав, моля да бъда извинен). Между 15 и 19 октомври 1912 обединените 1 и 3 български армии напълно разгромиха и обърнаха в доста безредно бягство османските 1 и 2 Източни армии. Скъпо, много скъпо извоювана победа- повече от 5 000 убити, близо 15 000 ранени. Най-жестоко пострадват 4 Преславска и 5 Дунавска дивизии, които са имали лъвския дял от жертвите и лъвския дял от заслугата, наред с 6 Бдинска.
А следобеда на 16 октомври 3 Преславска бригада (43 и 44 пехотни полкове) на ген-майор Церковски извършва първия и решителен пробив на османската позиция при стръмните брегове на Караагачдере. Първата атака на 4 дивизия е отбита и редовете на 1 и 2 бригади започват дори да отстъпват и тогава, първо по собствена инициатива, после и по заповед на генерал Бояджиев-командира на дивизията, чичовците от трета бригада тръгват на „Ура“, докато 6-те музикантски команди свирят „Шуми Марица“. Решаваща се оказва и подкрепата на трите отделения на 5 скорострелен арт.полк, които излизат на открита позиция и започват смъртоносен артилерийски двубой, в резултат на който противниковата артилерия е напълно подавена. Още тогава вече не всичко е решавал ножа…Батареите дават много големи жертви – 2 батарейни командири са убити, още 5 са ранени (от общо 9). Командира на 5 батарея -майор Жеков е улучен с шрапнел в гърдите, пада на замята, войниците временно прекратяват огъня и се скупчват около него. Жеков се изправя и им крещи- „Не ме гледайте, батареята да продължава огъня си!“ и умира…
Чувал съм, не знам доколко това е вярно, че точно атаката на Трета Преславска бригада Ярослав Вешин е изобразил на картината, която съм сложил на подписа си по -долу.
HELLCAT
19-10-2005, 18:52
За жалост си прав. Българската преса отмина с мълчание и тази годишнина. В работното си ежедневие често контактувам с пресата и съм крайно разочарован от нейните представители. В случая от тяхна гледна точка годишнината от събитието ( Победата при Люлебургас – Бунархисар ) не е сензация и следователно няма място на страниците на вестниците.
Преди много години – по време на кризата със заложниците в Техеран `78г. американският журналист и говорител Уолтър Кронкайт е започвал инф. блок с думите „Днес е 19.10.1978г. – 145 ден откакто американските заложници са затворени в посолството ни в Техеран“. По този начин винаги и неизменно този проблем е бил във фокуса на вниманието. Българската преса се сеща за нашите медици в Либия само около датите на процеса…Но това е друга тема.
Warlord
20-10-2005, 12:32
Жалко е наистина, защото специално Люлебургаз-Бунархисарската операция може да се определи като доста значима и в други аспекти. Тя е съпроводена от големи военнополитически резултати. Турската армия е изправена пред пълна катастрофа. От загубите дивизиите остават с по 1500-3000 души, а освен това на бойното поле българите пленяват голяма част от въоръжението им. Турция вече поставя въпроса за спиране на военните действия.
Тази операция дава и редица новости във военното изкуство. Създаването на съединени армии става прототип на висше оперативно обединение. В областта на тактиката се появяват пробивът на подготвена отбрана и дивизионната артилерийска група като нов елемент на бойния ред.
komitata
19-03-2006, 05:35
Поне аз научих за него наскоро – спомените на Лев Троцки за Балканската война. Той е участвал като военен кореспондент в сръбската армия и е стигнал до Битоля.
Не е известен в България предполагам защото мнението му за България и българската армия е почерпено от сръбските източници, но дава ценни сведения за епохата и събитията.
http://www.magister.msk.ru/library/trotsky/trotm083.htm
resavsky
21-03-2006, 14:44
Имам една молба.Някой знае ли нещо повече за битката при Криволак през Междусъюзническата война.Някъде бях чел че само там сме пленили 4 000 сърби.Между другото бях шокиран да разбера че дори в тази загубена война общите загуби на сърби,гърци и черногорци са поголеми от нашите.
Warlord
21-03-2006, 14:59
Ами специално гърците, сърбите и черногорците сме можели съвсем спокойно да ги разбием (или поне със сигурност да спрем настъплението им срещу нас) въпреки изтоштението от Балканската война, а и натам са отивали нещата. Губим войната поради това, че в същото време румънците и турците възползвали се от удобната ситуация необезпокоявани от никой навлизат дълбоко в нашата територия и просто сме заставени да подпишем неизгодния Букурещки договор.
Точно за Криволак не се сещам къде е и колко точно са загубите в жива сила… можеш ли да ми кажеш коя армия води сраженията там?
Иначе равносметката от цялата война е доста показателна – въпреки, че България я губи в крайна сметка:
България – 33 000 убити, 60 000 ранени
Общо останали държави – 80 000!
resavsky
21-03-2006, 15:04
Битката при Криволак я изнасят 2 бригади от 4 армия /не знам точно кои/.От сръбска страна участва Тимошката дивизия ако не се лъжа която повече не се включва в бойните действия.Самата битка ако не се лъжа е на четвъртия или петия ден от войната.
Galahad
21-03-2006, 15:09
Тези дни ще я сканирам ще я направя във формат PDF и ще я кача тук на сайта ми-не вярвам някой да ме съди за авторски права, тъй като книгата от 28-ма година не е преиздавана
Аз съм си наумил нещо, но като си дойда в България ще видя дали ще се получи.
Авторските права важат 50г. след смъртта на автора. После съответното произведение става достояние на цялото културно човечество. Затова за подобни книжки няма проблем да се качват. Така че давай. :tup:
Warlord
21-03-2006, 15:17
На 4 юли има тежко сражение на 7 пехотна рилска дивизия и 2 пехотна бригада от 4 пехотна дивизия, но в случая те водят отбранителни действия срещу сръбската армия. Да не би да става въпрос за този случай?
resavsky
21-03-2006, 15:29
Warlord мисля че при Криволак ние настъпваме а датата може и да е 4 юли но по нов стил.Опитвам се да намеря сръбски сайт за тази война но такъв май че няма.
Warlord
21-03-2006, 15:39
Настъпление на този фронт прави 8 пехотна дивизия, както и македоно-одринското опълчение. Те се намират от дясната страна на 7 п.р. дивизия и извършват удар по левия фланг на противника за да й окажат съдействие. При настъплението си овладяват връх Повиен, Базиковските и Дулевските височини. Сърбите правят многократни атаки в продължение на 5 дни до 9 юли, но така и не успяват да си възвърнат загубените позиции.
п.п. Незнам дали има чак такива подробности в сръбските сайтове, но ако пише нещо почти със сигурност ще е някаква фантасмагория.
resavsky
21-03-2006, 15:52
Warlord говорим за различни битки.Битката при Калиминци за която ти пишеш подробности е от 4 – 9 юли стар стил.Битката при Криволак е в самото начало на войната /мисля че на 21 юни стар стил/.А иначе за Калиманци мога да кажа само че това е втората Сливница и е невъзпят подвиг на българския войник.
Warlord
21-03-2006, 16:08
Явно е така – за две различни битки говорим. Иначе съм съгласен, че е невъзпят подвиг – по-малко популярен е от Сливница просто. За Криволак – незнам, трябва да се разровя по книгите и може и да намеря някакви подробности.
KG125
22-03-2006, 01:15
Ами специално гърците, сърбите и черногорците сме можели съвсем спокойно да ги разбием (или поне със сигурност да спрем настъплението им срещу нас) въпреки изтоштението от Балканската война, а и натам са отивали нещата. Губим войната поради това, че в същото време румънците и турците възползвали се от удобната ситуация необезпокоявани от никой навлизат дълбоко в нашата територия и просто сме заставени да подпишем неизгодния Букурещки договор.
