.
Балканските войни (1912 – 1913)
Напред! Бог да е с нас!“
Манифест на цар Фердинанд за обявяване на Балканската война
София, 5 октомври 1912 г.
.
Първата успешна стъпка за решаване на националния въпрос е извършеното на 6 септември 1885 година Съединение на Княжество България с Източна Румелия. След него, от края на ХІХ век българските политици провеждат умерена политика по македонския въпрос, съобразена с Берлинския договор. Основно измерение на тази политика е провеждането на реформи в Македония и Тракия, които да доведат до автономия на тези области, като предпоставка за успешно съединение с България. Поради неуспеха на тази политика и жестокото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година единственият път, който се очертава като възможен за решаване на националния въпрос е пътят на войната.
.
От началото на ХХ век Османската империя навлиза в период на стопанска и финансова криза, която постепенно се развива и като политическа. Засилват се националноосвободителните движения на подвластните на империята народи в Азия, като османското политическо и военно присъствие там е застрашено. Това води до нестабилност в управлението на държавата, като все повече се засилва опозицията срещу абсолютиското управление, която се изразява от буржоазната и националистическа група на т.нар. младотурци. Израз на всеобхватната криза, както и доказателство, че Османската империя не е в състояние да води успешна война са резултатите от итало-турската война от 1911 година, при която империята губи земите на Киренайка (Либия) и Додеканезките острови. Състоянието на империята вдъхва надежда, че една военна кампания на балканските християни срещу нея ще има победен резултат – освобождаване на Македония и Тракия.
.
Същевременно в началото на ХХ век България се намира в период на възходящо развитие. Създадена е добре функционираща администрация, в стопанско отношение страната е водещата сила в региона, а положените усилия за модернизация на армията я очертават и като водещата военна сила на полуострова. През 1908 година България обявява своята независимост, с което се утвърждава като равноправна в международните отношения държава и вече има свободата да се включи във въоръжена акция срещу бившия си сюзерен Османската империя. България обаче не е в състояния да воюва сама срещу империята, тъй като съседните й християнски държави не биха позволили това, а и не би имала подкрепата на великите сили. Затова страната провежда дълга дипломатическа подготовка за войната. В началото на 1910 година Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов посещават Петербург да преговарят за създаването на българо-руски съюз срещу Османската империя, необходим, за да укрепи военнополитическия тил на България в предстоящия военен конфликт с империята. Руското парвителство, обаче, не се ангажира пряко с военна и политическа подкрепа на България. То предлага на българската делегация идеята за създаване на българо-сръбско споразумение, чрез което да се изгради славянски съюз на Балканите под руска протекция. Този славянски блок се разглежда от Русия като важен и в преспектива, тъй като вече назрява световният конфликт между Антантата (Съглашение; Русия, Франция и Великобритания) и Централните сили (Троен съюз; Германия, Австро-Унгария и Италия), като Антантата се стреми да постави балканските държави в своята сфера на влияние. Отчитайки важността на руската политика на Балканите, за да спечели още повече симпатиите й през 1911 година цар Фердинанд поставя на власт русофилското правителство на Иван Ев. Гешов, което започва интензивни преговори за създаване на съюз със Сърбия и Гърция срещу Османската империя. Коалиционното правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия, отново във връзка с подготовката на престоящата война, свиква през 1911 година V Велико народно събрание, което извършва корекции в Търновската конституция. Най-съществената от тях е изменението на чл. 17, което дава право на българския владетел да сключва международни договори без да се допитва до правителството и без да бъдат одобрени от Народното събрание. Това изменение в конституцията ще има пагубни последици в политиката по решаването на националния въпрос.
.
На 29 февруари 1912 година е подписан таен съюзен договор между България и Сърбия, придружен от таен анекс и тайна военна конвенция. Чрез договора двете държави си гарантират независимостта и териториалната цялост при нападение от трета страна. Те решават да действат заедно, ако велика сила вкара войска в европейските вилаети на Турция или ако там започнат безредици, които застрашават интересите им. За генерален арбитър по всички спорни въпрос в съюза е обявена Русия.
