Аз съм на 23 години и много обичам да си слагам етикети тип “дете на свободата”. 2012 г. – ново, свободно време, когато имаме книги, телевизия, интернет и безброй възможности за занимания и интереси. Жаждата ни за живот е толкова голяма, че си поставяме за цел да обиколим света, да се запознаем с възможно повече хора и да се социализираме постоянно. Усилено работим върху бъдещето си, самонавиваме машината на личния си ентусиазъм за развитие, за да работи по план. Дотолкова сме устремили поглед в бъдещето и това да се устроим и да си проправим път в живота, борейки се за място под слънцето, че в един момент започваме да забравяме, че светът нито е започнал, нито ще свърши с нас. Във време, в което бъдещето е издигнато в култ, миналото остава загърбено, забравено, сякаш никога не го е имало.

Това е тъжно. Особено за държавица като нашата, която има ужасно много минало…

Историята не бива да остава заровена в земята и тъпкана с невежество. Но какво говоря, не за траките, натикани в могилите, ами за новата ни история хората не знаят… за неща, случили се преди по-малко от век. Някак си май им е удобно да забравят, за да освобождават място в паметта си за по-важните неща. Хвалят се, че са ходили в Лондон, а не са отишли до Шумен да видят Мадарския конник, който е уникален за цяла Европа, наравно с Лондон. Но на Мадарския конник няма клубове, магазини и снимките във Фейсбук не са толкова шарени. Там има само един жп прелез, малко селце, стълби, и нещо, изсечено в скалата, което, погледнато отдолу, изглежда малко неясно. Могъщият Хан Тервел се хабил да воюва срещу екзотичните араби, но ние и това не знаем.Но той е на 57-о място в класацията “Великите българи” – много му е, а…

Днес като че ли е срамно да ти пука за нещо по-различно от самия теб и новите “трендове”. Лошо е да се наричаш “родолюбец”, защото звучало крайно. Боже, слез и си прибери вересиите…

Информацията ни е поднесена в ръцете, но ние злоупотребяваме с властта, която социалният и техническият напредък са ни дали. Захвърляме полезното и се заравяме още по-дълбоко в най-повърхностните неща. Може и да имаме източници, но проблемът е, че не знаем какво да търсим. Не аз, де. Не и онези хора, чиито погледи не са забити само напред и в етикетите на дрехите и партитата. И сякаш никой не разбира, че да си морално отговорен пред миналото, не изключва ходенето по скъпите магазини и партитата с приятели. Напротив, колкото повече се интересуваш и знаеш, толкова по-интересен ставаш. Е, всеки с вкуса си…

И така, ние сме ситуирани тук, в 21-ви век. Преди 100 години имало войни. Не една, не две, не три. Бомбардировките над София ги помнят малцина. Някои даже и не знаят за тях. На трети въобще не им пука. Помнят ги само потомците на хората, чиито къщи биват разрушени тогава… и аз помня покрай разказите на моите родители.

Неблагодарно животно е човекът! Хвърля в гроба нещото, заради което неговите прародители са измирали… много малко са хората в София (и не само), които не са потомци на бежанци от Македония, Беломорието, Западните покрайнини. И какви са тия днешни млади хора, които не се трогват при мисълта за саможертвата, принадлежността и паметта?

Говорим силни думи, излизаме на улицата, развяваме знамена. Няма кой да ни види. Живеем лошо, за сведение на онези младежи, които живеят безгрижно в балоните от дъвки, надути от техните богати родители. Модерните дрешки покриват бездушни тела… и отстрани е смешно и жалко.

Образованието е пътят към прогреса, към щастието и независимостта, към свободата и правото да живееш ползотворно и леко. Но за да получиш, трябва да дадеш. Трябва да бъдеш морален, отговорен и съвестен към задачите, които имаш за изпълнение. Ако очакваш помощ, оказвай помощ; ако имаш самочувствие, имай стабилна основа, върху която да го изградиш. До неотдавна нравствените ценности бяха водачът по пътя на израстването; и не преходът, а комунизмът разруши и унищожи дисциплината, честността, праволинейното поведение, хуманното чисто човешко отношение и искрения порив за единение помежду ни. На хората бе отнето правото на живот и когато получиха свободата, не знаеха какво да правят с нея. Бяха прекалено радостни, че имат картбланш безгрижно да тичат по площадите, да пътуват, да работят за себе си, да учат каквото самите те пожелаят. И тогава нещата се объркаха, защото не бяхме достатъчно силни и смели да дадем началото на нещо още по-добро и по-красиво. За да се променят нещата, е необходима твърдост. А при нас комунизмът е все още на доизживяване. Не на 23, а на 63 се чувствам, когато говоря по този начин…

Но и това не е важно. Каквото било – било. Не зависи от нас и сме все още прекалено млади, че да правим генерални изводи, без да сме напълно запознати. Но, четейки миналото, можем да се борим за нещо повече. Можем покрай личните си интереси да вмъкнем и скромни общественополезни въжделения и да бъдем добър пример за своите приятели.

Защото е срамно да не познаваш историята на собствената си Родина! Срамно е да не ти пука какво се случва с твоите сънародници в твоето време! Срамно е да не знаеш на коя дата е Съединението! И е срамно да не знаеш, че България така и не успява да се съедини докрай! Срамно е да не знаеш в коя част на страната се намира Котел! И най-вече срамота е да си сляп за културно-историческото наследство, което имаш от хиляда и триста години история!

