Tags

Related Posts

Share This

Световната преса за войната

Nordwave:
Честта на един народ не представлява даденост сама по себе си. Тя се създава и укрепва на бойното поле. Днес подобно твърдение би срещнало острата критика или дори просто присмеха на мнозина. Навярно то не е и адекватно на действителността, в която враждебността към традиционните добродетели и налагането на неясно каква нова ценностна система образуват едно цяло. Преди 90 години, когато българската държава е подчинена на неотклонното преследване на един общонароден идеал, а не на едно абсурдно сметкаджийство, войната е върховният аргумент в защита на националните интереси. Правителствата в София в началото на отминалия XX в. осъзнават отлично това. България може да разчита не на изменчивата благосклонност на великите сили, колкото и значима на моменти да е тя, а на собствената си армия. Ето защо Балканската война е следствие колкото на общата воля на балканските страни за решително изтласкване на Османската империя от Европа, толкова и на вътрешната логика на българското развитие в края на XIX и началото на XX в. Настъпващият през октомври 1912 г. срещу отслабената от войната с Италия (1911-1912) Турция войник усеща, че часът на разплатата е ударил и няма място за никакво колебание.
На 25 октомври (7 ноември) Втора армия на генерал-лейтенант Никола Иванов завършва блокадата на Одрин. Изходът от няколкомесечната обсада на града-крепост ще е съдбоносен за войната. Символиката й се съсредоточава именно в нея. Далечните предци на българското войнство не веднъж са преодолявали стените на Адрианопол. Победата тук означава ознаменуване на възхода на възкръсналата българска държава. Офицерство, особено след провала при Чаталджа, е проникнато от мисълта, че бойният устрем трябва да бъде организиран в стоманен юмрук, който да се стовари върху една точка от военния театър.
По това време превземането на Одринската крепост с директен пристъп неслучайно се смята от почти всички експерти за невъзможно. Фортовият пояс около града, природно защитен от течението на Марица, Арда и Тунджа, е разделен на три позиции – предна (на 9 до 11 км. от Одрин), главна (от 500 метра до 3 км.) и тилна (непосредствено преди градските покрайнини). По тези линии са разположени 26 форта, всеки от които с капацитет от 300 защитници, и 74 дълговременни батареи. Гарнизонът, състоящ се от около 75 000 души и разполагащ с 210 крепостни и 450 полеви оръдия, е командван от Шукри паша, потушил преди близо 10 години Илинденско-Преображенското въстание в района на Странджа. През зимата на 1912/1913 г. се провеждат артилерийски дуели, чиято цел е да отслабят отбраната, но и да разкрият нейните по-силни и по-нестабилни места. Паралелно с това българските летци провеждат редица разузнавателни полети, при които хвърлят позиви, а по-късно се преминава и към бомбардиране на противника. Близо до позициите на противника са издигнати и два балона, които своевременно осведомяват командването за настъпили промени в разпределението на турските сили. Към обсадителите се включват и служещи във флота, които изработват бомби за въздушните атаки. Използвана е и радиостанцията на торпедната канонерка „Надежда”. Посредством нея се засичат съобщенията на гарнизона на Одрин и се правят успешни опити за тяхното заглушаване, нещо непознато във военното изкуство въобще до този момент.