България – 33 000 убити, 60 000 ранени
Общо останали държави – 80 000!
Съгласен съм. С трима от съседите сме могли, но с 4-мата …. Точно затова тая война е един грандиозен гаф.
Докато Съединението е добър пример за блестящо решаване на криза, като се съчетават максимално адекватно всички фактори, 1913 е точно обратното. /Затова и упреците към главата и „отговорника“ Фердинанд и кьпавият му министър-председател са повече от заслужени/.
Политически такова нападение е безобразие. Хайде, сключили сте кьпав договор; допуснали сте да вадите кестените от огъня в Тракия, оставяйки Македония на гърци и сърби. Станало е ясно, че са ни прецакали. Обаче може ли такова нещо да се почне без подготовка, без ресурс, без политически и военен тил (т.е. без Румъния и без съгласието на една велика сила поне). Без да се направи пътека в Русия, с рев до небесата, че съседите ни прецакват.
Барем да ги бяха оставили да ни нападнат първи, тогава поне моралната страна щеше да е за България. …
После – поведението след това – царят напада, правителството търси примирие .. :tdown
Това се отразява на духа, малко или много.
Ако е имало по-добро военно решение, то сигурно първоначално би могло да наклони везните в наша полза, но в общ план, с три противника и Турция, какви са вариантите?!
Може би опитът за пълен разгром на сърбите да е бил оправдан. Ако сме ги изтласкали от безспорната зона само, какво е щяло да последва? Контраатака?
Въобще, страшна каша, добре забъркана. Българите имат удивителния талант да търпят некадърници начело на политиката си.
Можеше, както Галахад е допуснал в ограничените теми, да се потърси някакъв съюз с Турция.
„Тъй и тъй, прецакахме се, ще ви върнем Одрин, срещу подкрепа в Македония“. Можело е и да заработи. Спешна среща със сърбите и гърците с разтрисане на масите със зелено сукно и с тон: „Мамка ви мръсна, нарушавате договора, съюзявам се с турците и ви почвам.“
Доколкото знам, Пашич в Сърбия е бил против агресивността срещу България (защото е има Визия на политик), но военните са надделяли. Това май беше в по-късен период, но дали тогава в Сърбия не е имало и такива настроения?
А по-запознатите, може ли да коментирате поведението на Русия в цялата тая каша?
… за Калиманци мога да кажа само че това е втората Сливница и е невъзпят подвиг на българския войник.
Вярно, това е най-незаслужено забравеното нещо. Че това си е грандиозна битка! Я да потърсим малко данни …
kezman
21-06-2006, 16:22
Някой има ли исторически карти за Балканските войни(с най важните битки или поне карта на Балканския полуостров) и ако има ще съм много благодарен да ги публикува във форума.
Thorn
21-06-2006, 17:31
http://www.bgns.net/images/history/maps/4-5.jpg
http://www.bgns.net/images/history/maps/4-6.jpg
http://64.233.161.104/search?q=cache:KaXHiiCyHvMJ:forum.boinaslava.net/showthread.php%3Ft%3D4188+%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8 %D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8+1913&hl=bg&gl=bg&ct=clnk&cd=3
kezman
22-06-2006, 21:16
😀 :nworthy: :tup: 😎 МНОГОсъм благодарен за картата,точно такава ми трябваше а ако има и същата карта само че с по голям шрифт за да се вийдат добре градовете и селата ще е още по добре 😀
andreev
28-07-2006, 01:19
Искам да помаля за малко информация . Моят дядо и прадядо са учасвали в втората , първата и балканската война . Били са в състава на 33 пехотен свищовски полк . Може ли някой да ми даде информация за участието на полка във войните . Имам снимка на прадядо ми в болницата след първата атака на Одрин 1912 г.при село Мараш . Ще бъда благодарен ако получа някаква иформация
HELLCAT
28-07-2006, 08:12
На прима виста – 33 пехотен Свищовски полк ( к – р полк. Т. Нейков ) в състава на 9 пехотна Плевенска дивизия ( к – р ген. – майор Вл. Вазов ) е отбранявал Дойранската позиция – учаскътък – Кала – тепе – Бастион № 3 – Караконджо ( вкл. )
andreev
28-07-2006, 09:29
За първта световна война в общи линий занам , но повече ме вълнува участието на 33 пехотен полк през балканската война. Тогава полкът пак е бил в състава на 9 пехотна плевенска дивизия но не знам в коя армия първа или втора армия е бил . Може самите армии да са били преобразувани точно преди хода на бойните действия
Sturmpionier
28-07-2006, 13:14
За първта световна война в общи линий занам , но повече ме вълнува участието на 33 пехотен полк през балканската война. Тогава полкът пак е бил в състава на 9 пехотна плевенска дивизия но не знам в коя армия първа или втора армия е бил . Може самите армии да са били преобразувани точно преди хода на бойните действия
По време на Балканската война 1912-1913 Девета Плевенска пехотна дивизия първоначално е част от 2 армия на ген. Никола Иванов. Достигайки до чаталдженската позиция, 1 армия на ген. Кутинчев и 2 армия ген. Димитриев армии се обединяват под общото командване на генерал Радко Димитриев, но изглежда, че на обединената армия е предадена 9 пехотна дивизия, която участва в щурма на Чаталджа на 4(17) ноумври 1912. По време на обсадата и щурма на Одрин 9 пехотна дивизия е пак в състава на 2 армия. По време на Междусъюзническата война, дивизията е част от 1 армия.
andreev
28-07-2006, 17:40
Благодаря
neHCuoHEpa
08-08-2006, 14:27
Прочетох за битката при с. Криволак, но не разбрах много. Срещу каква армия се е биела нашата. Каква численост и т.н.
В интернет нищо не намерих. Ако можем да синтезираме цялото действие на битката, така че да стане по достъпна за всички интересуващи се.
п.п. прочетох също, че на същото място(с. Криволак) е имало битка между българската и английска, френска и сръбска армия. Имате ли информация и за нея?
troyhorse
08-08-2006, 21:57
ОДРиН 1913 ТУРСКАТА АРМиЯ ВЛиЗА В ОДРиН
КАРАУЛ НА РЕКА СТРУМА ТУРСКи АСКЕР БЪЛГАРСКи ВОЙНиК
albireo
08-08-2006, 23:14
Ех…какво да се прави – история. Btw снимките на troyhorse, известен още като кольо и редут не ги бях виждал преди. Поради което му благодаря, че ги сложи тук.
Imperial
08-08-2006, 23:31
Ще сека с тежък меч всякакви национални дрязги. Ако някой държи да се дърли за неща случили се преди два века, то да го прави другаде.
troyhorse
10-08-2006, 21:10
За втората Балканската война гледах едно предаване по тв СКАТ,стареца водешт разказа че Енвер паша и БиСМАРК са кроили плана за тази война,по плана БиСМАРК штял да убеди Ферднант да обяави война (обречена на неуспех от самото начало) и когато тесе бият по между си, ЕНВЕР ПАшА лесно даси вземе тракия и одрин,Ферднант знаейки за катастрофата предал страната си
всчки знаем какво се случи , това нешто истинско ли е или е само легенда
Thorn
10-08-2006, 21:29
Аха, сигурно е вярно. Полежал Бисмарк петнадесет години в гроба /умрял е през 1898/, омръзнало му да лежи и излязъл през 1913 да си хортува с Исмаил Енвер паша
Imperial
10-08-2006, 21:42
E айде сега, щом са го казали по телевизията, значи е вярно.
:clown:
troyhorse
10-08-2006, 22:21
😆 😆 😆 :p
Егатти изложих се ,стареца ме изложи съштят старец казваше на Сйулейман паша на шипка ,Сйулейман велколепинят нападаше опълченцте жестоко,еех грешка проштете 🙂 🙂
данеби да искал да каже ВЛХЕЛМ
Sturmpionier
10-08-2006, 22:46
Прочетох за битката при с. Криволак, но не разбрах много. Срещу каква армия се е биела нашата. Каква численост и т.н.