Тайният анекс е ядрото на компромиса и урежда разпределението на завоюваните от България и Сърбия територии. България признава на Сърбия всички права върху земите на северозапад от Шар планина (днешно Косово и Новопазарския санджак), а Сърбия признава на България всички права върху земите на изток от р. Струма и Родопите (Пиринска Македония). За останалата част от македонските земи е решено да се иска автономия, а ако такава не бъде получена, да се пристъпи към подялба. Прокарана е линията Крива паланка – Охридското езеро, като земите на югоизток образуват т.нар. безспорна зона, която минава към България. В нея са включени градовете Крива паланка, Велес, Щип, Прилеп, Крушево, Битоля, Охрид, Кукуш, Струмица, Сяр и други. Между Шар планина и линията е дефинирана спорната зона, за чията подялба след войната трябва да се произнесе Русия.
Тайната военна конвенция, сключена между двете държави задължава България да воюва с близо два пъти по-голяма армия. По време на войната тя мобилизира всичките си сили и армията й нараства на малко повече от 700 000 души, от които 370 000 взимат пряко участие във военните действия по фронтовете. В същото време Сърбия мобилизира около 290 000 души, от които на фронта са изпратени около 190 000. В договора неправилно са определени посоките на бойните действия. Българската войска поема най-трудните сражения в Одринска Тракия, докато сръбската армия се съсредоточава в Македония.
Договорът поставя началото на Балканския съюз и сътрудничеството между България и Сърбия за успешна война срещу Османската империя с цел освобождаване на християнските територии. В неговата същина, обаче, е заложен бъдещ конфликт. С подписването на българо-сръбския договор за първи път българската държава прави компромис по националния въпрос, като се съгласява официално да се извърши подялба на македонските земи. По време на войната там – основната територия, към която се стреми България, ще воюват сръбски и гръцки войски, които след нейния край ще поставят искането за териториите на Македония, които са под тяхна военна окупация. И това при условие, че България “изнася” тежестта на военната кампания.
.
От началото на март 1912 година с посредничеството на Великобритания се активизират тайните българо-гръцки преговори. На 16 май е сключен таен отбранителен съюзен договор, насочен срещу Османската империя. Двете страни не успяват да постигнат никакво териториално разпределение и очевидно разчитат на принципа на окупацията.Съгласно конвенцията, България трябва да участва най-малко с 300 000 души армия, а Гърция със 120 000. Атина не признава българо-сръбските териториални договорености и остава с развързани ръце при всякакви комбинации при окупационните дествия на своите войници. Така в края на войната ще предяви своите претенции към Южна Македония.
В средата на август 1912 година цар Фердинанд и сръбският крал Петър привличат към съюза с устно споразумение черногорския крал. Той обещава да воюва без да сключва договор и първи да нападне Османската империя без да бъде предизвикан. За да гарантира неговата лоялност България отпуска на Черна гора 750 000 лева заем и поема издръжката на 30 000 черногорска армия по време на войната до 30 000 лева на ден.
На 26 септември 1912 година, без още да е обявена война, Черна гора започва военни действия при крепостта Шкодра (днешна Албания). На 5 октомври Балканският съюз официално обявява война на Османската империя.
Главнокомандващ
Цар Фердинанд
Заместник-главнокомандващ
Ген. Михаил Савов
Началник на Генералния щаб
Ген. Иван Филчев
Пъва армия – Ген. Васил Кутинчев
Разположена в района на р. Тунджа,за да настъпва в централното направление в Източна Тракия към Одрин – Цариград.
Втора армия – Ген. Никола Иванов
Разположена в триъгълника на р. Марица, Харманли и Хасково с цел да обсади крепостта Одрин и блокира турските гарнизони.
Трета армия – Ген. Радко Димитриев
Разположена в околностите на Ямбол като резерв на Първа армия. Има за задача чрез обходни действия да настъпи към Лозенград и там да се обедини с Първа армия.
