Малка нощна приказка

Игрален мюзикъл

Композитор Румен Тосков
Сценарист Людмил Станев
Режисьор Николай Акимов
Оператор Димитър Гочев
Ненад Бороевич
Компютърен дизайн Красимир Воденичарски- Воде.

И.Продуцент Пенко Русев

Жанр: Драма  В ролите: Калофер Христов, Александър Косев, Надя Конакчиева, Тодор Колев, Мая Новоселска, Николай Урумов, Стефания Колева, Радослава Сентова-Уди, Ваня Щерева, Димитър Рачков и други.

Малкият Мишо живее с баща си в къща, пълна с наематели. Баща му работи в болница и всяка вечер е зает. Така че всяка вечер при него идва някой от наемателите и разказва на момченцето приказка за лека нощ. Мишо сънува всички приказки и наемателите са героите на неговия измислен свят. А най-голямата му мечта е майка му да се прибере у дома.

Награди:

  • Почетен диплом „за добротата и мъдростта на своето послание“ в конкурса „Телевизионни програми и филми“ на Седмия международен телекинофорум „Вместе“ в Ялта /септември, 2006/;
  • „Гран при“ и Награда напресата на Деветия Евразийски Кино-теле форум в Москва /ноември, 2006/;
  • Участие на Международния филмов фестивал в Шанхай /юни, 2008/ и Листопад в Беларус /декември, 2007/;
  • Наградата на детската публика от Първия фестивал на българското кино „Филмът и градът“ в Нова /декември, 2008/.

Най-бързо се изнизва детството. Най-дълго съжаляваме за него. Като че ли най-кратко го помним.

Все ме питаха моите деца докато бяха малки, докато им четях вечер преди лягане приказката, защо не пиша детски книжки, защо не измислям приказни истории и изобщо какво пиша? Пораснаха вече, не им прочитам нищо преди сън, пък аз още не съм отговорила на въпросите.

От друга страна винаги съм се чудила как се справят тия дето пишат книги за деца? Откъде им идва това детското, без да се вдетиняват? Как се справя Люсо Станев, например? Тоя присмехулник? Чистота, наивност, чувствителност, нежност – у него? Направо не ми се вярва! Но и той си го признава:

„Дали беше тук, или в съседния град,

живеел един мъж, вече не много млад,

но и не много стар,

не че бил скитник, но не бил домошар.

Оплел се изцяло във свой си проблем,

изведнъж забелязал в някакъв ден,

че има пораснало вече момченце,

с големи очички и чипо носленце.“

Ей с това започва новата му книга за деца „Малка нощна приказка“. С мъничко чувство за вина, дето забравяме децата, улисани в какво ли не. И докато се улисваме ли улисваме, те вземат изневиделица та порастат. И номера „Иди питай баба си!“ като отговор на безбройните детски въпроси, вече не минава. И усещаш, че времето от 2 до 5 е толкова кратко, така бързо е изминало, че ти се иска най-сетне да кажеш нещо на детето си, но все не се получава, че си забравил точните думи, че си като един непохватен слон в кукленска къща, в стъкларски магазин, в детското креватче („онова старото, на Анди на братчето“, отгушкало 3-4 дечица преди твоето). Затова, признава авторът, трябва да напъваш всичките си „възрастни сили“, да извикваш „детските си спомени мили“, не само да напишеш, но и да се пренесеш в трите приказки, изримувани, разказани, изживяни от Мишо, татко му, но и от много други мишовци, татковци, майки, баби, дядовци, котета, кучета, птици и къртици, както и от кончета, и от риби…