Какъвто и да си и с каквото и да се занимаваш, длъжен си да почиташ паметта на загиналите за Отечеството герои и най-вече да помниш победите и никога да не забравяш загубите, защото човек се учи на смирение и борбеност именно от тях!“Проклета и трижпроклета да бъдеш ти, Европо, блудницо вавилонска” – Кресненско-Разложкото въстание (5.Х1878-II.1879)

Джумая, Разлог, Банско, Неврокоп, Серес, Демирхисар, Малешевско, Велес, Мелник, Кюстендил, Самоковско, Дупнишко, Кършиака, Петричко…

В историята на нашата поробена българска държава поредният кървав жаден вопъл за свобода на нещастния народ, окончателно отхвърлил робската съдба и тежките вериги на тиранията и мъченичеството, е Кресненско-Разложкото въстание.

Изумителна е волята на народа ни – след Априлското въстание (1876) и катастрофалните последици (Баташкото клане, Кървавото хоро), българите продължили своята борба за независимост и отново заплатили превисока цена за своята непримиримост. И всякога са били готови да приемат последиците – “свобода или смърт!”

Въстанието е голямо по своята продължителност и мащаби, както и по устрем – в него участие взимат хора от цялата територия на България – от Русе през Котел до Петрич.

Причините

Берлинският конгрес (VI-VII.1878) откъсва от майка България Източна Румелия и Македония – рухват стремежите на единеното Отечество, оставено осакатено под плътната сянка на Великите империи в Европа, всяка бореща се за някаква своя меркантилна кауза.

Веднага след разпространението на слуховете, че Македония ще бъде изрязана от границите на свободна България, македонските първенци и духовници (с други думи – интелигенцията) се обръщат за помощ към граф Игнатиев и руската дипломация. За това получават специално упълномощение от цялото македонско население по застрашените краища чрез т.нар “петиционна кампания“. Първоначално политиката на протичане на въстанието се придържа изцяло към легалните действия чрез документи, прошения и срещи, вместо чрез революция и въоръжена незаконна борба. Изпраща се делегация и до комисаря Дондуков-Корсаков, която да обърне специално внимание върху нежеланието на българското население от Вардарска Македония да бъде отделено от бъдещата независима държава, но той не желае да лобира открито на този все още твърде ранен етап.

“Проклета и трижпроклета да бъдеш ти, Европо, блудницо вавилонска” и още много подобни викове на недоволство, отвращение и срам се печатат междувременно по местни вестници и се чуват из домовете на македонските българи, “Българинът в Македония трябва да се бори против безброй мъчнотии и винаги да бъде готов за смърт“, написва някой анонимен страдалец във вестник “Марица”…

Така постепенно възкръсва идеята за въоръжената четническа борба – воеводите отново тръгнали из планините и комитите за пореден път се превърнали в най-страшния кошмар на османския поробител. През октомври-ноември сблъсъци между чети от по 80 въстаници срещу 300 души башибозук били честа гледка по дължината на Кресненския пролом.

Ръководителите

Въстанието е подтикнато от образована група хора и видна емиграция,в лицето на Натанаил Охридски, Васил Диамандиев и Димитър Греков. Натанаил пише:

“Като Ви поздравя от името на македонските българи, оставям все Ваш съдружник за освобождението на не усвободените българи в турско.

Един народолюбив македончанин.”

Писмото е адресирано до всенародния любимец Петко войвода. Но по това време воеводата бил зает със защитата на Родопите.

Друг герой обаче обвързал тясно съдбата си с въстанието. Това бил 30-годишният Стоян Карастоилов – Стоян воевода. Не е много широко известна неговата орисия, макар да го нареждаме сред най-жалените деятели на Освобождението. Тъжен край го застига, ала в много народни песни е опят големият свиден герой…

На 5.Х.1878 г. Стоян воевода начело на 400 въстаници провежда нападението над кресненските ханове, което продължава 18 часа и завършва с успех. Именно то бележи началото на Кресненско-Разложкото въстание.

Другите герои на делото са комитите Георги Симеонов – Гаджал войвода от Котел, Георги Зимбилев – Зюмбюл войвода, роден в дн. Гърция, Димитър Попгеоргиев – Македонеца и Братан (Баньо) Маринов – освободителят на Банско – на 8.ХI. (св. Архангел Михаил) четата на Братан се изправя срещу 400 души редовна турска войска плюс 80 човека конница… междувременно четниците заемат и прохода Момина клисура.

Кървавият отговор

Макар и с успешно начало и голяма продължителност, кампанията по освободителните действия в Североизточна Македония приключва кърваво. Горчивата мъка нанасят боевете в с. Баня. Българите там изпращат зов за помощ към банскалии – “търчете, братя“, банскалиите от своя страна пишат за помощ до руските войски. От Неврокоп обаче пристига турска войска и башибозук, предвождани от известния в местността Тефик бей Неврокопски – силата му наброява повече от 1000 души. Момина клусира паднала. След това турците се насочват към Банско и го опожаряват без милост – “тогава изклали много народ и оплениха всичко”. Въстанието в Кресненския район приключва на 11.XI. с изгарянето на 1320 къщи в 12 села.

Убийството на Стоян воевода

Две седмици по-късно, на 25.XI. в хладната тъмнина на пиринската нощ, загиват Стоян воевода, Георги Чолаков и Иван Трендов. Но те не падат от турски куршуми.

