Tags

Related Posts

Share This

Форум “Бойна слава”

 

Hauptmann
14-01-2003, 11:33
„Българи, в продължение на 25-годишното ми царуване съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България. И в тази посока аз желаех да върви постоянно българският народ. Провидението обаче е отсъдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодата на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача.
Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигането на тази цел, както от Великите сили, така и от българските правителства, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи. Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техни еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика християнска освободителка.
И българският народ си спомни пророческото слово на Царя-освободителя: „Святото дело трябва да се доведе докрай!“
Нашето миролюбие се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието. Само с това средство ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и и имота.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помага на братя, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложиха повелителния дълг да повикам под знамената приготвените за отбрана на отечеството синове.
Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.
Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и наедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тая борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руските освободители – и нека лети от победа към победа.
Напред! Бог да е с нас!“
София, 5 октомври 1912 г.
Това е Манифестът на Фердинанд за обявяване на Балканската война.
Каква я мислехме, каква стана 🙄 Защо започнахме с победи, а приключихме с национална катастрофа; защо за „братята по оръжие“ много скоро запяхме „Съюзници – разбойниц蓧 защо руският цар не удържа на думата си …. 😯
C4
16-02-2003, 16:19
Tova ni e bil vinagi problema na nas !!!! Ne mojem da si izbirame sujuznicite kato horata! Vjarno e che i po njakoi put te sa ni nalagani (WW2) no i tezi koito sami sme si izbirali ne sa bili :tup:
Da ne zabravjame i tvurdenieto na ruskija poslanik v Bg prez tova vreme, che bulgarski voinik njama da se vdigne sreshtu ruski nikoga……….. 😛 e da ama ne!
Toshiro
09-03-2003, 21:55
Тук проблемът на българската позиция изобщо не опира въпроса за избор на съюзниците. В конкретния избор няма нищо чак толкова лошо. Основната грешка е в дипломатическото регулиране на правата и задълженията на всеки един от съюзниците в двустранните договори. България поема ангажимент за включването на двойно по-многобройна армия и в двата договора(със Сърбия и Гърция). Освен това договорката за дислоциирането на армиите, с оглед различните фронтове на действие са направо безумни:
Българската армия е ангажирана изцяло на югоизточния фронт, в Тракия, където трябва да срещне в сражение основната военна мощ на Османската империя, докато Сърбия и Гърция трябва да действат в Македония.
Доста интересно решение от българска страна, с оглед на това какви са основните териториални претенции на България, а и на останалите съюзници. Де факто, там където трябва да се възцари българщината – в Македония – действат само съюзнически войски. Да не говорим, че основната част от бойните действия в тази област водят 15000 четници, които свалят властта и нашите съюзници почти не водят сражения. След което последните влизат победоносно в Македония и окупират възловите градове.
Трябва съюо да се спомене и начинът на водене на военните действия от страна на Българската армия срещу Османската такава. Но за това както и за самите договори, които, при желание от ваша страна, мога да предоставя, следващият път, защото сега нямам време…
To be continued ….
Parabellum
10-03-2003, 05:08
Да, Toshiro е прав.Дипломатическата подготовка за войната ни се оказва много слаба.Едностранни договори с Гърция и Сърбия,УСТНО СПОРАЗУМЕНИЕ с Черна Гора и НИКАКЪВ ДОГОВОР С РУМЪНИЯ.
Фактически Гърбът ни се оказва НЕЗАЩИТЕН.Когато през 1913г,в Кресненското дефиле Гръцката армия е пред пълно унищожение ,крал Константин моли Румъния да му помогне.По същото време Сръбската армия също отстъпва.Обаче……….
Добрите ни северни съседи решават,че и те трябва да си увеличат територията за наша сметка,защото България и без това е станала доста големичка.
Последицата от това Румънско решение е следната:
1 Това е единствената армия, която стига на 25км. от София.
2 За Румънското участие във Балканските войни са посветени 5 тома от Военната им история.Много е интересно да се прочете, как два полка са се сражавали срещу Дядо Генчо,който се бил затворил в своята мелница и стрелял по тях ,защото неискал те да му вземат царевичното брашно.

To be continued ….
подводничаря
12-03-2003, 19:33
Днес,преди 90 години чрез превземането на предните турски позиции в Източния сектор ,започна решителната атака срещу Одринската крепост.След достигнатите успехи,основната атака срещу фортовете се развива през ноща срещу 13 март.В 8 и 30 сутринта е взривен арсеналът в Одрин.
В 13 и 30 ч. на 13 март 1913г.комендантът на крепостта Шукри паша с щаба си капитулира пред командващия 2 Армия ген.Никола Иванов.

Вечна слава на героите загинали за обединението на Отечеството!!!
messire Woland
12-03-2003, 19:46
Наистина велик миг!
Тази крепост е смятана наистина за много могъща и труднопревзимаема. Май се е смятало, че минимум шест месеца нашите войски ще я обсаждат.
Sir Gray
12-03-2003, 21:41
Защо винаги се оказваме толкова добри войници и толкова лоши граждани….
Но нека не помрачаваме паметта на героите.
Parabellum
13-03-2003, 07:23
„Тази крепост е непревземаема.Тя може да бъде превзета единствено и само от Пруската армия и то след шестмесечна обсада“

Това са думи на фон дер Голц паша военен инструктор в Османската империя,лично ръководил строителните работи по превръщането на Одрин в „непревземаема крепост“

Нека да си спомним за човекът командващ Източният сектор където е бил извършен пробивът генерал Вазов

Малко известен факт по предаването на крепостта:

Вечерта преди официалното предаване на крепостта в стаята на Шукри паша,който е бил арестуван от българските части влизат двама сръбски офицери и му вземат сабята.На сутринта, когато е официалното предаване на крепоста настъпва малка суматоха, защото Шукри паша няма какво да предаде на командващият ген.Иванов.Ситуацията набързо е овладяна и коменданта получава една българска сабя, която предава на Генерал Иванов.Генералът му я връща в знак на толерантност-един наистина заслужаващ възхищение жест.
След 90 годи сърбите продължават да твърдят, че благодарение на тяхната армия и обсадна артилерия е паднала крепостта-Като доказателство на това те показват сабята на Шукри паша

СЪЮЗНИЦИ-РАЗБОЙНИЦИ
Toshiro
16-03-2003, 15:53
На 29 февруари 1912г. България и Сърбия сключват „Договор за приятелство и съюз“, който е допълнен по-късно с военна конвенция.Тайно приложение третира подялбата на териториите при една евентуално успешна акция срещу Турция. В него се предвижда България да получи земите на изток от долното течение на река Струма и от Родопите. Македония се разделя на две зони – „безспорна“ и „спорна“, като прървата е за България, а втората подлежи на допълнителни преговори, при нужда и на арбитраж от страна на Руския Император. Реално, териториите, които България трябва да получи, са на изток от линията, Крива паланка-Охридското езеро. Тук от българска страна е направен компромис, с цел съюзяването със Сърбия, като е променен корено традиционния принцип в политика на България за съхраняване целостта на Македония и отхвърлянето на каквато и да е възможност за нейното поделяне между Балканските съседи.
Последното е едно голямо дипломатическо недоразумение от българска страна. Ненужната проява на „дипломатичност“ при разрешаването на този наболял въпрос, впоследствие изиграва лоша шега на България, тъй като създава впечатлението за „готовата на всякакви отстъпки и компромиси държава, която се нуждае повече от своите съюзници, отколкото те от самата нея“. Това, като цяло е доста далеч от истината, имайки предвид развитието на бопйните действия и броят на българските войски, които участват в тях.

За съжаление не можах да изровя договорчето, но и това ще стане….
Обещавам. 😉
Parabellum
17-03-2003, 04:50
Абсолютно си прав за договорите между България и Съседите ни.
При започване на военните действия, те мобилизират много по-малки армии,които не правят нищо.Просто те преследват отстъпващият противник, който не оказва никаква съпротива.
Да погледнем какво направиха Съюзниците ни при обсадата на крепостта Янина.Нищо.Вярно крепостта беше превзета, но след колко месеца обсада.
Mahadeva
20-03-2003, 02:56
На пръв поглед изглежда абсурдна посоката и силата с която българските войски участват във войната, но не е така в действителност. не бива да се забравя, че Фердинанд е особена, ама много осбена птица с особена психология и като нищо целта във войната му е била Константинопол…известни доказателства за това могат да се открият и при безумното нападения при Чаталджа..
а за румънците…..гадни, подли, коварни мамалигари 👿
не трябва да се забравя и ролята на Русия при изграждането на Балканския съюз. цел на руската дипломация е била той да бъде насочен срещу Централните сили и Турция, тъй че несъвършенствата до голяма степен се дължат и на нейната некадърност……
Parabellum
20-03-2003, 03:58
За амбицията на Фердинанд относно Константинопол и проливите се знае. Когато той предлага на Николай Втори да бъде превзет Константинопол и официално да бъде предаден на Русия,последният меко казано е разтревожен.Императорът е бил ужасен от тази идея,защото това означавало едно.Световната война да започне краят на 1912г.
Друг е въпросът ,че ние сме нямали никакъв шанс през този момент да го превземем.Войската е била уморена,холерата вече е започнала да коси редиците както на турците, така и на българите.И най-важното не може да се атакува укрепена позиция като Чаталджа от движение.Трябвало им е на нашите поне два-три месеца за да изпипат и подготвят атаката на тази позиция.За съжаление просто сме избързали.
А колкото до Румъния,то ние й го връщаме през 1916 г. по един подобаващ начин,за който в Световната военна литература пише,че е работа на Флдмаршал Макензен и германско-австрийските войски.
За съжаление подвига на нашите войски начело с легендарният генерал Тошев/първият и единствен ранен български генерал в сражение/ остава в забвение.
Toshiro
20-03-2003, 17:40
Момчета, тук допускате една малка, но значителна грешка относно амбициите на Фердинанд. Той в началото изобщо не е смятал да нападне и завземе Цариград. Тази идиотска идея му идва доста по-късно и то в най-неподходящият момент. Погледнете само действията на българската армия на фронта с Турция…
Те определено не подсказват, че Цариград е тяхната цел. Но за това ще напиша по-подробно отново в неделя 8)

To be continued…
Parabellum
21-03-2003, 03:19
Аз никога не съм твърдял, че Фердинанд в началото на военните действия си е мислел за Истамбул.Просто споменах,че е имал идея за този град и нищо повече.Глупаво е да се мисли,че още в началото на бойните действия Българският цар вече си е представял тържествено шествие в столицата на империята
Toshiro
30-03-2003, 13:12
Така, първо мало допълнение към темата за договора със Сърбия:
Двете държави се задължават, в случай на нападение от страна на Турция над някоя от тях, да действат срещу нея с всичките си разполагаеми сили. Ако те решат да воюват срещу империята, България трябва да предостави най-малко 200 000, а Сърбия – 150 000 войници. В случай, че Австро-Унгария извършва нападение върху сръбска територия, България трябва да се притече на помощ на Сърбия.
Дълги спорове се водят по въпроса за разпределението на европейските владения на Турция, но за тях вече споменах в един от предишните си постове. Тук, освен компромисът от българска страна, а именно поделянето на Македония за първи път е възприето като възможно, така и решението при евентуални спорове относно „спорната“ част от Македония да се използва „тежката дума“ на Руския владетел са основните решения на българското управление и достжения на българската дипломация в урегулирането на този договор. Особено последното е доста „смел“ ход от българска страна. Отново изпадаме в позицията да разчитаме на братята руснаци, които вече нееднократно са доказвали в Следосвобожденския период, че са страстни почитатели на „двойния стандарт“ във външната си политика на Балканите. Естествено не трябва да се забравя и фактът, че Фердинанд разчита на подкрепата на Русия, след като на Мин.-председателското кресло е поставен „удобният“ Иван Ев. Гешов. Както и да е, това определено не е най-лошото решение на този етап, но пък е едно от нещата, които обричат този договор. Неговата мъглява същност и липсата на някои жуизненоважни конкретни решения по разглежданите въпроси дават възможност за прекалено голяма свобода на действие отстрана на Сърбия по време на и след войната.
Не бива да се забравя, че компромисите от българска страна са направени с цел постигане по-бързо на консенсус, но неясният статут на половин Македония си е огромна грешка…
Резултати: Голяма военна тежест, липса на сериозни гаранции за постигане на политическите цели във подготвяната война 🙁
Toshiro
30-03-2003, 14:21
Сега малко за договора ни със Гърция…
На 16 Май 1912 година е подписан таен „отбранителен договор“между България и Гърция, насочен срещу Турция. Англия играе посредническа роля.Договорът е придружен от тайна военна конвенция, в която се определят военните сили, с които всяка от страните трябвада участва в случай на война с Турция. България предоставя 300 000 свои войници, а Гърция – само 120 000 ( :wall: ).
Следва цитат от телеграма до София, изпратена от делегацията, подписала договора: „Острите противоречия по няколко основни пункта и липсата на време не позволиха да бъде постигнато споразумение за границата между България и Гърция. Тя подлежи на допълнително уговаряне след завършване на военните действия“ :tdown
Така териториалните проблеми между България и Гърция не намират никакво разрешение в този документ, като следва да се отбележи, че този въпрос изобщо не е засегнат в самия документ. Така и този договор съдържа в себе си условия за един бъдещ сблъсък на интересите на двете държави, особено при благоприятно развитие на войната с Турция.
Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен….) ??? 😡 😡 😡
Parabellum
31-03-2003, 00:09
Originally posted by „Toshiro“

Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен….) ??? 😡 😡 😡

Аз мисля, следното:Това се дължи преди всичко на факта,че нашите дипломати прекалено много са вярвали и доверявали в арбитража на руският цар.
Нека да погледнем кой в този момент стои на престола на Русия-Николай Втори нямащ никакъв политически и военен опит, той токущо е бил загубил Руско-Японската война.Русия отново изпада в политическа криза.
И въпреки, че недостатъците на руската дипломация през 20 век са очевадни,нашите политици се обръщат именно към него,при положение,че вече двата военно-политически блока са оформени и вече се чувстват симпатиите на Русия към Сърбия.
Абе шантава работа 👿
Toshiro
19-04-2003, 14:20
Аз си мисля, Парабелум, че на наш’те им е липсвало малко самочувствие. Не може, след като с огромни усилия страната ни си е извоювала правото да се обяви за независима на 22 септ. 1908г., при подписването на тези договори, отново се поставяме в позиция на зависими от решенията на други държави, които дори дори не са пряко въвлечени в назряващия конфликт.
Parabellum
19-04-2003, 18:21
Честно да ти кажа, незнам какво да мисля вече.Едно е ясно.Две дивизии трябваше да бъдат оставени,като резерв в Северна България.
Mahadeva
20-04-2003, 11:18
Доста шантава история. Но това, че се поставяме в зависима позиция от други страни, прсто до голяма степен е неизбежно. Проблемът е, че се поставяме в зависими позиции от различни страни, които все пак са с различни политики и то точно в този взривоопасен регион и момент…Така, значи посредник за договора със Сърбия е Русия, а за договора с Гърция – Англия…е, как тогава да има общо споразумение…всъщност теорията ми може и да не вярно, просто питам 😮
а тези дивизии, щяха ли да спрат румънците. а и не е ли било грешка, че сме оставили дивизии, които не са се включили още в самото начало на Междусъюзническата…?
Toshiro
20-04-2003, 11:49
Виж сега, те грешките не са на военните, доколкото аз съм сведующ по въпроса. Те генералите и войниците са си вършили много добре работата. Въпросът е, че по време на битките с турската армия на „Източният фронт“ през Балканската война, не знам дали поради лоша комуникация между командването на фронта и столицата или поради всеобщата изненада, която настъпва след първия пробив, войските нямат заповеди, нито за настъпление, нито за отстъпление. Вследствие на това, те „дремят“ 4 дена, докато умниците в София решат какво да правят. Получава се най-сетне заповед за атака, но противника се е укрепил за времето, в което Българската армия бездейства. Има нов пробив на турските отбранителни линии. Историята се повтаря, ние сме изненадани от успеха, и не знаем що да правим…
В софия, Фердинанд, българският владетел, на едно от съвещанията след втория успех задава следният въпрос:
„А ние не можем ли да влезнем в Цариград???“ (не претендирам за точност на цитата, така че не ме съдете 😉 )
И на практика се оказва, че на може!!! Българските войски са отблъснати и турция минава в контранастъпление. Сключен е сепаративен мир и Турция, като победителка в последната фаза на бойните действия има вече много по-добри възможности за преговаряне, може да се надява на по-благоприятни условия в мирните договори.
България хвърля близо 350 000 във войната с Турция, докато наш’те съюзници нямат проблеми в Македония, където четите се справят с местните гарнизони и установяват контрол. Следват още простотии и се стига до Втората Балканска война, в която нашата армия влиза пределно изтощена в бой. И все пак имаме шанс да я спечелим, но поради лошата дипломатическа подготовка на всичките тези събития, Румъния ни „изненадва в гръб“…
Mahadeva
20-04-2003, 12:10
Не, мисълта ми беше, дали използваме всичко във войната със Сърбия и Гърция или първоначално си запазваме бойни части, които не водят военни действия и се включват по-късно?
Toshiro
20-04-2003, 13:42
еми виж по-предните ми постове. Там пише колко мобилизираме. Ако знаеш колко е потенциала на БГ по това време, ще можеш да се ориентираш…
gollum
21-04-2003, 12:06
Намесвам се съвсем за кратко 😉 – България е държавата, която най-много надхвърля мобилизационния си потенциал през Балканските войни и след това – през ПСВ. Никоя друга държава не мобилизира такъв оргомен ресурс (имампредвид – като процентно съотношение). Така че това надхвърляне и пренапрягане на силите на нашия социум (далеч над реалните възможности) има доста негативни последствия след това – и демографски и общи (може да се каже, че много дълго време след това българското общество изпитва едни или други негативни влияния, макар да е трудно да се посочат и проследят – няма качествени изследвания по въпроса).
Така че – да, не само използват всичко, но и много надхвърлят границата на това „всичко“.
Mahadeva
22-04-2003, 09:04
Е, както и да е, ще проверя, защото ме гони някакъв спомен, че не хвърляме всички дивизии срещу Гърция и Турция…но иначе, да съгласен с Голъм, но пък благодарение на тази мобилизация постигнахме и успехите във войните (имам предвид военните успехи)…а, мнението ми за войната си го знаете…скоро четох в една интересна книжка на Marc Mazower – The Dark Continent, че най-голямата сексуална катастрофа в историята била Първата световна война( това изявление обаче е било преди Втората… 😡 )
Toshiro
22-04-2003, 13:47
Наистина е така, Голъме!!! Просто България се хвърля с всички сили, но й пречи слабата подготовка от гледна точка на дипломатическо урегулиране на последвалите военни действия и взаимоотношения между балканските държави. Каквото и да си говорим обаче, изводът, който се налага е един: С некомпетентите си и необмислени решения нашият цар Фердинанд обрича каузата на неуспех и оттам нататък, нещата се развиват лавинообразно – национали катастрофи и ново, непоносимо бреме за България, което обрича страната ни, народа ни и управляващите на едни последвали реваншистки настроения и оттам действия, които от своя страна не водят до нищо добро[/siz].
Parabellum
21-09-2003, 00:30
Това е доклад от комисията Каренги за Втората Балканска война

Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие.“ Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията“ и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели“. Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.

Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).

133

Разбира се, всичко това се отнася само до случаите, когато хората са били в състояние да поразмислят малко и да си направят някакъв извод. Ужасите на самата битка, по време на която хората са надъхани единствено от чувства на жестокост, са страхотни и почти неописуеми. Ние публикуваме най-обикновения случай, описан с пълни подробности в два медицински доклада. Дълбоко впечатление направила смъртта на полковник Аранджело-вич, убит при оттеглянето на българските части (8/21 юли). Тя е описана в едно от първите съобщения за войната. За това впечатление до голяма степен допринася личността на жертвата – офицер, познат и обичан от всички подчинени, награден от цар Фердинанд за заслуги при обсадата на Одрин. фактите по случая разкриват, че полковникът, тежко ранен, но все още жив, е бил доубит с изстрел в тила и намушкан с щик в областта на сърцето. (вж. снимката на г-н Аранджелович в книгата на г-н дьо Пененрун, стр. 292). Както показва вторият доклад, девет войници, убити в схватката на 9/22 юли, са загинали по същия начин. Те били ранени сериозно от куршуми, след което били доубити със силни удари по главата, нанесени с приклад, намушкани с щикове, или простреляни. Има много случаи на ранени сръбски войници, които били промушени с щик, за да се сложи край на живота им.

Но което е още по-зловещо, убиването често пъти се струвало недоста-тъчно за убийците. Те се опитвали да похитят умрелите и да измъчват живите. Тук се натъкваме на истински свирепи и диви действия, характерни за Втората война. Някои от случайте може да са били преувеличени или неточно предадени. Но те са толкова многобройни, че съпоставянето на свидетелските показания е достатъчно, за да докаже тяхната достоверност. Ще ги изложим по реда им в документите, а именно:

1. В битката при Трогарци са намерени сръбски трупове с отрязани членове, натъпкани в устата им.
2. В битката на 17 и 18 юни били отрязани ушите и носът на Анджелко Йонич, докато бил все още жив (Н, I, 2).
3. В битката при Криволак на 21 юни очите на един сръбски доброволец били избодени (Н, I, 4в). 4. На 21 юни езиците на Живойне Милошевич и Божидар Савич били извадени и нарязани на парчета, защото нямали пари да се откупят от пленилите ги (Н, I, 4с).
5. На 19 юни Л. Милосавлевич видял трупа на един сръбски войник с извадени очи (Н, I, 4с).
6. Близо до село Драгово труп на сърбин бил привързан с обръчи към един стълб и после изгорен – видял го ефрейторът Живадич Милич (Н, I, 4с).
7. На 17 юни един сръбски военнопленник бил подмятан във въздуха сред викове „Ура“ и бил набучен на щикове при падането си – видяно от Арсен Живкович (Н, I, 4с). Същият случай е описан и другаде (близо до позицията Гарвантои).
8. На 18 юни един сръбски войник бил набучен на кол и изгорен (Н, 1,4с).
9. На 25 юни капитан Спиро Чаковски видял изгорения труп на сръбски войник на север от селото Кара Хазани (Н, I, 5).
10. Капитан Димитрий Чемерикич видял два изгорени трупа, единия близо до укреплението Чобе, а другия край село Криволак (Н, I, 5).
11. Един патрул забелязал на различии места обезобразени трупове с отрязани ръце и крака (Н, I, 5).
12. Обезобразени трупове са намерени на бойното поле. На един от тях била махната кожата на лицето, на друг били извадени очите, а трети труп бил изгорен (Н, I, 6).

134

13. Обезобразени трупове са намерени на позициите между Чобе и Топлика на 24 и 25 юни. На някои от тях били извадени очите, на други -отрязани ушите и носовете, а на някои устата била разкъсана от едното ухо до другото. Имало е и трупове с извадени черва (Н, I, 6).
14. Тялото на един сръбски войник, Марине от Радуевац, било изгорено на позицията при Ческа (Н, I, 8).
15. На един войник били извадени очите при Нирасли Тепе (Н, I, 9)
16. Един български поручик трошел ръце и пръсти с камъни – показанието е дадено от Коста Печанац (Н, I, 9).
17. При Калиманска чука ранените, оставени в село Дулица, били с отрязани носове и уши, с избодени очи и отрязани ръце (Н, III, 7).
Комисията не може да намери достатъчно силни думи да заклейми и осъди тези жестокости спрямо човечеството и счита, че на подобии случаи трябва да се даде възможно най-широка гласност, като се посочат при възможност и имената на виновниците, за да се порицаят варварските инстинкти, които светът единодушно осъжда.
Комисията разполага с по-малко документални свидетелства относно изстъпленията на сръбската армия през време на войната. Отделни случаи, потвърдени от документи и свидетелски показания, показват обаче, че сърбите не са някакво изключение от общото правило, В приложението се намира един протокол, съставен от българската военна комисия, който доказва убийството на петима български офицери: полковник Янев (командир на Шести пехотен полк), поручиците Стефанов и Минков, ветеринарния подпоручик Контев и вахмистър Владев. След като били пленени при Босилеград на 28 юни/11 юли, на полковник Янев било заповядано под заплаха от разстрел да разпореди на българските ескадрони да се предадат на сърбите. Той се съобразил с това искане, обаче заповедта му не била изпълнена. След това петте офицери били изкарани извън затвора и поверени на конвой от 10 сръбски войници, които ги разстреляли, събули ботушите им и ги ограбили. Един друг офицер, доктор Кусев, бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол.

Поведението на сърбите в бойна обстановка се характеризира и чрез свидетелството на български офицер от 26 полк, г-н Димитър Георчев, ранен близо до река Злетовска в началото на войната (21 юни/4 юли). Ето неговият разказ:

Нашите хора бяха дали сигнал за оттегляне. Пропълзях до гъсталака. Близо до мен на малка поляна стенеше един офицерски кандидат от 31 полк. Аз го помолих да не вика, за да не го открият. Така щяха да разкрият и мен. Бил съм прав. Мина един сръбски патрул, забеляза го и го уби. Мен не ме видяха; бях се скрил в един ров. Малко по-нататък, на разстояние от 400 метра, лежеше един офицерски кандидат от 13 полк, Георги Поружанов. Видях как патрулът го откри и го уби. На 22 юни се появиха сръбски болнични коли. Видях ги и им извиках. Сърбите ме запитаха: „Имаш ли пари?“ Имах 900 франка и отговорих: „Да.“ След

135

това хората от линейката дойдоха до мен и един от тях ми взе парите. После ме натовариха на носилка и ме закараха до село Лепопелти.
Тук не предаваме останалата част от разказа на г-н Георчев. След много трудности и след отказа на д-р Вазич от Белград да се погрижи за него, тъй като за този сръбски лекар раненият човек бил „неприятел“, г-н Георчев бил отведен до руската мисия и там получил необходимата медицинска помощ. [За отношението на сърбите към ранените български войници вж. също глава V.]
Ако сведенията относно поведението на сръбските войници на бойното поле не са толкова обилии, то българските документи пресъздават една достатъчно тъжна картина за начина, по който те са третирали населението в завзетата територия. И тук обвиненията са взаимни. Ние публикуваме един сръбски документ, (приложение Н, III), който съдържа общо описание на опустошенията по левия бряг на река Злетовска и десния бряг на Лакавица. Документът приписва на българите разрушаването на селата, унищожаването на имущество и насилието върху населението. Това може да се приеме за вярно доколкото се отнася до мюсюлманското население, което съгласно документа е избягало при българското настъпление и се е върнало по-късно заедно със сръбската армия. Но останалата част от населението са били българи и явно е, че не е възможно те да са пострадали от българската армия, освен доколкото едно население в театъра на бойните действия неминуемо страда от войната. В един публикуван от нас български документ виждаме, че всъщност обратного е вярно. Това се отнася до селата, чиито имена се повтарят както в българския, така и в сръбския списък, айв много други села, който сърбите не споменават. Това, което откриваме, е, че населението бяга пред сръбската армия, за да се спаси от насилието и мъстта на завръщащите се турци, или решава да чака съдбата си на място. Показанията на бегълците са твърди и решителни. Може би им липсва достатъчно дистанция от събитията, за да могат да ги преценят съвсем правилно; но това се компенсира от тяхното подробно и дълбоко познаване на местните условия.

Нека тук спрем за малко и да преценим показанията, дадени от селяни, свещеници и учители, чиито имена са познати на Комисията. Навсякъде виждаме, че повторното появяване на сръбската армия дава сигнал за бягство на хората. Вярно е, че понякога сърбите са декларирали намерението си да въдворят „ред и сигурност“ и са заплашвали населението с опожаряване и разграбване само в случай, че бежанците не се върнат обратно по домовете си. Някои по-лековерни хора действително се завръщали. И какво става с тях?

Нека припомним обстоятелството, че сръбските войници не се връщат сами. Те се придружават от хора, който познават по-добре селото и неговите жители. Такъв е случаят и с Ранкович, сръбски комитаджия, станал офицер и провеждал пропаганда в полза на крал Петър в същите тези села от месец март насам. Идват и власите (арумъни), който застават начело на администрацията, защото са готови да се наричат „братя на сърбите“, при положение че им се даде възможност да се обогатят за сметка на населението. Тяхната формула за българското население (като най-многобройно) е следната: „Досега вие ни бяхте господари и ограбвахте нашите имоти; сега е наш ред да грабим вашите“ (приложение Н, IV). Но тук е важно да отбележим, че турците се появявали заедно със сръбската армия, която ги викала на помощ. Едновременно с това тя се е чувствала свободна да ги преследва, когато намери за добре (вж. глава IV). Турците пък искали да си отмъстят за евентуалните грабежи, извършени от българската армия и за насилствените покръствания

136

Фиг. 18. Телата на петима убити български офицери

137

(глава IV). Ето как са се развивали нещата в село Виница (което се цитира в сръбските документи като опожарено и ограбено от българите „по време на тяхното отстъпление“). Влезлите вече в селото сръбски войници започнали да питат селяните „един по един, дали са сърби или българи“. Всеки, който отговарял „българин“, бил бит. След това командирът на войсковата част подбрал 70 селяни и наредил да бъдат застреляни. Тази заповед била изпъл-нена и в някои други села, но както ще видим, в село Виница тя била отменена и селяните били закарани в Кочани. Българската армия се върнала три дни след завземането от сърбите на тази облает (27 юли), след което отново се оттеглила. Щом опитало сръбския „ред и сигурност“, населението „обезумяло от страх пред ужаса от нови мъчения“ и напуснало селото, но старите хора останали. Те видели разграбването на всички магазини и къщи, принадлежа-щи на сърбите. В приложението се дават имената на хората, убити или измъчвани, за да им бъдат взети парите, както и на изнасилените жени от Виница.

В село Блатец историята се повтаря. Турците изобличили „подозрителни“ българи. Според друг един свидетел те ги сочели като „богаташи“. Дванадесетина от тези българи били хвърлени в затвора. Турците извадили очите на едно момче, за да го накарат да каже къде има пари. Друго било хвърлено в огъня по същата причина; цели квартали били ограбени и опожарени. След това извели „заподозрените“ вън от селото. Офицерът викнал:
„Който иска, нека бяга!“ Войниците започнали да стрелят по бягащите и ги избили до един. В село Безиково има дванадесетина души убити, едно дете на година и половина е изгорено живо, три жени са изнасилени, две от който са умиращи; 60 къщи са опожарени, също така и реколтата, а добитъкът е откаран заедно с похитителите. В село Градец, където сръбската кавалерия обещава „ред и сигурност“, останали само няколко старци да посрещнат войниците. Повярвали на обещанията на сръбските войници, 50-60 селяни се върнали. Тогава по изрична заповед на сърбите турците нахълтали в къщите, хванали между 60 и 70 мъже, извели ги вън от селото и ги намушкали с ножове сред отчаяните писъци на жените, следващи своите съпрузи. Турците взели своя дял: подбрали си три млади момичета и с песни и викове си ги завели в своето село. На следващия ден село Градец пламнало. След още един ден започнало преследването на бегълците.

Около 300 семейства заминали. Само 9 семейства стигнали Кюстендил. Другите били избити или разпръснати. „Сръбските куршуми валяха като градушка“; мъже, жени и деца падали покосени от тях. В село Лубница сръбските войници поискали пари от съпругата на Тодор Камчев. Тъй като тя нямала, намушкали четиригодишното и дете, както го държала на ръце.

Грабежът е житейски принцип в град Радовиш. Под претекст, че се събират подаръци за Червения кръст, селяните били принудени да дадат по 15, 30 и 45 наполеона, за да се отърват от очакващите ги мъчения. Водачът, който тук посочвал „богаташите“, се наричал капитан Яаа, по произход албанец, бивш служител в сръбското представителство във Велес, а сега главатар на банда, покровителствана от военните власти. И нашият свидетел заключава: „В Радовиш сръбските офицери събраха много пари.“ В околните села също „били изтръгнати много пари от населението“. Сърбите съблекли и претърсили една жена за пари, а след това при село Шипковица я изнасилили. В Ново село жените избягали в гората, но останалите в селото мъже били. ограбени. В Ораховица някакъв местен турски първенец от Радовиш поискал

138

да получи своя дял. Той пристигнал придружен от сръбски войници и събрал много пари от жените насила, като им горил пръстите.

Това са фрагменти от мрачната хроника в дните от края на юни (стар стил) на една малка територия, която след това става собственост на окупиращата държава. След завоюването и се възстановява някакъв „ред“ и част от бегълците се връщат по своите села. Ще имаме още възможности да се върнем на този „ред“, установен по сходен начин в анексираните територии. В момента допълваме следното: страшните неща, описани тук, показват чрез своя ужас абсолютно ненормални условия, които няма как да продължават дълго. За щастие на човечеството, самата човешка природа въстава срещу „ексцесите“, наблюдавани при стълкновението между противниците. Докато злепоставя и очерня лицето на другия, всеки от тях вече е очернил своето. След като ги преценихме въз основа на собствените им показания, не се съмняваме, че в нормални времена те биха били по-добри от оценката, която вески от тях иска да даде за другия, а също така да наложи и на нас.
Parabellum
21-09-2003, 00:37
Я едно интересно докладче от мен

ОДРИН

Завладяването на града
Българското управление
Последните дни на окупацията

 

На Комисията бе предоставена възможност да изследва жестокостите, приписвани на българите, след като са превзели Одрин. На 20 август 1913 година „Daily Telegraph“ публикува голям материал, изпратен на вестника от г-н Ашмийд Бартлет и отпечатан под впечатляващото заглавие „Страховит доклад на руски служител“. На 26 и 27 август същият доклад се появи в Цариград в „Le Jeune Turc“, официалния орган на т.нар. „Комитет за единение и напредък“. Тъй като тази втора публикация включваше подробности, пропуснати от вестника, то информацията в „Le Jeune Turc“ явно беше оригиналната. На 28 август „Le Jeune Turc“ разкри източника на своята информация в резултат на одно неофициално руско опровержение от 27 август, поместено в „La Turquie“. Неофициалният орган на руското посолство в Цариград декларира следното:“Ние сме упълномощени да изразим категорично опровержение на информацията, поместена в „Daily Telegraph“ и въз-произведена в „Le Jeune Turc“, която се приписва на някакъв руски служител. Никакъв руски служител не е бил упълномощаван да извършва проучвания в Тракия и Одрин или да получава каквато и да е информация: следователно никой не в състояние да направи такъв доклад. Нито пък руските консули са регистрирали фактите, споменати в „Daily Telegraph“. В отговор на това опровержение, което положително произлизаше от руското посолство, „Le Jeune Turc“ заяви, че въпросният документ не е бил съставен от руски служител на действителна служба, а от бившия генерален консул Машков, който всъщност е бил кореспондент на „Новое время“. Трябва да се допълни, че телеграфният „доклад“ на г-н Машков е бил отхвърлен от неговия вестник и че според изказването на колегите му от печати в Цариград разноските за неговата телеграма, които възлизали на над 150 турски лири, били възстано-вени от „Комитета за единение и напредък“. Самият вестник „Le Jeune Turc“ заяви: „Г-н Машков несъмнено се е опасявал, че вестникът („Новое время“) като изключително българофилско издание [Това съвсем не отговаря на действителността.] може би няма да публикува резултатите от това осемдневно изследване в Одрин и затова е изпратил екземпляри от него на председателя на Министерския съвет и на външния министър.“
Естествено е истинността на документа, който направи много дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение поради неговия произ-

104

ход и история. Все пак тези съображения помагат да се разбере духът, в който той е съставен. Един от членовете на нашата балканска Комисия отиде в Одрин, за да проучи информацията, добита от г-н Машков. Той успя да се свърже с повечето от източниците, от които тази информация е била извлечена. Тези източници повторили пред него дословно всичките факти и изказвания, съдържащи се в доклада на г-н Машков.

Изглежда, истината е такава: г-н Машков действително нищо не е съчинил и нищо не е прибавил към информацията, която е могъл да събере в Одрин, той всъщност се е предоверил на явно предубедени и пристрастии източници, тъй като гръцкият език е бил средството за получаване на неговата информация. Членът на нашата Комисия направи всичко възможно да не ограничи своего проучване до това средство, т.е. до гръцкия език. В допълнение към получения дълъг списък от официални български показания от лицата, отговорни за управлението на града по време на неговата окупация, той успя да проведе свои собствени разследвания в Одрин (вж.приложение G 3) и да използва показания на турски военнопленници в София, събрани от друг член на нашата Комисия (вж. приложение G 2). И така, без каквото и да е намерение да бъдат реабилитирани българите, той успя да установи фактите по един по-безпристрастен начин, отколкото е могъл да стори това г-н Машков, който бе известен като много изявен служител в руското консулство в Скопие преди 15 години.

Описанието на случилото се в Одрин се представя в три раздеда: завладяването на града и дните непосредствено след това – 26-30 март 1913 година; българското управление на града през време на окупацията; последните дни и евакуацията на града – 19-22 юли 1913 година.

ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ГРАДА

Конкретного обвинение, отправено срещу българите през този кратък период, е, че са проявили жестокости срещу турските военнопленници и че са ограбили жителите на града. Категоричного установяване на тяхната отговорност зависи от доброто познаване на положението, съществувало преди окупирането на града. За да хвърлим светлина в това отношение, ще се позовем на един документ, озаглавен „Дневник на обсадата на Одрин“, публикуван в самия Одрин с инициалите „Р.С.“. Това са инициали на добре известен човек в града, които заслужава пълно доверие. И така, още на 31 януари (нов стил) Р.С. отбелязва, че „гладът е станал още по-ужасен, в някои от бедните квартали на града не се чува нищо друго освен плач на малки деца, които молят за хляб, и плач на майки, които нямат какво да им дадат. Съобщава се от квартала Хилдъръм, че някакъв мъж убил жена си и трите си деца, след което се самоубил. Говори се, че една туркиня, вдовица, хвърлила децата си в Тунджа…“. И така нататък. На 12 февруари Р.С. говори за прегладнели войници, „на които е забранено да получават милостиня“ и които се молят на минувачите „да хвърлят някоя монета на земята, откъдето те да я вземат миг след това.“ На 2 март избухва въстание сред населението в Хилдъръм и авторът предрича какво ще стане със следните думи:

„Когато обсаждащите сили влязат в града, ще дойде ден на мъст и репресии“. Войниците понякога крадели хляб посред бял ден и дори заловени отказвали да го върнат. Два дни по-късно Р.С. описва как „Покрай нас минават групи от хора, които едва се крепят един друг; на повечето от тях лицата са изпити, а кожата
105
им е със землист цвят – като кожа на трупове; други хора с подути крайници и подпухнали лица едва кретат по улицата. Ще ги видите да дъвчат топки сняг с надежда, че ще могат да залъжат глада си.“
И все още близо две седмици трябваше да минат, преди градът да се предаде. На 12 март се случва следното: Един войник, пресичащ моста на Марица, изведнъж се спира, започва да маха с ръце и след това пада мъртъв. Някои мислят, че е бил ранен, но той умира от глад. Носилки с умрели или болни хора се движат във върволица. Докторите предвиждат ужасяваща смъртност веднага щом дойде малко по-меко време. На 19 март: „В болниците смъртните случаи следват един подир друг. Вчера имахме два нови случая на холера.“ …“Тази сутрин един нещастен войник бе доведен отровен от това, че пасъл трева. От началото на пролетта имаме много такива случаи.“ На 22 март: „Нощес имахме пет смъртни случая. В момента смъртните случаи са 50 – 60 всеки ден. Това не е резултат от епидемия, а главно от пневмония и физиологическо изтощение. Много хора са яли нездравословна или отровна храна.“ И накрая се казва нещо точно за „последния ден на Одрин“, т.е. сряда 26 март, деня в който градът бе превзет. Това съобщение има следния текст:
„Улиците и площадите постепенно се изпълваха с окъсани войни-ци с изпити лица, които се движеха мрачно към сборного място или сядаха с пълно примирение по ъглите и покрай стените. Сред тях няма никакво безредие, напротив, те представляват картина на пълна угнете-ност и тъга. …За разлика от спокойното достоинство на турците гръцката тълпа проявяваше все по-големи низости. Те все още не смееха да се гаврят със своите обезоръжени господари, но започнаха да грабят като луди с викове, удари и ругатни. Турците ги оставиха да задигнат всичко, без да кажат нито дума.“ [Тези доста дълги цитати от книгата на Р.С. са дадени тук, защото тази книга понастоящем е библиографска рядкост. Впечатленията на Р.С. се потвърждават от друг един „Дневник на обсадата на Одрин“, написан от Густав Сирили, („Journal of the Siege of Adrianople“, Paris: Chapelot, 1913 стр. 129-151 и др.).]
Сега остава да съпоставим картината, дадена ни по този начин в доклада на г-н Машков, и сведенията на българските власти относно събитията от времето, когато техните войски навлизат в града, за да можем да видим как различните описания се допълват и потвърждават.
Нека започнем с наистина ужасната съдба на пленниците, затворени в острова на Тунджа, наречен Сарай Ески. Един член на нашата Комисия посети острова. Той видял как кората на дърветата била обелена до височина на човешкия ръст, което е било дело на гладуващите пленници. Той дори говорил на самого място с възрастен турчин, прекарал една седмица на острова и казал, че самият той е ял кора. Едно малко турче пасяло добитък на острова и му казало, че от другата страна на реката е виждало как пленниците ядат трева и възпроизвело движенията им. Генерал Вазов заяви в своего показание (вж.приложение G 3), че е дал разрешение на пленниците да отделят кората на дърветата за гориво – факт, потвърден и от други свидетели, на които може да се има доверие. От втория ден нататък същият този генерал заповядал да се дава по четвърт хляб на военнопленниците, който бил взет от дажбите на българските войници. Това бе потвърдено от майор Митов, който бил натоварен с изпълнението на тази заповед, а освен това тя е вписана в архивите на военния министър (вж.приложение G 5). Още от първия ден победоносните войници споделяли своя хляб с пленниците и с гладуващото население, но трогателни примери като този не биха могли да

106

Фиг. 14. Остров на Тунджа
Дървета с оголена кора, изядена от пленниците

снабдят масата от народа с храна, както не би могла и заповедта на генерала. Поради глада хората са умирали и има основания да се счита, че тези нещастници са продължили да ядат „нездравословна или отровна“ храна, за която говори Р.С. Смъртността между пленниците трябва да е била много висока, специално на острова, където на третия или четвъртия ден от обсада-та холерата отново се появила. Има сведения, че са липсвали палатки, но това е вярно и за цялата армия. Освен това фактът, че тези нещастници прекарвали нощта, изложени на бичуващия дъжд и замръзващата кал, сам по себе си обяснява високата смъртност. След като прочетем описанията, публикувани в европейския печат, например статията на Барцини в „Corriere delle Sera“ трудно е да се повярва, че изолирането на бодните пленници всъщност е имало онзи благоприятен резултат, за който говори генерал Вазов.

Броят на смъртните случаи е обект на различии изчисления. Майор Митов споменава за 30 смъртни случаи след първата сутрин. Майор Шукри бей, пленен турски офицер, изчислява за вески ден по 100 души; генерал Вазов изчислява общия брой на умрелите на 100 или 200 души. Истинската цифра трябва да е по-висока. Турчинът, разпитан от един член на Комисията, разказал за неговата група от 1800 души, ограничени върху тясно пространство, което той посочил с едно движение на ръката. Според него 187 от тези хора умрели от студ и глад през нощта на 15 март. Трябва да се отбележи също така, че този свидетел поставя болестите на второ или трето място сред причините за смъртността от острова. Както по време на обсадата, главната причина била слабост и изтощение в резултат на глад, чийто мъчителни последици били налице не само през първите дни от последната фаза на битката, за която говори г-н Вазов, но в продължение на месеци. Несъмнено не трябва да забравяме, че вдигнатият във въздуха на мост на Арда, както и унищожаването на турските складове са създали много големи трудности за снабдяването с храна на 55 хиляди пленници и жители на града. Но след като всичко се вземе предвид, остава един факт, който не бива да се отрича, а именно жестокото безразличие към съдбата на военнопленниците. Този факт се потвърждава напълно от показанията на пленени турски офицери в София. Човек следователно трябва да приеме, че е имало много да се желае по отношение поведението на победителите спрямо пленените неприятели. Ня-

107

кои от строгите мерки, за които говорят турските офицери, биха могли да се изтълкуват като основателни предвид на опитите за бягство, извършвани от някои военнопленници. Но това не може да обясни всичко: какво да се каже за победените, които били намушкани с щикове през нощта, а телата им лежали по улиците до обед на другия ден? Или за онзи турски пленен офицер, споменат от г-н Машков, който бил толкова слаб, че не можел да ходи, и заради това бил убит от придружаващите го български офицери? Или за съдбата на един евреин, който се опитал да го защити? Тези факти са потвърдени от запасен офицер Хаджи Али, който бил пленник в София. Г-н Машков съобщава и името на състрадателния евреин Соломон Бехми; цитира и неговите думи, произнесени на турски език: „Грях е, не убивай!“ Те били съобщени и на нашия член от Комисията. Хаджи Али познавал убития турчин по име, капитан Исмаил Юзбаши, и със собствените си очи го видял да пада на земята. Обясненията, дадени от генерал Вазов и от баронеса Икскул доказват, че смъртта на 13-те турци, убити в джамията Мири Миран не може да бъде приписана на българите; но показанията на турските войници във връзка с избиването на болни военнопленници на път за Мустафа Паша (дн. Свиленград) сигурно са верни. На въпроса за третирането на военнопленниците ще се върнем в главата на доклада, посветена на международното право.

Една гръцка версия за плячкосването на Одрин, поддържана и от г-н Машков, е несправедлива, тъй като цели да повлияе върху общественото мнение. Като изключим изнесеното от Машков и г-н Пиер Лоти, който чисто и просто повтаря преобладаващия в момента турски вариант без да го провери, почти всички авторитети са съгласни, че плячкосването през дните, последвали превземането на града, е дело на самите гърци – до известна степен на евреи и арменци, но главно на гърци – които просто се нахвърлили върху незащитеното имущество на турците. Цитатите, дадени по-горе от дневника на Р.С., предвиждат това развитие, което напълно се покрива като несъмнено с показанията, събрани от Комисията.

Плячкосването започнало в Одрин преди влизането на българските войски в града и продължило до окончателното му превземане и настаняването на армията. Очевидци описват множество подобни сцени. Голям брой от тези описания се намират в приложението, а броят им е може би много по-голям.
Още при влизането на българските войници улиците били пълни с тълпи от местни жители, които плячкосвали турските обществени здания, отначало военните клубове, а после и частните домове, започвайки с празните квартири на турските офицери. Набързо били изпратени патрули, които обаче се загубили в лабиринта на градските улици. На населението било казано да сигнализира, когато се нуждае от тяхната помощ. Почти всички турци се страхували от репресии от страна на гърците. Патрулите се движели из града и наказвали някои от злосторниците под виковете на турците „Аферим!“. Но самите турци казали на г-н Митов, който описва тези сцени: „Вие не можете да бъдете навсякъде и изведнъж.“ Плячкосването продължило.
Един служител (чието име нямаме разрешение да съобщим) преминавал по улиците на втория ден след окупацията. Джума бей, секретарят на валията, му посочил как от всички страни прииждат тълпи от мъже и жени, носещи откраднати предмети и стоки. Като влязъл в кметството, той поискал патрул и тръгнал заедно с майор Митов. Навсякъде виждали едно и също: непрекъснат поток от жени, нарамили ограбени предмети. Той ги заплашил

108

с бастуна си. Г-н Митов насочил своя револвер. Жените избягали, като захвърлили вързопите си. След като представителите на властта отминали, те се върнали обратно и прибрали своята плячка. Двамата пристигнали в джамията, където населението било складирало своите домашни вещи. Заставайки на вратата, българският офицер заповядал грабежът да спре и граби-телите да излизат един по един. Когато те минавали, той ги удрял с бастуна и с дръжката на револвера си. Жените обаче не се подчинили. Въпреки нанесения им бой с бастуна те не пускали откраднатите предмети. Имало твърде много грабители, както мъже, така и жени, които заслужавали наказание, но поради големия им брой останали ненаказани.

На третия ден вече имало редовно установени патрули. Редът започнал да се възвръща. Въпреки това плячкосването и обирите продължили, макар и под нови форми, съобразени с новите условия. Понякога крадците се преобличали като български войници и след като получили разрешение да влязат в една къща под претекста, че са патрули, те имали възможност спокойно да извършват своя обир. При това положение българските войници от своя страна започнали да следват примера на другите, или по-скоро да си сътрудничат с тях в един нов вид „разделение на труда“. Има указание, че патрулите понякога са закриляли крадците при условие, че заделят част от тяхната плячка. Самият майор Митов признал, че доколкото му е известно, самите войници често пъти бивали убеждавани от своите гръцки домакини да участват в тези грабежи, като за целта домакините си служили с най-различ-ни средства, за да ги склонят.

Тук властите трябвало да признаят своето безсилие. Членът от нашата Комисия, който отговаряше за това конкретно проучване, научи за един пленен турски войник, помак, добре познат на едно от чуждите консулства, който получил писмено разрешение да се движи като „свободен пленник“; но когато се опитал да се възползва от това разрешение, бил ограбен на улицата от един от редовните български войници, който взел дрехите и обувките му. Нещастният човек се върнал бос в консулството и по този повод било изпратено оплакване до коменданта Грънчаров. Всичко, което Грънчаров е могъл да направи в случая било да поднови разрешителното на този нещастен човек и да му даде една меджидия от своя джоб, за да си купи обувки.
Грабежите продължили дори в българското консулство в Одрин. На връщане от Лозенград, където е бил временно преместен, консулът г-н Кожухаров заварил сандъците и куфарите си изпразнени. Полицейският началник в Одрин г-н Шопов ни съобщи, че не желаел да проведе разследвания за случая с г-н Кожухаров, понеже се отнасяло за български гражданин. От друга страна ген. Вазов ни каза, че той отказвал да извършва претърсвания на домове, „за да не предизвиква безпокойства на хората“, а може би за да избегне и създаването на нови възможности за извършване на грабежи. Самият ген. Вазов споменава, че подобни разследвания все пак са били извършвани, когато се е налагало да се търсят укриващи се войници. Според г-н Митов жалби и искания за разследване завалели като дъжд от ограбваното население, по специално от турците, и то по 200 или 300 оплаквания на ден. При това положение започнали претърсвания на домовете, Които в някои случаи дали отлични резултати. Известно количество стоки, откраднати от турците, се открили у гърците и били върнати на турските собственици. Полицейският началник намерил в общината склад за конфискувани стоки на неизвестни собственици; а г-н Шопов каза на Комисията, че откраднатите стоки били докарани „с препълнени каруци“. След това кметството им издало

109

свидетелства, от които да се вижда, че дадени стоки са придобити не чрез кражба, а чрез покупка. Г-н Митов обясни на Комисията, че това се оказало много удачен начин, за да може човек да установи своята собственост върху някои стоки, които действително са били закупени от евреи и гърци, макар и на много ниска цена.
Претърсванията на домовете от своя страна създали друг вид нарушение. Гръцките оплаквания не винаги могат да се приемат за истина, както проличва в един от случаите, цитиран от г-н Машков. В своя доклад той казва:

„Въоръжени с пушки войници задигнали известно количество скъпоценности и ценни антики от двама гърци, братята Александър и Иван Таласинос; те издърпали пръстените и гривните от ръцете на тяхната сестра.“

Фиг. 15. Султан Селим джамия. Върхът на един от куполите е пострадал от снаряд.
Много се говорило за ограбването на килимите и библиотеката на прочутата Султан Селим джамия. Сведенията, събрани от Комисията, ни дават възможност да установим истината по този въпрос. Ясно е, че българските власти, веднага щом обстоятелствата позволили това, са взели всички разумни мерки за запазване на джамията и за нейната защита. Не е вярно, че тя изобщо не е била плячкосвана, а и заинтересуваните страни не са твърдели подобно нещо. През началния объркан период това прекрасно здание е служело като убежище и е било натъпкано с покъщнината на нещастни мюсюлмански семейства, които са търсели там защита. Г-н Митов ни разказа как след това тези мюсюлмани прибрали своите домашни вещи и килими, когато напуснали джамията. Г-н Шопов добави, че килимите на джамията ни най-малко не са били повредени, а представителят на одринския военен управител, който придружавал члена на нашата Комисия – натоварен с това

110

изследване, не направи никакви оплаквания по повод на така наречената вандалщина.

Въпросът с библиотеката стои по-иначе. Поради съществуването на отделен вход, който г-н Митов не е забелязал при първото си посещение в джамията, библиотеката цял ден е била достъпна. Когато на следващия ден се върнал в джамията, той видял ясни следи от разграбването. По пода лежали разхвърлени книги; някои от тях били откъснати от подвързията им; било е задигнато всичко, което се е считало като ценност. В Одрин и в София се говореше, че чуждестранни ориенталисти, просветени познавачи на тази литература, са се възползвали от възможността да спасят някои от тези ценни ръкописи и книги, като ги закупят за своя лична сметка. Ако сега, след като опасността от разрушаване на джамията е отминала, тези щастливи собственици възстановят всички вещи, които са нейна собственост, то техният жест би бил неоценим. Показанията на баронеса Икскул сочат, че след третия ден на окупацията редът бил възстановен както в джамията, така и в целия град Одрин.

БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

Нека сега оставим настрана другите характерни инциденти, чието изброяване може да продължава безкрайно, и да разгледаме общата критика, отправена към българското управление през четирите месеца на окупацията – 13/26 март до 9/22 юли. Не може да се отрича, че общото впечатление на одринските жителите от поданиците на цар Фердинанд днес е решително неблагоприятно. Представителите на българската власт имат предостатъчно добра възможност да преценят стойността на официално изказаната благодарност от името на разнородното население на града. Няма съмнение, че турците очакват с най-голяма радост отново да минат под властта на своето национално правителство. Както интересът, така и патриотичното чувство винаги са карали гърците да изпитват неприязън спрямо българите. Свидетелските показания на чужденците са твърде разнородни. Г-н Кли-менко, ръководител на руското консулство по време на обсадата, ни упълномощава да заявим от негово име, че до заминаването му от Одрин на 7 април той не е имал никакво оплакване по отношение на режима, установен от българите. Становището на Успенските братя и до известна степен на арменците е също така благоприятно. Документите, от които е съставено приложението към настоящия том, съдържа списък на мерките, взети от българските власти за възстановяване на реда и за задоволяване исканията и правата на различните националности. От друга страна, г-н Гюстав Сирили говори в своя „Дневник на обсадата“, че българската администрация създала непреодолима вълна от недоверие и негодувание, което според него се дължи „не толкова на дразнещите изнудвания, които настройвали отрицателно населението“, колкото на национализма на българите, на техните усилия да наложат своите религиозни ритуали и своя език. Същевременно г-н Сирили отдава заслуженото на управленския подход, характерен за последния комендант генерал Велчев, за когото г-н Машков се изказва толкова лошо, описвайки неговата система на управление като „желязна ръка в кадифена ръкавица“.

Разбира се, компетенцията на Комисията се ограничаваше до регистриране на външните страни на режима. Добре е известно, че кметството е

111

запазило властта си при българското управление и че мнозинството в съвета е принадлежало на различни националности (трима българи, трима гърци, трима турци, двама евреи и един арменец). В сравнение с другите националности турците били по-добре разположени към българската администрация, която ги е предпазвала от грабежи, и затова те често са гласували официално в нейна полза. Гърците, от друга страна, не крият и сега своята враждебност. Забавни истории се разказват за срещи между гръцкия митрополит Поликарп и представители на българските власти, на които митрополитът видимо се разкъсвал между проявите на уважение, полагащи се на законната власт, и неговото вътрешно отвращение. Най-преувеличените твърдения за лошо поведение на българите произхождат от гръцки източници. Взетите от генерал Велчев мерки са естествен резултат от юначните настроения, обхванали отново покорените или вражеските народи в края на окупационния период. Г-н Богоев действително ни заяви (приложение G 5), че генерал Велчев свикал турските и гръцките първенци и им заявил, че ще държи отговорен специално гръцкия митрополит в случай на каквото и да е въстание на „младите“ гърци. Събитията по крайбрежието на Бяло море оправдават напълно българските подозрения спрямо владиката в Одрин, който би могъл да бъде център на патриотична елинистка агитация, насочена към възстановяването на тракийска автономия.

Раздразнението, породено от конфликта между националностите, подсилено от „дразнещите изнудвания“, на които е било подложено местното население, обяснява неговото отношение към българския режим в Одрин. Търговци на едро и на дребно били недоволни от новата организация, прилагана при внасянето на стоки, както и от максималните цени на стоките, определени от българските власти. В приложението се намират изключително интересните обяснения, дадени от г-н Ламбрев по повод на гръцките обвинения по този въпрос. Те описват един много интересен социален експеримент, чиято цел е била да се създаде хармония между печалбите на посредниците и законните нужди на населението.

Оплаквания има и от собственици на къщи, където са се настанили български офицери. Сравненията между българските и сръбските офицери са обикновено неблагоприятни за българите. Дори и приятели на българите признават, че що се отнася до външния вид, сърбите били „по-изискани“ и че тяхното държание създавало по-благоприятно впечатление, за разлика от българската „арогантност“. Очевидно сръбският офицер е предпочитан като обитател пред неговите български колеги. Наред с това е твърде вероятно през неспокойните първоначални дни на окупацията много хора да са предпочели да имат български офицер в дома си, за да се предпазват от произвола на тълпата и от съмнителната защита на патрулите. В това отношение може би гръцките първенци правят изключение. В някои случаи те са посрещали исканията на квартирните комисии с рязък отказ [Членове на квартирната комисия са били Фуад-бей, кметът (гръцки лекар на име Куртидис), един арменец и един евреин.]. Понякога се налагало срещу тях да бъде приложено насилие. Например, не се е намерила подходяща квартира за генерал Хесапчиев и той се видял принуден след завръщането си от Солун да отседне в хотел „Комерсиал“.

Едва ли би могло да се отрече, че е имало случаи, когато заминаващи офицери – и то не само български – действително са вземали със себе си някои „сувенири“ от къщите, в които са живеели. Не би било голямо преувеличение да се твърди, че е имало „цели влакови композиции с плячка“, които се

112

изпращали в София. Самият г-н Шопов даде пояснения по така наречения „случай Шопов“ (приложение G 6) и при необходимост неговите пояснения могат да бъдат потвърдени с показания от турски търговци. Говореше се и за така наречената история на Родригес, австрийски гражданин. Стана известно, че българските власти са обещали една анкетна комисия да установи вината и да възстанови съответната загуба. Говори се, че от една къща в Одрин, от дома на Нисим бен Сусам, са били взети дантели, панделки и дори дамски бални обувки.
Софийският вестник „Дневник“ повтаря наивните признания на г-н Ников, български офицер, почитател на ориенталските украшения. В ранните дни на окупацията той видял една стара гъркиня да носи красив стол с изключителна изработка, който бил украсен с резба в ориенталски стил. Всичките мъки и лишения, през които е трябвало да мине в капните окопи през дългите месеци на обсадата, изплували в паметта му и подсилили убеждението му, че има право да притежава тази прекрасна част от мебели-ровката на някоя къща. И така, вместо да занесе този явно краден стол до склада, отворен от г-н Шопов, той го взел от старата жена, която притежавала точно същото право върху този стол, както и г-н Шопов. Такива офицери дойдоха пред Комисията и даваха показания пред нея или правеха публични признания. Разбира се, сигурно е имало и други, които са се въздържали да се явят пред Комисията и да кажат това, което трябва. Килимите от Султан Селим джамия не са били крадени и г-н Шопов ги е купил по съвсем почтен начин. Но един член от Комисията научи, че е имало време, когато цената на килимите била много ниска и че с тези килими в София можели да се реализират „прекрасни възможности“.

Говори се също така, че за освобождаването на отвлечени лица се получавали чрез изнудване големи парични суми. Г-н Шопов говори за случая с валията Халил, чиято свобода била осигурена чрез такива средства. Гърците в Одрин твърдят, че той е платил откуп от 40 000 турски лири. Ако действи-телно е била извършена една толкова скандална сделка, тя едва ли би минала незабелязано; ето защо тази история трябва да се прибави към легендите, разпространявани от гърците. Обаче Комисията не би се осмелила да твърди, че не е имало нарушения от този вид, разбира се, в по-скромен мащаб. В Одрин се говори за някой си Хаджи Селим, тютюнотърговец и водач на банда, който в края на краищата бил екзекутиран. Но преди неговата екзекуция някои хора се опитали да го принудят да подпише чек за хиляда турски лири като депозит в Народната банка в София. Хаджи Селим подписал този чек, но в затвора, в навечерието на екзекуцията си, отказал своя подпис в присъстви-ето на прокурора и на директора на Отоманската банка, комуто бил предста-вен чекът.
Тези инциденти са интересни за всеки моралист, който наблюдава пъстрата неразбория от човешки слабости и честни усилия, съвестно изпъл-нение на дълг и престъпления, които сподирят пътя на победителя. Нека оставим преценката им на читателя: но преценка, за която той трябва да вземе предвид изключителните условия, характерни за един голям град в състояние на обсада. На този етап не би могло да се говори за по-късно установеното нормално управление, когато турците се върнаха в града като „трета печеливша страна“, когато избухна Втората война след несъгласието между съюзниците и след нарушението на първото споразумение. Засега се задоволяваме да докладваме само за събитията от последния период на българската окупация.

113

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ОКУПАЦИЯТА

На 6/19 юли административните служители в Одрин получават заповед да се върнат в България. Телеграмата е пристигнала в 11.30 часа през нощта; хората не знаят нищо за нея. Посред нощ градината Решадие все още е пълна с хора, които гледат филмова прожекция. Напускането на българите става съвсем ненадейно. Поради тази причина те изоставят своите оръдия, боеприпаси и складове. Това пояснява защо отпадат напълно обвиненията в грабежи и безчинства, които българите били извършили, тъй като самите условия при напускането им правят подобни действия невъзможни. В своята бързина българските власти дори забравят да сменят часовите, поставени пред вратите на някои от къщите под защита. Българските търговци после открито се оплакваха от тайнствеността, с която е било проведено това нареждане на българските власти. Оттеглянето им наистина е изненадало всички.

