Tags

Related Posts

Share This

България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.

Г. Марков

Посвещавам на дядо,
загинал на безименна височина
край гр. Бунархисар, и на всички
негови бойни другари по орис —
един скромен книжовен паметник
над изравнените братски гробове

ПРЕДГОВОР

Необходимо средство за отместване на тежкия камък, затварящ пещерата на робството, е мечът на правото дело, натиснат върху опорната точка на политиката. Българската държава възкръсна из пепелищата на Априлското въстание през 1876 г. и в пламъците на Руско-турската война през 1877— 1878 г., очертала санстефанските предели на освободения народ, но възторгът бе сподавен от скорошна покруса. Ръководени от империалистическите си интереси, западните велики сили стъпкаха безжалостно националните въжделения на българите, разпокъсвайки ги, по силата на Берлинския договор на пет части: васалното княжество България, автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия — върнати под властта на султана, Северна Добруджа предадена на Румъния, а Българското Поморавие — завзето от Сърбия. Колкото и да бе жесток ударът, понесен в началото на пътя, в българския народ продължи да живее мечтата за цялостно освобождение и обединение. Тази мечта политиците нарекоха „санстефански идеал за целокупна България” или стремеж на всички българи да се съберат „под общ държавен покрив”, докато обикновените хора си пожелаваха „да няма синори в Българско”.

Българският народ никога не се примири с решенията на европейските монарси и правителства, чиито представители зачеркваха върху географската карта съдбините на цели околии, окръзи и области, превръщайки Балканите в „барутен погреб”. Образуваните с възрожденски порив комитети „Единство” подеха отново борбата. Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г. бе безпощадно смазано, но Съединението през 1885 г. възтържествува, защитено героично от младата българска войска. В Сръбско-българската война при Сливница и Пирот се срещнаха със славата онези, храбри капитани, призвани да бъдат генерали в следващата война за обединение.

„Поробените братя отвъд Рила и Родопите” принесоха своя жертвен дял пред олтара на свободата. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) със смелите си действия непрекъснато напомняше за непоносимите страдания. През четническите подвизи и отчаяните атентати до величавото Илинденско-Преображенско въстание в 1903 г., от „пъдарските” Мюрщегски реформи и временното опиянение от Младотурската революция до бързото изтрезняване и възобновяване на въоръжената съпротива българското население под чужда власт изживя мъки, разочарования и надежди. Погледите изпровождаха дългите върволици на бежанците, търсещи спасение в българската държава, откъдето трябваше да дойде очакваната помощ на свободните съотечественици. Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците в Македония и Одринско, на 12 февруари 1912 г. началникът на 3-а балканска дивизия генерал-майор Иван Сарафов споделя с брат си Михаил Сарафов, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертвува човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй.. .” [1]. Така се наричаше вече султан Мехмед V.

Участието на България в Първата балканска война е поредица от съдбоносни изпитания. Въоръженият народ надделя над вековния враг, стъпи на върха на славата и възвърна напълно потъпканото от робството си самочувствие. Страховитият вик „Напред! На нож!” отлепваше телата и душите от земята и самосъхранението и тласкаше напред бойците в кървавия двубой между светлината и мрака. Невиждан масов героизъм обзе довчерашните раи, втурнали се на разплата с вековните угнетители. От опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища, до генерала, будуващ под огромната отговорност за живота на хиляди войници, се утвърждаваше свободната нация.

За жалост войната продължи със същото ожесточение по страниците на вестниците, списанията, стенографските дневници, брошурите и мемоарните книги, отеквайки разгорещено в читалищата, клубовете и кафенетата. Вината се разпределяше по-трудно дори от наградите. Военачалниците се дуелираха с писалки помежду си „всеки срещу всеки”, както бяха разделени по време на бойните походи. В техните спомени могат да се намерят важни директиви и оперативни заповеди, както и да се узнаят различните гледни точки по тяхното изпълнение [2]. Добросъвестното изложение на фактите се допълва от описания на напрегнатата обстановка, при която се замисляха победите в Главната квартира и в щабовете на армиите и дивизиите.

