Tags

Related Posts

Share This

Архивът Гибсън и неговото завръщане

Иво Хаджимишев отново изненада България с изключителна инициатива и работа – фотографии, снимани по време на Балканската война…, може би от Богдан Филов

Новини

 

Снимка: Архив Гибсън

Фотоизложбата „Архивът Гибсън 1912-1913. Завръщане в България 2009“ бе открита снощи в София.
Историята на това събитие е прелюбопитна.
Преди няколко години известният български фотограф Иво Хаджимишев гостува в САЩ на семейство Гибсън. Семейството съхранява стари стъклени негативи на паметници на културата, снимани из българските земи по време на Балканската война. Колекцията била обявена за продажба и Хаджимишев съзрял реалната възможност уникалните кадри да попаднат в ръцете на колекционери извън България.
Ето, че сега, благодарение на подкрепата на семейство Гибсън, ценният фотоархив е запазен и съхранен в България.
Тъй като много рядко се срещат стъклени негативи с конкретни надписи, идентификацията на хората, местата и паметниците на снимките се оказала трудна задача.
Разказът на Иво Хаджимишев:
„Историята на тази изложба звучи като приказка. Преди няколко години по време на кратка специализация за организиране и съхранение на фотографски колекции в най-големите музеи на САЩ бях поканен на вечеря от семейство Гибсън. Познавах Нели отдавна – сега бях представен на съпруга й Роберт. Той скромно каза, че се занимава с финанси, с което напълно ме обезоръжи, защото за добро или лошо съм много далеч от тази примамлива и опасна област.
Малко преди да бях отегчил домакините си напълно с безкрайните си истории, споменах името на сър Стивън Рънсиман – стар приятел на три поколения от семейството ми, чиято книга „Историята на първата българска империя“, публикувана през 1930 г., бяхме успели да издадем в България едва през 1993-та…
Тук Роберт Гибсън се оживи и разказа приключенията, през които е минал негов приятел – един от известните антиквари на Ню Йорк, докато се добере до книгата A History of the First Bulgarian Empire от Steven Runciman, първо издание от 1930 г.
Роберт искал да подари на съпругата си именно тази книга, свързана с историята на нейната родина, за рождения й ден. И го направил!
Като че ли това беше ключът към всичко, което последва! Още на тази вечеря семейство Гибсън ми предложи да финансират в разумни граници проект, свързан с моите познания, посредством Американска фондация за България.
Спомних си, че непосредствено преди отпътуването ми за Америка уважаван български колега ми беше говорил за масив от стари стъклени негативи на паметници на културата, снимани по време на Балканската война, който се продава и има реална възможност да попадне в ръцете на колекционери извън България.
Без да знам дали тези негативи са още в България, предложих на семейство Гибсън да насочим вниманието си именно към тях.
Във фантазиите си стигнахме до идеята, ако имаме щастие негативите да бъдат купени, да направим изложба и евентуално книга от най-интересните изображения.
Още там – в Ню Йорк , предложих, след като изпълним идеята си, този масив от визуална информация да бъде подарен от семейството на Главно управление на архивите, за да бъде сигурно, че оригиналите няма да бъдат повече застрашавани от изнасяне в чужбина.
Решихме архивът да бъде поставен на дигитален носител, за да може лесно да бъде използван от Археологическия музей при БАН, Етнографския институт с музей при БАН, Националния исторически музей, Военноисторическия музей, както и от други институции във или извън страната, които биха проявили научен интерес към тази тема.
Бях силно развълнуван от спонтанното решение на Нели и Роберт да съхранят за България тези частици визуална памет за историята.
Но не само това. В дарителското намерение имаше още нещо – архивът да бъде достъпен, а не укриван, и главно върнат на България.
Това, което не споделих с тях тогава, но вече бях решил още в първия момент, когато заговорихме на тази тема, беше „работното“ име на този проект – ако изобщо имаме шанс да го осъществим:
„Архивът Гибсън“.
Малко след завръщането ми в България държах в ръцете си 17-те кутии със стъклени негативи, датирани 1912-1913 г. Започнах да сканирам изображенията в малки формати, за да може да се работи с тях бързо и лесно.
Всяка кутия беше лаконично надписана вероятно от човека, който ги е проявявал или архивирал, както следва: Одрин, Лозенград, Баба-ески, Виза 541-555, Филипи – Силиврия – Македония 1913 (разни), Солун – Кукуш, Солун – Дедеагач – Ениджевардар, Кавала – Бунархисар, Скеч – Енидже – Булустра, Серес – Бурукале, Женско – Дойран – Струмица – Водоче, Скулптури Солун, Надписи, Надписи, Солун, Разни.
Много рядко се срещат стъклени негативи с конкретен надпис. Това направи трудна задачата ми за идентификацията.
Повечето учени не бяха в състояние да разпознаят категорично паметниците, които не са емблематични.
Спасението дойде буквално дни преди подреждането на изложбата.
По съвет потърсих книгата на Богдан Филов „Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912-1916“, съставена от Петър Петров.
По изумителен начин започнаха да се сглобяват описанията от първата част на „Дневник на пътуването в Македония и Одринско“ – 22.Х.- 23 ХI. 1912 г. и 16 ХII.-26 IV. 1913 г. на д-р Богдан Филов, и фотографиите. Най-сетне се откри ключ към тях!
Консултацията в Археологическия музей показа, че за експедициите на д-р Филов има албум от последната фаза от 1916 г., а за негативите е отбелязано, че са счупени.
В командировъчните заповеди, издавани от министъра на просвещението по онова време Иван Пеев, никъде не е упоменато име и длъжност на фотограф на експедициите. Но при много от описанията в дневника си Богдан Филов казва: „снимах“ или „снимахме“.
Това ме навежда на мисълта, че пред нас стоят фотографии, които вероятно в голямата си част са направени от самия него. Или – за да бъда честен – много бих желал това мое предположение да е вярно… Във всички случаи формулировката „Д-р Богдан Филов – фотографии и описания от научната му мисия през 1912-1913 година“ е максимално близо до истината и изложбата се опитва да докаже това.
Ето текстове от записките на д-р Филов:
„19 април 1913. Петък – Бунар Хисар. „…По обяд тръгнахме с бричка към Бунар Хисар, дето стигнахме към 4 часа. Понеже днес е празник, имаше много хубаво българско хоро, с много носии, от които направих няколко снимки…
17 март 1913. Събота – Струмица… Църквата при Водоче е много интересна продълговата постройка с купол, три кораба и преддверие. Дълга е всичко около 30, широка около 10 м. Куполът стоял допреди 50-60 години. Сега църквата е много развалена, всичките сводове (била е цялата засводена) са разрушени и стените са потънали доста дълбоко в земята… Доскоро църквата била много по-добре запазена…Твърде интересни и хубави са фреските, чиито надписи навсякъде са старателно изчукани…“
Иво Хаджимишев отправя молба към зрителите на изложбата, ако разпознаят личности, които са на фотографиите, неназован паметник или населено място, да ги назоват. „Ще бъде прекрасно, ако разпознаете някой от нашенците от тези фотографии – моля назовете ги! Ако откриете грешка в названията или обозначението на даден паметник, моля да ме поправите“, каза той на откриването
Изложбата е уредена в Етнографския институт с музей при БАН на пл. „Княз Александър I“, №1 (бившия дворец) с подкрепата на Националната художествена галерия и Американската фондация за България.