За разстрела на воеводата и другарите му е издаден специален, подписан протокол. Причината – “непослушание и презрение”. Всъщност акцията срещу комитите има много по-дълбоки корени. Сред четниците е добре известно чуждото участие в Кресненско-разложката кампания. То не е прието от революционерите, които го смятат за проводник на “чужда политика и цели”. Но борбата за оглавяване на ръководството на въстанието е жестока. Стоян става неудобен на заинтересованите страни – Адам Иванович Калмиков (руснак) и Луис Войткеевич (поляк). Междуличностните войни в главния щаб на въстанието са сред основните причини за неговия провал.

Международната обстановка

Международната обстановка по време и непосредствено след края на въстанието е изключително сложна. Русия и Австро-Унгария са основните участници на политическата сцена, Германия, Франция и Англия заемат второстепенни роли, но отношението им към българския национален въпрос (доколкото го има) е от жизнено значение. Не бива да забравяме обаче, че всяка по-могъща държава се старае да постига личните си политики, особено за сметка на по-малките страни.

На Балканите положението също е критично. Отдавна са узрели гръцките амбиции за независимост, за пръв път се поставя и въпросът за обособяването на нова държава на име Албания. Основни противоречия по въпроса за борбата и съдбата на македонските българи възникнали между Русия и Австро-Унгария – те имали своите големи лични интереси относно разпределението на сферите на влияние в балканската територия. И докато граф Игнатиев твърдо се противопоставял на разделянето на България на части и денационализирането на българите, английският граф Солсбъри подкрепял идеята за създаване на македонска провинция. Междувременно Ото фон Бисмарк, воден от подбуди, засягащи благоденствието на Втория Райх, лавирал между двете империи и казал, че България може да бъде разделена на две между Австро-Унгария и Русия. Официално обаче всички поддържали “принципа на невмешателство”.

Краят на въстанието

От месец декември, след убийството на Стоян войвода, Натанаил Охридски отново поема ръководството на въстанието, с помощта на небезизвестните Стефан Стамболов и Никола Обретенов. Следват боевете в Кършиака, водени от другаря на Стоян, Атанас войвода, които продължават до края на февруари 1879 г., когато Хюсни бей Петрички, заедно с 800 души, срива и последния бастион на българската съпротива.

Последици

След провала на въстанието за българското население в македонската област настъпват тежки дни на масови гонения, убийства и ужаси. Оставено на произвола на съдбата, далеч от политици, посланици и конгреси, то става жертва дори на албански разбойнически групи. Преследвани от османския башибозук, нарочвани за комити и престъпници, съдени без съд и присъда, много българи намират смъртта си в страшни мъчения. Същевременно в района разгръща дейността си и безмилостната гръцка асимилаторска политика.

А как представя Османската империя всичко това пред света? Чрез манипулации, клевети и хиперболизации на реалните цифри. Тя обявила, че във въстанието участвали 20 000 души, наклеветила Русия, за да я дискредитира пред Австро-Унгария и останалата част от Европа (а Кресненско-Разложкото въстание е продукт само и единствено на българската революционна дейност) и най-вече – очернила българските борци за независимост, представяйки ги като насилници на невинното турско население в района на борбите.

Няколко месеца по-късно

На 16.IV.1879 заседава Първото Велико Народно събрание и освободената българска земя посреща своя първи княз – приц Александър Батемберг. На 17.VII е съставено първото правителство начело с първия министър-председател Тодор Бурмов. От този момент нататък започва половинвековната борба в името на възраждането, обединението и независимостта на българския народ.

за повече информация, книгата “Кресненско-Разложкото въстание” може да прочетете тук “Беломорският бисер” – борбата за Солун (26.X. – 29.Х.1912)

Солун – своеобразен център на търговията и просвещението на Балканите от XVIII-XIX в.

Град с изключително важно географско положение – пристанище, пълно с хора от различни народности – евреи, българи, гърци, турци, албанци… проспериращ търговски град с българско население към 1910 г. около 10 000 души. През 1912 г. най-многобройно е еврейското население. Същите тези евреи развявали българския трибагреник и пеели български песни. Силната им подкрепа допринесла за умножаването на омразата на братята гърци, които, окупирайки Солун, налагат невиждан терор и геноцид над не-гръцкото население там (трудно е да се каже кои са по-големи зверове в това отношение – гърците или сърбите). За всички по онова време българският характер на града Солун е безспорен, признават го и гърци, и турци. Бялата кула гледала одобрително отгоре, преди някой злобно да забучи гръцкото знаме на върха й.

7-ма рилска дивизия е една от нашите най-геройски военни части, неведнъж защитавала достойнството и правата на нашата Родина в кървавите времена, когато тези ценности се крепяли само на върховете на щиковете на нашите храбри измръзнали войници. Ние си спомняме какво направи тя при Калиманци. Начело с генерал Георги Тодоров, тази дивизия освобождава Благоевград на 5.Х.1912 , а след това последователно Щип, Кочани, Кукуш… навсякъде освободителите са посрещнати с целувки, песни, танци и хора – точно както няколко седмици по-рано били изпратени на война… дивизията успява за две седмици да си пробие път чак до Бяло Море.

По това време в Солун командва турският наместник Хасан Тахсин паша – доста неизвестен и особено продажен.

Ситуацията е следната – както е ясно, българската дипломация и политически елит прави ужасяваща грешка – не урежда още преди началото на военните действия бъдещите териториални придобивки и това коя съюзничка коя територия ще присъедини под националния си флаг. Ние си казваме – “е, хайде, после ще му мислим“, което е безумство и до ден-днешен историята не може да проумее това върховно недоглеждане. Е, сетили се по някое време нашите, ала твърде късно…

Претенциите на Гърция към Солун са твърди като гранит – Μεγάλη Ιδέα е пуснала корени навсякъде и поглъща всичко и всички, винаги с насилствена асимилация, бой и множество заточения.