Властите напускат Одрин през нощта на 6-7 (19-20) юли. Обаче турците не идват. В самия град майор Морфов заедно с неговите 70 жандармеристи, както и комендантът Манов са представители на законността и реда, но на железопътната станция или в квартала Карагач няма никакви официални власти и точно там възникват няколко много неприятни инцидента. Осем военни влака напускат станцията на 7 юли. При заминаването на предпоследния влак мародерите вече са започнали своята работа, поради което от покривите на някои вагони са дадени изстрели срещу тях. В складовете избухва пожар, който според гръцките свидетели бил Запален от отряд български пехотинци, пристигащи от юг по посока към Свиленград. Някои от същите тези войници казали на монасите от местния орден на Успенските братя, че складовете били обстрелвани от селяни, докато по това време българската армия била зад станцията и зад складовете. Според изявления на очевидци войниците запалили казармите, които служели и за арсенал. Във всеки случай няма никакво съмнение, че плячкосването е започнало пред очите на самите българи, докато те са се качвали на влаковете; че то е дело на селяни от Караагач и от съседните райони, Черкезкьой и Долу Джарос; че войниците са се опитали да стрелят срещу тях, но със заминаването на влаковете ги оставили напълно свободно да продължат с плячкосването. Селяните след това въоръжили турските пленници, които работели по линията – очевидно това са същите пленници, за които говори г-н Богоев. През вечерта на 7/20 юли жителите на Караагач са се запасявали с газ, брашно и прочие, взети от складовете.

Времето минава, а турците все още не се появяват. Ето защо българите се връщат сутринта на 8/21 юли и започват да разоръжават турските военнопленници. Сцената, описана от г-н Богоев, когато българите стреляли срещу военнопленниците и убили най-малко 10 от тях, трябва да се е случила именно по това време. Според обяснението, дадено тотава от българския офицер, отговорен за станцията, военнопленниците се опитали да извършат организирано бягство с надеждата, че турската армия вече се намира някъде из Одрин. Когато българите запитали турските военнопленници откъде са се снабдили с оръжие, казали им, че оръжието им е дадено от населението. Българите започнали внимателно да наблюдават жителите на Караагач. Войниците влизали в техните къщи и на обитателите им било заповядано да предадат до З часа следобед всичко, което са взели от складовете. В противен случай то щяло да им бъде отнето насила и щели да бъдат наказани.

114

Същата вечер започват и претърсвания по домовете. Не е ясно как са подбрани тези 45 души, които били арестувани. Един от тях на име Пандели (Панталеймон), всъщност единственият останал жив, съобщи, че неговият 12-годишен син бил взел брашно от склада. Бащата върнал брашното според издадената заповед, съгласно която крадените стоки трябвало да бъдат оставени на улицата, но след това както той, така и неговите другари за нещастие били задържани, за да занесат чувалите до станцията. Пандели описва подробно случилото се, след като занесли чувалите. Неговият разказ е подложен на проверка от члена на нашата Комисия, който го е сравнил с разказите на други двама свидетели, един гъркофил, а другия българофил. Пандели казва следното:

„Вечерта на 8/21 юли тези нещастници бяха завързани на групи от по 4 души, като за целта бяха използвани собствените им колани. Изкараха ги по пътя към Мараша под конвой от 60 войници. Парите и часовниците им бяха отнети, преди да бъдат навързани. Казано им бе, че ще ги водят към България, но когато войниците наближиха моста на Арда, някой им извика: „Бягайте бързо, влакът идва!“ Те пресякоха моста и стигнаха до отсрещния бряг. Там бяха наредени в една линия с лице към реката и след това ги блъсваха във водата. Последва една страхотна сцена. Докато нещастниците се мъчеха да се спасяват от това положение, войниците стреляха по всеки от тях, чиято глава се подаваше над водата.“
Пандели спасил живота си с едно отчаяно движение. Когато паднал във водата, той успял да се откъсне от колана си и да се освободи от останалите хора, с които бил свързан. Намерил се сам и свободен във водата, той започнал да плува, като от време на време си подавал главата. Насочените срещу нещо изстрели за щастие не го улучили. След това се престорил на умрял и легнал по гръб, а течението го повлякло надолу по реката. За известно време загубил съзнание, след това се намерил закачен за клоните на едно дърво. Пропълзял по обраслия с дървета бряг. Един каруцар го видял и се уплашил от вида му. През нощта успял да се върне обратно в квартала Хилдъръм, където се подслонил в къщата на своя чирак (Пандели е дърводелец в парните мелници в Караагач).
Снимката показва телата на някои от 44-те жертви, извадени от реката след няколко дни. Ужасният епизод не е извършен със знанието на отговорните български власти, но няма никакво съмнение в неговата истинност. Паниката и възбудата в последните часове на напускането не могат да извинят виновниците. Този член от нашата Комисия, който разследва случката на самото място, научил от Успенските братя, че и други хора били арестувани за обири, обаче били освободени, когато пристигнали на железопътната станция, тъй като от вагоните на последния влак започнали да викат към конвоиращите ги войници: „Бързайте, влакът тръгва.“ Това станало в З часа сутринта на 9 юли.

При това развитие на нещата няма съмнение, че заминаването на българите е станало набързо. Следователно не би могло да се твърди „българите знаеха, че турците ще се върнат, и извършиха пълни приготовления за последното клане“, или „предвиждаше се те да избият мюсюлманите, а арменците, които те бяха внимателно въоръжили, щяха да бъдат принудени да избият гърците“. Българите не са извършили никакви приготовления за

115

Фиг. 16. Жертви хвърлени в река Арда, където са се удавили

116

своето напускане и „кошмарите“, за които се говори в цитата от статията на г-н Пиер Лоти във френския вестник „L’lllustration“, изобщо не са съществу-вали освен във въображението на гръцкото население, възбудено от агитаторите. Драматичната картина на „последната нощ“,представена по този начин от видния френски писател, издава твърде недвусмислено източниците, от които е почерпан материалът за описанието и. Да вземем още един пример от същата тази статия. Г-н Лоти споменава някакъв млад турски офицер Решид бей, син на Фуад, които бил „пленен“ от българите при последните сражения през време на тяхното оттегляне. „Те (българите) избодоха двете му очи, отрязаха двете му ръце и след това изчезнаха. Това бе тяхното последно престъпление“.

Няма съмнение, че смъртта на Решид действително е произвела дълбоко впечатление в редовете на турската армия, където той е имал много приятели. Член на Комисията, които разследваше този случай, видя неговия паметник, издигнат по пътя за Свиленград, чието освещаване бе преди известно време. Всъщност турците показаха по-голяма справедливост и правдивост, отколкото техният почитател във Франция. Когато членът на нашата Комисия отищъл в редакцията на B.“Tanine“ в Цариград, за да провери фактите, научил от специалния кореспондент на този вестник в Одрин, че в бъркотията Решид бей получил смъртоносна рана, от която смъртта му последвала незабавно. Разбира се, обезобразяването е нещо реално. Що се отнася до мъките, на които той бил подложен, това е абсолютна измислица. Дори и хората в Одрин говореха, че са му били откъснати ушите и ръцете, но никой не говореше, че очите му са били извадени.

Описанието, което даваме по-горе за случилото се в Одрин, далеч не изчерпва всички данни и свидетелски показания, събрани от нас. Любознателният читател може да намери допълнителни подробности в приложението, където ще може да прочете и документите, доказващи нашите твърдения. За нещастие по-голямата част от показанията, които успяхме да вземем в самия Одрин, не могат да се публикуват в подробности, тъй като са дадени с условие за поверителност. Но се надяваме читателят лесно да разбере, че именно тези събрани на самого място показания подкрепят останалите, с които Комисията си служи в настоящия доклад.
Parabellum
12-12-2003, 07:54
ПРЕДГОВОР
Необходимо средство за отместване на тежкия камък, затварящ пещерата на робството, е мечът на правото дело, натиснат върху опорната точка на политиката. Българската държава възкръсна из пепелищата на Априлското въстание през 1876 г. и в пламъците на Руско-турската война през 1877— 1878 г., очертала санстефанските предели на освободения народ, но възторгът бе сподавен от скорошна покруса. Ръководени от империалистическите си интереси, западните велики сили стъпкаха безжалостно националните въжделения на българите, разпокъсвайки ги, по силата на Берлинския договор на пет части: васалното княжество България, автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия — върнати под властта на султана, Северна Добруджа предадена на Румъния, а Българското Поморавие — завзето от Сърбия. Колкото и да бе жесток ударът, понесен в началото на пътя, в българския народ продължи да живее мечтата за цялостно освобождение и обединение. Тази мечта политиците нарекоха „санстефански идеал за целокупна България” или стремеж на всички българи да се съберат „под общ държавен покрив”, докато обикновените хора си пожелаваха „да няма синори в Българско”.

Българският народ никога не се примири с решенията на европейските монарси и правителства, чиито представители зачеркваха върху географската карта съдбините на цели околии, окръзи и области, превръщайки Балканите в „барутен погреб”. Образуваните с възрожденски порив комитети „Единство” подеха отново борбата. Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г. бе безпощадно смазано, но Съединението през 1885 г. възтържествува, защитено героично от младата българска войска. В Сръбско-българската война при Сливница и Пирот се срещнаха със славата онези, храбри капитани, призвани да бъдат генерали в следващата война за обединение.

„Поробените братя отвъд Рила и Родопите” принесоха своя жертвен дял пред олтара на свободата. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) със смелите си действия непрекъснато напомняше за непоносимите страдания. През четническите подвизи и отчаяните атентати до величавото Илинденско-Преображенско въстание в 1903 г., от „пъдарските” Мюрщегски реформи и временното опиянение от Младотурската революция до бързото изтрезняване и възобновяване на въоръжената съпротива българското население под чужда власт изживя мъки, разочарования и надежди. Погледите изпровождаха дългите върволици на бежанците, търсещи спасение в българската държава, откъдето трябваше да дойде очакваната помощ на свободните съотечественици. Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците в Македония и Одринско, на 12 февруари 1912 г. началникът на 3-а балканска дивизия генерал-майор Иван Сарафов споделя с брат си Михаил Сарафов, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертвува човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй.. .” [1]. Така се наричаше вече султан Мехмед V.

Участието на България в Първата балканска война е поредица от съдбоносни изпитания. Въоръженият народ надделя над вековния враг, стъпи на върха на славата и възвърна напълно потъпканото от робството си самочувствие. Страховитият вик „Напред! На нож!” отлепваше телата и душите от земята и самосъхранението и тласкаше напред бойците в кървавия двубой между светлината и мрака. Невиждан масов героизъм обзе довчерашните раи, втурнали се на разплата с вековните угнетители. От опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища, до генерала, будуващ под огромната отговорност за живота на хиляди войници, се утвърждаваше свободната нация.

За жалост войната продължи със същото ожесточение по страниците на вестниците, списанията, стенографските дневници, брошурите и мемоарните книги, отеквайки разгорещено в читалищата, клубовете и кафенетата. Вината се разпределяше по-трудно дори от наградите. Военачалниците се дуелираха с писалки помежду си „всеки срещу всеки”, както бяха разделени по време на бойните походи. В техните спомени могат да се намерят важни директиви и оперативни заповеди, както и да се узнаят различните гледни точки по тяхното изпълнение [2]. Добросъвестното изложение на фактите се допълва от описания на напрегнатата обстановка, при която се замисляха победите в Главната квартира и в щабовете на армиите и дивизиите.

Мемоарите на политическите дейци и дипломатите са по-малко откровени, зад стилово изтънчените редове понякога се крият далече стигащи намерения. За разлика от военните кръгове тук разпределението не е по фронтове, а според двата основни лагера — управници и опозиционери. Представителите на различните политически партии прилагат и своеобразни начини при подбора и тълкуването на документите. Главният недостатък на инак привлекателните със заглавията си спомени е предумишлената им едностранчивост, сочеща винаги виновниците на отсрещната страна [3]. Ако не достигна прозорливост и се допуснаха фатални грешки, то поне трябваше да се прояви доблест да се признаят и извлекат поуките [4]. В случая не можа да се използува компромисният подход „истината е някъде по средата”. Полюсите на тълкуваната по-своему истина са толкоз противоречиви, че се стига до взаимно отричане. Забележително е, че лагерите на военните и политиците се сплотяваха, когато заставаха професионално солидарни един срещу друг. Но така изглеждаше само на пръв поглед, понеже генералите, макар и да не членуваха в определена партия, бяха свързани или съчувствуваха на определени политически среди. Признаците „филства” и „фобства”, позабравени в устрема към националното единство, напомняха за себе си при изявите на външнополитически предпочитания към надеждната велика сила. Парливата точка, около която се развихряха споровете между висшите военни и държавниците, бе въпросът за пропуснатите възможности. Генералите заявяваха, че армията постигна блестящите победи на бойното поле, останали непълно и несвоевременно използувани на зелената маса, а бившите министри им възразяваха, че хората с пагони са подкопали моста към бързия мир с атаката на Чаталджанската позиция [5]. И всички заедно, разбира се, след абдикацията на Фердинанд хвърляха почти цялата отговорност върху царя, който не ги удостои с писмен отговор.

Още по-трудно се проправя пътят към истината в объркващия лабиринт на десетките политически брошури, издадени скорострелно от централните бюра и дейците на буржоазните партии. В дълбоката незарастваща рана ровеха и обществено влиятелни личности, стремящи се користно да впрегнат острата болка от последвалата национална катастрофа в боричканията за докопването до властта [6]. Острастената размяна на жигосващи обвинения със знаците на „герои или предатели” страдаше от нарочно опростителство, което потулваше всичко неприятно за заинтересованите критици [7]. Когато еднопосочните упреци се редуват с прозрачни опити за пълно самооправдаване, не може да се преодолее съмнението в добре измислена неискреност. За изследователя е препоръчително внимателното използуване на тези инак пламенно написани защитни и обвинителни речи. Латинската поговорка „За мъртвите или добро, или нищо” не важи за отговорните държавни мъже и военачалници, особено за свързаните с народните крушения. Същевременно е необходимо да се бди да «е се допуска несправедливост срещу беззащитните мъртви.

До социалистическата революция изследването на Балканската война се съсредоточи във Военноисторическата комисия при Щаба на войската, която разви извънредна полезна дейност по събирането на архивни документи, обнародването на спомени и издаването на отличаващото се с изворовата си стойност сп. „Военноисторически сборник”. Като значително постижение може да се изтъкне написването на седемтомния колективен труд, плод на целенасочена и дългогодишна работа [8]. Авторите са както участници във войната, така и историци, съчетание, притежаващо предимства и недостатъци. Близостта до събитията придава свежест и съпричастие на изложението, обаче съдържа риска да се затъне в описание на подробностите [9]. Броят на монографиите е малък, та се налага да се прибавят и някои заглавия от категорията документирани спомени с опит за изграждане на собствена концепция [10]. Макар повечето автори да не са професионални историци, те оставиха книги с непреходно значение, будещи непрестанен интерес.

Марксистката историопис е представена с трудове, в които се полага старание за осветляване на повечето от страните на сложното обществено явление, наречено война. За пръв път се прилага класово-партийният подход, изобличаващ и късогледството на управляващите кръгове, и греховете на опозицията, и намесата на империалистическите, сили, печелещи от противоречията между балканските държави [11]. Единодушно призната за справедлива и освободителна, Балканската война се пресъздава като народна, изведена до победен край чрез жертвоготовността и героизма на войниците. Съвсем обосновано тя е разгледана като коалиционна, а обяснението на отделните военни операции е задоволително [12]. Интерес представляват и трудовете, отразяващи вътрешнополитическите условия в България и влиянието на външните фактори [13]. Авторът на тази книга също е разработил редица въпроси по темата [14].

Недостатъците се забелязват в сравнително ограничената по ширина и в дълбочина изворова основа, прилагането на черно-бялата схема, вместо да се употребяват разнообразните оттенъци на всички цветове, често повтаряните предубедени оценки на „отречени” от традиционните схващания личности, непоследователното разбиране на войната като последно средство за решаване на националния въпрос. Среща се предоверяване на вестникарски сведения и разпространени легенди, не се подчертава заслужено водещата роля на България в Балканския съюз и твърде подранилите противобългарски действия на Сърбия и Гърция, нито пък се разкрива напълно отрицателното влияние на заплахата от Румъния, а се допуска и удобното делене на „добри” и „лоши” велики сили.

Балканската война, наречена от В. И. Ленин „нова глава в световната история” [15], привлече вниманието на съвременници и изследователи от много страни. Политици и дипломати отразиха кървавия сблъсък в югоизточния кът на Европа като съдбоносно въведение към Първата световна война, повдигайки крайчеца на плътната завеса, спусната пред тайните кабинети и посланическите конференции [16]. Недоизказаното се съхрани в дипломатическите архиви, чието разкриване изненадва и с богатството си, и с неподправения дух на епохата. За да се потвърди още веднъж изводът, че понякога спомени се пишат не за подпомагане, а за заблуждаване на изследователя. Дневниците са за предпочитане, ако не са ги изгорили, за да напишат свободните си съчинения.

Съветската историография създаде значителни по научна стойност трудове за Балканската Война, особено като се има предвид първостепенната роля на Русия като покровителка на Балканския съюз [17]. Естествено е интересът да е по-траен в страните, които са били съюзници или противници на България. В преобладаващия брой заглавия мястото и усилията на България, изнесла основната тежест на войната, са или подценени и пренебрегнати, или пък се преиначават в неблагоприятен вид [18]. Неписан закон в историята е, че когато умишлено преувеличаваш своите заслуги, неизбежно ощетяваш другия до теб.

Привидно безпристрастни са историците от големите държави, които произнасяха узаконяващото „да бъде или да не бъде”. Представителите на бившите съглашенки Великобритания и Франция се отнасят положително към съзидателното начало на България в Балканския съюз, докато не й припишат греха за неговото по-сетнешно разрушаване [19]. Историците, произхождащи от държави, наследили Централните сили-— Германия до 1945 г. и Австрия до и след Втората световна война, са по-склонни да упрекват българската външна политика в непоследователност и двойственост, защото не променила навреме насочването си от едната към другата група сили. Докато, в трудовете, издадени в Германската демократична република, се търсят преди всичко империалистическите въздействия под девиза „разделяй и владей”, то в тези от Федерална република Германия се шири мнението, че Балканите са „балканизирали” цяла Европа [20]. След като Европа (разбирай — великите сили — б. а.) отдавна се готвеше да посегне към оръжието в името на световното господство.

В предлаганата книга се изследва средищното място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос във войната срещу Османската империя. Външнополитическата дейност е представена чрез проследяване отблизко отношенията със съюзниците, Румъния и великите сили. Подобаващо внимание е отделено на прякото и косвеното влияние на „европейския концерт” (Съглашението — Великобритания, Франция, Русия; Тройния съюз — Германия, Австро-Унгария, Италия) върху развитието на балканската криза. Дипломатическите отношения с Високата порта са разгледани до скъсването им, но и след обявяването на войната не са пропуснати нито преговорите за примирие и мир, нито „тайните мисии” около тяхното уреждане. Сложните ходове са предадени без повърхностно опростителство, поради което не са спестени нужните обяснения. Един пълномощен министър на възлов пост би могъл да пропусне или да извърши важни неща, непредвидени в окръжните директиви на Външното министерство. Разбира се, за това се изисква и творчески способности, и смелост да се поеме отговорност.

Стратегическият разбор на военните операции е направен в тясна връзка със състоянието на международните отношения, защото до голяма степен от развитието на фронтовите действия зависеше успехът или неуспехът на външната политика, здраво обвързана с военната стратегия. Победите осигуряваха провеждането на добра политика, пораженията я довеждаха до вдигане на бялото знаме. Разнозначните прояви на министрите, генералите и дипломатите се отразяваха в отношенията между монархическия институт, Министерския съвет и Главното командуване, трите меродавни фактора във воденето на войната, разполагащи с големи права и задължения да поемат падащите им се отговорности. Някои от въпросите вече са задавани, други се поставят за пръв път откровено и парливо, за да последват отговори, опрени на съществуващите доказателства.

Преди всичко авторът се стреми да избегне еднопосочното търсене на историческата истина. Като започва от управляващите кръгове в България, той се обръща за сравнение с действията на другите балкански държави и преминава към балканската политика на великите сили. Редица погрешни стъпки, предприети в София, се предизвикваха от предварителните решения, взети в съседните балкански столици, и от ожесточените разногласия между великите сили. Българската дипломация трябваше да преодолява пречки, създавани от съюзници и противници с упорита последователност. Непреодолимите и опасни препятствия бе за предпочитане да се заобикалят, и то по-отдалече, с по-малко героизъм, но с повече предпазливост и хитрост. Висшето командуване обаче и в политиката залагаше вместо на обхода — на фронталната атака.

Когато историкът се задълбочи в някой спорен въпрос, неизбежно възникват допълнителни въпроси, на които също е необходимо да се намерят верни отговори. Така усложнено, изследователското търсене на историческата истина може да се увенчае с известен успех само ако се вземат предвид последователно различни гледни точки, за да се покажат събитията от всичките им страни. Всеки прибързано направен извод въз основа на спомени, оставени от преживели войната участници или извлечени от сборници подбрани документи, отдалечава от възможно най-вярната представа за и без това постоянно отдалечаващото се минало. Архивите са запазили противоречиви свидетелства. Тук авторът прониква без никакви предубеждения от прочетено или чуто, взира се внимателно в пожълтелите листа и избледнелите снимки и се пренася мислено в онези съдбоносни години, запазвайки същевременно оценъчното разстояние на изследователя. Най-трудно се „влиза в положението” на политиците и пълководците, като се озовеш въображаемо сред дипломатическите схватки в привидно тихите зали и кабинети, а после усетиш мириса на барута по гърмящите бойни полета, без да напускаш височината на наблюдателния си пост, предложен от натрупания през изтеклите десетилетия опит.

Поднесеният на вниманието на читателя труд е написан през привличане на разполагаемите и достъпни извори, които могат да хвърлят обилна светлина върху историческата сцена. Най-подробно са използувани фондовете на Архива при Министерството на външните работи и тези на Централния военен архив, върху които са опрени трите главни направления на темата — външна политика, дипломация и военна стратегия. Личните фондове на видни политици, дипломати и генерали, съхранявани в Централния държавен исторически архив, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий” и Научния архив при Българската академия на науките, съдържат ценни сведения извън сдържащите предели на служебната преписка, които могат да изненадат и най-вещите познавачи на събитията. Допълнителни източници за „засичане” на доказателствата от български произход са документите, издирени в Политическия архив на Външното министерство в Бон, Държавния архив във Виена, Архива на Форин офис в Лондон и Архива на Външното министерство в Париж [21]. Авторът се позовава често и на поредиците от документални сборници, издадени в България, СССР, Германия, Австрия, Великобритания, Югославия и Румъния [22]. Текущи данни са извлечени от вестници, списания, стенографски дневници, бюлетини на телеграфни агенции и съобщения на Главната квартира.

Много са страниците в историята, написани с кръв, вечно четливи и четени. Събитията, врязани в народната памет, са незаличими. В случая историкът не е затруднен от професионалния си дълг да възкресява времето и неговите герои, а трябва само да напомня за тях.

 

 

–––––––––––––––––––––––––––

1. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 80.

2. Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1929; Димитриев, Р. Трета армия в Балканската война 1912 г. С., 1922; Иванов, Н. Народната партия и Балканските войни през 1912—1913 г. С., 1919; Балканската война 1912—1913 г. Действията на 2-ра армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924; Лазаров, В. Българският гарнизон в Солун през 1913 г. С., 1929; Фичев, Ив. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. От началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927; Чаталджа. Тактическа студия. С., 1930; Балканската войка 1912—1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940; Ценов, П. 40 години на служба в артилерията. С., 1933.

3. Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи. С., 1914; Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915; Донев, Ст. Моите аудиенции при Николай II, Сила, 1922, № 19—20, с. 6 — 11; Балканският съюз, Родина, 1939, № 2, с. 51—61; Примирието в Чаталджа на 20 ноември 1912 г., пак там, № 3, с. 94—106; Лондонската конференция през 1912—1913 г., пак там, № 4, с. 20—40; Акцията ми в Пеща през октомври 1912 г., пак там, 1940, № 1, с. 65—81; Генерал Ив. Фичев. Балканската война 1912—1913 г. Рецензия, пак там, № 2, с. 178—173; Моята мисия в Крим през 1912 г., пак там, № 3, с. 123—133; Моето участие в преговорите между България и Румъния през 1912—1913 г., Отец Паисий, 1940, № 9, с. 413—426.

4. Бобчев, Ст. Страници из моята дипломатическа мисия в Пегроград (1912—1913). С., 1940; Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911—1913). С., 1917; Маджаров, М. Дипломатическата подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади. С., 1932; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Чуто, видяно, преживяно. С., 1929; Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943; Тошев, Ан. Балканските войни, т. 1—2. С., 1929—1931; България и нейните съседи. С., 1943.

5. Нашата дума. Възражения на бившите министри Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев, Т. Теодоров, М. Ив. Маджаров, Из. Пеев и П. Абрашев срещу обвиненията на Държавния съд от 1923 г. С., 1923; Ников, С. Балканската война. Причини, развой и край. С., 1913; Виновен ли е царят за погрома? С., 1913; Реч от д-р Никола Генаднев, произнесена на 3 ноември 1913 г. С., 1913; Соларов, К. Балканският съюз и Освободителните войни през 1912 и 1913 г. С., 1926; България и Македонският въпрос. Причините на Балканските войни. С., 1926.

6. Балканската война и Земеделският съюз. Факти и документи. С., 1922; Велчев, В. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913; Габе, П. Добруджанският въпрос в неговата същност. С, 1925; Материали за историята на Балканската война. Шумен, 1913; Омарчевски, Ст. Балканската война. Нейните причини и последствия. С., 1913; От Берлин до Букурещ. Лъч светлина върху последните събития. С., 1913; Силянов, Хр. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915; Списаревски, К. Кой опропасти България. С., 1914; Шопов, Ат. Балканската война с прибавление на всички договори и конвенции със Сърбия и Гърция. С., 1915; Как ни се наложи Балканската война. С., 1915.

7. Антонов, Д. Катастрофата на България и мнение върху външната й политика. С., 1914; Кермекчиев, А. Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни. С., 1915; Кьорчев, Д. Политика и съюзи. С., 1917; Митаков, Кр. Българо-турската война и заинтересованите държави. С., 1912; Мусаков, И. Причините за трагедията ни. Скици. С., 1928; Ценов, Г. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Историко-политическо издирване. С., 1915.

8. Войната между България и Турция 1912—1913 г. Т. 1—7 С., 1923—1937.

9. Ганчев, Ал. Войните през Третото българско царство. С., б. г.; Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение, т. 1. С., 1919; Студии по нашите войни. Книга първа. Войсководци и войски. Критически бележки и размишления. С., 1930; Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството. Историко-психологически анализ. С., 1932; Балканската война както е била виждана, когато са се развивали самите събития. По осведомленията на Българската телеграфна агенция, кн. 1. С., 1941; Жеков, Н. Българското войнство 1878—1928. Военнополитически поглед върху развитието и бойните дела на нашите въоръжени сили от Освобождението до сега и тяхното бъдеще. С., 1928; Жостов, К. Действията на кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. С., 1914; Кантарджиев, Т. Кратка история на Балканската и Съюзническата войни. С., 1928; Дефтеров, Хр. Балканската война. По дневника на Цензурната секция npи Щаба на действуващата армия. Спомени и документи. С., 1938; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване. С, 1936; Недев, Н. Освободителни войни 1877—1878, 1885, 1912— 1013. 1915—1918. С., 1937; Разсуканов, А. Балканската война. С., 1939; Христов, Ат. Кратка история на Освободителната война 1912—1913 г. С., 1921.

10. Генов, Г. Източният въпрос. Политическа и дипломатическа историч. Част втора. От Парижкия конгрес (1856 г.) до Ньойския договор (1919 г.). С., 1926; Гиргинов, Ал. Народната катастрофа. Войните 1912— 1913 г. С., 1926; Данев, Ст. Най-нова дипломатическа история (от Виенския конгрес до днес). С., 1935; Коларов, Н. Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни. Част първа. С., 1938; Кутинчев, Ст. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Бележки и впечатления. С., 1914; Станев, Н. Война за освобождението на Македония. Исторически, икономически и критически поглед. С., 1914; Тодоров, П. Погромите на България. Част първа. С., 1930.

11. Атанасов, Щ., Д. Христов, Б. Чолпанов. Българското военно изкуство през капитализма. С., 1959; Балканската война 1912—1913. С., 1961; Иванов, Ив. Към въпроса за резултатите и изводите от Първата балканска война и оценка на войната, Военноисторически сборник. 1961, № 1, с. 32—45; Косев, Д. България през Балканската и Междусъюзническата война. С., 1948; Косев. К. Подвигът 1912—1913. С., 1983; Лалков, М. Балканската война 1912—1913. С., 1982; Митев, И. Героизмът на българския народ през Балканската война. С., 1958; Молхов, Я. Дейността на Щаба на армията по разработването на оперативния план за водене на война срещу Турция (1903—1912), Военноисторически сборник. 1986, № 5, с. 124—135; Огнянова, М. Балканската война. С., 1949.

12. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985; Василев, К. Отношението на партията на тесните социалисти към Балканската война, Известия на ВИНД. Т. 37. С., 1984, с. 31—39; Гошев, Д. Нацноналноосвободителната борба в Македония 1912—1915. С., 1981; Илчев, Ив. Външнополитическа пропаганда на българската национална кауза през Балканските войни 1912—1913 г., Военноисторически сборник. 1982. № 4, с. 80—98; Панайотов, Л. Балканският съюз и войната от 1912—1913 г.. Военноисторически сборник. 1982, № 4, с. 3—22; Попов, P., Б., Самарджиев. Проблеми на Балканската война в новата балканска историография, Векове, 1972, № 4, с. 49—56; Сборник материали от научната дискусия, проведена на 13 февруари 1980 г. в Института за военна история при Генералния щаб на тема „За характера на българската армия и на водените от нея войни през периода 1885—1918 г.“, Известия на ВИНД. Т. 31. С., 1981; Стателова, Ел. Българо-гръцките политически отношения в навечерието на Балканската война, пак там, т. 37, С., 1984, с. 48—58; Стоилов, П. Някои основни научни проблеми на Балканската война 1912—1913 г., пак там, ст. 38, с. 173—207; Шарова, Кр. Буржоазната историография и участието на България във войните 1912—1913 г., Исторически преглед, 1950, № 2, с. 120—157.

13. Божинов, В. Френската политика спрямо Балканските воини и българското население в Македония, Исторически преглед. 1967, № 6, с. 97—110; Велева, М. Влошаване положението на народните маси по време на Балканската война, пак там, 1962, № 4, с. 32—52; Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912—1918 г. С., 1957; Дамянов, С. България във френската политика 1878—1918. С., 1985; Калинков, А. Русия и подготовката на Балканската война, Военно-исторически сборник. 1980, № 3, с. 58—70; Куюмджиев, Б. Дипломатическата и материална подкрепа от Русия на България по време на Балканската война 1912—1913 г. С., 1968; Нойков, Ст. Българската армия в Балканската война 1912—1913 г. през погледа на германския и австрр-унгарския Генерален щаб, Известия на ВИНД. Т. 38. С., 1984, с. 235— 241; Панайотов, Ив. Из руско-българските отношения през Балканските войни 1912—1913 г., Известия на Института по история. Т. 20. С., 1968, с. 53—92; Пантев, Ан., Попов, P., Шарова, Кр., Стателова, Ел., Тодорова, Цв. Външната политика на България и опозиционните партии (1900— 1914), пак там, т. 23, С., 1974, с. 104—148; Шипчанов, Ив. Вестители на бойна слава (военните кореспонденти през Балканската война от 1912— 1913 г.). С., 1983.

14. Марков, Г. Съдбоносните стъпки на България в Балканските войни 1912—1913 г., Исторически преглед, 1982, № 4, с. 103—113; България и нейните съюзници през Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1983, № 1, с. 31—48; Към предисторията на Балканския съюз (март — септември 1911 г.). Военноисторически сборник, 1987, № 6, с. 96—113; Правата и отговорностите на българското Главно командуване в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1981, № 5, с. 17—29; За съгласуваността между външната политика и военната стратегия на България в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1985, № 1, с. 84—96; Добруджанският въпрос на посланическата конференция в Петербург (февруари — април 1913 г.), Добруджа, № 1, Варна, 1984, с. 35—45; The Bulgarian Delegation at the London Peace Conference (December 1912 — May 1913), Bulgarian Historical Review, 1984, No 3, p. 29—43.

15. Ленин, В. И. Съчинения. Т. 18, С., 1952, с. 370.

16. Голц, К. фон дер, Погромът на млада Турция и възможността за нейното повдигане, С., 1913; Дорошкевич, А. Война на Балканском полуострове. От открития военных действий до перемирения. С.-Петербург, 1913; Война на Балканском полуострове. Второй период. Военние действия от ноябрьского перемирия до падения Скутари включительно, Елисаветград, 1913; Имануел, Фр. Балканската война 1913—1913, т. 1—2, София — Солун, 1913—1914; Ламуш, Л. Петнадесет години балканска история (1904— 1918), С., 1930; Мамонтов, Н. С болгарскими войсками от Балкань до Чаталджи. Записки военного корреспондента, Москва, 1913; Махров, П. Балканская война 1912—1913 годов. Общий очерк от начала войни до перерыва мирных переговоров, Севастополь, 1913; Пененрюн, Ал. Балканската война 1912. Походът в Тракия, София — Солун, 1913; Пиленко, Ал. Около болгарской войны. Дневник и сорок девять любительскнх фотографии, С.-Петербург, 1913; Сазонов, С. Воспоминания, Париж, 1927; Сухомлинов, Вл. Воспоминания, Берлин, 1924; Хохвехтер, Г. В огъня с турците, София— Солун, 1913; Шевалье, Н. Правда о войне на Балканах. Записки военного корреспондента, С.-Петербург, 1913; Buchanan, G. Meine Mission in Russland, Berlin, 1926; Buxton, N. With the bulgarian Staff, London, 1913; Grey, Ed. Fuenf und zwanzig jahre Politik 1892—1916, Bd. 1, Muenchen, 1926; Feldmarschall Conrad, Aus meiner Dienstzeit 1906—1918, Bd. 2—3, Wien, 1922; Kokovtsov, VI. Out of my Past, London, 1935; Mach von, R. Briefe aus dem Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1913; Nekludoff, A. Diplomatic Remmiscences before and during the World War 1911—1917, London, 1920; Rohde, H. Die Opetationen an den Dardinellen im Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1914; Wagner, H. Mit den siegreichen Bulgaren, Oldenburg, 1913.

17. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок, М., 1972; Бестужев, И. Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914), ИЗ, 1965, т. 75, с. 44—85; Бовикин, В. Из истории возникновения Первой мировой войны. Отношения России и Франций в 1912—1914 гг., Москва, 1961; Буняковский, В. Балканская война. Действия 1 и 3 болгарских армий. Критико-историческое исследование, ч. I, Петроград, 1917; Водовозов, В. Балканская война и Россия, Современник, 1913, № 11, с. 264—271; Владимиров, Л. Война на Балканах, Петроград, 1918; Галкин, И. Образование Балканского союза и политика европейских держав, Вестн. МГУ, Сер. обществ. наук, 1956, № 4, с. 9—41; Гринберг, С. Внешнеполитическая ориентация Болгарии накануне Первой мировой войны (1912—1914). — В кн.: Славянский сборник, Минск, 1947, с. 291—335; Державин, Н. Болгаро-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос С.-Петербург, 1914; Жебокрицкий, В. Болгария накануне Балканских войн 1912—1913, Киев, 1960; Болгария в период Балканских войн, Киев, 1961; Жогов, П. Дипломатия Германии и Австро-Венгрии и Первая балканская война 1912—1913 гг., М., 1969; Игнатьев. А. Русско-английские отношения накануне Первой мировой войны 1908—1914, Москва, 1962; История на дипломацията, т. 2, С., 1965; Киктев, А. Из истории образования Балканского союза 1912. — Науч. тр. Киев. ун-та, 1940, т. 1, с. 29—40; Мартыненко, А. Болгария в Балканскому союзу 1912. — В кн.: Усторични звязки славянских народив, АН УССР, Наукови записки, 1956, т. 7; Морозов, А. Политика России и европейских держав на Балканах в период подготовки сербо-болгарского договора 1912 г. — Вестн. МГУ, сер. 8, История, 1973,. № 1; Писарев, Ю. Великие державы и Балканы накануне Первой мировой войны, Москва, 1985.

18. Абаджиев, Г. Балканските войни и Македония, Скопие, 1958; Балканикус, Срби и бугари у Балканском рату, Београд, 1913; Барби, А. Срби под Йедреном, Београд, 1913; Войводич, М. Бугарско-црногорски преговори и споразум 1912 године, Унив. Зборник философског факултета, Београд, 1964, т. 8, с. 741—751; Максимович, В. Српско-Бугарски спор из 1912—1913 год. за Вардарску област, Београд, 1928; Махмуд Мухтар паша, Моята дейност през Балканската война 1912, С., 1913; Попович, Д. Први балкански рат 1912—1913, Београд, 1939; Раткович, Н. Србиа и Црна гора у балканским ратовина 1912—1913, Београд, 1972; Стоянов, П. Македония во времето на Балканските и Првата светска война 1912—1918; Скопие, 1969; Македония во политиката на големите сили во времето на Балканските войни 1912—1913, Скопие, 1979; Тодорович, М. Солун и Балканского питанье, Београд, 1913; Томич, И. Аустро-Бугарска и Арбанаско питанье, Београд, 1913; Чобан Оглу, Поражението на Източната армия; С., 1914; Шериф паша, Няколко мисли върху Турско-Балканската война, Ямбол, 1915; Denkwuertigkeiten des marschalls Izzet pascha, Leipzig, 1927; Drossos, D. La Fondation de L’alliance balkanique, Athens, 1929.

19. Cassavetti, D. Hellas and the Balkan War, London, 1914; Deakin, D. The diplomacy of the Great Powers and the Balkan states 1908—1914, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3; The Greek struggle in Macedonia 1897—1913, Thessaloniki, 1966; Gooch, G. Before the War. Studies in Diplomacy, Vol. 1—2, London, 1936—1938; Hanotaux, G. La guerre des Balkans et l’Europe 1912— 1913, Paris, 1914; Helmrelch, Chr. The Diplomacy of the Balkan wars 1912— 1913, Cambridge, 1938; Hoffman, J. The Austro-Russian Rivalry in the Balkans, Chicago, 1940; Rankin, R. The inner history of the Balkan War, London, 1914; Rossos, A. Russia and the Balkans. Inter-Balkan rivalries and Russian foreign policy 1908—1914, Toronto, 1981; Seligman, V. The Victory of Venizelos. A Study of Greek Politics 1910—1918, London, 1920; Thaden, E. Russia and the Balkan Alliances of 1912, Pennsilvania, 1965; Wedel, O. Austro-German diplomatic Relations 1908—1914, Stanford, 1932.

20. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие, С., 1914; Bauer, О. Der Balkankrieg und die deutsche Weltpolitik, Berlin, 1912; Bickel, O. Russland und die Entstehung des Balkanbundes, Koenigsberg, 1933; Giesche, R. Der serbische Zugang zum Meer und die europaeische Krise 1912, Stuttgart, 1932; Hering, G. Die Serbisch-bulgarischen Beziehungen am Vorabend und waehrend der Balkankriege, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3—4; Messier, O. Der Balkanbrand 1912—1913, Leipzig, 1913; Lading, D. Deutschlands und Oesterreich-Ungarns Balkanpolitik von 1912— 1914, Hamburg, 1969; Meyer, A. Der Balkankrieg 1912—1913, Berlin, 1914; Michaelis, H. Die deutsche Politik waehrend der Balkankriege 1912—1913, Leipzig, 1929; Tukim, C. The politischen Beziehungen zwischen Oesterreich-Ungarn und Bulgarien von 1908 bis zum Bucharester Frieden, Hamburg, 1936.

21. Politisches Archiv d. Auswaertiges Amts — Boon (PA. AA.), Akten betrefend den Balkankrieg 1912—1913, Tuerkei 203, Bd. 1—16; HausHof und Staatsarchiv, Politisches Archiv 1848—1918 — Wien (HHStA), PA I Allgemeines, 2. Geheime Akten, 493, Liasse XLV, Balkan-Konflagration 1912—1913, No 1—14; Public Record-Office, Foreign Office — London (PRO, FO), Genera Correspondence after 1906, Political (TO 371) 1582; Archives du Ministere des Affaires Etrangeres de France — Paris (AMAE), Direction Politique et Commerciale, Serie D—38-1 a, Turquie N. S., Vol. 240—270.

22. Балканската война или Руската оранжева книга (Дипломатически документи, издадени от руското Външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров — август 1912 г. — юли 1913 г.), С., 1914; Балканската война през погледа на един французин. Сборник от документи, С., 1977; Българска военна история. Подбрани извори и документи, т. 2, С., 1984; Доклад на Парламентарната изпитателна комисия (ДПИК), т. 1—4, С., 1918; Кесяков., Б. Принос към дипломатическата история на България 1878—1925, т. 1, С., 1925; Красныйа архив. Исторический журнал (КА), т. 8—9, 15—16, Москва — Ленинград, 1925—1926; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978; Миланов, П. Документи за дипломатическата история на Балканските войни (1912—1913), Известия на ВИНД, т. 38, С., 1983, с. 258—315; Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912—1913 г., С, 1929; Одрин 1912—1913. Спомени, С., 1983; Приложения към доклада на Парламентарната изпитателна комисия, т. 1— 3, С., 1918; Српски извори за историята на македонскиот народ 1912— 1914, Скопие, 1979; Boghitschewitsch, М. Die Auswaertige Politik Serbiens 1903— 1914, Bd. 1—3, Berlin, 1928—1931; British Documents on the Origins of the War 1898—1914 (BD), Vol. 9, The Balkan Wars, Part 1—2, London, 1933— 1934; Die Grosse Politik der Europaeischen Kabinette 1871—1914. Sammlung der Diplomatischen Akten Auswaertigen Amtes (GP), Bd. 33—34, Berlin, 1927; Documents diplomatiques. Les evenements de la peninsule balkanique. L’action de la Roumaine (Septembre 1912 — Aout 1913), Bucharest, 1913; Oesterreich-Ungarns Aussenpolitik von der Bosnischen Krise 1908 bis zum Kriegsausbruch 1914. Diplomatische Aktenstucke des Oesterreichisch-Ungarischen Ministeriums des Aussern (OUAP), Bd. 3—6, Wien und Leipzig, 1930.
Parabellum
12-12-2003, 08:05
Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски

Тридесет и четири години се бориха българите в Македония и Одринска Тракия, откъснати насилствено от свободната българска държава, в чиито предели отекваха изстрели и стенания. Поколения наред се възпитаваха децата в училищата, войниците в казармите, гражданите в обществото, че ще дойде „денят Х” и ще удари „дванадесетият час”, за да бъде завършено националното освобождение и обединение. Много мъки и страдания се бяха събрали в язовете на народната душа и сега внезапно се отприщиха и втурнаха от височините на юг отвъд Рила, Родопите и Странджа. Свободните четири и половина милиона българи имаха врязана в съвестта си повелята да освободят своите сънародници, милион и половина изнемогващи под властта на султана. Те знаеха от горчив опит, че свободата не е така сладка, както когато е споделена.
Висшето командуване разчиташе на едно духовно оръжие, каквото противникът не притежаваше: „Войната е борба преди всичко на нравствени сили, на война, побеждава онзи, който вярва в успеха, онзи, който вярва в своя морал и своя ум, онзи, който е фанатично обзет от целта, която си е задал за постигане.” Националното обединение бе заветната цел, възвисяваща своите извършители. „Пълното обединение на всички българи” чрез „свещена война” се очакваше с нетърпение от поробените и свободните съотечественици, с безкрайна вяра в нейния успех [1].

На 17 септември 1912 г. в 9.30 ч. Министерският съвет състави два исторически документа. С указ № 5 бе постановено “да се направи обща мобилизация на въоръжените сили”, а с указ № 6 в цялото царство се обяви военно положение [2]. Министър-председателят Иван Ев. Гешов отнесе указите в двореца и се върна в 12 ч. с подписите на Фердинанд. Общата мобилизация бе обявена веднага. По телефона, чрез телеграми и биене на барабана жадуваната вест достигна до всички кътчета на страната. И се стекоха синовете на отечеството в казармите, струпани на покривите на вагоните, с каруци и пеш, с гайди и песни, накичени с цветя като за кървава сватба. Джеймс Баучер отбелязва в дописка до „Таймс”: „Мъже над допустимата възраст, момчета, още незавършили обучението си, мъже, отхвърлени поради негодност да служат, се тълпяха и предлагаха своите услуги… страната се е вдигнала в защита на националната кауза” [3].

По закон мобилизираните бяха задължени да се явят до шест дни в определените гарнизони, а закъсняването с три дни се смяташе за дезертьорство. Увлечени в съдбовен устрем, хората изпревариха закона. Възрожденският огън се разгоря с нова сила, оръжието не достигаше за всички не само поради погрешно направени сметки, а и поради всеобщото желание за личен принос в борбата срещу вековния враг. Вместо очакваните 1200 души допълващите дружини достигнаха 3000 души и се наложи да бъдат връщани доброволци, дълбоко засегнати и с измолваното обещание да ги повикат, „ако стане нужда” [4]. Българският народ преживяваше „звезден миг” от своята изпълнена с върхове и пропасти история.

ХВЪРЛЯНЕ НА ЗАРОВЕТЕ
След вземането на „окончателното и безвъзвратно” решение Гешов помоли Димитър Ризов да напише проект за нотата, която трябваше да се връчи на великите сили и да постави Портата пред избора „автономия или война”, както и да приготви манифеста за обявяването на войната, ако в Цариград не биха поели първия показан път. Пълномощният министър обаче не желаеше да постави като основа прословутия чл. 23 от Берлинския договор, за който „би се уловил с двете ръце” всеки велик везир, за да забави коренното разрешаване на македоно-одринския въпрос [5]. Той състави меморандума като предназначен за великите сили и общественото мнение в Европа, а до Портата според него трябвало да се изпрати само един кратък ултиматум. Проектът нямаше форма на обръщение към „европейския концерт” за подновяване на реформената акция, защото Балканският съюз вече бе станал „нов самостоятелен и решаващ фактор на Балканите, който не се нуждае от опекунство [6]. Ризов използува мемоарите на Андраши и Горчаков от Източната криза през 1875—1878 г., предвиждайки, че Австро-Унгария и Русия ще се явят мандатьорки на силите; следователно предстоеше борба срещу тях „със собствените техни камъни” [7].

По-трудно Ризов написа проекта на манифеста, изливайки трогателно цялата си душа, която раздвоена продължаваше да се измъчва: „Ни на минута не е престанало да ме гризе съмнението, че можете отстъпи пред великите сили, особено сега, когато Англия научи Турция да се улови с двете си ръце за 23-ия член на Берлинския договор и да ви хвърли в очите прашливия текст на статута, изработен от европейската комисия през 1880 г.” Недоволен от „новия фарс”, дипломатическият представител в Рим призова „българския бог да увеличи твърдостта и непреклонността” на Гешов, за да бъде сигурен, че с написаното от него „няма да се палят цигари” [8]. В проекта се изтъкваше, че войната ще бъде освободителна и няма да нарушава статуквото, като се издигна принципът на автономията. С него се припомниха паметните думи на Александър и — „святото дело трябва да бъде доведено до край” [9]. Това програмно изречение допадна на всички и бе включено в съдържанието на манифеста.

Намиращ се в невъзможност да предотврати общата мобилизация, Анатолий Неклюдов предаде мнението на Стоян Данев, че войната може да се избегне „само по един начин” — ако великите сили незабавно заставят Портата да се съгласи на осъществяването на чл. 23 под тяхна гаранция, с назначаването на генерал-губернатори европейци и създаване на международна жандармерия. Но Анатолий Нератов предложи великите сили най-напред да предупредят балканските съюзници да не нарушават мира и да заставят Портата да отмени мобилизацията в Одринско. Той смяташе за достатъчно да се приложи ливанският статут в „Европейска Турция”, което означаваше поставяне начело на управлението лица, назначавани и сменявани само със съгласието на силите. Предвиждаше се образуване на комисии от представители на разните народности със задачата да заседават в центровете на европейските вилаети за разрешаване въпросите на местното управление и самоуправление. Предложението бе насочено преди всичко към Австро-Унгария, която Русия искаше да въздържи от едностранна намеса „в започващия на Балканите смут”. Във Виена бързо се съгласиха на „единодушно действие” [10]. Доста рядко „европейският концерт” биваше толкова единен пред малките държави.

Принудено да мобилизира, народняшко-прогресисткото правителство все още се надяваше да добие „истински мир чрез коренни реформи”. На 18 септември Гешов не можа да сдържи огорчението си: „Крайно тъжно впечатление прави фактът, че великите сили не могат да се съгласят върху реформите и начина за налагането им, а могат да се съгласят да упражнят натиск върху балканските държави, които тъй жестоко страдат от турската анархия. Нека силите гарантират края на тая анархия и тогава да искат да демобилизираме” [11]. Поставеното условие излезе неизпълнимо.

Великите сили бяха изненадани от общата мобилизации на балканските държави, защото за мнозинството от тях Балканският съюз се оказа неочаквано сплотен. Високата порта обаче реши да не се поддава на силния натиск и отговори със същата мярка на 18 септември вечерта. За да избегне войната на два фронта, тя се съгласи да приеме условията за мир в Лозана. Напразно Гешов подтикваше Ризов да положи „всевъзможни усилия Италия да не отстъпва лесно на Турция” [12]. Отстъпките се направиха от страна на Цариград.

Не беше никак лесно на Михаил Маджаров да обяснява на Сергей Сазонов причините за общата мобилизация. На 19 септември ядосаният външен министър припомни: „Сам руският император предупреди Данев, че моментът е твърде зле избран за стълкновение с Турция.” Според него назначаването на чужденец за генерал-губернатор на Македония „е неизпълнима мечта, докогато Турция има сто хиляди войници. Силите разменяли мисли по възможните реформи, обаче това не могло да стане „в един ден”. От Берлинския конгрес изминаха 34 години. Сазонов очерта в мрачни бои близкото бъдеще на България — Сърбия, обезсилена от Двойната монархия, Гърция, негодна да действува, а що се отнасяше до Русия: „Не трябва да очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск” [13].

Настроенията в Балплац също не бяха радващи, понеже общата мобилизация потвърдя на дело съществуването на съюз между България и Сърбия, смятан за „руска работа”. Макар и неизбежна, войната можеше да се локализира, ако и Румъния останеше неутрална [14]. Вилхелмщрасе гледаше по-спокойно на събитията, като препоръчваше великите сили да се занимават повече с въпроса за ограничаването на войната, отколкото с предотвратяването й. Държавният секретар Алфред Кидерлен-Вехтер с престорено равнодушие заявяваше, че „Германия била далеч и една балканска война не я засягала отблизо”. Той преценяваше, че единствен сериозен противник на Османската империя ще бъде България, но и една победа би донесла „само гола слава”, защото силите нямало да позволят промяна на балканското статукво. Според неговото предвиждане началото на предстоящата война щяло да означава края на Триполитанската [15]. Печелеше Италия дори от общата мобилизация на съюзниците.

Реймон Поанкаре изрази пред Димитър Станчов сдържащото мнение — балканските държави да не отиват по-нататък от мобилизацията [16]. Същевременно той сподели на 20 септември със Сазонов мисълта, че Русия и Австро-Унгария в качеството си на най-заинтересовани сили и като представителки на двата империалистически блока трябва да предприемат от тяхно име стъпки на натиск. Руският външен министър прие с готовност да влезе във връзка с Балплац, за да се заяви на Балканския съюз, че „силите не могат да допуснат нарушаването на мира, че те възнамеряват да запазят статуквото и да локализират войната, ако тя се разгори, при което държавите, пристъпили към мобилизация, не могат да разчитат на никакво териториално увеличение”. Сазонов вметна, че посланиците в Цариград ще могат да правят с успех постъпки и пред балканските държави, ако силите бъдат готови да съдействуват за осъществяването на реформите [17]. Не се спомена нищо за дълбочината на реформите, чиято форма вече не задоволяваше потърпевшите.

Спрямо подпитващия български пълномощен министър в Париж Сазонов бе пределно кратък: „Разискват се реформи с желание да няма война.” Това разтревожи Гешов, тъй като ускореното въздействие на силите заплашваше да изпревари ултиматума на съюзниците „и следователно да го омаломощи”. Желаейки „мир с чест”, той призова към бързи и решителни действия в Цариград и в столиците на великите държави. По негово нареждане Станчов се застрахова пред Сазонов, като съобщи „само за сведение, без да искаме ни най-малко интервенция” [18]. Надеждите за предотвратяването на войната намаляваха с всеки ден, понеже силите не можеха или по-вярно не искаха да наложат в Цариград условията на балканските съюзници. Оставаше войната да бъде ограничена на Балканите, без да прераства в европейска война.

Въпреки че Нератов сподели с генерал Стефан Паприков, че още няма нищо положително от разговорите между Русия и Австро-Унгария, в София очакваха скорошен натиск. Поне поведението на Румъния не вдъхваше опасения и според доклада на Георги Калинков: „Тук са много спокойни, засега няма никаква мобилизация.” В румънския неутралитет обаче се долавяше симпатия към Османската империя [19]. Преминаването на държавната граница се забраняваше по заповед и „до второ нареждане” трябваше да се държи отбрана, „без да се влиза в действие с турците, ако те не нападнат”. На 19 септември пограничните роти получиха строга заповед „да не предизвикват турците и да не заемат постове от турска територия, защото войната не е обявена” [20].

В Цариград не можеха да проумеят дързостта на бившите раи. От 19 септември частичната мобилизация прерасна в обща: „Главният обект на войната си остава България.” На 20 септември следобед, изпаднала във фанатичен бяс, тълпа изпочупи с камъни прозорците на българската легация с викове „Долу България!” и „Булгаристан е наш!”, след което направи овация пред румънската легация. Портата бързаше да сключи мир с Италия, за да съсредоточи сили за действия на Балканите и получи обезщетение за финансиране на новата война, която сам Норадунгиян ефенди смяташе „неминуема”. Между управляващите кръгове на Босфора все повече се ширеше „желанието да воюват, като вярваха, че времето е сгодно да омаломощят балканските държави за дълги години” [21]. Великите сили пък се надяваха, че мирът в Лозана ще възпре съюзниците, изправени сами пред империята.

Крал Никола искаше да почне войната на 26 септември [22]. Това щеше да утежни неопределеното положение на неговите съюзници, поради което трябваше да се бърза. Веднага след предстоящото подписване на мира италианският флот напусна водите на Бяло море. Преговорите между Петербург и Виена продължаваха, без да се намери взаимноприемлива формула [23]. Времето не работеше за малките балкански държави, след като бяха решили да поставят ребром източния въпрос. Съсредоточаването на мобилизираните войски по железницата и пътищата започна на 19 септември в 00,01 ч. Фердинанд чувствуваше, че не притежава качества на военен стратег, поради което искаше да повери на генерал-лейтенант Михаил Савов главното командуване на действуващата армия. Генералите Никифор Никифоров и Иван Фичев обаче категорично възразиха против издигнатата кандидатура, предлагайки сам царят да поеме главното командуване, като при неговата особа се образува „съвещателно тяло от генерали”. Гешов ги подкрепи както по партийнополитически причини, така и поради лични — генерал Савов се беше развел шумно с неговата племенница [24]. Срещнал съпротивата на Министерския съвет, Фердинанд реши да назначи генерала за свой помощник, до когото да се допитва относно ръководството на военните операции. Засегнатият кандидат го посъветва да не се натоварва с толкова тежка отговорност, а да я прехвърли върху някой от началниците на военноинспекционните области. Той намираше смисъл в новия пост само ако има възможност да замества главнокомандуващия по решаването на всички въпроси на висшето командуване; в противен случай създаването на двойственост в ръководенето на военните операции щеше да бъде крайно вредно. Царят настоя да не му се отказва сътрудничество и генерал Савов се съгласи да приеме с молба правителството да определи неговите права и отговорности [25]. Фердинанд обеща, но не постави този изключително важен въпрос на разискване в Министерския съвет, тъй като трябваше да се определи и неговият статут на главнокомандуващ.

Гешов твърдеше, че за назначаването на военни лица не се изисквало предварителното решение на Министерския съвет. За генерал Савов станало дума във виенското кафене на 30 май 1912 г., без да се предрешава въпросът. И толкова. Назначаването на един главнокомандуващ обаче трябваше да стане не по доклад на военния министър, а по доклад на самия министър-председател (основан на решението на Министерския съвет), одобрен от царя и с указ на съвета, подписан от монарха и приподписан от министър-председателя и министъра на войната. И понеже не съществуваше закон за Главното командуване, в указа бе необходимо да се посочат правата и отговорностите на главнокомандуващия, защото „няма права без отговорности, но няма и отговорности без права”. Това конституционно изискване оставаше в сила и когато царят сам поемеше главното командуване, тъй като едновременното упражняване на задълженията и като държавен глава създаваше възможности за злоупотреба с властта [26]. В качеството си на главнокомандуващ Фердинанд можеше да превиши правата си на държавен глава по отношение на правителството, което не бе в състояние да приложи действен контрол върху Главната квартира.

Дори генерал Фичев призна, че генерал Савов минавал в обществото „като добър и способен офицер”, макар да имало решаващо значение, че Фердинанд го тачел като „пръв и достоен военачалник в българската войска”. Познавайки заповедническите наклонности и енергията на своя съперник, началникът на щаба взе „тържественото” царско обещание, че генерал Савов „няма да се бърка във висшето командуване”, защото двама началници в Главната квартира „ще бъдат само вредни за ръководството на военните действия” [27]. Генерал Фичев не желаеше да има до себе си пълновластен и годен главнокомандуващ, тъй като смяташе да заповяда от името на военно неподготвения монарх. Най-сполучливата двойка в Главната квартира биха били взаимнодопълващите се генерали Савов и Димитриев, първият като главнокомандуващ, вторият — като негов началник-щаб. Така нямаше да остане място за рискованото новаторско въведение на длъжността помощник на главнокомандуващия.

Ускореното съсредоточаване на войските налагаше да се сформира по-скоро Главното командуване. Войната имаше вероятност да избухне вече 90 на сто. На 22 септември 1912 г. Фердинанд издаде Указ № 1 по щаба на действуващата армия, с който възложи на себе си нейното главно командуване. Той назначи генерал Савов за свой помощник и след това генерал Фичев за началник-щаб на действуващата армия, като му възложи изпълнението на указа [28]. Подреждането издаваше предпочитанието на монарха. Указът излезе, без да бъде приподписан от военния министър. Като главнокомандуващ въз военно време Фердинанд се почувствува силен да нарушава Конституцията от самото начало. Трябва обаче да се отбележи, че назначаването на генерал Савов направи на всички в действуващата армия отлично впечатление поради увереността, че „здрава и сигурна ръка е хванала управлението” [29]. Това признаваха и неговите неприятели.

Генерал Савов обаче бе подведен под съдебна отговорност от Народното събрание, в което сегашните министри гласуваха за неговото наказание. Помощникът имаше слабо място, което Фердинанд възнамеряваше да използува — желанието на бившия военен министър да бъде амнистиран в хода на войната, като се хвърли „було на всичко минало“. Царят бе впечатлен от енергичната природа на генерал Савов, който бе дълбоко убеден, че България може да воюва победоносно и при „днешната политическа и материална подготовка” и твърде различен от предпазливия до боязън генерал Фичев. Фердинанд се съгласи да се съберат всички годни под разветите бойни знамена, като дори генерал Анастас Бендерев бе поканен в Главната квартира, макар че го бил „псувал” безобразно. Друг военачалник със слава от Сръбско-българската война бе генерал Рачо Петров, но на него бе отредена скромната роля на военен съветник при свитата на престолонаследника или както той сам се оплакваше, че го направили „бавачка на царските деца” [30].

Фердинанд се изказа за преустройство на правителството, обаче Гешов и Данев възразиха, че в него не бивало да влизат лица, които ще се противопоставят на споразуменията със Сърбия и Гърция и ще предизвикат тяхното недоверие. Опозиционните кръгове не знаеха за направените отстъпки в Македония. Самият генерал Савов признаваше теоретичното положение, че военната политика на правителството определя противника и следователно организацията на армията: „Тя поставя целите пред стратегията.” На свой ред военната стратегия можеше да покаже на външната политика къде да търси съюзници или кои държави да неутрализира. Бедата обаче бе най-вече в липсата на подготвено от мирно време главно командуване. Царят не бе „човек на занаята” и следователно трябваше предварително да се определи генерал—главен инспектор, да оглави действуващата армия [31]. Всъщност никой висш военен в България не бе виждал повече от три дивизии, събрани на едно място, по време на учения. Пестенето на средства водеше до намаляване на необходимия опит във висшето командуване.

Генерал Савов не бе назначен от Министерския съвет въз основа на закона за Главното командуване във военно време, който да уреди отношенията му с правителството. Той не стана орган на правителството, а бе подчинен направо на държавния глава — главнокомандуващ. Като „неотговорен фактор” Фердинанд назначаваше за всеки ресор отговорен министър. Министърът на войната, обикновено сменяван с правителството, отговаряше за управлението на армията в мирно време, а във военно време правителството би трябвало да назначи генерал за главнокомандуващ на действуващата армия, на когото царят да не може да заповяда, без да се посъветва по съдбоносните въпроси. С обявяването на войната определените висши военни щяха да заминат за Главната квартира [32]. След националната катастрофа генерал Савов се оправдаваше, че веднъж назначен по царска воля, трябвало да му се подчиняват безпрекословно като пряко подчинен помощник. Действително в Главното командуване пълно единоначалие не бе постигнато, обаче страдащият от закъсняла скромност „помощник” изпълняваше само онези заповеди, които искаше да чуе.

Народното събрание не бе преживявало извънредна сесия като тази, отворена на 22 септември 1912 г. Фердинанд застана гологлав пред трона и прочете словото си: „Предизвиканата в страната ни обща мобилизация на въоръжените сили направи необходимо и прогласяването на военно положение.” Голямата заседателна зала се огласи от продължително „ура!”. Викаха всички народни представители. Гешов говори за Балканския съюз като за „епохално дело и историческо събитие”, от което ще се черпят „сили и дързост за тежката задача”, за „да се пукне зората на една нова ера в Балканския полуостров”. Александър Малинов искаше да вярва, че правителството е запазило българските интереси, и призова всички да напуснат своите партийни знамена и да застанат смело под националното. Васил Радославов също гласува доверие на управляващите, без да е посветен „в почвата” на новоизградения съюз. Никола Генадиев обяви, че е настъпил „върховният час”, Димитър Тончев призна, че „друг изход няма”, а Димитър Страшимиров изтъкна нетърпящото никакво отлагане освобождение на поробените братя [33]. Опозиционните ръководители проявиха рядко единодушие.