В интернет нищо не намерих. Ако можем да синтезираме цялото действие на битката, така че да стане по достъпна за всички интересуващи се.
п.п. прочетох също, че на същото място(с. Криволак) е имало битка между българската и английска, френска и сръбска армия. Имате ли информация и за нея?
Битката при Криволак се отнася до ноември 1915, а не до Балканските войни.
Николай
10-08-2006, 23:05
Битката при Криволак се отнася до ноември 1915, а не до Балканските войни.
Зависи. Първата битка при Криволак е през втората Балканска война – юни 1913. Втората е вече от 1915.
resavsky
10-08-2006, 23:32
Николай имаш ли данни за числеността и загубите на двете страни в първата битка при Криволак /през 1913 г./.
andreev
30-08-2006, 19:48
Търся някой от Свищов , по точно търся една книга „Действията на 33 пехотен свищовски полк през балканската война 1912-1913 г“ за съжаление книгата излиза веднага след войната и сигурно я има само в архив , но всякакава информация ще ми бъде полезна.
miralayyunus
24-12-2006, 17:32
Дали тези написани зверства са истини ?
И дабяха все пак, на война като на война в никоя война едната страна нее невиновна за зверства
Според мен Истината винаги е някъде в средата
това важи в всики войни и във 1877-1878
Вижте какво написал французина PIERE LOTI особенно в 116 ото заглавие най долу
Все пак и такива нешта трябва да се знаят
http://www.promacedonia.org/karnegi/glava3_1.html
Тами
05-02-2007, 18:30
Предварително се извинявам, ако темата е вече разисквана във форума, но не ми работи търсачката, за да проверя.
Въпросът ми е следния: какви са били офицерските звания в кавалерията по време на Балканската война 1912-1913 г.? Прадядо ми (този от аватар-а) е бил офицер от кавалерията, но на гърба на въпросната снимка, която съм използувала за аватар и която е много повредена от времето, се чете нещо като “ Ст.л-нт офицеръ (и после името му)“. Старши лейтенант като че ли не е бил сред съществуващите офицерски чинове по онова време или греша?
Предварително благодаря за всякакви коментари и отговори.
von Danitz
05-02-2007, 18:34
Да не е старши подофицер?
Тами
05-02-2007, 18:43
Май не е. Пак погледнах, изписано е “ Ст. Л-нт. Офицеръ“, като единствено „Л“-то и тирето след него могат да са под съмнение. Обаче снимката очевидно не е надписана лично от него, понеже почеркът е калиграфски и се чудя възможно ли е този, който е я е надписал, да е сгрешил нещо, примерно да е разместил думите?
Може ли да е бил примерно старши офицер с чин лейтенант? Много ми е неудобно да задавам въпроси, издаващи пълната ми некомпетентност по въпроса, но не знам кого да питам.
von Danitz
05-02-2007, 18:53
Другият вариант е да е Лейбгвардейски офицер, но много се разминава
Тами
05-02-2007, 19:07
Von Danitz, кое се разминава? Униформата ли? Или това, че аз съм писала, че е бил кавалерист? Всъщност според родовата хроника е бил точно в някакъв конен гвардейски полк (детските ми спомени са точно за лейбгвардейски), но аз, нали съм си блондинка (не че това ме извинява), използувах във въпроса си по-общото понятие „кавалерия“, предполагайки, че лейбгвардейците спадат към нея (понеже яздят коне – трогателна логика, нали?) и че офицерските чинове са същите. Сега сигурно разбираш защо някои хора са против това да има жени в армията…
Ако можеш да ми помогнеш с информация за чиновете или да ми посочиш някое четиво по въпроса, можеш да ми пишеш и на лични, ако прецениш за уместно.Предварително благодаря!
von Danitz
05-02-2007, 19:16
Блондинка…о, веднага помагам!
офицери
Генерал от кавалерията
Генерал-Лейтенант
Генерал-Майор
Полковник
Подполковник
Майор
Ротмистър (капитан)
Поручик
Подпоручик
Портупей юнкер и и фелдфебел от военното училище още не са офицери, но служат и ще станат, та какъв е?
Тами
05-02-2007, 19:44
Много благодаря! Сега вече съвсем не знам какъв е… Очевидно е офицер, но какъв точно… Ще взема да отида тия дни във Военния музей заедно със снимката, може пък аз да не разчитам добре надписа. Още веднъж хиляди благодарности!
dibo
05-02-2007, 21:54
А дали е възможно да пуснеш тук снимка на самия надпис?
Тами
05-02-2007, 23:19
Dibo, ще се опитам да кача снимка на надписа тук. http://www.2and2.net/Uploads/Images/Nadpis_snimka.jpg (http://www.2and2.net)
Ако не стане, ето линк, на който може да се види http://www.2and2.net/Uploads/Images/Nadpis_snimka.jpg
Самата снимка пък може да се види на http://www.2and2.net/Uploads/Images/Mladen_Cekov.jpg
Понеже снимката е била в цял ръст, но е запазена само горната и част, съответно е унищожена и част от надписа. Това, което аз разчитам, е “ Ст. Л-нт Офицеръ“ на първи ред ( или „Ст. Унт. Офицеръ“ – от унтер-офицер); на втори ред „Младенъ Цековъ“ – това е името му; на трети ред “ На Капитанъ…“(но за това вече не съм сигурна) и повече не мога да разчета. :1087:
Todor Pavlov
05-02-2007, 23:50
Здравей , пусни ,ако обичаш ,лицевата страна на снимката във форума на „Традиция“ , с молба Гвардейският полковник и Щурмпионера да я разгледат.
Тами
06-02-2007, 01:08
Здравей , пусни ,ако обичаш ,лицевата страна на снимката във форума на „Традиция“ , с молба Гвардейският полковник и Щурмпионера да я разгледат.
Пробвах, ама не става. Не знам защо в този форум аз не мога нито да пускам нови теми , нито да отговарям по вече съществуващи. :nut:
Гвардейски полковник
06-02-2007, 13:13
Много благодаря! Сега вече съвсем не знам какъв е… Очевидно е офицер, но какъв точно… Ще взема да отида тия дни във Военния музей заедно със снимката, може пък аз да не разчитам добре надписа. Още веднъж хиляди благодарности!
Съдейки по снимката дядо ти е старши унтер офицер. Възможно е по-късно да е произведен в офицер и за това в родовата ви памет да е съхранен спомена за това.
Тами
06-02-2007, 16:38
Въчков, благодаря ти. На мен също това ми изглежда най-вероятно като възможност. Само че мислех, че в нашата армия не е имало чин унтер-офицер, а подофицер. Във всички случаи ще се опитам да издиря по-подробна информация за прадядо ми чрез Централния военен архив, както ме посъветва von Danitz.
Използувам случая да благодаря най-сърдечно на всички, които се включиха в обсъждането! Без вашата помощ щях да се лутам с дни из библиотеките, докато се ориентирам какво и къде да търся! 😉
Гвардейски полковник
06-02-2007, 17:58
[QUOTE=Тами]Въчков, благодаря ти. На мен също това ми изглежда най-вероятно като възможност. Само че мислех, че в нашата армия не е имало чин унтер-офицер, а подофицер.
Моля! До 1908 г с едно кратко прекъсване през 1880-81 г. се наричат унтерофицери, а след това до 1950 г подофицери. Кой набор е дядо ти? Това също е ориентир кога е служил.