А десетте хиляди българи в града си имали три училища, сред които и всеизвестната Солунска българска мъжка гимназия, където образованието си получавало множеството македонски българчета. Създадена 1880 г. и закрита – о, чудо? – 1913 г., тази гимназия е свещен център на освободителните борби на Македония, там са учили Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров…

Тахсин паша не се интересувал много-много от гимназията, нито от 60-те хиляди евреи, размахващи български флагчета. Не му била много мила и родината, понеже предал поста си на гърците за 25 000 000 франка (60 000 златни турски лири) – значителен подкуп, гръцкият принц Константинос бил щедър човек, когато идело реч за подлости, особено насочени срещу българите. Пашата все пак вярвал, че може да отблъсне с военна сила българите и се опитал да стори това край Айватово (Айвати, дн. Лити), откъдето пък е един от основателите на ВМОРО – Антон Димитров. Турските сили са разбити (32 000 българи щурмуват 35 000 турски гарнизон) и така 7-а рилска дивизия навлиза в Солун на 27.Х.1912 г. На следващия ден градът посреща гръцкия принц Константинос, а на 29 – нашия княз Борис Търновски.

Дотолкова били жадни гърците за Солун, че били готови да ни отстъпят Кавала и тютюневите му поля с готовност, само и само да ни замажат очите. Уви, всички войни се водят на принципа на важното и не-чак-толкова важното.

От 72 000 рилци по пътя към заветния Солун загиват 44 000, но техният победен марш продължава напред към Булаир и Шаркьой, начело с любимия генерал.

Генерал Георги Тодоров е от великото поколение български войници, участвали в петте войни за национално обединение – на 19 години се записва доброволец в Руско-Турската война – и възпитаник на прословутото Военно училище в София. Негов брат е Александър Теодоров-Балан, на когото, между другото, дължим чисто българските хубави думи възглед, предимство, усет и още много други.

И Димитър Талев в своята прословута тетралогия описва Солун по невероятен начин, макар и в тъжен сюжет. Човек остава с впечатлението, че градът е нещо като съвременния Ню Йорк – многонационален, развит, вечно буден.

Такъв е българският Солун, но след края на Междусъюзническата война всичко се променя. Солунските българи биват прогонени, преследвани, малтретирани, без право на език, училище, религия и имот.

И както всичко в двете Балкански войни, така и битката за Солун е рожба на плетеница от интереси, а българската страна отново е сама срещу сърби и гърци. За съжаление, “победени, без да бъдем бити“, за пореден път. И въпреки закъснелите придиряния на министъра Гешов и лошата дипломация, българският войник разчистил пътя до Солун и влязъл победоносно в града, както винаги под звуците на националния марш “Шуми Марица”. Поклон пред героизма, любовта към Отечеството и вярата в победата!

Всичко за битката за Солун, прочетете в книгата ”България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913“, на историка Георги Марков.

Кой е генерал Васил Делов и защо не успя да стане почетен гражданин на българскя град Кърджали

Тази година честваме един век от Балканските войни. За щастие тази годишнина видя много бял свят чрез телевизиите и новините, което е прекрасно и всички ние трябва да похвалим българската медия за този хубав проблясък на национализъм и почит.

Никога няма да се уморя да повтарям, че нашата България е дала живот на велики хора. И сега продължава да го прави. Това, че в общественото пространство рядко чуваме за големите ни постижения, за добрите ни лекари, за успешните учени, не означава, че те не съществуват. Броят на младежите, които не четат книжки може да е голям, но силата, както знаем, далеч не е в броя…

Това българската войска е доказвала нееднократно и не смятам, че е необходимо отново да изброявам големите ни победи, извоювани почти само и единствено върху възвишения идеал да бъдеш българин – самоопределянето на българския войник и начина, по който той поставя живота си върху жертвения олтар на освободена България…

Ние дължим много на българския войник и трябва сме наясно, че днес стъпваме върху неговите кости и живеем неговата мечта. Мечтата за независима целокупна България, мечта на хиляди герои, сред които и генерал Васил Петров Делов, роден в Котел, Османската империя, загинал в Пловдив, България.

Войник, участвал в Сръбско-българската война, във великата обсада на Одрин, в кървавата битка за Кресненския пролом (Междусъйзническата война) и в освобождението на град Кърджали. Човек, служил 30 години на България във военна униформа, участвал в колко войни – отново е излишно да изброявам.

21.Х. е празникът на град Кърджали. Празник на завръщането към българската земя, въжделение, родено няколко века по-рано, мачкано и тъпкано десетки години, сбъднато от хора, живели и загинали в името на Родината. А колко от тези хора са имали семейства, деца, родители, съпрузи, любовници, приятели – не са били с нищо по-различни от нас. Обикновени, а всъщност – почти божествени…

Хасковският отряд с вик “на нож” – сценарий, толкова типично привичен за нашите герои…

А днес, какво?

Днес ние пак ставаме прави на химна, веем знамена и благоговеем пред всеки паметник, посветен на българския храбрец, пред който попаднем. Една част от нас. А другата?

Другата не я интересува, другата предпочита да замине да мие чинии и да бере ягоди в Англия, вместо да остане тук и да се бори за хубавия живот на своите деца, приятели, съмишленици, живот, който й се полага по право. Днес шепата пръст българска земя за нея означава само прах и боклук, а някога тая пръст нашите родители са напоявали със сълзите и обагряли с кръвта си.