Едничък Янко Сакъзов посочи опасността от тайната дипломация, при която съдържанието на договорите остава скрито за народите, и провъзгласи „война на войната”. Той порица съдбоносната намеса на неотговорните фактори и защити автономията, за да не бъде тласната България в „сляпа улица”. „Недейте си представя, че македонският въпрос е само наш въпрос. Всички знаете, че той е общоевропейски въпрос днес за днес” [34]. Гласът на широкия социалист се изгуби сред развълнуваното народно представителство, което „прие с акламация” указа за въвеждане на военно положение, закона за отпускане на извънреден свръхсметен 50 000 000 кредит за военни нужди и одобри отговора на тронното слово. Изразител на войнственото настроение стана Христо Г. Попов, полкови командир от Сръбско-българската война, който доскоро бичуваше Гешов като „лъвоукротител”, повтарящ думата „мир” и най-сетне изрекъл Крумовото — „На ти секира!” „Сега ще видите кой е българският лъв” [35]! Народните представители се отказаха от полагащото им се възнаграждение, за да закупят един боен самолет за родното въздухоплаване. Вдъхновението, ги издигаше все по-високо.

Партията на тесните социалисти се произнесе против военното разрешение на националния въпрос. Димитър Благоев се опасяваше, че Балканският съюз, „турен на основата на подялба на Македония”, носи „в себе си, в недрата си, в утробата си катастрофата на България”: „Тази война и победоносна, ще свърши безплодно и нещастно за България”, която „ще си изгори пръстите, за да вади кестените от огъня за чужди държави” [36]. Въпреки антивоенното становище на партията много тесни социалисти се наредиха под бойните знамена и се сражаваха храбро за освобождението на измъчените си съотечественици. Ще се позовем на основателния въпрос, зададен в Народното събрание от мобилизирания като запасен офицер Георги Кирков: „Какво по-голямо доказателство искате от това, че ние се бихме на бойното поле?” Васил Коларов потвърди с примера си: „Ние доказахме, че обичаме своето отечество” [37]. Сравнително малочислената работническа класа на Балканите не бе в състояние да обедини балканските държави във федеративна република.

Въпреки обявяването на обща мобилизация военната конвенция между България и Гърция стоеше на равнище преговори между генерал Фичев и кралския представител капитан Йоанис Метаксас. Българското висше командуване се интересуваше преди всичко от гръцкия боен флот, който трябваше да затвори Дарданелите и да осигури господството си в Бяло море, прекъсвайки съобщенията с Мала Азия [38]. На 22 септември 1912 г. военната конвенция бе подписана в София като неразделна част от съюзния договор от двамата военни пълномощници Гешов и Деметриос Панас. България се задължаваше да се притече на помощ най-малко с 300 000 армия, а Гърция — със 120 000. Войските трябваше да преминат границата на Османската империя най-късно до двадесетия ден след обявяването на мобилизацията или при поискване от едната страна. Двете армии щяха да действуват съгласно оперативните планове на своите генерални щабове, които да се осведомяват своевременно по тяхното изпълнение. Главният обект пред гръцкия флот оставаше Бяло море [39].

България се задължаваше да настъпи с голяма част от въоръжените си сили в Македония, но ако Сърбия вземеше участие във войната с не по-малко от 120 000 бойци в Македония, „България можеше да разполага с всичките си военни сили в Тракия”. Ако едната страна обявеше война на друга държава освен Османската империя, то другата запазваше „приятелски неутралитет спрямо своята съюзница”. Без предварително съгласие не можеше да се сключва примирие за повече от двадесет и четири часа, а за влизане в преговори за мир се изискваше писмено съгласие [40]. Гръцкото правителство предпочиташе да действува в Македония съвместно със сръбски войски, понеже щяха да играят еднаква роля в българските земи. Двете страни избягнаха да се обвържат с определени оперативни направления, очаквайки това да реши ходът на войната. Трябваше обаче да се предвиди, че гръцката армия щеше да се насочи не към Битоля и Янина, а към Солун. Народняшко-прогресисткото правителство бързаше да изпревари намесата на великите сили. Гешов прие сръбския проект за колективна нота до Високата порта, след което разговаря с Никола Пашич по телефона на 23 септември и премахна определението „финансова автономия”, а „автономна област” замени с „административна автономия”. Той настоя в Атина да приемат предложения проект, „защото времето минава и нашите грамадни разноски по мобилизацията и възбуденото наше обществено мнение ни налагат едно бързо съглашение с нашите съюзници и една по-категорична и по-сбита формула” [41]. Ламброс Коромилас възразяваше, че не бива да се настройва Европа чрез искане на автономни области, за да не й се покаже, че балканските съюзници не преследват въвеждането на реформи, а разпадане на „Европейска Турция”. Той допускаше и поражение, поради което очакваше спасението в европейското обществено мнение, но при победа предвиждаше присъединяване на освободените земи, налагащо предварително разграничение [42]. Автономията се изхвърляше от дипломатическия речник на гръцките държавници.

Гешов вече губеше търпение и отново нареди на Панчо Хаджимишев: „Настойте най-енергично, като изтъкнете, че няма време за по-нататъшни разисквания.” И без това Портата щеше да отхвърли колективната нота като бъркане във вътрешните работи на империята. В Цариград предполагаха, че главните български сили ще се съсредоточат в района на Ямбол — Стара Загора, срещу които се противопоставяха пет армейски корпуса, готови за действия след петнадесет дена [43]. Норадунгиян ефенди заяви, че Високата порта „не допуща при сегашното положение чужденци да й говорят за реформи, а най-малко преди балканските държави да демобилизират”. Но под натиска на „европейския концерт” на 23 септември османското правителство обяви, че ще приложи законопроекта, изработен от международната комисия през 1880 г. съгласно чл. 23 от Берлинския конгрес. Хюсеин Хилми паша, бивш главен управител на Македония, обаче откровено сподели с Михаил Сарафов, че всяко правителство, което би приело изпълнението на чл. 23, „ще бъде веднага свалено” [44]. Никой не даваше гаранции за въвеждане на коренни реформи. Сблъсъкът ставаше неизбежен, понеже трябваше да се изпревари завършването на противниковата обща мобилизация.

За да се отговореше на съдбоносния въпрос „мир или пойна”, трябваше да се знаят истинските намерения на северната съседка. На 23 септември Титу Майореску избягна прекия отговор — ръководеното от него правителство решило „да определи засега своето поведение от онова на Русия и Австрия”. Ако тези две сили останеха неутрални и войната се локализираше, то Румъния нямаше да мобилизира и „няма нищо неприятелско да предприеме против България”. Но след свършването на войната, когато нейните резултати се обсъдеха от европейска конференция, „Румъния ще предяви своите искания и сметки” към България и съюзниците й. Успокоителното изявление „крайно трогна” Гешов и неговите колеги, за което незабавно изказаха сърдечна благодарност [45]. Управляващите кръгове в Букурещ бяха далеч от безкористното благородство, а търсеха собствената изгода — при поражение на Балканския съюз Румъния запазваше челно място на полуострова, а при победа щеше да придобие, без да пролее капка кръв, земи на юг от Дунава под предлог, че е нарушено статуквото.

Хабсбургската монархия също обуславяше неутралитета си с неувреждане на нейните интереси на Балканите. Съюзът между България и Сърбия заплашваше симпатиите към София да се обърнат в антипатии. На 23 септември граф Леополд Берхтолд изказа пред Иван Салабашев пожеланието „двете страна да демобилизират и България да почака, догдето великите сили се споразумеят с Турция за реформи”, чиято програма не могла да се състави за двадесет и четири часа. Пълномощният министър възрази, че „мирът може да бъде запазен само ако великите сили бързо заставят и насилят Турция да приеме една сериозна програма за реформи” [46]. По този въпрос обаче силите застъпваха различни становища поради техните финансови и военностратегически сметки с Османската империя. Общата мобилизация не се оказа достатъчно силно средство, за да се спре България „на самия ръб на войната”.

След срещата между Сазонов и Поанкаре в Париж на 24 септември двамата приеха последователно Станчов, за да му посочат правилния път. Руският външен министър нарече „необмислено и безумно” влизането във война, от която и с победа не можело да се добие повече, отколкото с мир: „Реформите щели да бъдат в духа на 23-и член и съгласно основава от 1880 г.” Но посланикът Александър Изволски прояви разбиране: „За балканските държави, а особено за България не е вече въпрос иска ли да спре войната, а въпросът е може ли да я спре — това зависи от вътрешните политически обстоятелства, а не от хората” [47]. Станчов запита френския министьр-председател „защо великите сили толкова сега настояват по балканския въпрос, когато нито една балканска държава не се е обърнала към тях”. Отговорът бе недвусмислен: „Европа иска мир и затова прави декларация по своя лична инициатива; тя ще реши реформите” [48]. Нищо не се каза кога ще бъдат наложени на Портата, доказала негодността си да въвежда реформи сама.

Дълги години издиганият като политическа цел чл. 23 вече не задоволяваше българските меродавни кръгове. Ризов предупреди Гешов: „Страшен грях и страшна отговорност ще падне върху Вашата умна, благородна и патриотическа глава, ако склоните на тоя жесток фарс.” Той препоръча да се иска „пълна политическа автономия с европеец генерал-губернатор” под гаранциите и контрола на великите сили: „Инък война предпочително!” Войната се намираше за назряла необходимост — за освобождението на Македония и Одринско и „за създаване от балканския блок нова велика сила, ръководена от българите”. Министър-председателят успокои близкия си съратник: „Не се тревожете. Преди Вие да ме предупредите, аз бях дал на Паприков инструкция за исканията, които Вие сега формулирате” [49]. Реформите все повече се схващаха като удобен повод за война, за да се отбие обвинението на силите в нарушаване на статуквото.

Българското правителство отклони като неприемливо предложението на Елефтериос Венизелос да се даде първо на Сазонов колективната нота, защото руският външен министър знаеше за какво се борят балканските съюзници, „та нотата няма нужда да се бави”, а и „подобна официална постъпка може зле да се претълкува от другите кабинети”. Гръцкото правителство се съгласи да се употреби определението „административна автономия” вместо автономна област, допусна и думата „милиция”, макар да предпочиташе израза „регионална военна повинност”. То възприе да не се поставя в нотата срок за отговор, обаче настоя към нея да се оформи приложение. В противен случай отказваше да подпише нотата и щеше „да предяви самостоятелно своите искания съгласно собствената си формула”. Хаджимишев се съобрази с поставеното условие, тъй като според него „ще бъде печално още отсега да се явиме пред Европа вече разединени” [50].

Посланиците в Цариград намираха обещанието за прилагането на законопроекта от 1880 г. като удовлетворително. Сарафов изказа дългогодишната преситеност от подобни обещания. Уверена в своето военно превъзходство, Портата гледаше да спечели време, докато завърши мобилизацията и съсредоточи необходимите войски в европейските вилаети. Той осведоми правителството за вероятното разпределение на въоръжените сили: „Тук всички вярват, че сама България ще понесе всичките тежести на войната.” Норадунгиян ефенди не скри, че „България е единствената сериозна противница” [51]. Но на българската армия не бе съдено да даде първите изстрели на войната.

Крал Никола бързаше да скъса дипломатическите отношения с Османската империя. Гръцкото правителство обаче поиска балканските съюзници да започнат войната заедно, което се подкрепи и от Белград. Но кралят заяви на двамата съюзнически представители, че „не е вече господар на положението”. Недялко Колушев се въздържа от съдействие, понеже „този отговор се основава на позволението, което България му даде”. Войната се сметна за неизбежна, оставаше да се реши кога точно да започне [52]. Черна гора скъса отношенията и обяви войната на уговорената дата — 25 септември. Точно когато „европейският концерт” бе вече съгласувал колективния си натиск.

Същия ден дипломатическите представители на Русия и Австро-Унгария в столиците на балканските съюзници връчиха нота, с която се осъди енергийно „всяка мярка, която би била от естество да доведе до нарушение на мира”. Опирайки се върху чл. 23 от Берлинския договор, силите обещаваха да поемат осъществяването на реформите в управлението на „Европейска Турция” — „без никакво посегателство върху суверенитета на султана и териториалната целокупност на империята”. Ако въпреки направеното предупреждение войната избухнеше, те заявяваха предварително, че „не ще допуснат никакво изменение на териториалното статукво в Европейска Турция”. Гешов отговори, че желанието на България, която не се стреми към териториално разширение, е да се избегне войната, но не вярва Портата да направи отстъпки без използуване на сила [53]. Сазонов откровено сподели с Ив. Ст. Гешов в Берлин, че повече от предвидените в чл. 23 реформи „не може да се спечели, понеже всички сили са съгласни да не ни дадат нито педя турска земя в случай на победоносна война: „Министър-председателят Гешов нека вземе перото сам и си направи сметка и да види кое повече изнася на България, реформи ли по мирен начин, или война без друга печалба в случай на сполука” [54]. Гешов отговори на Неклюдов и граф Адам Тарновски, че България винаги се е отнасяла с уважение към съветите на Европа, но след общата мобилизация, свързана с огромни разходи, „връщането е невъзможно” [55]. Постигането на коренни реформи само чрез натиска на общата мобилизация също се оказа невъзможно.

Тълпите в Цариград продължаваха да замерят българската легация с камъни и след като изпочупиха прозорците, „пренесоха огъня” по държавния герб. Сарафов се яви при Норадунгиян ефенди, за да му забележи, че щом Портата търпя подобни противозаконни деяния, дипломатите ще се принудят да се отбраняват със собствени средства. Едва тогава се изпрати полиция. На свой ред Младотурският комитет организира демонстрации срещу решението за прилагането на законопроекта от 1880 г., заплашвайки с преврат. Великият везир лично се зае да успокоява мюсюлманските фанатици, които не разбираха от дипломация на обстоятелствата. Сарафов се оплака на Михаил Гирс: „Ние сме станали неверници, защото турците много ни лъжат” [56].

Съгласно сключеното споразумение и по даден знак първият оръдеен гърмеж проеча в Албанските планини на 26 септември в 8 ч. сутринта. Нотата на великите сили и започването на войната срещу Османската империя наложиха промяна на съюзническата колективна нота под формата на отговор. Гешов намери за необходимо силите да дадат обяснения относно съдържанието на обещаваните реформи, предполагайки, че Високата порта ще отблъсне намесата на силите в нейното управление и „нашата акция ще бъде по-оправдана”. Войната ставаше „неминуема”, а веднъж „подкачена”, никой нямаше за се ръководи от съдържанието на нотата. Той се съгласи с гръцкото предложение да се изготви приложение към нотата до Високата порта, а Коромилас прие тя да бъде връчена едновременно на османските дипломатически представители в София, Белград и Атина [57]. Пречката бе тази, че силите не бяха свикнали да дават обяснения, а и нямаше време за гадаене.

След проучването на руско-австрийската нота в Министерския съвет на 27 септември се реши да се съставят две ноти — първата като отговор на призива на силите, а втората с искания към Портата. Министрите прецениха, че нотата на силите е твърде неопределена и не гарантира осъществяването на коренни реформи в „Европейска Турция”. Под израза „административна автономия” се разбираше примерът с Източна Румелия, която трябваше „да служи за образец”. Повече от сигурно бе, че Портата нямаше да приеме контрола на силите върху реформите, нито пък щеше да изплати разноските по-съюзническата мобилизация, а щеше да предпочете да отговори с война. Ето защо щабът на действуващата армия очакваше, след като на 30 септември се връчеше колективната нота в Цариград, на 5 октомври да започнат военните действия. Правителството реши да закупи от Австро-Унгария 150 000 „манлихери”, на свой ред и царят се зае лично да издействува доставянето на 25 000 пушки от Германия. Търговията с оръжие позволяваше на Берлин досега да снабдява с всичко необходимо Османската империя, когато воюваше с неговата съюзница Италия. Следователно би могло да се направи още едно малко изключение. На министър Александър Людсканов бе възложено да ходатайствува в Петербург за пушки, шинели и ботуши: „Може би Русия, която не ни дава да воюваме,. да ни даде това, което е необходимо за една война” [58]. Вярата в историческата мисия на освободителката не бе помрачена от нейното принудително единодействие с Двойната монархия..

За да покажат на балканските съюзници, че думите се подкрепят от дела, на 27 септември вечерта посланиците в Цариград връчиха на Норадунгиян ефенди колективна нота, в която, като вземаха акт от оповестеното намерение на Портата да въведе реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор и законопроекта от 1880 г. за административно преустройство на „Европейска Турция”, препоръчваха осъществяването на реформите в интерес на християнското население, без да се нарушава „териториалната цялост на империята” [59]. Доброжелателното поведение на силите се налагаше от обстоятелството, че самите те не бяха още готови да пристъпят към дележа на османското наследство и в Азия. Посланиците не задължиха Портата да им отговори, като се задоволиха тя да благоволи да влезе в разискване.

Сазонов не можеше да се примири с непослушанието на балканските съюзници, които искаха подкрепа от Русия, а пренебрегваха нейните съвети. На 28 септември той изказа разочарованието си пред генерал Паприков: „Това, що вие може да получите след войната, щяхте да получите без война… След войната, даже след успех, вие не ще пожънете желаните плодове.” В същото време първият човек на Певчески мост [Певчески мост — Министерство на външните работи на царска Русия.] не допускаше прокарването на коренни реформи: „За реформи, подобни на Източна Румелия, не мечтайте. Сега Европа е за вас, а тогава тя ще бъде против вас с изключение на Русия, но тогава Русия ще бъде сама.” Последното желание на руския външен министър бе да не се предприемат никакви военни действия в Черно море, за да не бъде затворен Босфорът. Гешов незабавно подхвана темата и помоли руското правителство да въздействува в Цариград османският флот също да не напада българското крайбрежие и българските параходи [60]. И без това българският военноморски флот нямаше възможност да извършва настъпателни действия.

Окончателната редакция на двете ноти се извърши от Гешов, Данев, Мирослав Спалайкович и Панас, обзети от една мисъл — „.няма време за губене и трябва да се бърза”. Великите сили не биваше да добият впечатлението, че не се преследват реформи, а „разпадането на Европейска Турция”. И така техните представители намираха за „почтено” първо съюзниците да предявят исканията си за реформи и ако се отхвърлят, тогава да мобилизират. Инак постъпките ставали ултимативни. Военните специалисти подтикваха напред, защото „всеки изминат ден намалява нашите шансове”, а вече постъпиха сведения, че противниковото командуване мечтае да настъпи към Пловдив [61]. На Златния рог разискваха по колективната нота на силите, без да проявяват отзивчивост, понеже смятаха войната за неизбежна. Някои посланици съветваха балканските съюзници да отговорят преди Портата „и като хванат великите сили за дадената дума, да държат само тях отговорни за реформите” [62]. От Берлинския конгрес насетне българският народ чакаше от силите да кажат своята тежка дума — този път за негово добро.

Министерският съвет се опасяваше от продължителна война, която би изтощила ресурсите на Балканския съюз в двубоя с империята. Бързата мобилизация и съсредоточаване увеличаваха изгледите за успех, преди противниковата армия да завърши мобилизацията си и съсредоточи на Балканите, обаче не осигуряваха своевременното привършване на войната. Ето защо се постави въпросът за руска интервенция в хода на военните действия. Царят вече губеше търпение и призоваваше да не се пестят средства за военни доставки. Вместо предвидените по мобилизационен план 350 000 души под знамената се стекоха 520 000, които скоро нараснаха до 606 636. Не достигаха оръжие, облекло и ботуши. Фердинанд предупреди Теодор Теодоров, че „щял да държи министрите отговорни, в случай че войната не излезе на добър край, понеже не се съобразили с протокола на Военния съвет” [63].

Царското недоволство се стовари върху военния министър, който пропускал ценно време за довъоръжаване, искал да закупи само 50 000 манлихери с 15 000 000 патрона, предназначени и за Македоно-Одринското опълчение в състав 14 145 души, след като от Виена предлагали 150 000. Повод за строгото мъмрене му даде ,желанието на Министерския съвет да изслуша генералите Савов и Фичев, за да се съобрази външната политика с бойната готовност на мобилизираната армия. Генерал Никифоров повикал царските помощници в Главното командуване, без да запита главнокомандуващия, което задържало отпътуването за Главната квартира. Министрите защитиха своя несправедливо обвиняван колега и го убедиха да не подава оставка, за да не предизвика правителствена криза в тези съдбоносни моменти” [64]. Взаимоотношенията между Министерския съвет и Главното командуване не потръгнаха добре, понеже от самото начало Фердинанд, облякъл генералската униформа, се почувствува повече главнокомандуващ, отколкото държавен глава.

Консултациите между съюзниците успяха да завършат преди отговора на Високата порта до силите. На 29 септември 1912 г. в 20 ч. управляващият османската легация в София Мухбил бей бе повикан в Министерството на външните работи, за да му бъде връчена колективната нота. Трите съюзни държави настояха Високата порта да пристъпи незабавно към въвеждане на коренни реформи, предвидени от чл. 23 върху етническия принцип: „административна автономия на областите, генерал-губернатор белгиец или швейцарец, изборни областни събрания, жандармерия и местна милиция, свобода на образованието”. Прилагането на посочените реформи трябваше да бъде възложено на висш съвет при великия везир, съставен от равно число християни и мохамедани, под надзора на. посланиците и представители на съюзниците. Портата се покани да заяви, че приема исканите реформи, задължавайки се да ги изпълни в шестмесечен срок, а веднага да отмени общата мобилизация. В приложената обяснителна записка се настоя за „потвърждаване етническата автономия на народностите в империята”, съразмерно представени в парламента, допускане на християни до обществени длъжности, равноправие на училищата, прекратяване заселването на мохамедани с цел изменяне етническия състав на областите, християните да отбиват военната повинност в родните си краища, преустройство на жандармерията под командуването на белгийски и швейцарски офицери. Назначените генерал-губернатори на населените предимно с християни области подлежаха на одобрение от великите сили и трябваше да бъдат подпомагани в управлението от изборни местни съвети [65]. Силите се засегнаха, че нотата не е отправена чрез тях, а направо до Портата.

Непосредствено след Мухбил бей бяха приети Неклюдов и Тарновски, на които се връчи нота отговор. Като благодари за проявеното внимание към тежкото положение на християнското население в „Европейска Турция”, българското правителство заедно със своите съюзница заяви, че би било жестоко да не се добият „по-радикални и по-определени реформи”. Ето защо трите балкански държави сметнаха за свой дълг да се отнесат направо до Портата, посочвайки точно реформите и начините на тяхното гарантиране, за да настъпи траен мир на полуострова [66]. За сведение се приложиха текстът на предадената нота и обяснителната записка…

Въпросът „мир или война” се решаваше в Цариград. Османското правителство не можеше повече да „изклинчи”. На 30 септември Норадунгиян ефенди заяви: на Сарафов, че „ако (министрите — б. а.) приемат чужда намеса в прилагането на реформите, Турция ще претърпи унижение пред балканските държави, вследствие на което могат да настъпят вътрешни сътресения, особено поради силното течение между военните да воюват”. Високата порта не желаеше да приеме посредничеството на великите сили, чиито съвети още не бяха се обърнали в „публични искания” [67]. Пред нейната сграда се тълпяха разгневени пантюркисти, които Ахмед Мухтар паша усмиряваше с уверението, че ще се въведат само реформите, предвидени от Конституцията, а неговият син, министърът на военноморските сили, Махмуд Мухтар паша се провикна: „Проклет да бъде оня, който приеме чл. 23” [68]!

Като потвърждение на заплахата към българската граница прииждаха войски чак от Мала Азия, нападаха се български погранични постове. В Босфора се образува ескадра за поход към Варна. Властите арестуваха видните българи. Във военните кръгове преобладаваше надменното мнение, че България ще бъде смазана. Министърът на войната Назъм паша, който пое и главното командуване на действуващата армия, бе по-трезв в своите пресмятания: „Българската войска ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим” [69]. Тези тревожни сведения на пълномощния министър и консулите все по-ясно показваха, че Високата порта избира пътя на войната, за да поправи пораженията си в Северна Африка. Понеже избухването на войната стана неизбежно, силите насочиха усилията си към нейното ограничаване на полуострова.

Италия ловко се възползува от решителния език на балканските съюзници. Стана така, че вместо тя да им съдействува, те й помогнаха да спечели Триполитанската война. Гешов вече добре схващаше призрачността на своите очаквания и поиска от Ризов постъпки, които не бяха по силите му: „Желателно е обаче да се не плаши Турция, защото уплашена може да отстъпи на Италия. Продължавайте да работите, за да се не сключи мирът” [70]. Но неговото сключване бе предстоящо.

Съсредоточаването на българската действуваща армия завърши. Фердинанд гореше от желание да воюва, изтъквайки главното предимство — изпреварващия удар. Той не даваше покой на министрите: „Защо бавите с ултиматума? Свършвайте, защото иначе аз ще почна, преди вие да сте свършили.“ В нетърпението си да тръгне напред, преди да е приключила противниковата мобилизация и съсредоточаване, царят настои да се обяви войната на 3 октомври без ултиматум, привеждайки суеверни доказателства: „Сряда бил хубав ден. 3 октомври по нов стил бил 16, хаирлия число.” Според щаба на действуващата армия до този ден войските щяха да бъдат напълно готови да настъпят: „Връщане няма” [71]. Министерският съвет се съгласи, но съюзниците не бяха още готови, а и главната 3-а армия не бе още завършила съсредоточаването си.

На 1 октомври Високата порта отговори отрицателно на колективната нота на силите, заявявайки, че ще внесе законопроекта за вилаетите от 1880 г. за утвърждаване в парламента, но ако бъде въведен, това ще стане без тяхната намеса. При такова твърдо становище Сазонов разбра, че не може да предотврати войната и заработи за нейното локализиране и прекратяване „след първите решителни действия” в зависимост от успеха на едната или другата страна. Той знаеше добре, че по-ограничените ресурси на балканските съюзници не им позволяват продължителна война, така че изходът трябваше да се намери преди тяхното изтощаване. Поанкаре също бе на мнение, че „посредничеството трябва да стане веднага след като първите въоръжени сблъсквания охладят плама на противниците” [72]. Великите сили след „размяна на мисли” се спогодиха, че „няма да има някои европейски усложнения поради Балканската война” [73]. Важното бе не само да не се засегнат техните преки интереси на Балканите и в Близкия изток, но и да не се противопоставят заради малките балкански държави.

Колкото и да не желаеше войната, руското правителство отпусна на България 50 000 пушки с 15 000 000 патрона и 80 000 шинела. Пристигнал в Петербург, Людсканов успя „да измъкне” още 50 000 пушки с 50 000 000 патрона, 30 000 шинела и 120 000 чифта ботуши при най-сгодни условия — на кредит и по цени, колкото струват на самата руска държава. Военните материали се превозваха с руски параходи от Одеса до Рени и Русе [74]. Макар Петербург да не бе много богат, и тук се потърсиха пари. Владимир Коковцов склони да се отпусне заем от 25 000 000 лева. Българският пратеник се опита да повлияе крез топло настроеното обществено мнение върху меродавните среди, опасяващи се от възможна несполука на Балканския съюз и въвличане в далеч водещи усложнения. Той даде успокоителни обяснения за състоянието на българската армия, главната сила на съюза, и постигна удовлетворяване на поставените искания [75]. Твърде скъпи спомени се съхраняваха от руските освободителни походи на Балканите, превърнали се в жива легенда.

Управляващите кръгове в Цариград не бяха се разделили с високомерието си на довчерашни владетели. Вместо отговор на съюзническата нота на 2 октомври Портата отзова своите дипломатически представители от София, Белград и Атина. Оценката на положението се побираше в едно изречение: „Духът изобщо е в полза на войната” [76]. Самочувствието на османските военачалници се подсилваше от победите над Сърбия и Черна гора през 1876 г. и над Гърция през 1897 г. На българския войник се падна честта да обори това дълбоко вкоренено господарско убеждение. Чакаше се само да завърши съсредоточаването на 3-а ударна армия.

Главната квартира се установи в Стара Загора. По пътя се настигаха претъпкани ешелони, в които войниците весело пееха: „Турция ще бием, мамо ма, Одрин ще вземем.” Различията във възгледите и несходството на характерите между генералите Фичев и Савов проличаха още в щабния вагон. Първият пристъпваше предпазливо, подчертаваше недостига в снабдяването и тежката артилерия, а вторият самонадеяно го пресичаше: „Генерале, сега вече нам не принадлежи правото да критикуваме миналото, а да действуваме с каквото държавата ни е могла да приготви да воюваме.” Помощник-главнокомандуващият намери в лицето на полковник Стефан Нерезов, началник на Оперативния отдел, свой верен поддръжник. Те и двамата „натискаха” да се започне войната най-късно на 3 октомври [77]. Ето къде се криеше причината за решителността на Фердинанд, опрян на своите близки съветници по военна стратегия.

Стремейки се да сплаши съюзниците, Високата порта обяви на 3 октомври, че тяхната нота изобщо „не заслужава отговор”, и скъса дипломатическите отношения с България и Сърбия. Тя се постара да злепостави малките немирници пред великите сили, понеже не проявили полагащото им се почитание и си позволили да се обърнат направо към Цариград. Правителственият вестник „Йени газети” презрително предрече, че това не означава обявяване на война, защото империята „би отворила война само на държави, равни на себе си” [78]. Пренебрежителното изявление изискваше бдителност да не последва нападение без обявяване на война.

Българското правителство веднага осигури отпътуването на целия състав на османската легация, като нареди да му се даде свободен пропуск и окаже „всичкото съдействие и улеснение” за напущане на страната. Германската легация и подчинените й консулства поеха защитата на османските интереси в България [79]. Българската армия бе готова да започне военните действия, но съюзниците помолиха за отлагане с два дни.

Поведението на Румъния не вдъхваше открити опасения. Майореску прецени реформените искания като „добре определени, справедливи и приемливи” и призна, че ако силите имат искрено желание да се избегне войната, трябва да наложат на Портата да ги въведе [80]. Предприетата от Андрей Тошев постъпка по нареждане на Гешов за изпращане на две-три сръбски дивизии в Одринска Тракия заедно със 7-а рилска дивизия след осигуряване на успеха в Македония се посрещна с неочаквана „щедрост” от Пашич и генерал Радомир Путник. Княз Александър се съгласи, че войната ще се реши в Тракия, „гдето са главните неприятелски сили” [81]. Добре известната истина щеше да повлече искане за ревизия на договора.

След като стана ясно, че коренните реформи не могат да се наложат само чрез натиска на общата мобилизация, на в октомври в 17 ч. Министерският съвет окончателно определи деня 5 октомври за начало на военните действия. Късно вечерта Сарафов бе предупреден да се приготви за тръгване, като предварително помоли посланиците да настоят пред Портата да се избягват „зверства и изстъпления, които ще възмутят обществената съвест и ще направят още по-мъчно делото на омиротворяването” [82]. Гешов научи за преговорите между силите „предвид на разните евентуалности от Балканската война” и нейните „неизбежни политически последствия”. Той бе уверен, че при победа на Балканския съюз великите сили „сами не ще вярват, че статуквото ще се запази”. А победата се съдържаше в един „бърз, смел и решителен удар, който да сломи Турция” преди завършването на противниковото съсредоточаване [83]. Само така можеше да се победи една обширна империя, превъзхождаща в материални и човешки ресурси. През нощта на 3 срещу 4 октомври Фердинанд замина за Главната квартира. Като представител на правителството, макар и без да членува в него, бе изпратен Данев, за да поддържа връзките между политиката и стратегията, както и с възложената му от Гешов специална задача да урежда недоразуменията между генералите Савов и Фичев. Мястото на министър-председателя бе в Главната квартира, за да не позволява своеволия на неотговорните фактори. Царят отпътува, без да се види с Гешов, и без да се посъветва с него, повика при себе си Паприков и Станчов. Използувайки извънредното положение, той искаше да всели убеждението, че действително е „вся и все” в страната [84]. Личният режим вирееше ускорено в изключителните обстоятелства, при условията на строга цензура и ограничен дневен ред на заседанията на Народното събрание.

Високата порта не остави инициативата в ръцете на „неравностойните” за нея балкански държавници. На 4 октомври в 9 ч. началникът на протокола Едхат бей посети българската легация и връчи на Сарафов вербална нота, с която се извести, че „мирът между България и Турция не може повече да се задържи”, като се поканиха българските дипломати да напуснат империята „колкото се може по-скоро”. В 11 ч. пълномощният министър отиде във Външното министерство, за да си получи паспорта и да чуе от Норадунгиян ефенди, че колективната нота е сметната като повод за война. На измъчено учтивото „довиждане” той отговори с хладното „сбогом” [85]. Всъщност, без да обявява официално войната, османското правителство направи първата крачка към нея. По съобщение на агенция „Хавас” то даде заповед на своята армия да настъпи в България и Сърбия [86]. България бе наречена „главен обект на войната” [87]. Заповедта на Назъм паша до командуващия Източната армия Абдулах паша гласеше: „От вечерта насам дипломатическите отношения с България и Сърбия, с изключение на Гърция, са прекъснати. Предвид на това, препоръчва се предприемане бързо и общо настъпление” [88]. Въпреки още незавършеното съсредоточаване Портата държеше да вземе стратегическата инициатива.

Кямил паша, председател на Държавния съвет, положи усилия да откъсне Гърция от нейните съюзници, обещавайки отстъпки на остров Крит. Пълномощният министър Грипарис бе отпътувал под предлог, че неговото правителство не било връчило колективната нота. Коромилас обаче заяви, че „Гърция ще върви задружно с другите балкански държави” [89]. В началото на пътя трудно би могло да се използува познатото съперничество. И тримата пълномощни министри напуснаха Цариград, макар и на три различни парахода.

Още преди да се потвърди вестта за войнственото решение на империята, българското правителство изпрати на Сарафов нота, в която се изтъкваше, че тъй като Портата изобщо че благоволи да отговори на съюзническата нота и скъса дипломатическите отношения, позволявайки нападения върху български и сръбски постове и гръцки кораби, както и задържане на сръбски военни доставки, то се вижда „принудено да прибегне до силата на оръжието”. От момента на връчването на нотата „България се счита във война с Турция” [90]. По-точно би било да се каже, че България също се намира вече в състояние на война. На Сарафов бе наредено да връчи нотата на 5 октомври сутринта и да напусне незабавно Цариград, предоставяйки защитата на българските интереси на руското посолство и консулствата [91]. Обявяването на война бе споделено между двете страни.

Гешов обясняваше, че едва след като се убедил в неизбежността на войната, се наложило създаването на Балканския съюз поради отказа на Русия да влезе в пряк съюз с България. Понеже Портата отказала да даде административна автономия на Македония и Одринско, за да се превърнат във втора Източна Румелия, и обявила война, то трябвало да се отговори със същото [92]. Но в плановете на Съглашението Балканският съюз бе определен в наближаващата „голяма война” да воюва не толкоз против Османската империя, колкото срещу Двойната монархия. Неговото вкарване в действие бе малко преждевременно. При една европейска война всеки съюзник щеше да тръгне по своето естествено направление на разширение: Сърбия в Косово, Босна и Херцеговина; Гърция — в Тесалия, Епир, Беломорските острови и Малоазиатското крайбрежие; Черна гора — в Новопазарския санджак и Северна Албания. Румъния имаше да разрешава голямата си задача в Трансилвания. Тогава България можеше необезпокоявана да освобождава Македония и Одринска Тракия, воювайки заедно с Русия срещу Османската империя. Войната с вековния враг бе наистина неизбежна, но би могла да се поотложи още за година-две, а не да се ускорява окончателното решение на източния въпрос при условия, неблагоприятни за трайните български интереси.

Непосредствено преди началото на военните действия Фердинанд се сети да иска сформирането на още една отделна армия, 4-а, в състав от 100 000 души, които трябваше да се обучат, въоръжат и облекат. Изненадан, Министерският съвет обеща да направи „всичко възможно във военно време”, но изрази съмнение в мъчната изпълнимост на това внезапно възникнало у Главното командуване желание, поради което се напомни за сръбското предложение [93]. Мнозинството от министрите не сдържаха основателното си недоволство: „Преди да решим да воюваме, ние искахме мнението на Военния съвет. По указания на Военния съвет ние влязохме в пътя, който ни изведе на бойното поле. Никой върху никого не може и не трябва да сваля отговорностите” [94].

До образуването на Балканския съюз щабът на армията изготвяше оперативните планове с оглед самостоятелното действие на българската армия, като се предвиждаше да се нанесе решаващ удар с 2-ра и 3-а армия в Южна Тракия, а 1-ва армия да навлезе в Македония и вдигне на въстание българското население. Като се възползуваше от по-бързата мобилизация и ускореното съсредоточаване, България трябваше да води настъпателна война, без да изпуска грабнатата инициатива. Сключването на съюзните договори и военни конвенции промениха плана за воденето на войната, изработен през 1908 г. под ръководството на генерал-майор Атанас Назлъмов, и главните български сили се съсредоточиха за настъпление на Тракийския оперативен театър, а само 7-а рилска дивизия се остави за съвместни действия със съюзническите войски в Македония [95]. Въпросът за обединено съюзническо командуване изобщо не се повдигна, защото всяка страна държеше да води самостоятелно военните операции. Той се реши непълноценно чрез размяна на представители при главните квартири.

Основната оперативна идея възлагаше на 2-ра армия да обсади Одринската крепост, защото нейното атакуване означаваше отвличането на значителни сили, с което щеше да се даде възможност на противника да завърши съсредоточаването си. Главното командуване бързаше да нанесе решителен удар на главните вражески сили. 1-ва армия получи задачата да настъпи в пространството между Одрин и Лозенград и посрещне неприятеля, ако и той премине в настъпление, а с 3-а армия се замисляше нанасянето на решителния флангови удар. В случай че противникът действуваше отбранително, се планираше атакуване на Лозенградската крепост и след пробиване на вражеския фронт 1-ва и 3-а армия настъпваха на югоизток, за да търсят решителната битка с главните неприятелски сили. За осигуряването на десния стратегически фланг и за поддържане връзка със съюзническите сили в Македония 2-ра тракийска дивизия образуваше два отряда: Хасковският имаше назначението да действува към Кърджали — Гюмюрджина — Дедагач, а Родопският щеше да настъпи към Смолян — Драма — Кавала, Лъджане — Сяр и по долината на Места с главната цел да прекъсне съобщенията на османската армия между Македония и Тракия. 7-а рилска дивизия в състава на 2-ра съюзническа армия бе определена да действува в долините на Струма и Брегалница [96]. Вражеската армия на Балканите трябваше да понесе съкрушителни удари, преди да се попълни с пресни подкрепления от Близкия изток.

Не само управляващите кръгове в Цариград, но и чуждите военни наблюдатели виждаха силата на империята в нейните многочислени армии. Точно тази „предвзета идея” искаше да разбие българското висше командуване: „Борбата срещу такъв противник може да се води главно по един начин — нанасяне един бърз и смел удар, който непременно да го зашеметява; удар, който непременно да поразява въображението му; удар, който да убива вярата у собствените му сили…. Важно е да се разбие идеята, а не неприятелските физически сили” [97]. Това ръководно стратегическо схващане предопределяше настъпателния характер на военните действия, за да се вземе връх още в самото начало.

В основата на последното изменение на оперативния план генерал Фичев постави политическата цел на войната, както му я съобщи Данев на 4 октомври в Стара Загора. Председателят на Народното събрание твърдеше, че пряката намеса на силите е избягната, за да се отклони голямата война, но те още при първите успехи на съюзническото оръжие щели да се намесят, за да спрат бойните действия. Гешов допълни — и да въведат автономно управление в Македония и Одринско [98]. Поради това Главното командуване трябваше да постигне по-скоро разбиването на вражеската армия и да спре настъплението на р. Еркене, „тъй като Русия е дала да се разбере, че не ще й бъде приятно българската армия да се приближи към Цариград”. Изказаният възглед съвпадаше със схващането на началник-щаба, който се боеше от затягането на войната, заплашваща да изтощи по-ограничените средства на съюзниците. Той изрази мнението дипломацията да подготви почвата за интервенция, от която България да се възползува при първия случай, за да се свърши по-бързо войната, с по-малко жертви, като се предотвратят навреме възможните усложнения със съюзниците [99]. Нито Главното командуване, нито правителството допускаха, че ще се достигне не р. Еркене, а Чаталджанската укрепена позиция.

Късно вечерта на 4 октомври генерал Фичев докладва на царя за направените разпореждания по започването на военните действия. Фердинанд, почувствувал огромната отговорност пред тревожната неизвестност, подписваше със смутолевеното извинение: „Генерале, аз не познавам военното дело, всичката ми надежда е на Вас” [100]. След първите победи той забрави при.знанието си. За Гешов честолюбието във военната област бе непознато, защото, както повеч
Parabellum
12-12-2003, 08:16
http://www.boinaslava.net/parabellum/arhiv/plan.png
http://imperial.boinaslava.net/balkan_war_map.jpg
ПРЕЛОМНАТА ИЗНЕНАДА ЛОЗЕНГРАД

Коренните реформи не се постигнаха чрез натиска на общата мобилизация. Войната стана историческа необходимост. В 00 ч. на 5 октомври 1912 г. бе издадена височайша заповед № 15 по действуващата армия: „След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици — наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можеме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво” [105]! Дългоочакваната новина раздвижи струпаните по границата войски. Всички се прегръщаха и поздравяваха със странното „Честита война!”. Никой не мигна от нетърпение да тръгне напред. Хълмовете се огласиха от песните „Шуми Марица” и „Ний ще победим”, завършващи с мощни избухвания на „ура” [106]. Този тържествен миг, необходим за националното самоутвърждаване, бе чакан векове.

Трудно е за изследователя да опише разгорелия се възторг сред войници и офицери, очакващи войната като дълг пред историята и бъдещето. Много точно е изразил в дневника си всеобщото ликуване полковник Петър Тантилов, началник на артилерията в 3-а армия: „Война! Най-после, изпълни се общото народно желание, изпълниха се мечтите. Боже, помогни ни! Трябва да победим! Трябва отмъщение, трябва създаване на Велика България, трябва живот и право на съществуване за България; само с война и победата ще спечелим всичко, а без нея обречени сме на загиване. Не са жертвите, които ще дадем в тая война, невъзвратими загуби, напротив, те са залог, че с тях ние ще осигурим славно съществуване на България” [107]. Безценният човешки живот можеше да се жертвува за свободата на съотечествениците.

С голямо чувство за историзъм генерал-майор Георги Вазов възкликна: „Подвигът е славен, времената са велики, тях българският народ е чакал 600 години и няма защо да се жалят усилия и жертви, за да се изкара почнатото велико дело на добър край” [108]. Пълководците поведоха войските „за обединението на всичко българско”, за да ги „кръстят с огън и меч” в бойната слава [109].

Директива № 1 по действуващата армия заповядаше военните действия да започнат в 7 ч. сутринта. На 2-ра армия се възложи задачата да обсади Одринската крепост, като неутрализира нейния гарнизон и осигури операциите на главните български сили на линията Одрин — Лозенград. 1-ва армия трябваше да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия с конната дивизия да я следва в отстъп на 30 км „със специална мисия”. Скрита от противника, армията на генерал-лейтенант Радко Димитриев щеше при благоприятна обстановка да се изнесе напред и внезапно да нанесе главния удар [110]. Стратегическата изненада можеше да грабне нужната обнадеждаваща голяма победа.

Два часа след като българските войници прекрачиха държавната граница по цялото й протежение с мощно “ура”, в претъпканата съборна черква „Св. Богородица” Фердинанд прочете с развълнуван глас манифеста за обявяването на войната: „Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот… И българският народ си спомни пророческото слово на царя освободител: „Святото дело трябва да се доведе докрай!” (израз, взет от проекта на Ризов, предполагащ не автономия, а възстановяване на Санстефанска България — б. а.). Нашето миролюбив се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието… Нашето дело е право, велико и свято. “И в тая борба на кръста против полумесеца (израз, прибавен лично от Фердинанд — б. а.), на свободата срещу тиранията ние ще спечелиме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка” [111]. Нестихващо „ура” се разнесе над Стара Загора [112]. По улиците на столицата и по-големите градове жителите се тълпяха радостни пред прясно залепените манифести, а в селата се трупаха около викащите глашатаи. Неописуемото въодушевление се пренесе светкавично в Македония и Одринско, където поробените българи изразяваха готовност да дадат жертви в освободителната война [113]. Целият български народ се сля в едно стремление, за да извоюва правото си на свободно и съвместно съществуване.

Изразът „борба на кръста против полумесеца”, заимствуван от царя от проекта на неговия секретар Стефан Чапрашиков и внесен в този на Министерския съвет, бе неправилно изтълкуван в европейската дипломация и печат като призоваващ към религиозна война. В Петербург пък прозряха желанието на „последния кръстоносец” Фердинанд да „забие кръста на „Св. София”. Понеже и Мехмед V обяви „свещена война срещу гяурите”, се появиха опасения от изтребителна война, в която да се унищожава и мирно население. Наложи се Гешов да обясни, че полумесецът представлява самата империя, а не мохамеданската вяра [114]. Кръстът бе общ символ на балканските съюзници.

За да усмири гнева на великите сили, министър-председателят изпрати окръжно до дипломатическите представители, в което преповтори измамните обещания за реформи и нетърпимото положение на сънародниците под властта на султана, изтъквайки предизвикателствата на Високата порта, на които трябва до да се отговори, за да се въведе „ред и омиротворяване”. Българското правителство призоваваше да не му се отказва поне благосклонен неутралитет [115]. Маджаров отговори успокояващо. „Вземем ли Одрин, по-добри от българите няма да има. Но това зависи от нашите военачалници и от провидението” [116]. Молбата се отправи преди всичко към Певчески мост, където Сазонов бе много ядосан от твърдението, че руското обществено мнение подкрепя делото на Балканския съюз, а руската дипломация му се противопоставя [117]. Гешов незабавно обаче го опроверга. Положението на воюващите съюзници се усложни, защото същия ден в Лозана се подписа договорът за мир между Италия и Османската империя, влизащ незабавно в сила. .

Пред кореспондента на виенския вестник „Ди Цайт” Гешов се изповяда: „Бог ни е свидетел, че ние, особено аз, не сме искали война, и ако след всички тия турски предизвикателства войната избухна, не е в нас вината. Ние се надяваме, че Европа не ще повтори грешката си от 1878 г. и че тоя път ще настъпи окончателно умирение на Балканския полуостров” [118]. Твърдението за обща мобилизация без непременно намерение да се воюва, а само като предпазно средство можеше да се провери, ако Портата бе въвела веднага исканите коренни реформи. Въз всеки случай Гешов не бе най-подходящият пръв министър за време на война. По би му прилягал постът министър на финансите, обаче положението му на партиен ръководител го постави начело на правителството.

Великите сили заеха поведение на ненамеса в Балканската война, за да избягнат сблъсъка помежду си, за който още не бяха готови. Людсканов продължи да уверява в Петербург, че няма да бъдат въвлечени преждевременно в избухналия пожар: „Балканските държави се надяват да превъзмогнат сами военните трудности и чакат помощ от Русия, когато ще се свършат военните действия и ще започнат дипломатическите затруднения” [119]. Данев се обади на 6 октомври от Главната квартира: „Тук всичко върви гладко. Царят е много доволен от улесненията, които ни се правят в Русия” [120]. Ценната услуга не можеше да не срещне признание.

Бързото настъпление бе неочаквано за противника. В нощвите на фурната на свиленградския гарнизон замесеното тесто втасваше, а в готварницата яденето вреше в котлите. Командуващият 2-ра армия желаеше да приближи Одринската крепост, в която още нямаше много войски, за да я обкръжи и от северозапад между Тунджа и Арда [121]. Но Главното командуване не позволи да се измени задачата на обсаждащата армия, тъй като атаката на крепостта в първите дни на войната не бе предвидена. Тежката артилерия не се подвозваше, а и намерението на щаба на действуващата армия бе „да изтегли на един фронт армиите, да подравни фланговете им и да произведе решителния удар с 3-а армия срещу десния фланг на турското разположение” [122]. Генерал-лейтенант Никола Иванов се тревожеше за десния си фланг и настоя да се усили тилът на Хасковския отряд, който „да се опре на Арда” [123]. Вечерта на 6 октомври генерал Фичев получи сведения за съсредоточаване на значителни вражески сили в Кърджалийско, готвещи се за настъпление към Хасково и Харманли в обход на десния фланг на 2-ра армия, поради което разпореди конната дивизия да се прехвърли в Елхово. Но проверката не потвърди стряскащата новина и заповедта се отмени [124]. Още в самото начало на войната конното разузнаване не се оказа на необходимата висота.

Главното командуване не усети превъзходството над врага и чакаше това да се докаже в големите боеве. То отдаваше по-голямо значение на докладите на военните аташета и извадките от чуждите вестници, отколкото на сведенията от щабовете на отделните армии, което не можеше да бъде предпоставка за „разумна стратегия”. Започна разкарване на цели бригади „ту напред, ту назад” въз основа на заповеди, които „всеки ден се менят и си противоречат”: „Армиите се командуваха като полкове” [125]. Така се стесняваше творческата инициатива на щабовете на отделните армии и дивизиите, на които не биваше да се дават директиви почти всеки ден, а и не бе нужно висшето командуване да се занимава с войсковите части.

Османската армия бе организирана от германски военни инструктори и се ръководеше от германската военна доктрина. Ето защо Берлин се превърна в източник за узнаване намеренията за нейните предстоящи действия. На 6 октомври Ив. Ст. Гешов съобщи, че според компетентните военни специалисти, „ако се удържат турските позиции между Одрин и Лозенград минимум петдесет дена, ще последва голяма изгода за турската армия, вследствие на ежедневното нарастване на числеността й”. Главният реформатор фелдмаршал Колмар фон дер Голц заяви, че в началото балканските съюзници ще пожънат победи, но „отпосле поради многочислеността на турската армия, тя ще има надмощие”. Той посъветва Назъм паша да настъпи, след като мобилизираните войски се съсредоточат на Еркене. Дипломатическите кръгове бяха на мнение, че ако Балканският съюз удържи решителна победа, силите ще се намесят да прекратят войната в негова полза. Тогава дори Германия щяла да зареже губещата страна: „Всичко ще зависи от резултатите на войната.” Граф Берхтолд също потвърди, че силите ще се намесят „веднага след едно значително сражение” [126]. Запазването на статуквото би станало извънредно мъчна задача.

Наближаваше денят за премерването на силите, чакано с нетърпение както от българската външна политика, така и от „европейския концерт”. Издадената на 7 октомври директива № 2 остави 2-ра армия да се затвърди на заетите позиции, а 1-ва армия трябваше да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-а армия, която като ударна армия получи задачата да достигне линията Татарлар—Каръмза [127]. Османското Главно командуване смяташе, че главните български сили ще се явят по долините на Арда и Марица. Източно от Лозенград през труднопроходимата Странджа планина водеха кози пътеки, крайно непригодни за преминаване на цяла армия. Едва на 6 октомври се изясни, че многобройни български войски настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да се спуснат в долината на Еркене, за да отрежат пътя за отстъпление към Цариград и да затворят цялата Източна армия в Одринската крепост. Ето защо Назъм паша заповяда незабавно настъпление от линията Лозенград — Одрин [128]. Той не допускаше, че „несъществуващата” досега 3-а армия ще се яви зад левия фланг на 1-ва армия. Двете воюващи армии се движеха една срещу друга, решени да се сблъскват ожесточено в името на толкова необходимата победа.

Високата порта пристъпи към използуване на превъзходството си в Черно море. На 8 октомври сутринта два броненосеца обстрелваха гр. Каварна и предприеха опит за десант, отбит от бреговата охрана, след което се спуснаха на юг и откриха огън по казармата при двореца Евксиноград, манастира „Св. Константин”, окръжното стопанство и детския санаториум. Българското правителство остро протестира пред великите сили и настоя да се спре бомбардирането на незащитени населени места [129]. Хагската конвенция от 1907 г. Предвиждаше порицание на своите нарушители.

Стефан Бобчев бе натоварен да поиска съдействието на Петербург за осигуряване на крайбрежието от нови набези. Нератов сподели, че „Русия ще дири благоприятен момент за интервенцията”. В прощалната си аудиенция Фердинанд възложи на новоназначения пълномощен министър да употреби „в критичния момент” всички усилия за добиване на руската интервенция. Гешов също му отговори за възможна интервенция, която би могла да се наложи от „някои грозни събития” [130]. Войната с всичките си опасни неизвестности току-що бе започнала и презастраховането се сметна за необходимо.

Най-сетне Данев предаде в Министерския съвет жадуваната новина: „След два-три дни 3-а армия почва сериозна операция срещу Лозенград.” Той подкани да се побърза със свикването на запасните и новобранците, понеже „ще имаме нужда от тях след заемането на Лозенград да атакуваме със сигурен успех турските позиции на Еркене”. Със съгласието на генерал Фичев правителственият представител поиска да се настои в Белград да се предоставят по-скоро обещаните войскови части [131]. Според Главното командуване опасност от десанти нямаше, тъй като се разполагаше с достатъчно сили за тяхното проваляне, обаче председателят на Народното събрание отбеляза, че морската блокада и бомбардирането са в разрез с българските усилия да се запази крайбрежието чрез силното руско присъствие в Черно море: „Ако руската интервенция не последва, моля да настоите гърците да нападнат Дарданелите, да видим дали след това русите (ще останат — б. а.) хладнокръвни” [132]. Странно прозвуча подобно съдържащо усложнения предложение в устата на русофила политик.

По данни на военното разузнаване противникът прехвърляше и съсредоточаваше в околностите на гр. Виза един армейски корпус за действие в обход на левия български фланг. При недостатъчно изяснената обстановка късно вечерта на 8 октомври по настояване на полковник Нерезов се предаде директива № 3, според която 2-ра армия продължаваше да се окопава около Одринската крепост, а 1-ва армия оставаше на заетите места с готовност да действува прикриващо в зависимост от развитието на събитията срещу главната 3-а армия, получила задачата „да атакува укрепения пункт Лозенград и да го заеме. До завземането на Лозенград 1-ва и 2-ра армия, тясно свързани, не биваше да предприемат никакви действия, а да бъдат готови да посрещнат евентуалното преминаване на врага в контранастъпление [133]. Главното командуване разгада настъпателните пориви на противника.

Генерал Фичев минаваше за песимист, защото предвиждаше най-лошото, за което искаше да има готовност. В случай на крайна несполука той предполагаше постепенно отстъпление към линията на укрепените пунктове Търново-Сеймен (Симеоновград) и Ямбол, където да се организира „активна и упорна отбрана… догдето се намеси дипломацията за спирането на военните действия” [134]. Макар и последен вариант, този проект хвърляше съмнение върху решителността на началник-щаба и му подронваше боевия авторитет. Напротив, генерал Савов тръбеше за сигурна победа, което допадаше на царя, правителството и общественото мнение. Той не допускаше дори да се помисли за поражение и неговата властна личност започна да хвърля дебела сянка върху предпазливия генерал Фичев.

Въз основа на вече говореното с Данев началникът на щаба изказа мнение да се подготви дипломатическа интервенция на силите, защото след Лозенград щял да се нанесе решаващият удар и достигне Ергене. На тази река действуващата армия трябваше да спре и уреди тила си и после, ако се наложи, да предприеме по-нататъшни настъпателни операции. Според генерал Фичев продължителната война на изтощение щеше да се избегне чрез намесата на силите за нейното спиране. Той пресмяташе, че може успешно да се воюва 35 дена, а докато се извършела интервенцията, щял да мине месец [135].

Опасението на началник-щаба да не последва обход на десния фланг откъм Димотика и Кърджали по десния бряг на Марица и долината на Арда му пречеше да съсредоточи вниманието си върху решаващия удар на левия фланг. Той допускаше, че когато главната група армии атакува Лозенград и напредне на юг, турците могат да предприемат настъпление със значителни сили срещу десния фланг — „да се постараят да отхвърлят цялата армия на изток и да ни отрежат от нашата база” [136]. Изтерзан от съмнения, на 9 октомври в 2,17 ч. след полунощ генерал Фичев се разпореди уж „по заповед на Негово величество” 1-ва -армия в случай на сбъдване горепосочения страшен призрак да отстъпи към Елхово, „гдето ще се опитате да задържите неприятелското настъпление и да дадете възможност на 3-а армия да отстъпи към Ямбол”. 2-ра армия трябваше чрез упорито задържане на врага да отстъпи на Търново-Сейменската позиция, където да осигури десния фланг и тила на действуващата армия [137].

Тъй като на 8 октомври царят и неговият помощник отсъствуваха от Стара Загора, генерал Фичев подплаши Данев да иска интервенцията на Русия. Дали началникът на щаба твърдеше вярно, или е бил разбран погрешно, но още сутринта на 9 октомври председателят на Народното събрание обсади царския вагон: „Генерал Фичев му казал, че пред Лозенград ще доживеем втори Плевен и че за това той Данев трябва да апелира към великите сили (ние знаеме коя), за да интервира за миросдобиване!” Ядосан, Фердинанд се скара с Данев: „Защо сега искате интервенция! Вие ме накарахте да обявя война, а сега искате интервенция. Това значи да се оскандалим. Войната ще водим, за да видим дали ще ги бием, или ще ни бият, но без да водим война, това значи, че не сме били за войната.” Наложи се генерал Савов да обясни на правителствения пратеник, че не бива да се влияе от „хора на теорията”, защото Лозенград ще падне още утре [138]. Данев не спа две нощи, докато не се потвърди истинността на обещанието.

Фердинанд бе вбесен от пораженските настроения и сподели със своя бодър помощник: „Аз се разсърдих и му забраних да говори пред мен подобни подлости. Всичко това ние го дължим на генерал Фичев, който заразява всички и който трябва да бъде уволнен час по-скоро” [139]. Началникът на щаба направи първата стъпка към своето изпадане в немилост, за да блесне звездата на неговия съперник. Той се учудваше, че царят не виждал необходимостта дипломатическата дейност да върви успоредно с военните действия, а според него „военната и особено политическата обстановка ни налагаше да ускорим сключването на мира” [140]. След превземането на Лозенград.

В телеграмата си до Министерския съвет Фердинанд не бичува толкова силно внушеното черногледство на Данев и колебанията на неговия военен съветник, а спомена за повдигане на въпроса относно „европейска интервенция след предстоящите военни събития по линията Одрин — Лозенград”. Съвсем изненадан от „тия странни предложения”, той обяви: „По никой начин и под никакви условия не допущам да стане и дума за едно подобно унижение, което целият български народ ще посрещне с негодувание и възмущение. Предложението на председателя на Народното събрание е толкова повече странно, че до тая минута нашето оръжие навсякъде оправда моите надежди и че духът на армията е отличен и насочен изключително към решителна борба с вековния враг. Политически съображения налагат да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води война докрай.” Фердинанд разпореди да се свика под знамената призив 1913 г. и да се ускорят военните доставки от Виена и Одеса: „С тия мероприятия ние ще осигурим успеха на нашите военнополитически цели, за реализирането на които бързината е условие от първостепенна необходимост” [141]. Нищо не се каза за р. Еркене като крайна линия на българското настъпление.

Министерският съвет одобри възгледите на царя относно повелителните съображения, налагащи „да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води войната докрай” [142]. Освен изпълнението на посочените мероприятия правителството реши със съгласието на монарха да изпрати Теодоров в Ниш на среща с Пашич, понеже Сръбското главно командуване отказваше да отдели две дивизии за Тракийския оперативен театър [143]. Но докато пристигнеха съюзническите войски, главното сражение щеше да бъде завършено.

Без да се отказва от старите си натяквания, на 10 октомври Сазонов обеща да нареди незабавно на Гирс да обърне внимание на Портата да не повтаря обстрелването на незащитените български пристанищни градове. Той отбеляза, че се преговаря по въпроса за интервенцията, но „за да се пристъпи към нея, ще трябва да се дочака един решителен акт на театъра на войната и, второ, съгласието на воюващите” [144]. Ключово положение, недостатъчно ясно на генерал Фичев.

Силите чакаха да видят изхода на „едно или две решителни сражения”, за да се намесят и спрат войната [145]. И двете воюващи страни схващаха значението на първата голяма победа и техните войски настъпваха стремително едни срещу други. Абдулах паша бе сигурен за своя десен фланг, опрян на Лозенградската крепост с подсиления 3-и армейски корпус на способния Махмуд Мухтар паша, министър на военноморския флот. Заповядвайки на 9 октомври сутринта настъпление от линията Лозенград — Одрин, той се обърна към войниците: „Вас чакат на земята щастие, а на оня свят — рай” [146]! Вземайки лявото крило на 1-ва армия за главно направление на настъплението, вражеското Главно командуване не подозираше че зад него в отстъп е разположена 3-а армия, предназначена да внесе прелом във военните действия.

Неуспял да се отърси от страховете си, на 9 октомври в 3 ч. генерал Фичев събуди генерал Димитриев, за да му предаде инструкцията: „Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемате една несигурна операция.” При отстъпление на 3-а армия се даваше посоката към Ямбол в най-тясна връзка с 1-ва армия. Преодолял недоумението си от прекалената боязливост, командуващият 3-а армия внесе мъничко успокоение: „Дълбоко сме уверени в успеха. Предварителният план е следният. Днес приближаваме до линията Куюпгяур — Петра — Кадъкьой, и утре — утвърждаване на тази линия. През нощта от 10-и срещу 11-и настъпваме към укрепената позиция на противника с цел да заемем прикриващи за артилерията ни пехотни позиции. На 11-и комбинирана пехотна и артилерийска атака, а може би и щурм” [147]. Това означаваше Лозенград да се превземе след кратка обсада или направо от движение с открита сила, като и в двата случая се отрежеше пътя за противниковото отстъпление към Бунархисар или Одрин.

Липсата на достоверни разузнавателни сведения поради колебливото използуване на конницата изправи внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърли в ожесточени боеве при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, 4-а преславска дивизия и 5-а дунавска дивизия действуваха 1-ви, 4-и, 2-ри и 3-и армейски корпус и една конна дивизия. Повече от пет века се чакаше този исторически ден на надделяването. Обладани от високото съзнание за великата освободителна мисия, българските войници се хвърлиха в атаки „на нож”, вкопчвайки се в упорити схватки [148]. По цялата линия врагът бе спрян и отхвърлен назад, обаче победата още не се усмихваше никому. Пламналите боеве около Лозенград откриваха ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления поради липсата на тежка артилерия.

И за 10 октомври оставаше в сила директива № 3, заповядваща на 3-а армия да заеме и се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори огънят се разгоря с нова сила. Българската артилерия спечели напълно двубоя с вражеските батареи. В 11 ч., когато боевете достигнаха връхната си точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер за свръзка доложи на генерал Димитриев, че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-а армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. За предотвратяване на пробива командуващият отдели една бригада от 6-а бдинска дивизия, но се предвиди, че тя ще стигне късно. Поради това се взе решение да се настъпи енергично напред за превземането на Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. 1-ва софийска бригада с подкрепата на 2-ра преславска бригада спря настъплението на внезапно изникналата противникова дивизия и под закрилата на съкрушителния оръдеен огън я отхвърли „на нож” към с. Гердели. Генерал Димитриев лично оглави една дружина от 15-и ломски полк [149]. Така връзката между двете отделни армии бе заздравена.