Намерих в книгата „Офицерският корпус в България 1878-1944 г.“ един Младен Цеков Цеков, роден в с. Шишенци, Кулско на 25 март 1870 г.Завършил е полкова учебна команда и е произведен подпоручик на 24.10 1912 г. Стигнал е до звание капитан през 1918 г. Обаче пише, че е служил в 3 пех полк. Дали това е твоят дядо?
Тами
06-02-2007, 19:26
Въчков, за съжаление знам много малко за прадядо ми, освен че се е сражавал в Балканската война през 1912-1913г. като офицер (може пък и да е бил подофицер – кой ти прави разлика на село) от кавалерията. Спомням си също, че в семейството се говореше, че е бил гвардеец (като че ли дори лейбгвардеец, но съм била малка и не помня със сигурност). Знам със сигурност, че в Балк.война е бил тежко ранен в едно сражение – конят му рухнал под него и го затиснал, а други коне го прегазили (прадядо ми, а не коня, ама че съм разказвачка и аз). В резултат на това е останал инвалид до края на живота си. Така че снимката очевидно е правена преди или по време на Балк.война.
Този Младен Цеков,който си открил, не е прадядо ми, макар че също е от Кулска околия. Прадядо ми се е казвал Младен Цеков Герговски и е от с.Урбабинци, Кулско. За този край обаче е характерно, че използуват като фамилно име бащиното си име, така че, ако фигурира в някакви списъци, по-скоро ще е като Младен Цеков. Роден е някъде между 1874г. и 1884г. Кръстен е на дядо си Младен Цеков, депутат в I ВНС и в I и II ОНС след Освобождението и това донякъде би могло да обясни защо един обикновен селянин би могъл да бъде зачислен към престижния Лейбгвардейски полк, ако приемем за вероятна тази възможност. Това е всичко, което знам, а за съжаление вече няма кого да попитам.
P.S. Още утре ще потърся да си купя „Офицерският корпус в България 1878-1944 г.“. Много съм ти задължена, че си си дал труда да провериш в нея за дядо ми.
dibo
06-02-2007, 21:43
P.S. Още утре ще потърся да си купя „Офицерският корпус в България 1878-1944 г.“
Спести си усилията – тази книга е неоткриваема. 🙁
Тами
06-02-2007, 22:25
Спести си усилията – тази книга е неоткриваема. 🙁
И аз вече успях да стигна до този извод като се поразпитах тук-там и затова мисля да помоля Въчков да провери в азбучния указател на населените места, от които произхождат офицерите (прочетох в нет-а, че имало такъв отзад в книгата). Въчков, помагай, моля ти се! Разбира се, само ако не те затруднявам и ако книгата ти е под ръка. Селото, както съм писала малко по-горе, е Урбабинци, името – Младен Цеков. Можеш да ми пишеш и на лични, че ви задръстих темата с моите генеалогични проучвания.
KG125
06-02-2007, 22:26
Спести си усилията – тази книга е неоткриваема. 🙁
Я ми дай данни за автори, година на издаване и издателство; не, че давам гаранция, но да пробвам едно нещо.
dibo
06-02-2007, 23:13
Румен Руменин, Офицерският корпус в България 1878-1944г., 4 книги, издателство „Св. Г. Победоносец“ на Министерството на отбраната, 1996г.
KG125
06-02-2007, 23:24
Мерси :tup:
Николай
07-02-2007, 00:55
….това донякъде би могло да обясни защо един обикновен селянин би могъл да бъде зачислен към престижния Лейбгвардейски полк, ако приемем за вероятна тази възможност. Това е всичко, което знам, а за съжаление вече няма кого да попитам.
P.S. Още утре ще потърся да си купя „Офицерският корпус в България 1878-1944 г.“. Много съм ти задължена, че си си дал труда да провериш в нея за дядо ми.
В лейбгвардейския полк са служили и селяни и граждани от цяла България- това е била единствената войскова част, която не е комплектовала на регионален признак, а от цялата страна. Трябвало е да бъдат със снажна и напета фигура, с що-годе правилни черти на лицето и „умен изглед“- все пак са били най-представителната част на армията. Стига някой да е отговарял на тия признаци, ако е бил разпределен да служи в кавалерията, е имал равен шанс да бъде разпределен в Лейбгвардейския полк, а след оставане на свръхсрочна служба, и да бъде произведен в старши подофицер и фелдфебел. Според мен най-вероятно е същия Младен Цеков, споменат от Въчков – разликата в презимето няма никакво значение защото принципно тогава доста често бащиното се е записвало като фамилно. Пък и едва ли от Кулска околия е имало двама Младен Цекови – запасни офицери. По-всяка вероятност като войник и по-късно подофицер е служил в Лейбгвардейския полк, но след излизането в запас е бил произведен в о.з. подпоручик. Служилите в кавалерията са оставали в запаса на кавалерията до навършване на 30 години, след което по правило са били зачислявани в запаса на пехотата. Според мен затова и през 1912 при мобилизацията Цеков е бил разпределен като запасен подпоручик (42 годишен) в 3 Бдински полк.
Що се отнася до книгата, според мен може да си спестиш търсенето. Едва ли има нещо повече от споменатото от Въчков. Въпреки претенциозното си заглавие вътре има маса съществени пропуски – по-голямата част от запасните офицери съобще не са споменати (въпреки, че принципно са включени в изследването), за 99 % процента от офицерите няма на практика нищо освен датите на раждане,датите на производство в различни чинове и полковете, в които са служили (при това съм срещал споменати и несъществуващи полкове (77-и, 78-и и т.н.)). За почти нито един офицер няма спомената датата на смъртта, кой кога е убит, ранен и т.н, няма често никакви данни за това кога и каква длъжност са заемали и т.н и т.н. Но все пак по-добре такова изследване отколкото никакво. Книгата я има на едно скришно място в Народната – като влезеш в читалня номер 4, завиваш веднага вляво, ше видиш една пролука в дъното, пъхаш се зад издадения напред рафт – вътре вдясно са събрани библиографиите, там е и тая книга. Можеш да я ползваш, без да я изискваш от библиотекарката.
Тами
07-02-2007, 01:35
Николай, благодаря ти много. Ще се опитам все пак да открия тази книга в библиотеката, въпреки че наистина едва ли ще намеря нещо за него, доколкото очевидно е бил унтер-офицер, а не офицер.
Това, което си написал за набирането на състава на Лейбгвардейския полк, беше много интересно за мен. Аз си мислех, че съставът е бил набиран основно измежду завършилите военното училище.
Днес си спомних и нещо друго – че след раняването си в Балк.война прадядо ми е получавал инвалидна военна пенсия до края на живота си. Може би пък по линия на тази пенсия ще успея да издиря нещо повече за него чрез Военния архив.
Иначе този Младен Цеков, за който споменава Въчков, едва ли е дядо ми, защото околията е една, но селата са различни . Освен това този Младен е служил в пехотата, а дядо ми – в кавалерията. Но ти пък даваш логично обяснение и за това… А за фамилното име си абсолютно прав – проверих и се оказа, че е използувал бащиното си име (Цеков) и като фамилно. Обаче възможно ли е да са го произвели в капитански чин през 1918г., след като от Балк.война натам е бил вече военноинвалид?
Гвардейски полковник
07-02-2007, 10:32
Това което писа за Гвардейският полк Николай е вярно. Дори са ги подбирали синеоки! Повече утивало на червената униформа!:D
Само че на снимката човекът е в униформа на обикновен конен полк. Качеството е много лошо и не могат да се видят детайли. Възможно е да е служил във 2-и конен на Н Вис княгиня Мария-Луиза полк в Лом!?
При положение, че е останал инвалид още през Балканската това значи край на военната му кариера.
В Съюза на военноинвалидите на „Солунска“ според мен трябва да пробваш.