Мемоарите на политическите дейци и дипломатите са по-малко откровени, зад стилово изтънчените редове понякога се крият далече стигащи намерения. За разлика от военните кръгове тук разпределението не е по фронтове, а според двата основни лагера — управници и опозиционери. Представителите на различните политически партии прилагат и своеобразни начини при подбора и тълкуването на документите. Главният недостатък на инак привлекателните със заглавията си спомени е предумишлената им едностранчивост, сочеща винаги виновниците на отсрещната страна [3]. Ако не достигна прозорливост и се допуснаха фатални грешки, то поне трябваше да се прояви доблест да се признаят и извлекат поуките [4]. В случая не можа да се използува компромисният подход „истината е някъде по средата”. Полюсите на тълкуваната по-своему истина са толкоз противоречиви, че се стига до взаимно отричане. Забележително е, че лагерите на военните и политиците се сплотяваха, когато заставаха професионално солидарни един срещу друг. Но така изглеждаше само на пръв поглед, понеже генералите, макар и да не членуваха в определена партия, бяха свързани или съчувствуваха на определени политически среди. Признаците „филства” и „фобства”, позабравени в устрема към националното единство, напомняха за себе си при изявите на външнополитически предпочитания към надеждната велика сила. Парливата точка, около която се развихряха споровете между висшите военни и държавниците, бе въпросът за пропуснатите възможности. Генералите заявяваха, че армията постигна блестящите победи на бойното поле, останали непълно и несвоевременно използувани на зелената маса, а бившите министри им възразяваха, че хората с пагони са подкопали моста към бързия мир с атаката на Чаталджанската позиция [5]. И всички заедно, разбира се, след абдикацията на Фердинанд хвърляха почти цялата отговорност върху царя, който не ги удостои с писмен отговор.

Още по-трудно се проправя пътят към истината в объркващия лабиринт на десетките политически брошури, издадени скорострелно от централните бюра и дейците на буржоазните партии. В дълбоката незарастваща рана ровеха и обществено влиятелни личности, стремящи се користно да впрегнат острата болка от последвалата национална катастрофа в боричканията за докопването до властта [6]. Острастената размяна на жигосващи обвинения със знаците на „герои или предатели” страдаше от нарочно опростителство, което потулваше всичко неприятно за заинтересованите критици [7]. Когато еднопосочните упреци се редуват с прозрачни опити за пълно самооправдаване, не може да се преодолее съмнението в добре измислена неискреност. За изследователя е препоръчително внимателното използуване на тези инак пламенно написани защитни и обвинителни речи. Латинската поговорка „За мъртвите или добро, или нищо” не важи за отговорните държавни мъже и военачалници, особено за свързаните с народните крушения. Същевременно е необходимо да се бди да «е се допуска несправедливост срещу беззащитните мъртви.

До социалистическата революция изследването на Балканската война се съсредоточи във Военноисторическата комисия при Щаба на войската, която разви извънредна полезна дейност по събирането на архивни документи, обнародването на спомени и издаването на отличаващото се с изворовата си стойност сп. „Военноисторически сборник”. Като значително постижение може да се изтъкне написването на седемтомния колективен труд, плод на целенасочена и дългогодишна работа [8]. Авторите са както участници във войната, така и историци, съчетание, притежаващо предимства и недостатъци. Близостта до събитията придава свежест и съпричастие на изложението, обаче съдържа риска да се затъне в описание на подробностите [9]. Броят на монографиите е малък, та се налага да се прибавят и някои заглавия от категорията документирани спомени с опит за изграждане на собствена концепция [10]. Макар повечето автори да не са професионални историци, те оставиха книги с непреходно значение, будещи непрестанен интерес.

Марксистката историопис е представена с трудове, в които се полага старание за осветляване на повечето от страните на сложното обществено явление, наречено война. За пръв път се прилага класово-партийният подход, изобличаващ и късогледството на управляващите кръгове, и греховете на опозицията, и намесата на империалистическите, сили, печелещи от противоречията между балканските държави [11]. Единодушно призната за справедлива и освободителна, Балканската война се пресъздава като народна, изведена до победен край чрез жертвоготовността и героизма на войниците. Съвсем обосновано тя е разгледана като коалиционна, а обяснението на отделните военни операции е задоволително [12]. Интерес представляват и трудовете, отразяващи вътрешнополитическите условия в България и влиянието на външните фактори [13]. Авторът на тази книга също е разработил редица въпроси по темата [14].

Недостатъците се забелязват в сравнително ограничената по ширина и в дълбочина изворова основа, прилагането на черно-бялата схема, вместо да се употребяват разнообразните оттенъци на всички цветове, често повтаряните предубедени оценки на „отречени” от традиционните схващания личности, непоследователното разбиране на войната като последно средство за решаване на националния въпрос. Среща се предоверяване на вестникарски сведения и разпространени легенди, не се подчертава заслужено водещата роля на България в Балканския съюз и твърде подранилите противобългарски действия на Сърбия и Гърция, нито пък се разкрива напълно отрицателното влияние на заплахата от Румъния, а се допуска и удобното делене на „добри” и „лоши” велики сили.