1-ва бригада от 5-а дунавска дивизия превзе височините Каракол по левия бряг на Сарсуват дере, в обход на които действуваше 3-а бригада. И тук се притекоха на помощ храбрите преславци. 2-ра бригада бе спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на два-три километра от 3-а бригада, вместо да атакува във фланг неприятеля, което щеше да произведе катастрофалното бягство във вражеските редици, незабавното влизане в Лозенград и вземането на хиляди пленници и десетки оръдия [150]. Понякога рискът излизаше по-безопасен от предпазливостта. Пропуснатите възможности се изкупуваха с повече войнишка кръв. Крепостта можеше да бъде взета едно денонощие по-рано.

4-а преславска дивизия разби три вражески дивизии при с. Петра и ги обърна в безредно отстъпление към Лозенград и Кавакли. Преследването бе прекратено поради спусналия се мрак, проливния дъжд и навлизането в обсега на крепостната артилерия. В 19 ч. на 10 октомври генерал Димитриев заповяда 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град [151]. Но не бе съдено да се щурмуват опорните точки на Лозенград, защото в двудневните кръвопролитни боеве противникът изгуби вяра в собствените си сили и почувствува превъзходството на доскоро презираните и подценявани „гяури”. През нощта на 10 срещу 11 октомври започна масово бягство назад, обаче прикриващите части с чести престрелки въведоха в заблуждение щаба на 3-а армия. Напразно опитващ се да спре обезверените войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша: „Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да задържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност” [152].

Командуващият Източната армия съзря опасността десният фланг да бъде изложен на обход откъм Лозенград — Виза, с което неговата армия щеше да бъде отхвърлена към Марица и пътят към Цариград падаше в ръцете на българите. Разбирайки невъзможността да спре бързо отстъпващите войски, той заповяда съсредоточаване на линията Бунархисар— Люлебургаз, на р. Караагач, за да се задържат двете български армии, докато пристигнат подкрепления от 16-и, 17-и и 18-и корпус, с които да даде решаващо сражение на силната позиция зад р. Еркене. Конната дивизия се зае да прикрива отстъплението [153]. Вражеската конница изпълни по-добре задачите си в сравнение с българската.

Противникът напусна Лозенград, оставяйки малки части да поддържат огъня от фортовете Скопо и Раклица и да създават убеждението, че отбраната ще продължи и на следващия ден [154]. Сутринта на 11 октомври 1912 г. в занемелия град се чуваха отделни изстрели. Генерал Димитриев не можеше да предположи „даже като мечта” изоставянето на такава силна твърдина. Няколко снаряда се пръснаха по укрепленията, оставени без отговор. Изпратеният конен разезд прекоси града, без да открие противник. Командуващият веднага докладва на царя, че 3-а армия след упорити двудневни боеве зае укрепения Лозенград, като „противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар”. След това точно в 11,30 ч., заобиколен от щаба си, той влезе в града, посрещнат от освободените жители с радостни викове, обсипван с цветя, при звъна на черковните камбани. По стар славянски обичай първенците на общината му поднесоха хляб, сол и „ключа на крепостта”. Генерал Димитриев прие парадния марш на 6-а бдинска дивизия, която следваше 5-а дунавска дивизия, с пресни сили за близко преследване [155]. Неприятелите щяха да критикуват „Наполеончето” за губене на време.

Конната дивизия ту влизаше, ту излизаше от състава на 3-а армия, страдаща от вредната двойственост в командуването. Генерал Назлъмов чакаше одобрението на Главната квартира, за да изпълни заповедите на генерал Димитриев. Той поиска неколкодневна почивка за хората и конете. Командуващият 3-а армия не уважи молбата и нареди конницата да настъпи най-енергично по направление Енидже — Енимал — Еникьой, за да отреже съобщенията на врага към Бабаески, без да му дава възможност да се опомни и устрои. Предполагаше се, че 1-ви и 2-ри корпус са отстъпили към Бабаески — Люлебургаз, а 3-и корпус към Бунархисар [156].

Генерал Фичев упрекна командуващия армията, че вместо да преследва бягащите османски войски, правел парад в Лозенград — отговор на обвинението, че щабът на действуващата армия не позволил преследването. Той призна обаче, че поради изоставането на обозите с храни и бойни припаси, липсата на пътища и умората смятал за възможно само тактическо, а не стратегическо преследване [157]. Генерал Димитриев, като донася за умората на войските от похода през Странджа до Главното командуване и срещните боеве за Лозенград, отбелязва, че „духът след тази победа е на недостигаема височина”: „Считам за необходимо да дам на по-голямата част от армията два-три дена почивка, през което време да попълним возимите и носими продоволствени припаси, ако обаче общото стратегическо положение налага да действуваме, то моля да ми се даде директива и ние сме готови веднага за работа… Моля, дайте ми по-широки директиви, та в случай на скъсване съобщенията да мога да действувам по-самостоятелно [158]. Главното командуване продължи да стеснява творческата инициатива на командуващите армиите чрез почти всекидневно издавани директиви, без достатъчно познаване на действителната стратегическа обстановка, но и те трябваше да си позволят по-голяма самостоятелност в собствените решения. Молбата за почивка не се последва от заповед за незабавно далечно преследване.

За шест дена 3-а ударна армия извърши марш маньовър на 120 км и следователно, като се извади един ден спиране, тя измина по 24 км на денонощие през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства. Противникът не допускаше нито нейното съществуване, нито възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския стратегически фронт бе първата голяма победа на Балканския съюз, която даде дълбоко отражение върху по-нататъшния ход на цялата война. В Лозенград бяха взети ценни трофеи — 58 оръдия, два самолета, грамадно количество боеприпаси, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-и корпус и личния багаж на неговия командир [159]. Генерал Димитриев запази за спомен златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша.

Телефонът в кабинета на военния министър не преставаше да звъни, но и той бе в напрегнато очакване. Окрилящата новина долетя едва в 16 ч. и генерал Никифоров веднага я разпространи из столицата, предизвиквайки „общо ликуване”. Забиха камбаните, понесе се незаглъхващо „ура”, всички се поздравяваха с „Честита победа!”. Пред сградата на Министерския съвет премина факелно шествие, приветствувано с речи от Гешов и генерал Никифоров. Дори Неклюдов преодоля строгия неутралитет и се обади на министър-председателя: „Това е съкрушителен удар за Турция!” [160]. В печата се появи изказването на фон дер Голц: „Само пруската армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград” [161]. Укрепеният град бе превзет от българската армия след двудневни боеве, на седмия ден от началото на войната.

Правителственият представител докладва от Главната квартира за отличния дух на войските: „Бягането на турците озадачава началника на щаба. Генерал Савов е по-самонадеян.” Отдалечаването на българските войски от базата за продоволствие създавало мъчнотии за новите операции: „Ако турците избягат и от Люлебургаз, както се предполага, ще трябва да ги гониме много далеч, чак до линията Чорлу — Сарай… (последните пет думи са зачеркнати — б. а.).” Председателят на Народното събрание настоя по-скоро да се изпратят пушки за Македоно-Одринското опълчение, запасните части и новобранците, да се извикат и сръбски войски, за да получат 1-ва и 3-а армия „пълна свобода на действие в предстоящата офанзива”. Той основателно вдигна тревога поради недостига от облекло и ботуши, за да не пострада здравословното състояние на войниците през наближаващата зима [162]. Холерата все още вилнееше само в редовете на противника.

На 11 октомври в Ниш Пашич обеща пред Теодоров да бъдат отделени две сръбски дивизии за обсадата на Одринската крепост. Той остана много доволен от българското искане, защото помощта щеше „да се изплати с лихвите”. В манифеста на крал Петър за обявяването на войната се споменаваше за „сръбските” градове Скопие и Прилеп [163]. Но българските генерали след преломната победа при Лозенград „съвсем и не мислеха за сръбските дивизии”. В Министерския съвет се изрекоха тревожни предупреждения, че Главното командуване си присвоява все повече власт, подхвърля сведенията за хода на военните действия „като милостиня”, обаче Гешов нямаше желание „да се залавя да оправя гърбицата на никого” [164]. Той се задоволи да обърне внимание на Данев, че неговите „бързи телеграми” съдържат сведения от служебния бюлетин на Главната квартира, които вече прочел по неговите страници [165]. Министрите не биваше да се сърдят на своя представител, понеже и той не бе посветен във всички тайни на замисляните военни операции. Това пролича от призива му да се привлекат всички сили за атакуването „със същия успех” на вражеската позиция по р. Еркене [166].

Вестта за победата при Лозенград се посрещна в Петербург с въздишка на облекчение. Не се налагаше пряка намеса за отърваване на България. Сазонов напомни да се искат „възможни неща”, и то приемливи за другите велики сили, защото Русия веднъж се опитала да прокара Санстефанския договор. Княз Григорий Трубецкой, началник на Азиатския департамент, съобщи, че се водят усилени преговори относно определяне условията за интервенция, обаче пожела да узнае „към кое време турските сили биха могли да надделеят над българските”. Генерал Владимир Сухомлинов пък поощри победителите: „Вие само вървете напред. Ние бдим над всичко. Чакаме и ще кажем думата си” [167].

Развиващите се „със светкавична бързина” събития се оцениха високо от Гешов в телеграма до Маджаров на 12 октомври: „Внезапната наша победа — ако даде Господ да се последва от други — отваря нови хоризонти за нашите действия.” В случай че силите не се съгласяха да умиротворят трайно Балканите чрез премахване на османското господство, то поне трябваше да се въведе автономно управление на Македония и Одринска Тракия с присъствие на български войски, докато се устрои местната милиция [168]. Полковник Тантилов се произнесе като военен специалист: „Това и беше нужно и отсега нататък ние можем с увереност да вървим напред — победата ни е осигурена” [169]. Не трябваше да се изпусне врагът да заеме нова отбранителна линия.

Най-голямата похвала за България, изрече френският военен министър Етиен Милеран, който обяви нейната армия за „най-добрата в Европа” и заяви, че „би предпочел за съюзници 100000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя” [170]. Той бе поласкан от твърдението, че в тази война френската военна школа побеждава германската, както „Шнайдер” надделява над „Круп”.

 

 

–––––––––––––––––––––––––––

105. В. Мир, № 3676, 7. Х. 1912.

106. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 17.

107. Пак там, л. 18.

108. БИА, ф. 273, а. е. 276, л. 8.

109. Пак там, ф. 21, а. е. 10, л. 158.

110. Българска воеяна история… Т. 2, с. 488—490; Фичев, Ив. Балканската война… с. 94.

111. Държавен вестник, № 225, 5. Х. 1912.

112. ДПИК, т. 1, с. 233.

113. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1192, л. 83.

114. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 5—10; а. е. 807, л. 6; Приложение към том първи… с. 141; В. Мир, № 3685, 16. Х. 1912.

115. Гешов, Ив. Балканският съюз… с. 45.

116. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 3; Маджаров, М., цит. съч., с. 64—65.

117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 100—101.

118. В. Мир, № 3679, 10. Х. 1912.

119. Държавен вестник, № 228, 9. Х. 1912; Бойчев, Ст., цит. съч., с. 24—25.

120. ДПИК, т. 1, с. 234.

121. Иванов, Н., цит. съч., с. 47, 51—55.

122. Фичев, Ив. Балканската война… с. 100—101.

123. ЦВА, ф. 317, оп. 7. а. е. 6, л. 237—239.

124. Фичев, Ив. Балканската война… с. 102.

125. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 275; Жостов, К.., цит. съч., с. 10—13. Действително съществуваше план за настъпление към Хасково и Харманли, но не бе осъществен. — Маршал Абдухал, цит. съч., с. 70—72.

126. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1192, л. 102—103, 121, 127—129: Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 28—29; Хохвехтер, Г., цит. съч.. с. 5, 11, 45.

127. Българска военна история… Т. 2, с. 496—497; Христов, Ат., цит. съч., с. 55—57.

128. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 27, 68.

129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 142—143, 154. 158—159.

130. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 14—15.

131. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 161—162.

132. ДПИК, т. 1. с. 235.

133. Българска военна история… Т. 2, с. 497—498; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 21—25; Пешев, П., цит. съч., с. 387.

134. Фичев, Ив. Балканската война… с. 106.

135. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 31, л. 22; Приложение към том втори… с. 258, 287; Приложение към том първи. .. с. 30; Войната… Т. 2, с. 128—129.

136. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4, 33—38; Цанев, Ст. Генерал Фичев… с. 170.

137. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 345; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4.

138. Приложение към том първи… с. 252—253.

139. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1477—1478.

140. Фичев, Ив. Балканската война… с. 125—126.

141. БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17; ДПИК, т. 1, с. 234—235

142. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 187.

143. Пак там, л. 189; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 55; НАБАН, ф. 51 к, on I, а. е. 14, л. 258.

144. ДПИК, т. 1, с. 235—236; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S. Vol. 240, p. 29, 32, 183.

145. Пак там, с. 234—235; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17.

146. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321; Маршал Абдулах, цит. съч., с. 94,105— 106.

147. Димитриев, P., цит. съч., с. 92—93.

148. Пак там, с. 95—102; Войната… Т. 2, с. 216—306.

149. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 34—40.

150. Димитриев, P., цит. съч., с. 110—112; Войната… с. 306—317.

151. Димитриев, P., цит. съч., с. 114—115.

152. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 107.

153. Пак там, с. 108—109; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 23—25; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 35—38.

154. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 43—44.

155. Пак там, а. е. 43, л. 16; Приложение към том втори. . . с. 94; Димитриев, P., цит. съч., с. 129—132.

156. Пак там, а. е. 1, л. 48; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 27; Димитриев, P., цит. съч., с. 134—135; Жостов, К., цит. съч., с. 29—30.

157. Фичев, Ив. Балканската война… с. 119—122.

158. Димитриев, P., цит. съч., с. 135—136; Христов, Ат., цит. съч., с. 80—81.

159. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59—60; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 101—102.

160. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 262—263; ЦДИА, ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 16; Мамонтов, Н., цит. съч., с. 54—57.

161. В. Мир, № 3682, 13. Х. 1912; Buxton, N. Op. cit., p. 152—153.

162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 2.

163. Тошев, Ан. Балканските войни. . . Т. 1, с. 420; т. 2, с. 5—6.

164. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 267—268.

165. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 210.

166. БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 14.

167. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 3—6; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 12.

168. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 22—23; Маджаров, М., цит. съч., С. 66; BD, V. 9, Р. 2, р. 58—59.

169. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 26; Балканската война през погледа…. с. 264; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S., Vol. 241, p. 20.

170. В. Мир, № 3684, 15. X. 1912.
Parabellum
12-12-2003, 08:26
БИТКАТА МЕЖДУ БУНАРХИСАР И ЛЮЛЕБУРГАЗ ПРЕЧУПВА СТАТУКВОТО
Вражеските корпуси, надменно уверени в похода си до Пловдив и София, бяха обърнати в бягащи безредно тълпи, захвърляйки оръдия и обози, изоставяйки всичко, което им пречеше да потърсят спасението. Бойният дух на вековните поробители бе прекършен. Махмуд Мухтар паша се отчая от печалната гледка на изплашените си войски: „Всеки бягаше, щом чуеше думите — Неприятелска кавалерия иде!” За съжаление конната дивизия не преследваше. Той призна, че изплъзването от катастрофата не се дължи на неговото командуване: „И действително, ако българите ни бяха преследвали по-настойчиво нашето положение щеше да бъде отчаяно… Слава Богу, българите не преследваха и по тоя начин ни дадоха достатъчно време да се съберем и укрепим около Виза” [171]. В Българската главна квартира скоро щяха да научат за неподозирания размер на пропуснатото.

На 12 октомври Абдулах паша се обърна към Махмуд Мухтар паша в качеството му на министър: „Сам виждате положението на тамошната войска. Тукашната е в същото положение. С тези войски е невъзможно да се продължи войната и защити отечеството. За да не се попадне в много по-лошо положение, моля, издействувайте в Министерския съвет, към който принадлежите, да се уреди въпросът по дипломатически път.” Командирът на 3-и армейски корпус потвърди това от Виза в телеграма до баща си, великия везир: „Тези думи на Абдулах паша са цялата истина. Ако бих имал възможността вчера да Ви телеграфирам всичко, бих Ви съобщил, че както по всичко изглежда, войската ни трябва непременно да се оттегли до Чаталджа.” Възможността за заемане на нова линия за отбрана се появи, „понеже неприятелят никак не преследва” [172]. Черновата на тази телеграма бе заловена в пленения подполковник Нихад бей и нейното поразително съдържание би трябвало да е било известно на Главното командуване.

След боя, воден от 2-ра бдинска бригада през нощта на 11 срещу 12 октомври около с. Кавакли, на 20 км южно от Лозенград в посока към Бабаески, съприкосновението с противника бе на път да бъде изгубено. Генерал Димитриев докладва в щаба на действуващата армия, където още не можеха да си обяснят паническото отстъпление на врага, че и петте корпуса са претърпели поражение: „По нашите сведения никаква опасност откъм Виза няма. Духът у противника е твърде паднал. На мнение сме, при всичката умора на нашите войски, да не спираме и да не даваме на неприятеля да се устрои. Добре би било, като оставя една бригада с един-два полка кавалерия в Лозенград, с всички останали сили да настъпя компактно към Бабаески, да заема този пункт, а ако може и Люлебургаз и да скъсам железопътните съобщения Одрин — Цариград. В успеха на този план не се съмнявам. Моля да ми се подчини безусловно и напълно кавалерийската дивизия” [173].

Генерал Фичев отхвърли предложения план, защото „се отклоняваше от главния обект на войната — разбиването главните сили на неприятелската армия”. Той се опасяваше, че ако последните са събрани на линията Бунархисар — Люлебургаз, лявото крило и тилът на 3-а армия се подхвърляха на заплаха [174]. Не може да се отрече, че началникът на щаба „по интуиция” предугади новото съсредоточаване на противника. В щаба на 3-а армия предполагаха, че главните вражески сили са отстъпили към Бабаески и Люлебургаз, а към Бунархисар са се отклонили „малки части” [175]. Генерал Димитриев се хвана на бас с генерал Павел Христов, че бил „готов да си отреже главата”, ако по посока на Виза се срещнат повече от 5000 вражески войници [176]. И загуби облога, но негови бойци загубиха и главите си. Фронтовото разузнаване се оказа слабото място на победоносната българска армия.

Въпреки че стратегическата обстановка изискваше далечно преследване на бягащия враг с цялата 3-в армия, генерал Фичев се ограничи да разпореди завършване на тактическото преследване на бойното поле, като се даде почивка на по-голямата част от войските. Изпратената на 12 октомври директива № 4 заповядваше 2-ра армия да усили заслона срещу Одринската крепост с нови части и тежки оръдия, 1-ва армия да се придвижи напред до линията Мусуч — Енидже с охранителна задача, 3-а армия „остава на заеманите позиции в Лозенград и околностите му, а конната дивизия да настъпи по пътя Лозенград — Бунархисар — Виза и да осветлява фронта Тюркбей — Караагач — Урумкьой, като изпрати самостоятелни разезди към Бабаески — Люлебургаз” [177]. Генерал Димитриев обаче насочи конната дивизия към Бабаески, поради което не бе своевременно разкрито фланговото вражеско съсредоточаване при Бунархисар — Виза [178]. От тази посока командуващият бе спокоен.

Вечерта на 12 октомври генерал Фичев упрекна полковник Константни Жостов, началник-щаб на 3-а армия, за излизането толкова напред на 4-а преславска и 6-а бдинска дивизия, което не било съобразено с директива № 4 и застрашавало връзката между двете отделни армии. Според Главната квартира в околностите на Бабаески и Люлебургаз се събирали значителни неприятелски сили, така че движението на 3-а армия на юг могло да я застави да воюва сама с тях, без възможност да получи поддръжка от 1-ва армия, следваща на 20 км зад нея. Началникът на щаба предупреди да се избягнат разделените действия на двете армии, което щеше да ги постави в затруднено положение: „Преди да се пристъпи към решителни действия, 3-а армия трябва да се държи по-групирана и по-отблизо до Лозенград, като поддържа тясна връзка с 1-ва армия.” Полковник Жостов потвърди, че вражеското отстъпление се съпровождало с паника поради българското бързо и стремително настъпление: „Духът на нашата армия е силно повдигнат и всички са готови да принесат още нови усилия, само да не дадем на противника да се опомни и да се събере със сили, което неминуемо ще стане, ако ние останем в Лозенград.” Той пак повтори мнението, изказано от генерал Димитриев, да се продължи настъплението към Бабаески, където да се разбие противникът, „който по никой начин не може да ни превъзхожда по сили”, за да се прекъсне железопътното съобщение между Одрин и Цариград [179]. Очакването на поредната директива обричаше 3-а армия на бездействие, пропускаше се благоприятният случай да се унищожи противникът, преди да се укрепи на нови позиции.

Генерал Димитриев продължи да вярва, че деморализираният противник се намира „в страшно разстройство”. На 13 октомври сутринта той отново настоя пред генерал Фичев: „Колкото и да сме уморени, все пак най-доброто е да вървим веднага решително напред и да не дадем на неприятеля да се съвземе… Духът на нашия войник след достигнатите успехи е на недосегаема височина и тази морална енергия трябва да се използува. Ако може, нека 1-ва армия да отмени своята днешна почивка, да излезе на мястото си, а утре да ми се разреши да настъпя с 3-а армия и завладея Бабаески и Бунархисар, а ако може и Люлебургаз. С това ние ще внесем в противника ново разстройство и паника, които ще бъдат най-добрият залог за окончателното тържество на нашата кауза… Имаме положителни сведения, че в Бунархисар няма никакви неприятелски сили” [180]. Опасно заблуждение.

В 15 ч. на 13 октомври генерал Фичев предложи на царя настъпление на следващия ден с 1-ва и 3-а армия срещу линията Бунархисар — Люлебургаз, на която противникът да се задържи от 3-а армия, а с 1-ва армия да се нанесе решителният удар срещу неговия ляв фланг, като се отхвърли към Странджа. Фердинанд одобри решението, предназначено да залегне като основна оперативна идея в следващата директива на Главното командуване [181]. Но един час по-късно се получи телеграма от генерал Димитриев за оттеглянето на противника от Бабаески към Люлебургаз: „Моля да се побърза с настъплението, за да не изгубим контакта и да можем да преследваме енергично” [182]. Този път началникът на щаба се поддаде на увещанията, разчитайки на достоверността на сведенията, придобити от командуването на 3-а армия.

Най-сетне щабът на действуващата армия сподели гледището на генерал Димитриев и заповяда на 1-ва софийска и 10-а сборна дивизия да се приближат към фланга на 3-а армия, за да я поддържат в случай на нужда. Конната дивизия влезе в разпореждане на командуващия 3-а армия със задължението да се обърне особено внимание на пътя Бунархисар — Виза, защото по сведения на Германския генерален щаб десният фланг на вражеските главни сили достигаше гр. Сарай [183]. Но в щаба на 3-а армия бяха убедени, че главните сили на противника са отстъпили на линията Люлебургаз — Бабаески, а само малки части от 3-и корпус са се оттеглили към Бунархисар — Виза. На 13 октомври жителите на Бунархисар изпратиха депутация с молба да се заеме опразнения от османските войски град преди плячкосването му от башибозуци [184]. Същия ден 10-а погранична дружина влезе в града след ожесточена престрелка с вражески отряд, изпратен да прибере изоставените по пътя за Лозенград оръдия. Узна се, че наблизо е разположена една османска дивизия, но нищо друго не предвещаваше прииждането на пресни сили от Мала Азия точно срещу левия стратегически фланг на българската действуваща армия.

Късно вечерта на 13 октомври отделните армии получиха директива № 5, според която 1-ва армия трябваше да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески — Люлебургаз, а 3-а армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургаз — Чорлу — Цариград. Конната дивизия получаваше задачата да осветли района Бабаески — Люлебургаз — Караагач [185]. Въпреки твърдението на генерал Димитриев за липса на заплаха срещу левия български фланг генерал Фичев остана със съмнението си и предвиди, ако главните вражески сили изникнат на линията Бунархисар — Люлебургаз, двете отделни армии да разменят ролите си — 3-а армия да атакува фронтално, а 1-ва да извърши обхода откъм Люлебургаз и отблъсне неприятеля към Странджа [186]. Но в хода на сражението съществуваше опасността размяната на задачите да закъснее, като обхождащото крило на 3-а армия се изложи на флангови удар.

Тъй като щабът на действуващата армия предупреждаваше за опасността откъм Виза — Бунархисар, а и постъпиха сведения от 10-а погранична дружина, генерал Димитриев насочи цялата 5-а дунавска дивизия по лявото крило на армията и на 14 октомври вечерта, придвижила се по сравнително добри пътища въпреки проливния дъжд, тя се разположи на линията Инджеклер — Бунархисар — Яна, без да открие значителни вражески сили [187]. Така тази дивизия излезе пред линията, заета от 6-а бдинска и 4-а преславска дивизия, устроили бивак по-назад от посочените им обекти — Мандра — Кавакдере — Асанбейли, с което се излагаше преждевременно и отделно на противников удар.

Конната дивизия влезе в очистения от врага гр. Бабаески и достигна линията Айвали — Иванкьой — Пурлия, където бе спряна с огън от противниковата пехота. Без нейните първостепенни сведения „ушите на армията бяха глухи, а очите — слепи”. От извършеното разузнаване генерал Димитриев заключи, че противникът се е спрял на линията Люлебургаз — Тюркбей — Караагач, като по-голямата група е разположена около Люлебургаз, а по-малката около Виза. Той не допускаше да срещне една силно заета 50-километрова позиция, поради което предложи на генерал Фичев да се разкъса „слабият център”, където да се преследва с малка част от 3-а армия а с главните нейни сили да се наблегне към Тюркбей — Караагач, след което да се завие „с лявото рамо напред” и прекъсне пътя Люлебургаз — Чорлу, като Люлебургазката група бъде отхвърлена на юг и по този начин се отреже пътят за Чаталджа. 1-ва армия трябваше с решителни действия откъм линията Татарли — Люлебургаз да прикове противника, а ако бъдеше атакувана, тогава 3-а армия щеше да съкрати дълбочината на своя обход и да контраатакува по двата бряга на Караагачдере [188]. Много интересни оперативни разсъждения, обаче изградени върху несигурна основа.

Потресен от преживяното поражение, Абдулах паша изказа мнение неговата армия да се оттегли на силната позиция зад р. Еркене, където да се изчакат прииждащите подкрепления, за да се даде там решаващото сражение. Но корпусните командири се бояха, че оттеглянето чак до Еркене ще се отрази зле върху духа на войските, гледище споделено и от Главната квартира, заповядала Източната армия да отбранява докрай позицията по левия бряг на Караагачдере [189]. След включване на пристигнали свежи сили се образуваха: 2-ра източна армия (3-и, 17-и, 18-и корпус) в района на Виза — Сарай, и 1-ва източна армия (1-ви, 2-ри, 4-и корпус) в околностите на Люлебургаз, а конната дивизия се намираше по пътя западно от Люлебургаз. Общо главните вражески сили възлизаха на 125 000 ножа, 300 оръдия, 9750 саби [190]. Така 1-ва армия излезе срещу левия неприятелски фланг, по който преминаваше главният път за отстъпление към Цариград, но това благоприятно положение не се използува от Главното командуване, обладано от своята първоначална идея да атакува десния вражески фланг. Тежестта продължаваше да се поема преди всичко от ударната 3-а армия.

„Светкавичната бързина”, с която бе завзет Лозенград, надхвърли всички очаквания в големите европейски столици. Решителната битка се предполагаше да стане някъде между Одрин и Цариград. Дори в Балплац, откъдето се чуваше упрекът, че „българският народ начело със своя владетел днес повече от всякога бил в руските води”, не можеха да скрият възхищението си. На 13 октомври Салабашев прибърза да зарадва правителството: „Сега никой не говори вече за статуквото.” Но меродавните кръгове във Виена не пропускаха да изтъкнат откровено, че „апетитите на малките лесно било да възбудят ония и на големите”. Австро-Унгария също би трябвало да получи нещо, ако „се додело до разчистването на балканските сметки”. Румъния щяла да увеличи претенциите си спрямо разширена България [191]. Макар и разтревожени от поражението на лошите си ученици, управляващите в Берлин не виждаха друга възможност освен силите да разменят мисли за интервенция, изчаквайки „една решителна битка”. Ив. Ст. Гешов допълни: „Всичко ще зависи oт нашите победи” [192]! Ризов съобщи от Рим, че „италианското правителство се бои от нарушението на статуквото, което вече изглежда вероятно на всички тук” [193].

В лагера на Съглашението владееха същите противоречиви настроения между поздравяващото обществено мнение и сдържаните правителства. Във френския печат се изразяваха топли симпатии към Балканския съюз и според управляващия българската легация Стоян Никифоров: „Общественото мнение също значително се подобрява в полза на България с изключение на някои традиционно туркофилски кръгове. Всички очакват още по-големи български успехи” [194]. От Лондон Маджаров многозначително запита: „Тук искат да знаят съгласни ли сме със Сърбия и Гърция върху подялбата. От това ще зависи много решението на великите сили” [195].

В Петербург продължаваха да гадаят кога османската армия би могла да надделее, та да се извърши интервенцията на силите, за каквато се подготвяше почвата. Най-красноречиво бе поведението на Бобчев, който потвърди на 13 октомври пред сър Джордж Бюканан желанието на България да се тури край на войната чрез европейска намеса, след като „се добият сериозни резултати”, а на следващия ден рязко смени тактическия похват: „Предвид славния обрат на военните действия спирам всякакви разговори, даже намеквания, за интервенция” [196]. На 15 октомври вечерта Сазонов повика пълномощния министър, за да му честити победата, и препоръча завършване на войната. Бобчев, неразполагащ с нужните инструкции, изказа като частно мнение, че „след тези жертви и победи, необходимо е да се даде едно широко удовлетворение на балканските държави”. Външният министър се позова на липсата на единодушие между великите сили, защото не само българските желания трябвало да се удовлетворят: „Австрия ще поиска своя пай, а и Румъния не ще стане мирна.” Пълномощният министър възрази, че Хабсбургската монархия ще се задоволи с поправка на границата към Новопазарския санджак, пък „Румъния едва ли ще иска някои сериозни териториални компенсации” [197]. Но в Букурещ чакаха с нетърпение нарушаването на териториалното статукво, за да се намесят за „възстановяване на равновесието”, поддържащо Румъния като най-голямата балканска държава, макар да отричаха тази й географска принадлежност.

В Министерския съвет радостно четяха телеграмите на дипломатическите представители и изразяваха подсилената увереност: „Нашите успехи правят глух вика за статуквото… Симпатиите и уважението в чужбина се печелят не с хитрини и умилквания на дипломацията и криеници, а с неоспорими доказателства за жизнеспособност и сила.” Гешов се стараеше да сдържа прибързаното задоволство, предвиждайки, че при разделянето на териториалните придобивки „мъчнотиите ще бъдат много по-големи, отколкото можем да си ги представим (колегите министри — б. а.)”. И въпреки страховете си той нe спомена нищо за автономията. Напротив, за да се избягнат преждевременни спречквания между съюзниците, Македоно-одринското опълчение бе изпратено не в Македония, а в Одринска Тракия. Пламнаха и първите критики на опозиционните партии. Когато стана известно окупаторското държане на сръбските войски в Скопско, дори сдържаният Андрей Ляпчев се провикна в кафене „България”: „Ето докъде докараха работите политиците с кокоши ум. Български земи с двестахилядно население се дават в ръцете на сърбите” [198]. Той не знаеше, че на изказаното от Данев мнение — „след войната реч за автономия не трябва да става от наша страна”, Фердинанд написа: „Напълно споделям мнението на д-р Данев“ [199]. А царят минаваше за обигран дипломат. След избухването на войната автономията бе сметната излишна за пред „европейския концерт”.

На бойното поле главните сили на двете воюващи страни се приближаваха до очакваното решаващо сражение. Директива № 6 нареждаше на 15 октомври 1-ва армия да продължи движението си по посока на Люлебургаз, където заедно с 6-а бдинска дивизия да атакува противника, „за да даде възможност на 3-а армия да го отреже от пътя на отстъплението му Люлебургаз — Чорлу”. Конната дивизия трябваше да разузнава между пътищата Бунархисар — Виза — Сарай и Тюркбей — Месини — Чорлу [200]. Нейните предни ескадрони бяха посрещнати с чест артилерийски огън от позицията на неприятеля по високия и стръмен бряг на Караагачдере. Поради недостатъчните сведения на конното разузнаване генерал Димитриев помоли да се изпратят самолети, защото, ако разполагаше с въздушно разузнаване, нямаше да бъде изненада привличането от дълбочина на пресни вражески войски [201].

Извършваща флангови марш, дясната колона на 5-а дунавска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада води ожесточен бой при селата Мандрица — Кулиба, отхвърляйки противника оттатък Караагачдере. Но генерал Христов въпреки успеха заповяда двете бригади да се оттеглят към с. Инджеклер, вместо да се окопаят пред Караагачдере, и на следващия ден съвместно с 4-а преславска дивизия да пробият центъра на противниковата позиция. Тази груба грешка се заплати скъпо най-напред от самата Дунавска дивизия, чиято лява колона (2-ра бригада) остана издадена твърде напред, заела Безименната височина между Караагачдере и Соуджакдере, на пет километра южно от пътя Бунархисар — Виза [202]. Щабът на действуващата армия сякаш забрави собственото си предупреждение, че ръководен от германската военна доктрина, врагът ще действува по фланговете чрез обходни движения и обхвати.

Тъй като войските се управляваха от Главното командуване с директива за всеки ден, а не за завършена операция, генерал Димитриев се боеше да не я получи отново със закъснение и в 16 ч. на 15 октомври телеграфира на генерал Фичев: „За утре ако не получа навреме директива, ще продължа марша и ще достигна с десния фланг на армията с. Тюркбей, а с левия — към гр. Виза. Ако в последния пункт не се окаже нещо сериозно, ще оставя там малък заслон, а с 4-а и 5-а дивизия ще направя захождане с лявото рамо напред с цел да изляза на линията Тюркбей — Татарлар. Въобще на мнение съм да действуваме най-енергично, за да не дадем на противника да се устроява и получава подкрепления” [203]. Упрекът на генерал Димитриев обаче бе закъснял. Оръдейните гърмежи, долитащи чак в Лозенград, не бяха отзвук на „дребни стълкновения” с неприятелски рекогносцировъчен отряд, а първите предвестници на голямата битка.

Вечерта в 19,15 ч. командуващият 3-а армия продължаваше да говори по телеграфа за „малки престрелки” пред фронта на 5-а дунавска дивизия: „По направление на Виза повидимому няма нищо… Моето мнение е утре да продължим марша, като аз направя захождане с лявото рамо напред, с цел да излеза на линията Люлебургаз — Татарли, като оставя временно една бригада заслон, която да отиде до Виза и заеме тоя пункт, като ни обезпечи левия фланг.” Генерал Фичев обаче се позова на сведения от Берлин, че ако османските войски не се удържат при Люлебургаз, то те ще спрат на линията Сарай — Чорлу или по` на изток. Генерал Димитриев заяви, че в германската столица не могат да знаят истинското положение на работите по-добре от намиращите се на фронта: „За нас ще бъде щастие, ако турците се решат да ни дадат генерално сражение било около Люлебургаз, било на линията Чорлу — Сарай, било нейде по-нататьк, но пред Чаталджа. На всички тия линии ние ще ги бием, и ще ги бием тъй, че да не бъдат в състояние да задържат дългата, но укрепена Чаталджанска линия. Напред, решително напред, доколкото допущат това продоволствените средства. Да смитаме напреде си всичко, да достигнем до Чаталджа, а там ще гледаме.” Единственото условие бе да се привлече от под Одринската крепост 3-а балканска дивизия, която да осигури десния фланг откъм Родосто и Галиполи [204].

Щабът на действуващата армия предполагаше, че главните вражески сили се намират на линията Сарай — Чорлу, а всъщност те бяха в непосредствена близост до двете български армии по линията Бунархисар — Караагачдере — Люлебургаз. Боят, воден от дунавци, остана неизвестен за Главното командуване и за 16 октомври се издаде директива № 7, нямаща нищо общо с действителността, поставяща неизпълними задачи, понеже „положението на противника не е уяснено”. 1-ва армия да достигне линията Бедеркьой — Сатъкьой, 3-а армия до линията Сатъкьой — Виза, а конната дивизия да настъпи по пътя Люлебургаз — Аладжели, като изпрати силен рекогносцировъчен отряд към Айробол и завземе станцията Муратли [205]. Дадените точки се намираха зад още неподозираната вражеска позиция Бунархисар — Люлебургаз. Идеята за нанасяне решителен удар с 3-а армия, отхвърляне на юг и отрязване от Цариград бе вече неосъществима.

Докато българското Главно командуване се стремеше да извърши обход на левия вражески фланг откъм Люлебургаз, Назъм паша се стараеше да нанесе решаващия удар с десния си фланг в посока Бунархисар — Яна, за да прекъсне съобщенията на 3-а армия с Лозенград. Генерал Димитриев все още допускаше, че по левия бряг на Караагачдере ще се срещнат неприятелските ариергарди, а главните сили на противника ще приемат сражението „някъде по` на изток” [206]. Още с изгрева на слънцето на 16 октомври 2-ра дунавска бригада се насочи към гр. Виза с намерение да го завземе „почти безпрепятствено”, обаче бе спряна при Соуджакдере от настъпващи гъсти вражески колони. Никой не предполагаше, че те са от състава на подсиления 3-и корпус, превъзхождащ и с артилерия. По скалистите височини в полите на Странджа пламна битка, в която всички участници почувствуваха, че „ще се решава съдбата на България” [207]. Най-ожесточеният бой се поведе за господствуващата стратегическа Безименна височина, където храбреците от 18-и етърски и 20-и добруджански полк отблъснаха редуващите се непрекъснато пристъпи на прииждащите пълчища. Редовете оредяваха и в най-критичния миг дотичаха на помощ бойните другари от 1-ва бригада, която, разкарвана напразно през нощта до с. Инджеклер, след само двучасова почивка се втурна да удържи лявото крило по възвишенията пред Соуджакдере [208]. 3-а бригада прогони турците на левия бряг на Пуралидере, осуетявайки обхода в тила на другите две бригади. Вражеското настъпление бе спряно късно вечерта. След няколко кръвопролитни атаки и контраатаки „на нож” Безименната височина замръкна в български ръце.

Генерал Димитриев схвана, че противникът е заел здраво линията Тюркбей — Караагач — Виза, поради което в 9 ч. помоли генерал-лейтенант Васил Кутинчев да ускори марша на 1-ва армия, за да го поддържа енергично. При новосъздадената обстановка ролите на двете армии се разменяха — 3-а-армия атакуваше фронтално, а 1-ва армия трябваше да обходи левия неприятелски фланг. Своята оперативна идея командуващият 3-а армия изложи в телеграма до царя от 14 ч.: „Досега боят върви по цялата линия успешно. Поканих генерал Кутинчев, като пристигне в Люлебургаз, да загъне дясното рамо напред, та да отхвърлим противника към Странджа планина” [209]. Новият стратегически замисъл бе възприет от щаба на действуващата армия.

4-а преславска дивизия атакува височините около с. Караагач, осеяни с „кинжални батареи”. Въпреки убийствения огън българските войници се понесоха „на нож” по стръмнината, падайки, ставайки, хващайки се за всеки шубрак, за да достигнат гребена и прогонят окопалия се противник, завземайки 36 оръдия. В 17,30 ч. позицията бе пробита, обаче не достигнаха сили да се развие успехът в дълбочина. Командуващият 3-а армия заповяда дивизията „да се задържи на него (участъка на пробива — б. а) и да го разшири”. Той отново поиска съдействие от 1-ва армия по направление на Люлебургаз да заходи с дясното рамо напред към Сатъкьой, „за да натиснем противника към Странджа и да го отхвърлим от главния му път за Цариград”. Генерал Кутинчев не бе намерен нито по телеграфа, нито чрез офицера за свръзка. 4-а и 6-а Дивизия се биеха на фронт 25 км, а 1-ва дивизия още не бе се явяла да заеме своя участък. Силите на врага вече се изчисляваха на 90 — 100 000 души пред фронта на 3-а армия и 40 — 50 000 пред 1-ва армия, или общо около 140 000 души [210]. Генерал-майор Стефан Тошев обеща „неговите шопи” да атакуват на разсъмване. Понеже цялата 3-а армия бе вече хвърлена в кръвопролитното сражение, ударът трябваше да нанесе 1-ва армия.

За да подпомогне преславци с разполагаемите сили, генерал Димитриев заповяда 6-а бдинска дивизия да прати напред и последния си войник. Вечерта началникът на дивизията генерал-майор Православ Тенев лично поведе 2-ра бригада в атака при с. Тюркбей, достигайки Караагачдере. 1-ва бригада след ожесточени схватки превзе височините северозападно от гр. Люлебургаз и влезе в неговите покрайнини. Контраатакувана от свежи вражески сили, бригадата бе отхвърлена от града и зае за отбрана височините, докато пристигнат дългоочакваните предни части на 1-ва софийска дивизия [211]. Десният фланг не само бе осигурен, но и чрез него можеше да се въздействува върху по-нататъшния ход на битката.

Генерал Димитриев не биваше толкоз строго да съди своя колега, защото и той предполагаше погрешно, че Люлебургаз е опразнен от противника. На призива за незабавно съдействие в 11,20 ч. генерал Кутинчев отговори: „1-ва армия настъпва с цел да атакува противника. В изпълнение на това естествено е, че тя ще съдействува на 3-а армия.” 1-ва и 10-а дивизия развърнаха само по една бригада в права линия и отхвърлиха противника източно от Люлебургаз. В 14 ч. командуващият 1-ва армия заповяда на генерал Тошев да ускори крачката на своята дивизия, за да подкрепи с пълни сили дясното крило на съседната армия [212]. Връзката между щабовете на двете отделни армии бе прекъсната точно когато съразмерването на действията стана най-необходимо.

Отседнал с щаба си в с. Иванкьой, генерал Димитриев обмисли положението и в 20,30 ч. изпрати донесение до Главната квартира: „Днес цялата 3-а армия постепенно се ангажира в боя срещу укрепената неприятелска позиция по левия бряг на Караагачдере и към вечерта въведе в дело всичките си сили. Успяхме да се задържим на мръкване на заетите позиции. Противникът контраатакува няколко пъти, но нашите се удържаха. Имаме много ранени. Надвечер късно пристигна 1-ва дивизия и се развърна на неприятелския ляв фланг. Утре ще продължа боя” [213]. През цялата нощ се очакваше напрегнато директивата на Главното командуване, където стана ясно, че е в ход „генералното сражение, от което ще зависи изходът на цялата кампания” [214].

Директива № 8, изпратена от Главната квартира в Стара Загора на 17 октомври в 3,40 ч., достигна щабовете на 1-ва и 3-а армия между 6 и 7 ч., когато те тръгваха за наблюдателните пунктове, за да преживеят тревогите на най-тежкия и съдбоносен ден. Съгласно нейното съдържание 1-ва армия оставаше в резерв на 3-а армия, „като с една бригада заеме позиция при Люлебургаз и се окопае”. 3-а армия, трябваше да обърне особено внимание на лявото си крило, където срещу 5-а дунавска дивизия се стовари 2-ра източна армия. Към него се насочваше една бригада от 3-а балканска дивизия. На конната дивизия бе възложено да охранява десния фланг на 3-а армия. Командуващият армията се задължаваше „да се старае да отхвърли противника на изток” [215]. Внезапно срещнатата силна съпротива на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз накара щаба на действуващата армия да се грижи преди всичко за сигурността на фланговете. Стратегическият замисъл се съдържаше в това 3-а армия да привлече противника по фронта на заетата позиция, а с 1-ва армия да се нанесе решителен удар по левия му фланг. С тази директива Главната квартира сметна, че е изпълнила задачата си да подготви стратегически сражението и предостави на командуващите да ръководят операцията на бойното поле [216]. Ясно пролича намерението да се обедини командуването на групата армии с даване предимство на генерал Димитриев, който предричаше, че въпреки променливия успех в боевете „все пак (той — б. а.) е видимо в наша полза” [217].

В Главната квартира на османската армия придаваха особено важно значение на своя десен фланг, тъй като, ако той беше обхванат, Източната армия щеше да бъде отхвърлена към Мраморно море и отрязана от пътя за отстъпление към Чаталджанската укрепена позиция. Ето и признанието на Махмуд Мухтар паша: „Тогава армията вероятно щеше да бъде принудена да се предаде.” Главнокомандуващият Назъм пата заповяда да се извоюва „решителната победа” в направлението Бунархисар — Лозенград, като 3-и корпус бъде подкрепен от 18-и корпус [218]. Господството на гръцкия флот в Бяло море не позволи прехвърлянето на азиатски войски в Македония и всички се струпаха в Тракия.

Още в зори на 17 октомври противникът откри мощен артилерийски огън по позицията на 5-а дунавска дивизия и тръгна напред със сили, оценявани на около 50 000 души. Българската пехота, недостатъчно поддържана от своите батареи, отговаряше с пушечен огън и нож, атаките се редуваха с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минаваха от ръце в ръце, но численото и огневото превъзходство на врага надделя и към 15,30 ч. оределите полкове отстъпиха 6—7 км назад към Бунархисар, където се окопаха по хълмовете източно от града. Генерал Димитриев заповяда: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се сдържайте непременно. Нито крачка назад!” Надвисналата голяма опасност от обхождане на лявото крило накара командуващия 3-а армия да поиска от 1-ва армия да наблегне с всички сили на левия неприятелски фланг. Полковник Тантилов бе изпратен с отговорно поръчение до генерал Кутинчев. А до генерал Христов заповедта бе втора и последна за деня: „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад. На добър час” [219]! Чудно добропожелание в двубоя със смъртта.

4-а дивизия осъмна на командните височини по левия бряг на Караагачдере, врязала се в центъра на вражеската позиция. Генерал-майор Климент Бояджиев получи следната заповед: „Продължавайте енергично преследването на противника, като не му давате ни минутка да се устрои. Всички части преминават в решително настъпление, в това число и 1-ва армия. Още едно усилие и пълният успех е сигурен.” Преславци се хвърлиха „на нож” и прогониха врага към Чонгора и Топчикьой, обаче не продължиха преследването поради опасност за фланговете на разширения клин. Противникът пък се стремеше да се вреже между настъпилата 4-а дивизия и отстъпилата 5-а дивизия. Уязвим промеждутък се откри и към деснофланговата 6-а дивизия, която можеше да отреже противниковите части пред фронта на 4-а дивизия [220]. Ето защо 1-ва бдинска бригада атакува под звуците на „Шуми Марица” и завзе с. Тюркбей, нахълтвайки „на нож” в първата окопна линия, а 2-ра бдинска бригада достигна до руслото на р. Караагач. Тук ги настигна заповед за окопаване, за да се изчака решителното настъпление на 1-ва армия [221]. Вражеският център бе застрашен с пробив.

В изпълнение на директива № 8 1-ва армия трябваше да остане в отбрана, но „по силата на обстановката” въпреки гъстата мъгла до пладне тя предприе настъпателни действия и овладя линията Саралия — Люлебургаз — Овчарката. Генерал Кутинчев се стараеше да задържи резерва „в ръка” за нанасяне на решаващия удар [222]. Генерал Димитриев обаче бе недоволен от недостатъчно енергичните според него действия на съседната армия. Той се възползува от телеграмата на генерал Савов, изпратена от Главната квартира в 12,50 ч.: „По заповед на Негово Величество главнокомандуващия употребете всички усилия да спечелите боя. Всички възможни мерки ще бъдат взети да бъдете подкрепени утре със свежи части изпод Одрин. Тая победа нам е крайно необходима, за да може да се тури край на войната.” Отговорът бе твърде условен: „Успешното завършване на операцията между другото зависи от най-активните действия на 1-ва армия. Моля, телеграфирайте на генерал Кутинчев да ме поддържа най-енергично. Досега аз настъпвам по цялата линия, макар и бавно, но не чувствувам себе си достатъчно силен, за да нанеса само с 3-а армия последния решителен удар” [223].

Генерал Димитриев настоя пред генерал Кутинчев да настъпи най-енергично против левия вражески фланг, без да спазва директива № 7, дадена „при непознаване действителното положение на боя”: „Трябва да вземем на себе си инициативата, както диктува обстановката, инак — рискуваме да компрометираме цялата операция. Само ние, тук на мястото, сме и състояние да познаваме истинското положение на работите.” Същевременно командуващият 3-а армия упрекна и генерал Фичев: „Командуващият 1-ва армия слабо ме поддържа; това навярно вследствие Вашата директива да действува отбранително. Моля да му дадете свобода на действие съобразно с обстановката. Аз днес, макар и бавно, но се приближих до противника по всичката линия, трябва само да се налегне силно на моя десен фланг от 1-ва армия, на която досега разчитах” [224]. Началникът на щаба опроверга горното тълкуване: „Никаква директива за отбранителни действия не е дадена. Беше заповядано 1-ва армия да заеме Люлебургаз с една бригада, за да обезпечи фланга, а с останалите да състави маневриращи войски, за да поддържа настъпателните действия на 3-а армия. Действувайте съгласно обстановката. Обърнете особено внимание на обходните посоки откъм Мидия” [225]. Получената свобода на действие, извън почти всекидневно издаваните директиви, трябваше да се използува не само творчески, но и облечена с повече власт.

В Главната квартира обсъдиха и решиха въпроса за създаване на група армии с обединяване командуването в ръцете на генерал Димитриев, макар генерал Кутинчев да бе по-старши. Тази набързо импровизирана стъпка трябваше да се предприеме още преди началото на операцията. Освен придаваното значение на 3-а армия като главна и ударна в избора се намесиха и външнополитически съображения. Високо цененият в Петербург генерал бе по-удобен да застане начело на двете армии, приближаващи Цариград и Протоците. Данев разпалено отстояваше кандидатурата на политическия си привърженик. В 15,35 ч. генерал Савов телеграфира на генерал Кутинчев заповедта на царя: „Начиная от тоя час, 1-ва армия се поставя временно в разпореждане на командуващия 3-а армия, комуто да окажете най-пълно съдействие.” Командуващият 1-ва армия бе задължен да се отправи за Иванкьой, където заедно с генерал Димитриев да ръководят „с общи усилия” съдбоносната операция [226]. Те не биваше да командуват „по слух”. Вечерта командуващият съединените армии докладва на Фердинанд, че днешните боеве завършили пак с променлив успех, но през следващия вече ще действува и с двете армии. Конната дивизия не премина р. Еркене, за да преследва отстъпващ вражески части, нито разруши железопътната линия [227]. Единоначалието, липсващо в Главната квартира, бе приложено от нея не особено сполучливо на фронта.

Колко заплашително бе положението на лявото българско крило, говори една неизпратена за щастие телеграма от генерал Димитриев до генерал Кутинчев, съставена в 15,30 ч.: „Изглежда, че противникът направи пробив в разположението на 3-а армия между 4-а и 5-а дивизия на юг от Бунархисар. Ако не ме поддържате най-енергично с едно решително настъпление срещу левия фланг на противника, ще бъда принуден да се оттегля назад. Съобщете ми какво мислите” [228]. Явно схванал компрометиращото съдържание на документа, командуващият съединените армии изпрати началника на артилерията да обясни с други думи внезапно появилата се опасност.

Полковник Тантилов бе натоварен да предаде на генерал Кутинчев, че дивизиите на 3-а армия хвърлят всичките си усилия да завземат неприятелската позиция, но ще се принудят да преминат в отбрана, ако 1-ва армия не настъпи по фронта и в обхват на левия вражески фланг, като действува най-решително, за да облекчи трудното положение на 3-а армия и й даде възможност да продължи нападенията. Вниманието тревожно се привличаше върху оттеглилата се 5-а дунавска дивизия, което можеше да последва и за цялата 3-а армия след 18 октомври, ако на този ден 1-ва армия не поведе „решителен бой” на десния фланг. Упълномощеният пратеник намери генерал Кутинчев в 19 ч., следящ действията на 1-ва софийска дивизия западно от Люлебургаз. На 10-а сборна дивизия, настъпваща в отстъп 5—6 км от 1-ва дивизия, бе заповядал да се насочи към Сатъкьой, с което да повлияе върху хода на боя на дясното крило. Командуващият 1-ва армия не сподели предаденото „песимистично гледище” [229]. Критичният ден на решаващата битка премина в оспорвани схватки, при равновесие на силите, но с постепенно очертаващ се превес на съединените армии. Настъпателният устрем бе твърде висок, за да бъде спрян от една, макар и естествено силна противникова позиция.

Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България” [230]. Пристигналата с обикновеното закъснение директива № 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване” [231].

Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока [232]. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.

6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване [233]. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.

Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество… Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто [234]. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.

Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед № 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване [235]. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник [236]. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.

Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило [237]. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.

За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие [238]. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.

През деня 4-а преславска дивизия има слаби сблъсквания с ариергардни вражески части около с. Чонгора. 5-а дунавска дивизия настъпи до р. Андар, където бе спряна, защото продължаването на боя не влизаше в намеренията на командуващия, а „на армията предстояха сериозни действия” [239]. Противникът и тук побягна „през глава”.

Двамата командуващи прецениха, че армиите са изтощени от шестдневните боеве за извоюване на „главната победа”, но все пак можеха да напрегнат последните си усилия. В 15,30 ч. те доложиха в Главната квартира: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем (турците — б. а.) към Странджа и отхвърлим от Чорлу.” Но Главното командуване не си даваше точна сметка за размера на изтръгнатата победа и не се реши да преследва стратегически. Източните армии бяха разбити, загубили 25—30 000 убити и ранени, 2800 пленници, 42 оръдия, множество стрелково оръжие и бойни припаси. Българските армии поляха дървото на победата с кръвта на 20 162 убити и ранени [240]. Фронталното щурмуване на естествено силната и упорито отбранявана позиция взе много жертви. Пробивът бе извършен в центъра, а задържането на лявото крило осигури победата.

Обединеното командуване на съединените армии бе погрешно отменено, тъй като двете отделни армии действуваха на един фронт. Разбира се, царят изказа благодарност „от сърце”“ на генерал Димитриев за неговите „чувства на примерна преданост” и постигнатите славни успехи [241]. 1-ва армия отново влезе в непосредствено подчинение на Главното командуване. На генерал Димитриев естествено му стана „много мъчно” за бързото отменяване на пълномощията му, обаче никой не знаеше главната причина [242]. Съперничеството между двамата командуващи, колкото и да вредеше на общото дело, толкова и се използуваше от Фердинанд и неговото близко обкръжение. То пречеше на желаната самостоятелност, намираща място в дългосрочни директиви. Най-вече бе необходимо преследване, за да не се спре и укрепи врагът на Чаталджанската позиция.

Председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон писа с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения български народ. Той се постара да обясни на английските читатели как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело: „Ние се бием за свободата на своите братя!” [243].

* * *

Посредничеството на силите се очакваше да стане „вероятно след решително сражение между Одрин и Цариград”, като се предполагаше, че Портата ще помоли Германия и Великобритания да помогнат за спиране на военните действия. Когато битката се разгоря с пълна сила, поведението на „европейския концерт” се свеждаше до едно: „Чака се резултатът от започналото генерално сражение в Тракия” [244]. Българското правителство също следеше със загриженост новините от бойното поле и избухна в „безпределна радост” на 18 октомври вечерта, получило вестта за превземането на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз и безредното отстъпление на противника в посока Сарай — Чорлу [245]. Голямата победа бе веднага разпространена чрез БТА, а нейното решаващо значение се обясни на легациите.

Същия ден Гешов получи писмо от Данев, в което се споделяше възгледът на Фердинанд, че „след победите ни за автономия вече не може и дума да става”. Дипломатическите представители, макар и от свое име, трябваше да подготвят великите сили за искане на териториални придобивки, които да бъдат възможно най-големи, за да не се наложи да се жертвува нещо от съществените интереси. Царят настояваше председателят на Народното събрание да посети Виена, за да спечели тамошните меродавни кръгове за окончателното разрешаване на балканския въпрос. В Министерския съвет се появи колебание по направеното предложение, защото биха се навлекли подозренията на Певчески мост, а и се изразиха съмнения относно възможността да се съчетае покровителството на двете съперничещи си велики сили [246]. Очертаващата се крайна победа след решителното сражение сложи кръст на статуквото и автономията.

Министър-председателят не се замисли над съдбата на автономията, предрешена не само на бойното поле вследствие „новото положение, създадено от войната”, а и в предварителните дипломатически преговори. Той незабавно изпрати до пълномощните министри окръжна телеграма: „Предвид фактическото завладение на Балканския полуостров от съюзниците, реч за реформи не може да става… Подир огромните жертви понесени, при невъзможността да се върнат на Турция освободени и чрез война компрометирани населения и за окончателно умиротворение на полуострова, единственият целесъобразен начин на решението въпроса би било ликвидирането, дележът между съюзниците” [247]. Твърде бързо се отказаха управляващите кръгове от благовидния предлог на лозунга за автономия — „дипломатическо външно було”, от декларацията си, че ще се воюва не за териториални придобивки, а само за коренни и гарантирани от великите сили реформи в областите на „Европейска Турция”.

Успехите на българското оръжие трябваше да се оползотворят разумно и проницателно. Тяхното въздействие върху дипломатическите сметки пролича в два поверителни доклада на Тошев. На 15 октомври, като излезе от положението, че „като се съюзихме, ние нямахме предвид толкоз войната, колкото сега ни интересуват резултатите от тая война”, той определи за първа грижа да се докаже на Европа, че общият сблъсък може да се избегне „не чрез поддържането на старото статукво, а чрез ликвидирането на европейскотурския въпрос в полза на съюзните балкански държави”. Тошев подкани да се заяви решително и открито на силите, че освободените земи „в никой случай не могат да бъдат отстъпени назад доброволно” и единствено по този начин може да се осигури траен мир на Балканите. Фердинанд подчерта с червен молив главния извод: „В нашата твърдост, в непреодолимото решение на балканските съюзници да не отстъпват превзетата с оръжие територия е главният залог за запазването нашите придобивки и нашите общи интереси. От страх да не пренесат огъня дома си силите няма да посмеят силом да ни заставят да напуснем земите, гдето ни е завело нашето победоносно оръжие, затуй обаче повече от всякога от нас се изисква сговор и съгласие по всички линии (между съюзниците — б. а.), толкоз повече, че ликвидацията на предприетата днес акция е по-тежка от самата акция” [248]. Така мислеше след решаващата победа един доскорошен твърд привърженик на автономията.

Пробивът в укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз се прецени от българските дипломати като пробив в закостенялото балканско статукво. На 19 октомври Тошев твърдеше, че всички сили признават невъзможността да се поддържа предишното статукво и необходимостта да се даде „по нещо” на победителите. Той предупреди, че Австро-Унгария полага всички усилия да разбие Балканския съюз чрез „примамливата песен на сирената”, на което трябвало да се противопостави неговата сплотеност, защото от нея зависели най-много размерите на общите успехи. В същото време пълномощният министър разчиташе на различията между великите сили: „Поддадем ли се обаче и на най-малките външни влияния и интриги, други ще спечелят на наша сметка. Особено тесни трябва да бъдат днес връзките между България и Сърбия” [249]. За утрешния ден избягваше да предрича.

Предвиждайки, че наближава моментът съюзниците да се споразумеят относно начина, по който да формулират своите искания, Тошев предложи проект, представен на царя: Османската империя наложи войната с отказа си да извърши коренни реформи; запазването на статуквото е невъзможно, съюзническите армии няма да напуснат освободените земи; балканските съюзници имат „естественото право” или „сами да се разправят с Турция” по резултатите от войната, гарантирайки всецяло интересите на великите сили, или да вземат равноправно участие в една европейска конференция, предназначена да премахне довоенното положение на Балканите [250]. В общи черти пълномощният министър улучи от Белград намеренията на царя и правителството.

След като прецениха войната като „почти неизбежна” и взеха мерки за ограничаването й на Балканите, меродавните среди в Петербург напуснаха обидената поза на политически наблюдатели. На 18 октомври Сазонов изпрати окръжно до руските дипломатически представители, в което обвини Високата порта, че отказала да допусне силите да прокарат нужните реформи и следователно сама се решила да рискува неприкосновеността на балканското териториално статукво. В случай на неговото нарушаване министърът държеше да бъдат уважени две основни начала: „незаинтересоваността на великите държави в териториалните увеличения и принципът на равновесие в компенсациите между балканските държави въз основа на тия договори, които са предшествували тяхното съединение”. Територията до линията, започваща от устието на Марица през Одрин до Черно море, трябваше да остане във владение на султана за „осигуряване безопасността на Цариград”, която да се зачита от България. Атакуването на Чаталджанската укрепена позиция щеше да предизвика „международна окупация” на Цариград от великите сили. Но докато Поанкаре предложи посредничество между воюващите в духа на пълната незаинтересованост, граф Берхтолд отказа да приеме такава формула [251]. Руската дипломация пък се стараеше да не допусне пряката намеса на Хабсбургската монархия в разпределението на освободените земи.

Още при вестта за първите военни успехи Бобчев изказа като лично мнение, че „победите на съюзните войски създават решително нова обстановка за разрешаването на Балканския въпрос”. Пренебрежително отхвърлената колективна нота на съюзниците вече не можеше да служи като изходна точка за преговори, а се налагаше „радикално решение” с признаване присъединяването на освободените земи. След поощрение на Гешов пълномощният министър засили без уговорки защитата на необходимостта от признаване на новосъздаденото положение. Той стана много категоричен: „След скъпите жертви, дадени от България, не може да става и дума за задоволяване с реформи и автономия” [252].

Британското правителство предпочете да предприеме самостоятелен таен ход. Министърът на финансите Лойд Джордж прие Маджаров късно вечерта на 17 октомври в частна къща, където му съобщи, че в днешното си заседание Министерският съвет решил по никой начин да не съдействува да се върне и педя освободена земя, но иска да узнае точните български искания. Пълномощният министър обясни защо българската граница в Тракия трябва да мине от нос Малатра на Черно море до залива Сарос в Бяло море. Цариград и Протоците не влизаха в сметките, защото ще се предизвика завистта дори на приятелите, а и „Цариград е една голяма хапка за нас — поне засега”. Маджаров предупреди, че е възможно българските войски да преминат Чаталджанската укрепена позиция и дори да влязат в Цариград, след което ще бъде напуснат. За Солун се предвиждаше статут на свободно пристанище, управлявано от европейска комисия. Л. Джордж намери казаните условия умерени, недаващи основания на Румъния да настоява за териториална компенсация. Пълномощният министър завърши с надежда писмото си до Гешов: „Дано само нашите жертви бъдат справедливо възнаградени. Славата е голяма, но тя не е достатъчна. Нам трябва земя” [253]. Британският министър изслуша спокойно възможността българите да влязат в Цариград, което подсилваше подозрението, че световната империя сега иска да направи от България „славянска запушалка” на Протоците, роля, отделяща я от Русия.