След подновяването на бойните действия от младотурския комитет на 21 януари (3 февруари) 1913 г. и след българския подвиг при Булаир и Шаркьой пет дни по-късно, необходимостта от колкото се може по-бързо падане на Одринската крепост става все по-очевидна. От този момент турците са подложени на постоянен и методичен обстрел, за да не могат да възстановят нанесените вече поражения на отбранителните линии преди решителния щурм. Междувременно развоя на събитията в Македония позволява на сърбите да изпратят на далеч по-значимия тракийски театър като подкрепление непълните Тимошка и Дунавска дивизии с 96 оръдия. Общите съюзнически сили в рамките на Втора армия възлизат на 153 700 души, 96 картечници и 424 оръдия от 4 дивизии и 4 отделни бригади. Когато през вечерта на 10 март (ст. стил) помощник-главнокомандващият ген. Савов подписва директивата за започване на атаката, войсковите части са разпределени по следния начин. На Източния сектор, най-мощния в турската защита, срещу 40 000 отбраняващи се и 160 оръдия се изправят 16 български пехотни полка (70 000) с 230 оръдия, от които 98 обсадни. На това място ще бъде нанесен същинският удар. Останалите Южен, Западен и Северозападен сектори, където заедно с българите ще действат сръбските бригади и батареи са от второстепенно значение и задачата им се състои най-вече в париране на опитите от турска страна да прехвърлят още сили за отпор на изток.
В 13 часа на 11 март започва ураганен огън срещу фортовия пояс на Одрин, който продължава до малко след 20 ч. Само на Северозападния сектор артилерийската подготовка не спира до към полунощ, така че турският гарнизон да бъде заблуден относно основната посока на предстоящия пристъп. 3:30 часа след това подразделенията на Източния сектор, водени от ген. Георги Вазов (брат на Иван и ген. Владимир Вазови), се вдигат на жесток щурм. Поради мълчанието на артилерията отбраната разбира, какво става, едва когато сапьорите проправят път пред основните сили, прорязвайки телените ограждания с ножове и лопатки. Яростната съпротива се пречупва в безпощадния устрем „на нож”. Предната линия е изоставена и турците се оттеглят главните си позиции. Българските вериги достигат към 9 часа на 300 метра от ключовите фортове Айвазбаба, Аджиолу и Кестенлик, като артилерията се придвижва бързо напред. Много от изоставените противникови оръдия също са обърнати против врага. На останалите сектори напредването не е значително, но то все пак ангажира достатъчно голяма част от гарнизона.
Втората атака на Източния сектор е запланувана на 12 март в 13:30 часа. Турският огън обаче е изключително съсредоточен и се налага артилерийска подготовка, която да сподави противниковите батареи. Краткотрайното спирането на настъплението е използване за възстановяване на силите. Към 20 часа ген. Вазов докладва на щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използваме за завършване на изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин” .Вечерното небе е осветявано от двубоя между тежките оръдия „Круп” и „Шнайдер”. Малко по-късно атаката е подновена. Картечът коси българските редици, но воините на 3-та балканска дивизия напредват неустрашимо и затягат турчина все повече в смъртоносната си хватка. Началникът на Източния сектор изразява словом ясно духа им: „ Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт”. В завързалата се ръкопашната схватка няма пленени. Към 4 часа след полунощ фортът „Айвазбаба” е овладян от 23-ти шипченски полк. Пробивът на главната линия се разширява неотклонно. На юг 29-ти ямболски полк смазва съпротивата при Йълдъзтабия, Топьолу и Кавказ. Отбраната на доскоро смятаната за непревземаема Одринска крепост рухва под челичените удари на българското войнство.
В ранната утрин на 13-я ден на 3-я месец на 1913 г. части от 2-ра бригада на 3-та дивизия навлизат в покрайнините на града. Полк. Рибаров е посрещнат от парламентьори на Шукри паша. Към 10 часа последният останал и несъпротивляващ се форт Хадерлъка, където се намира щабът на гарнизона, вече се намира в български ръце. Командирът на Лейбгвардейския на Негово величество конен полк полк. Гено Мархолев обявява отчаяния комендант на крепостта за пленен и не му позволява да предяви каквито и да е условия при предаването на града. Улиците на Одрин отекват под българските маршируващи колони, приветствани от християнското население. Над шестте минарета на „Султан Селим” се веят български знамена.