Балканската война, наречена от В. И. Ленин „нова глава в световната история” [15], привлече вниманието на съвременници и изследователи от много страни. Политици и дипломати отразиха кървавия сблъсък в югоизточния кът на Европа като съдбоносно въведение към Първата световна война, повдигайки крайчеца на плътната завеса, спусната пред тайните кабинети и посланическите конференции [16]. Недоизказаното се съхрани в дипломатическите архиви, чието разкриване изненадва и с богатството си, и с неподправения дух на епохата. За да се потвърди още веднъж изводът, че понякога спомени се пишат не за подпомагане, а за заблуждаване на изследователя. Дневниците са за предпочитане, ако не са ги изгорили, за да напишат свободните си съчинения.

Съветската историография създаде значителни по научна стойност трудове за Балканската Война, особено като се има предвид първостепенната роля на Русия като покровителка на Балканския съюз [17]. Естествено е интересът да е по-траен в страните, които са били съюзници или противници на България. В преобладаващия брой заглавия мястото и усилията на България, изнесла основната тежест на войната, са или подценени и пренебрегнати, или пък се преиначават в неблагоприятен вид [18]. Неписан закон в историята е, че когато умишлено преувеличаваш своите заслуги, неизбежно ощетяваш другия до теб.

Привидно безпристрастни са историците от големите държави, които произнасяха узаконяващото „да бъде или да не бъде”. Представителите на бившите съглашенки Великобритания и Франция се отнасят положително към съзидателното начало на България в Балканския съюз, докато не й припишат греха за неговото по-сетнешно разрушаване [19]. Историците, произхождащи от държави, наследили Централните сили-— Германия до 1945 г. и Австрия до и след Втората световна война, са по-склонни да упрекват българската външна политика в непоследователност и двойственост, защото не променила навреме насочването си от едната към другата група сили. Докато, в трудовете, издадени в Германската демократична република, се търсят преди всичко империалистическите въздействия под девиза „разделяй и владей”, то в тези от Федерална република Германия се шири мнението, че Балканите са „балканизирали” цяла Европа [20]. След като Европа (разбирай — великите сили — б. а.) отдавна се готвеше да посегне към оръжието в името на световното господство.

В предлаганата книга се изследва средищното място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос във войната срещу Османската империя. Външнополитическата дейност е представена чрез проследяване отблизко отношенията със съюзниците, Румъния и великите сили. Подобаващо внимание е отделено на прякото и косвеното влияние на „европейския концерт” (Съглашението — Великобритания, Франция, Русия; Тройния съюз — Германия, Австро-Унгария, Италия) върху развитието на балканската криза. Дипломатическите отношения с Високата порта са разгледани до скъсването им, но и след обявяването на войната не са пропуснати нито преговорите за примирие и мир, нито „тайните мисии” около тяхното уреждане. Сложните ходове са предадени без повърхностно опростителство, поради което не са спестени нужните обяснения. Един пълномощен министър на възлов пост би могъл да пропусне или да извърши важни неща, непредвидени в окръжните директиви на Външното министерство. Разбира се, за това се изисква и творчески способности, и смелост да се поеме отговорност.

Стратегическият разбор на военните операции е направен в тясна връзка със състоянието на международните отношения, защото до голяма степен от развитието на фронтовите действия зависеше успехът или неуспехът на външната политика, здраво обвързана с военната стратегия. Победите осигуряваха провеждането на добра политика, пораженията я довеждаха до вдигане на бялото знаме. Разнозначните прояви на министрите, генералите и дипломатите се отразяваха в отношенията между монархическия институт, Министерския съвет и Главното командуване, трите меродавни фактора във воденето на войната, разполагащи с големи права и задължения да поемат падащите им се отговорности. Някои от въпросите вече са задавани, други се поставят за пръв път откровено и парливо, за да последват отговори, опрени на съществуващите доказателства.

Преди всичко авторът се стреми да избегне еднопосочното търсене на историческата истина. Като започва от управляващите кръгове в България, той се обръща за сравнение с действията на другите балкански държави и преминава към балканската политика на великите сили. Редица погрешни стъпки, предприети в София, се предизвикваха от предварителните решения, взети в съседните балкански столици, и от ожесточените разногласия между великите сили. Българската дипломация трябваше да преодолява пречки, създавани от съюзници и противници с упорита последователност. Непреодолимите и опасни препятствия бе за предпочитане да се заобикалят, и то по-отдалече, с по-малко героизъм, но с повече предпазливост и хитрост. Висшето командуване обаче и в политиката залагаше вместо на обхода — на фронталната атака.