Те имат подробни списъци на военноинвалидите. Друг е въпроса дали някой ще ти помогне…
Тами
07-02-2007, 12:38
Е, по цвят на очите отговаряме на критериите за лейбгвардейци. Всички сме синеоки, доколкото знам и прадядо ми е бил такъв. 😀 Обаче щом казваш, че униформата е на обикновен конен полк, ще търся в тази насока.
Със Съюза на военноинвалидите ударих на камък – обясниха ми, че при тях се пазят данни само за живите военноинвалиди, а за починали могат да се правят справки само във Военния архив във Вел.Търново. Така че – продължавам с търсенето!
Въчков, ти да не си случайно Александър Въчков, който е написал „Балканската война 1912-1913г.“ ? Снощи си я поръчах по интернет и ми направи впечатление сходството във фамилиите.
Todor Pavlov
07-02-2007, 13:01
Въчков, ти да не си случайно Александър Въчков, който е написал „Балканската война 1912-1913г.“ ? Снощи си я поръчах чрез интернет и ми направи впечатление сходството във фамилиите.
Неее , този е по-скромен :sm113:
Тами
07-02-2007, 13:30
Неее , този е по-скромен :sm113:
Той е, той е! Сега му прегледах старите постинги. Въчков, признай си! 😉
Гвардейски полковник
07-02-2007, 14:35
Той е, той е! Сега му прегледах старите постинги. Въчков, признай си! 😉
Е, хвана ме!:(
dibo
07-02-2007, 14:43
Е, хвана ме!:(
Така е с този твой ник (потребителско име) 😉
Сега и автографи ще ти искат :blush:
Гвардейски полковник
07-02-2007, 14:48
Така е с този твой ник (потребителско име) 😉
Сега и автографи ще ти искат :blush:
Нали си модератор! Дай да го сменим с нещо по-полковнишко, гвардейско!?:) Та да изпадна в дълбока конспирация.
Тами
07-02-2007, 15:06
Така е с този твой ник (потребителско име) 😉
Сега и автографи ще ти искат :blush:
Първо на мен, първо на мен! Понеже аз го разкрих! :tup:
dibo
07-02-2007, 15:06
Аз съм модератор на три подфорума, а не магьосник 🙂 За тази работа трябва да пишеш на Imperial, той си е администратор – може и да може да ти смени ника, въпреки че не съм сигурен дали е технически възможно….
Тами
07-02-2007, 15:29
Въчков, недей да си сменяш ник-а, че ще ми вмениш комплекс за вина, задето те разконспирирах! :1087: Ама и аз съм една, заслужавам да ме :fire: Запази си този ник, пък ние ще се правим, че не знаем кой си и даже няма да преминем на „Ви“! 😀
Sir Gray
07-02-2007, 16:08
Ако трябва или е желано може да се смени, и на мен може едно ЛС да ми пишете ако решите 🙂
miralayyunus
25-03-2007, 22:13
26.03.1913 Odrin
виталий
29-03-2007, 14:53
В конце 1912 – начале 1913 годов в русских газетах ‘Киевская мысль’ и ‘День’ была опубликована серия ярких репортажей с Балканской войны, подписанных вымышленными именами Антид Ото и Янов. Под псевдонимами скрывался будущий вождь русской революции Лев Троцкий, в ту пору – свободный журналист
http://www.inosmi.ru/translation/233704.html
…Один мой приятель, недавно оперировавший со своим полком у озера Доеране, над Салониками, рассказывал, что все те места, где ступила нога болгарской армии, превращены в пустыню. Ни человека, ни жилья человеческого, – все уничтожено, сожжено, стерто с лица земли…
miralayyunus
13-04-2007, 20:12
Преди обесването на мирни хора
messire Woland
13-04-2007, 20:36
Мирни? А защо мислиш така? Кои са тези хора, за които ти изказваш това така смело твърдение?
miralayyunus
13-04-2007, 22:40
Еми снимките ги взех от официалният сайт на обшитна Малкара в Тракия
поне там така пише Че са граждани на града и се обесват
не знам кой лъже в слуЧая ,дали е истина ,дали са предатели или нешто друго
ако е лъжа грехът да е на обштина Малкара 🙂 :1087: :secret:
messire Woland
13-04-2007, 23:23
Защо мислиш, че питам? Защото от снимките е видно, че тези „мирни хорица“ са осъдени от военен съд – нали виждаш, как на втората военен чете присъдата? И че е пълно с военни и че някой е снимал. Което значи, че тези юнаци са извършили нещо, заради което се е стигнало до там. А и явно е имало съд, не е като зверствата на турсия башибозук из нашите земи преди това …
von Danitz
14-04-2007, 00:09
@messire Woland @miralayyunus…
Искате ли малко данни от Карнегиевата анкета за реда, правораздаването, контрибуциите и като цяло отношението на двете власти спрямо населенито от двете народности през войната? Мисля, че посочената анкета е неутрална. Приемате ли такива данни? Като важащи или ще спорим за всяка запетайка? А , иначе , да , със сигурност, война е, всеки е убивал стига да се налага.
Arastirma vuku bulmak? Amerikaya muteallik?
IMPERATOR C?SAR AVGVSTVS
14-04-2007, 00:26
@miralayyunus: Дай и снимките с обесването. Така ще бъдат разсеяни всички съмнения, че тези „мирни хора“ наистина са обесени.
TzarSamuil
14-04-2007, 02:24
хубава тема, ще я прочета цялата но стигнах до един момент и искам да го коментирам.
Италианците до колкото ми е известно изпозлват самолети само за разузнавателни полети, а ние ги използваме и за бомбардировка.може би от там тръгва и твърдението че първи изпозлваме самолети за военни цели, което твърдение макар и само частично вярно(зависи от интерпретацията) според мен не може да се нарече „мит“.
Parabellum
14-04-2007, 06:06
хубава тема, ще я прочета цялата но стигнах до един момент и искам да го коментирам.
Италианците до колкото ми е известно изпозлват самолети само за разузнавателни полети, а ние ги използваме и за бомбардировка.може би от там тръгва и твърдението че първи изпозлваме самолети за военни цели, което твърдение макар и само частично вярно(зависи от интерпретацията) според мен не може да се нарече „мит“.
Оф тази тема бе разисквана някъде. Не сме ние първите.Италианците първи хвърлят бомби върху турците. Ние използваме техният опит и го доразвиваме- масово използване на самолета.На 5 октомври 1912 година България започва войната с 31 бойни самолета, като предварително знае как ще ги използва.
Това е оттренирано на шуменските маневри лятото на 1912 година. защитниците на крепостта Шумен използват балон, а нападателите самолет. :nod:
von Danitz
14-04-2007, 09:24
Не се чете в мрежата, нали за това ги вадих тия работи.
Цък-цък (http://strategy.boinaslava.net/index.php?option=com_content&task=view&id=92&Itemid=40)
Ескадрилата на капитан Карло пиаца е първата нанесла въздушен удар, но на майната си, нашето си е по град в Европа!
TzarSamuil
14-04-2007, 10:01
Мдааа подвели са ме значи:)
Ами значи сме вторите, няма лошо, сребърен медал:):)
Та след като вече въпроса със самолетите е приключен, да споделя още едни мой мисли.Виждам че тук основна вина се хвърля върху дипломацията и сключените договори с другите Балкански страни преди войната.Според мен обаче губим, заради неизпълнимите на този етап изключително високи цели които си поставяме.На практика сме искали да станем едноличен лидер на Балканите, нещо което нито съседите, нито великите сили са искали.Ако бяхме опитвали да сключваме по-добри и ясни договори, най-вероятно нямаше да постигнем съюз, или просто те пак щяха да бъдат нарушени.Сърбия без да се замисля нарушава договора и окупира „безспорната“ зона.
fingolfin
16-04-2007, 14:40
Имам един въпрос, който искам да задам. Какви са били силите на Османската империя, разположени край Дарданелите ?