Между 11 и 13 март 1-ва софийска и 9-та плевенска дивизии задушават в зародиш турските опити за пробив при Чаталджа, с което допринасят за пълния триумф на българската армия. В резултат от превземането на Одрин в плен попадат 14 паши, 2000 офицери и към 60 000 подофицери и войници. Турците дават 11 600 убити, а българо-сръбските жертви възлизат на 10 000 убити, ранени и умрели по-късно от раните си. Като трофеи са взети близо 420 оръдия, което представлява повече от 10% от цялата турска артилерия през 1912-1913 г. Изходът от войната срещу Турция не буди съмнение. Над България обаче започва да се надвесва черна сянка, която въодушевеният български войник, спечелил битката срещу полумесеца, проливайки кръвта си по бойните полета на Одринска Тракия, не може още да усети ясно. Докато българските и сръбските офицери вдигат наздравици за съкрушителната победа, в окупираните от съюзниците части на Македония самото споменаване на славното българско оръжие започва да се наказва със смърт.
Орлин Вардарски Автор http://www.elbetica.org/istoriq/prevzemane1.html

Иван Иванов:
Брях да му се не види, като го чета това не издържам… :bgflag: :bgflag: :bgflag:
Ще изляза да гръмна с ТТ-то  :icon_idea: 😛 😛

Родолюбец IYI:
Поздравления за Императора – за пореден път доказа , че е истински националист и пламенен патриот :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap:
Текстът е невероятен, изпълнен с неподправена гордост и възхищение от славната ни история!
Много се вълнувах докато го четох!!! Не само поради факта, че винаги съм се прекланял пред героизма и мъжеството на българския войн, но и защото представител на моя род е взел пряко участие в описаните военни действия.
Става въпрос за пра – пра дядо ми Тодор. Бил е знаменосецът на Втора армия.Точно както е посочено в текста – 3:30 сутринта той развява бойното знаме и с вика „Напред на нож“ вдига смелите български войни на страховита и неудържима щикова атака!!! Със собствените си очи вижда как след падането на Одрин се издигат българските знамена над джамията „Султан Селим“…..Във войната е раняван тежко 3 пъти и за всяка рана получава по един Кръст за храброст!!!
Медалите за храброст и сабята му и до днес се пазят в старата фамилна къща….За мен са като светини… 🙂
На острието на сабята е изписан следния текст:
„НЕ МЕ ВАДИ БЕЗ ПРИЧИНА, НЕ МЕ ПРИБИРАЙ БЕЗ ЧЕСТ“
:bgflag:

Исперих:
26 март 2007 г. – 94 години от превземането на Одрин
На фона на нерешените проблеми на Балканите след Руско-Турската война (1877-1878 г.) и безуспешният завършек на Национално-освободителните борби в европейските предели на Османската империя (1903 г.), обявяването на Балканската война на 16 октомври 1912 година е посрещната с радост и въодушевление от българския народ и армията. Нова надежда огрява душите и на българите в Тракия. Мобилизираните войни са готови на саможертва и искрено вярват, че отиват да освобождават Тракия. Освен това, още са живи спомените от жестокото потушаване на Априлското и Преображенското въстания и за насилията и жестокостите, които българският народ изтърпява под властта на турския поробител. На това се дължи високият дух на българската армия и голямата храброст на българския войник в героичните боеве на Балканската война.
Българското население в Тракия и този път не остава настрана от събитията. Хиляди доброволци, готови на саможертва се стичат под българските знамена. Михаил Герджиков – ръководител и главен войвода на Преображенското въстание, отново сформира отряд от дейци и четници на Одринската революционна организация и преминава границата. Със смелите си и добре организирани нападения в тила на турската армия на източния сектор на фронта, отрядът на Герджиков оказва съществена помощ на ІІІ Българска армия, командувана от генерал Радко Димитриев, и има безспорна заслуга за победите на главния боен театър на Балканската война.
Друг отряд, начело с подпоручик Аянов, преминава границата между Дингизово и Кара-Еврен. Води сражения с редовен турски аскер и башибозук при Кара-Еврен, Чиглаик, Дерекьой и Урумбеглия. Влиза във връзка с дружината на капитан Сотиров, водят заедно престрелки с турски кавалерийски части при Сазара и Сереген. От Сереген, отрядът се насочва към Мидия, където се зачислява към І-ва бригада на 5 Дунавски полк, за охрана на брега при евентуален турски опит за десант.