Два дена по-късно, когато в Лондон нямаха време да изразят учудването си от поразителното бягство на османската армия, Маджаров потвърди топлия повей в политическите настроения: „В Англия всички напуснаха идеята за реформи. Остава въпросът за териториалната подялба. Бъдете твърди и всичко ще спечелим.” Той споделяше чутия във Форин офис съвет да се запази единодушието на съюзниците и при делбата на освободените земи, понеже тяхната кауза „ще се усили десеторно”. Гешов изказа радостта си от станалата еволюция, обаче забеляза — „ще искаме непременно Солун, който се иска и от гърците” [254]. Препоръчваната сговорчивост се натъкваше на опасни подводни скали. Дори сдържаният министър-председател се повлия от ослепяващите с блясъка си успехи на българското оръжие.

Разочарованието в Берлин от провала на подготвената от германски инструктори османска армия прерасна в показно безразличие. Кидерлен-Вехтер, последният ученик на Бисмарк, никак не се стряскаше от картината на българското влизане в Цариград: „Нека идат, па ако могат, нека и останат”. Германското правителство бе склонно да се съгласи на посредничество върху основата на незаинтересоваността, но в неговата балканска политика започна да надделява австрийското желание за отклоняване на сърбите от Адриатическо море към Бяло море [255]. Или да се тикнат срещу българите. Добре осведомените дипломатически кръгове в имперската столица изтъкваха, че великите сили няма да позволят прогонването на турците от Европа и щяха да оставят на Османската империя “един дроб, чрез който да може да диша — хинтерланд на север от Цариград със или без Одрин, повече със, отколкото без него”. На всички проучващи запитвания Ив. Ст. Гешов отговаряше неопределено, че „изменението на сегашното статукво ще бъде в размер такъв, в каквато пропорция бъдат и нашите победи, било по количество, било по качество” [256]. Повече по качество.

Със самочувствието на правителствен довереник и съветник Ризов на 18 октомври, позовавайки се на „искрените наши приятели”, предрече, че „ще бъде капитална непоправима грешка, ако балканските държави се съгласят на примирие, преди да са победили напълно и окончателно Турция” [257]. Но на първо време победата не биваше да нарушава статуквото във вреда на силите. В частно писмо до Гешов бе уточнено, че съюзниците трябва да продължават войната, „докато българските войски достигнат Цариград, без да влизат в него, а съюзните войски да заемат заедно Солун, след което да заявят на великите сили, че предоставят тям съдбата на Цариград и Дарданелите, а Солун и останалите земи на Европейска Турция вземат в своите ръце за въдворение там автономно управление под свой контрол, като поемат припадающата на тия земи част от Дет Пюблик (османския външен дълг — б. а.) — никакъв сега засега намек за дележ”. Заявявайки „безпристрастния неутралитет” на Италия, Сан Джулиано увери, че „ако балканските държави победят напълно Турция, не ще може да се приказва за статуквото и великите сили ще допуснат умерена ректификация на техните респективни граници” [258]. Това означаваше да се лишат Австро-Унгария и Румъния от повод за военна намеса. Румъния не би се решила да действува без Австро-Унгария, а намесата на Австро-Унгария щеше да предизвика Русия към същото поведение.

В Петербург най-напред склониха да приемат, че „само по пътя на полюбовната раздяла” на освободените земи между съюзниците би могло да се осигури траен мир на Балканите и да се опрости процедурата на посредничеството. След подчертаване значението на споменатата „защитна зона” само бързата намеса на силите щеше да предотврати влизането в Цариград, свързано с непредвидими общоевропейски усложнения. Румъния можеше да разчита на „справедливо удовлетворение”. От Балплац обаче се чу възражението, че към въпроса за посредничество може да се пристъпи само когато една от воюващите страни се обърне с молба към „европейския концерт” [259].

Търсейки средния път между двете най-заинтересовани сили, Поанкаре на 20 октомври съобщи на Ст. Никифоров, че вероятно скоро Високата порта ще поиска посредничеството на великите сили. И макар че формулата на неговото извършване няма да се налага на България, би било желателно в София да я възприемат, защото силите не ще отнемат на една международна конференция „законните плодове” на военните успехи. Той обаче се въздържа от оказване прекален натиск, за спиране на българското настъпление, за да не се тласне България към Тройния съюз [260]. Изволски подкрепи френския министър-председател с впечатлението-си, че след решителното голямо сражение между Бунархисар и Люлебургаз настъпва „моментът за европейско посредничество, което ще се желае, и от страна на Турция”. Най-откровен бе френският посланик Дюмен пред Салабашев, пояснил му, че Франция е за запазване по-голямата част на „Европейска Турция” под властта, на султана, „понеже има да взема от Турция четири милиарда. . .” [261]. Свободата на поробените струваше повече от користните интереси на едрия финансов капитал, изкупена с живота на хиляди войници.

Нанесеното съкрушително поражение на османската армия и нейното отчаяно отстъпление постави на дневен ред въпроса за Цариград и Протоците. На 20 октомври сър Едуард Грей поздрави Маджаров с блестящата победа и веднага го запита относно намеренията на Българското главно командуване. Пълномощният министър обясни необходимостта от влизане в Цариград, за да не се даде възможност на противника да привлече свежи сили от Азия и да продължи войната на изтощение: „Ние трябва да ударим неприятеля в сърцето, за да се усети напълно победен.” Ръководителят на британската дипломация посъветва, ако бойните действия или сключването на мира направят неизбежно влизането в османската столица, то предварително трябва да се постигне споразумение и успокои Петербург, защото, ако се предизвика Русия, ще последва отражение във Франция и Великобритания. Маджаров призна, че Цариград е „голям кокал за нашето гърло”, особено след като изслуша и пожеланието на граф Бенкендорф: „Ако може българската дипломация да си изпълни тъй добре дълга, ние ще можем да се поздравим с една велика победа” [262]. Той обаче смяташе влизането в Цариград наложително по военностратегически причини и за налагането на „едни добър мир”. Без обаче България да се нагърбва с непосилната задача да задържи града на двата континента [263].

Съветът на Сазонов бе България да се задоволи с доскоро мечтаните санстефански предели, като се споразумее със съюзниците и отстъпи „нещо” на Румъния. В качеството си на „ръководителка на Балканския съюз” тя трябваше да убеди Сърбия да спечели разположението на Австро-Унгария: „По-никой начин не отивайте в Цариград, защото ще се заплете много работата.” Министърът призна, че по негова инициатива Поанкаре повдига въпроса за посредничеството [264]. На 22 Октомври той съобщи, че военните кръгове са склонни да допуснат отстъпки от линията Марица — Одрин — Черно море, включително Одрин. Но пак повтори: „Заемането на Цариград би могло да наложи едновременното появяване в турската столица на целия наш черноморски флот” [265].

Заела изчаквателна позиция на „фактически неутралитет”, Румъния следеше отблизо развитието на военните действия. На 15 октомври се разнесоха слухове, че в северната съседка се готви мобилизация, която според окръжното на силно разтревожения Гешов щеше да насърчи Османската империя „да упорствува в своята безнадеждна борба”, затруднявайки „твърде много великите сили в тяхното желание да интервенират”. Майореску още на следващия ден опроверга слуховете, обаче подхвърли, че се вземат „някои далечни предварителни мерки към мобилизация” [266]. Изненадано от успеха на българското оръжие, румънското правителство побърза да съобщи в София по заобиколен път, че неговите претенции „се отнасят до добруджанската граница, в смисъл на една ректификация”, включваща поне Силистра и Балчик, което било по-малко от известния „четириъгълник” [267]. В Министерския съвет отказаха категорично да вкусят от подготвената в Букурещ „гозба”, наречена „шашарма на мародери”. Гешов отбеляза, че там искат много, за да получат „нещо” [268]. За съжаление обаче най-лютите подправки се сипваха от великите сили, признаващи, че изнудването е „подло”, а сами съветващи към отстъпчивост.

–––––––––––––––––––––––––––

[size=54]171. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 69—81; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 37—42.

172. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 249—251; PA. AA., Turkei 203, Bd. 6, Dok. No 440, Bl. 1; Dok. No 448, Bl. 1; Dok. No 451, Bl. 1; Dok. No 457, Bl. 1.

173. Димитриев, P., цит. съч., с. 142—143; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 84—85.

174. Фичев, Ив. Балканската война… с. 122—123, 131; Войната… Т. 3. с. 25—27.

175. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59.

176. Пак там, а. е. 43, л. 34.

177. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 504.

178. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 54.

179. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 28; Димитриев, P., цит. съч., с. 145— 146, 151; Жостов, К., цит. съч., с. 32—36.

180. Димитриев, P., цит. съч., с. 152; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 104—106.

181. Фичев, Ив. Балканската война… с. 133.

182.
Parabellum
12-12-2003, 08:33
НАДПРЕВАРАТА КЪМ СОЛУН

Макар войната да се решаваше на Тракийския боен театър и върху генералщабните карти направлението в Македония да се означаваше като „второстепенно”, от етническа гледна точка то бе първостепенното. Правителството и Главното командуване бяха погълнати от развитието на военните действия между Одрин и Цариград, които щяха да донесат и крайната победа, докато съюзниците само се възползуваха от решаващия български принос за общото дело. Липсата на разграничителна линия в договора с Гърция й даваше широк простор за надпревара в завземането на колкото се може повече български земи, за да отстоява древното право на първото заемане, изключвано в София при такава освободителна война. Още на 27 септември 1912 г. вечерта, преди да загърмят оръдията, Коромилас предложи чрез Хаджимишев двете стражи да се споразумеят относно бъдещата си обща граница “по начин да не се хванем за косите след нашите победи, което ще бъде печален край на нашето съглашение”. Говорейки за разбирателство, той работеше за противното, като потвърди, че техните искания могат да стигнат до Вардар и Солун включително, без да ги уточнява. Стана ясно само, че за България се оставяше излаз между Дедеагач и Кавала включително. Пълномощният министър, лишен от нужните наставления, си позволи да забележи, че на запад от Вардар живее многочислено българско население, което „слиза до самите врата на Солун”, а и крайбрежието Дедеагач — Кавала не предлагаше удобно пристанище [269]. Разговорът се прекрати, за да се види накъде ще наклонят везните на победата.

След падането на Лозенград, на 12 октомври вечерта, Коромилас отново повдигна въпроса за разграничението. Хаджимишев му припомни за даденото обещание да връчи проект на изказаните искания, на което външният министър възрази, че не се решава да представи въпросния проект, понеже не получел от Гешов „никакво насърчение” [270]. Пълномощният министър изрази мнението да не се избързва със законодателните мерки за присъединяване на завзетите земи, за да не се предизвикват силите, а и трябвало да се чакат „по-решителни резултати, преди да се ангажираме в тоя път, понеже връщането назад ще е много неприятно”. Гешов напълно одобри разумния възглед на дипломата за отлагане и го подтикна да се съпротивлява упорито на всяка стъпка към анексиране, което би отчуждило великите сили и би станало „крайно опасно за общото дело” [271]. Но той нямаше нищо против да получи и се запознае с гръцкия проект за разпределението на освободените земи.

След заемането на гр. Кожани Коромилас осведоми българското правителство, че към Битоля ще бъдат изпратени три дивизии, а четири „ще вървят към Бер с крайна цел Солун”. Въпреки неблагоприятния развой на бойните действия в Епир, където гръцките войски бяха отблъснати [272]. Диадохът Костантинос призна като главнокомандуващ действуващата армия: „Епир е второстепенен оперативен театър. Участта на Балканската война ще се реши на Изток” [273]. Тъй като не можеше да марширува към мечтания Цариград, той, вместо да превземе Янинската крепост и да напредне към Битоля за съединяване със сръбската армия, реши да влезе пръв в Солун.

Настъпилата по долината на Струма 7-а рилска дивизия наброяваше 32 000 души и всъщност представляваше армейски корпус. От Солун я деляха 200 км, приблизително толкова, колкото бе разстоянието и пред гръцката армия. Но политическите позиции бяха различни. Коронният съвет на 13 октомври в Кожани подчини гръцката военна стратегия на политическата. Главните сили се отправиха с бърз марш към Солун, а за заслон към Битоля се остави само една дивизия, разбита и обърната в бягство. Надвисналата катастрофа се предотврати от настъпващата към Битоля 1-ва сръбска армия и от оживените действия на българските чети в Костурско и Леринско [274].

Започнал да съжалява, че пръв е обещал да открие картите си, Коромилас на 15 октомври заяви, че нямал време да състави очаквания проект и предпочитал това да стори по-напред Гешов. Хаджимишев намери причината за обрата в усетеното предимство: „Принудени да понесем всичкия напор на турците в Тракия, ние естествено ще бъдем изпреварени от тяхна страна в Солун, гдето ще стигнат без особено сериозна съпротивление. Те вече напредват към Бер” [275]. Набраната преднина обаче можеше да бъде стопена.

Българското главно командуване получи сведения, че откъм Сяр настъпва вражеският 6-и корпус, а 5-и корпус е разположен около Струмица. То все още смяташе солунското направление второстепенно. При това 7-а рилска дивизия бе спъвана от сръбското командуване на 2-ра съюзна армия, на което бе оперативно подчинена. Ето защо командуващият генерал Степа Степанович бе помолен „да освободи силите за действие по долината на р. Струма” [276]. Сръбското правителство също имаше претенции за излаз на Солунския залив, но предпочиташе да види Солун в гръцки ръце, отколкото в български. То желаеше да създаде „ябълката на раздора”, която щеше да тласне гърците да подкрепят сръбската експанзия в Македония. Генерал Степанович се противопостави на вземането на 7-а дивизия от състава на неговата армия, обаче нейните бригади настъпиха на юг [277]. Това неподчинение се извърши по нареждане на Българската главна квартира. Коалиционната война показа първото си значително разногласие.

На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен бой освободи гр. Кочани в долината на р. Брегалница [278]. На 14 октомври 3-а бригада овладя Кресненската клисура, а българските чети влязоха в гр. Щип. 1-ва бригада се съсредоточи към Царева село, но на 18 октомври се наложи нейното връщане към Кочани. Сведенията излязоха неверни и се загубиха три цели дни в очакване на несъществуващ противник [279]. Време за губене нямаше.

Оставил непрокарана чертата в Македония главно заради Солун, на 17 октомври Гешов телеграфира на Данев молбата на правителството да се обсъди в Главната квартира въпросът, дали могат български или сръбски войски да влязат първи в толкоз оспорвания пристанищен град, което било „необходимо по политически причини”. В случай на одобрение трябвало да се направят постъпки пред Сръбското главно командуване [280]. Министър-председателят си позволяваше да вярва, че би могъл със сръбска помощ да запази Солун като влизащ в безспорната зона. И то след като се почувствуваха спънките, правени от генерал Степанович.

В Атина говореха едно, а вършеха друго. Пак на 17 октомври Коромилас изложи становището да се сключи мир направо с Високата порта „без никаква намеса на Европа, стига да сме достатъчно умни да останем докрай сплотени и да не се караме при определението на бъдещите граници”. Хаджимишев не сподели застраховащите опасения, защото „сегашните ръководители на съдбините на балканските държави при разрешението на тая заплетена материя ще имат грижата да не поставят в основите на подялбата семето на разпадането на балканския блок”, а всеки съюзник „да ограничи своите претенции, догдето достигнат справедливите и основателни респективни аспирации”. Във връзка с това той настоя отново Коромилас да представи проекта си, обаче срещна уклончивото оправдание за „нямане на време” и „събитията ни изпреварват” [281]. Въпросът за прокарване на бъдещата обща граница се предостави на гръцката армия, бързаща за Южна Македония и Солун.

За да проучи българските намерения, на 18 октомври вечерта Коромилас каза на Хаджимишев, че скоро ще предаде проекта си, но засега му показва с едно замахване на десницата по картата гръцките претенции „в общи черти” — Битоля, Солун, Сяр до Кавала, прибавяйки щедро, че „винаги са считали реката Места като граница между нас, но ще ни отстъпят Кавала”. Като потвърждение на исканата граница той съобщи, че гръцките войски стигнали Вардарския мост пред Солун. Българският дипломатически представител намери за полезно да бъде представен подробен проект, по който Гешов да направи забележки, за да се постигне съглашение „с взаимни отстъпки и жертви” [282]. Спокойното държане на българина от Македония не даде възможност на Коромилас да черпи сведения от първа ръка.

Едва на 19 октомври председателят на Народното събрание повдигна въпроса „за завземането на Солун по-рано от нашите войски по политически съображения, преди да пристигнат гръцките войски”, и така да се осигури неговото присъединяване при разпределението на освободените земи [283]. На няколко пъти Гешов телеграфира на Данев „да настоява нашите войски да влязат по-скоро в Солун” [284]. Естествено бе желанието на сравнително умерения министър-председател да види своите войници първи в Солун, гаранция за бъдещото притежание на града, но при условие да не ги изпреварят гръцките съюзници съперници.

За да бъде „на равнище” влизането на българските бригади в Солун, Главната квартира изпрати при тях „в пълна тайна” князете Борис и Кирил, генерал Р. Петров и Д. Станчев.

Тази представителна свита щеше повече да пречи на генерал-майор Георги Тодоров, отколкото да му помогне, защото освобождаването на Солун твърде много се политизира. Данев постоянно настояваше „да се прави малко и политическа стратегия”. 7-а рилска дивизия се освободи от сръбското командуване, което „я спъва и разкарва”, обаче постъпиха сведения, че сръбското правителство предоставило влакове на гръцките войски, за да влязат първи в Солун [285]. Солун в гръцки ръце означаваше изостряне на българо-гръцките отношения и приближаване на Гърция към Сърбия по интереси и необходимост. В нарушение на договора Белград искаше да наложи обща граница с Гърция в Македония и свободно пристанище на Солунския залив.

Най-сетне на 21 октомври Коромилас запозна Хаджимишев със същината на своя проект, според който общата граница започваше западно от Кавала, минаваше по планините Боздаг и Беласица, през Демиркапия и Крушево, за да стигне Охридското езеро и излезе на Адриатическо море под Авлона. Този път българският дипломат изказа откровено мнението си, че откакто преди три дена гръцкият външен министър му уточнил размерите на техните претенции, разбрал защо така често напоследък му споделял опасението „да не би да се хванем за косите”. Той изтъкна, че ако Гърция отиде насреща на сръбския стремеж за обща граница в Македония, „туй значи България да бъде съвсем изключена от Македония”, а в Атина „много добре знаят, че в Македония има българи, много българи”. Коромилас не отрече съществуването на преобладаващо българско население в Македония, но България щяла да вземе цяла Тракия, в която живеели и гърци: „С Тракия България става много силна и естествено ние трябва да спазим известно равновесие.” Хаджимишев напомни, че и досега България е по-голяма по територия и население от Гърция и установи, че Коромилас не се е вслушал в предупреждението му да не се посее „семето за разпадането на Балканския съюз”. Остана надеждата, че чутото не е „последната дума на Гърция”. Коромилас възрази, че нямало време да се спори върху проекта поради очакваното посредничество на силите [286]. Проектът придоби форма на ултиматум.

Най-тревожното бе, че гръцкото правителство търсеше подкрепата на Белград за съвместно овладяване на по-голямата част от Македония. Пашич по настояване на Гешов обеща да телеграфира на Венизелос, че „по всички тия въпроси Сърбия е солидарна с България” [287]. Солидарност само на думи.

Проектът произведе върху Гешов „поразително впечатление”, защото чрез него Гърция искаше от Македония почти два пъти по-голяма част в сравнение с частта, която се очакваше България да получи в Одринска Тракия. И след като присъединеше Крит, Беломорските острови, Епир, Северна Тесалия и част от Албания, Гърция добиваше население, по-голямо от това на кралството. На 23 октомври министър-председателят предложи на Венизелос да сравни числеността и силата на двете армии и дадените жертви, за да „разбере всичката чудовищност на проекта и нашето категорично отказване да го приемем за база даже на разискване”: „Всичко трябва да бъде съразмерно” [288]. И без това десетки хиляди българи щяха да минат под сръбска и гръцка власт.

Чак на 24 октомври вечерта Хаджимишев получи проекта в пълен вид, като предложената граница трябваше да започне източно от Кавала, при устието на Места. Коромилас напразно се опита да убеди пълномощния министър, че го е „криво разбрал”, понеже никога не бил говорил Кавала да остане в България. Възмутен от лукавото поведение, Хаджимишев направо заяви, че „туй няма никакво значение, понеже предложената граница едва ли ще се приеме”. Той съзря намерението на Коромилас да се пазари, като „отстъпи” едно по-голямо пристанище на Бяло море [289]. За да не се повдига въпросът за Солун. Към стария си похват да брои българите патриаршисти за „българогласни елини” Коромилас прибави и условието Крит да не се включва в сметката, макар да бе придобивка от победоносната война. На свой ред Хаджимишев постави въпроса за остров Тасос, разположен срещу Кавала. За да се изплъзне от основателното изобличение, гръцкият външен министър ядосано промърмори, че сега е ред на Гешов да представи проект, като начертае желаната бъдеща граница [290]. За да се спори по средната линия, защото гръцките войски не бяха минали на изток от Вардар, а окупираха българската Югозападна Македония.

Тъй като не можа да се разбере с „шовиниста министър”, на 25 октомври Хаджимишев се срещна с Венизелос, за да му предаде уместните мотиви на българското правителство да отхвърли проекта на Коромилас „даже като база за разискване”. Хитрият критянин се разграничи от своя министър, понеже, преди да се състави такъв подробен проект, трябвало двете страни да се споразумеят относно три принципа — за размяна на равен брой сънародници, за придържане към известно равновесие и признаване на естествени граници без криволичене, както и да се успокои Европа за Цариград и Протоците посредством тяхното неутрализиране [291]. Венизелос владееше майсторството да прокарва между гръмките принципи почти същите искания.

Гешов противопостави своите принципи. На 27 октомври той одобри становището на Хаджимишев да се сметнат Крит и Беломорските острови за придобивки на войната, а и без тяхното включване в сметката Гърция щеше да присъедини 1 900 000 души, докато България само 1 260 000: „Тази възмутителна несъразмерност е абсолютно неприемлива. Борете се за приемване от гърците принципа на съразмерността и за база на сравнение сегашното население, войската и жертвите, като се включи даже и гръцката флота. Щом се приемат тоя принцип и тая база, лесно ще се теглят границите” [292]. В справедливостта Гешов виждаше надеждата да се запази Балканският съюз. Но каква съразмерност на освободеното население можеше да се приложи към Сърбия, когато на юг от Шар планина тя нямаше сънародници?

Същевременно Гешов повика Папас, за да му препоръча запознаване със статистиките на населението в Македония и Одринска Тракия и подчертае, че преди да бъде представен българският проект, е необходимо споразумение върху принципа на съразмерността. Българската армия даде жертви повече, отколкото своите съюзници, взети заедно, тя щеше да пролива още кръв за крайната победа над общия враг, „без чието сломяване е немислима каквато и да е печалба на съюзник”. На всичко отгоре Румъния искаше териториално обезщетение единствено от България [293]. Гешов просто не вярваше на очите си и се чудеше „как ще смелим тоя гръцки проект за дележ на Македония”. Той обвини Коромилас, че „е турил динамитен патрон под съюза, за да го вдигне във въздуха”. Хаджимишев бе още по-откровен в Гръцкото външно министерство: „Сега разбрах защо наши приятели и неприятели се боят и радват, че при дележа ще се хванем за косите. При тези ваши претенции неминуемо ще се хванем за косите” [294]. Министерският съвет се обедини върху становището в спора с Гърция да не се отстъпва от санстефанската граница в Македония с включване на Солун и остров Тасос.

И след боя при Енидже Вардар на 20 октомври принц Костантинос не можа да пристъпи към форсиране на р. Вардар. Бюлетинът на българската Главна квартира, издаден на 23 октомври, трябваше да обезпокои както Хасан Тахсин паша, командуващ Южната корпусна група, така и диадоха: „Нашите войски от Македонската армия енергично настъпват на юг по долината на Струма. В Кочани, Щип, Радовиш, Пехчево и Петрич е въведено българско управление и действуват български закони. Днес нашите войски завладяха Рупелския проход и продължиха настъплението си към Демир Хисар и Сяр… Нашите войски завладяха града Драма. Турските войски се разбягаха по различни посоки. Голяма част от тях доброволно предават оръжието си и се разотиват по домовете си” [295].

В Атина стана ясно, че българското настъпление ще се ускори, което подтикваше към прибягване до дипломатически средства за заемане на Солун.

След завземането на Демир Хисар на 24 октомври генерал Тодоров, предупреден от генерал Савов, че всяко бавене ще се отрази вредно на неговата служебна кариера, заповяда дивизията „да започне безспирно преследване към Солун, съвместно с Родопския отряд” [296]. Към близката цел се насочиха „без никакво спиране” две бригади: 3-а бригада през Демир Хисар и Сяр, 1-ва бригада през Дойран и Кукуш. Датата на влизането в Солун се уточни за 26 октомври.

За да осигури притежанието на „беломорския бисер”, генерал Тодоров на 25 октомври се обърна към генерал-майор Стилиян Ковачев с молба Родопският отряд да тръгне „незабавно към Солун, понеже има заповед да се превземе час по-скоро тоя град”. Тъй като от 8 дена войските се намираха в движение, в дъжд, през планини, откъснати от обозите, водили ожесточен бой за Драма, те не можеха да тръгнат веднага за Солун. Общо българските сили в Южна Македония надхвърляха 70 000 души, докато гръцките дивизии наброяваха 60 000 [297].

Остатъците от претърпялата пълно поражение Струмска корпусна група, наброяващи 10 000—15 000 деморализирани войници, бягаха към Солун. Преследващите български полкове прекъснаха железопътната линия Солун — Цариград. Ето защо лишената от съобщения с империята Южна корпусна група не оказа сериозна съпротива на гръцката армия. Нейният изложен на опасности тил се заплашваше и от четите на ВМОРО. Групата се оттегли на р. Вардар, „за да окаже последна съпротива пред вратите на Солун” [298].

Съкрушителният разгром, нанесен на главната османска армия в Тракия на линията Бунархисар — Люлебургаз, направи обречена отбраната на Солун. Великият везир телеграфира на валията: „Дръжте се още. До два дена ние се надяваме на примирие.” Солунският гарнизон се състоеше от 15 000—20 000 обезверени защитници, обаче гръцката армия не се решаваше да настъпи, понеже според германския генерален консул В. Швьорбел „не се чувствуваше достатъчно силна” [299]. Тя изчака решаващото въздействие на българското настъпление от изток и север.

Плътно обкръжен от съюзническите войски, разполагайки с изоставени и без стойност укрепления, Солун нямаше никакви изгледи да удържи техния пристъп. Богатият град беше застрашен да се превърне в горящо бойно поле. Броненосците на великите сили влязоха в пристанището под предлог да поемат защитата на своите поданици. На 25 октомври видни първенци, които имаха какво да загубят в огъня на войната, придружени от генералните консули на Германия, Австро-Унгария, Великобритания и Франция, настояха пред валията Назъм паша да се търси посредничество. Последният на свой ред оказа натиск върху Тахсин паша. Командуващият отбраната отначало не прие съвета, но сам по-късно сподели: „Реших да водя преговори едвам когато научих, че българите са ми отрязали пътя за отстъпление” [300]. Подтискащото обстоятелство, че в същите дни две български армии се готвеха да атакуват Чаталджанската укрепена позиция, за да превземат столицата на империята, изигра важна роля. Гърците бяха предпочитани партньори за преговори, защото се показаха отстъпчиви, а и по този начин се откриваше удобната възможност да се изострят българо-гръцките отношения в полза на губещия войната.

Малко преди пладне парламентьор на Тахсин паша предаде на предните гръцки постове писмо, приподписано от генералните консули на споменатите велики сили, предлагащо прекратяване на бойните действия и започване на преговори за примирие. Принц Костантинос прие в 18 ч. четиримата генерални консули и коменданта на Солун — Шефик паша. Те предадоха главното условие на Тахсин паша — свободно изтегляне на гарнизона с оръжието и обоза към Карабурун, където да изчакат преговорите за мир с посредничеството на силите. Явно не в положението на диктуващ всичко победител диадохът предложи само видоизменение на условието: докато трае войната, оръжието на солунския гарнизон да се съхранява временно в гръцки складове, а неговите войски да се прехвърлят с гръцки кораби на Халкидическия полуостров или в Мала Азия по избор, като обещаят „честно” да не участвуват повече във войната. Офицерите можеха да задържат сабите си в знак на почит към тяхната храброст. Оставяше се и оръжието на полицията и жандармерията [301]. В стремежа си да влезе на всяка цена пръв в Солун гръцкият главнокомандуващ бе готов да пусне вражеските войски „под честна дума”, въпреки че те щяха да се появят при Чаталджа и Булаир срещу неговите съюзници.

Нощта премина в обсъждане на условията. На 26 октомври сутринта Тахсин паша поиска поне 6000 негови войници да задържат оръжието си. Гърците не приеха и настъпиха, без да бъдат обстрелвани. Двете съюзнически конници се срещнаха при с. Постол, за което принц Костантинос научи в 15 ч. Изненадан неприятно, той веднага написа с молив писмо до генерал Тодоров: „Току-що бях известен, че Вашата конница е пристигнала в Постол и Вие я следвате на десет километра, като се отправяте към Солун. Като Ви изказвам моята радост от тоя контакт на нашите армии, чест имам да Ви информирам, че аз се намирам начело на моята армия пред тоя град, където по всяка вероятност аз влизам тази вечер, като не предвиждам никаква сериозна съпротива. Бързам да Ви съобщя това сведение, за да можете да избегнете излишното движение на Вашите войски към Солун и ако го намирате за предпочитателно, отправете Вашите войски там, където военната нужда е най-належаща“ [302]. Нито дума за сепаративните преговори по предаването на града.

Това писмо не намери адресанта си, защото бе изпратено до Кукуш, а щабът на генерал Тодоров се намираше начело на 3-а бригада. Началникът на дивизията заповяда в 9,30 ч. на 1-ва бригада: „Бързайте и заемете още днес Солун. Никакви причини за отлагане не са приемливи.” Посочените от командира на бригадата причини бяха липсата на продоволствие, стръмните и кални пътища, обезоръжаването на мюсюлманското население. На свой ред командирът на 2-ри ескадрон от 5-и конен полк майор Г. Анастасов доложи в 12 ч. за срещата си с гръцката конна бригада. Мястото на донесението бе означено с. Али Хаджилар, на 12 — 14 км пред Солун. Гърците се интересували защо е закъсняла нашата пехота, като съобщили, че блокадата на Солун още не е завършена, Тахсин паша искал „предаване с военни почести”, но диадохът настоявал за „предаване в плен”: „Утре се предполага или пълно предаване, или бой” [303].

Тези първи сведения за преговори зад гърба на съюзника караха генерал Тодоров и неговите съветници да бързат още повече. В 13,15 ч. началникът на дивизията изпрати нова заповед до командира на 1-ва бригада: „Продължавайте движението към Солун безспирно” [304]. Знаеше се, че 2-ри ескадрон бе минал през Кукуш, а противниковите части отстъпили към Солун, но бригадата за този ден спря движението си.

Привечер в с. Гювезна, където бе разположен щабът на 7-а рилска дивизия, пристигна командирът на гръцката конна бригада, за да пита генерал Тодоров какво възнамерява да предприеме на следващия ден. Началникът на дивизията отговори, че ще атакува противника и ще го отхвърли от Солун [305]. Подробностите бяха излишни. Това решение се предаде незабавно в Гръцката главна квартира.

Стряскащият вик „българите идат” принуди Тахсин паша да продължи преговорите с принц Костантинос. В 14 ч. той извести за това гърците, спрели на р. Галик. Пратениците на диадоха, полковник Дусманис и капитан Метаксас, бяха приети в Солун, където започнаха спорове по условията на предаването на града и гарнизона. Тяхното главно оръжие бе заплахата, че българите не ще позволят да се говори за никакви условия. Проектът за капитулация се нахвърли с молив и подписа в 23,50 ч. на 26 октомври. Макар да остави оръжието на „временно съхранение”, Тахсин паша запази свободата на войниците си, които на първо време щяха да бъдат интернирани, а после превозени в Мала Азия. Той и неговите офицери запазваха сабите си, придобивайки самочувствието, че не са победени. Полицията и жандармерията задържаха оръжието си, за да охраняват реда в града [306]. Това не бяха условия на претърпял пълно поражение противник.

Естествено гръцките делегати не се задоволиха с тези условия и продължиха да притискат със заплахи събеседниците си през цялата нощ. Силният аргумент, че сутринта българите ще атакуват Солун, каза решаващата си дума. Протоколът се подписа в 4 ч. на 27 октомври. Солун се предаваше на гръцката армия до сключването на мира. Разоръжаването на неговия гарнизон трябваше да се извърши на 27 и 28 октомври, а при необходимост срокът можеше да се продължи. Интересно е, че разоръжаването нямаше да се извърши пред гръцката армия. Тахсин паша си запазваше временно 3000 въоръжени войници, пред които техните другари щяха да сложат оръжие. Той само се задължаваше да допусне в Солун два гръцки батальона, за да присъствуват на разоръжаването [307]. Като незачитани наблюдатели.

Ядрото на гръцката армия се намираше отвъд р. Галик, която можеше да се преодолее единствено по малък железопътен мост. Гърците се стремяха да спечелят с дипломатически средства правото на първия, създаващо предпоставки за включването на Солун в тяхната държава. Принц Костантинос написа второ писмо до генерал Тодоров, уведомявайки го за предаването на вражеския гарнизон, с молба да спре огъня и всякакво движение напред [308]. Но и това „парче хартия” закъсня да изпълни предназначението си (получи се в 4 ч. на 28 октомври), защото 3-а бригада вече превзе височините при с. Айватово и обърна в бягство техните защитници. Пътят към Солун бе открит със силата на оръжието. Явилият се в щаба противников парламентьор съобщи, че Тахсин паша щял да се предаде на българите, но те стреляли непрекъснато и той предпочел да се предаде на гърците. Полученото едва сега в 16 ч. на 27 октомври първо писмо на диадоха хвърли допълнителна светлина върху истинското състояние на нещата. 3-а бригада спря пред вратите на града [309]. Именно тази бригада бе в правото си да марширува победоносно по улиците на предалия се град. Капитулационният акт не се отнасяше до войските на позицията при Айватово.

Вечерта на 27 октомври в с. Айватово, на 3 км от града, се явиха двама вражески офицери, за да съобщят, че гарнизонът е капитулирал, поради което молят да се прекрати стрелбата. Изпратените български парламентьори подпоручик Д. Станчов, подполковник Пройнов и капитан Николов се завърнаха от Солун в 21,30 ч. заедно с адютанта на Тахсин паша, носейки в щаба на дивизията на 7-ия км по пътя за Сяр протокола на капитулацията. Оказа се обаче, че в Солун още няма никакви гръцки войски. Генерал Р. Петров настоя Тахсин паша да подпише акт за капитулация и пред българските войски, обаче той се изплъзна с уверението, че няма вече никаква власт. По-късно се разбра, че войските, сражаващи се против 7-а рилска дивизия, не бяха подчинени на Тахсин паша, така че тя можеше да влезе с бой в Солун [310]. Но тя щеше да се озове не само срещу неговия гарнизон, а и срещу съюзниците. Съгласно инструкцията на царя „да се действува умерено и с такт” бригадите се спряха, а Д. Станчов и генерал Р. Петров на 28 октомври отидоха да преговарят с принц Костантинос за влизане в Солун [311].

Генерал Тодоров бе само войник. Придружаваха го политически личности, наречени от генерал Савов „неотговорни лица“, правещи безотговорна дипломация. Според неговите думи 7-а рилска дивизия щяла да влезе два-три дена по-рано от гърците в Солун, ако настъплението бе се извършило целеустремно. Това би могло да се уточни, но безспорно е казаното, че всички гръцки банки, и тези в Солун, участвуваха в похода на гръцката армия. Самият Тахсин паша получи 60 000 турски лири, а чифлиците му се взеха под охрана [312]. Гръцкото правителство залагаше не толкова на оръжието, колкото на златото и дипломацията.

Всичко това подчертава политическия характер на военната операция. Трябваше ли да се уважава искането на един “съюзнически главнокомандуващ”, който бе вече нарушил своите съюзнически задължения? На 27 октомври в 10,30 ч. 2-ри ескадрон от 5-и конен полк, разузнаващ пред 1-ва бригада, зае кота 246, откъдето се виждаше целият град: „Никакъв изстрел отникъде. Турците отстъпват без бой.” В 15 ч. българските конници бяха спрени от гръцка част по заповед на диадоха: „Никой да не влиза в града до окончателното привършване на преговорите по предаването” [313]! Преговорите завършиха още в ранната утрин. По-късно участниците нарекоха непозволеното и неоснователно задържане „коварството пред Солун”.

Гръцката 1-ва дивизия начело с принц Костантинос като „по-старши престолонаследник” влезе в Солун на 28 октомври и 10,30 ч. точно когато конниците на майор Г. Анастасов и четниците на войводата Г. Момчев бяха посрещнати от българското население с голям възторг под звуците на „Шуми Марица” [314]. Две дружини от 3-а бригада бяха спрени от „съюзниците” с оръжие да не влизат в Солун, обаче вечерта цялата 1-ва бригада се настани в града. Официалното влизане на княз Борис се извърши сутринта на следващия ден, салютирано от руския броненосец „Олег”, хвърлил котва в пристанището [315]. Историческата истина изисква да отбележим, че съюзническите войски влязоха едновременно на 28 октомври 1912 г. в Солун, но докато гръцката армия си отвори вратата с помощта на дипломати и банкери, 7-а рилска дивизия си проби път с бой.

След предаването си Тахсин паша сподели в разговор, записан от подпоручик А. Керемекчиев, че решил да преговаря чрез посредници, когато чува гърма на българските оръдия пред Дербент: „Разбрах, че не ще мога да устоя на вашия напор… Като знаех, че гърците няма да ме атакуват скоро, понеже бяха още много далеч, като бях разбрал, от друга страна, че те имат силното желание да влязат непременно пред вас (българите — б. а.) в Солун, пратих им към 16,30 ч. един пратеник с категоричната алтернатива — или да приемат веднага последните ми условия, или ще се бия. За голямо мое учудване и радост те приеха всичките мои условия и аз, мисля, имам право да кажа, че излязох с чест от тази работа. Не аз приех техните условия, а те се принудиха да приемат наложените от мене условия, тъкмо обратно противоположни на техните” [316]. Войските на Тахсин паша не се смятаха за военнопленници, оръжието си предадоха с условието да им бъде върнато след войната. Друг е въпросът, че гръцкото командуване не спази приетите условия.

Тахсин паша знаеше, че Българското главно командуване ще настоява на безусловна капитулация, вярно на съюзническите си задължения. Принц Костантинос напомнил заплашително, че „българите, които са наблизо, ако успеят да се намесят в тия разговори, няма да направят и тия малки отстъпки”. Настъпващите български бригади правеха Тахсин паша по-отстъпчив и гръцкият главнокомандуващ умело се възползуваше от техния марш, макар това да караше и него да бъде по-разговорлив. Диадохът преговарял като „пълномощен представител на съюзническите войски”, но в нахвърляния набързо протокол това определение било „изпуснато”. Тахсин паша изказа закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите” [317]. Трудно бихме могли да упрекнем противниковия командуващ, че е искал да избере „по-малкото зло”, обаче принц Костантинос заслужава обвинението в сепаративна сделка зад гърба на съюзниците си. Колкото по-рано стигнеха българските войски до Солун, толкова по-бързо щеше да се предаде Тахсин паша на гръцките военни дипломати.

Гръцката пропаганда разтръби по всички посоки на света, че гръцката армия „превзела” Солун. Това застави генерал Тодоров да обнародва своя рапорт по разигралите се събития. Преди всичко той изтъкна, че очаквал съюзническите войски да атакуват съвместно на 27 октомври сутринта. 3-а бригада изпълнила дълга си, овладявайки височините над Айватово и Лахана и преследвайки бягащия противник към Солун. Тук я застигнало известието на гръцкия престолонаследник, че вражеският гарнизон му се е предал, но понеже генерал Тодоров не бил подписал никакво споразумение с противника, нито знаел условията на предаването, бригадата продължила настъплението си и спряла на 3 км пред Солун. В същото време гръцката армия се намирала на р. Вардар, на 17 км от Солун, в тила на българските войски. От своя наблюдателен пункт генерал Тодоров видял как се изпраща влак към Вардар, за да докара два гръцки батальона. Без този влак гърците не биха могли да преодолеят разстоянието дори за един ден. Неприятелят се принудил от българското настъпление да се предаде на принц Костантинос, поставяйки му „унизителни условия”. Съюзническите войски влезли в Солун едновременно на 28 октомври, а официалното посрещане на княз Борис се извършило на следващия ден, защото българският престолонаследник проявил почит към по-възрастния гръцки престолонаследник. Изводът на генерал Тодоров бе точен и убедителен: „Ние влязохме там (в Солун — б. а.) чрез своето оръжие. А гърците влязоха, без пушка да гръмне, като използуваха резултатите на сраженията, които ние водихме” [318]. Тахсин паша потвърди: „Рапортът на генерал Тодоров е верен изцяло” [319]. На 27 октомври началникът на 7-а рилска дивизия изпрати до цар Фердинанд кратка, но политически ясна телеграма: „Солун от днес е под скиптъра на Ваше Величество” [320]! Гръцкото правителство видя в това тържествено оповестяване заявка за бъдещо владение. Външният министър веднага повика Хаджимишев и ядосано обвини българските войски, че продължили да напредват и след предаването на вражеския гарнизон. Гешов схвана причината за тревогата и раздразнението в Атина и понеже българската армия бе заета пред Чаталджанската укрепена позиция и Одринската крепост, се произнесе примирително: „Горната депеша е дело на военен, който не е компетентен да решава подобни въпроси. Влизането в един град не е титул за владение на този град” [321]. Но не така мислеха съюзниците, заели се веднага да „елинизират” оспорвания Солун.

Гръцката телеграфна агенция разпространи новината за „освобождаването на гръцкия град Солун” [322]. Безпристрастната статистика обаче сочеше, че от около 140 000-то население на града 64 000 бяха евреи, 25 000 мюсюлмани, 22 000 гърци и 10 000 българи [323]. Швьорбел отбеляза като непосредствен очевидец, че принц Костантинос бил посрещнат от „само една осма” от жителите на Солун [324]. За да се предпазят от грабежи и безчинства на гръцки войници, евреите издигнаха на къщите и магазините си български знамена. Трябва да се изтъкне, че те предпочитаха да видят Солун в границите на българската държава, защото гръцката конкуренция заплашваше тяхното господствуващо положение в търговията, финансите и свободните професии. Добре известна бе и липсата на антисемитизъм в българския народ. Така че при едно свободно допитване евреи и българи щяха да гласуват за присъединяване към България [325]. Именно от такъв демократичен подход се страхуваха управляващите кръгове в Атина.

Въпреки че гръцкото правителство не отиде на предварително договорно разграничение, то имаше план за завладяне територията до гр. Сяр включително, за да осигури нейното включване в гръцката държава по време на преговорите за мир. Но българските войски заеха Сяр, Драма и Кавала, земите северно и източно от Солун, и влязоха в самия Солун. Принц Костантинос заяви, че българското военно присъствие ще е „за кратко време”. На 11 ноември той предрече войната срещу България като неизбежна, в която трябвало да има за съюзници Сърбия и Румъния [326]. Гръцките ръководители вече смятаха Солун за част от територията на кралството. Заповедите и наредбите се издаваха със следното означаване на мястото: „Кралство Гърция, град Солун”. И то когато по улиците на Солун маршируваха според думите на Швьорбел 40 000 български войници, „правещи много по-войнствено впечатление”, отколкото техните съюзници [327]. За съжаление военната необходимост скоро наложи изтеглянето на 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия към Галиполския полуостров.

След като генерал Фичев положи значителни усилия при генералщабните преговори със съюзниците да привлече повече сили на главния тракийски боен театър, разбираемо бе неговото становище, че настъплението към Солун „произхождаше изключително от политически съображения, без да се взема във внимание военната обстановка в момента” [328]. Вярно е. че войната щеше да се реши на главното направление към Цариград, а направлението към Солунския залив се обяви за „второстепенно”, обаче голямата цел на военните действия се подчиняваше на крайната политическа цел на войната — освобождението на поробеното българско население и неговото обединение със свободната българска държава. За постигането на тази първостепенна цел силите на 7-а рилска дивизия в Македония бяха недостатъчни, а доверието към довчерашните съперници и неприятели взе погрешни размери. Едновременното влизане на съюзническите войски в Солун, макар и по различни пътища, причини първото сериозно обтягане на българо-гръцките отношения. Изтеглянето на 7-а дивизия улесни гърците при утвърждаването им в Солун и в постепенното заемане на земите северно и източно от него, освободени с кръвта на българските войници.

 

 

–––––––––––––––––––––––––––
269. ДПИК, т. 1, с. 559—560.

270. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.

271. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. & 50, л. 9; ДПИК, т. 1, с. 560.

272. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.

273. Из гръцкия печат, Военноисторически сборник, 1928, № 5—6, с. 57.

274. Хесапчиев, Хр. Българският гарнизон в Солун през 1913 г., Военно-исторически сборник, 1929, № 7—8, с. 161—162.

275. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 274.

276. Пак там, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 60, 64; Фичев, Ив. Висшето командуване… с. 131.

277. Пак там, л. 32—34; Фичев, Ив. Балканската война… с. 182.

278. ЦДИА, ф. 3, оп. 5, а. е. 17, л. 125.

279. Материали за историята на Балканската… с. 158—159.

280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 29.

281. Пак там, л. 37—38.

282. ДПИК, т. 1, с. 560-561.

283. Фичев, Ив. Балканската война… с. 181.

284. БИА, ф. 15, а. е. 378, л. 8; Приложение към том първи… с. 122, 143, 169.

285. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 56; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 62; Приложение към том първи… с. 72.

286. ДПИК, т. 1, с. 561—562.

287. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 116.

288. ДПИК, т. 1, с. 562—563.

289. Пак там, с. 563.

290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 153.

291. ДПИК. т. 1, с. 563—564.

292. Пак там, с. 564.

293. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 180.

294. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 309, 318, 327.

295. ЦВА, ф, 40, оп. 2, а. е. 218, л. 108.

296. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 246, л. 5; Войната… Т. 6, с. 181.

297. Пак там, л. 23; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 73.

298. PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 32, Bl. 2—5; Dok. No A 8256, Bl. 1; Dok. No A 19572, Bl. 1-3.

299. Ibid., Dok. No A 21542, Bl. 1—2; Dok. No 156, Bl. 1—2.

300. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 718, л. 14; ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 4; ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 109.

301. НАБАН. ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 9; PA. AA., Turkei 203, Bd. Ч, Dok. Nо 165, Bl. 1—3.

302. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, Л. 4, 63; Войната… Т. 6, с. 188.

303. Войната… Т. 6, с. 190.

304. Пак там, с. 189.

305. Пак там, с. 191.

306. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 437—438; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 1-3.

307. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 50, л. 9—10; Материали за историята на Балканската… с. 170—171; Отечество, № 403, 1. Х. 1928.

308. Войната… Т. 6, с. 194.

309. Пак там, с. 193.

310. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 23; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 13, 26—27, 35—36.

311. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 28—29, 63; ф. 233, оп. 1, а. е. 327, я. 3—5; ДПИК, т. 2, с. 357.

312. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364; л. 294; Приложение към том първи… с. 245, 257-258, 260.

313. Анастасов, Г. Около събитията по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 1—2, с. 248.

314. Гръцки документи по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 3—4, с. 122.

315. Войната… Т. 6, с. 195; Анастасов, Г., цит. сьч., с. 249.

316. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 14—15; а. е. 50, л. 22.

317. Пак там, а. е. 718, л. 16; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 57—58.

318. Материали за историята на Балканската… с. 162—164; В. Мир, № 3699, 31. Х. 1912.

319. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 16,

320. Държавен вестник, № 246, 31. Х. 1912.

321. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1417; ДПИК, т. 1, с. 564—565.

322. Българска военна история… Т. 2, с. 530—531.

323. Иванов, Н., цит. съч., с. 42; Ламуш, Л., цит. съч., с. 39.

324. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 3.

325. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 24—25; а. е. 745, л. 25; БИА, ф. 15, а. е. 1315, л. 1-3; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 150, л. 1—2; а. е. 151, л. 1—2; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 11; GP, Bd. 34, S. 587—588.

326. БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 254. На 11 ноември 1912 г. диадохът сметна войната срещу България неизбежна, в която предрече да има за съюзници Сърбия и Румъния. — Радев, С. Заговорът за ограбване на България в 1913 г., Българска военна мисъл, 1944, № 4—5, с. 1062.

327. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 102, Bl. 1—2; Dok. No 271, Bl. 1—3; Dok. No 176, Bl. 1—2.

328. Фичев, Ив. Висшето командуване… с. 175.
Parabellum
12-12-2003, 08:38
ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ

1.

Най-сетне, шест минути преди полунощ на 20 октомври, и генерал Христов донесе, че и пред фронта на 5-а дунавска дивизия „противникът отстъпи в безредица”. При тази радостна вест генерал Димитриев разпореди един ден почивка за изнурените войски, за да бъдат готови да настъпят на 22 октомври [329]. След като се убеди лично, че вражеското отстъпление придобива „характер на бягство”, на 21 октомври в 15,20 ч. той поиска от Главното командуване разрешение за „незабавно преминаване в настъпление, та да не дадем възможност на противника да почине и да се устрои”. Но генерал Фичев се възпротиви на предложението за настъпление, „преди да се усилят войските от 3-а и 1-ва армия и поради лошото състояние на пътищата” [330]. Към Лозенград се насочваха 3-а бригада от 3-а балканска дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия, изтеглени от одринския обсаден пръстен, където трябваше да бъдат заместени от две сръбски дивизии.

Наложи се в 17 ч. генерал Димитриев да даде разяснения по телеграфа — разкаляните пътища се прецениха като „страшно трудни, но не и невъзможни”, нужни бяха дрехи и цървули, защото снегът вече покри върховете на Странджа. Началникът на щаба пак повтори: „Да не се предприема нищо, догдето не пристигнат подкрепленията, след което ще предприемем едно по-активно действие… засега не се увличайте… решителната акция ще предприемем, щом се съберат значителни сили.” Двете отделни армии получиха задачата „да се закрепят на заетите позиции и да чакат”. Командуващият 3-а армия не сподели излишната предпазливост: „Чакането и бавенето ни, за да получим подкрепления, опасявам се да не бъде в наша вреда, защото и противникът получава такива, и пропорционално несъмнено в по-големи размери. От друга страна, нашите малки наскоци и продължителни спирания, страх ме е, че ще го ободрят, ще му дадат време да се организира и устрои и да ни окаже отпосле много по-голямо съпротивление. Вие сте у източника на всички сведения за противника и трябва да знаете нещата по-добре, но ние тук инстинктивно чувствуваме, че трябва да се върви безспирно напред.” Според предположението на генерал Димитриев противникът заемаше вероятно с 30 000—40 000 души линията Виза — Азбуа — Мюселим, а останалите 40 000—50 000 души са разпръснати от Мюселим през Софулар и Месини до станцията Муратли. Следваше застраховащото: „Разбира се, това се нуждае от сериозна проверка, което може да се направи само с бой” [331]. И тъй като боят не се разрешаваше от Главното командуване, то остана с погрешното впечатление, че противникът е в непосредствено съприкосновение с 1-ва и 3-а армия, поради което направи и неправилни разпореждания.

Честото даване на директиви с обозначението коя дивизия къде да отиде стесняваше свободата на действия на командуващите. Ето защо в 22 ч. пак по телеграфа генерал Димитриев основателно изрази недоволство: „Давайте ни само общата цел, а аз ще направя всичко възможно и ще подбера всички средства за нейното постигане.” Генерал Фичев се оправда с необходимостта “да се съгласуват действията на двете армии, командуването на които не е обединено постоянно”, и допусна целесъобразни промени съгласно изменението в обстановката на фронта. Предупреждението обаче оставаше в сила: „При всичко, че турците разгласяват, че отстъпват на Чаталджанската позиция, Вие при настъпването напред бъдете предпазливи. Обърнете особено внимание на левия Ваш фланг, гдето в миналите боеве турците насочваха главните си удари; не се увличайте много напред, догдето не проверите положението на противника и съзрее във Вас идеята за маневра.” Началникът на щаба съобщи със задоволство, че Високата порта се е обърнала към великите сили с молба за интервенция, „за да спрат балканските държави”. Командуващият 3-а армия не бе особено очарован от новината: „Интервенцията си е интервенция, но нам ни трябва още една решителна победа тук именно, на главния театър, за да направим турците окончателно сговорчиви” [332]. Познатото мнение да се приеме интервенцията с достигането до р. Еркене трудно можеше да намери поддръжници след спечелената битка. Рядък случай във военната история, когато действуващата армия иска да върви напред, а Главната квартира я възпира.

Вместо да се прати да преследва, конната дивизия, оправдаваща се с липсата на конна артилерия, се придаде временно към 1-ва армия, подсилена и с Хасковския отряд. В 22,13 ч. генерал Фичев телеграфира на генерал Кутинчев: „Засега никакви действия да не се предприемат срещу противника, освен като се изпращат рекогносцировъчни отряди напред, за да се поддържа непосредственото съприкосновение с него. Частите да се окопаят на заетите места.” Тъжно е да се чете подобна заповед, когато проникналите напред разезди донасяха, че станцията Муратли е опразнена от противника, а по пътя Родосто – Айробол се среща само башибозук. Вражеското отстъпление се прикриваше от слаби конни части [333]. В същото време българската конна дивизия трябваше да открие левия фланг на противника, който се „изгуби” подобно на десния фланг въпреки взетите мерки в никой случай да не се губи съприкосновението с противника.

Безредното отстъпление на османската армия налагаше преследване „по петите” и нанасяне „последния решителен удар” въпреки понесените загуби и връхлетялата умора [334]. Само по този начин можеше да се разгроми обезвереният бягащ неприятел, без да му се даде за втори път възможността да се спре отново на някоя силна позиция. Значението на изтръгнатата победа щеше да бъде много по-голямо, ако нейните плодове бяха напълно прибрани чрез далечно преследване, останало неосъществено поради настояването на Главното командуване да се изчакат подкрепленията и поради изтощението на войниците. Ако наистина „желязото се кове, докато е горещо”, то българският чук трябваше да изкове крайната победа в пространството между Еркене и Чаталджа. Конната дивизия и 10-а сборна дивизия имаха свежи сили за преследване; обаче Главното командуване не намери в себе си сили да го заповяда.

Отстраненият от командуването Абдулах паша призна неповторимата възможност: „Ако българската армия се бе възползувала от нещастието, което сполетя турската, и веднага бе започнала преследването, щеше да плени всички тия оръдия и обози и пътят й за Цариград щеше да бъде напълно открит” [335]. Нa 21 октомври източните армии се оттеглиха зад р. Еркене, за да не бъдат отхвърлени към Странджа и отрязани от пътя за Цариград. Понеже българските войски не преследваха, след еднодневна почивка противникът, необезпокояван, измъкна артилерията от калта и се насочи към Чаталджанската укрепена позиция.

Вместо да засили фронтовото разузнаване, Главното командуване се позова на 22 октомври на донесението на подполковник Петър Ганчев от Берлин, че „войната ще се реши в триъгълника Виза — Странджа — Мидия”, поради което препоръчва бдителност в тази посока [336]. На 23 октомври в 9,15 ч. конен разезд влезе в напуснатия от неприятеля гр. Родосто, пред чието пристанище сновеше един броненосец. Стовареният преди три дена полк замина за Сарай. Същия ден бе зает и гр. Виза. Тук-таме някой вражески прикриващ ескадрон се мяркаше и изчезваше „неизвестно къде”. В щабовете на 1-ва и 3-а армия направиха извода, че врагът „е в пълно отстъпление към Чорлу — Сарай”, като се групира със значителни сили около Чорлу. Допълнителни сведения, дадени от избягали мобилизирани насила българи, обаче гласяха, че в гр. Чорлу има само три табура, а претърпелите поражение източни армии са отстъпили „направо за Чаталджа в голям безпорядък” [337]. Най-достоверно потвърждение биха дали очакваните два самолета, предназначени за въздушно разузнаване.

За да запознае командуващите с международния отзвук на войната, на 23 октомври в 12,30 ч. генерал Фичев им изпрати извадки от съобщенията на световноизвестните телеграфни агенции. Наблягайки на вестта, че в битката на линията Бунархисар — Люлебургаз източните армии са загубили 40 000 убити и ранени, той веднага добави, че според „Ройтер” техните остатъци „правят всички усилия да достигнат Чаталджа, за да спасят столицата”. Портата поискала намесата на великите сили за прекратяване на бойните действия; една от тях вече направила официална постъпка за интервенция, а всички ще отправят броненосци в Златния рог за защита на техните поданици [338]. Сбито поднесената информация, общо взето, вярно очертаваше новосъздаденото международно положение, но трябваше и то да се вземе предвид.

В противоречие на току-що казаното началникът на щаба издаде в 14,45 ч. директива № 10, в която изхождаше от невярното предположение, че противникът се е спрял на линията Сарай — Чорлу. На следващия ден 3-а армия трябваше да настъпи до линията Каваджик — Едрикьой — Ювалия — Синаплия — Агиркьой, а 1-ва армия до линията Мисини — развалините Каристран. Двете армии получиха задачата да търсят изгубения от погледа противник и да атакуват, “гдето го намерят”. 3-а армия се определи „да произведе прорив на неприятелския център, като се старае да го отхвърли към Странджа” [339]. С тридневно закъснение Българското главно командуване замахна да нанесе удар във въздуха.

Озовала се на ръба на военния разгром, Високата порта на 22 октомври потърси помощта на великите сили чрез новия велик везир Кямил паша, оглавил я на 18 октомври с надежди, възложени на Великобритания и Съглашението [340]. В Париж Рифаат паша изтъкна, че е дошъл моментът силите да поискат от воюващите спиране на военните действия и да им наложат примирие. Поанкаре обаче отказа да приеме предложението, чието осъществяване би нарушило възприетия неутралитет във вреда на балканските съюзници. Той заяви, че ако в Цариград пожелаят, той има готовност да предложи „приятелско посредничество” за прекратяване на войната, след което да се предостави на самите воюващи да формулират и уговорят условията за мир [341]. Франция държеше за своите четири милиарда златни франка.

В Петербург Турхан паша направо помоли за посредничество „с цел да се спрат съюзниците от завземането на Цариград”. Сазонов отговори, че е невъзможно да се запази териториалното статукво, поради което Портата би могла да разчита на посредничество само ако без да определя неговите условия, се обърне към силите, подчинявайки се предварително на техните решения [342]. В Берлин се ограничиха да отбележат, че молбата за примирие би било добре да се съобщи „за сведение” на балканските съюзници. Българското напредване и възможното влизане в Цариград се възприемаха без заплашително вдигане на показалеца, защото Кямил паша не бе по германския политически вкус, а и България можеше да се сблъска с Русия [343]. Отхвърлена към Мраморно море, Османската империя вече не успяваше да намери почти колективното покровителство на съперничещите сили.

Френското предложение свързваше извършването на посредничеството с дезинтересираме на „европейския концерт” от всякакви териториални придобивки, условие, насочено главно против попълзновенията на Хабсбургската монархия. Поанкаре предлагаше воюващите страни да спрат военните действия при „осигуряване” на Цариград и Протоците с прилежащия район; освободените земи да се разделят между съюзниците при съблюдаване на техните права, след което да се свика конференция за мир. До София проникнаха сведения, че Сазонов се е съгласил новата граница да започва от устието на Марица, да върви нагоре по нейното течение и като остави Одрин в империята, да се насочи към Черно море. Следователно превземането на крепостта се явяваше военна необходимост. За Солун не се споменаваше нищо. Особено тревожна бе идеята да се обезщети Сърбия с излаз на Бяло море, ако не бъде допусната от Австро-Унгария и Италия на Адриатическо море [344]. Особено като се имаше предвид, че тя можеше да прескочи от Виена в Петербург.

Опиянението от победите подтикна някои дипломати да разпространяват свои крайни мнения. Така на 22 октомври Салабашев заяви на граф Берхтолд, че „гангрената се цери само с ампутация и тук трябва да се пипа радикално”: „Турците трябва окончателно да напуснат Европа. Техните европейски владения да се разделят между християнските държави. Цариград да се остави на България.” Стопанинът на Балплац привидно одобри казаното, но подчерта необходимостта от съгласието на Германия и Италия. Той обеща да работи в полза на България при изричното условие, че „тя ще се отнесе приятелски към Австро-Унгария и няма да вреди на нейните интереси”. И веднага подхвърли уловката да изработи изгоден план, който щял да срещне съпротивата на другите балкански държави, понеже България може би предварително се е уговорила с тях докъде ще се разпростре. Постави се и условието България да се споразумее доброволно с Румъния „за едно малко изправление границата при Силистра” [345]. Предния ден румънският пратеник Секулич връчи на Гешов искането да се отстъпи територията до линията Силистра — Балчик, на което министър-председателят отговори, че не смее да предаде на царя подобно предложение. В Министерския съвет го окачествиха като „върха на подлостта” [346].

Правителството не одобри изказаното от Салабашев мнение, „тъй като то може да се експлоатира, за да ни скара с някои държави (от Съглашението — б. а.), чието приятелство ни е необходимо в сегашната криза”. Не се възприе и идеята да се чака „окончателен план откъдето и да е”: „Ние си запазваме пълната свобода да разискваме чуждите планове според това както ни диктуват нашите интереси.” Пълномощният министър се оправда, че искал в частен разговор да предизвика Берхтолд да се издаде докъде Австро-Унгария би могла да подкрепи България. Той се извини, че бил въведен в заблуждение относно уреждането на въпроса за Цариград между съюзниците [347]. В никоя столица не бяха допускали, че българската армия ще се появи толкова скоро пред Златния рог.