Дали не е била възможна една операция за превземането на този пролив, който би донесъл голяма стратегическа полза.
Parabellum
17-04-2007, 06:41
Та след като вече въпроса със самолетите е приключен, да споделя още едни мой мисли.Виждам че тук основна вина се хвърля върху дипломацията и сключените договори с другите Балкански страни преди войната.Според мен обаче губим, заради неизпълнимите на този етап изключително високи цели които си поставяме.На практика сме искали да станем едноличен лидер на Балканите, нещо което нито съседите, нито великите сили са искали.Ако бяхме опитвали да сключваме по-добри и ясни договори, най-вероятно нямаше да постигнем съюз, или просто те пак щяха да бъдат нарушени.Сърбия без да се замисля нарушава договора и окупира „безспорната“ зона.
Знаеш ли колега, откакто сме се Освободили от турците ние имаме един трън в петите и това е мЪкедония.
Заради тази земя ние пострадахме.
Ако си бяхме гледали Беломорието и Източна Тракия нямаше да сме на този хал.
Ама ние нали сме си твърдоглавци и те ти булка Спасовден. :kill_myse
Имам един въпрос, който искам да задам. Какви са били силите на Османската империя, разположени край Дарданелите ?
Дали не е била възможна една операция за превземането на този пролив, който би донесъл голяма стратегическа полза.
Малко трудно да го превземем.Нямаме флота с която да осъществим този деснат в Мала Азия и , която да поддържа плацдармът ни там, като посигурява тила на нашия Експедиционен корпус.
fingolfin
17-04-2007, 21:58
Имах впредвид само Европеската част. Това също би било достатъчно да не се допуска преминаването на кораби или… ?
Николай
17-04-2007, 23:03
Имах впредвид само Европеската част. Това също би било достатъчно да не се допуска преминаването на кораби или… ?
Това би било истинско безумие. И би настроило Антантата категорично срещу България.
Като цяло решението да се „запуши“ полуострова при Булаир си е било най-правилното. И с най-много стратегически ползи при воденето на войната. На практика със силата само на една бригада е блокирана напълно турската групировка, която е била равна на армейски корпус. Евентуална българска офанзива навътре в полустрова би струвала огромни и напълно напразни жертви. А и за задържането на твърде дългата му брегова ивица би потрябвала цяла армия. Която в онзи момент просто е нямало откъде другаде да се вземе. А и така или иначе Великите сили впоследствие щяха да принудят България да се разкара оттам. А и офанзива в Мала Азия дори за онези времена на опияняващ оптимизъм е звучала налудничаво.
resavsky
18-04-2007, 10:08
Да при Булаир за разлика от Чатладжа е надделял разумът.Битката при Булаир е една от най-важните от стратегическа гледна точка за цялата война защото ако турците са успели да пробият нашата позиция е щяло да се стигне да оттегляне към Странджа и дори евентуално деблокиране на Одрин.А иначе тази битка е една от тези /не са толкова много/ при които жертвите на противника са в пъти повече от нашите- любимата тема на един професор.
von Danitz
18-04-2007, 23:15
Имало е една великолепна теза за настояване за сключването на Лондонския мирен договор , четох в Тошев. Това е да се настоява за принципа на „реалната окупация“, горе долу това, което правят съюзниците ни. Така сме щели да държим „шийките“ на двата полуострова на Мраморно море и при междусъюзническата да имаме някакъв шанс. Вместо това се сключва изключително тъпоумното споразумение по член 2 на договора, с което правим някаква демаркация от Енос до Мидия, като Енос май е у нас, а Мидия, май остава у тях?! Тая права черта, всъщност става отворена порта за арабската конница, не само за Одрин, ами направо за Стара Загора и Пловдив. Това не е позиция и шанс никакъв за нашите дребни етапни части. Ама нали сме все големи дипломати и тия големите работи по конгресите много ги разбираме, особено д-р Данов…
Parabellum
19-04-2007, 05:35
Имало е една великолепна теза за настояване за сключването на Лондонския мирен договор , четох в Тошев. Това е да се настоява за принципа на „реалната окупация“, горе долу това, което правят съюзниците ни. Така сме щели да държим „шийките“ на двата полуострова на Мраморно море и при междусъюзническата да имаме някакъв шанс. Вместо това се сключва изключително тъпоумното споразумение по член 2 на договора, с което правим някаква демаркация от Енос до Мидия, като Енос май е у нас, а Мидия, май остава у тях?! Тая права черта, всъщност става отворена порта за арабската конница, не само за Одрин, ами направо за Стара Загора и Пловдив. Това не е позиция и шанс никакъв за нашите дребни етапни части. Ама нали сме все големи дипломати и тия големите работи по конгресите много ги разбираме, особено д-р Данов…
Мен ако питаш цялата Балканска война е едно тъпоумие.Само е достатъчно да погледнеш в началото на тази война какви заповеди идват Отгоре.
Каквото и да си говорим България през 1912 година не е била готова да воюва. :tdown
И пак това което сме направили до началото на 1913-та си е направо научна Фантастика.На моменти и аз чак се чудя и си задавам въпроса, ако сме били наистина готови за война какво щяхме да направиме. Вместо 7-ма рилска дивизия по поречието на р.Струма пускаме една цяла армия, която да оперира в Македония, като по-този начин не позволяваме на Сърби и Гърци да се срещнат :tup:
von Danitz
19-04-2007, 10:06
Недей сега така с голямата бадънарка. Имаме един неразрешим геометричен проблем. Врагът е на Югоизток и ще настъпва. Целите ни са юго-запад. Съюзниците ни имат споразумение да имат обща граница. След като Франция и Великобритания създават Албания, а то не ,че я създават, просто остават територията под суверуенитета на султана, такава граница между Сърбия и Гърция може да минава само през Македония. България смята че тази земя е и по право принадлежаща. Ако ще, със щурмгевери и панцерягери да се подготвим 1943 година, пак положението си остава такова – за да вземем нещо на юго-запад, трябва първо да се бием на юго-изток.
Политическото планиране е било сравнително сносно. Имали сме договор с Русия да ни пази от Румъния. От 1902 до 1912 с автоматично продължение за една година. Руснаците забравят за продължението. Със Сърбия имаме демаркация, която те не спазват. С Турция имаме мирен договор, която тя вероломно нарушава, в мига, в който и е удобно. Сили за втора война нямаме, но това тогава не се е оценявало. Но за Балканската сме подготвени. Нещо повече, искаме я. Имало е логистични проблеми, но например в сравнение с руските в Манджурската война или британските в Бурската, нашите са се справили.
А една армия по Струма, хм, мисля, че Мухтар паша щеше да изпие едно кафе с бяло сладко в Стара Загора. По скоро си мисля, че конната дивизия е била за Струма, в състава на съюзническата армия, да бърза за надолу и за наляво, не Рилската.
Warlord
19-04-2007, 10:35
Вместо 7-ма рилска дивизия по поречието на р.Струма пускаме една цяла армия, която да оперира в Македония, като по-този начин не позволяваме на Сърби и Гърци да се срещнат :tup:
Прав си, а с евентуалната 5-а армия можеше да изпреварим и гърците в Солун. Нейното създаване можеше да стане, само ако в началото бяха осигурени манлихери за всичките 600 000 мобилизирани, а разполагаме с арсенал само от около 366 000 😉
Въпроса за създаването на Албания всъщност май първи го повдигат Австроунгарците за да прецакат Сърбия с излаза на море, но това става чак при първите преговори за примирие и прекрояване на границите, които пропадат.
Thorn
19-04-2007, 15:14
Руснаците забравят за продължението /на договора от 1902/ Не забравят! Много добре си спомнят! Сазонов крещи на Данев да забравим за конвенцията едва когато нашите умници решават да се откажат от арбитража!