Битката за Лозенград
Победата на Трета българска армия под командването на генерал Радко Димитриев при Лозенград, открива пътя за стремителното настъпление на българските войски към Одрин, където се развива най-голямата битка в цялата Балканска война.
Лозенград е защитаван от три турски корпуса, с командваш Мехмед Мухтар паша, син на Гази Ахмед Мухтар паша – един от известните турски пълководци в тази война. Корпусът се състоял от 3 дивизии, всяка от по 30 хиляди души.
За битката за Лозенград, френски журналист, главен редактор на популярния вестник “Монтен”, като непосредствен свидетел на събитията пише:
“… на 21-ия ден от октомври (неделя) между българските и турски челни колони започнаха престрелки. Ожесточени сражения станаха на 22 октомври на 10 км северно от Лозенград при селата Ериклер и Ескиполос. Вечерта срещу 22 октомври, командирът на една от трите дивизии на корпуса Риза паша заповяда атака в нощен бой … Той не бе помислил, че нощна атака бе много опасна за несвикналите на такъв бой войници. В тъмната нощ, при лошо време, два табора се вдигат на бой. Всеки от тях поема своя път в тъмнината и бурята. А тези от дивизията, които остават назад изгубват посоката на движението. Оказват се един срещу друг и не се разпознават. От двете страни откриват огън. Настъпва опасна бъркотия. Цялата дивизия на Риза паша започва да бяга и изпълва Лозенград в страхотно безредие. Събуждат Махмуд Мухтар паша … застава пред бягащите. Напразно вика, заповядва, крещи и заплашва. Не може да ги задържи…
По това време намиращите се в щаба започват също да бягат към гарата на Лозенград. Там намират един влак готов за тръгване. Офицерът, който трябва да занесе в Бабаески заповед с искане за помощ, нарежда на машиниста веднага да потегли … насреща на 3 км идва друг влак, натоварен с оръжие и муниции. Не е възможно да се предотврати сблъскването … Оръдията, сандъците, патроните хвърчат от влака и затъват в калта … Никой вече никого не слуша … всеки бяга, където му очите видят. Петдесет хиляди, да, точно петдесет хиляди души стигат до Бабаески, дори на сто километра по-нататък, до планината Корудак. Стигат до морския бряг. Земята се покрива с трупове, защото при това пълно объркване се избиват един друг. Част от тях спират едва на брега на Мраморно море…
… Така преминава нощта. Бурята стихна. На 24 октомври, сряда сутринта изгря слънцето съвсем червено. В 6 часа българите настъпиха в 4 колони в безупречен ред и стигнаха Лозенград.”
В историята на българския народ има много величави дати, но връх на войнската слава остава
Одринската епопея.
След ожесточени и кръвопролитни боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра, край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи – превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски военноначалници Шукри паша.
След петмесечна обсада, на 10 март 1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.
На 11 март започва атаката. Само за две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.
На 13 (26) март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.
За Одринската епопея, в своята документална повест “Полетът на самарянката”, писателят Любен Овчаров пише: “Две денонощия, ден и нощ битката за Одрин кърви. Бойното поле дими обарутено между две стихии. Войната за Одрин се води в ръкопашен бой, гърди срещу гърди, щик срещу щик. Вода и кръв заливат околностите. Над хиляда турски оръдия отвръщат на огъня с огън. Одрин и небето над него се тресат от залпове.”
Същият този ден, турският офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин,  записва в дневника си: “… Цялата окръжност на крепостта е в огън. Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват … Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет … С хиляди снаряди щукат в Одринската крепост … Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в окопите … Докато Шукри паша не вдигне бели флагове… огънят няма да спре…”
След полунощ на 12 март 1913 година, под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските знамена, радостните възгласи на победителите.