Гешов, като се позова на предупреждението „по никой начин” да не се отива в Цариград, запита Сазонов могат ли великите сили да гарантират сключването на благоприятен мир, „който временното окупиране на Цариград ще даде”: „Казвам временно, защото нямаме намерение да искаме за себе си Цариград” [348]. Самият Бобчев радостно се позоваваше на неразумния съвет, даван от славянофили и опозиционери: „Не слушайте предупрежденията, идете в Цариград” [349]! В същото време Маджаров телеграфира на 23 октомври загрижеността на граф Бенкендорф: „Влизането на вашите войски в Цариград ще предизвика усложнения с Русия.” Наложи се пълномощният министър да обясни, че „със своите невъзможни за приемане предложения турците принуждават нашите войски да стъпят в тяхната столица”. Посланикът обеща даване на „всички гаранции за добър мир”, включително заемане на Чаталджанската позиция, и пак назидателно повтори: „Действувайте предпазливо и ако е необходимо отиването в Цариград, предварително се споразумейте с Петербург, иначе могат да последват големи усложнения.” Подобен съвет даваха и меродавните среди в Лондон. Сър Едуард заяви в парламента, че „никой не оспорва правото на балканските държави да формулират условията си за сключването на мира” [350]. Но не да ги диктуват в Цариград.

Стана нещо обичайно най-разпалените поощрения да произлизат от Ризов, който на всичко отгоре заблуждаваше, че „Европа не ще бъде непримирима против влизането на българските войски в Цариград, ако България предварително заяви, че няма намерение да го завладява, ами само да наложи на Турция мира” [351]. Същия ден, 23 октомври, Мехмед V се съгласи великите сили да въведат по един броненосец в Златния рог, във всеки случай не за да салютират победоносното влизане на българите. По дипломатически път от Цариград постъпваха сведения, че Портата се готви за „отчаяна борба на Чаталджа”, обаче нейните защитници са деморализирани, гладни и недисциплинирани. Дамаският корпус донесе и холерата, превърнала се в нож с две остриета — против настъпващи и отбраняващи. Но въпреки тежкото положение и Кямил паша не даваше Одрин [352]. Налагаше се някой да си го вземе.

В заседанието на Министерския съвет на 22 октомври Данев докладва „за положението на театъра на войната и за политическото положение, както се схваща то в Главната квартира”. Червеят на съмнението, пуснат от генерал Фичев, доскоро гризящ от съня на министрите, сякаш изчезна след падането на Лозенград. Но сега въпреки голямата победа при Бунархисар — Люлебургаз председателят на Народното събрание съобщи поверително, че „турците били бити, без да бъдат поразени”. Дори генерал Савов се настроил за навременно посредничество, склонявайки и царя. След продължително разискване Министерският съвет реши да се потърси внимателно съдействието на великите сили, след като Високата порта вече се е обърнала към тях за посредничество. По препоръка на Фердинанд и по собствено желание Данев трябваше да посети Австро-Унгария, след като се осведоми Петербург за същността на неговата мисия — Виена да се откаже от поддръжката на румънските претенции, за пръв път предявени в писмото на Таке Йонеску. Никой не допускаше отстъпки в Добруджа: „Ако Румъния иска българска земя, нека нахлуе хайдушки в пределите на България, а ние, когато и да е, ще си приберем хайдушки отнетото.” Царят казал в Главната квартира: „Знам аз претенциите на тоя стар пруски лихварин (крал Карол — б. а.), но се надея, че не ще може да вземе нито педя българска земя” [353]. И монарх, и правителство бяха единодушни по този въпрос.

Понеже Николай II и неговото правителство се обявиха срещу влизането в Цариград, реши се да бъдат поставени две условия, при които българските войски биха могли да спрат пред Чаталджанската позиция — да не се прехвърлят свежи съединения от Мала Азия и да се предаде Одрин. Единствено Теодоров възрази, че такава телеграма ще има вид на молба за посредничество, а и гърците били против. Наложи се преобладаващото мнение, че България вади кестените от огъня за целия съюз: „По-добре е да се види, че сме готови да спрем, макар и победители, отколкото при една несполука, не дай Боже, да се спрем и да молим за посредничество” [354]. Трезво прозрение, което за жалост не достигна до „мозъка на армията”.

На следващия ден настроенията се промениха. Въпреки че генерал Фичев потвърди по телефона, че „турците не са разбити” (напълно — б. а.) и нови сили прииждат от Азия. Възпиращо бе обстоятелството, че Портата помоли за примирие, а не за мир. Ето защо в Министерския съвет повече не стана и дума за предлагане на посредничество от българска страна с надеждата, че врагът ще бъде окончателно сразен на бойното поле и принуден да моли за мир. Теодоров бе натоварен да отиде в Петербург, където да убеди меродавните фактори Одрин да бъде включен в пределите на българската държава. Царят одобри взетите решения [355].

Вечерта на 23 октомври Рифаат паша заяви официално на Поанкаре, че Високата порта моли „за европейско посредничество, с цел за спиране войната и определяне условията на мира”. Министър-председателят отговори, че първо ще трябва да се споразумее с другите велики сили и след общо съгласие ще питат балканските държави приемат ли посредничеството и какви са техните условия, без да се упражнява никакъв натиск [356]. Размяната на мнения щеше да отнеме време, поради което българското настъпление продължи.

* * *

В изпълнение на директива № 11 на 24 октомври сутринта 1-ва армия настъпи, като конната дивизия излезе напред да разузнава в посоките Чорлу и Муратли. Противникът заемаше с конни застави мостовете на р. Еркене, които взриви и отстъпи на левия бряг на р. Чорлу. Станцията Муратли бе взета, без да се срещне съпротива [357]. Изпратените пред 3-а армия разезди достигнаха вечерта до Виза и Сарай, без да се натъкнат на неприятел. Навсякъде по пътищата се търкаляха трупове на хора и животни, оръжие и бойни припаси, захвърлени коли, следи на потресаващо отстъпление [358]. Генерал Димитриев донесе в щаба на действуващата армия: „Въобще всичко свидетелствува, че пред нас отстъпва една дезорганизирана и деморализирана армия. По всичко се вижда, че петдневните боеве на линията Бунархисар — Люлебургаз са потресли из основи турската армия.” Полковник Нерезов стана изразител на трескавия оптимизъм, обзел и царя: „И Чаталджа не ще донесе повече щастие за противника. Дай Боже и краят да бъде тъй бляскав, както досега” [359].

Последиците от успеха имаха и печална страна. При бягството си османската армия опожаряваше не само българските, но и турските селища, за да лиши настъпващите български войски от средства за съществуване и подслон [360]. Съобщителната линия на 3-а армия се удължи на 200 км и продължаваше да нараства. Нейният командуващ поиска 5000 коли за армейски транспорт: „Тогава ние ще бъдем обезпечени с подвоз и продоволствие до Чаталджа, а по-нататък добър е Господ. Без тази радикална мярка ние непременно ще гладуваме и ще спрем настъплението си” [361]. Снабдяването се затрудняваше още повече поради придаването на 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, което означаваше нови 40 000 гърла за изхранване.

Издадената в 1,09 ч. след полунощ на 25 октомври директива № 11 нареждаше настъплението да продължи, като 1-ва армия заеме левия бряг на р. Чорлу до линията Велимеше — Юлафлия — Чорлу, конната дивизия да наблюдава в района Родосто — Ерекли — Шахпас, а 3-а армия да достигне линията Каратепе — Казандюзю — Велимеше: „За по-нататъшно движение ще се чака директива” [362]. Поради закъсняване на директивата командуващите бяха вече отдали своите оперативни заповеди. Генерал Кутинчев разпореди настъпление по повика на гр. Чорлу, като конната дивизия разузнава в посоките Юсукьой и Чорлу, Ерекли и Родосто: „По една случайност армията бе насочена почти в същата посока и същата линия.” Той допускаше да се срещнат значителни вражески сили в посоките от Чорлу към Ерекли, Силиврия и Синекли, поради което намираше състава на армията си недостатъчен, „за да разрешава всякога и с успех предстоящите големи задачи” [363]. Съседната 3-а армия бе усилена до пет дивизии, което подсказваше нейното водещо предназначение. Вечерта гр. Чорлу бе зает след малък бой с неприятелски ариергард. Двете отделни армии достигнаха само до линията Сарай — Велимеше — Чорлу.

Вярата в крайния успех нарастваше с приближаването на османската столица. Генерал Димитриев престана да се губи в догадки: „Със заемането на Виза става ясно, че сериозно съпротивление до Чаталджа ние няма да срещнем. Сега ще вървим енергично напред към тази линия. Въпросът обаче, който ме особено безпокои, е храненето.” Той пак настоя да му се предоставят два самолета за въздушно разузнаване: „Моралното значение на тяхното появяване над Чаталджа и Цариград ще бъде огромно и ще принесе голяма полза.” При запитването на генерал Савов за бойния дух командуващият 3-а армия бе категоричен: „По-добър не може да се желае” [364].

Същия ден в 18 ч. бе издадена още една директива — № 12, която заповядваше движението напред да продължи и на 26 октомври. На 1-ва армия се възложи задачата да достигне линията Бейджилер — Синекли — Куртилмуш, на 3-а до линията Странджа — Бейджилер, а конната дивизия трябваше да наблюдава посоките към Папазлии, Ерекли и Родосто, като заеме здраво последните две селища. Непрекъснатото напредване по 22—25 км на ден по силно пресечена местност, по разкаляни пътища, в които затъваха оръдия и обози, стана причина някои от частите да не достигнат определените точки. Изоставането на продоволствените транспорти заплашваше войските с глад след два-три дена. Ето защо генерал Фичев нареди на 27 октомври армиите да останат на заетите места, като притеглят обозите и стегнат редиците. По донесения на конницата противникът бе отстъпил към Чаталджа [365]. Уморителните големи преходи се правеха по настояване на царя и генерал Савов, бързащи за Цариград.

Всъщност денят на 27 октомври бе използуван малко за почивка, понеже изостаналите части се стремяха да настигнат своите другари. Макар пред фронта на армиите да нямаше противник, от дивизиите вече поискаха необходимите картни листове за Чаталджа и Цариград. В разговор по телефона генерал Кутинчев съобщи на генерал Фичев, че „най-трънливият въпрос” е неприкосновеният запас, особено липсата на брашно. Бодрият дух на офицерите и войниците се подхранваше от извоюваните победи. Конете обаче не бяха издръжливи като хората и едва измъкваха оръдията от калта. Командуващият 1-ва армия даде добра оценка на конниците, които „налитат на турските разезди и са им създали голям страх” [366]. За жалост не така решително действуваха техните старши командири.

Вечерта на 27 октомври се получи директива № 13, според която на следващия ден: 1-ва армия с придадената й 6-а бдинска дивизия трябваше да достигне линията Яладжа — Синекли; конната дивизия да задържи Родосто и Ерекли до пристигането на Хасковския отряд, като наблюдава за Яладжа и Силиврия и изпрати разезди към Чаталджа и Арнауткьой; на 3-а армия се посочваше линията Синекли — Куршумдермен — Карамандра [367]. Разстоянието на преходите не бе намалено.

С приближаването на Чаталджанската укрепена позиция възникна за пръв път въпросът за нейната атака. Никой в мирно време не допускаше, че българската армия ще проникне на 200 км в противниковата територия и ще се озове пред заключената порта на Цариград. Поради това Главното командуване не разполагаше с лично проверени сведения, а ги извлече набързо от сборника на рекогносцировките на Руския генерален щаб. На 27 октомври генерал Фичев изпрати до щабовете на 1-ва и 3-а армия „твърде бърза” телеграма, получена едва на 30 октомври, в която се изброиха 21 укрепления, като най-силно се смяташе укрепена местността около шосето, пресичащо позицията. Оценката на укрепленията бе обещаваща — стари, недовършени, напуснати, предназначени за 300 оръдия, калибър 90—150 мм, но едва 100 отговаряли на съвременните изисквания.

Заключението се отличаваше с противоречивост: „Въпреки казаните недостатъци Чаталджа се явява отбранителна линия, която по-лесно може да се завладее с нощна атака” [368]. В същото време османската армия, получила свежи подкрепления, се укрепваше с всички сили за спиране на българското настъпление.

В щаба на 3-а армия размишляваха: „Ще си имаме сериозна работа при Чаталджа. Сили имаме, но нямаме тежка артилерия. .. Много жертви ще се дадат.” Укрепленията бяха достатъчно здрави, за да издържат на полските оръдия: Опасенията обаче не достигнаха до Главната квартира. Може би тогава щяха да натежат в полза на „малодушния” генерал Фичев. Вместо това на телеграмата въпросник, изпратена на 28 октомври от генерал Савов, се отговори утвърдително относно готовността на армията за продължаване на настъплението — численост, бойни припаси, храни и дух [369]. Твърде висока бе победоносно набраната скорост напред, за да можеше да се ударят внезапно спирачките.

И на 28 октомври 1-ва и 3-а армия не достигнаха определените линии поради лошите пътища или липсата на такива. Стремителното настъпление в територията на противника вече удължиха съобщенията с 300—400 км, в калта с мъка пъплеха 60 000 волски коли. Одринската крепост държеше стегнат железопътния възел. Вместо хляб войниците ядеха пуканки. Цървулите заместваха ботушите, ямурлуците — шинелите, обаче храната се оказа незаменяема. Този ден се появи един много опасен и коварен противник — холерата. Първите заболявания бяха отбелязани в 3-а балканска дивизия. Убедил се напълно, че не може да разчита на огнестрелното оръжие, врагът започна своеобразна бактериологична война. Българските войски настъпваха точно по неговите стъпки, за да намерят нахвърлени холерни трупове в кладенците и реките, главните източници на страшната епидемия [370]. Заразяването бе извършено по целия фронт толкова системно, че не можеше и дума да става за случайност.

Епидемическите болести в една война срещу империята, където се поддържаха техни постоянни огнища, трябваше да се предвидят. За съжаление санитарното дело в българската действуваща армия беше зле, не достигаха материални средства и лекарски кадри. Вместо необходимите 2 000 000 лева Теодоров отпусна 900 000. Не се предвидиха щатове за бактериологични лаборатории и бактериолози. 600 000 души се обслужваха от 600 лекари [371]. И то след като натрупаният през вековете опит учеше, че епидемиите могат да покосят повече хора от куршумите.

Директива № 14 предвиждаше на 29 октомври 1-ва армия да заеме линията Инджес — Албасан — Инджекьой, конната дивизия оставаше в Яладжа до ново разпореждане, а 3-а армия трябваше да достигне линията Тарфа — Капракьой — Акалан — Инджес. Въпреки дъжда двете армии поеха отново напред, заставяйки неприятелските конни и пехотни части да се оттеглят зад Чаталджанската позиция. Късно вечерта бе заета линията Тарфа — Акалан — Ерменикьой — Аврен — Кадъкьой. По сведения на пленници османските войски отстъпили „в голям безпорядък и панически страх”, но други пък съобщаваха за „непрекъснато прииждане на пресни сили от” Азия” [372].

Генерал Фичев прецени, че вражеската армия била „много деморализирала… въобще голяма мизерия”, пред Цариград се разположила една здрава дивизия, за да спира бегълците от Чаталджа, трескаво укрепявана и засилвана дори с оръдия от Босфора и Дарданелите. Набързо прехвърлените подкрепления достигали три редифски дивизии. Пръв предложи план за атака генерал Димитриев, който не виждаше повече място за маневриране и възнамеряваше да извади цялата артилерия напред, за да „опаше със 700 оръдия неприятелската позиция”: „Само след като инсталирам тази грамадна батарея, ще премина към решителни действия. За всичко това ще ми са потребни два-три дни” [373]. Щабът на действуващата армия остави без внимание неоснованото на точно разузнаване предложение, смятайки, че е преждевременно да се мисли за атака, преди влизане в съприкосновение с османската армия. Ето защо на 29 октомври в 15 ч. бе изпратена директива № 15, съгласно която на следващия ден двете армии оставаха на местата си, „за да се устроят и потегнат обозите си”, като тласнат напред „силни рекогносцировъчни отряди, които да влезат в непосредствено съприкосновение с противника и разузнаят за Чаталджанската позиция, без да се ангажират в сериозна борба с противника”. Командирите на частите се задължаваха да изберат места за позиции на пехотата и артилерията [374]. Решителната дума атака не бе произнесена, но се подразбираше, че може да последва.

Според дипломатически източник от Босфора там подготвяха прехвърлянето на Мехмед V в Бруса. Сред българските дипломати преобладаваше мнението “да се отхвърли безусловно всяко предложение за примирие”. Нещо повече, Ризов съветваше “да се прибърза час по-скоро с превземането на Одрин”, за да се покаже на Певчески мост, че този град ще бъде включен в пределите на българската държава, макар и извън „санстефанския завет”. Полусериозно, полушеговито той увери руския посланик Крупенски, че „ние (българите — б. а.) ще се задоволим само с оная част от Одринския вилает, която ще граничи с бъдещата руска граница”. Царят настоя на 24 октомври да се дадат ясни и категорични наставления на Теодоров относно „абсолютната невъзможност” Одрин да остане в империята: „Дълбоко съм огорчен от тая неокачествима постъпка на нашата освободителка” [375].

Още същия ден той трябваше да подслади настроението си, понеже Сазонов заяви, че България няма да срещне препятствие от руска страна „за възможното присъединяване на Одрин”. Той дори бе склонен и за Солун, но при две условия: „Гледайте да се сговорите окончателно — първо, с вашите съюзници и, второ, с Румъния.” На последната могло да се даде чрез „поправка на границата … един малък поне къс”, след като се създава Велика България [376]. Отстъпчивостта на Петербург имаше своята непреодолима черта, пазеща Цариград и Протоците.

Съществуваше и друга причина, схваната добре от Бобчев: „Утешително беше, че всяка стъпка напред на българския войник извършваше най-силно аргументираната пледоария в полза на новото становище. Скоро можеше да се твърди, че домогванията ни трябва да се разширят не само до пределите на Санстефанска България, но и да се коригират с включването в нея на Одринско от устието на Марица нагоре по течението на Еркене, т. е. от Енос на Бяло море до Мидия на Черно” [377]. Повече не биваше да се очаква.

Бойната слава не само утвърди България като първата държава на Балканския съюз, но и я превърна във въплътителка на „физическата и моралната сила на Балканския полуостров”. Точно поради това според френския посланик в Берлин Жюл Камбон великите сили очакваха от нея да даде пример на ловкост, умереност, сдържаност, справедливост и гъвкавост, твърде ценни качества, за да бъдат струпани накуп в една столица. „Европейският концерт” нямаше да позволи и този път турците да бъдат „съвсем изгонени от Европа”. Ив. Ст. Гешов обаче стигна до извода, че „трябва да имаме на ръце самите резултати на войната”, защото „само от тях” може да се избере начинът на провеждане на българската политика: „Бих искрено желал, щото победоносната ни войска да създаде такова едно богато положение, че да има човек и що да жертвува, без да накърни съществените си интереси. В такъв случай истина е, че моралната придобивка (пред Европа — б. а.) не ще да е за пренебрегване” [378]. Така разсъждаваше един от най-сдържаните български дипломати, противоположност на Ризовия темперамент.

Докато Данев потегли на 25 октомври за Австро-Унгария, Теодоров се отказа от мисията си в Петербург, понеже сега не би бил полезен, а и Бобчев не желаеше помощ. Министерският съвет взе единодушно решението да не се дава „нито педя земя” на Румъния. Направи се тъжното заключение, че Хабсбургската монархия и Русия се стремят да притиснат северната съседка към Добруджа, за да я отклонят от Трансилвания и Бесарабия [379]. Рядко съвпадение на великодържавните интереси на двете вековни съпернички. По молба на българското правителство Сазонов отказа на Майореску да посредничи по добруджанския въпрос [380]. Поне на този етап от балканските взаимоотношения.

Правителството чакаше от Главното командуване да нахвърли условията за примирие, за да разполага с тях за всеки случай. То изрази недоволство от липсата на повече политически такт в Главната квартира, в чийто бюлетин битката при Бунархисар — Люлебургаз се сравни с тази при Мукден, напомняйки за поражението, понесено от руската армия във войната с Япония. В същото време дипломати с разпалено въображение, като Ризов, отправяха друго словесно предизвикателство към Петербург, като вече си представяха Фердинанд в храма „Св. София”, който „турците тъкмели да минират и да хвърлят във въздуха” заедно с царя победител. След като се запозна със сензационната телеграма, Министерският съвет не знаеше какво да прави — „да плаче или да се смее” [381]. По-подходящо би било първото изражение на лицата.

На път за Будапеща Данев на 26 октомври вечерта се спря в Белград, където разговаря с Николай Хартвиг, за което после много съжали. Руският дипломатически представител подхвърли за отстъпване и на Прилепско. Председателят на Народното събрание почти извика: „Как! Нима жертвата, която правим с допущането на тъй наречената спорна зона, не е достатъчна?” Той напомни колко мъчително е откъсната от сърцето тази българска област, за да се постигне сговорът „за тържеството на югославянската идея”, и призова Русия да бди за точното изпълнение на съюзния договор със Сърбия: „Отклоним ли се от него, не може да се знае догде ще се стигне. Едно е вън от всяко съмнение — от сговора не ще остане нито помен.” Хартвиг се опита да твърди, че договорът може да се промени от хода на войната, на което Данев живо възрази, че договорът е сключен „именно с оглед на войната и нейните всевъзможни последици и че ако у нас имаше най-малкото съмнение, за да не бъде той по някаква причина изпълнен, никой български държавник не би сложил подписа си под него” [382]. Двамата събеседници останаха на своето с вярата, че в Петербург има височайши арбитър, който ще си каже тежката, но справедлива дума в случай на спор.

На 27 октомври Министерският съвет не знаеше нищо за положението на бойното поле, дори му бе неизвестно къде се намира Главната квартира. Макар че всеки час се очакваше посредничеството на великите сили, Главното командуване не бе изпратило основните условия за примирие [383]. Високата порта обаче смяташе вече посредничеството за твърде бавно действие с оглед българското настъпление към Цариград и се подготви да премине към преки преговори със съюзниците. Същия ден княз Богориди по поръка на Рифаат паша съобщи на Ст. Никифоров в Париж, че новото правителство на Кямил паша „е разположено да третира направо с балканските държави”, които да му представят условията си [384]. Тъй като някои от представителите на силите в София вече получиха инструкция да предложат посредничество, Гешов като „човек на мира” запита съюзните правителства как се отнасят към подобно предложение и при какви условия [385]? Уплашените управляващи кръгове на Босфора обаче бяха с една крачка напред.

И на 28 октомври нито силите предложиха посредничеството си, нито Главното командуване изпрати условията си за примирие. Царят започна да нервничи и отправи от Ямбол остър упрек срещу правителството, че го лишило от всякакви известия върху хода на събитията. Четейки във вестниците относно ходатайствата на Високата порта за посредничество и разните проекти за разрешаване на източния въпрос, той поиска да знае най-новите новини от пълномощните министри, какви са намеренията на правителството и какво е неговото становище за превземането на Солун: „Дълбоко скърбя за начина, по който правителството игнорира държавния глава в тия съдбоносни и толкова тежки за царството времена” [386]. Фердинанд се чувствуваше изоставен в неведение, защото Главната квартира бе преместена в Лозенград, а неговият помощник го държеше далеч от нея под предлог да бъде обезпечена личната му сигурност.

Гешов веднага отговори, че всички важни известия на дипломатите се изпращат незабавно на царя. Представителите на великите сили не направили още никакви официални постъпки за посредничество, понеже не всички били получили надлежните наставления: „Нашето намерение по тоя въпрос е да изучим условията на щаба на армията, които условия били подложени на одобрението на Ваше Величество и молим да ни бъдат изпратени. Чакаме мнението и на нашите съюзници по тая медиация.” След което щеше да се действува „в зависимост изцяло от обстоятелствата”. По въпроса, засегнал най-дълбоко монарха — гърците влезли в Солун „като в изоставена къща”, министър-председателят се впусна в искрено оправдание и заблуждаващо самоуспокоение: „Относно Солун, ние настоявахме и настояваме нашите войски да отидат по-скоро там. Превземането не предрешава въпроса за окончателното присъединяване било на Солун, било на многобройните други македонски градове, завладени от нашите съюзници” [387]. Като добър финансист Гешов смяташе, че има в джоба си договорите, честно подписани за изплащане полици. Окончателното уреждане на лихвите се отложи за след свършването на войната.

На свой ред министрите се оплакваха, че не могат да насочват външната политика, тъй като не знаят докъде са стигнали войските в настъплението си към Цариград. Навред се чуваше „все напред”, докато се наложи мирът в самата османска столица, което означаваше, че предстои сражение на Чаталджа. На 28 октомври сър Ед. Грей посъветва България да се споразумее с Русия, „ако не желаете да си създавате опасни главоболия и комплициране” [388]. Главната квартира мълчеше.

Потиснат от оскъдните сведения за напредването към Цариград, Фердинанд на 28 октомври в 22,15 ч. телеграфира на генерал Савов, че положението му в Ямбол става „страшна непоносимо”, и настоя да бъде допуснат до Лозенград: „За европейско интервенираме и дума да не става. Ако Вие, Савов, сте съгласни, отговорете както схващате положението на нашите войски, което за жалост не ми е известно. Дълбоко съм възмутен от постъпката на началника на щаба на армията зад моя гръб и одобрявам дадения нему отговор. Ужасен съм от холерата, най-страшен враг на войските” [389]. За посредничество царят не искаше и да чуе. За да се потопим в треската на победителите, ще се позовем на призива, отправен до Теодоров от обикновено въздържания генерал Г. Вазов: „Искайте всичко, за да получите достатъчно. Но в Цариград трябва да влезем.” За да стане столица на Балканския съюз или съюзен град подобно на Хамбург [390]. Оправданието пред великите сили изрече Бобчев: „Натам (към Цариград — б. а.) ни влекат турските сили” [391].

Генерал Савов докладва вместо на правителството на царя, че на следващия ден армиите ще достигнат на 15 км пред Чаталджанската позиция. Гешов говорил на генерал Фичев за възможна интервенция на великите сили „днес или утре” и му поискал условията за примирие, при което началникът на щаба го препратил към Фердинанд, на когото вече бил представен проект [392]. Следователно правителството имаше по-големи основания да се сърди на монарха, обаче не можеше да си го позволи. Помощник-главнокомандуващият уточни своето мнение, поддържано според него от генерал Фичев и полковник Нерезов, че „атакуването на Чаталджанската укрепена позиция може да се оправдае само ако Турция дотогава не признае, че е бита и не поиска интервенцията и сключването на примирието въз основа на условията, изработени от нас”. Изхождайки от това становище, той заключи, че „интервенцията сега трябва да се допусне, без да се спира движението на армията, за да се види какви условия Турция ще предложи и в зависимост от това да решим по-нататъшния ход на операциите” [393]. Въпросът за сключването на примирие бе от компетентността на Главното командуване, но с приближаването на Цариград и Протоците се навлизаше във вулканичната област на голямата политика.

Царят благодари за откровения отговор, обаче пак изрази съжаление, че се намира толкова далеч от армиите: „Мисля тяхното приближаване към Цариград без техния главнокомандуващ. Това е за мене смъртоносен удар. Бих рекъл, че в щаба на армията не се желае моето присъствие в Лозенград и по-нататък. Затова ще отпътувам утре рано (30 октомври — б. А.), без да чакам повече. Наредете тайно моята охрана [394]. Но инстинктът за самосъхранение надделя над болезненото честолюбие и Фердинанд остана още едно денонощие да недоволствува в Ямбол.

Упоритата съпротива на Австро-Унгария и Италия срещу сръбски излаз на Адриатическо море и опасността от тежки усложнения породи неприложимата идея България в името на общия мир да се съгласи „щото Сърбия да слезе с една ивица място на Бяло море”. Гешов енергично отблъсна опита да се разреши спорът между други държави в ущърб на България, която дава най-големи жертви във войната: „На Бяло море едва ли ще има място за троица… България не се е с нищо провинила, за да искат от нея само жертви” [395]. И на Бяло море в Македония, и на Черно море в Добруджа. Българската дипломация се солидаризира с искането на Сърбия за Адриатика повече заради собствените си интереси, отколкото заради нейните.

Данев нямаше пълномощия да преговаря в Будапеща, а трябваше да се ограничи само до размяна на мисли относно премахването от Балканския съюз на османското владичество в Европа, с което да се разреши „радикално” балканският въпрос. В първата среща на 27 октомври граф Берхтолд най-напред запита госта дали българските войски ще влязат в Цариград, подхвърляйки поощрително, че България би била „най-добрият пазач” на Протоците. Председателят на Народното събрание се изплъзна ловко: „Не знам какви са задачите на военната стратегия, но може да Ви уверя, че няма български:, държавник, който сериозно да ламти за Цариград.” Той изтъкна, че войната е обявена „предимно за освобождението на Македония”, при което Берхтолд нарочно отбеляза, че „стратегическият обект на войната” е повече в ръцете на съюзниците на България. Данев пак прибягна до стратегическите съображения, наложили главните сили на България да се насочат в Тракия за сломяване основните противникови сили, повярваше, че съюзниците няма да се карат за Македония [396]. Разбира се, той не спомена за договорното разграничение със Сърбия.

Без да скрива съжалението си, че 7-а рилска дивизия не изпревари гръцкото влизане в Солун, Данев обяви града в българската сфера, защото в него живеят 15 000 българи, а околността е населена предимно с българи. Той категорично отхвърли всякакъв сръбски излаз на Бяло море и настоя да се търси естествената посока към Адриатическо море [397]. Граф Берхтолд обаче упорствуваше само за търговски излаз към морето, където Двойната монархия имаше преки интереси. Сега сърбите можеха да преминават през Черна гора. Той препоръча България да се споразумее с Румъния, но на свой ред. Данев отрече правото на „зрителката” да получава обезщетение след очерталата се победоносна война. Председателят на Народното събрание отново заяви, че България желае бързото сключване на мира, не се стреми към завземане на Цариград, но ако Портата не приеме мира, то ще се наложи като „военна необходимост” пробиването на Чаталджанската укрепена позиция. Ето защо силите трябваше да въздействуват в Цариград да се сключи примирие чрез посредничество при три главни условия: предаване на Чаталджанската позиция в български ръце; гарантиране непрехвърляне на подкрепления от Азия; Одринската крепост да не бъде снабдявана [398]. Стопанинът на Балплац слушаше внимателно и опипваше пукнатините — противоречия на Балканския съюз, които вече се бяха тук-там появили.

На следващия ден Данев се опита да предаде убеждението си, че Османската империя няма да се откаже от европейските си владения без натиска на силите, явяващ се за предпочитане пред българското влизане в Цариград, където се кръстосваха множество интереси. Той разви наскоро нагласената теза, че България е благодарна на освободителката Русия, но общите интереси на двете държави срещу Османската империя ще се изчерпят след постигането на пълното национално обединение. Признавайки „естественото надмощие” на Австро-Унгария в Югоизточна Европа, Данев сподели, че икономическите и културните интереси на България са насочени към Дунавската монархия, здрава основа за политическо приятелство, понеже никъде не се сблъскват техните стремежи [399]. Това затвърди впечатлението на Берхтолд, че не всичко е наред в Балканския съюз, поради което България търси подкрепата на Виена.

На 29 октомври Данев бе приет от императора и престолонаследника, които се отзоваха много ласкаво за България. Те изказаха готовност да я подкрепят, но при условие да се отстъпи „нещо малко” на Румъния. За Солун отсъдиха, че се пада на България, обаче въпреки горещата защита, направена от българския пратеник в полза на сръбския излаз на Адриатика, те гледаха на него „с лошо око”, без да го смятат повод за голяма война [400]. Данев се бореше преди всичко против спускането на Сърбия по долината на Вардар към Бяло море, водещо до нарушаване на съюзния договор.

Посещението на Данев в Будапеща предизвика задоволство в Балплац, но остана огорчението от „притворните приятели”, сключили съюз със Сърбия, макар и с прибавената уговорка, че няма острие срещу Австро-Унгария. Възникна въпросът, дали „ще имаме политика с политика, или политика против политика”? Посредничеството по излаза на Адриатическо море излезе несполучливо. Хабсбургската монархия бе готова да воюва, невярваща, че България ще се бие с нея за сръбски излаз, след като Сърбия искаше да си присвои Северозападна Македония с 300 000 българи. Напротив, подхвърляше се, че българските войски трябва „да пазят Пирот и Ниш” [401]. От казаното можеше да се направи изводът, че Австро-Унгария не бе против Балканския съюз като цяло, а преди всичко против членуването на Сърбия в него, което му придаваше открита противоавстрийска насоченост. Както Германия, и тя се стараеше да сблъска България и Русия, както и Великобритания и Русия — за Протоците.

Относно посредничеството на „европейския концерт” българският пратеник докладва на правителството, че то би могло да се приеме поначало „под известни условия за военна сигурност”: “При все това трябва да бъдем готови на всичко, защото не знаем как практически ще наложат силите волята си на Турция” [402]. На 29 октомври вечерта Гешов съобщи на царя, че все още пълномощните министри на великите сили не са направили постъпки за посредничество, понеже германският и австро-унгарският не са получили инструкции. Същевременно той пак помоли да му се телеграфират условията на щаба на действуващата армия за приемане на посредничеството, одобрени от Фердинанд, за да ги има предвид в случай на извършване очакваната намеса. Министър-председателят изрази недоволството си от намерението на гръцкото правителство да върне в Османската империя 30 000 пленници, главно от бившия солунски гарнизон, които щяха отново да се появят на Чаталджа. Царят напълно одобри мнението да не се освобождават пленниците, а да се приберат и хранят в България [403]. Коромилас не се съгласи.

Най-сетне Главното командуване изпрати на правителството условията за примирие: Османската империя да демобилизира армията си; да предаде Одринската крепост, като нейният гарнизон остане в България до окончателното сключване на мира; вдигане блокадата на черноморския бряг; да се разреши на българските войски снабдяването по море; даваше се срок от 24 часа да се приемат или не предложените условия [404]. Царят прибави важното условие: „Аз съм против всяка интервенция и примирие, догдето Турция не се признае за победена” [405]. Чуждите военни наблюдатели обърнаха внимание, че националният химн се пее с изменен припев: „Марш, марш, Цариград е наш!” [406].

 

–––––––––––––––––––––––––––

329. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 83—84.

330. Димитриев, P., цит. съч., с. 303—304; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 28; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 130—131.

331. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 18—23; ф. 740, оп. 5. а. е. 2, л. 88; Войната… Т. 4, с. 22—26.

332. Димитриев, P., цит. съч., с. 305—307; Христов, Ат., цит. съч., с. 110—112; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 114—115.

333. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 200, 204, 206, 208, 232; Жостов, К., цит. съч., с. 50—51, 59—60.

334. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 19.

335. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 132—139; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 26—34; Маршал Абдулак, цит. съч., с. 10; Izzet pascha. Op. cit., S. 187—189.

336. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 21.

337. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 160—165, 267—269; Българска военна история… Т. 2, с. 512; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 120—122.

338. Пак там, л. 279—280.

339. Българска военна история… Т. 2, с. 513.

340. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок (1908—1918 г.), М., 1972, с. 224—225.

341. ДПИК, т. 1, с. 240; В. Мир, № 3695, 26. Х. 1912.

342. Руската оранжева книга. . . с. 22—23.

343. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 92; GP, Bd. 33, S. 272—273, 279— 281.

344. Пак там, л. 88, 91, 96; Коларов, Н., цит. съч., с. 56—57.

345. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 403—405; OUAP, Bd. 4, S. 764—765; GP, Bd. 33, S. 306.

346. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 308.

347. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 85, 123; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 406.

348. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 44—45.

349. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 94.

350. Пак там, л. 119; Маджаров, М., цит. съч., с. 80—81; BD, V. 9, Р. 2, р. 80, 86, 90.

351. Пак там, л. 125.

352. Пак там, л. 124; OUAP, Bd. 4, S. 783—787; BD, V. 9, P. 2, p. 92, 95, 98.

353. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 311—315; ЦДИА, ф. 568, оп. 1,а. с. 772, л. 7; OUAP, Bd. 4, S. 790—796. Самият Фердинанд се опасяваше да не би постъпката във Виена да се изтълкува зле в Петербург, та се наложи Дансв да го успокоява, че разполага с „достатъчен кредит” на доверие в руските ръководни среди. — Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 68.

354. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 315—317.

355. Пак там, л. 321—323; ДПИК, т. 1, с. 240.

356. Пак там, л. 261; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1198, л. 173 BD, V. 9, Р. 2, р. 106, 111—112, 115.

357. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 27.

358. Димитриев, P., цит. съч., с. 311.

359. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 87; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 482.

360. Българска военна история… Т. 2, с. 512—513.

361. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 55; Балканската война през погледа… с. 155—158.

362. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 357.

363. Пак там, а. е. 1, л. 29; а. е. 3, л. 374.

364. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 89, 93, 158.

365. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 407, 424, 432, 453—454.

366. Пак там, л. 459, 489, 491—495.

367. Българска военна история. . . Т. 2, с. 514.

368. Фичев, Ив. Балканската война…, с. 193—194.

369. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 38—40, 42.

370. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 92; БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 290; Приложение към том втори… с. 76—77.

371. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 680—681; Приложение към том втори… с. 4—7, 19.

372. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 538, 543, 553—554.

373. Пак там, л. 563—564; Фичев, Ив. Балканската война… с. 195—196.

374. Българска военна история… Т. 2, с. 515.

375. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 126, 135, 137, 140, 144, 160; a. е. 1198, л. 191.

376. ДПИК, т. 1, с. 664; Руската оранжева книга… с. 23; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 45—46.

377. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 138; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 28-31.

378. Пак там, л. 167—171,

379. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 330.

380. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 15; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 18—19.

381. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 331—332; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 169.

382. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 70.

383. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 341.

384. ДПИК, т. 1, с. 261.

385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 179; В. Мир, № 3697, 29. X. 1912.

386. Пак там, л. 186.

387. Пак там, л. 188; Мир, № 3700, 1. XI. 1912.

388. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 348; Маджаров, М., цит. съч., с. 81-83.

389. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1415.

390. Пак там, ф. 273, л. 11, 13—14.

391. Пак там, ф. 255, а. е. 9040, л. 22.

392. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 662.

393. Пак там, л. 852.

394. Пак там, а. е. 3, л. 1416, 1476.

395. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 174, 189, 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 754. л. 1; HHStA, PA, Geheim XLV/4, Bl. 215—216; OUAP, Bd. 4, S. 809.

396. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща… с. 72; Приложение към том първи… с. 29, 32.

397. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1193, л. 194.

398. OUAP, Bd. 4, S. 836—839. Бертхолд обмисляше подкрепа на Петербург срещу българското влизане в Цариград, ако руското правителство подкрепеше Австро-Унгария да не допусне сръбски излаз на Адриатическо море. — GP, Bd. 33, S. 312—314.

399. OUAP, Bd. 4, S. 839-840, 849—850.

400. ДПИК, т. 1, с. 241; PRO, FO, Political 371/1582, p. 20.

401. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 741, л. 54—73; а. е. 855, л, 10—П; HHStA, PA, Geheim XLV, Bl. 476—477.

402. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е, 1193, л. 194.

403. Пак там. л. 193, 199—202.

404. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 687.

405. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 8.

406. Лашуш, Л., цит. съч., с, 92.
Parabellum
12-12-2003, 08:42
ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ

2.
* * *

На 30 октомври 1912 г. авангардите на 1-ва и 3-а армия бяха посрещнати с артилерийски огън от главната вражеска позиция източно от р. Карасу. По сведения на фронтовото разузнаване не спираше прииждането на подкрепления от Азия за „последното сражение”, отвсякъде се примъкваха множество оръдия с калибър до 320 мм, а в Златния рог с ираде на султана хвърлиха котва 15 бойни кораба на великите сили.

Предвиждаше се в европейската част на града да се стовари морска пехота с картечници и леки оръдия, за да се предпазят чуждите поданици от опасните „безредици”, които можеха да предизвикат разбитите османски войски при отстъплението си от Чаталджанската позиция. От едномилионното население турците наброяваха 300 000 души, гърците — 100 000, българите — 50 000, арменците — 40 000 и др., поради което се допускаше устройване на кланета. Вражеското Главно командуване се готвеше да даде „по-силна отбрана” на природно защитената Чаталджанска позиция, чиито флангове бяха опрени в двете морета, пазени от флота [407]. Българската артилерия тук не разполагаше с необходимото количество гаубични батареи за разрушаване на укрепленията, нито с далекобойни оръдия за прогонване на обстрелващите броненосци.

Издадената в 17 ч. директива № 16 нареждаше през следващия ден армиите „да организират позиция на заетите от тях места, която ще послужи за база за преминаването в атака на Чаталджанската позиция”. Командуването на двете армии отново се обединяваше временно в ръцете на генерал Димитриев [408]. Досегашните успехи на главната армия пак натежаха на везните в негова полза.

За да избегне някой нов упрек на царя, че го държат настрана от военната стратегия, генерал Савов му обади: „За утре операционната армия остава в същото положение и почва укрепяването на заетата позиция, като подготвително средство за атаката на Чаталджанската позиция” [409]. Разбира се, атаката, макар и подготвена, можеше и да не се извърши.

Пристигналият в щаба на 3-а армия като „ординарец за особени поръчения” царски наблюдател Чапрашиков лично потвърди: „Царят желае превземането на Цариград.” Той телеграфира на Фердинанд възторга си от похода на войските, достигнали Чаталджа. Без да проличи чие настроение изразява, той призова да се изпълни историческата мисия докрай с възстановяване кръста над „Св. София” [410]. Секретарят на тайния кабинет знаеше отлично какво допада на „господаря”. Напротив, генерал Фичев докладваше на правителството за влошеното санитарно състояние на войските и зловещата поява , на холерата [411].

Директива № 17, получена в щаба на съединените армии в 17 ч. на 31 октомври, заповядваше на частите „да се затвърдят на заетите места, като продължат мерките за подготвяне атаката на Чаталджанската позиция”. Генерал Димитриев предаде заповед по войските да продължат окопаването и съсредоточат артилерията, „за да си създадат солидна опора за предстоящата атака” [412]. Съединените армии не можеха да чакат със скръстени ръце и военната необходимост изискваше да се подготви и ако се наложи, да се предприеме настъпателна операция. И точно поради това Високата порта се реши на преки преговори, вместо да изчака проточилия се опит за посредничество на великите сили.

Пръв сър Бакс Айрънсайд съобщи на Гешов, че Кямил наша помолил британския посланик да го свърже чрез своя Драгоман с българския драгоман Милан Попов (оставен с разузнавателни задачи в Руското посолство), за да предаде желанието му „да го види днес, за да нареди пряко съобщение с царя на българите”. Той повикал и Гирс, привърженик на преките преговори между воюващите. Великият везир не виждал вече полза от посредничеството на силите, поради което упълномощил Назъм паша да иска примирие. Гешов веднага осведоми царя и обеща да му препрати телеграмата на Кямил паша, щом я получи от руската легация [413]. Русия защищаваше българските интереси в Османската империя.

И наистина в 22,15 ч. на 31 октомври 1912 г. секретарят на руската легация Саблер донесе телеграмата в Министерския съвет, където я прецениха недоверчиво — „Турция пак хитрува”, понеже би трябвало да се изпрати лично от султана, на равнище държавни глави. Но преобладаващото мнение бе да се влезе в преговори за примирие, вместо да се мечтае за влизане в Цариград, за да не се сложат на карта всичките досегашни печалби. Само Димитър Христов и Антон Франгя не се съгласиха, твърдейки, че превземането на Цариград се иска от царя и войските, а Русия дори щяла да бъде доволна от толкоз скъпия дар [414]. Двамата министри прогресисти минаваха за крайни русофили, но не долавяха „слабото място” на руската политика на Балканите.

Кямил паша признаваше в телеграмата (в някои преписи с дата 30 октомври) „тежките обстоятелства”, които го принуждаваха да не чака забавилото се посредничество на силите и да се обърне направо към Фердинанд: „Ида, прочее, от името на императорското правителство да моля Ваше Величество, след като се застъпите и пред Вашите съюзници, да упълномощите главнокомандуващия на Вашата армия да се споразумее с генералисимуса на императорската армия за сключване примирие, както и на прелиминарния мир.” Гешов незабавно проводи молбата до царя в Ямбол, която, ако одобри, да бъде съобщена на съюзниците с поискване на техните условия [415]. Телеграмата бе отправена лично до монарха и следователно трябваше да се чака неговият отговор, а и самите условия за примирие бяха от компетентност на Главното командуване. Преките преговори бяха за предпочитане. Единственото опасение бе да не би после Кямил паша да се обърне към великите сили за преразглеждане на предварителния договор за мир подобно на Санстефанския договор. Но за разлика от 1878 г. сега силите бяха в друго съотношение на континента.

От Цариград се получи известие, че Кямил паша е готов на всякакви отстъпки, за да спаси столицата. Министерският съвет обсъди и промени някои от условията за примирие, изготвени от Главното командуване: вместо настояваното от царя демобилизиране на османската армия, което Високата порта никога нямаше да приеме, понеже не беше условие на примирие, се предложи изтегляне на вражеските войски от Чаталджанската позиция и задължение да не се привличат свежи сили от Азия. Остана непроменено искането за безусловно предаване на Одринската крепост и вдигане на морската блокада. Тъй като войната беше коалиционна и съюзниците не можеха да сключват нито отделно примирие, нито отделен мир, се реши телеграмата на Кямил паша да се препрати и до техните правителства, за да съобщят своите условия за примирие [416].

Условията за примирие или условията за спиране на военните действия се изготвяха по право от Главното командуване, защото то можеше да прецени обстановката на фронта, за да осигури необходимата победа. Никое правителство не биваше да пренебрегва компетентното мнение на военното ръководство поради опасност да изтърве почти спечелената победа. „Гражданските глави” не се намесваха в областта на военната стратегия, но те не бяха готови да представят своите условия за сключване на предварителен мир. Не бе ясно каква нова граница с Османската империя да се иска. Съюзниците също не бяха готови. Ето защо българското правителство се ограничи да си осигури такова примирие, което да съдържа предпоставки за достоен мир [417]. Молбата за предварителен мир бе толкова изненадваща, че съгласуването на условията между съюзниците би отнело поне две-три седмици. За да не се предизвикат силите да ревизират споразуменията между воюващите, налагаше се да се избягва дори засягането на големите международни въпроси, като този за Цариград и Протоците.

Генерал Савов искаше да знае какви са условията на Кямил паша за примирие и предварителен мир — „та да можем да определим дали после сражението при Чаталджа ще получим повече”. Дали щяха да си струват грамадните жертви, след като великите сили в края на краищата щяха да решават и утвърждават. Късно вечерта на 31 октомври в Главната квартира се получи телеграма от царя, че през нощта ще пътува от Ямбол за Лозенград: „Моето стоене тука спъва окончателно операциите. От една седмица ние имаме само отрицателни резултати. Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа” [418]. Първата директива бе дадена. Оправданието щеше да бъде, че предложението на Кямил паша не бе гарантирано от силите, та мирът трябва да се диктува в Цариград.

На 1 ноември в 10 ч. Министерският съвет се събра спешно, за да изслуша гневната царска телеграма: „Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир, аз, като българин, като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и честта на нашето отечество, принуден съм да Ви забраня (на Гешов — б. а.) да съобщите искането на великия везир на нашите съюзници, преди да съм взел мнението на моите помощници и на началниците на трите армии, петимата отговорници за изхода на войната.” Фердинанд нареди на правителството да чака и не прави никакви постъпки по молбата на Кямил паша, като завърши заплашително: „Помислете малко какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия” [419]. Ако се помислеше повече, щеше лесно да се прозре, че става дума преди всичко за неговата мечта „Св. София”, когато българските армии се намираха на 40 км от Златния рог. Въпросът за мира и войната се решаваше от държавния глава и отговорното правителство, а генералите можеха да дадат мнение по неговото чисто военно естество.

Министрите се спогледаха и единствен Данев, дошъл да докладва за мисията си в Будапеща, изказа това, което мислеха всички: „Царят иска да влезе в Цариград.” Той се стремеше да надмине хан Крум и цар Симеон, спрени пред вратите на византийската столица. С изключение на Д. Христов и Ан. Франгя правителството не одобри искането на Фердинанд да не се приема молбата за примирие и мир и се произнесе, че „влизането в Цариград не е вече военен, а политически въпрос” [420]. Тъй като не се стигна до единодушие да бъде съобщено на царя това преобладаващо мнение, въпросът се отложи за изучаване в следобедното заседание.

Генерал Савов не подкрепи безусловно становището на Фердинанд: „Мисля, че отговорът на Негово Величество връзва ръцете на отговорното правителство. Великите сили трябва да се менажират. За да не ги противопоставим против себе си, добре е още отсега да се изискат турските условия, за да ги знаем какви са” [421]. Сключването на примирие бе грижа на военната власт, а на договора за мир — на гражданската власт. Това разпределение на дейностите щеше да оправдае правителството, че не може да спира „чисто военна операция” (дори ако знаеше за нейната подготовка), защото няма право да се намесва във военностратегическите решения на Главното командуване преди прекратяването на бойните действия [422]. А в Главната квартира не желаеха да позволяват на Високата порта да печели време.

Следобед на 1 ноември пълномощните министри посетиха поотделно Гешов, за да му съобщят официално за исканото от Портата посредничество, и го запитаха наклонна ли е България да го приеме и при какви условия. Министър-председателят отговори, че ще представи направеното предложение за проучване в Главната квартира и ще влезе в споразумение със съюзните правителства [423]. Той трябваше да заяви направо, че посредничеството на силите се явява безпредметно поради молбата на Кямил паша за преки преговори, обаче царят бе забранил да се разгласява нейното съществуване. В последвалото заседание мнозинството от министрите не се реши да настоява пред Фердинанд да приеме предложението на Кямил паша. Сред всеобщото възбуждение се чуха два гласа на протест. Теодоров заяви, че отговорните министри се превърнали в отговорни редактори, а Петър Абрашев остроумно допълни: „Играем ролята на щастлив съпруг, на който жената ражда от чужд мъж.” Гешов отказа да замине за Главната квартира, за да се разбере лично с държавния глава, защото „имал много работа”, макар да му казаха, че от тая работа по-голяма и по-важна няма [424]. Данев пак встъпи в мисионерската си роля и бе натоварен да докладва на царя мнението на правителството относно приемане на примирието. Политикът извън Министерския съвет отново трябваше да го представя в Главната квартира.

Гешов телеграфира на Фердинанд постъпката на великите сили за посредничество: „Моля, Ваше Величество, да ми отговорите дали тая медиация въобще трябва да се приеме предвид на писмото на великия везир.” Той поиска от съюзните правителства да узнае тяхното отношение към предложеното посредничество и обеща да съобщи допълнително на пълномощните министри „нашите условия за примирие, ако това се приеме”. Правителственият вестник постави близкия край на войната в зависимост от това, дали Портата е помолила откровено за мир [425].

Сутринта на 1 ноември генералите Савов и Фичев, след като взеха предвид всичките „за” и „против”, дойдоха до решението да доложат на царя, че не трябва да се бърза с атаката на Чаталджанската позиция, „догдето не се осигури сполуката, и то когато двете армии — 1-ва и 3-а, бъдат готови за тази операция”. Фердинанд пристигна в Лозенград по обед и веднага повика помощниците си на доклад, за да чуе неодобрение на забраната да се влезе в преговори за примирие и мир [426]. Това го накара да телеграфира на Гешов, че генералите „намират за възможно да се допусне едно разменение на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат някакви ангажименти, а само да се узнаят техните възгледи по въпроса за предлаганото примирие”: „Намирам за целесъобразно да доведете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче, за да могат тези преговори да дадат един реален резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му се отговори, след като се свършат тези преговори” [427]. Редно бе победителите да диктуват условията, а не да ги чакат от победените.

Гешов телеграфира до съюзните правителства текста на молбата на Кямил паша, като поиска незабавно техните условия за едно десетдневно примирие: „Колкото за условията за мир, допълнително ще се споразумеем.” Той отговори на царя, че с молбата си империята се признава за победена, с което се изпълнява неговото желание. Измененията на българските условия за примирие бяха следните: османските войски се оттеглят от Чаталджанската позиция, която да се заеме от българските войски; по време на примирието Портата да не извършва никакво усилване или движение за съсредоточаване на своята армия; предаване на Одринската крепост и пленяване на нейния гарнизон [428]. Такива условия можеха да наложат само безусловно победители. Правителството не се изказа за спиране движението напред, нито нареди спиране на бойните действия.

Когато Главното командуване претегляше решението си за действията против Чаталджанската позиция, на Източния сектор от обсадния обръч на Одринската крепост се случи събитие, което бе красноречиво предупреждение да не се настъпва повече към Цариград. Поривистият генерал-майор Вълко Велчев настояваше да му се даде тежка артилерия, за да допринесе за „по-скорошното разстройство и парализиране” на гарнизона. Сутринта на 1 ноември той контраатакува с пет пехотни полка, които на следващия ден напреднаха 4—5 км, превземайки част от предните позиции на крепостта. Генерал Велчев се стремеше да пробие фортовия пояс при Айвазбаба и съседните укрепления. Като одобри неговата „предприемчивост”, командуващият 2-ра армия призова към предпазливост, защото войските от другите сектори и тежката артилерия не бяха още заели позиции за пряка подкрепа [429]. Следователно не бе уместно да се завземат укрепления с много кръв, а после да се изоставят.

В щаба на действуващата армия имаха достатъчно грижи, причинени от положението пред Чаталджанската позиция. На 3 ноември генерал Фичев изрази недоволство, че действията на увлеклия се генерал Велчев могат да поставят обсадната армия „в твърде деликатно положение”. Той напомни, че нейната главна задача е „да неутрализира” одринския гарнизон, като го държи затворен в крепостта: „Операцията на генерал Велчев без тежка артилерия е несигурна и свързана с много опасности. От друга страна, той няма достатъчно сили за развитие на операцията против крепостта. Под Одрин не трябва да се рискува с нищо, защото краят на войната зависи от операциите на главната армия (съединените армии — б. А), комуникационната линия на която трябва да бъде най-надеждно гарантирана. Генерал Велчев трябва да се задържа, за да не отвори източния фронт на блокадата и да компрометира цялата война” [430].

Царят бе твърде обезпокоен от схватките на Източния сектор и заповяда на генерал Фичев да извика генерал Иванов по телеграфа: „Негово Величество абсолютно изключва идеята за атаката на крепостта при настоящите условия, като поставя за цел на Вашата армия изолирането на Одринската крепост и неутрализирането на гарнизона й. Поверената Ви армия не разполага с достатъчно сила, за да предприеме една по-добра атака, и ще изложи на опасност комуникационната линия на-главната армия. Той твърде много се безпокои от операцията на генерал Велчев и ми заповяда да Ви предам, че Вие трябва веднага да го отстраните от командуването, ако той не изпълнява Вашите заповеди.” Командуващият 2-ра армия заповяда войските на Източния сектор да се удържат здраво на заетите позиции, защото те опряха с левия фланг до Марица и сключиха обсадния обръч [431]. Генерал Велчев бе сменен с генерал Вазов, чиито способности на военен инженер щяха да бъдат много полезни за цялостната подготовка на щурма. Тежката артилерия бе разположена на огневите си позиции. Тези, които забраняваха да се атакуват укрепления без нейната мощна подкрепа, щяха да допуснат на Чаталджа същата грешка в още по-значителни размери.

Фердинанд запита своите военни съветници дали не може сега да се атакува Чаталджанската позиция. Докато генерал Фичев се изказа против избързването, понеже войските още не са съсредоточени и холерната епидемия взема големи размери, генерал Савов допусна възможността да се атакува, но без „да се свързват ръцете на правителството” в преговорите с великите сили. Тогава началникът на щаба предложи да се изпрати на Чаталджа мисия начело с генерал Савов, която, след като почерпи необходимите сведения от командуващите на двете армии и началниците на дивизии за положението на частите и здравословното им състояние, да вземе тяхното мнение за бъдещата атака и да се върне в Главната квартира на доклад, след който да се вземе окончателното решение. Помощник-главнокомандуващият схвана „ограничената” си мисия като позволяваща да заповяда атаката [432].

Засега с директива № 17а се заповяда на генерал Димитриев начало на артилерийската подготовка: „Направете разпореждане да се започне днес, 1-ви ноември, борбата против Чаталджанската позиция, като се почне подготовката с артилерийски огън. Вземете мерки, щото по възможност цялата» артилерия да вземе участие в борбата” [433]. Според генерал Фичев директивата трябвало да се изпълни, като авангардите се придвижат към укрепената позиция и отхвърлят предните неприятелски части; да се заеме изходно положение, да се проведат рекогносцировки, да се осигури тилът, да се разузнае основно и „чак след това” да се вземе най-подходящото решение за атака [434]. Всъщност началникът на щаба не бе против атаката, а за нейното отлагане и подготвяне.

Фронтовото разузнаване също не разполагаше с точни сведения за въоръжените сили, заели Чаталджанската доскоро „запусната полска укрепена позиция”, а не „крепостна линия”. Предположенията се колебаеха между 100 и 150 000 души със 150—200 оръдия — „голяма по число, а лоша по качество разнебитена армия”, готова да се хвърли в безумно бягство при първата неудача. Действителната цифра бе 110 000 души с 350 оръдия в 38 укрепления, разположени на 25 км ширина и 6 км дълбочина, срещу които Българското главно командуване можеше да хвърли около 110—120 000 ножа и 462 оръдия, но с малък и среден калибър. Доукрепяването на природно силната позиция не остана скрито от очите на настъпващите. Особена грижа създаваше течащата пред позицията р. Карасу, широка 8—10 м и дълбока 1 — 1,5 м, проходима само на определени бродове, подложени на кръстосан вражески огън [435]. Донесенията на военните аташета заблуждаваха, че недопускаща българско настъпление чак до Чаталджа, Високата порта изнесла отбраната на линията Одрин — Лозенград. Така че небивало да се очаква енергична съпротива [436]. Първата част на сведенията бе вярна, но втората — не.

Запитан от Министерския съвет, полковник Нерезов отговори, че досега Назъм паша не е изпратил парламентьор с молба за примирие. Около Одрин действията се развивали нормално, в Македония са освободени градовете Сяр, Драма, Кавала. Предстояло заемането на Скеча. Полковникът обеща през следващия ден да докладва обстоятелствено за санитарното състояние на армията [437]. Най-трънливият въпрос остана без отговор.

В 15 ч. на 1 ноември при предните постове източно от гр. Чаталджа се яви парламентьор на Назъм паша, който постави въпроса да се образува смесена комисия, понеже от Цариград се получило известие, че имало примирие. Тъй като такова нямаше, турският офицер бе само изслушан и върнат обратно със завързани очи, като бе заповядано следващите парламентьори да се препращат направо в Главната квартира [438]. Това издаваше известна нервност сред защитниците на позицията

Генерал Димитриев повика генерал Кутинчев в с. Ерменикьой „за споразумение в предстоящите действия”, макар че трябваше да заповяда. Командуващият 1-ва армия бе недоволен, че този път не е удостоен той да командува съединените армии, което не можеше да не се отрази върху необходимото единоначалие пред Чаталджа [439]. Генерал Димитриев отреждаше на 1-ва армия осигуряването на крайния десен фланг и съдействие за атаката срещу центъра на укрепената позиция по направление на Санджак тепе, поради което предлагаше да съсредоточи главните си сили между Езетин и железопътния мост [440]. В съвещанието участвуваха и двамата началник-щабове. Предвид на холерния бич се взе решение „да се побърза с атакуването на Чаталджанската позиция, догдето болестта не е взела големи размери, понеже ще се отрази върху духа на войските”. Съгласно уговорения план на действие 1-ва армия трябваше да атакува срещу участъка Езетин — Бююк Чекмедженския залив, а 3-а армия срещу участъка Езетин — Деркоското езеро — Черно море. Решителният удар се нанасяше от 1-ва армия с левия фланг срещу неприятелския център в посока Хамидие — Хадемкьой, а от 3-а армия като по-силна в пехота и артилерия — едновременно срещу неприятелския десен фланг между селата Лазаркьой и Еникьой и срещу вражеския център Накашкьой — Санджакдере, „там, дето се успее” [441]. Отчете се, че въпреки неимоверните усилия за поставяне цялата артилерия на огневи позиции преди започването на атаката, това става бавно, през нощта или под обстрел през деня [442].

Командуващият съединените армии докладва на генерал Фичев, че според последните разузнавателни данни противникът не разполага с крепостна артилерия, укрепленията са засилени с няколко реда окопи, а числеността на отбраняващите се е между 100—150 000 души. Тъй като българските батареи щяха да заемат местата си в бойната линия „едва след два дена”, то „по този начин решителните действия не ще могат да се почнат по-рано от 3 или 4 ноември”. Началникът на щаба съобщи, че генерал Савов ще пристигне на място „за оглед на позициите и частите”. Друго не се каза, макар самият генерал Фичев да предвиждаше атаката не по-рано от 7 ноември [443].

Заповедта на генерал Димитриев по съединените армии се отличаваше с подценяване на противника, сведен до „една импровизирана армия от 80—100 000 души със 100—150 полски оръдия”, настанени набързо в доскоро запуснати землени укрепления, които едва сега се поправяли. За 2 ноември съединените армии трябваше да продължат заемането и затвърждаването на предните позиции, без „да се втягат в решителни действия” [444]. Наистина Чаталджанската позиция бе изоставена от младотурците през 1908—1909 г., изнесли отбраната на линията Одрин — Лозенград, обаче грозящата опасност подтикна противника към бързо укрепяване и въоръжаване, като дори бяха снети брегови оръдия от укрепленията по Босфора и Дарданелите [445].

На 2 ноември в 10 ч. Гешов, весел, докладва в Министерския съвет, че царят вдигнал забраната да се влиза в преговори за примирие. Тъй като в чуждите вестници се появиха съобщения за боеве при Чаталджа, генерал Фичев бе изслушан по телефона относно най-новото развитие на бойното поле. Началникът на щаба отрече слуховете, но правителството постанови да се провери неговото твърдение и ако се окажеше противното, да се иска наказанието на генерала за заблуждаване [446]. Действително сражението още не бе започнало, но се подготвяше усилено. На България липсваше онзи Бисмарк, който през 1866 г. след спечелената битка при Садова спря краля и Главното командуване да не влизат във Виена.