Какво се случи през тези години, кога онези глупави безродни хора забравиха кои са и откъде идват, кога се научиха да мислят само накъде да отидат, колко да заграбят и как да опропастят малкото парче земя, в името на което Васил Левски увисна на бесилото?

Кърджали – откъдето и да го погледнеш, все си е български. Единственото безумие е, че по пътя за Хасково когато попиташ къде се намираш, няма кой да ти отговори, понеже хората там знаят само турски. Но аз няма да обсъждам съвременната политика…

Въпросът за почетното гражданство на генерал Васил Делов завърши без успех и с поредния скандал, в който обаче участват само тясно заинтересованите страни. Едва ли на мияча на чинии в Англия му пука много-много за него…

За лицемерието на политиците също няма да говоря. Но разни комунисти да ми нервничат, че потъпкването на историята е безобразие – това е смешно, на такъв долен фалш отдавна не бяхме ставали свидетели. Но – Боже – и това сега е без значение…

От значение е само, че въпреки борбата на нашите национални герои, страната ни се разпада и то отвътре и ние трябва да се погрижим това да престане да бъде така.

В името на един отдавна загинал идеал? Може би.

Но докато има хора, които стават прави на химна, които се просълзяват, докато четат “Обесването на Васил Левски”, хора, които в неделя ходят да чистят паметници и които знаят дори малко от историята на българската армия… докато тези хора подкрепят и пропагандират каузата на голямото ни историческо минало, надеждата не е изгубена и въпреки че генерал Делов не успя да стане почетен гражданин на Кърджали заради срамните политически интереси и болезнената гражданска незаинтересованост, героите като него ще продължават да бъдат нашия най-светъл пример за подражание, а тяхната саможертва и героизъм – нашия най-силен стимул и гордост да бъдем достойни хора и без колебание на висок глас винаги и навсякъде да се наричаме българи.

Така че кой всъщност е генерал Делов? Един обикновен човек, за когото думите “род” и “Родина” са означавали много повече от някаква принадлежност. Един прост войник и командир, залягал в окопите, марширувал под дъжда, падал в калта. Един безстрашен български мъж, завинаги останал в народната памет като герой, одвободител и обединител.

Поклон пред паметта на големия българин, който днес не успя да стане почетен гражданин на българския град Кърджали, но много преди това записа името си със светли победни букви в пръстта на българската земя, обля българското знаме с кръвта си и се превърна в красиво и романтично вдъхновение за идните поколения на любимия си българския народ.

Той освободи Родопите, сега е наш ред ние сами да освободим себе си.

“С враг врагувам – мера според мера, с благ благувам – вера зарад вера”

“А палмък ми пали главата,

мъка ми мъчи душата,

дружино”

“Кървава зора вестява страшни боеве за мъст”, Булаир (8.II.1913)

37 400 турци.

10 000 българи.

Това са приблизителните числености на двете армии, сражавали се в боя при Булаир – кървав, мъчителен, невиждан по своя устремен героизъм…

В хода на Галиполската операция с цел най-бързо пристигане в Одрин, турските бойни сили, идващи от една страна Булаир и от друга от Шаркьой, планират да се съединят. И двете турски армии са разбити.

Времето е влажно, студено и тежка сълзлива мъгла обгръща бойното поле. Изведнъж тя се разцепва от свирепия български боен вик “На нож!”, чуван от турските войници като “По пет на нож!”.

Отстъплението им по 130-километровата отбранителна линия е невъобразимо.

“Това бе една небивала касапница на хора, която никой ум не може побра”.

Единственото, което остава смачкано в ръцете на българските войници, е поредното пленено знаме с турския полумесец.

“Настървеността на боя, приличащ по-скоро на „кланица”, остави страшен белег на бойното поле. Върху пространството между българската позиция и Булаирската се изброиха около 6000 вражески трупа. Българските загуби бяха значително по-малки:114 убити и 416 ранени. Командуващият 4-а армия се чудеше кого да представи за награждаване: “Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст” (България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Г.Марков)

В чест на голямата булаирска победа са написани два военни марша – на 22-ри Тракийски (Самоковски) полк – пленителите на турското знаме – и на 13-и пехотен (Рилски) полк.

Командир на българската армия е генерал-майор Георги Тодоров, участвал в Руско-Турската освободителна война, в Сръбско-българската война, а по-късно в Междусъюзническата война и в Първата световна война. Един човек, преживял и участвал в петте войни за обединение на родината, с пет вида ордени за храброст, човек от поколението на великите български героични мъже, каквито България е раждала в последния си свиреп и страшен вопъл за освобождение и обединение, един от хората, за които и до днес пеем

“На рилеца герой,

титан калимански,

герой от Булаир,

с гърди от желязо

и воля от гранит“

Паметта за Булаир се пази в читалището-паметник в Самоков. И не само там, а и навсякъде, където българската армия някога е марширувала победоносно, с боен вик “Да живее България!”

“Бурно мятат се вълните

на Егея, Мрамора,

и повтарят на борците

гръмогласното “Ура!”

Поклон пред паметта на българския храбрец от Булаир! Сто години по-късно страшният за турците вик “На нож” все още кънти по планините и полетата на разединената, но все още жива и – по божията милост и геройския завет на нашите предци – единна и целокупна България.

Пробивът при Добро поле (15.IX.1915)

Две години след приключването на Балканския конфликт, две години, в които България едва диша скръбно разкъсана, разграбена и смачкана, години, в които българският народ в освободените земи не може да живее от срам и жал, заради онези, които остават да се борят за независимостта си срещу сръбския и гръцкия терор, две години след Първата национална катастрофа, в която за пръв път връзката с Беломорска Тракия, Македония и Добруджа е скъсана, България отново е във война.