Шукри паша изпраща последна телеграма: “Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град” и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува победоносно в Одрин.
На следващия ден 13 март, Хасан Джамал записва в дневника си: “ Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха.”
По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: “Офицери, подофицери и войници … вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.”
А в спомените си, командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише: “Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.”
Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски. Това е българката – самарянката Райна Касабова.
Във връзка с използването на авиация в бойните действия за превземането на Одрин, в спомените на поручик Радул Милков, командир на Първо аеропланно отделение четем:
“На 16 октомври 1912 г. беше извършено първото бойно летене над Одринската крепост от моята скромна личност – летец поручик Радул Милков, със изурман летец поручик Продан Таракчиев от 11 пехотен Сливенски полк. В самолета взехме две бомби. Летяхме в широк кръг над града и стигнахме до гарата Карагач, където хвърлихме бомбите.
– 19 октомври 1912 г. Днес пилот Христо Топракчиев пое пътя към славата. Сутринта беше получил писмо от годеницата си. Четеше писмото и се усмихваше. Поручик Топракчиев излетя в 3 часа след обяд. Полетът му продължил 50 минути. Когато се завръщаше самолетът клюмна вертикално надолу и като простреляна птица стремглаво се заби в земята. Навярно Топракчиев е бил тежко ранен. В същия момент последва ужасна експлозия и самолетът бе обхванат от огромен пламък. Тялото на летеца гореше като факла. Днес, 19 октомври 1912 год. в 4 часа след обяд, отличния офицер пилот авиатор, героят, милият ни боен другар поручик Топракчиев загина при изпълнение на бойния си дълг.
– 12 ноември 1912 г. Докато на 16 октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912 год. ние българите, извършихме бомбардиране на крепостта Одрин – първо по рода си от световен мащаб.”
След разгрома на турската армия и капитулацията на Шукри паша, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май 1913 година е подписан Лондонския мирен договор, съгласно който земите на запад от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските войни завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските управници не успяват да защитят.
Поради недалновидна и безразсъдна политика на българските управници, на 13 юни 1913 година избухва Втората Балканска (Междусъюзническа) война, която завършва с катастрофа за България и загуба на Югоизточна Тракия.
Битката за Одрин, е най-голямата битка през Балканската война. Тя се оказва решаваща битка за изхода на войната. За българите от Тракия, падането на Одрин остава като символ на тяхното освобождение и нашите деди обявиха тази дата като “Ден на Тракия”.

gutito1964:
http://www.vbox7.com/play:34002e18
„ОДРИН ПАДНА“ / „ADRIANOPLE HAS FALLEN“ (13.03.1913)

Петкан:
„…Как българите успяха да преминат през препятствията от телени мрежи? Това е мистерия! – възкликва пратеникът на италианския в. “Кориере дела сера” Барцини. Защото телените заграждения са с дълбочина 6-9 м, отделно има няколко пръстени стени – укрепления от камъни и пръст с ширина 5-7 м и високи 3 м. И ровове, пълни с вода.
В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат. – коментар на английския в. “Таймс”.
…“


Вечна слава на героите прославили величието на българския боен дух!

Генерал Колев:
Слава, вечна слава на българските лъвове, помели турския полумесец!!!

Алцек:
Българин единствен заснема превземането на Одрин
Автор: Петър Кърджилов, „БЪЛГАРИ“ (1 коментар)
Българин единствен заснема превземането на Одрин
Броят на чуждестранните кореспонденти, допуснати до тракийския театър на бойните действия, е точно 110 – според педантичния списък на цензурната секция при щаба на българската армия.
Неколцина от тези мъже са пратеници на най-реномираните по онова време кинокомпании – френските целулоидни империи “Пате фрер” и “Гомон”, английската “Синемаколор”, италианската “Савоя филм”, свои представители имат руски и сръбски продуценти. Ала въпреки могъществото на техните работодатели, въпреки модерните камери, с които разполагат, въпреки своите личностни качества и усилия, иностранните кинооператори сколасват да заснемат едва няколко кратки и постни репортажчета.