Родопски отряд – Ген. Стоян Ковачев
Разположен в Източните Родопи с цел да настъпи в Западна Тракия и да овладее егейския бряг.
Седма Рилска дивизия – Ген. Георги Тодоров
Включена е в състава на сръбската армия и има за задача да настъпи по долината на р. Струма и да достигне Солун.
Победен е маршът и на Седма Рилска дивизия в състава на сръбската армия. След успешни
По същото време сръбските
Втора българска армия продължава обсадата на голямата крепост Одрин, от изхода на която военните специалисти виждат развръзката на войната. Тук на 16 октомври двамата
В края на октомври успех постига и българският черноморски флот. Отряд български катери („Дръзки”) торпилират турския кръстосвач „Хамидие”, който с много повреди е взет на буксир до Цариград.
След всички тези успехи над Османската империя надвисва призракът на военната катастрофа и султанът иска примирие. Междувременно българската армия е на 40 км от Проливите,
На 10 януари 1913 година националистически настроеният младотурски комитет „Единство и прогрес” извършва преврат със съдействието на немската дипломация и новото правителство твърдо отказва да продължи преговорите.
От Родопския отряд и Седма Рилска дивизия е създадена Четвърта армия под командването
Падането на Одринската
След невероятната победа на
Окупирани от балканските държави земи
Въпреки очертаващите се конфликти, Балканската война окончателно слага край на средновековните отживелици на полуострова, като ликвидира Османската империя като голяма европейска сила. С ликвидирането на османската власт са премахнати остатъците на феодалната система и възможност за развитие получават стоково-паричните отношения, развитието на индустрията и транспорта. За българския народ Балканската война завършва националноосвободителните борби от Възраждането, като отменя несправедливите решения на Берлинския договор. За него тя има освободителен характер.
След подписването на Лондонския мирен договор предстои отвоюваните от Османската империя територии да бъдат поделени между съюзниците. Сърбия и Гърция открито се домогват до територии населени предимно с българско население, като се опират на виждането териториите да се разпределят на базата на тяхната фактическа окупация. Тайните преговори между сърбите и гърците завършват с подписването на сръбско-гръцки договор в Солун един ден след подписването на Лондонския договор, предвиждащ подялбата на Македония и установяването на обща граница между Сърбия и Гърция. Този договор е допълнен с военна конвенция и план за война срещу България, ако последната не се съобрази с тяхното предложение за нов дележ на македонските земи. Сръбско-гръцкият договор фактически слага край на Балканския съюз.
Румънските претенции са юридически оформени още през април 1913 година, когато в Петербург е подписан българо-румънски договор, който предвижда Румъния да получи като компенсация за куцовласите в Македония град Силистра и прилежащия му район. Румънските претенции, обаче, са много по-големи и са насочени към цяла Добруджа, така че в лицето на Румъния България също има враг.
Освен че е в обкръжението на неприятелски държави, след края на Балканската война България няма подкрепата на нито една от великите сили и изпада в международна изолация. Руската дипломация се опитва да спаси Балканския съюз със сетни усилия. Нейната основна цел е да запази равновесието на силите в Югоизточна Европа, да заглади противоречията между съюзниците. В Петербург знаят, че с разпадането на Балканския съюз Русия и Антантата губят важна опорна точка в борбата срещу Тройния съюз в Близкия Изток. Силни опасения предизвиква външната политика на Фердинанд, който започва да се ориентира към Централните сили. Германия и Австро-Унгария нямат интерес от съществуването на Балканския съюз, създаден под егидата на Русия, която същевременно след войната притиска България да направи отстъпки на Сърбия в Македония. Австро–унгарската дипломация, от своя страна, обещава щедро подкрепа в назряващия конфликт между България и Сърбия за Македония. Виена и Берлин се надяват окончателно да забият клин в отношенията между довчерашните съюзници, като по този начин нанесат дипломатическо поражения на Антантата и освободят балканското
Междувременно Фердинанд назначава русофилско
След обявяване на началото на войната Четвърта армия начело с ген. Стоян Ковачев се прехвърля от Източна Тракия в Македония и заема позиции на фронта северно от Кочани и
Оттеглянето на Четвърта армия
На 20 юни във войната се включват и останалите български армии. Първа армия преминава сръбско-българската граница, завзема Княжевец и се насочва към Ниш,
Обратът във войната настъпва на 2 юли 1913 година, когато румънски войски, възползвайки се от факта, че цялата българска войска се намира в Македония, се прехвърля на българска територия.