Когато историкът се задълбочи в някой спорен въпрос, неизбежно възникват допълнителни въпроси, на които също е необходимо да се намерят верни отговори. Така усложнено, изследователското търсене на историческата истина може да се увенчае с известен успех само ако се вземат предвид последователно различни гледни точки, за да се покажат събитията от всичките им страни. Всеки прибързано направен извод въз основа на спомени, оставени от преживели войната участници или извлечени от сборници подбрани документи, отдалечава от възможно най-вярната представа за и без това постоянно отдалечаващото се минало. Архивите са запазили противоречиви свидетелства. Тук авторът прониква без никакви предубеждения от прочетено или чуто, взира се внимателно в пожълтелите листа и избледнелите снимки и се пренася мислено в онези съдбоносни години, запазвайки същевременно оценъчното разстояние на изследователя. Най-трудно се „влиза в положението” на политиците и пълководците, като се озовеш въображаемо сред дипломатическите схватки в привидно тихите зали и кабинети, а после усетиш мириса на барута по гърмящите бойни полета, без да напускаш височината на наблюдателния си пост, предложен от натрупания през изтеклите десетилетия опит.

Поднесеният на вниманието на читателя труд е написан през привличане на разполагаемите и достъпни извори, които могат да хвърлят обилна светлина върху историческата сцена. Най-подробно са използувани фондовете на Архива при Министерството на външните работи и тези на Централния военен архив, върху които са опрени трите главни направления на темата — външна политика, дипломация и военна стратегия. Личните фондове на видни политици, дипломати и генерали, съхранявани в Централния държавен исторически архив, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий” и Научния архив при Българската академия на науките, съдържат ценни сведения извън сдържащите предели на служебната преписка, които могат да изненадат и най-вещите познавачи на събитията. Допълнителни източници за „засичане” на доказателствата от български произход са документите, издирени в Политическия архив на Външното министерство в Бон, Държавния архив във Виена, Архива на Форин офис в Лондон и Архива на Външното министерство в Париж [21]. Авторът се позовава често и на поредиците от документални сборници, издадени в България, СССР, Германия, Австрия, Великобритания, Югославия и Румъния [22]. Текущи данни са извлечени от вестници, списания, стенографски дневници, бюлетини на телеграфни агенции и съобщения на Главната квартира.

Много са страниците в историята, написани с кръв, вечно четливи и четени. Събитията, врязани в народната памет, са незаличими. В случая историкът не е затруднен от професионалния си дълг да възкресява времето и неговите герои, а трябва само да напомня за тях.

[Next]
[Back to Index]


1. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 80.

2. Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1929; Димитриев, Р. Трета армия в Балканската война 1912 г. С., 1922; Иванов, Н. Народната партия и Балканските войни през 1912—1913 г. С., 1919; Балканската война 1912—1913 г. Действията на 2-ра армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924; Лазаров, В. Българският гарнизон в Солун през 1913 г. С., 1929; Фичев, Ив. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. От началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927; Чаталджа. Тактическа студия. С., 1930; Балканската войка 1912—1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940; Ценов, П. 40 години на служба в артилерията. С., 1933.

3. Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи. С., 1914; Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915; Донев, Ст. Моите аудиенции при Николай II, Сила, 1922, № 19—20, с. 6 — 11; Балканският съюз, Родина, 1939, № 2, с. 51—61; Примирието в Чаталджа на 20 ноември 1912 г., пак там, № 3, с. 94—106; Лондонската конференция през 1912—1913 г., пак там, № 4, с. 20—40; Акцията ми в Пеща през октомври 1912 г., пак там, 1940, № 1, с. 65—81; Генерал Ив. Фичев. Балканската война 1912—1913 г. Рецензия, пак там, № 2, с. 178—173; Моята мисия в Крим през 1912 г., пак там, № 3, с. 123—133; Моето участие в преговорите между България и Румъния през 1912—1913 г., Отец Паисий, 1940, № 9, с. 413—426.

4. Бобчев, Ст. Страници из моята дипломатическа мисия в Пегроград (1912—1913). С., 1940; Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911—1913). С., 1917; Маджаров, М. Дипломатическата подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади. С., 1932; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Чуто, видяно, преживяно. С., 1929; Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943; Тошев, Ан. Балканските войни, т. 1—2. С., 1929—1931; България и нейните съседи. С., 1943.