Министерският съвет реши да се отговори на Кямил паша, че България е готова да започне преговори за примирие, след като се споразумее предварително със съюзниците си. Условията за предварителен мир изискваха повече време и нарочно упълномощени делегати. Телеграмата до Високата порта бе изпратена по обратния път чрез Неклюдов и Гирс и се получи още същия ден в Цариград [447]. Гешов дипломатично изрази пред царя несъгласието на правителството: „Засега не поискахме условията на Турция за примирието, тъй като мислим, че победителят трябва да диктува условията. Но ако Ваше Величество мисли, че трябва да ги искаме, моля да ми се телеграфира и в каква форма.” Що се отнасяше до посредничеството, министър-председателят вече бе осведомил съюзниците, че понеже се разменят мисли по молбата на великия везир за преки преговори, трябва да се благодари на силите за услугата с позоваване на изказаното предпочитание. Фердинанд одобри посредничеството да бъде внимателно отклонено „до окончателния изход” на преките преговори [448]. Посредничеството би било полезно при неуспех на споразумението с Портата.

Правителството посочи Данев да бъде изпратен в Букурещ, за да убеди тамошните управляващи кръгове да се откажат от всякакви претенции за „стратегическа поправка” на общата граница в Добруджа [449]. Царят утвърди избора, но се наложи мисията да почака четири седмици.

Телеграмата на Константинович, генерален консул в Будапеща, подействува като „същински хашиш” на някои неразумни глави. Османският дипломатически представител в Цетина Фахредин бей, един от дейните участници в преговорите за мир с Италия, заявил, че „Турция се признава за победена като проси милост от победителя”, моли Фердинанд да спре военните действия, за която цел Портата била готова да вдигне бялото знаме и влезе в преговори с България. Мехмед V се надявал да запази Цариград и Дарданелите [450]. Макар и официално неупълномощен, беят набелязваше едно условие за примирие, без да споменава от какъв хинтерланд се нуждаят Протоците.

Когато българските войски се готвеха да атакуват Чаталджанската позиция, гръцкото правителство предложи да се форсират Дарданелите по суша и море, като български и сръбски части бъдат пренесени на гръцки параходи. Същевременно Коромилас не приемаше принципа на съразмерността на жертвите и населението на двете страни и изключваше от сметката Крит и Беломорските острови. Той все повтаряше, че ако Гешов би прокарал „една черта” върху картата на Македония, споразумението щяло да бъде по-бързо постигнато. Но гръцкият проект улучи лош момент, защото Фердинанд бе „дълбоко възмутен и оскърбен от поведението на гърците в Солун, които са се установили там, като че ли са притежатели вече на тази област на Балканския полуостров” [451]. Поводът за царския гняв бе задържането на неговите телеграми до князете и щаба на 7-а рилска дивизия.

Гешов се обърна към Главната квартира с молба да се проучи гръцкото предложение и получи съгласие по принцип. Не бе необходимо обаче да се разискват подробностите, преди да се видят резултатите от преговорите за примирие. Министър-председателят отново се зарече, че българското правителство никога няма да се откаже от принципа на съразмерността, както и настоя да се включат непременно Крит и Беломорските острови в сметката на освободените земи [452]. Недоволен от отлагането на случая да се прояви гръцкият военен флот и пролее повече българска кръв на Галиполския полуостров, Коромилас приписа на Гешов някакво желание да види гръцките миноносци в Дедеагач, където още нямаше български гарнизон. Това преля чашата на търпението толкоз, че дори българският министър-председател не сдържа възмущението си, защото Коромилас бе запознал сръбското правителство със спора между България и Гърция, настоявайки за разграничение преди сключването на примирие с присъединяване на земите до р. Места и Охридското езеро, „и е поискал да прави нов съюз в нашия четворен съюз” [453]. Едно ранно лошо предзнаменование за съдбата на Балканския съюз.

От допълнително направената проверка Гешов узна, че генерал Фичев, без да се допита до правителството, поискал чрез гръцкия военен представител майор Францис техните бойни кораби да влязат в пристанището на Дедеагач. Така според него щеше да се осигури превозването по море от Солун на 7-а рилска дивизия, „от която се чувствува голяма нужда на главния театър на войната” [454]. Това отговаряше на желаното от Атина намаляване на българското военно присъствие в Македония.

На 2 ноември рано сутринта генерал Савов, „влязъл под кожата на царя”, получи лично от него пълномощие да заповяда след съвещанието с командуващия съединените армии атаката на Чаталджанската позиция — „ако се окаже възможна”, и „без да се губи време”, да се пристъпи към изпълнение на заповедта. Придружен от полковниците Нерезов (също привърженик на атаката) и Найденов, той замина веднага за Черкезово [455]. Генерал Димитриев запита генерал Кутинчев „възможно ли е започването на военните действия и заета ли е позицията от всичката артилерия”, на което се отговори категорично: „1-ва армия е готова утре да почне военните действия.” Липсваше обаче далекобойна и гаубична артилерия или по-точно изпод Одрин бе изтеглено едно гаубично отделение, за което се караха двете армии [456]. А пехотата разчиташе основателно да бъде подпомогната в най-голяма степен от силен артилерийски огън, който трябваше да сподави оръдията и картечниците във вражеските укрепления и окопи.

Между 19 и 20 ч. генерал Савов разговаря от Черкезово по телефона с генерал Димитриев и му зададе няколко въпроса, споменавайки от своя страна за взетите мерки по подобряване продоволствието на 3-а армия. Тиловите органи работели „малко небрежно”. Командуващият съединените армии докладва, че пламналата холерна епидемия не е оставила здрава дружина, „но при все това болестта не е в такива размери, за да смятаме коя и да е дружина негодна за предстоящото сражение”. Необходимо бе да се даде на хората още един-два дни почивка, защото и без това артилерията още не бе заела избраните огневи позиции — нощем по извънредно лошите пътища. Въпреки недостига на храна и лекарства според генерал Димитриев: „Духът у войниците при всичко това е много добър, разбира се, малко понижен поради болестите и лишенията.” Той се опита да уравновеси отрицателното в положението на съединените армии с подценяване на противника, който не притежавал крепостна артилерия: „Това за мен е най-отрадното. Ще излезе, като че ли Чаталджанската позиция няма никакви елементи на дълговременна укрепена позиция. Турците видимо се стараят да ни плашат със своя флот, но стрелбата му е безрезултатна” [457]. Тъкмо това искаше да чуе помощникът на главнокомандуващия.

Съобщителните линии на съединените армии се удължиха на 200 и повече км, от които само 35 км шосе, без железопътна връзка с тила. За тяхното редовно снабдяване бяха необходими 66 000 волски коли с разписание да пристигат всеки ден на Чаталджа 2000 коли с храни и фуражи. Относно превозването на боеприпаси, санитарни материали и снаряжение не ставаше и дума за вреждане, защото средно пристигаха 1 354 коли дневно [458]. Изходът се виждаше в пропускане на продоволствените влакове през Одрин и доставки по море през Дедеагач, но това се осъществи по-късно.

Всъщност генерал Димитриев не си затваряше очите пред холерата, умората и глада и в себе си не желаеше атаката. Неговите близки помощници, полковниците Жостов и Тантилов, го поободряваха и настояваха да се върви напред: „Чаталджа трябва да вземем, за да имаме резултат от победите си.” Най-после командуващият съединените армии се произнесе: „Да! Утре напред, но ще чакаме Савов какво той ни носи.” За 3 ноември се заповяда частите да продължават да се укрепват на заеманите места [459].

В 13 ч. на 3 ноември генерал Савов пристигна с придружаващите го полковници в Ерменикьой и проведе съвещание в щаба на 3-а армия, играещ роля и на щаб на съединените армии. Генерал Димитриев изтъкна предимствата в повечето оръдейни цеви, макар и без обсадна артилерия, и в устрема на българския войник. Той нарече бавната методична атака „невъзможна”, защото само в 3-а армия числото на холерно болните достигаше 10 000, а след пет-шест дена положението можеше да стане и безизходно мъчно за действие. С всеки изминат ден българските ресурси се изчерпваха, а вражеските се усилваха с подкрепления от Азия. Командуващият намери за възможни две решения: спиране на военните действия и възползуване от готовността на Портата да преговаря или „да атакуваме веднага, но с шансове за успех не тъй големи”. Различните източници сочат цифри от 70 до 85%. Неприязнено настроеният заради Бунархисар генерал Христов чул от своя началник, че „предпочитал неговите войници да мрат от турския куршум вместо от холера” [460].

Генерал Савов изказа мнение, че Портата предлага примирие само за да печели време, тя нямало да отстъпи доброволно нито Тракия, нито Македония, нито Одрин и Солун. Следователно след седмица-две на безплодни преговори военните действия пак щели да се възобновят, но „вече с много по-малки шансове за успех”. Атаката се смяташе военно необходима. Помощникът на главнокомандуващия призова военачалниците да останат „с чиста съвест пред потомството и историята”, че са направили всичко по човешките сили: „Няма такъв човек в България, който при дадената обстановка би се решил да поеме на себе си страшната отговорност да не атакува.” Той допускаше да се говори за примирие единствено след неуспех на атаката. Тъй като генерал Димитриев поиска писмена директива, генерал Савов в 17 ч. продиктува на полковник Нерезов директива по съединените армии № 18 с местоиздаване Лозенград, което показваше връзката с директивата по действуващата армия № 17-а и царската благословия: „За утрешно число, 4-й ноемврий, Негово Величество главнокомандуващият заповядва: Съединените армии да минат в настъпление и да атакуват противника на Чаталджанската позиция” [461]. Като повечето съдбоносни заповеди и тази бе кратка.

Постигнал прокарването на желаната директива, генерал Савов побърза да зарадва царя, че въпреки холерата и лишенията „засега положението на частите върви на подобряване”: „Ръководящите тук кръгове са въодушевени от мисълта да превземат Цариград. Утре сражението (артилерийска стрелба) почва. Ще останем утре тук, за да видим началото на боя. Другиден тръгвам обратно за Лозенград” [462]. Увереност лъха от тези набързо нахвърлени редове, нарочно приповдигната, за да изтика съществуващите съмнения. Генерал Димитриев помоли генерал Савов да поеме командуването на съединените армии, за да се посвети изцяло на 3-а армия, но последва отказ под предлог, че не познавал достатъчно условията на местността, а и трябвало вдругиден да пътува.

Бранейки необходимостта от Чаталджанската операция, генерал Савов я нарече „естествена последица от развитието на нашите стратегически съображения”. Без нареждане на правителството военните действия не могли да бъдат спрени, защото противникът печели време: „Предложението на Кямил паша не е за нас, то е за политиката.” Според помощник-главнокомандуващия, щом врагът не капитулира, настъплението трябваше да продължи и атаката се налагала. Но той не можеше да не знае, че спирането на бойните действия щеше да бъде в резултат на преговорите за примирие. Заповедта за атаката не бе съобщена на Министерския съвет под предлог, че се пази в тайна [463]. Постави се начало на опасната практика правителството да узнава за нещастно свършени факти. От значение бе и обстоятелството, че макар меродавните военни от Главното командуване да не членуваха в политически партии, те бяха привърженици на опозиционните Либерална и Народнолиберална партия.

Разположението на българските войски бе следното: 1-ва армия от брега на Мраморно море до с. Езетин с 1-ва софийска и 6-а бдинска дивизия в първа линия и 10-а сборна дивизия във втора линия; 3-а армия от с. Езетин до Черно море с 9-а плевенска и 3-а балканска дивизия в първа линия, a 4-a преславска и 5-а дунавска дивизия във втора линия. Доразвитият план на генерал Димитриев бе да демонстрира с по-голямата част от силите на 1-ва армия, да проведе спомагателна атака с 9-а плевенска дивизия, поддържана от части на 10-а сборна и 4-а преславска дивизия на участъка Езетин — Чанъкча. В случай на успех тази атака можеше да се превърне в главна, но нейната цел бе да прикове вражеския център, след което главният щурм да се поведе на участъка Чанъкча — Лазаркьой, и при успех да се промени направлението на главния удар „с лявото рамо напред” и отхвърли противника към Мраморно море [464]. Десният вражески фланг като по-уязвим се избра за нанасяне на главния удар. Но първо да се „опипа” слабото място на укрепената позиция, за да се вкарат в боя и резервите.

В заповед по съединените армии генерал Димитриев поставяше на 1-ва армия задачата на 4 ноември да атакува в пространството между Бакчешикьой и Санджак тепе, „като се старае с левия фланг да разкъса неприятелския център около Хадемкьой”. 10-а сборна дивизия се разполагаше в готовност за употреба зад 6-а бдинска дивизия. На 3-а армия се възлагаше атаката от укреплението Куртдере до Деркоското езеро. Двете второешелонни дивизии трябваше да чакат заповед за поддържане на първоешелонните [465]. Следователно генерал Димитриев разполагаше със значителни запаси от сили.

След месец на кръвопролитни боеве и изнурителни походи българските войски се подготвяха да атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Към умората и глада се прибави страшният холерен бич, казал тежката си дума и при определянето деня за атаката. Докато генерал Фичев настояваше да се изчака ограничаването на епидемията, другите генерали точно поради разпространението на косящата редовете коварна болест държаха да се напада час по-скоро. По-добре геройска смърт върху някой превзет вражески форт, отколкото унизителната холерна смърт в неговото подножие. Полковник Тантилов отбеляза в дневника си: „Утре настъпваме. Дай ни, Боже, пак победа! А предстоящото дело е мъчно. Болни имаме 11 000 души (в 3-а армия) и ако останем в бездействие, ще загинем мърцина. Поне в боя, с победа да гинем” [466]. Дори отличаващият се с висок дух генерал Кутинчев, като чу зловещия писък на кукумявката на покрива на къщата, където бе отседнал, го изтълкува като лош знак за несполука в предстоящите военни действия [467].

В Лозенград генерал Фичев се опита да убеди Фердинанд да се откаже от желанието си да влезе в Цариград. Царят му се закле, че атаката няма да се извърши, преди да се изслуша докладът на изпратената мисия, но вечерта, когато се получи копие от заповедта на генерал Савов, началникът на щаба не бе приет от монарха поради „неразположение” — вече бил си легнал, та щял да го види утре [468]. Генерал Фичев действително загуби окончателно царското разположение.

Генерал Савов бе убеден, че от „чисто военно гледище” укрепената позиция трябва да бъде атакувана, щом правителството не заповядва спиране на бойните действия. Министрите пък се чудеха в София на загадъчното мълчание на Главното командуване. Този ден се получи тревожна телеграма от генерал Фичев, че „холерата взема големи размери в редовете на армията”. Искаше се помощ с всичките възможни санитарни средства. „Съкрушен от ужасното известие”, Гешов като председател на Българския Червен кръст взе закъснели мерки за борба против „това страшно бедствие” [469]. В същото време Фердинанд мечтаеше да провъзгласи националното обединение в „Св. София”, което би съсипало точно тези справедливи идеали. Защото това не беше огледалната зала на Версайския дворец.

Позовавайки се на свършения факт, че царят освен държавен глава е и главнокомандуващ действуващата армия, правителството не възрази категорично на присвоените от Главното командуване права. Нередното положение се възприе дори с облекчение, защото генералите по-лесно поемаха отговорностите за воденето на войната за разлика от министрите. Негласно предоставеното от отговорните министри свободно пространство в отношенията между Фердинанд и войските постепенно се запълваше от пакостни приумици. Засега Министерският съвет приемаше „по изключение известни условия” на Главната квартира [470]. Превишаването на властта от царя и генералите не биваше да се обяснява само с извънредните обстоятелства на войната.

Без да подозира, че Главното командуване е заповядало на оръжието да не замлъква, Гешов изпрати на Фердинанд условията за примирие, поставени от Черна гора — за предаване на Шкодра, и от Сърбия — за опразване на Битоля, Дебър и Драч. Чакаха се гръцките условия [471]. От Петербург, където управляващите кръгове най-бдително следяха българското появяване пред османската столица, Бобчев поощряваше със славянофилско вдъхновение: „В Цариград! — това е общият зов на обществото и на официалните лица, извън кръга на Сазонов (и Николай II — б. а.), които впрочем вече нищо не казват по въпроса” [472].

Висшите аристократични кръгове на Нева бяха възмутени от непослушанието на българския монарх и никак не споделяха славянофилските изблици на благотворителните дружества. Особено след като Неклюдов докладва, че българските войници пеели „Марш, марш — Цариград е наш!”. Най-остър, но затова пък и най-откровен бе княз Долгоруков: „Цар Фердинанд ще свърши кариерата си в някой петербургски санаториум. . .” [473]. Ненужно откровение, защото и без него Фердинанд се боеше да не го сполети съдбата на Батенберг.

Много сполучливо Г. Кирков, като се съгласява, че „докато не гътнеш противника, не можеш да очакваш мир от него”, изтъква, че резултатите от войната подлежат на утвърждаване от великите сили. Особено с оглед на руските интереси в областта на Протоците [474]. Балканският съюз трябваше да сключи мир не в Цариград, а пред неговите врати. Четири години по-късно сам генерал Савов щеше да посочи една от „фаталните грешки” на Фердинанд — неговата некоректност спрямо покровителката Русия, която силно раздразнил с удара „тъкмо в сърцето на нейните интереси в Близкия изток” [475]. Говореше се, че суетният монарх извадил от раклата подходящо за влизане в Цариград облекло: сърмена мантия, златна каска с почти метър дълго розово щраусово перо, лачени ботуши със златни шпори. За историка подобно твърдение остава под въпрос, както и приказката за каляската с белите коне. Проверена истина обаче е заповедта на царя от 24 октомври да се приготви в Стара Загора царският влак с вагон № 1 за тържествени посещения и да чака по-нататъшно нареждане [476]. Фердинанд честолюбиво желаеше да постигне това, което никой български владетел не бе сполучил.

 

 

 

–––––––––––––––––––––––––––

407. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 583—584, 600-604, 614; В. Мир, № 3698, 30. Х. 1912; № 3722, 23. X. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 116—117, 150.

408. Българска военна история… Т. 2, с. 516—517.

409. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 824.

410. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209. л. 40; ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 43.

411. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1209, л. 71.

412. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 1, 3—5.

413. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 243; ф. 568, оп. 1, а. е. 844, л. 1.

414. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 358—360.

415. ДПИК, т. 1, с. 261—262. Кямил паша и Норадунгиян ефенди се надяваха да спасят Одринска Тракия. — OUAP, Bd. 4, S. 875, 888.

416. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 361—362.

417. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 682—684, 687.

418. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 528.

419. Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 32—33; Ников, С., цит. съч., е. 21—22; Фичев, Ив. Балканската война… с. 199.

420. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 363; ЦДИА, ф. 750, оп. 1, а. е. 16, л. 10.

421. БИА, ф. 20. а. е. 4, л. 528; Войната… Т. 4. с. 193.

422. Нашата дума… с. 106, 129—130, 302—303.

423. Държавен вестник, № 248, 2. XI. 1912.

424. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 366—367; Иванов, Н. Народната партия… с. 10.

425. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 263; В. Мир, № 3702, 3. XI. 1912.

426. Фичев, Ив. Балканската война… с. 199.

427. ДПИК, т. 1, с. 263.

428. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 28; БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 22; ДПИК, т. 1, с. 262—263.

429. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 114, 248—249, 257—258, 275, 300—301, 305—307.

430. Войната… Т. 5, с. 414—451; Иванов, М. Балканската войва… с. 151—157; Ценов, П., цит. съч., с. 105—106.

431. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 310—319; а. е. 9, л. 46—47.

432. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7; Фичев, Ив. Балканската война… с. 200; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 143—144.

433. Българска военна история… Т. 2, с. 517.

434. В. Отечество, № 279, 8. V. 1926.

435. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л, 9, 14—15; on. 1, а. е. 1, л. 93; БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 110—116; ф. 21, а. е. 10, л. 641; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване, С., 1936, с. 2—5.

436. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 206, л. 3.

437. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1Б2, л. 13; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 69; В. Мир, № 3697, 29. Х. 1912; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 656, Bl. 1-4; Dok. No 527, Bl. 1.

438. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 22—23. 26.

439. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 44.

440. Димитриев, P., цит. съч., с. 316; Христов, Ат., цит. съч., с. 154—159.

441. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 8, л. 128.

442. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 34—35.

443. Пак там, а. е. 10, л. 382, 392—393, 402.

444. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, a. 150; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 148—156; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 120— 124.

445. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 34.

446. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 368, 372.

447. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 36; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 116.

448. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 20, 40.

449. Пак там, л. 50.

450. Пак там, л. 25.

451. Пак там, л. 222—223, 225; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 10.

452. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 30; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 48—49.

453. Пак там, л. 66—68; ДПИК, т. 1, с. 264.

454. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 70—71, 83.

455. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 529; Приложение към том първи… с. 274; Фичев. Ив. Балканската война… с. 201—206.

456. ЦВА, ф. 48. оп. 5, а. е. 1, л. 36; а. е. 4, л. 79—80.

457. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 152, л. 49—50; ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 413—417; Приложение към том втори… с. 71.

458. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1320—1321.

459. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 88; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 45-46.

460. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 43, л. 71—72; ф. 01, оп. 1, а. е 30, л. 22; Приложение към том първи… с. 274; Войната… Т. 4, с. 225—230; Димитриев. P., цит. съч., с. 317—318; Жостов, К., цит. съч., с. 66—67; Ценов, П., цит. съч., с. 103—104.

461. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7—8; а. е. 4, л. 530—531; Димитриев, P., цит. съч., с. 318—319; В. Дневник, № 4161, 28. III. 1914.

462. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 38—39.

463. Приложение към том втори… с. 51—53; Списаревски, К., цит. съч., с. 7—16; Антонов, Д., цит. съч., с. 54—56.

464. Димитриев, P., цит. съч., с. 319—320; Фичев, Ив. Балканската война… с. 212—214; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия… с. 208.

465. Димитриев, P., цит. съч., с. 323—324.

466. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 47.

467. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 17.

468. Фичев, Ив. Балканската война… с. 200—202.

469. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 61; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 552; ДПИК, т. 1, с. 241.

470. СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 171—172.

471. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 54.

472. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 21—22.

473. Пак там, а. е. 741, л. 65; Сазонов, С., цит. съч., с. 87; Nekludoff. A. Op. cit., р. 119—120.

474. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 431.

475. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 33.

476. БИЛ, ф. 14, а. е. 4258, л. 44; ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 21; Омарчевски, Ст., цит. съч., с. 40. [/size]
Parabellum
12-12-2003, 08:46
Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори

След националния химн „Шуми Марица” най-обичната песен през тези исторически дни бе стародавната „Край Босфора шум се вдига”. На 4 ноември 1912 г. в 5 ч. преди разсъмване още по тъмно започна постепенното настъпление на четирите български дивизии, бързащи да стигнат до реките, течащи пред укрепената позиция — Еникьойска, Катърчису и Карасу. Генералите Савов и Димитриев заедно с всички придружаващи лица следяха пламналите ожесточени боеве от наблюдателния пункт на 3 км източно от с. Акалан. От височината се разкриваше вълнуваща гледка: в далечината се очертаваха минаретата на цариградските джамии, между двете морета блясваха множество бели облачета на пукнали шрапнели, изстрелвани от стотици оръдия, долу се виждаха как смело настъпват стрелковите вериги към Еникьой и Чанакча, често спирани от силния огън на много добре действуващата вражеска артилерия [1]. Първата, горчива изненада, особено след като огънят на останалата назад българска артилерия не бе поразяващ.
Същия ден сутринта вестник „Мир” отпечата опровержение на БТА, че писаниците в чужди и български вестници „са чисти фантазии — до снощи не е имало никакво голямо сражение на Чаталджанската линия освен малки схватки” [2]. Агенцията разпространи закъснялата истина, защото, докато читателите обсъждаха утешителните редове, сражението бе вече в разгара си.

НЕСПОЛУКАТА ПРЕД ЧАТАЛДЖАНСКАТА УКРЕПЕНА ПОЗИЦИЯ

3-а балканска дивизия, макар и най-пострадала от холерата (6000 болни), имаше задачата да нанесе съкрушителен удар на дясното вражеско крило, поради което командуващият съединените армии държеше 5-а дунавска дивизия в бойна готовност съобразно тамошното развитие на военните действия. Балканци храбро атакуваха и завзеха с. Лазаркьой и окопите около него, излизайки източно от с. Еникьой, но подложени на убийствен пушечен, картечен и оръдеен огън, се принудиха да се окопаят. По-късно се установи, че височините между Лазаркьой и Деркоското езеро не били защитени от противника. 9-а. плевенска дивизия с преминаването на Карасу се натъкна на мощен преграден огън, който забави настъплението, та нейните полкове замръкнаха на 300—400 крачки пред укрепленията № 3, № 7 и Каракол нокта, откъдето се стреляше непрекъснато по вътрешните флангове на двете армии. 4-и плевенски полк овладя укреплението при с. Чанакча [3]. В оживения двубой между двете артилерии противниковата бе в по-сгодно положение. Разположени на 5—6 км далеч от укрепената позиция, българските батареи не поддържаха достатъчно атакуващата пехота с действителен огън, а вражеските биеха от упор нейните вериги.

След кратка артилерийска подготовка и 1-ва армия тръгна напред, за да се озове пред трудно преодолимата със своето блатисто дъно Карасу. 1-ва софийска дивизия попадна под предварително простреляния фланкиращ огън откъм фортовете Бахчиеш табия, Гяур табия и Хамидие 2. Гърмяха в надпревара на простреляни разстояния оръдия, картечници и маузерови пушки. Броненосците изпращаха отдалеч тежките си снаряди. Полковете на 6-а бдинска дивизия успяха с цената на чувствителни жертви да преодолеят реката и след притеглянето на поддържащите батареи достигнаха подстъпите на укрепленията Хамидие 1 и Хамидие 2 (на 600—700 крачки), обаче върху тях се съсредоточи убийствен огън от укрепленията Махмудие, Ахмед паша, Куртдере и Каракол нокта. Противникът вкара в боя и далекобойна артилерия [4]. Никой не предполагаше за нейното съществуване.

Поради извънредно силния възпиращ огън от фортовете Махмудие, Хамидие 2 и Каракол нокта в 14,05 ч. генерал Кутинчев поиска поне едно гаубично отделение, а то беше само едно — 12 цеви, или насочване на гаубичния огън върху споменатите укрепления. Последва отрицателен отговор: „Ако не може повече да настъпвате, окопайте се на местото си по-нататък и очаквайте въздействието на 3-а армия.” На командуващия 1-ва армия не оставаше нищо друго, освен да заповяда в 17 ч. на дивизиите, напреднали 2 км, да се окопаят на заетите позиции и да бъдат готови точно след дванадесет часа да подновят атаката [5]. Препръскващият дъжд и пронизващият вятър продължиха да бъдат нежелани спътници на българските войници й през непрогледната нощ. Всички командири, включително и бригадните нощуваха на бойната линия, за да поддържат лично необходимата бдителност.

Преобладаващото впечатление на наблюдателния пункт при Акалан бе, че въпреки изненадващо силната съпротива атаката може да продължи. В 18,14 ч. генерал Димитриев предаде директивата: „Днешните рекогносцировъчни боеве се завършиха със завладяване на някои от предните пунктове от неприятелската позиция. Утре ще продължим действията на разсъмване. Окопайте се на заетите позиции солидно и се удържайте на тях непременно.” Генерал Кутинчев трябваше да образува на левия си фланг значителен собствен резерв [6]. 3-а балканска дивизия получаваше като поддръжка една бригада от 4-а преславска дивизия в Калфакьой, откъдето се предвиждаше провеждането на решителната атака. Батареите се придвижваха напред, за да приближат укрепената позиция.

Командуващият 1-ва армия заповяда и на следващия ден пехотата да напада упорито, като се окопава на всяка крачка, но да не отстъпва дори под кръстосан огън. Батареите се задължаваха да изместят напред огневите си позиции и поддържат полковете с „най-действителен огън”, за да не поколебаят вярата им в „бога на войната” [7]. „Царицата на боя” изпита остра нужда от мощната подкрепа на своя „бог”.

Вечерта в 20 ч. командуващият съединените армии телеграфира на генерал Фичев, че боят завършил със задоволителни резултати: „3-а армия сполучи да заеме едно изгодно изходно положение за утрешните действия. Неприятелят се държи строго пасивно (отбранително — б. а.) и не прояви никакви активни намерения.” Твърде утешително прозвучава успокоението, че се потвърдила липсата на противникова тежка артилерия и безрезултатното действие на корабните оръдия срещу двата български фланга [8]. Това обаче съвсем не изравняваше отсъствието на българската обсадно-крепостна артилерия, защото пехотата щурмуваше подновени укрепления, опасани с телени мрежи и минни полета.

През дъждовната нощ в щаба на съединените армии се постави въпросът, или да се продължи операцията, като се свърши в един-два дена, или пък да се прекрати, като се дочака падането на Одринската крепост и през пролетта с помощта на обсадната артилерия се поведе правилна бавна атака. Но сутринта се получиха радостните известия, че 3-а балканска дивизия е превзела укрепление № 2, а 9-а плевенска — окопите между укрепление №7 и с. Чимакче, на 300—400 крачки пред възловия форт Каракол нокта. Отново възникнаха надежди да се сломи врагът с още жертви и усилия. Генерал Димитриев пак помоли генерал Савов да поеме обединеното командуване на съединените армии, обаче помощник-главнокомандуващият бързаше да се завърне в Лозенград, „гдето го чакали неотложими работи”. Рано сутринта той пое по обратния път, изразявайки увереност, че „с Чаталджа ще свършим по-скоро, отколкото с Бунархисар” [9].

Въпреки изявлението на Теодоров, че ако българските войски влязат в Цариград, съюзниците не възнамеряват „да го задържат окончателно”, на 5 ноември призори в 5 ч. с възобновяването на оръдейния тътен по улиците на османската столица маршируваха 2000 морски пехотинци. Съгласно предварително утвърдения план те заеха ключовите места пред учреждения, банки, посолства [10]. По-очевидно предупреждение не можеше да се направи.

Под прикритието на гъстата мъгла 29-и ямболски полк, воден лично от храбрия си командир полковник Кръстьо Златарев, безшумно, без изстрел, в 6,20 ч. превзе „на нож” редут № 2 — Илери табия при Еникьой, като изкла гарнизона му от около 1000 души. Не подозирайки „смяната на караула”, Махмуд Мухтар паша с щаба си приближи смълчаното укрепление и рухна ранен от последвалия залп, като остана да лежи „между два огъня”. Противникът в гъсти вериги, извиращи една след друга от мъглата, се опита да си възвърне форта с измама, викайки на български „Чакай! Свои!”, но буквално бе покосяван от стрелбата на ямболци. Избухналата паника бе преодоляна едва към 10 ч. с привличане на три полка, за да не се даде възможност за пробив в укрепената позиция, защото и редут № 3 бе пред падане. Върху Илери табия се изсипаха снаряди от всякакъв калибър. Все нови вражески вълни напираха към превзетия редут, а помощ не идеше. Поради непрогледната мъгла българската артилерия не само че не подкрепи смелите защитници, но засегна и техните редове. Те се принудиха да се оттеглят на 800 м от укреплението, прикривани от картечната рота. Една картечница „захласната в боя”, остана на хълма да стреля до последен патрон [11].32-ри загорски полк също напредна вдясно от ямболци и превзе вражески люнет, но залутана в тъмнината, маневрената част на бригадата не отиде в поддръжка на храбреците. Щабът на дивизията не изпрати подкрепления, понеже не бе предупреден за подетата на място атака [12].

Генерал Димитриев заповяда в 9,05 ч. да се развие постигнатият успех главно срещу дясното крило на противника, за което 3-а балканска дивизия, поддържана от една дунавска бригада, да настъпи енергично в мъглата, парализираща далечното действие на неприятелските батареи. Етърци удариха по ивицата между Деркоското езеро и Черно море, унищожиха 200 черкези и напреднаха 4 км. От езерото започваха водопроводите за Цариград, а около него бяха разположени български села [13]. Но българите не водеха бактериологична война, нито спряха прясната вода за милионната столица.

Според сведения от Цариград главните вражески сили бяха съсредоточени на десния фланг на укрепената позиция срещу 3-а балканска дивизия. Командуващият съединените армии разпореди 1-ва армия, която от 5 ч. се биеше на линията Гяур баир — Бахчеши табия — Хамидие — Махмудие, да атакува най-решително и да овладее някой от опорните пунктове, за да облекчи положението на левия фланг на 3-а армия, където се водеше ожесточен бой. След горещи схватки бдинци завзеха каменните сгради с картечни гнезда в чифлика Ескидже и се озоваха на 600—700 крачки пред Ахмед паша, Хамидие № 1 и 2 и Махмудие, където левият фланг попадна на силен оръдеен обстрел. По-голямата част от 1-ва софийска дивизия, без укрития на откритата местност, бе прикована от кръстосания огън по десния бряг на Карасу. Българските полски оръдия не можаха да се изтикат напред, нито пък засегнаха на поражение блиндираните окопи и обвитите с камък фортове [14]. В 11,45 ч. слънцето грейна над участъка на 1-ва армия, но мъглата се задържа над участъка на 3-а армия, пречейки да се прояви желаното артилерийско превъзходство. Чудо на природата или лош късмет, който трябваше да се допусне.

Атаката вървеше трудно, крачка по крачка, съпроводена с големи жертви, но все още нищо не предвещаваше нейния провал. В 11,30 ч. 4-и плевенски полк влезе в окопите северно от укреплението Мешели, където бе подложен на убийствен кръстосан огън. Редеещите редици се огънаха и тръгнаха назад към изходната позиция. Командуващият съединените армии бе силно впечатлен от частичното отстъпление и прецени, че левият фланг на 9-а плевенска дивизия е „нравствено потресен”. Всъщност това важеше повече за самия генерал Димитриев, чийто наблюдателен пункт се намираше наблизо, особено след като научи от генерал Сарафов за загубата на Илери табия и оттеглянето на 42-ри полк в участъка на 3-а балканска дивизия. В действителност 1-ва бригада остана на мястото си, другите две бригади под натиска на многочислен противник отстъпиха на 500—600 крачки от изоставените укрепления [15].

В 12,25 ч. командуващият съединените армии за пръв път прояви колебание и се усъмни във възможността на победата, телеграфирайки разтревожен на генерал Фичев: „Повидимому турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладяните техни позиции сполучиха да си отнемат обратно. Моля разпоредете да ни се изпратят подкрепления откъдето намерите за възможно” [16]. Второешелонните дивизии още не бяха хвърлени в боя.

Генерал Димитриев не само се обезвери във възможността да се пробие укрепената позиция, но и затъна в неоснователното опасение, че врагът е в състояние да мине в контранастъпление. Ето защо, съжалявайки вече за започването на атаката, в 14,30 ч. след кратък разговор с обкръжаващите го офицери, той взе прибързаното решение да прекрати атаката със заповед до началниците на дивизии: „Предвид на упорното съпротивление на противника по цялата линия и предвид на нашите значителни загуби спрете временно настъплението… Армията временно преминава към отбрана на занимаемите позиции.” Войските трябваше да се окопаят и удържат „до крайност”, а артилерията се връщаше назад [17]. Доколкото някои батареи бяха изтеглени напред.

Макар и бавно, 1-ва армия достигна твърде близо до неприятелската отбранителна линия. Тук батареите бяха изнесени на 4 км от укрепленията. 2-ра софийска бригада се готвеше да атакува отново в 16 ч. укрепеното село Бахчиешкьой, а напредналите бдинци потягаха редиците за овладяване на Хамидие 2 и Махмудие. В 16,50 ч. генерал Кутинчев докладва, че се води бой по цялата линия „за подготовката на атаката”, като 1-ва софийска дивизия успяла с предните си части да прегази дълбоката до гърди Карасу, а 6-а бдинска е на 600—700 крачки пред укрепленията Ахмед паша — Хамидие 2 — Махмудие: „За свършване атаката срещу противника тая нощ армията ще се окопае на закрити места и позиции и нощес призори ще произведе нощна атака — всяка дивизия в своя участък. Ако сте съгласни, моля, направете нужното за съвместни нощни действия с 3-а армия. При все че има доста жертви, аз считам, че 1-ва армия е още в положение да направи и това последно усилие, което може да докара успеха” [18]. Командуващият 1-ва армия още не бе получил заповедта за спиране на атаката и боят в неговия участък продължаваше.

Понеже генерал Кутинчев не знаеше подробности за положението на 3-а армия, поиска ги от щаба на действуващата армия, при което в 14 ч. генерал Фичев не можа да сдържи упрека си: „Чудно е, че сте в съседство и не знаете положението на 3-а армия! Нямате ли офицер за свръзка? Без връзка Вие не ще можете да съгласувате действията си с 3-а армия. Направете всичко възможно и свържете действията си с 3-а армия. Действувайте систематически и бавно и при пълно познанство на работите на 3-а армия.” Имаше офицер за свръзка, телеграф и телефон, обаче сведенията на Главната квартира щяха да постъпят с преценка. На свой ред командуващият съединените армии бе особено чувствителен, когато генерал Кутинчев даваше сведения по искане на Главното командуване: „Предлагам Ви, догдето сте ми подчинен, да влизате в сношение с щаба на действуващата армия само чрез мене” [19]. Неприятното напомняне отразяваше недобрите взаимоотношения между двамата военачалници.

Началникът на щаба на действуващата армия в 17,27 ч. не възрази срещу прекратяването на атаката, след като се бе произнесъл за нейното отлагане: „Направете нужното разпореждане да се задържат на заетите позиции. Изглежда, че 1-ва армия е отишла много напред и не се съобразява с положението на 3-а армия. Съгласувайте действията си и не излизайте поотделно. Употребете всички усилия да се сломят настъпленията на противника и не се увличайте със скорошно завладяване на Чаталджанската позиция” [20].

Донесението на офицера за свръзка, че 1-ва армия била изнесена много напред, преди 3-а армия да е осигурила положението на своето ляво крило, не се основаваше върху положителни данни, понеже съгласно договореността между двамата командуващи техните армии трябваше наравно да водят атаката, докато едната добие някакъв по-значителен успех „със завладяването на някои участъци или отделни опорни пунктове от неприятелската отбранителна линия”. С енергични действия в стремежа си напред 1-ва армия щеше да прикове пред своя фронт повече вражески сили, които биха могли да се прехвърлят срещу левия фланг. Самият генерал Димитриев, опарил се в битката при Бунархисар — Люлебургаз, настояваше да се облекчи лявото крило на 3-а армия [21].

Войските на 1-ва армия до 18 ч. пълзяха напред под убийствен огън, защото едва в 17,30 ч. генерал Кутинчев узна, че 3-а армия е минала в отбрана, а заповедта за спиране на атаката се получи в 22,30 ч.: „Предвид на това, че нашите атаки са отбити по цялата линия, ние сме принудени временно да преминем към отбрана. 3-а армия се окопава на сега занимаемите позиции. Желателно е и Вие да останете на Вашите (позиции — б. а.), но ако някоя Ваша част твърде силно пострада от огъня и не може да се удържи, то оттеглете я малко назад, но с условие да поддържате най-тясна връзка с 9-а дивизия. Използувайте нощта да се окопаете солидно, та да бъдете готови да посрещнете всички случайности” [22].

Неочакваната заповед на командуващия съединените армии завари 1-ва армия в „напреднало положение, което й даваше възможност през нощта да опита и последното си средство на борба” — нощна атака с усилената 6-а бдинска дивизия. Така бяха погубени постигнатите изгоди за продължаване на атаката „в упор” и трябваше да се напусне завоюваното с множество жертви пространство, за да се изкупува с нови такива [23]. 1-ва армия закъсня да последва внезапно отрицателния пример на 3-а армия, който й се наложи, без да се вземе предвид толкоз ценното напредване.

В хода на бойните действия се разбра, че някои от укрепленията „са от доста солидна направа”, с каменна обвивка, пред които са разположени блиндирани стрелкови окопи и разни изкуствени препятствия — бодлива тел, фугасни мини и вълчи ями. За да се успееше срещу подобна укрепена позиция, бяха необходими гаубици и обсадни оръдия. Полската артилерия въпреки численото си превъзходство не можеше да достигне нужната разрушителна способност. За прогонване на османските броненосци, обстрелващи фланговете в дълбочина до 10—12 км, също бяха необходими гаубици и далекобойни оръдия [24]. Докато мъглата пречеше на българските батареи, то вражеските стреляха на предварително простреляни мерници, светеха и прожектори. Хвърлянето на пехотата в атака без пробивната мощ на тежката артилерия бе първото престъпление спрямо войнишката кръв в тази война.

След като разпореди прекратяване на затегналата се операция, командуващият съединените армии в 15,35 ч. съобщи на генерал Фичев: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. Заетите от нас през миналата нощ опорни пунктове подир жесток бой попаднаха отново в ръцете на противника. Полковете от бойните (предните — б. а.) линии са силно разстроени. Предвид на всичко това взех решение да премина към отбрана на нашите вчерашни позиции, които през нощта ние още ще усилим във фортификационно отношение. В моето разположение останаха само две бригади, които аз ще държа като последна опора. Силите на противника и неговите позиции се оказаха до такава степен неуязвими, че за атака с разполагаемите сега средства не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до най-последна крайност. Моля да ми се съобщи мога ли да разчитам на подкрепления, кога и от где” [25]. Не две бригади, а три пехотни и една конна дивизия бяха в разположение на генерал Димитриев.

Естествено отговорът на генерал Фичев в 16 ч. бе отрицателен: „Подкрепление не може да Ви се изпрати, защото други войски няма. Комбинирайте усилията си с 1-ва армия, която Ви е подчинена. Водете борбата систематически и без бързина. Видимо, че не сте във връзка с 1-ва армия, защото генерал Кутинчев иска от щаба сведения за положението на 3-а армия. Нямате ли офицери за свръзка между двете армии” [26]? Генерал Димитриев искаше свежи войски, а не да му се изнася академическа лекция за необходимостта от редовни съобщения.

Допускайки, че в Главната квартира не са схванали колко е тревожно положението, командуващият съединените армии телеграфира на 5 ноември вечерта до генерал Фичев, че редовете са силно оредели, духът значително понижен, без преувеличение могло да се твърди за 50 на сто излезли от строя убити, ранени и болни: „Туй е най-голямото ни зло… Опасявам се поради това, че няма да бъдем в състояние да се удържим малко-много продължително време, особено ако противникът премине в настъпление. Даже ако не бъдем атакувани, болестта (холерата — б. а.) ще ни разложи в най-скоро време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове. Моля поради това да се намери най-скоро изход от туй положение” [27]. В последвалата телеграма до генерал Савов за пръв път се споменава думата примирие: „Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие и за снемане армията от позициите, тъй като духът е паднал до крайност поради страшно увеличаващата се болезненост. Положението считам за безнадеждно, щом не сме в състояние да извадим здрави и пресни войски” [28].

Царят се чудеше кого да наругае, започвайки от „злорадствуващия” Фичев и стигайки до „руските оръдия” Димитриев и Сарафов, които „изгубили умишлено сражението”. Стреснат от вдигнатата тревога, той заповяда в 22,10 ч. да се вземат всички мерки за затвърдяването на съединените армии на завзетите позиции „и да не предприемат (повече — б. а.) атака на неприятелската позиция”: „Ще употребите всички средства и усилия да се държат упорно на позициите и да отблъснат възможните неприятелски атаки. Положението на 1-ва армия трябва да се съобрази с това на 3-а. Вие (генерал Димитриев — б. а.) трябва да си служите и с двете армии. За да водите операциите, трябва да се използува в широк размер артилерията, която по своята численост представлява една колосална сила” [29]. Количественото превъзходство обаче не бе достатъчно, за да се сринат вражеските укрепления.

Несполуката пред Чаталджанската укрепена позиция може да се обясни с „изтърваването” на разбития противник, с предоставената му възможност да се опомни и окопае, с изнурителните маршове на големи преходи, с недостатъчното разузнаване, с ударите на холерния бич и глада, с липсата на тежка артилерия и отдалечеността на полската артилерия на 4—6 км от фортовата линия и т. н. Или не трябваше изобщо да се атакува, или да се атакува с всички сили, а не да се напомня за военна демонстрация. Ударът се нанесе равномерно по цялата дължина на укрепената позиция, по-скоро да се провери къде би могла да се разкъса, а не къде да се пробие — например на нейния десен фланг. Чаталджа бе превърната в мощна крепост, чийто гарнизон достигаше с резервите 170—180 000 души и следователно трябваше да се превземе на части.

Вместо да съсредоточи силите за извършване пробив в участъка на 3-а балканска дивизия, още повече, че разполагаше с три второешелонни дивизии, вместо да предприеме нощна атака, или ако се опасяваше от непознатата местност, то поне да продължи атаката рано сутринта на 6 ноември, командуващият съединените армии бе залисан с частичните злополуки на отделни полкове. Съществуваше и друга стратегическа възможност. Вместо да демонстрира, 1-ва армия би могла да се опита да отхвърли защитниците към Черно море, а не 3-а армия да ги отхвърля към Мраморно море, защото в такъв случай те щяха да се оттеглят към Цариград.

Генерал Савов, поел огромната отговорност да заповяда атаката, не само не прие командуването на съединените армии, но и забрани на свитата си да се намесва в каквото и да било по управлението на войските, за което царят го упрекна. По-късно той се оправдаваше, че „стратегията е разрешила задачата правилно, но тактиката е направила грешка”, водейки сражението на приливи и отливи съобразно честата промяна в настроенията на генерал Димитриев. Едва след пет месеца генерал Кутинчев узна, че стратегическият замисъл бил да се нанесе решителният удар с 3-а армия, а командуваната от него 1-за армия да се ограничи с демонстративни действия [30].

Полковник Тантилов успокояваше разстроения генерал Димитриев, че не бива да съжалява: „Ако бяхме се спрели, без да почваме (сражението — б. а.), не можехме оправда себе си нито пред самите нас, нито пред отечеството и историята” [31]. За жалост днес историкът, колкото и да се мъчи, не може да оправдае съдбоносното дело не толкоз защото не успя, а защото изобщо не трябваше да започва при влошаващите се условия. Намиращият се в редовете на действуващата армия Г. Кирков имаше правото да критикува „поведението на правителството, намесата на държавния глава, двойствеността в ръководството и на армията, и на политиката”: „Ние бяхме убедени и чакахме нощната атака, в която ще минем Чаталджа…” [32]. След като атаката бе започната, тя трябваше да продължи. Твърде висок бе кръвният залог на жертвите — 1482 убити, 9129 ранени и 1401 безследно изчезнали [33]. Тежка бе и дипломатическата загуба.

* * *

Топовните гърмежи от Чаталджа отекнаха в Цариград, но не достигнаха София, където правителството на 4 ноември се занимаваше с изключително трудния въпрос, как да се ограничи холерната зараза. Никой не бе помислил, че ще се срещне такъв опасен враг, който умъртвява, без да нарани. На първо време се изпратиха незабавно чай, захар и коняк. Министрите се чудеха как да излязат от застрашителното положение. Въпросът за сключване на примирие бе на точката на замръзването. Черна гора искаше предаването на Шкодра, Сърбия — на Битоля, Дебър, Алесио и Драч, а Гърция изобщо не отговори [34]. Съюзниците не бързаха, нали не се „печаха” на същия огън. След като съобщи на царя, че от Белград и Цетина са упълномощили България да подпише примирието, Гешов го помоли да му яви дали одобрява представените от Министерския съвет изменения на българските условия за примирие: „При това моля да се обсъдят и условията за мира. Нашето мнение е, че трябва да се опростотвори работата, като се поиска отстъпването на цяла Европейска Турция с изключение на Цариград и Дарданелите с един хинтерланд, който България ще определи, като тегли тя пограничната линия от Мидия до залива Сарос” [35]. Второстепенните условия щяха да бъдат предложени по-късно. Гръцките условия станаха известни вечерта на 4 ноември — Беломорските острови, Битоля и Янина [36]. Сега можеше да се отговори на Кямил паша, но на 5 ноември сутринта Главната квартира изненада Министерския съвет с краткото съобщение: „Боят при Чаталджа следва своя нормален ход.” Точно за един месец българският войник надмина себе си, но се намериха мнозина в столичните кафенета да недоволствуват, че „трябвало поне за тоя ден да сме били вече в Цариград” [37]. Лошото бе, че тази приказка се вземаше за обществено мнение и плъзваше из политическите кръгове. Пияните глави в кръчмите можеха да искат да се мине и на азиатския бряг, затова пък съществуваха отговорни фактори, които да възпират отрезвително всички неразумни мечтания.

Най-сетне Гешов успя да състави проекта за примирие, който се одобри от Министерския съвет и веднага бе изпратен на царя за бързо утвърждаване, за да бъде телеграфиран на 6 ноември на великия везир с 24-часов срок за приемане. След падането на Битоля и Алесио условията понамаляха — предаване на Одрин, Чаталджанската позиция, Янина, Шкодра, Дебър и Драч заедно с техните гарнизони; цялата територия до Чаталджанската позиция, която ставаше демаркационна линия, минаваше под властта на съюзниците; вдигане на морската блокада [38]. Условия, достойни за безусловни победители.

Докато министър-председателят стъкмяваше проекта, на 5 ноември вечерта се получи тревожният призив на Фердинанд да се телеграфира чрез Гирс на Кямил паша, че след размяна на мисли със съюзниците България приема предложението за среща на Назъм паша с упълномощено от царя лице „за определянето условията на примирието и пристъпването след това към сключването на окончателния мирен договор”. Съглашенските посланици трябваше да настоят най-енергично пред великия везир да се приемат поставените условия [39]. Тъй като министрите трудно биха си обяснили причината за внезапния обрат, царят поясни в друга телеграма, че тази постъпка се предприема за постигане „час по-скоро спирането на военните действия, защото според получените днес сведения холерата взема застрашителни размери, с което се влияе крайно неблагоприятно на хода на военните операции против Чаталджа” [40].

Сутринта на 6 ноември българските войски се отдръпнаха на изходните си позиции. Противникът се опита да настъпи от укрепленията № 2, 3 и 7, но бе върнат със силен преграден огън. Командуващият съединените армии не можа да се отърси от дълбоко преживяната злополука и докладва на Главното командуване за големите загуби — до 60 на сто в 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, главно от холерата, както и за отслабването на 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия, непопълнени редовете си след Лозенград и Бунархисар. Неприятелските укрепления се оказали твърде усилени, а недостъпните флангове се поддържали от флотата. Следователно според него за атака с наличните средства не могло вече и дума да става, поради което заповядал да се отбранява „до последна крайност” първоначалната позиция Тарфа — Еникьой — Езетин — станцията Чаталджа — Папас Бургаз. Генерал Димитриев се опасяваше да не би врагът да настъпи със свежи войски и да прекъсне някъде отбелязаната линия, поради което помоли: „Да се вземат мерки, за да бъдем или поддържани солидно и в най-скоро време, или пък да се излезе от сегашното положение по дипломатически път” [41]. Тъй като липсваха подръка значителни подкрепления, тръгна се по втория път.

Генерал Савов, призоваващ довчера да се настъпва неспирно, сега се зае да успокоява загубилия равновесие командуващ с неверни твърдения: „Преговорите за примирие ще почнат и ще се вършат вероятно в два-три дена. Вземете всички мерки по най-енергичен начин да се задържи позицията, за да може тя с огъня си непременно да убие всяко желание на противника да ви атакува. Всяка слабост от наша страна може да насърчи противника и да повлияе за неприемане на условията за примирието и да унищожи всичките наши успехи. Когато е възможно, подкрепления се изпращат” [42]. Последното се каза колкото за поддържане на духа.

Макар да стана ясно, че противникът не може да напусне укрепената си позиция и силите му стигат само за отбрана, генерал Димитриев заповяда на съединените армии да се окопаят дълбоко с готовност да отбият всички атаки, ако такива последват: „Всяко поддаване крачка назад води към гибел. При отбрана ние можем да се удържим на тези силни позиции против тройни и четворни сили, а неприятелят не разполага с такава численост.” Армейският резерв се съсредоточи на крайния ляв фланг [43]. Така вниманието на командуващия бе отвлечено от центъра.

Вечерта късно на 5 ноември царят одобри напълно проекта за примирие и изказа мнението, че „за да се спечели време”, неговото съдържание да се телеграфира чрез Неклюдов и Гирс на Кямил паша. Министър-председателят посети руската легация не само да се оплаче от холерата, която просто „коси” войниците, но и да изтъкне, че ако не се сключи бързо примирие на съобщените условия, „ще стане нужда да влезем в Цариград”. Неговите колеги го поздравиха за находчивостта в трудното положение. Телеграмата незабавно отлетя за Цариград, отнасяйки съгласието за примирие, намерението да се упълномощят главнокомандуващите и разменят чрез тях условията за примирие, както и да се подготви окончателният мир [44].

В 2 ч. след полунощ на 6 ноември Гешов получи нова царска телеграма, в която се предлагаше, докато трае примирието, османските войски да опразнят Чаталджанската позиция и се оттеглят към Цариград, а българските армии да се отдръпнат на линията Мидия — Сарай — Чорлу — Родосто, като се образува неутрална зона между воюващите страни. На одринския гарнизон се предоставяше правото да излезе от крепостта с оръжието си и остане в България до сключването на мира. Тези смекчаващи изменения се правеха, „за да се пощади малко честолюбието на Турция”, като Гирс ги предаде от свое име [45]. След два часа обзетият от безсъница министър-председател прочете друга телеграма, забраняваща „до втора заповед” да се съобщава на Кямил паша склонността към снизхождение [46]. Той въздъхна с облекчение, защото разбра, че „работите на бойното поле не са тъй зле”. Но в Министерския съвет общото впечатление от „лутането” на Главното командуване не се подобри [47]. Изрази се единодушното мнение, че дори смекчението на условията да се предаде от името на Гирс, това „може да насърчи турците и да ги направи да откажат дори почването на преговорите за примирие”. Ето защо се препоръча да бъде предадено чрез руското посолство искането Портата да натовари по-скоро Назъм паша да почне преговори с пълномощник на царя и ако се срещне неотстъпчивост, едва тогава да се прояви отстъпчивост под прикритието на „великодушието” [48]. Фердинанд се съгласи, принуден от тежестта на вината си, да бъде временно примирителен.

На Чаталджа двете воюващи страни затънаха в позиционна война. Българите не успяха да пробият отбранителната линия, но и турците не бяха в състояние да настъпят, което издаваше трудното им положение. Водеше се артилерийски двубой. Генерал Димитриев допусна, че съединените армии могат да зазимуват на сегашните си места, та нареди на 7 ноември да се подготвят землянки и събере топливо [49]. Това, което генерал Кутинчев се въздържа да заяви на командуващия съединените армии, го направи генерал Христов с острия упрек, че не било изслушано мнението на началниците на дивизиите, познаващи отблизо моралното, материалното и санитарното състояние на своите части, налучкващи избора на „най-малкото зло”. Той изказа горчиво съжаление, че атаката не бе продължена с вкарване в боя и на второешелонните дивизии. Началникът на дунавци настоя да се задържи сегашната силна позиция и ако врагът излезе от укрепленията си, „един път отклонен от тях, той не би могъл да се спре и под стените на Цариград” [50]. Всъщност генерал Димитриев също желаеше да бъдат извлечени вражеските войски от укрепената позиция, не възнамеряваше да отстъпва, но за всеки случай разпореди проучването на една, ариергардна позиция на 5 км назад [51]. Извън обсега на неприятелската артилерия.

Правителството узна „по околен път” подробностите за несполучилото сражение, когато „тъмнината” около неговите последици се вдигна от получената на 7 ноември телеграма на Гирс. Руският посланик се срещна предния ден с Кямил паша и Норадунгиян ефенди, на които обърна внимание да приемат условията на съюзниците „за спасението на Цариград”. Великият везир запита какви са условията, обаче Гирс го посъветва да се приемат каквито и да бъдат те, „тъй като времето не търпи бавене”. На забележката, че през последните два дена положението на Чаталджа се било подобрило, посланикът възрази, че не бива да се възлагат извънредни надежди на случайния успех, защото без съмнение „всичката война е изгубена от турците” [52]. Отбитите атаки повдигнаха духа на управляващите кръгове в Цариград и ги направиха опърничави.

В Министерския съвет се чуха недоволни гласове срещу Главната квартира, която не предаваше навреме новините от бойното поле, представяше положението с прословутото изречение — „На Чаталджа всичко е спокойно”, поставяйки министрите пред необходимостта да разискват „съдбоносни въпроси в тъмнина”. Гешов бе натоварен да настоява пред царя, ако преговорите за примирие не са още започнати, то упълномощеното от него лице да даде на Назъм паша срок от 24 часа да ги почне: „Ако от турците не се получи отговор, Ваше Величество ще имате право, ако благоразсъдите, да подновите военните действия” [53]. Фердинанд като главнокомандуващ си бе присвоил правото да заповядва откриването на огън.

Стигнал в Лозенград на 7 ноември, Данев съобщи на правителството — в сражението за Чаталджа проличало, че „турците не са съвсем деморализираш!”. Сред българските войски — болести, умора и поотслабнал дух. Той посъветва да се наблегне пред Неклюдов Русия да предприеме най-енергични постъпки за сключване на примирие, за което ще се смекчат някои условия от българска страна: „Ако обаче тия преговори излязат безуспешни и ще трябва с чувствителни жертви да форсираме Чаталджанската линия, за което впрочем се вземат всички мерки, нека Русия бъде уверена, че нашето обществено мнение ще иска не само да влезем в Цариград, но и да преместим установената линия Сарос — Мидия много по? на изток. Във всеки случай да имаме поне изход и на Мраморно море.” Вместо да се превърне в спирачка на царските честолюбиви желания, председателят на Народното събрание се впрегна в тяхното разпалване. В същия дух се изказа и по въпроса за Солун: „Ние сме решени да не допуснем по никой начин да остане той гръцки; щом гърците откриват картите, няма защо ние да мълчим” [54].

Гешов пожела да се дават редовно на правителството подробни сведения относно положението на фронта — „да не оставаме неосветлени, когато решаваме въпроси от съдбоносна важност”. Той осведоми Данев, че настоял с успех пред Неклюдов „за нуждата от примирие”. Руската дипломация се надявала Румъния да влезе в Балканския съюз, като се задоволи с 200 кв. км ректификация на българската граница в Добруджа. Понеже бе невъзможно да се изпълни гръцкото искане за дележ преди сключването на мира, министър-председателят постави въпроса да се подпише примирие без тях [55].

8 ноември започна щастливо за българския боен флот. В 0,45 ч. след полунощ миноносният отряд на капитан II ранг Димитър Добрев атакува конвой, следващ пътя си от Кюстенджа за Цариград. Торпедото на „Дръзки” попадна в кръстосвача „Хамидие”. След завързалата се оръдейна престрелка българските военни моряци с достойно изпълнен дълг се завърнаха във варненското пристанище [56]. Превозът на оръжие и храни по море не престана, обаче подвигът на тези малки военноморски единици, управлявани от големи моряци, застави превъзхождащия вражески флот да не доближава до българските брегове. Морската блокада стана неефективна.

Дори и след първата злополука се намериха български дипломати, които продължаваха да проповядват чувства вместо разум. Потопил се в славянофилските среди, Бобчев изтъкваше призива — „българите трябва да въдворят кръста на „Св. София” и да продиктуват условията на мира” [57]. Ризов пък предаваше допадащите му мисли на „нашите приятели”, смятащи „абсолютно необходимо” влизането в Цариград и оставането там, докато великите сили утвърдят сключения мир. Гешов с основание направи бележката: „Какво разбирате под думата приятели и в бъдеще обозначавайте точно приятелите, които Ви дават съвети” [58]. Съществуваха и прикрити неприятели.

Царят направи извод от телеграмата на Гирс, че „турците не са склонни за примирие”, но „за да се спечели време от 10—15 дена, необходими за стягането и усилването на нашата армия”, той настоя на 8 ноември върху необходимостта да се започнат преговори за примирие, „макар и с явен изглед на неуспех”. Фердинанд поиска руският посланик да натисне Портата по-скоро да назначи лице, „което да почне веднага преговорите за примирие с нашите пълномощници” — „главното е да се почнат преговорите за примирие по какъв и да е начин”. Данев предложи „маневрата” да се оповести чрез БТА — съединените съюзнически сили се насочват вече към Цариград [59]. Надеждата бе в единното въздействие на Балканския съюз, което обаче си остана пожелание. Правителството предаде съобщение, че докато Портата не предложи приемливи за съюзниците условия, войната ще продължава [60].

За да не остане съмнение в стремежа му към спиране на военните действия, на 8 ноември в 10,50 ч. генерал Димитриев доложи на Главното командуване, запитал го за числеността на войските, годни да участвуват „в един скорошен бой”. Обрисувайки общото стратегическо положение на съединените армии, той потвърди със съжаление, че след несполучливия опит за атака с открита сила срещу Чаталджанската .позиция „противникът видимо се е ободрил и почва да става твърде дързък”. Той струпвал огромно количество артилерия от всевъзможни калибри, всекидневно получавал подкрепления, заплашвал със стоварване на десанти по море, с което могъл да се насочи към обкръжаване на 1-ва и 3-а армия. Българските пехотни полкове оредели от холерата до 2000 ножа, повече от половината офицери излезли от строя, а полската артилерия пестяла боеприпасите, поради което командуващият съединените армии изрази опасението си „да не би силно пооределите редове да бъдат прекъснати при един силен напор на противника, какъвто след няколко дни той ще бъде в състояние да направи”. Холерната епидемия обхванала и 1-ва армия. Заключението бе доста черногледо: „При тези условия моето мнение е, че нам ни трябва в най-скоро време или една солидна поддръжка от две-три пресни дивизии най-малко, или пък незабавно спиране на военните действия по дипломатически ред. Направете сега последното, докато това може да стане все още на сносни условия. След една (нова — б. а.) несполука тук мъчно е да се предвидят последствията. Тъй или инак ние сме решени да се държим до крайност, но въпреки това възможно е да бъдем бити, а това ще бъде равносилно на катастрофа” [61]. От казаното се налагаше изводът за примирие по военна необходимост, макар че османската армия бе негодна за настъпление.

След злополуката генералите Савов и Фичев внезапно се обединиха в едно общо мнение, което обосноваха в доклад, представен на царя на 8 ноември. Отчитайки печалните последици от холерата, боевете и оскъдното продоволствие, те прецениха, че съединените армии „не са способни в настоящата минута за никакви операции” и се нуждаят от „най-малко 20-дневна почивка”: „Заради това ние считаме, че сключването на примирие с турците е от първостепенна нужда. В противен случай ние открито и категорично заявяваме, че армията може да бъде поставена в безизходно положение, а следователно и свързаните с нейната боева способност висши политически интереси, за което ако не се вземе във внимание нашето мнение, ние сваляме от себе си всяка отговорност за последствията” [62]. Везните натежаха към примирието. Предварителният мир би бил неблагоприятен поради неуспеха пред Чаталджанската позиция. Окопитила се, Портата можеше и изобщо да го откаже.