п.п. Може и да не беше на Данев , а на посланика.
Николай
19-04-2007, 15:29
/на договора от 1902/ Не забравят! Много добре си спомнят! Сазонов крещи на Данев да забравим за конвенцията едва когато нашите умници решават да се откажат от арбитража!
Всъщност през 1913 г. конвенцията въобще не е била вече в сила. Това е заявено още през предната година на Бобчев и то неколкократно. Сазонов просто е разигравал театър….
Имало е една великолепна теза за настояване за сключването на Лондонския мирен договор , четох в Тошев. Това е да се настоява за принципа на „реалната окупация“, горе долу това, което правят съюзниците ни. Така сме щели да държим „шийките“ на двата полуострова на Мраморно море и при междусъюзническата да имаме някакъв шанс.
Всъщност не мисля, че който и да било би позволил български излаз на Мраморно море. А и нашите се отказват относително бързо от тая идея – още през март, когато Русия решително се противопоставя.
Въпросът с Мидия – Енос също е интересен. Аз лично колкото карти съм гледал, няма две на които тази линия да е показана по един и същи начин :mhehe: Ту Мидия на тях, Енос на нас, ту обратното. Самия текст на договора също оставя неяснота относно владеенето на тези градове. Айде, границата е трябвало да бъде точно определена от международна комисия, това иди-дойди (макар, че „линията Мидия-Енос“ си е бая неопределено понятие), но за самите два града нищо не пише в чл. 2…. Данев който пита е бил уж специалист по международно право. 🙁
von Danitz
19-04-2007, 16:00
Енос е оттатък Марица, някак смислено няма как да е у тях, но това са вече витиевати размишления. Безмислено е, точно за тия два града да се говори. А за конвенцията, по нейните клаузи, Русия има задължения. Арбитражът, да, там сме ги оплескали нещата. Получава се някак, че сме поставили ултиматум на Русия, нещо от което дори на Фон Данитц малко леко му става неудобничко. Но пък и те не бързат да дадат яснота, а ние трябва да бързаме. И имаме аванси и от другаде, де. То и как да чакаме от Николай ІІ някакъв удоволетворяващ ни отговор?
resavsky
19-04-2007, 16:07
Руската дипломация май никога не е имала намерение да спазва сериозно конвенцията от 1902 г.Наскоро четох част от спомените на ген.Стилиян Ковачев за Междусъюзническата война и в тях пишеше нещо уникално – руската дипломация в София оказвала натиск върху ген.Радко Димитриев / след като сменя ген.Савов/ да не нанася много тежко поражение на сръбската армия за да се стигне по лесно до примирие и прекратяване на воените действия………..Това било причината Димитриев да спре настъплеението на І и ІІІ български армии в Източна Сърбия след превземането на Княжевац и да предоврати превземането на Пирот.Не знам доколко са верни твърденията на Стилиян Ковачев но със сигурност Димитриев е бил под силното вляиние на руските дипломати в София.Най – малкото руското посолство в София с охота е предавало на сърбите всички планове на Димитриев които той доста наивно е коментирал с неговите представители.
von Danitz
19-04-2007, 16:23
Ратко-Дмитриев да отговори първо пред Ставката що даде Лвов и Пшемисъл с третата армия? 😉
Thorn
19-04-2007, 17:15
Радко Димитриев е изменник. Човек който се бие за страна, която воюва с България е такъв. Но това е след 1916.
А конкретно за пораженията през 1915 не е виновен. Германците са имали смазаващо превъзходство, особено в тежка артилерия.
von Danitz
19-04-2007, 18:37
А добре, после пред Ставката да отговори що даде Рига. Няколко разстрела му се събират на тоз чиляк…
Dilana
28-04-2007, 01:48
http://members.aol.com/bogdanovaslava/BalkanWars.html
Shelenberg
06-01-2008, 15:07
Ето какво правят някои хора – http://www.bolkanwar.com/ и www.balkanskavoina.com, това го открих докато преглеждах страницата на focus-news.net, то даже повечкото хора които правят сайта са от там.
dibo
06-01-2008, 16:18
Много добре 🙂
Amazon
06-01-2008, 18:19
Красота! Снимкиите се увеличават с двойно кликане, или с контексното меню/десния бутон/. Казвам го, защото не е толкова очевидно.
багатур
06-01-2008, 19:19
Красота! Снимкиите се увеличават с двойно кликане, или с контексното меню/десния бутон/. Казвам го, защото не е толкова очевидно.
Супер е! Браво Шеленберг!
resavsky
20-03-2008, 17:36
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/12/Bw_bulg.gif
Молба за помощ – кой е този град?
еМГето
21-03-2008, 00:26
Една снимка на генерал-полковник Павел Христов (Каналията).
Христов считал, че има синя кръв. Той презирал войниците, подофицерите и много от офицерите, обръщайки се към тях (дори и на официални посещения) с името „каналии“. Войниците отвърнали на огъня и му лепнали прякора „Каналията“. Чувал съм от участници във войната (те измряха отдавна), че непрекъснато критикувал, започвайки и свършвайки с традиционното: Каналии със каналии! Не го приех сериозно,но когато ми попадна книгата за действията на конната дивизия през Балканската война и прочетох същото разбрах, че не са лъгали. Разстрелвал турски военопленници, като ги нареждал един зад друг. Искал да види колко души ще пробие куршума на това или онова оръжие. Бил е най-мразения и презиран от войниците визш офицер, а иначе като командуващ е бил много кадърен.
von Danitz
21-03-2008, 01:15
Орден „За храброст“ III-та и IV-та степeн 2-ри клас
Орден „Свети Александър“ II-ра степен с мечове по средата
Орден „За военна заслуга“ II-ра степен
Е, защо така с лошо? Бил е конфликтна личност, съден е и за сръбските буни, но чак, сега, да пробва оръжието??? Все пак, Генерал от пехотата? Кмет на София?
еМГето
21-03-2008, 01:51
Хората от които съм чул това отдавна починаха.Те не говореха на мен, защото бях дете (десетина-дванадесет годишен). Чувах като говорят помежду си.Всички го познавали.Казваха: Мръсно куче беше! Като военачалник е бил много оперативен (чух го пак от същите хора).Бил е
много взискателен.
Знаеш ли Даниц, правилно е казано за крушката и опашката. Не може тези стари хора да говорят за нещо, което знаеха (никой не оспорваше),
ако наистина няма нищо.
von Danitz
21-03-2008, 02:04
🙂 Виж, разбира се, ние с теб, няма как да го решим това. Славата си върви с човека. И добрата, и лошата. Но България му дължи. Дал е служба, и то каква, не малко време, водил е войските ни, нека, все пак, да не вързваме кусури без нужда.
еМГето
21-03-2008, 02:46
Аз съм съгласен,защото каквото е правил го е правил за България. Просто
е искал може би да направи от нас германци! А като командуващ е бил
много добър. Чувал съм, че той затворил (след боеве в които „българи и
сърби си съперничели в храброст и инициативност“) бреша между 3-та и 5-та армии.
Пленяването на Шукри паша.Имам и една от пленяването на Явер паша,но
качеството е такова, че не знам дали си струва.
straight`edge
29-03-2008, 18:23
Здравейте , интересувам се в кое бойно формирование са се сражавали войниците от град Елена през Балканската война? Ако гледаме чисто географски би трябвало да е в 3-та пехотна балканска дивизия.
dibo
29-03-2008, 21:48
2-ра бригада на 5-та пехотна дунавска дивизия, тоест или 18-ти или 20-ти пехотен полк.