Спорната зона със Сърбия при дележа на Македония
Основната част от тях се насочва към София и за няколко дни, без да срещне особена съпротива, достига на 30 км от столицата. Друга част от румънската армия навлиза в Добруджа и на 4 и 5 юли успява да окупира почти цялата територия между Дунав и Стара планина.
Междувременно, възползвайки се от същия факт, в Междусъюзническата
Сърбия и Гърция не приемат българското предложение за примирие. При тези обстоятелства Главното командване замисля Четвърта и Втора армия
Преговорите за мир между България, Гърция, Сърбия и Румъния се провеждат в Букурещ при изключително тежки условия за българската държава. Те се провеждат само между балканските държави, но великите сили налагат натиск съгласно собствените си интереси. България, фактически, няма твърда подкрепа от нито една от тях. В резултат на 28 юли 1913 година е подписан Букурещкият мирен договор. Според него Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия завзема не само спорната, но и безспорната зона без Струмица и Горна Джумая, а на Гърция е дадена Егейска Македония. Въпреки загубата във войната, благодарение на участието си в Първата Балканска война, Българияполучава Пиринска Македония, Струмица и излаз на Егейско море между Места и Марица.
След Букурещкия мирен договор България трябва да се примири с още една тежка загуба. На 16 септември 1913 година в Цариград е подписан отделен мирен договор с Османската империя, според който Високата порта си връща Източна Тракия с Одрин, без Малко Търново, Свиленградско и Царево.
Двата договора – Букурещкият и Цариградският, слагат край на Балканския съюз и определят рамките на първата национална катастрофа. Въпреки че получава обширни територии в Беломорска Тракия, България губи Добруджа – житницата на страната. Същевременно българската държава търпи сериозни финансови загуби, поради издръжката на армията в две поредни войни. Наред с това са дадени и много човешки жертви – около 33 000 души убити и 60 000 ранени, което предизвиква дефицит от мъжко население и работна ръка в страната.
По смисъл и по значение Букурещкият и Цариградският договор до голяма степен повтарят Берлинския от 1878 година. Вместо национално обединение България губи близо две трети от онези територии, които й се полагат по етническо и историческо право. Близо 1 000 000 българи остават в Гърция и Сърбия. Отговорност за първата национална катастрофа носят българските политици и монархът, които не успяват да оползотворят спечелените военни победи. България, която почти сама изнася тежестта на Балканската война излиза от балканския конфликт като победена. Вина за избухването на Втората Балканска война имат и съюзниците и съседите на България, които предявяват претенции към територии населени с българи. В своите претенции те до голяма степен са подкрепяни от великите сили, които следват свои интереси на Балканите в контекста на назряващия световен конфликт. Междусъюзническата война е национална катастрофа за България не само защото тя губи голяма част от спечелените в Първата Балканаска война територии, но и част от старите си земи (Южна Добруджа). Страната дава огромни за времето човешки и материални жертви, а българите в Македония, Тракия и Добруджа са подложени на национална асимилация, прогонване от домовете им и физическо насилие. Усилията на няколко поколения българи за осъществяване на националното обединение завършват без резултат. У българския народ се утаяват чувства на несправедливо ограбване и стремеж към реванш на пропуснатите възможности. Това, от своя страна, силно въздейства върху българската политика по време на Първата световна война ( 1914 – 1918).
.