5. Нашата дума. Възражения на бившите министри Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев, Т. Теодоров, М. Ив. Маджаров, Из. Пеев и П. Абрашев срещу обвиненията на Държавния съд от 1923 г. С., 1923; Ников, С. Балканската война. Причини, развой и край. С., 1913; Виновен ли е царят за погрома? С., 1913; Реч от д-р Никола Генаднев, произнесена на 3 ноември 1913 г. С., 1913; Соларов, К. Балканският съюз и Освободителните войни през 1912 и 1913 г. С., 1926; България и Македонският въпрос. Причините на Балканските войни. С., 1926.

6. Балканската война и Земеделският съюз. Факти и документи. С., 1922; Велчев, В. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913; Габе, П. Добруджанският въпрос в неговата същност. С, 1925; Материали за историята на Балканската война. Шумен, 1913; Омарчевски, Ст. Балканската война. Нейните причини и последствия. С., 1913; От Берлин до Букурещ. Лъч светлина върху последните събития. С., 1913; Силянов, Хр. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915; Списаревски, К. Кой опропасти България. С., 1914; Шопов, Ат. Балканската война с прибавление на всички договори и конвенции със Сърбия и Гърция. С., 1915; Как ни се наложи Балканската война. С., 1915.

7. Антонов, Д. Катастрофата на България и мнение върху външната й политика. С., 1914; Кермекчиев, А. Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни. С., 1915; Кьорчев, Д. Политика и съюзи. С., 1917; Митаков, Кр. Българо-турската война и заинтересованите държави. С., 1912; Мусаков, И. Причините за трагедията ни. Скици. С., 1928; Ценов, Г. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Историко-политическо издирване. С., 1915.

8. Войната между България и Турция 1912—1913 г. Т. 1—7 С., 1923—1937.

9. Ганчев, Ал. Войните през Третото българско царство. С., б. г.; Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение, т. 1. С., 1919; Студии по нашите войни. Книга първа. Войсководци и войски. Критически бележки и размишления. С., 1930; Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството. Историко-психологически анализ. С., 1932; Балканската война както е била виждана, когато са се развивали самите събития. По осведомленията на Българската телеграфна агенция, кн. 1. С., 1941; Жеков, Н. Българското войнство 1878—1928. Военнополитически поглед върху развитието и бойните дела на нашите въоръжени сили от Освобождението до сега и тяхното бъдеще. С., 1928; Жостов, К. Действията на кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. С., 1914; Кантарджиев, Т. Кратка история на Балканската и Съюзническата войни. С., 1928; Дефтеров, Хр. Балканската война. По дневника на Цензурната секция npи Щаба на действуващата армия. Спомени и документи. С., 1938; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване. С, 1936; Недев, Н. Освободителни войни 1877—1878, 1885, 1912— 1013. 1915—1918. С., 1937; Разсуканов, А. Балканската война. С., 1939; Христов, Ат. Кратка история на Освободителната война 1912—1913 г. С., 1921.

10. Генов, Г. Източният въпрос. Политическа и дипломатическа историч. Част втора. От Парижкия конгрес (1856 г.) до Ньойския договор (1919 г.). С., 1926; Гиргинов, Ал. Народната катастрофа. Войните 1912— 1913 г. С., 1926; Данев, Ст. Най-нова дипломатическа история (от Виенския конгрес до днес). С., 1935; Коларов, Н. Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни. Част първа. С., 1938; Кутинчев, Ст. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Бележки и впечатления. С., 1914; Станев, Н. Война за освобождението на Македония. Исторически, икономически и критически поглед. С., 1914; Тодоров, П. Погромите на България. Част първа. С., 1930.

11. Атанасов, Щ., Д. Христов, Б. Чолпанов. Българското военно изкуство през капитализма. С., 1959; Балканската война 1912—1913. С., 1961; Иванов, Ив. Към въпроса за резултатите и изводите от Първата балканска война и оценка на войната, Военноисторически сборник. 1961, № 1, с. 32—45; Косев, Д. България през Балканската и Междусъюзническата война. С., 1948; Косев. К. Подвигът 1912—1913. С., 1983; Лалков, М. Балканската война 1912—1913. С., 1982; Митев, И. Героизмът на българския народ през Балканската война. С., 1958; Молхов, Я. Дейността на Щаба на армията по разработването на оперативния план за водене на война срещу Турция (1903—1912), Военноисторически сборник. 1986, № 5, с. 124—135; Огнянова, М. Балканската война. С., 1949.

12. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985; Василев, К. Отношението на партията на тесните социалисти към Балканската война, Известия на ВИНД. Т. 37. С., 1984, с. 31—39; Гошев, Д. Нацноналноосвободителната борба в Македония 1912—1915. С., 1981; Илчев, Ив. Външнополитическа пропаганда на българската национална кауза през Балканските войни 1912—1913 г., Военноисторически сборник. 1982. № 4, с. 80—98; Панайотов, Л. Балканският съюз и войната от 1912—1913 г.. Военноисторически сборник. 1982, № 4, с. 3—22; Попов, P., Б., Самарджиев. Проблеми на Балканската война в новата балканска историография, Векове, 1972, № 4, с. 49—56; Сборник материали от научната дискусия, проведена на 13 февруари 1980 г. в Института за военна история при Генералния щаб на тема „За характера на българската армия и на водените от нея войни през периода 1885—1918 г.“, Известия на ВИНД. Т. 31. С., 1981; Стателова, Ел. Българо-гръцките политически отношения в навечерието на Балканската война, пак там, т. 37, С., 1984, с. 48—58; Стоилов, П. Някои основни научни проблеми на Балканската война 1912—1913 г., пак там, ст. 38, с. 173—207; Шарова, Кр. Буржоазната историография и участието на България във войните 1912—1913 г., Исторически преглед, 1950, № 2, с. 120—157.

13. Божинов, В. Френската политика спрямо Балканските воини и българското население в Македония, Исторически преглед. 1967, № 6, с. 97—110; Велева, М. Влошаване положението на народните маси по време на Балканската война, пак там, 1962, № 4, с. 32—52; Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912—1918 г. С., 1957; Дамянов, С. България във френската политика 1878—1918. С., 1985; Калинков, А. Русия и подготовката на Балканската война, Военно-исторически сборник. 1980, № 3, с. 58—70; Куюмджиев, Б. Дипломатическата и материална подкрепа от Русия на България по време на Балканската война 1912—1913 г. С., 1968; Нойков, Ст. Българската армия в Балканската война 1912—1913 г. през погледа на германския и австрр-унгарския Генерален щаб, Известия на ВИНД. Т. 38. С., 1984, с. 235— 241; Панайотов, Ив. Из руско-българските отношения през Балканските войни 1912—1913 г., Известия на Института по история. Т. 20. С., 1968, с. 53—92; Пантев, Ан., Попов, P., Шарова, Кр., Стателова, Ел., Тодорова, Цв. Външната политика на България и опозиционните партии (1900— 1914), пак там, т. 23, С., 1974, с. 104—148; Шипчанов, Ив. Вестители на бойна слава (военните кореспонденти през Балканската война от 1912— 1913 г.). С., 1983.

14. Марков, Г. Съдбоносните стъпки на България в Балканските войни 1912—1913 г., Исторически преглед, 1982, № 4, с. 103—113; България и нейните съюзници през Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1983, № 1, с. 31—48; Към предисторията на Балканския съюз (март — септември 1911 г.). Военноисторически сборник, 1987, № 6, с. 96—113; Правата и отговорностите на българското Главно командуване в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1981, № 5, с. 17—29; За съгласуваността между външната политика и военната стратегия на България в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1985, № 1, с. 84—96; Добруджанският въпрос на посланическата конференция в Петербург (февруари — април 1913 г.), Добруджа, № 1, Варна, 1984, с. 35—45; The Bulgarian Delegation at the London Peace Conference (December 1912 — May 1913), Bulgarian Historical Review, 1984, No 3, p. 29—43.

15. Ленин, В. И. Съчинения. Т. 18, С., 1952, с. 370.

16. Голц, К. фон дер, Погромът на млада Турция и възможността за нейното повдигане, С., 1913; Дорошкевич, А. Война на Балканском полуострове. От открития военных действий до перемирения. С.-Петербург, 1913; Война на Балканском полуострове. Второй период. Военние действия от ноябрьского перемирия до падения Скутари включительно, Елисаветград, 1913; Имануел, Фр. Балканската война 1913—1913, т. 1—2, София — Солун, 1913—1914; Ламуш, Л. Петнадесет години балканска история (1904— 1918), С., 1930; Мамонтов, Н. С болгарскими войсками от Балкань до Чаталджи. Записки военного корреспондента, Москва, 1913; Махров, П. Балканская война 1912—1913 годов. Общий очерк от начала войни до перерыва мирных переговоров, Севастополь, 1913; Пененрюн, Ал. Балканската война 1912. Походът в Тракия, София — Солун, 1913; Пиленко, Ал. Около болгарской войны. Дневник и сорок девять любительскнх фотографии, С.-Петербург, 1913; Сазонов, С. Воспоминания, Париж, 1927; Сухомлинов, Вл. Воспоминания, Берлин, 1924; Хохвехтер, Г. В огъня с турците, София— Солун, 1913; Шевалье, Н. Правда о войне на Балканах. Записки военного корреспондента, С.-Петербург, 1913; Buchanan, G. Meine Mission in Russland, Berlin, 1926; Buxton, N. With the bulgarian Staff, London, 1913; Grey, Ed. Fuenf und zwanzig jahre Politik 1892—1916, Bd. 1, Muenchen, 1926; Feldmarschall Conrad, Aus meiner Dienstzeit 1906—1918, Bd. 2—3, Wien, 1922; Kokovtsov, VI. Out of my Past, London, 1935; Mach von, R. Briefe aus dem Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1913; Nekludoff, A. Diplomatic Remmiscences before and during the World War 1911—1917, London, 1920; Rohde, H. Die Opetationen an den Dardinellen im Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1914; Wagner, H. Mit den siegreichen Bulgaren, Oldenburg, 1913.

17. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок, М., 1972; Бестужев, И. Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914), ИЗ, 1965, т. 75, с. 44—85; Бовикин, В. Из истории возникновения Первой мировой войны. Отношения России и Франций в 1912—1914 гг., Москва, 1961; Буняковский, В. Балканская война. Действия 1 и 3 болгарских армий. Критико-историческое исследование, ч. I, Петроград, 1917; Водовозов, В. Балканская война и Россия, Современник, 1913, № 11, с. 264—271; Владимиров, Л. Война на Балканах, Петроград, 1918; Галкин, И. Образование Балканского союза и политика европейских держав, Вестн. МГУ, Сер. обществ. наук, 1956, № 4, с. 9—41; Гринберг, С. Внешнеполитическая ориентация Болгарии накануне Первой мировой войны (1912—1914). — В кн.: Славянский сборник, Минск, 1947, с. 291—335; Державин, Н. Болгаро-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос С.-Петербург, 1914; Жебокрицкий, В. Болгария накануне Балканских войн 1912—1913, Киев, 1960; Болгария в период Балканских войн, Киев, 1961; Жогов, П. Дипломатия Германии и Австро-Венгрии и Первая балканская война 1912—1913 гг., М., 1969; Игнатьев. А. Русско-английские отношения накануне Первой мировой войны 1908—1914, Москва, 1962; История на дипломацията, т. 2, С., 1965; Киктев, А. Из истории образования Балканского союза 1912. — Науч. тр. Киев. ун-та, 1940, т. 1, с. 29—40; Мартыненко, А. Болгария в Балканскому союзу 1912. — В кн.: Усторични звязки славянских народив, АН УССР, Наукови записки, 1956, т. 7; Морозов, А. Политика России и европейских держав на Балканах в период подготовки сербо-болгарского договора 1912 г. — Вестн. МГУ, сер. 8, История, 1973,. № 1; Писарев, Ю. Великие державы и Балканы накануне Первой мировой войны, Москва, 1985.

18. Абаджиев, Г. Балканските войни и Македония, Скопие, 1958; Балканикус, Срби и бугари у Балканском рату, Београд, 1913; Барби, А. Срби под Йедреном, Београд, 1913; Войводич, М. Бугарско-црногорски преговори и споразум 1912 године, Унив. Зборник философског факултета, Београд, 1964, т. 8, с. 741—751; Максимович, В. Српско-Бугарски спор из 1912—1913 год. за Вардарску област, Београд, 1928; Махмуд Мухтар паша, Моята дейност през Балканската война 1912, С., 1913; Попович, Д. Први балкански рат 1912—1913, Београд, 1939; Раткович, Н. Србиа и Црна гора у балканским ратовина 1912—1913, Београд, 1972; Стоянов, П. Македония во времето на Балканските и Првата светска война 1912—1918; Скопие, 1969; Македония во политиката на големите сили во времето на Балканските войни 1912—1913, Скопие, 1979; Тодорович, М. Солун и Балканского питанье, Београд, 1913; Томич, И. Аустро-Бугарска и Арбанаско питанье, Београд, 1913; Чобан Оглу, Поражението на Източната армия; С., 1914; Шериф паша, Няколко мисли върху Турско-Балканската война, Ямбол, 1915; Denkwuertigkeiten des marschalls Izzet pascha, Leipzig, 1927; Drossos, D. La Fondation de L’alliance balkanique, Athens, 1929.