Какво обаче различава тази детска книжка от останалите? Защото в римуваното разправяне на истории, в майсторенето на чудни пътешествия на деца имаме големи майстори – като Валери Петров, например. Честно казано, на няколко пъти се връщах към корицата да прочета вярно ли е името на автора – дали пък не съм сбъркала? Дали това не е Валери Петров и „Копче за сън“? Не! Един много нежен Людмил Станев е това! Един татко. Различен, замислен, сдобрен със света. Какво ли не правят децата с нас… Така в „Малка нощна приказка“ и „Още по-малка нощна приказка“, до „Най-малка нощна приказка“ всъщност е пълно с песни. Нотите не са само изрисувани с финес от художника Красимир Добрев, както впрочем изглежда и цялото оформление на книжката – от изчистената, но мила корица, през 40-те страници с ретро картинки, сякаш от книжките на бабите и дядовците ни (не на децата ни, а нашите!), до формата, обичана от малките, до твърдите корици и луксозна хартия, върху които напечатаното изглежда красиво. Нотите се чуват. Готови за мюзикъл. Песните от първата приказка – на голямото и малкото конче-стрелка, на Ангината и на Грипа, песента за цифрите, песента на котето и дядото-съсед, вълшебната песен срещу зимата:“Хвърляйте, хвърляйте всичко накуп,/ зимните мисли с мирис на студ!“, от всички тях ти става не само по-топло в този убийствен студ навън и в сърцата, но и ти зазвучават едва ли не наистина. Пее ти се! После и песните от по-малката приказка – на къртицата, на присмиващите се червеи и на чучулигата, после и от най-малката приказка, която се разказва, а защо не и изпява? преди лягане – най-тъжната „Тъжна песен на старото куче“. Можем да разсънваме, да приспиваме или да четем следобед, облегнати добре и сгушени във фотьойлите, можем да пеем, а даже и малко да поплачем с тази Людмилстанева книжка. Можем просто напълно, защото, знае се, ние също сме деца на родителите си и внуци на бабите и дядовците ни, напълно и навреме да се утешим с думите на старата, мъдра риба:

„- Боже, колко си глупаво и как не разбираш!

Че не бива да спираш, че не бива да спираш!

Не се озлобявай, а просто обичай!

Не мисли за нещата, а просто си тичай!

Поемай във себе си всички слънчеви дни.

Не се озлобявай! Само дишай дори!

Поеми този мирис на море и игри.

Поеми и наслада от детския смях

и в суроватга зима ще си спомниш за тях.“

Не ви ли се струва, че и ние като кучето трябва да разберем, трябва отново да повярваме, че винаги има надежда? Че с къртицата, заровена като че завинаги в земята, на тъмно, можем да повярваме не на присмиващите се червеи („Тук сме родени и тук ще умрем./ И дори да си мислим за друго не щем!“), а на чучулигата:

„Стисни си очите/ и повтаряй на глас:/ „Искам да литна/ в този миг, в този час!/ Засили се и тичай/ и пей, и крещи./ Чуй как свисти вятърът/ в твойте уши.“

Всъщност „Малка нощна приказка“ от Людмил Станев не е за възрастни. Само така изглежда донякъде. Просто възрастните не могат да предположат, че „на времето ямата“ е японецът „Навремето Ямата“, че „самотно“ значи, че „само се моташ“, че щом си „с куче“, значи ти е „скучно“, че можеш „от чая“ да се „отчайваш“, с „космонафтова печка“ да се пошляеш в небето, да имаш „братовчетка“ за зъби, да яздиш стоножка… Направо са си изяли въображението тия големи. Затова децата измислят най-добрите приказки. А авторът пее тихичко, брои до 29 и слага пръст на устата: „Шшшшшшшшшшшшт!“ За да могат децата да не се плашат докато спят, спокойно да сънуват и вълшебствата никога да не ги изоставят. Даже и като пораснат. За да не съжеляват, че вече не са деца, „защото детето всичко може да си пожелае“, а да си останат такива: „толкоз добрички,/ че да бъдат еднакво/ внимателни с всички/ и бездомни врабчета/ да нахранят с трошички.“

А сега – по-тихичко и лека нощ!

Похъркваща под топлия юрган:
Силвия Чолева, на която дъщеря й
и синът й са й майка и баща…

„Малка нощна приказка“, Людмил Станев, худ. Красимир Добрев, изд. „Ателие 89“, Варна, 2001