Тази оценка не е плод на лекомислие или криворазбран патриотизъм, а е направена въз основа на факти, реално съществуващи в чуждестранните киноархиви. За разлика от именитите си чуждоземни колеги един наш сънародник съумява да осъществи цял филм – с повече от прилично времетраене (40 мин), със своя драматургия, изграден върху собствена логика… Да заснеме, режисира и монтира съдържателно, завършено произведение, чието заглавие е “Балканската война”.
Името на този българин е Александър Иванов Жеков.
От десетина поне години преди избухването на въоръжения конфликт между Турция и страните от Балканския съюз (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) този варненец живее, учи и работи в Русия, където и усвоява странния кинематографичен занаят в московския клон на “Пате фрер”. След обявяването на мобилизацията той се завръща в родината, включва се в редовете на нашата армия и тръгва по следите на нейните победи – Лозенград и Люлебургас, Чаталджа и Урша, Беломорска Тракия и Македония… Като през цялото това време непрестанно върти манивелата на своята камера, запечатвайки за идното мигове от епопеята, ликовете на хиляди воини, късове зрима история (филмът “Балканската война” е оцелял до наши дни и се съхранява в Българската национална филмотека).
Къде точно Александър Жеков прекарва лютата зима на 1912–1913 г., не се знае. Знае се обаче (от запазените кинокадри), че тъкмо по това време той съумява да сътвори епизодите, които могат да се обединят в сегмент, условно наречен “Обсадата на Одрин”. А те показват главната квартира на българските войски, склещили града още през октомври, разположена в село Татаркьой (днешното Стерна в Гърция). Там се е намирал и щабът на Осма тунджанска дивизия, с началниците на която Александър Жеков очевидно е бил в повече от топли взаимоотношения. Тъкмо те ще да са му позволили да заснеме великолепните епизоди от “Балканската война”, показващи как генерал-майор Димитър Кирков (командващият дивизията), неговият началник щаб полковник Иван Русев (бъдещ министър на вътрешните работи) и военният следовател Янков разпитват както “по-събудените пленници” от Памук-дере, така и башибозуци, “тероризирали християнското население в Тракия”.
“В пояса на стария башибозук между другата плячка бяха намерени две женски уши с обици” – уверява един от междукадровите надписи на филма. По същото време и на същото място ще да е осъществен и епизодът, озаглавен “Военният цензор при Главната квартира, а впоследствие одрински кмет, журналистът г. Шангов”, в който и днес може да бъде видян да пуши лулата си и да чете гръцкия вестник “Тахидромос” Стоян Стайков Шангов (1867–1925) – общественик, журналист, създател на популярния софийски всекидневник “Вечерна поща”.
Пролетта заварва Александър Жеков край Одрин. Там той навярно научава за готвения щурм срещу смятаната за непревземаема крепост. Той започва на 11 март 1913 г. с нощен удар в източния сектор на турската отбрана (между фортовете Айвазбаба и Айджиолу), съпътстван от отвличащи вниманието настъпления и в други участъци, за да приключи на 13 март, когато “стратегическият ключ” за портите на Цариград бива превзет…
Научили за победата, “министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да тръгне пръв” – обяснява ситуацията историкът Георги Марков. И монархът успява в надпреварата. Успява и Жеков, който на 17.ІІІ.1913 г. заснема епизодите “Одрин – гара Караагач. Пристигането на цар Фердинанд и покойната царица Елеонора с генералите” (показващ площадчето пред едноетажната гара, железопътен пътнически вагон, два леки автомобила, около които се суетят неколцина военни, мярващият се за миг Фердинанд, който се качва в една от колите и потегля), “Изглед на Одрин и знаменитата джамия “Султан Селим”, “Фердинанд посещава джамията “Султан Селим” заедно с генералите: М. Савов, Иванов, Г. Вазов, майор Вълков и др.” (царят е облечен с шинел, носи фуражка, високи ботуши, сабя и кръст за храброст върху гърдите, а до него пристъпва Елеонора, облечена в дълга тъмна рокля, върху която е облякла кожено палто, в ръце държи дамско чадърче, на главата си има широкопола шапка с перо) и “След прегледа царят напуска джамията “Султан Селим” (в кадър се виждат само гърбовете на излизащите военни).