19. Cassavetti, D. Hellas and the Balkan War, London, 1914; Deakin, D. The diplomacy of the Great Powers and the Balkan states 1908—1914, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3; The Greek struggle in Macedonia 1897—1913, Thessaloniki, 1966; Gooch, G. Before the War. Studies in Diplomacy, Vol. 1—2, London, 1936—1938; Hanotaux, G. La guerre des Balkans et l’Europe 1912— 1913, Paris, 1914; Helmrelch, Chr. The Diplomacy of the Balkan wars 1912— 1913, Cambridge, 1938; Hoffman, J. The Austro-Russian Rivalry in the Balkans, Chicago, 1940; Rankin, R. The inner history of the Balkan War, London, 1914; Rossos, A. Russia and the Balkans. Inter-Balkan rivalries and Russian foreign policy 1908—1914, Toronto, 1981; Seligman, V. The Victory of Venizelos. A Study of Greek Politics 1910—1918, London, 1920; Thaden, E. Russia and the Balkan Alliances of 1912, Pennsilvania, 1965; Wedel, O. Austro-German diplomatic Relations 1908—1914, Stanford, 1932.

20. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие, С., 1914; Bauer, О. Der Balkankrieg und die deutsche Weltpolitik, Berlin, 1912; Bickel, O. Russland und die Entstehung des Balkanbundes, Koenigsberg, 1933; Giesche, R. Der serbische Zugang zum Meer und die europaeische Krise 1912, Stuttgart, 1932; Hering, G. Die Serbisch-bulgarischen Beziehungen am Vorabend und waehrend der Balkankriege, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3—4; Messier, O. Der Balkanbrand 1912—1913, Leipzig, 1913; Lading, D. Deutschlands und Oesterreich-Ungarns Balkanpolitik von 1912— 1914, Hamburg, 1969; Meyer, A. Der Balkankrieg 1912—1913, Berlin, 1914; Michaelis, H. Die deutsche Politik waehrend der Balkankriege 1912—1913, Leipzig, 1929; Tukim, C. The politischen Beziehungen zwischen Oesterreich-Ungarn und Bulgarien von 1908 bis zum Bucharester Frieden, Hamburg, 1936.

21. Politisches Archiv d. Auswaertiges Amts — Boon (PA. AA.), Akten betrefend den Balkankrieg 1912—1913, Tuerkei 203, Bd. 1—16; HausHof und Staatsarchiv, Politisches Archiv 1848—1918 — Wien (HHStA), PA I Allgemeines, 2. Geheime Akten, 493, Liasse XLV, Balkan-Konflagration 1912—1913, No 1—14; Public Record-Office, Foreign Office — London (PRO, FO), Genera Correspondence after 1906, Political (TO 371) 1582; Archives du Ministere des Affaires Etrangeres de France — Paris (AMAE), Direction Politique et Commerciale, Serie D—38-1 a, Turquie N. S., Vol. 240—270.

22. Балканската война или Руската оранжева книга (Дипломатически документи, издадени от руското Външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров — август 1912 г. — юли 1913 г.), С., 1914; Балканската война през погледа на един французин. Сборник от документи, С., 1977; Българска военна история. Подбрани извори и документи, т. 2, С., 1984; Доклад на Парламентарната изпитателна комисия (ДПИК), т. 1—4, С., 1918; Кесяков., Б. Принос към дипломатическата история на България 1878—1925, т. 1, С., 1925; Красныйа архив. Исторический журнал (КА), т. 8—9, 15—16, Москва — Ленинград, 1925—1926; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978; Миланов, П. Документи за дипломатическата история на Балканските войни (1912—1913), Известия на ВИНД, т. 38, С., 1983, с. 258—315; Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912—1913 г., С, 1929; Одрин 1912—1913. Спомени, С., 1983; Приложения към доклада на Парламентарната изпитателна комисия, т. 1— 3, С., 1918; Српски извори за историята на македонскиот народ 1912— 1914, Скопие, 1979; Boghitschewitsch, М. Die Auswaertige Politik Serbiens 1903— 1914, Bd. 1—3, Berlin, 1928—1931; British Documents on the Origins of the War 1898—1914 (BD), Vol. 9, The Balkan Wars, Part 1—2, London, 1933— 1934; Die Grosse Politik der Europaeischen Kabinette 1871—1914. Sammlung der Diplomatischen Akten Auswaertigen Amtes (GP), Bd. 33—34, Berlin, 1927; Documents diplomatiques. Les evenements de la peninsule balkanique. L’action de  la Roumaine (Septembre 1912 — Aout 1913), Bucharest, 1913; Oesterreich-Ungarns Aussenpolitik von der Bosnischen Krise 1908 bis zum Kriegsausbruch 1914. Diplomatische Aktenstucke des Oesterreichisch-Ungarischen Ministeriums des Aussern (OUAP), Bd. 3—6, Wien und Leipzig, 1930.