Това е Първата световна война. Но за нас това е една реваншистка война, война, в която искаме да си отмъстим на предателите, лъжците и братята, които ни забиха нож в гърба в Междусъюзническата война. Страната ни е въвлечена в конфликт, защото в него вижда възможност да възвърне справедливостта, според която цялото българско население има правото да живее на една земя, да говори един език, да марширува под едно знаме.

Смятам, че това поведение е правилно. Защо? Защото, когато някой ти отнеме нещо, което обичаш, което имаш за светиня, когато ти отнемат свободата да бъдеш какъвто искаш, ти трябва да се бориш за нея до сетния си дъх… или до абдикацията на Фердинанд и до това пръв да излезеш от войната, в която си влязъл единствено, за да защитиш честта си.

Интересно е, че разтърсвана от вътрешните си болки, от едничката цел разпръснатите парчета българска земя отново да станат едно цяло, държавата се хвърля от една война в друга и сякаш останалият свят спира да съществува. Българските политици от Следосвобожденска България сякаш въобще не познават светските си колеги, какво му пука на Венизелос, че Македония е българска или че Кавала ние не си го даваме, какво му дреме на руския цар Александър III за Батенберг като и без това го е мразел от завист, и злоба, и яд. Румъния заграбва, Сърбия заграбва, Дизраели е против Санстефанска България, Бисмарк си гледа интереса, Чърчил ни праща да садим картофи… но въпреки това ние смело хвърляме батареи в окопите, пръскаме чети по планините и границите, атакуваме по въздуха и пращаме напред славната Бронирана бригада… в пет войни българският войник напоява с кръвта си българската пръст, пръстта, която сега стои в малки урни във НВИМ от местности и битки, в които сме пленявали чуждите бойни знамена…

Пробивът при Добро поле се случва на 15.IX.1915 г. Това е една тъжна кампания, в която нищо не е, каквото го познаваме – ние не успяваме да удържим позициите си. Съглашенските войски настъпват – трудно, но подготовката на българските войници е много слаба.

Въоръжението, тактическият план – всичко е под абсолютна критика. Има сняг, но няма одеяла. Няма резервни части и подкрепления, фронтът е около 40 километра дълъг. И друго – германските съюзни части поемат българското командване – нещо невиждано, чужди хора да командват българския войник! Че какво разбират те от България?!

Южният фронт е разкъсан, войската е крайно деморализирана и за нас Първата световна война приключва без излаз на Бяло море и на прага на гражданска война, черен срам, в който българи убиват българи край Владая (но Войнишкото въстание е друга сложна и грозна тема)…

Провалът при Добро поле се случва точно тогава, когато се случва и един от най-героичните и велики подвизи на българската войска – Дойран, славния Дойран, великия Дойран, Дойран, който винаги ще пази спомена за генерал Владимир Вазов, за погрома върху Великите сили и за честта на българската армия. И, знаете ли, това е едно горчиво и същевременно очарователно съвпадение, което ни учи на нещо много просто – че хубавото и лошото вървят ръка за ръка и това дали ще бъдем победители и победени зависи само и единствено от нас самите.

И въпреки че Добро поле е тъжен помен в българската история, смятам, че е важно да знаем за него, да го възприемем и осъзнаем, да преглътнем горчилката и приемайки мъката и унижението, да станем по-силни и още по-борбени, да не повторим никога същите грешки и да носим спомена за него най-отпред в сърцата си, за да ни напомня, че “колкото скъпа и да е, победата всякога е по-евтина от поражението.”

Помнете и доброто, и лошото, уважавайте, милейте и страдайте за победените, за да оцените огромната стойност на победата и във всеки един миг от живота си да се стремите само и единствено към нея!

“…сърбите подновяваха своя ожесточен пристъп и всеки път трябваше да се отдръпват като разбита вълна под устрема на нашите разредени части”, битката при Калиманци (4-11.VII.1913)

Калиманци e едно малко тихо селце, което днес се намира в границите на Република Македония. Тишината, лекият полъх на вятъра и полягането на тревите из полята под нежната му тежест обаче разказват славна история за българската военна храброст и за великата битка, водена от Четвърта българска армия…

Годината е 1913, войната – Междусъюзническата или т.нар. Втора Балканска война. Но сега някогашните съюзници са врагове като в противодействието и озлоблението си са много по-силни, отколкото в приятелството си.

След множеството български победи от Първата Балканска война, в която на всичкото отгоре отвоюваме от Османската империя територии и за Сърбия и Гърция, нашите любими съседи решават да ни “накажат”, задето им правим услуги – няма ненаказано добро, особено на Балканите. На 1.V. съюзниците сключват тайна военна конвенция зад гърба на България, без да знаят, че два месеца по-късно Калиманци ще бъде наречен “малката Шипка”.

Черногорците нападат, сърбите нападат, биват отблъснати, гърците нападат, пробиват, но и те са спрени…

Българската войска е крайно изтощена. Хвърлила всички усилия, мечти и вяра в Първата Балканска война, движена от идеала за обединената родина, след атаката на доскорошните съюзници настроението пада, задават се въпроси без отговор като например защо въобще Фердинанд и дипломатите не се наемат да разрешат конфликтите за разпределянето на освободените територии по мирен път… но можеш ли да се разбереш почтено с непочтени опоненти?