Николай
29-03-2008, 22:07
Зависи в кой род войска са служили. Еленска околия е попадала до 1914 г. в 7-о полково окръжие, откъдето се е попълвал 7 Преславски пехотен полк от 4 Преславска дивизия, на гарнизон в Шумен. През войните 1912-13 от тази околия са се попълвали 7 и 43 пехотни полкове, 10 конен, 5 скорострелен и 5 нескорострелен арт. полкове и 4 пионерна дружина
еМГето
30-03-2008, 17:03
Една карикатура с много точен надпис под нея:
„Балканския съюз – Смях през сълзи“.
Todor Pavlov
30-03-2008, 18:20
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/12/Bw_bulg.gif
Молба за помощ – кой е този град?
Много ми прилича на Поградец в Албания , на Охридското езеро … 🙁
Warlord
11-04-2008, 10:15
Според вас до каква степен Итало-турската война влияе на прибързаното обявяване на Балканската? Каква част от османските войски са били съсредоточени в Либия тогава и имало ли е прехвърляне към балканския фронт?
При обявяването на Балканската война Турция мобилизира към 400 000 армия, която към края нараства до 820 000.
Thorn
11-04-2008, 10:25
Практически никаква част от турската армия не е била в Либия. Като се има предвид, че Египет е бил де факто британски, а италианският флот е имал господство по море, турците не са имали възможност да изпращат подкрепления. Воювали са местните гарнизони и опълченията на бедуинските племена, особено повлияните от сектата Сенуси. Правителството в Истанбул е било принудено да се ограничи с изпращане само на инструктори, между които е бил и Мустафа Кемал.
мария-магдалена
20-04-2008, 19:06
Жителите на Еленска околия са били мобилизирани в един от следните полкове 18 п.п, 20 п. п. и 46 п.п. Ще потърся допълнително и ще ти напиша
еМГето
02-06-2008, 17:19
Малката, но непобедима българска армия! Каква мотивация! Преди няколко дни я постнах в Традиция, но съм ги послъгал.:( Сега ми попадна другата страница и видях това. Те не са брат и сестра, а мъж и жена!
Донка и Ставри Ушлинови (в средата) в редиците на 60-ти пехотен полк през 1912 год. Тя е родом от село Смилево, Битолско (моминско име Донка Богданова).
еМГето
04-06-2008, 03:21
Момчета, Каналията не е България и България не е Каналията. Иван Кирчев писа: „Нека изложим нашите недостатъци, от тях можем само да се поучим!“ („По-важни грешки и слабоси на българската народна войска проявени в Отечествената война“ – 1946). А това, което ще ви кажа е от моя дядо: „Влизаме в Бунар Хисар (той беше от 9-ти конен полк). Гладни сме. Два дена не сме яли и никой не се сеща, че сме хора и трябва да ядем! Града е напуснат – навсякъде захвърлени муниции (купчини сандъци), бяха по дебели от нашите (той не знаеше, че турските са 9.5 мм. Маузер). Оръдия, ракли, избити коне и биволи. Влязах в единствения дуген. Единственото нещо, което се продава е тахан халва. Купих си и докато ядях се разговарях с дугенджията ( той знаеше турски толкова добре, че турците не вярваха, че е българин). Турчина се стъписа, започна да вади хляб, месо, риба, маслини. Бях толкова доволен, че му дадох всичките си пари (макар, че бяха много повече от консумираното). На тръгване ми приготви една бохча. Сложих я на коня и се приготвихме за път.Точно тогава минал Каналията. Спрял се пред строя.
– Какво е това, което е сложил на коня онзи каналия?- попитал Христов.
Когато разбрал за какво става въпрос Каналията избухнал: “ Каналии със каналии!Най-мързеливата, най-ненужната част от армията! Търтей!
Паразити! Я хвърли тази бохча, че ще тежи на коня бе, каналия със каналия!“
Какво да се каже? Това български офицер ли е? Щяло да тежи на коня! Че бил градоначалник на София! Не, че не знам как да го нарека, просто не съм каналия.:(
А тук е снимка на моя дядо. На пагона ясно личи – 9-ти конен полк. Дядо е отдясно.
Thorn
04-06-2008, 10:04
9.5 мм. Маузер
????????????????
Не е ли все пак 7,65 мм? Да не са били стари патрони за Пийбоди-Мартини?
Sturmpionier
04-06-2008, 10:37
Става въпрос за 9.5 мм Маузер М1887 с подцевен магазин.
еМГето
04-06-2008, 17:39
Дядо ми каза, че турските патрони (9.5 мм. Маузер) имали куршуми с из ключително остър връх (за разлика от нашите, които били заоблени). Не
знам дали е вярно.
Гвардейски полковник
04-06-2008, 18:27
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/12/Bw_bulg.gif
Молба за помощ – кой е този град?
Кавала!
еМГето
05-06-2008, 23:14
Една карта (най-добрата),която съм виждал досега на Балканската война.
Няма да повярвате, че е от списание „Български воин“ от 1957-ма год.
Parabellum
06-06-2008, 14:25
А тук е снимка на моя дядо. На пагона ясно личи – 9-ти конен полк. Дядо е отдясно.
Чакай бре, моят пра-дядо е бил в 9-ти конен полк в щаба, сега ще снимам голяма снимка на Щаба и ще я пусна тук 🙂
Имаш ли още снимки от 9-ти конен полк?
Ето снимки от 9-ти конен полк.
Това е подчинения на пра-дядо
http://images26.snimka.bg/006031692.jpg
Пра-дядо ми с първата си съпруга. Тя умира през ПСВ от някаква болест.
http://images26.snimka.bg/006031694.jpg
Щаба на 9-ти конен полк.
В центъра седи командира на полка подполковник Д.Христов
Най-отпред е легнал възпитаникът на полка Х.Малакчиев-синът на полка според моите разбирания.Снимката е правена на 1 декември 1920 година и отзад пише „9-ти конен полк, по случай преминаването му в 9-ти жандармерийски конен полк.Всички са ветерани от войните :tup:
Прадядо ми е третият от дясно на ляво втора редица.
http://images26.snimka.bg/006031697.jpg
Това е някаква част от 9-ти конен полк със щаба му.Нищо не пише отзад на снимката, пък и няма вече кой да ми каже :vb_sad:
http://images26.snimka.bg/006031700.jpg
Това тук е снимка на кавалерист от 9-ти конен полк.Не знам кой е. Снимката случайно я намерих в един антиквар от когото я купих.
http://images26.snimka.bg/006031701.jpg
еМГето
06-06-2008, 17:16
Имам, но не мога да ги намеря в брахлото.
Няма го на твойте снимки, а и няма как да го има. Бил е мобилизиран през
есента на 12-та и уволнен есента на 18-та. През есента на 12-та е бил на 19 години (роден е 1893-та). Може би по тази причина е зачислен в 9-ти
допълващ ескадрон. Там прекарва Балканската и Междусъюзническата войни. За ПСВ е вече в 9-ти конен полк. През Балканската война се е занимавал главно с ескортиране на пленници. Освен това знаещите добре турски са били назначавани в нещо като патрули, имащи за задача да излавят укрили се турски войници.
Тук намерих снимка правена веднага след като е бил мобилизиран. Не знам защо на пагоните му не е изписано 9.
Увиличих пагона, но не мога да разбера. Не ми прилича на девет.
Гвардейски полковник
06-06-2008, 22:10
Девятка е! Нещо по моя въпрос? Май не си четеш пощата!?
Пара, като гледам семейната снимка прадядо ти е бил нестроеви подофицер!
еМГето
06-06-2008, 23:13
Като гледам девятката на пагона му ми се вижда по-малка от девятките
по пагоните на другите снимки.
Гвардейски полковник
07-06-2008, 00:25
Няма стандарт! Шаблоните са ги правили сръчни войници и от там идват разликите не само в големината, а във формата.
Powered by vBulletin™ Version 4.1.3 Copyright © 2012 vBulletin Solutions, Inc. All rights reserved.