Кинокамерата на Жеков отразява и други сцени, описани от междукадровите надписи на филма като “Един турски окоп след сражението”, “Телената мрежа пред “Айваз-баба” и “Фортът “Аиджи-Йолу”, превзет пръв от 10-и Родопски полк”, в които цар Фердинанд и генералитетът разглеждат бодливите и насипните ограждения на двете укрепления. Възможно е епизодът “Освободители и освободени тържествуват. Българско хоро” (посрещането в центъра на града) да са заснети няколко дни по-рано (но не и преди 13 март).
Всичко това означава, че в навечерието на пристъпа Александър Жеков се е намирал близо до (около) одринската отбранителна линия. Иначе не би узнал за готвената офанзива, не би се озовал насред града в първите дни (а може би и в първите часове) след неговото завладяване. Никой не е знаел (освен членовете на генералния щаб) кога ще започне атаката. Никой не е знаел кога точно ще пристигне Фердинанд с Елеонора (освен висшите военни, които търпеливо очакват на гарата коронованите особи). Но Жеков е уловил с обектива на камерата си и членовете на генералния щаб, и Фердинанд, и Елеонора. Което означава, че или е бил изключително търпелив, или е бил изключително добре информиран!
Пристъпът и превземането е било невъзможно да се заснемат от когото и да е! Близо пет месеца (докато трае обсадата) Одрин е “закрит град”. Такъв е той и по време на щурма. “Единствени французинът Людовик Нодо (“Журнал”) и италианецът Луиджи Барцини (“Кориере дела сера”) – свидетелства историкът Иван Шипчанов – след много ходатайства успяват да се сдобият с разрешение и да влязат в града в същия ден (13 март 1913), в който успешно завършва атаката на фортовия пояс.”
Жеков обаче успява да се провре през иглените уши на цензурата, забраните и запрещенията. И да снима – както в Одрин, така и в околностите на града. Дело, което никой от чуждестранните кинаджии не смогва да стори. Поне днес не е известно друг оператор да е отразил посещението на царя, царицата и генералите в джамията “Султан Селим”, както и огледа на фортификационните съоръжения. Всъщност според чуждестранната преса оцеляването на мюсюлманския храм е едно от доказателствата за “състрадателния характер на обсадата”.

Алцек:
От 17 март до 2 април Жеков най-вероятно пребивава в Одрин и околностите му. Тогава той ще да е заснел епизодите “На форта “Аиджи-Йолу” народните представители се запознават с хода на атаката на крепостта от майор Вълков” (депутатите се изсипват в Одрин няколко дни по-късно от царя) и “Пленената армия на Шукри паша на “Острова на смъртта”. Последният е покъртителен, разтърсващ, драматичен! Под олиселите дървета на острова, разположен насред Марица, стоят прави стотици окъсани турски войници – някои пушат, други се подпират на тоягите си. Зад тях се ветрее пране, простряно между голите дървеса. Това представлява армията на командващия одринския гарнизон Шукри паша (потъпкал Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903), която сега бива зорко вардена от българските войници.