Битката при Калиманци е битка на кървави настъпления и фронтални атаки, безумни контраатаки и бой не на един или два, а на три фронта. Съюзници – разбойници – българите падат, стават, падат отново, стават отново, връщат се, не се предават, Македоно-Одринското опълчение понася много тежки загуби, но атакува отново, множество нощни вражески нападения и отново пословичните атаки “на нож”… в крайна сметка българската армия успява да изкорени и пресече опита на трите противникови армии да се съединят, какъвто е бил първоначалният им план.

Баня Чука, Гърляни, кота 1300, Трабатовище и началото на битката за Кресненския пролом и ужасяващата опасност българите там да бъдат изтезавани от погърчване и гръцки националистически зверства…

Изтощението, епидемията от холера, недохранването и безумието на цялата ситуация оставят българите без повече сили за борба. Но ако им беше казано да продължават, щяха да продължат… над бойното поле звучи “Шуми Марица”, под звуците на химна, кървавия марш, българският войник се отбранява, атакува, убива и пада убит…

Сред българския народ по онова време успехът от битката при Калиманица остава почти нечут. Всички са изморени от безкрайните войни, от страха, от отнетото им право на спокоен живот. И докато войниците печелят малки битки на бойното поле, политиците губят цели войни по “мирни” срещи и конференции. Българите са отвратени от злополучните събития, от отношението на Европа към техните най-големи герои, от грозната злоба и отказ да се признае правдата и справедливостта…

“Имало е народи в трагично положение, за които се казва, че са се били с гърба на стената. Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше отвсякъде обкръжен.”

Но въпреки това българският войник успя да победи и ние трябва добре да понмим това, мечтаейки да бъдем храбри, достойни и силни като него.

Краят – битката при село Ключ (29.VII.1014)

В нашата история, за добро или зло, всичко е грандиозно: победите ни, успехите ни, откритията ни… и загубите, и предателствата ни. Това е благословията и проклятието на великите хора – те успяват величествено и величествено се провалят. Вероятно такава е справедливостта в света и ние трябва да сме наясно, че никой не е всемогъщ и никой не е безгрешен…

Задаваме си невярващо въпроса: “Но как е възможно?” и се чудим до полудяване “Честно ли е?”. Славата за едни означава унижение за други, защото славата се печели за сметка на чуждото разбито достойнство. А през годините България е събрала много слава и много разбито достойнство за раздаване…

Поради това, защото смятам, че е важно да знаем нещата такива, каквито са, и защото трябва да се научим да приемаме и най-лошото лице в лице, е редно както възпяваме победите си, така да оплакваме и загубите си и най-вече – да се учим от тях, защото само който е губил срамно, оценява голямото достойнство на честната победа… когато човек е наясно със слабостите си, той ги поправя, развива се като личност и става по-силен.

Така че битката при село Ключ в смисъла си на част от скръбната върволица събития в нашата история, е една от историите с тъжен край, които всеки един от нас трябва да познава.

Защото за нас, българите, тази битка поставя края на Първото българско царство и отбелязва началото на падането ни под Византийско робство (макар и това официално да се случва четири години по-късно). За византийците от друга страна “Българоубиец” звучи гордо…

Интересно – човекът, белязал края на Първото Българско царство, онзи, който води след себе си колапса на държавата, царят, чийто разгром ражда прозвището “Българоубиец”, е един от най-обичаните български владетели (и после ми говорете, че не сме достоен народ, че не страдаме от романтична и вечна привързаност и че не оценяваме правилно своите велики личности, независимо от тегобите, които обгръщат жизнения им път и съдбата им. Българинът е пословичен с това, че приема отговорността и не бяга от нея).

Цар Самуил наследява една не съвсем велика България. След цар Симеон (“цар на българи и ромеи”) неговите наследници не смогват нито да запазят, нито да продължат делото му и никой не успява да го надмине или поне да бъде прославен наравно с него (честно казано, не ми се разказва за срамния Борис II, така че ще го пропусна). Самуил (когото македонците искат да ни заграбят, горките) става пълновластен господар на България и започва да освобождава българските земи, намиращи се под византийско влияние.

Следва погром след погром, кой на българи, кой на ромеи…

На 29.VII.1014 г. в планината Беласица, до петричкото село Ключ, България губи окончателно вековната си война с Византийската империя. Василий II пленява 15 000 българи. Ослепява ги всичките, като на всеки сто оставя един полусляп, който да ги води към дома. При вида на пленниците цар Самуил припада от ужас, скръб и безумие и два дни по-късно умира от сърдечен удар. Величествено… царствено… и трагично…

Но защо не сме победили в тази голяма битка?

Причините, както винаги, не са една и две. На първо място това е демографският проблем. По време на войните, провеждани от цар Симеон, голяма част от боеспособното население на страната е загинало или избягало (не можейки да издържа на непрестанните многогодишни войни, населението наистина е било изтормозено). В идните години при управлението на цар Петър, страната е разтърсена от междуособни граждански войни, бунтове и недоволства на различни племена и общности. Въпросът за властта също е решаващ, тъй като пряко влияе върху вътрешната стабилност на страната – историята с пленничеството на Борис II, налагането му от Византийската империя като владетел на България в борбата за това кой да седне на българския престол, освен това стопански и икономически държавата също е била съсипана поради липса на последователна и централизирана политика. Това не е чудно, тъй като от историята се знае, че България е в разцвет, когато Византия е в упадък, и обратното…