Александър Жеков със сигурност остава в Одрин до 2 април, когато щабът на армията издава удостоверение, разрешаващо му да отпътува за Чаталджа и Урша с цел “направата на кинематографически снимки”…
Атмосферата, царяла тогава в града, бива уловена от журналиста Димо Казасов, който заедно с “представители на столичния печат и кореспонденти на чужди ве­стници” посещава Одрин дни след превземането му. “Тридесетина журналисти, водени от майор Топалджиков и капитан Семерджиев – пише Казасов в спомените си, – минахме през затихналото бойно поле и през за­пазения мост над Марица влязохме в града. Улиците му, тесни и мръсни, бяха задръстени от пленени турски войници, конвоирани от слаба охрана. Кадъни, забравили повелите на корана, тичаха с разгърнати яшмаци след тях, за да разпознаят близките си. Ни ахкания, ни сълзи! Мълчание и дълбоко примирение. Еди­ният ден, прекаран в града, изчерпа цялото ни любо­питство, в центъра на което стоеше прочутата джамия “Султан Селими” с четири минарета с по три викала и с величествен купол…
На третия ден се върнахме в София, отнасяйки ед­но погрешно впечатление от войната. Това, което ви­дяхме, беше малка и при това проветрена и очистена от ужаси бойна сцена.”
Освен Жеков покрай града, носещ името на римския император Адриан, по всяка вероятност е шетал и друг нашенски киноекип – този на софийския “Модерен театър”. “През 1913 се засне и първият документален филм “Падането на Одрин”, заснет от “Модерен театър” по идея и ръководство на Аладар Отай с оператор-снимач Гаетано Пие”  – спомня си след години дългогодишният прожекционист на киното Иван Христов Димитров, който уверява също, че самият той е участвал при реализирането на филма като помощник-оператор.
„Знае се още – пише военният историк Иван Шипчанов, – че Георги Ст. Георгиев първи е правил киноснимки от въздуха, участвувайки в един от полетите на руския летец доброволец Костин над Одрин”. Реализирани ли са обаче авиационни кинокадри по време на Балканската война?
В историята на българското кино има само няколко филма, които могат да бъдат охарактеризирани като “легенди”. Един от тях е “Балканската война”. Той е не само уникален кинодокумент, отразяващ частица от героичната епопея, белязала славното недалечно минало на нашия народ, но и къс зрима история. “Балканската война” е една от изцяло завършените творби (броящи се на пръсти в световното кино), запечатали грандиозния военен конфликт. Навярно затова тази хроникална лента бива определяна като “значимо художествено явление в историята на българското кино” и “една от най-крупните творби, създадени в България през първата половина на ХХ век” (проф. Неделчо Милев).
За съжаление дори днес разполагаме с оскъдни сведения за неговия автор. За самото съществуване на Александър Иванов Жеков знаят шепа хора. Името му се изписва и произнася неправилно даже от някои “киноисторици” и филмотечни началници. Не е ясно кога и къде е починал, има ли роднини, оставил ли е потомство (известно е все пак, че е роден на 16.ІІ.1879г., най-вероятно във Варна)… До наши дни няма съхранена нито една негова фотография! А това е операторът, запечатал върху филмова лента ликовете на хиляди българи, участвали в Балканската епопея! Която в нашия случай се оказва епопея на забравените…
––––
Бел. ред. –  Петър Кърджилов е дългогодишен изследовател на ранната история на българското кино. Завършил е кинознание в НАТФИЗ, работил е в най-големите аудиовизуални архиви у нас – Българската национална филмотека (1980–1990) и Направление “Телевизионен фонд” на БНТ (1998–2002).
Носител на годишната (2007 г.) награда на Съюза на българските журналисти за книга („Загадките на филма „Балканската война“). Миналата година издаде поредния си труд – “1897 – пристигането на киното”.
Препоръчваме и статиите му в сп. “Българи”, където подробно се спира на кинематографичното отразяване на Илинденското въстание, Балканската и Първата световна война. (Р. С.)
http://www.bolgari.net/bylgarin_edinstven_zasnema_prevzemaneto_na_odrin-h-125.html

Франкист:
Преди 99 години на 13 март 1913 година (26 март нов стил) в Първата Балканска война, след петмесечна обсада, командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, с блестяща акция превзема Одринската крепост. Турция капитулира и подписва Лондонския договор, съгласно който българските тракийски земи в Одринско и Беломорието се освобождават и присъединяват към Отечеството България.