Някои казват “късмет, че сме били завладени от Византия, а не от някое от настъпващите по онова време варварски племена”, тъй като държавността на България, културата и църквата Византия толерира. И все пак… това е началото на фаталната поредица от смърти, възраждания и прераждания на България, от която и до ден-днешен съвременният българин не може да се отърси – не можем да се оправим от случилото се преди хиляда години. Макар че…

…ако отново не се беше намесило предателството, за което споменах мимоходом веднъж – ако Иван Владислав не бе убил братовчед си Гаврил-Радомир, сина на Самуил – тогава нещата може би щяха да бъдат малко по-различни…

За Гаврил-Радомир се казват само хубави неща – не отстъпвал на баща си, бил храбър и добър – така че можем да се чудим и да си казваме типично по нашенски: “Друго щеше да е“, въпреки че това убийство всъщност произтича от факта, че Самуил убива бащата на Иван Владислав – брат си Арон. Само че трябва да кажем, че това се случва, защото и самият Арон извършва предателство – поредното доказателство, че за добро или зло, кръвта вода не става…

Последната голяма битка на Първото българско царство завършва със загуба, при това много драматична и тъжна – образът на 15-те хиляди ослепени българи, символизиращи разгрома на българската държава – понеже ние, българите, отдаваме голямо значение на символите, което по-често ни окрилява, но и понякога ни тежи – този образ е трагичен, но ние трябва да го познаваме добре. Не за друго – просто за да сме наясно, че въпреки всички подлости, загуби и наказания, докато знаем как да се борим и да отстояваме себе си (нещо, което българинът за две хиляди години множество пъти е доказал, че знае), няма да загинем, няма да изчезнем и няма да бъдем нито забравени, нито унищожени и най-вече – от горчивия извор да се научим да бъдем победители, понеже сами на гърба си сме изпитали, че да си победен, подчинен и унизен, боли повече от всичко друго…

 

“Този народ чака да се бие, както се чака голям празник”, 100 години от Балканската Война (26.IX.1912 – 17.V.1913)

През 2012 г. се навършват сто години от Балканската Война от 1912 г. Сто години по-късно ние живеем в съвсем различно време на интернет, демокрация, всемирна любов и разбирателство.

http://www.100godini-balkanskivoini.bg/

Някога обаче е било различно. През онова конкретно някога преди сто години е имало все още, макар и почти смазана, Османска империя. Имало е болезнени спомени от неуспешното Илинденско-Преображенско въстание (1903 г.), имало е и Берлински договор (1878 г.).

В началото си тази военна кампания изглеждала като че ли прекалено хубава, за да е истина. И България, пак тази изстрадала, но вечно неумираща България, мобилизирала най-много военни, цели армии, всичката си кръв… В съюза влизали и Събрия, Гърция, Черна Гора. Гърците – вечните врагове, а ето, че опираме до тях… Сърбите? Те по-късно ще ни изтръгнат почти всичко македонско и ще родят нещото, наричано днес Република Македония. Но преди това ни обявяват Междусъюзническата война.

България – страна без нито една военна загуба, България – имала толкова много, но все с лош късмет. Имала и един Фердинанд, колкото хитър, толкова и сляп, но въпреки това по царски целеустремен. А Фердинанд имал генерал Михаил Савов, който изготвил плана за одринската атака и благодарение на когото България успяла да превземе и Одрин – може би една от най-славните ни победи изобщо (Одрин е бил наш, но само за няколко месеца) – и да стигне до самото сърце на Осамнската империя.

Но там вече и без предупреждение, с подкупи и измами, били гърците. Те окупирали Солун и позволили само на Седма рилска дивизия да се поразходи из древния град, но с уговорката да не се докосва до нищо.

И накрая – отново нищо – арбитри, Велики сили, пълен провал. Османската империя е разкъсана и разбита точно от когото трябва да бъде, по силата на морала и на съдбата, или каквото там ни ръководи. Но нещо не е наред. Не е наред това, че ние отново се превръщаме във фактор и ставаме опасно силни. Нещо, което нито Сърбия, нито Гърция биха допуснали да се случи. Балканска му работа! Ние отново сме на върха… и отново падаме. И пак ни плюят, бият и отричат.

А какво казва Шукри паша, когато предава Одрин на българите? Нещо такова: “Чест е за мен да бъда победен и да се предам на такива герои“.

Какво казваме ние днес за Балканската война? “За малко…”

Въпреки това трябва да се гордеем с това събитие. Както и да приключва то и до каквито и последици да води (Междусъюзническата война), България написва още няколко страници славна история на смелост, сила и дух.

И най-важното – трябва да се възхитим на всички онези герои, участвали в тази голяма и важна война, война, в която този път българите се бият само и единствено за България, на всички самомобилизирали се младежи и мъже, независимо от възраст и положение и семейство, на всички опълчения, организирани по волята на обикновените хора, на всички, самоволно захвърлили най-ценното си – живота – по бойните полета на Битоля, Кърджали, Прилеп, Лемнос, Люлебургаз, Булаир, Варна, Енидже Вардар, Шаркьой, Одрин и на още безброй места…

Героите от Балканската Война са нашите може би най-големи герои, защото от тях ни е останало съзнанието, че дори целият свят да е срещу нас, ако се борим за най-святата кауза – свободата и справедливостта – победителите пак ще бъдем ние. И това скромно съзнание и тази невиждана гордост, за ужас на всички завистливи недобpожелатели, някакъв си измислен Букурещки мир (1913) никога не ще успее да заличи…

Поклон пред паметта на славно загиналите за святото българско обединително дело граждани, войници, съпрузи и деца.

Благославяйте ги като мъченици и ги помнете като герои!