Фердинанд така се мяташе между храбростта и малодушието, че в Министерския съвет съжалиха, че не могат да го приберат в София. Тревожният зов на командуващия съединените армии, схванат като отчаяние пред разпространяващата се холерна епидемия, и особено предположението, че поради нейната зловеща „коситба” „армията не ще бъде в положение да покаже каквато и да била бойна дейност”, накара монарха на 8 ноември вечерта да се обърне повелително към Гешев: „Настойте енергически пред руското правителство да интервира незабавно за спирането на военните операции, ако трябва дори чрез прибягване до най-крайната мярка” [63]. Не се уточни каква, но вероятно ставаше дума за повече руски броненосци в Златния рог.

Управляващите кръгове в Цариград се окопитиха след отбиването на атаката, поради което предаденият им на 8 ноември проект за примирие произведе негодувание, особено против исканото опразване на удържалата се Чаталджанска позиция. Там замечтаха, че сега не на тях, а на българите се падало да бързат със сключването на примирие. Гирс настойчиво посъветва да се назначат пълномощници и незабавно да се влезе в преговори по проекта, за да се спаси империята от по-тежките последици на войната. В себе си той виждаше две възможности за българите — или смекчаване на условията, или превземане на укрепената позиция [64]. Портата определи своите представители, защото нейната армия не бе способна да настъпи.

Генерал Савов не можа да сдържи гнева си от коренната промяна в държането на „кабинетния” командуващ съединените армии и го упрекна, че поради неуспешната атака на 5 ноември „Турция сега е малко наклонна да иска примирие”. По заповед на царя той обърна внимание на „лошите последствия от тия с нищо неоправдани нерешителни действия, които настъпиха тъкмо тогава, когато трябваше да жънем плодовете от нашите досегашни победи”: „Имайте предвид, че всички сведения от Цариград ни третират като разбити и победени под Чаталджа. Ще понесем ли този срам?” Генерал Димитриев направи убедителна защита, но не на себе си: „Не ми хваща сърце да обвинявам войските, които атакуваха,че не са си изпълнили дълга. Процентът на загубите свидетелствува за това — в някои полкове той достига до 50, а офицерите — 75. Ние сме отблъснати, защото се бихме с болни части. Ако нас ни считат победени, то нас ни победи не врагът, а болестите.” Командуващият повтори, че съединените армии не са способни за предприемане на нова атака срещу укрепената линия, но ще се удържат „до последна крайност, догдето развиващата се в такива заплашителни размери болест ни позволи да държим оръжието в ръце”. Главното командуване също не можеше да обвинява войските в малодушие и, както за битката при Бунархисар и Люлебургаз, раздаде за Чаталджанското сражение по 60 войнишки кръста „За храброст” на всеки пехотен полк [65]. Разкриването на истинското положение бе за предпочитане вместо заблуждаващите доклади, но в случая боите бяха прекалено сгъстени, което стресна царя и правителството.

Най-уязвимото място на българската действуваща армия се оказа санитарната служба. Закъснелите мерки срещу холерата трябваше да подобрят здравословното състояние на личния състав. „Санитарният трагизъм” заплашваше да извади продължително от строя 18 000 души. Епидемията отнесе безвъзвратно 3 000 души. От Виена пристигна по спешност група бактериолози. Сега чак се намериха 4420 лв. и 30 ст. за внос на антихолерична ваксина от Германия, след като на царската трапеза по случай четвърт век от възшествието се изпи евксиноградско вино за 4866 лв. народна пара [66]. Изплатени на дворцовата изба.

Като председател на Българския Червен кръст Гешов имаше възможност да разшири санитарната помощ от чужбина. Пристигнаха 14 санитарни мисии от Русия, 5 от Австро-Унгария, 3 от Великобритания, по една от Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Швейцария, Румъния, Чехия, Хърватско и Египет [67]. Човеколюбие, заслужаващо най-сърдечна благодарност и запомняща се трайна признателност.

Рано сутринта на 9 ноември Данев, оспорвайки лошото впечатление от подадената тревога, успокои Министерския съвет, че „в действителност положението не е дотам влошено”, холерните заболявания намалявали и вероятно след получаването на смекчените условия Гирс щял да склони Портата да почне преговорите за примирие: „В такъв случай депешата на царя става безпредметна” [68]. Така се спести неудобството на Фердинанд да отмени собственото си необмислено нареждане.

Във втора телеграма, макар да омаловажаваше успеха на противника с позоваване на неговата негодност за настъпление, председателят на Народното събрание нарече санитарното състояние на съединените армии обезпокоително: „Изобщо положението, без да бъде тревожно, изисква да направим възможното за сключването на примирието.” Царят се опасяваше да не би Румъния да се намеси, та предложи да се отстъпи доброволно Силистра, за да не се жертвуват принудително Добрич и Балчик. Предложението на гръцкото правителство за дележ не се взе предвид, защото мирът бил още далеч [69].

Данев помоли Гешов да съобщи на Гирс, че българските-пълномощници са — негова милост, генералите Савов и Фичев, секретарят Чапрашиков и легационният съветник Никола Станчов. Той се опита да „изклинчи”, понеже щели да се разглеждат „чисто военни въпроси” и следователно било неудобно да се поставя начело гражданско лице. Царят обаче, отбелязвайки едностранчивостта на генералите, според него „хипнотизирани” от преживения сериозен неуспех, търсеше в участието на Данев „противовес на тяхната вероятна отстъпчивост”. Понеже председателят на Народното събрание упорствуваше ,да не се бърка във военните работи, Фердинанд почти просълзен го прегърна и помоли: „Недейте отказва, спасете хубавата ми армия” [70]! Надменният Кобург бе способен да изиграе и подобна сърцераздирателна сцена.

Делегацията получи широки пълномощия. Като започне от смекчените условия, да развие преговорите на място и стигне до обещанието да бъде одобрено всичко „съвместимо с нашите нужди, интереси и достолепие”. Генералите се бояха за здравословното състояние на армията и се стремяха по-скоро да сключат примирие, дори като воюващите страни останат на позициите си. Данев поддържаше, ако Одрин не се изтръгне от вражеските ръце, неговият гарнизон да не бъде снабдяван, а през него да минават влаковете с храни за съединените армии на Чаталджа [71]. Допускаше се преговорите да продължат десетина дена.

След като обиколи позицията, видният славянофил Александър Гучков писа на 10 ноември на Данев да свири „отбой”. Той го призова да прояви умереност и благоразумие, за да не рискува постигнатите забележителни успехи: „А мечтата за Цариград, скъпа и на мен мечта, оставете за друг момент” [72]. Самият Николай II не даде подобен съвет на Бобчев в аудиенцията на 12 ноември, а само се съгласи „да се довърши великото дело на Царя-Освободителя”. До санстефанските предели. Той повтори, че Русия още не е готова за война, възприе предложението да се гарантира румънското владение над Северна Добруджа и препоръча споразумение с Гърция за Солун. На императора допадна пожеланието на пълномощния министър Балканският съюз да стане всеобхватно православен [73]. Като се включи и Румъния.

Назначените делегати можеха да преговарят само за сключване на примирие, понеже за предварителния мир се налагаше допълнително запитване за условията на съюзниците. На 9 ноември Гешов предаде на Фердинанд мнението на Министерския съвет, че последните трябва да бъдат помолени да кажат дали искат да имат по един пълномощник при преговорите за мир, като побързат с изработването и съобщаването на своите условия. Министър-председателят обърна внимание, че гърците искат първо дележ на Македония, а после подписване на мира — „нещо невъзможно, тъй като те искат непременно Солун” [74]. Действително последва протакане от страна на Атина, за да наложи изгоден за нея дележ.

Коромилас се стараеше да получи българския проект за разграничаване в Македония, „за да има удоволствието да го отхвърли”, и чак тогава да се почнат преговори за прокарване на една средна между двете предложени линии. Той не приемаше нито включването на Крит и Беломорските острови в сметката, нито принципа на съразмерността. На 5 ноември външният министър настоя в Гърция да влязат казите — Саръшабанска, Кавалска, Правищка, Драмска, Зъхненска, Серска, половината от Демирхисарска, три четвърти от Дойранска, четири пети от Гевгелийска, цялата Воденска, една трета от Прилепска, две трети от Битолска, пет шести от Корчанска, една трета от Старовска и излаз на Химара на Авлонския залив. Относно принадлежността на Солун Коромилас се зарече, че „по-скоро ще си отсече главата, отколкото да отстъпи”, изтъквайки необходимостта от известен хинтерланд за града. Той упорствуваше, че преди да се кажат условията за мира, ще трябва да се постигне съглашение върху дележа, а арбитражът по средната линия .бил неудобна процедура. Това не му попречи да се оплаче на Демидов, че не се спазвало „равновесието”, и то без да приема съразмерността като основа на разпределението. В Петербург се предаде линията Битоля — Солун — Сяр — Кавала, обаче Сазонов предпочете да остави съюзниците „да си уредят сами” спорните въпроси [75]. Венизелос поне се показваше склонен да „отстъпи” Кавала и околността.

Натоварени да проучат основно въпроса, М. Сарафов и Атанас Шопов докладваха на Министерския съвет, че според предложението на Коромилас Гърция се удвоява, а България се увеличава с 50 на сто, като първата присъединява 2 000 000 население, втората — 1 290 000. Гърците живееха в южната и източната част на Одринския вилает, наброявайки до линията Мидия — Енос 155 300 души, докато българите в Югозападна Македония достигаха 525 000 души. Ръководени от принципите на съразмерността, народността и дадените жертви, двамата видни познавачи предложиха следната линия: гр. Мидия на Черно море, по р. Еркене до вливането й в р. Марица и по нейното течение до устието в Бяло море, по неговия бряг включително остров Тасос до устието на р. Караазмак, по течението й и по границата на Санстефанския договор, по западния бряг на Енидже-Вардарското езеро, р. Мегленица, южния бряг на Островското езеро до Костурското езеро, на запад от гр. Корча и Старово, по западната граница на Охридската каза. Солун трябваше или да се присъедини, или да се обяви за свободно пристанище под управлението на съюзните държави. Като крайна отстъпка горната линия от Островското езеро да се премести по южните брегове на Преспанското и Охридското езеро, като се оставят на Гърция цялата Корчанска каза и части от Костурската и Кайлярската каза. Така България щеше да присъедини население около 2 500 000 души, включително 76 000 гърци в Южна Македония, а Гърция — 1 350 000 души, включително 65 000 българи; територия съответно — 63 000 кв. км и 34 000 кв. км. Двете държави се увеличаваха по население с 50 на сто, а по територия съответно с 66 и 55 на сто, дори без Беломорските острови. Като се прибавеше и населението на островите, цифрата нарастваше на 1 600 000 души [76].

Големият специалист по македоно-одринския въпрос Шопов прецени на 7 ноември, че три четвърти от Македония e окупирана от сръбски и гръцки войски, задавайки тревожния въпрос, дали ще я напуснат доброволно: „Съмнително. Тогава? Отчаяние!” Той отново се произнесе за цялостна автономна Македония, за да не бъде разпокъсана от съюзниците. Гешов отказа да предложи разделителна линия, преди да се постигне съгласие върху принципа на съразмерността — жертви, население, територия, плодородие [77].

Министерският съвет защити становището, че още е невъзможно да се представи контрапроект с точно обозначение на желаните бъдещи граници в Македония, защото не може да се предвиди къде ще преминава новата граница с Османската империя. Крит и другите острови трябваше да се включат в разпределението, понеже тяхното придобиване се дължеше и на огромните български жертви на решаващия боен театър. Все пак правителството прие да предложи засега известни принципи, на основание на които после спорът би могъл да се реши по-лесно. На 9 ноември десетте точки бяха представени на Фердинанд и Данев за одобрение: довоенната съразмерност на население и територия да се запази (България — 4 400 000 жители и 96 000 кв. км, Гърция — 2 632 000 жители и 65 000 кв. км), материални и човешки жертви; международно признатите права на съюзните държави за разширение (Цариградската конференция от 1876 г., Санстефанския договор от 1878 г. и др.); стопанското значение на освободените земи и население; географско положение; всички придобивки от войната, включително островите, представляват общо достояние на съюзниците, „което трябва да се подели”; естествени граници по планини и реки; задължения в полза на чужденците, концесии, железници и пр. [78]. Така определените принципи съдържаха справедливото разрешение на спора, стига да имаше кой и как да ги приложи на дело.

Гешов нарече проекта на Коромилас „чудовищен” и продължи да убеждава да бъде узаконена съразмерността. Гръцкото правителство изобщо не гласува доверие на българските пълномощници за разлика от другите съюзници и назначи свои — Панас и майор Францис. Военната конвенция предвиждаше всяко примирие, по-дълго от 24 часа, да се сключва със съгласието на съюзниците [79]. Това означаваше да се чака, докато гръцкият пълномощен министър преодолее разстоянието София — Лозенград — Чаталджа.

След продължително съвещание в Главната квартира царят и председателят на Народното събрание потвърдиха на 11 ноември, че подялбата би могла да се извърши, като се спази съразмерността и ако влязат в „поделителната маса” Крит и Беломорските острови: „Но произволното чертане на картата на Македония, с което се поставят вън от пределите на България местности, от които нормално но никой начин и под никакви условия не можем се отказа, не е сериозен проект, на който би заслужавало да се постави контрапроект” [80]. Правителството получи силна подкрепа в проявената неотстъпчивост.

Коромилас обаче държеше да се даде конкретна форма на изброените принципи, като Гешов представи бързо своята „крайна линия върху картата”, за да получи гръцките условия за мир. Той пророкува, че примирието ще бъде изцяло в полза на противника [81]. Войнственото настроение на гръцките меродавни среди не им пречеше да освобождават военнопленници, които „на честна дума” да не вземат повече участие във войната. Генерал Р. Петров докладва, че гръцки части проникнали до Сяр и Гевгели, „като се разполагат там като завоеватели” и преследват българското население, и само след „силни заплашвания” напуснали направлението Солун — Кукуш. Той заключи недоволно: „С оттеглянето на 7-а дивизия от Солун и околността гърците непременно ще окупират всичкото пространство до Дойран, Демирхисар, Сяр, а може би и Драма, и Кавала. То е пространството, върху което изказват открито претенции да го присъединят към Гърция, разбира се, и Солун” [82].

По заповед на царя министър-председателят поиска да не се пускат пленените турци, които ще продължат да се бият против българите на Чаталджа и Галиполския полуостров, както и да не навлизат гръцки войски в освободените от 7-а рилска дивизия български земи на север и изток от Солун, защото и двата случая щяха да се смятат за „неприятелски действия” [83]. Въпреки предупреждението съюзниците продължиха да минават през редовете на оставените малки български части и „освобождават” повторно освободени вече земи.

Гръцкото правителство щедро предложи услугите си, разбира се, срещу злато, да прехвърли на 20 парахода колкото се може по-скоро рилци в Дедеагач, понеже се страхуваше от установяването на кондоминиум (съвместно владение) в Солун. То подхвърли и за две свои дивизии. Министерският съвет изказа мнението да се оставят „непременно поне две дружини” в оспорвания град, доста символично военно присъствие. Гешов се произнесе да не се викат гръцки войски в Тракия „освен при крайна необходимост”. Но за да изпита словесната готовност на Атина за оказване на подкрепа, генерал Фичев се съгласи да приеме една гръцка дивизия, която обаче се отказа под предлог, че всичко се насочва в Епир [84]. Една съвместна акция на българските и гръцките въоръжени сили по суша и море би застрашила Дарданелите.

От фронта долиташе краткото успокояващо изречение — „На Чаталджа е тихо”. Този път съобщението бе достоверно. На 9 ноември в 10,50 ч. генерал Фичев уведоми генерал Димитриев, че на следващия ден рано българските пълномощници тръгват за Бююкчекмедже, за да преговарят за примирие: „Вземете най-строги мерки щото до сключването на примирието да не би турците да ни атакуват и дадем промах. Стегнете частите в най-широк смисъл на думата — въведете най-строга дисциплина, възвърнете старата непоколебима стойност, като имате предвид, че само при тия условия можем да сломим врага, да пожънем благоприятни резултати за нашата народна кауза от досегашните наши победи и грамадни жертви” [85].

Командуващият съединените армии, макар и лично здрав, бе обхванат от отчаянието на холерната зараза: „Болестта взема ужасни размери.” Полковете останали с по 2000 души, духът силно понижен: „Това е истинската причина на работите и това аз счетох за свой свещен дълг да донеса.” Почувствувал опасността от примирие „на всяка цена”, генерал Савов правеше в Главната квартира други изчисления, според които на Чаталджанската позиция противникът разполагаше с 80 000 души, от които само 30 000 напълно боеспособни. Дори и с по 2000 пушки в полк можеше да се устрои „сериозна отбрана”: „Положението пред Вас (генерал Димитриев — б. а.) не е така много опасно, както се представлява там… В щаба Ви ще е по-добре при работата да се обсъждат нещата с по-голямо спокойствие, като се има предвид, че турците в санитарно отношение стоят десет пъти по-зле от нас.” Сравнението обаче бе слабо утешение. По-ободрително прозвуча известието, че „на първа ръка” Главното командуване изпраща 10 000 души с 12 крепостни оръдия, след шест дена пристигаше 7-а рилска дивизия, а по-късно и 2-ра тракийска дивизия [86].

Според най-нови сведения врагът се струпваше в центъра на укрепената позиция. Генерал Димитриев допускаше, че „турците тези дни ще се стараят да добият още някой макар частичен успех, за да могат да подкрепят преговорите за мира, които скоро ще се почнат”. Той разпореди най-бдително охраняване, особено нощем, за да не се случи изненада с ненадейно нападение. И наистина противникът проведе две нощни рекогносцировъчни атаки срещу окопите на 15-и ломски полк и 3-и бдински полк. Подбрани религиозни фанатици с превръзки на ръцете „София или смърт”, снабдени с Корана, електрически фенерчета и ръчни гранати, влязоха в ръкопашни схватки с българските войници, които ги отхвърлиха обратно „на нож”. Бдинци дадоха скъпа жертва — своя командир полковник Георги Тенев, настигнал, макар и болен, полка си на бойното поле, за да загине там със смъртта на храбрите [87]. В тази народна война загиваха и старши офицери, които неведнъж лично водеха бойците напред.

Отделните опити на неприятеля да всее смут в българските редици накараха генерал Димитриев да заповяда „отбраната да се води по-активно”, като турците изобщо да се не допускат да излизат извън укрепленията. Специални команди се изпратиха да ловят „езици” и следят всяко движение пред Чаталджанската позиция. Започна изкопаването на няколко реда окопи и скрити ходове, изграждане на блиндажи, места за боеприпаси, мостове и пътища [88]. Командуващият се готвеше за упорита отбрана, която не можеше да се окачестви като временна.

Макар двете страни да се съгласиха да изпратят пълномощници за преговори, всяка пазеше ревностно бойния си престиж. Полковник Нерезов предаде на генерал Кутинчев да бъде изпратен парламентьор до Назъм паша със съобщението, че българската мисия пристига вечерта на 10 ноември на станцията Кабакчи, а на 11 ноември в 15 ч. ще бъде при с. Каликрата, за да започнат преговорите за примирие. Следователно трябваше да се издаде заповед за преустановяване на военните действия на този участък от фронта. Генерал Фичев след час и половина отмени горното нареждане в смисъл да се чака неприятелският парламентьор, за да бъде изслушан при „поведение на твърда резервираност” [89].

На 11 ноември в 14,30 ч. парламентьорът на Назъм паша се появи при предните постове на 1-ва софийска дивизия. Чрез него бе уговорено срещата да стане на следващия ден в 13 ч. в с. Бакчикьой (Плая) на неутралната зона при залива Бююкчекмедже [90]. По обед българските пълномощници пристигнаха в щаба на 1-ва армия, откъдето Данев телеграфира на Гешов, след като се бе видял и с генерал Димитриев. Той наброи в 3-а армия 18—20 000 болни, предимно от холера, без ефикасни средства за борба против „тоя бич”, освен извадените от строя 17 500 души в битката при Бунархисар и Люлебургаз. В полковете загубите на офицери се колебаеха между 50 и 75 на сто: „При тая неблагоприятна обстановка, която е повлияла и на духа на армията, ние почваме утре преговорите” [91]. Гешов провери достоверността на казаното, запитвайки по телефона полковник Нерезов, който доложи, че броят на холерно болните намалява и „духът на армията е отличен” [92]. Данев явно не бе черпил данните от Главната квартира.

Предвид на „вероятната среща” между делегатите на двете воюващи страни генерал Фичев заповяда да не се открива огън от 7 ч. на 12 ноември, разбира се, „ако турците не стрелят”. Бойната готовност на войските не биваше да намалява „ни най-малко” [93]. За да се запазят изгледите за сключване на изгодно примирие.

 

 

–––––––––––––––––––––––––––

[size=54]1. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 40.

2. В. Мир, № 3703, 4. XI. 1912.

3. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 41—43; Войната… Т. 4, с. 264—320; Мухтар, М., цит. съч., с. 135—136.

4. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 145-150; Войната… Т. 4, с. 234—263.

5. Пак там, л. 152—173.

6. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 545.

7. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 186.

8. Димитриев, P., цит. съч., с. 332.

9. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2. л. 50; Димитриев, P., цит. съч., а 335— 336.

10. Войната… Т. 4, с. 429—430; В. Мир, № 3705—3706, 6—7. XI. 1912; РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No 531, Bl. 1.

11. БИА, ф. 21, а. е. 1, л. 291—292; Войната… Т. 4, с. 334—341; Мухтар, М., цит. съч., с. 137—140.

12. Пак там, а. е. 1, л. 11; а. е. 2, л. 9—12.

13. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 599, 633—634.

14. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 192—193, 198, 203, 212—214; Войната… Т. 4, с. 399—421.

15. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 330.

16. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 602, 610; Приложение към том втори… с. 121; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 69—76.

17. Войната… Т. 4, с. 424—428; Димитриев, P., цит. съч., с. 424—428; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 67—69.

18. ДВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 222—224. Германски военни инструктори свидетелствуват: „Ако българите натиснат (още — б. а.), Цариград лежи напълно отворен”. — РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No A 21556, Bl. 1—4.

19. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 245—247.

20. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 566.

21. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280.

22. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Христов, Ат., цит. съч., с. 183—185.

23. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280; Жеков, Н., цит. съч., с. 224—225. Генерал Христов също предложи да се продължи атаката, но командуващият съединените армии се позова на холерата и липсата на достатъчно средства. — Приложение към том втори… с. 226—227.

24. Пак там, а. е. 4, л. 264.

25. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 152—155.

26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е
Parabellum
12-12-2003, 08:50
ПРИНУДИТЕЛНО СКЛЮЧВАНЕ НА ПРИМИРИЕ
Точно в уречения час на 12 ноември османските пратеници се появиха в с. Плая, разположено на западния бряг на залива Бююкчекмедже, съпроводени от ескадрон български конници. Пълномощниците домакини ги посрещнаха на пътната врата на къщата, в която бяха отседнали, и ги поканиха на кафе. Разговорът не вървеше. Назъм паша изглеждаше мрачен, министърът на търговията и земеделието Мустафа Решид паша сподели благопожеланието да се тури по-скоро край на кръвопролитието, а полковникът от Генералния щаб Али Риза бей чакаше да се стигне до военнотехническите подробности. Първият зададен въпрос бе дали българските представители имат пълномощие за сключване на предварителен мир. Отговори им се, че разполагат само с пълномощия за сключване на примирие. По взаимно съгласие двете страни решиха смесена военна комисия да тегли демаркационната линия между позициите на техните армии. Следващото заседание бе насрочено за 14 ноември от 13 ч. във вагон-салона на Източните железници, докаран до железопътния мост пред гр. Чаталджа [94].

Данев веднага долови желанието на османските делегати да печелят време, тъй като настояха да се почака пристигането на Панас. Генерал Савов пък направи извода, че те изобщо нямат искрено намерение да сключват дори примирие, поради което България трябвало да се готви „с всички сили за упорита борба”. Според него било грешно допускането на гръцки представители, понеже положението на тяхната армия не могло да се сравнява с това на българската, „за което те би протакали преговорите, за да отслабнем ние, та да могат после да наложат своите претенции”. Помощникът на главнокомандуващия се произнесе за ускоряване въпроса за примирието, „за да се види неискреното намерение на турците”, смятайки, че „бавенето на преговорите ни омаломощава, понеже поради болестта ефективността на армията намалява, а с това и бойната способност на армията” [95]. Този път Главното командуване, наречено от министрите „колеблив барометър”, бързаше да сключи действително примирие, след като пренебрегна предложението на Кямил паша.

Като се убедиха с очите си, че положението на противника се е позакрепило след отбиването на българския напън, на 13 ноември тримата делегати взеха да търсят запасни начини на действие. Те предложиха на Министерския съвет да обсъди дали не ще бъде полезно да се изпрати банкерът Константин Хаджикалчов през Кюстенджа в Цариград, където като отдавнашен познайник на великия везир да разбере от извора на какви отстъпки е готова Портата в случай на сключване на мир. Пратеникът трябваше да действува като частно лице, за да не се издаде някаква слабост. Известно бе, че тайни пратеници на Кямил паша вече преговаряха в Атина [96]. Но не и в самата имперска столица.

Второто предложение изхождаше пак от опита на гърците, които подкупиха Тахсин паша, за да им „продаде” Солун. Народният представител Теньо Начев, по прякор „Цукалото”, бе избран за проникване в Одринската крепост, предрешен като офицер парламентьор, където да се опита „чрез аргументи звонкови” да убеди коменданта Мехмед Шукри паша да вдигне бялото знаме. Царят одобри и двете идеи и посъветва правителството да не се колебае и да не жали златото. Той казваше назидателно: „Аз си пазя парите за лошите хора и не ги раздавам на добрите” [97]. Фердинанд обърна внимание на „нахалните надежди”, появили се в опомнилия се противник, подсилван всекидневно с пресни подкрепления от Мала Азия и с оръжие от Германия през Кюстенджа: „Настоявам най-убедително за бързото приемане мисията на Калчов в Цариград и одрински подкуп чрез Цукалото, иначе отхвърлям всяка отговорност за последствията” [98]. След като бе дал директивата за атаката на Чаталджанската позиция.

Министерският съвет обаче не одобри изпращането на Хаджикалчов в Цариград, който по силата на военните обстоятелства не можеше да проникне там като частно лице, а трябваше да се натовари с мисията на делегат. Не се произнесе и по „чисто военния” въпрос относно подкупа: „Главното командуване трябва да знае как да се превземе Одрин, а не Министерският съвет” [99]. Теодоров замина за Главната квартира, за да замести Данев и да попречи на раждането на подобни идеи. По искане на Данев във Външно министерство бе изготвена информация, според която по чужди източници здравословното състояние на османската армия било по-лошо от това на българската. Но по сведение на Неклюдов управляващите кръгове в Цариград били обнадеждени. Великите сили, особено Русия, съветвали Портата да сключи примирие, оставяйки своята морска пехота на Босфора. Дори Германия, чиито „крупове” гърмяха от Чаталджанската позиция, а нейните офицери служеха във вражеските редици, твърдеше, че спазва обявената от „европейския концерт” военна ненамеса [100]. Съпротивата на Портата обаче се поощряваше не толкоз от силите, колкото от претенциите на Румъния в Добруджа.

От Виена „правеха мили очи” на България заради нейните победи и същевременно изтикваха Сърбия от Адриатическо море по долината на Вардар към Бяло море. Граф Берхтолд неуморно изтъкваше храбростта и стремителността на българските войници, които сами се сражавали срещу главната османска армия, разбили я и отхвърлили зад чаталджанските укрепления. Напротив, „сърбите проглушили света със своите самохвалства” и вместо да помагат на България в общото дело, бързали „да заграбят наготово зад гърба на сражаващите се българи” най-хубавите земи, та дори се одързостявали да си присвояват Битоля [101]. Умишленото настройване все още не хващаше здрава почва, но зачестиха гласовете и в правителството, че докато българската армия се изтощава на Чаталджа, съюзниците „ще си оплетат кошника” в Македония [102].

Следователно политическите съображения също изискваха по-скорошно сключване на примирие и мир. Данев откри второто заседание на 14 ноември от 13 ч., подчертавайки, че Кямил паша е направил предложението, прието след съгласуване на мнения между съюзниците. Той прибави, че неговото място не е тук в делегацията, „задачата на която е чисто военна”, обаче приел „по важни политически съображения”, въодушевен от желанието да бъде направена чрез примирието началната крачка към сключването на окончателен мир. Първият български делегат повтори условията, вече съобщени писмено на великия везир. Назъм паша намери условията за тежки, при което Данев отвърна примирително, че е готов да ги смекчи, „особено по отношение съдбата на чаталджанските укрепления”, но след като османският главнокомандуващ представи своя контрапроект. Българските представители очакваха упорита борба по всяко условие, предвиждайки в случай на нужда да отстъпят от максималните до минималните искания: турците запазват Чаталджанската позиция, отстъпват Одрин, чийто гарнизон се оттегля с оръжието си; българските войски щяха да се оттеглят на линията Родосто — Чорлу — Сарай — Мидия. Ако не минеше и това предложение, тогава воюващите армии оставаха на заеманите позиции [103].

Министерският съвет одобри дейността на своите пълномощници, които бяха „най-компетентни” да установят на място условията за примирие. Изказа се единствено предупреждението да не би освободените войски на одринския гарнизон да отидат на Чаталджа. Гешов бързаше да съгласува със съюзниците срока и условията за преговорите за мира, предлагайки те да започнат в София десет дена след подписването на примирието [104]. Българската столица по право заслужаваше да бъде удостоена с почестите на победителите.

Министър-председателят не желаеше да се дава „оръжие” на гръцкото правителство с едно обвинение в нарушаване на военната конвенция. Но Коромилас вече търсеше осигуряване на гръцките искания, съобщавайки в Берлин и Петербург виждането си за бъдещата северна граница — от Авлона на Адриатическо море, над Битоля и Сяр и цялото крайбрежие до Чаталджа! Царят и правителството бяха „крайно възмутени” от това „елинско окръгление”, та пак се наложи Венизелос да изявява склонността си да „даде” Кавала и околността на България [105]. „Щедростта” на гръцкия пръв министър можеше да се прояви, когато българските войски присъствуваха в достатъчно количество в Солун.

Докато на Чаталджанския фронт между българската позиция Тарфа — Еникьой — Арнауткьой и вражеската укрепена позиция „всичко бе спокойно” според разузнаващите самолети и се избягваха „най-малките стълкновения”, то артилерийският двубой около Одринската крепост продължаваше. Генерал Димитриев сподели с генерал Иванов изненадата си от отчаяната съпротива, срещната на Чаталджанската позиция, чиито стари укрепления били поправени заедно с изграждането на нови такива, допълнително усилена с окопи и изкуствени препятствия, поддържана по фланговете от флота. Той живо се интересуваше какви са изгледите за падането на Одринската крепост. Командуващият 2-ра армия не скри, че крепостта няма да падне в скоро време чрез обсада, а само чрез атака с открита сила, за която му бе потребна поне още една дивизия — например 2-ра тракийска. Той планираше за 5—6 дена да придвижи напред обсадната артилерия и да реши съдбата на крепостта за 2—3 дена чрез пробив в нейния източен сектор [106].

Царят изрази мнението — „да се държим отбранително на Чаталджа, а да атакуваме в най-скоро време Одрин”, като се усили обсадната 2-ра армия с още три бригади. Той изрично забрани да става и дума относно снабдяване на одринския гарнизон: „Неговото (на царя — б. а.) желание е да се завършат час по-скоро преговорите и да се заловим за сериозна работа” [107]. Изглежда, Фердинанд смяташе преговорите за несериозна работа. Генералите Савов и Фичев обаче възразиха задружно и осуетиха атакуването на крепостта с открита сила.

Преговорите за примирие не можеха да премахнат опасността в тила на 2-ра армия, произлизаща от Кърджалийския корпус на Мехмед Явер паша в района между Гюмюрджина, Дедеагач и долното течение на р. Марица. За неговото обезвреждане Главното командуване насочи Кърджалийския отряд на генерал-майор Никола Генев и Сборната конна бригада на полковник Александър Танев. Отстъпил от Гюмюрджина, Явер паша се стремеше да премине на левия бряг на Марица при с. Мерхамлъ и да се спаси на Галиполския полуостров [108]. След четиридневно преследване на 13 ноември македоно-одринци заеха гр. Фере, където се съединиха с конницата, овладяла Дедеагач на 9 срещу 11 ноември. На следващия ден по обед вражеският корпус бе обкръжен между Фере, Османджибилюк и Кичукванчево с главните си сили по височините около селата Мерхамлъ и Кермекли, подложени на точен артилерийски обстрел. Парламентьори на Явер паша се явиха при полковник Танев с молба за примирие от 38 часа, обаче бяха върнати от бригадния командир с настояването за лична среща в тричасов срок с пашата и обсъждане на условията за предаване [109]. Полковник Танев бе длъжен да посочи на парламентьорите по-старшия началник в лицето на генерал Генев, чийто отряд води борбата от Кърджали през Гюмюрджина до Мерхамлъ и от когото Явер паша получи предложение за предаване още на 12 ноември.

Преговорите по слагането на оръжие започнаха в 14,30 ч. и завършиха в 22 ч. на 14 ноември, когато корпусният командир подписа протокола за капитулация, според който предаването щеше да се извърши от 14 ч. на 15 ноември. Едва сега полковник Танев уведоми генерал Генев, че противникът е вдигнал бялото знаме. На следващия ден точно в определения час близо до могилата при с. Мерхамлъ Явер паша поднесе сабята си на началника на Кърджалийския отряд, намерил за уместно да му я върне обратно. След пашата захвърлиха оръжието си 263 офицери и 9 381 долни чинове с 8 оръдия, 2 картечници и 1000 коня. Само пет вражески роти успяха да се прехвърлят на лодки и салове на отсрещния бряг [110]. От българска страна не се дадоха жертви, единствен случай в тази война. Всички разпореждания по обкръжаването и пленяването на Кърджалийския корпус се изпращаха направо от Главното командуване в лицето на полковник Нерезов, произвол, засегнал „началническия авторитет” на командуващия 2-ра армия, чиито заповеди се изменяха в изпълнението им от подчинените му генерал Генев и полковник Танев, сякаш „са без значение”. Генерал Иванов се учуди, че началникът на Оперативния отдел му изпраща „не по заповед заповеди”. Полковник Нерезов се оправда с извънредните обстоятелства, налагащи бърз начин на действие, като напомни, че издаваните от него заповеди, макар и поради „просто канцеларски пропуск” неподписани „по заповед”, са равностойни на тези, издадени от генерал Фичев, и следователно трябва точно да се изпълняват [111]. Не можеше обаче да убегне впечатлението, че амбициозният полковник се смяташе за подготвен да изпълнява длъжността на началник-щаб.

На третото заседание, отворено в 10 ч. на 15 ноември, Назъм паша представи контрапроект за примирие — армиите да останат на заеманите позиции, преговорите за мир да започнат незабавно, като примирието трае до неговото сключване или до тяхното прекъсване. Усилията на Данев да прокара поне минималните искания не успяха. Портата не предаваше държащите се крепости. Генералите Савов и Фичев не възприеха идеята да се оттеглят съединените армии от позицията при Чаталджа, която вече бе не по-малко непристъпна от тази на противника. Те се спасяваха от пропускането на одринския гарнизон с оръжието предвид възможното подновяване на военните действия. Ето защо Данев се опря здраво на становището да не се позволи снабдяването на обсадената крепост, за да се обрече тя на предаване от глад, както и да се действува успешно на Галиполския полуостров, като се удържа фронтът на Чаталджа: „Ние ще бъдем достатъчно яки и във военно отношение, за да можем да продължим ефикасно политическите си искания” [112]. В противен случай Портата нямаше да отстъпи повече от санстефанските очертания.

Първият български делегат се постара да издействува прокарването на влакове с храни през Одрин, но Назъм паша не се съгласи. От частни разговори, водени предимно на езика на победените, османските представители не можеха да не забележат различната степен на твърдост в държането на техните събеседници. Данев обаче си запази правото да формулира българските условия. Той предложи за място на мирната конференция Париж или Лондон. Гешов пожела да се задължи империята поне да не пренася пресни подкрепления от Азия и пак препоръча домакинството на София. Същевременно сър Ед. Грей се произнесе в британската столица да заседава посланическа конференция със задача да разглежда или по-точно да преразглежда въпросите, възникнали от войната, за да се предотврати сблъсъкът между силите [113]. Донякъде това предопредели и къде да се състои конференцията за мир.

Следващото заседание се проведе на 16 ноември от 13 до 15 ч., в което за пръв път участвуваха и гръцките пълномощници. Главната точка, около която се развиха разискванията, бе запазването на блокадата в Бяло море. Данев поддържаше Панас, защото и България имаше интерес Дарданелите да останат затворени по време на преговорите за мир. Той влезе в ролята на арбитър. Появи се и надеждата да се пропускат военни транспорти през Одрин, без да бъде продоволствуван неговият гарнизон, от което се направи прибързано изводът, че „крепостта е обречена на здаване без кръвопролитие”. Макар и с подобрено здравословно състояние, 1-ва и 3-а армия не бяха още способни за успешни настъпателни действия. Панас не даде мира на Данев с постоянното си натякване да се прокара разделителна линия в Македония преди започването на преговорите за мир. Председателят на Народното събрание чакаше подписването на примирието, за да му заяви откровено, че „без Солун за България съглашението е невъзможно” [114]. Преговорите се отложиха за 18 ноември, когато трябваше да се получат инструкции от Атина.

Данев запита Гешов дали запазването на блокадата в Бяло море, водещо до запазването на блокадата на черноморския бряг, няма да навреди на икономическите интереси на България. Министър-председателят даде класически отговор: „Безспорно не ще бъде съвместимо, но икономическите интереси остават на заден план при съществуването на нужди, които Вие сте в най-добро положение да оцените, особено като имате при Вас най-меродавните военни” [115]. Генералите изтъкваха военностратегическите интереси.

Поощрен от опита на генерал Велчев да атакува Източния сектор и уповаващ се на сведения за изтощение на обсадения гарнизон, Фердинанд подсказа на генерал Савов, че би могло „да се даде заповед да се нападне и превземе на всяка цена Одринската крепост, докато траят преговорите за примирие”. Така щели да се наложат на Портата по-сгодни условия при сключването на мира. Царската воля обаче бе предадена във форма на препоръка: „Горното предлагам на Ваше усмотрение, без да искам да упражнявам ни най-малък натиск.” И понеже помощникът се изказа против атаката, преди да изминат два-три месеца за действително изтощаване на защитниците, тя не се състоя [116]. Щяха да последват и други по-красноречиви случаи, когато царят не биваше слушан, за разлика от 16 юни. Гръцките пълномощници чакаха нови инструкции от Атина, а там не бързаха да ги пращат, за да наложат оттеглянето на българския гарнизон от Солун и представянето на българската „крайна линия” в Македония, която да отхвърлят. Уловката бе в заблуждението, че временното заемане на освободените земи не предрешава прокарването на бъдещите граници. Гешов обаче отказа да направи предложението, докато не се възприеме принципът на съразмерността, защото не желаеше да дели „може би наполовина” между двете крайни линии. На 15 ноември Венизелос отново се изказа за „справедливостта на средната линия”, като на свой ред се позова на принципа за размяна на населенията и предупреди, че може да потърси осигуряването на гръцките интереси извън Балканския съюз. Той смяташе, че Портата щяла да изиграе съюзниците, спечелвайки време чрез преговорите за примирие да засили армията си.. Коромилас допълни, че мирът трябва да се диктува в Цариград, като се форсират Дарданелите, пожелание, над което царят бе длъжен да се замисли, ако се схващаше като натиск върху Петербург. Той потвърди, че гръцките условия за мира ще се представят едва след като му се съобщи от София „крайната линия”. Хаджимишев все повече се убеждаваше, че само след като се направи тази насрещна стъпка, ще могат да се извадят преговорите „от мъртвата точка” [117]. Доброто намерение обаче бе зле изтълкувано.

Министър-председателят смъмра незаслужено пълномощния министър, че трябвало да бъде по-внимателен в мисията си и да не пледира гръцката кауза. Той намери „възмутително” да се предлага Гърция да вземе три вилаетски центъра — Солун, Битоля и Янина, а България „ни един, тъй като и Одрин е съмнителен”. Портата отказвала да даде повече от сан-стефанската граница в Тракия. Следователно — „по никой начин не можем да теглим западната граница, додето не знаем източната”. Политици като Генадиев обаче съветваха да се сключи „мир без Одрин” и да се бърза за Македония. Поиска се авторитетното съдействие на Демидов в Атина, понеже Русия настояваше по-скоро да се постигне мирът, което по принуда можеше да стане и без упорствуващите гърци. Но Романовци, сродени с гръцката династия чрез кралицата, постепенно започнаха да я поддържат за Солун [118]. Тактиката на българското правителство по отношение на Гърция се свеждаше до похвата — първо мир, после дележ.

Издаваният в Солун в. „Българин” заяви „високо, че македоно-одринските българи както в миналото, така и сега държат за своето политическо обединение със свободните им сънародници и за неделимостта на Македония като българска страна”. По неговите страници се проповядваше, че запазването на Балканския съюз е възможно само при непременното условие: „Никоя съюзна нация да не се стреми да увеличава своята численост за сметка на другата и всеки народ да почита националната чест на съюзника си като свята” [119]. Вестникът бе спрян лично от княз Николас, въпреки защитата на българските военни власти.

Най-заслепеният дипломат от блясъка на „бисера на Бяло море” бе Ризов, който на 17 ноември писа на министър-председателя: „Солун не ми дава покой ни деня, ни нощя…” Той не допускаше компромис „даже ако трябва да се воюва с Гърция”, не признаваше никаква отстъпчивост: „Заклевам Ви в българския Бог — недейте пристава на туй, дори ако трябва да оставите властта” [120]. Не беше никак леко на Гешов да устои на подобни клетви.

Друг обезпокоен, но посвоему, бе граф Берхтолд, който разпалваше незагасналата главня на междусъюзническите съперничества и наливаше дипломатическо масло в огъня. Той пророкуваше, че Сърбия и Гърция ще си присвоят зад гърба на сражаващите се българи Скопие, Битоля и Солун [121]. Докато гонеха врага, българските войници бяха увлечени напред към Чаталджа, но сега погледите се хвърляха и към Македония.

Над отношенията със Сърбия също надвиснаха тъмни облаци. След завръщането на крал Петър от Скопие мнозинството вестници обявиха с разрешението на военната цензура, че в неговата корона блеснали „нови диаманти” — Скопие, Битоля, Прилеп и други „сръбски градове”. За да не скъсва с традиционната възможност за натиск върху Белград, Фердинанд нареди на Гешов да изрази на 17 ноември пред граф Тарновски благодарност „за доброто разположение” на Франц Йосиф към България и в полза на мира. Пълномощният министър пак увери, че Австро-Унгария не насърчавала Портата да продължава войната, толкоз повече, че Русия имала днес влияние в Цариград. България могла да разчита на подкрепа при установяването на мира, но бил нужен „категоричен (отрицателен — б. а.) отговор” по въпроса за сръбския излаз на Адриатическо море. Гешов се усъмни в искреността на казаното и предпочете да отложи: „Ние не можем да разискваме сега въпроса за отношенията с нашите съюзници, додето не се свърши войната.” Министерският съвет направи по-решителен извод: „Нашият съюз със Сърбия и нашите интереси ни налагат да поддържаме Сърбия в нейното искане да добие излаз на Адриатическо море” [122]. В противен случай сръбската експанзия се насочваше на юг и щеше да надхвърли т. нар. „спорна зона”.

От Петербург Бобчев гледаше на Балканите под друг ъгъл, често пъти от този на Певчески мост. Той съветваше споразумение с Румъния и „поразчистване сметките” със съюзниците, особено с гърците. Тройният съюз се опитвал „още отсега” да внесе раздори в Балканския съюз, отклонявал Сърбия към Бяло море и гледал одобрително на гръцкото настаняване в Солун, предлагайки на Румъния териториални облаги в Добруджа с единствената цел да се затрудни България и я направи отстъпчива спрямо Османската империя. Пълномощният министър пак преповтори впечатлението си от славянофилските среди: „Добрият за България мир може да се диктува само в Цариград.” Дори Сазонов не се върнал към предупреждението си, само го запитал, като му споменал за евентуално влизане в мечтания град: „Та нали вашите се отказаха от ходене в Цариград?” Бобчев избягна прекия отговор и се впусна да обяснява какво голямо значение би имало стъпването на Златния рог за мира, за бъдещето на балканските народи и изобщо на славянството: „И сега тука никой не разбира инак завършването на нашето победоносно шествие освен с влизане в Цариград” [123]. Дипломатическият представител още не бе разбрал простото правило да не се употребяват определенията „всички” и „никой”.

Тъй като гръцките делегати не получиха необходимите им инструкции, заседанието, насрочено за 18 ноември, се отложи. Генерал Фичев се яви сам пред османските пратеници, за да им се извини за осуетеното от съюзниците напредване на преговорите и да подпита внимателно относно сключване на отделно примирие. Той не виждаше пречки, защото се засягаше главният театър на войната. Както и се очакваше, частното проучване бе посрещнато благоприятно. Данев, страшно ядосан от „воденето за носа”, не скри от Панас, че ако и утре се провали срещата, примирието може да се подпише и без неговото участие. Той възприе умишленото протакане като натиск да се приеме предложеният дележ на Македония: „Досегашният скандал не може да продължава без риск да станем смешни пред цял свят” [124]. Царят одобри, не по-малко възмутен от бавенето.

Подетото в Атина разиграване заплашваше да отложи примирието най-малко с още десетина дена. Българският отказ да се извърши предварително разпределение на териториалните придобивки се посрещна според Данев с „нескончаеми шикани”: „Ако мислите, че можем да стоим в неизвестност толкова дни, добре, но военните са на друго мнение, па и аз мисля като тях… Колкото до последствията, разбира се, може би ще трябва да очакваме разтурянето на блока, но можеш ли да действуваме другояче?” Той чакаше да чуе инструкциите до Панас, за да сложи на следващия ден „точка на всички прения” [125]. В случая бе важна не гръцката военна помощ, обещавана за съвместно действие на Галиполския полуостров, а стремежът на Високата порта да доведе до скарване между съюзниците.

Поради опасността от сблъсквания между българските и гръцките войски в Македония Главното командуване изрази мнение да се разграничат областите на временното военно управление на освободените земи. Всички местности на изток от Вардар оставаха под българско управление, а на запад от него — под гръцко, като гръцките части се изтегляха в своята зона. Българският гарнизон се поставяше под началството на княз Николас при условие неговият началник, генерал-майор Андреев, да бъде назначен за комендант на града. Гешов настоя в Атина да приемат това временно уреждащо въпроса предложение, което отлагаше прокарването на „крайната линия”. Той оцени условията за примирие като приемливи: „Същественото е да се тури край на кръвопролитието и да пристъпим към преговорите за мир… Ако през време на примирието турците се усилят, то и ние ще се усилим.” Пожелание и на великите сили, чиито симпатии българското правителство не искаше да загуби. Сър Едуард предложи посланиците „в някоя столица” да се занимаят с възникналите от войната въпроси, за да се избегне стълкновението между отделните сили [126]. Гръцкото правителство не одобри София като място за мирните преговори и погледите се насочиха към Лондон.

Тъй като гръцкият десант на Халкидическия полуостров заплаши националната автономия на славянските манастири в Света гора, Главното командуване изпрати една рота да ги защити. Вместо да благодари, Сазонов препоръча да не се отклоняват разговорите с Атина по уреждане на разграничението. Николай II се отзовал на гръцкото оплакване и бил на мнение „да се извади Гърция по-бързо от това възбудено състояние” [127]. Демидов успя да склони на 18 ноември вечерта Венизелос да представи условията за мир, преди да се постигне съгласие по дележа, обаче с уговорката, ако след сключването на мира не се стигне до пряко разбирателство, да се прибегне до арбитража на Съглашението. Гешов веднага препрати новото гръцко предложение в Главната квартира за основно изучаване, за да не се дава повод на Кямил паша да разчита на спречкване между българи и гърци [128]. Царят бе против арбитраж за Солун, а Министерският съвет се изказваше за преки преговори, като се избягнат силите покровителки на Гърция.

Коромилас обаче вземаше „назад с двете си ръце отстъпките, що министър-председателят прави с едната ръка”, и продължаваше да настоява за „крайната линия”. Според него преговорите за мир могли да се водят и без сключване на примирие, вредно за делото на съюзниците. И отново се увличаше от желанието си за съвместно преодоляване на Дарданелите и окончателно поражение на Османската империя [129]. Гръцкият флот нямаше да даде жертви като българската армия. Подобно становище поддържаше и Жюл Камбон в Берлин, изтъквайки, че с превземането на Галиполския полуостров войната ще приключи „с условия, които подобават на победители”, понеже в такъв случай цяла Европа ще застави Портата да ги приеме. От Цариград разпространяваха твърдението, че съюзниците са толкова отслабнали, че не могат да оползотворят победите си и на всяка цена търсят края на войната. Османските войски на Галиполския полуостров нарастваха непрекъснато, застрашавайки десния фланг и тила на съединените армии [130]. Ето защо тук се насочиха 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия.

За възстановената твърдост на царя свидетелствува телеграмата на полковник Нерезов до Гешов от 18 ноември, в която се разкриват възможните нови инструкции за делегатите: „Да не отстъпват в нищо (повече — б. а.) и да гледат по-скоро да завършат, като имат предвид, че с прекъсването на преговорите и отпочването на военните действия имаме повече шансове да се свърши войната, и то с по-големи за нас облаги” [131]. Боевото настроение на Фердинанд бе пряко свързано с това на неговите военни съветници.

Сутринта на 19 ноември царският влак спря на станция Кабакча. Вечерта от 19 ч. Фердинанд и „пратеникът на Министерския съвет” Теодоров проведоха съвещание с тримата делегати, в което одобриха „при създадената обстановка” условията за примирие. Генерал Савов се страхуваше не от врага, а от глада и болестите. Важното бе да се постигне снабдяването на съединените армии през Одрин и по море, без да се допусне снабдяването на одринския гарнизон. Министърът на финансите обясни защо правителството е против изпращането на Хаджикалчов в Цариград [132]. Никой не изрази недоволство, но това не зачеркна идеята за „тайна мисия”.

Фердинанд бе много озлобен срещу командуващия съединените армии, комуто не достигнала енергия да продължи атаката. Блед и отслабнал, той прие само генерал Кутинчев, който не идваше от „холерните места”, за да разменят мисли относно причините за неуспеха. Командуващият 1-ва армия започна с разколебаването и „недостигащия кураж на генерал Димитриев да довърши делото докрай”, отбеляза отдалечеността на батареите, липсата на тежка артилерия, неизползуването на трите бригади за развиване успеха на 29-и ямболски полк, незачитане напредването на 1-ва армия и нежелание да се поднови на риск атаката в зори на 6 ноември. Той увери монарха, че „делото може да се поправи”, като се преодолеят последиците от холерата и попълнят редовете с войници и далекобойни оръдия. Царят изглеждаше състарен, изнурен от душевните мъки на злополуката, трудно понасящ лишенията на войната [133]. Образ, твърде различен от този на един пълководец.

От прехваната радиограма щабът на 2-ра армия разбра, че консулите в Одрин молят посланиците в Цариград да издействуват спиране на артилерийския обстрел. Генерал Иванов прекрати бомбардирането на 19 ноември и изпрати парламентьори, сред които Т. Начев, за да връчат писмено предложение за предаване на крепостта, обаче Шукри паша го отхвърли, надявайки се на скорошно примирие. Последва усилване на обстрела, за да се въздействува върху духа на обсадения гарнизон. Начев напразно чакаше „да превземе” крепостта със злато [134]. Не на всеки се удаваше да поднесе „данайския дар”. Българските войници предпочетоха „правия път” през главния вход.

Гешов се опита на 20 ноември да спечели Петербург в спора с Гърция, като посочи, че в Атина се стремят да осуетят примирието, за да бъдат форсирани Дарданелите и продиктуван мирът в Цариград, с намерението от Протоците да се образува автономна област. Той помоли да се повлияе на Портата, защото в противен случай българското правителство щяло да се принуди да приеме гръцкото предложение. Министър-председателят отблъсна „чудовищната претенция” за граница по р. Места и изказа надеждата, че „великата покровителка” ще подкрепи справедливия принцип на съразмерността. В отношенията със Сърбия се подчерта „пълното съгласие” поради вярата, че тя ще изпълни напълно договора [135].

Сутринта на 20 ноември генералите Савов и Фичев предадоха на Данев писмено предложение, с което сваляха от себе си всякаква отговорност, ако правителството „за дребнави амбиции” попречи да се сключи примирието и остави съединените армии в холерно заразената зона. Те взеха да се опасяват, че с изричното искане за снабдяване по море и през Одрин може да се провали примирието, не желаеха да се водят преговори за мир без примирие, което щеше да даде възможност да се оттеглят войските на подслон, да се настанят и отпочинат, „за да се почнат действията с нови сили, ако турците не се съгласят на мир”. Генерал Фичев изобличаваше правителството в надменност и промяна на възгледите „сто пъти”, докато траят преговорите — от изплашване след несполуката до сегашната неотстъпчивост. 1-ва армия със своите 40 000 души и 3-а армия, наброяваща 75 000, без достатъчно тежка артилерия, бяха годни само за отбрана [136]. Данев обаче не възприе примирие „на всяка цена” и наложи изключително важното условие.

Последното заседание по сключването на примирието започна в 16,30 ч. Гръцките представители не успяха да прокарат предаването на Янина и се оттеглиха, след което се пристъпи към обсъждане на съставения от Данев проекто-протокол. Решид паша се опита напразно да изключи искането за снабдяване на съединените армии през Одрин и по море, след което Назъм паша помоли поне това да стане след започването на преговорите за мир. Първият български делегат прие без колебание молбата, защото и без това бяха потребни няколко дена за поправяне на железницата, обаче я вписа като „забележка”, подаде ръката си на възрадвания главнокомандуващ и точно в 20 ч. на 20 ноември 1912 г. перото заскърца по хартията. Офицерите от свитата на османските пълномощници изгърмяха няколко бутилки шампанско и в последвалия частен разговор Данев се зае да проповядва, че „спасението на Турция зависи от една силна България, която да поеме върху си ролята на един активен фактор на Балканите”. Той прибави, че това може да се постигне само по един начин — „когато българите се обединят и България получи естествените си граници”. Полковник Али бей призна, че войските им са изнемощели и боледуват, одринският гарнизон изпитвал остра нужда от продоволствие и макар да са се удържали на Чаталджанската позиция, те не са в състояние да настъпят, поради което висшите военни посъветвали великия везир да моли за мир [137].

Протоколът оповести примирието между въоръжените сили на България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и тези на Османската империя, от друга, за да се пристъпи към преговори за възстановяване на мира в Лондон, където воюващите се самопоканиха, десет дена след неговото подписване. Примирието влизаше в сила със слага нето на подписите (всъщност един час по-рано) и продължаваше, докато траеха горните преговори до техния благоприятен изход или до тяхното прекъсване. Всяка от воюващите страни се задължи да обяви 4 денонощия по-рано възобновяването на враждебните действия, смятано от 19 ч., след като главнокомандуващият на едната страна е съобщил потребното на главнокомандуващия на противната страна. Войските оставаха на заеманите позиции, като смесена комисия определяше неутралната зона или „ничията земя”. Портата се съгласяваше да вдигне блокадата на българските черноморски пристанища и да допусне снабдяването на българските войски по море и по железницата през гара Одрин [138]. Условията на примирието бяха задоволителни, като се имаше предвид трудното положение на съединените армии пред Чаталджанската позиция. Запазваха се и дори се засилваха възможностите за победоносно завършване на войната.

Далечен тътен откъм Одрин смути доброто настроение на делегатите. В 19 ч. части от обсадения гарнизон атакуваха на югозападния и западния сектор, поради което се наложи войските от източния сектор да подпомогнат със завземането на някои възлови точки, доближавайки се още повече към вътрешността на крепостта. Османските представители трябваше да бъдат успокоявани с набързо скалъпени обяснения. Оръдейната стрелба се чуваше до 3 ч. след полунощ. Шукри паша телеграфира до Портата: „С помощта на всемогъщия гарнизон ще постоянствувам докрай в отбраната на Одрин” [139].

В 23,55 ч. на 20 ноември генерал Фичев изпрати заповедта до съединените армии за прекратяване на военните действия от 19 ч. същата вечер. Смесената комисия трябваше да се срещне на следващия ден в 12 ч. за прокарване на демаркационната линия [140]. Войниците викаха „ура”, обаче Фердинанд бе недоволен от сключването на примирието и търсеше „предателите русофили”. Данев напразно побърза да го „сърадва”. Царят телеграфира ядосан на генерал Савов, че примирието било „цял позор за България”, предвиждайки мрачно, че „събитията на Балканите, които ще следват сега, ще бъдат много по-трудни от самата война”. Полковник Нерезов, който за разлика от генералите Савов и Фичев сега бе по-близо до монарха и също разкритикува проявената отстъпчивост, сподели с надяващия се на скорошен окончателен мир министър-председател: „Примирието не особено ни (с Фердинанд — б. а.) радва. С турците, като познаваме разнебитеното положение на армията им, трябва да се преговаря по-смело и решително, ако искаме да приемат всичките ни условия.” По този повод Абрашев отбеляза в дневника си: „Впрочем то (примирието — б. а.) не радва въобще всички, които искаха да влезем в Цариград” [141]. Ръководните личности в Главното командуване се разделиха в оценките си — двама на двама.

На прощалния обед в Ерменикьой генерал Димитриев вдигна наздравица за висшето командуване, генерал Савов пи за съединените армии, Данев — за цялата действуваща армия, нейните военачалници и руските учители. В щаба на 1-ва софийска дивизия майор Борис Драганов посвети наздравицата на българския народ. Царят бе забравен. Той телеграфира на генерал Савов да се връща веднага с протокола за примирие, а не да гуляе с „подлеци” [142]. Намираха се подлеци, които да доносничат.

Данев защити съдържанието на примирието, като отварящо „надеждни перспективи за бъдещето”. В протокола не се каза и дума относно предварителните условия за мир. За да се покаже на противника и съюзниците „що е България и на какво хвърля око”, той предложи Фердинанд да се завърне в София през Дедеагач, Солун, Велес и Скопие. От името на Министерския съвет Гешов му честити подписването на примирието: „Дано то се последва от един мир, достоен за великото дело и големите жертви на българския народ.” Идеята за завръщане през Македония се намери добра, но се видяха и „известни неудобства” при посещенията на царя в градовете под съюзническо военно управление, поради което се препоръча сериозно обсъждане на възможните мъчнотии, преди да се вземе окончателно решение. Фердинанд трябваше да бъде в столицата пред тръгването на Данев за Букурещ и Лондон, за да се обсъдят от всички отговорни фактори условията за мира, назначаването на пълномощници и спорните въпроси с Гърция и Румъния [143].

От София също се чуха строги упреци, че не е сключен предварителен мир, но дори Високата порта да бе готова на подобна стъпка, трябваше споразумение между съюзниците по неговите условия. Правителствата на Сърбия и Черна гора се съгласиха само на примирие, инак щяха да изпратят свои делегати, а от Атина отхвърлиха условията на примирието. Срещнали се в Македония, сръбските и гръцките войски не възнамеряваха да се разделят. На 20 и 21 ноември в Солун се състоя съвещание между двамата престолонаследници, които се зарекоха да не допуснат България на десния бряг на Вардар. Принц Костантинос поиска и левия бряг до гр. Сяр: „Първата война, която ще имаме след сегашната, ще бъде война с българите, но твърде интересно би било да се знае на коя страна ще бъде Сърбия” [144]? Излишен въпрос, защото преговорите между двете главни квартири за военен съюз срещу България само чакаха да получат височайши тласък, особено след злополуката пред Чаталджа.

 

–––––––––––––––––––––––––––

94. Данев, Ст. Примирието… с. 102; Приложение към том втори… с. 261.

95. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 119, л. 225; ДПИК, т. 1, с. 272.

96. ДПИК, т. 1, с. 272; Нашата дума… с. 99—100.

97. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 134, 215, 224; БИА, ф. 14, а. е. 4513, л. 3.

98. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 23.

99. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 408—411.

100. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 231; ДПИК, т. 1, с. 273; OUAP, Bd. 4, S. 1006—1009, 1017—1018.

101. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 412—414; OUAP, Bd. 4, S. 1013; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 2, S. 353—358.

102. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 400.

103. ДПИК, т. 1, с. 274-275.

104. Пак там, с. 275.

105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 33; БИЛ, ф. 20, а. е. 378, л. 20.

106. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 204, 212-213.

107. Пак там, оп. 7, а. е. 48, л. 186-187.

108. Иванов, Н. Балканската война… с. 174—176.

109. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 158, л. 188—195; а. е. 217, л. 23—26; ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 274-276.

110. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 144—147, 216; Българска военна история… Т. 2, с. 524—525.

111. Пак там, оп. 2, а. е. 9, л. 331, 368.

112. БИА, ф. 255, а. е. 32354, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 275—276; Данев, Ст. Генерал Иван Фичев… с. 171.

113. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 80G, л. 87; ДПИК, т. 1, с. 276; Приложение към том първи… с. 33—34; Данев, Ст. Примирието… с. 104.

114. ДПИК, т. 1, с. 277—278.

115. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 40—41.

116. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1418; а. е. 4, л. 940; Гешов, Ив. Престъпното безумие… с. 35; Фичев, Ив. Балканската война… с. 224—225.

117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 1—4, 15; БИА, ф. 255, а. е. 5345, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 571—572, 574.

118. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 5; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 211; ДПИК, т. 1, с. 573, 575; GP, Bd. 33, S. 421; Bd. 34, S. 97.

119. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 251, л. 1—7; В. Българин, № 22, 1. XII. 1912.

120. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 19—20.

121. Пак там, а. е. 867, л. 13, 16; OUAP, Bd. 4, S. 1028—1029.

122. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 216—217; а. е. 1195, л. 48,53.

123. Пак там, а. е. 1195, л. 158—159.

124. Пак там, л. 124; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 28—31; ДПИК, т. 1, с. 278— 279; Данев, Ст. Примирието… с. 104; Реч на д-р Никола Генадиев… с. 27—32.

125. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 48—52.

126. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 60; BD, V. 9, Р. 2, р. 207.

127. Пак там, л. 74, 98.

128. ДПИК, т. 1, с. 576; Руската оранжева книга… с. 69—70.

129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 96—97; БИА, ф. 273, а. е. 2746, я. 34; ДПИК, т. 1, с. 577—578.

130. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 102—103; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 606.

131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 5, 68.

132. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 61; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 692.

133. Пак там, л. 66; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 26—27; Соларов, К. Балканският съюз… с. 21.

134. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 346, 355, 377, 388; Приложение към том първи… с. 261; Иванов, Н. Балканската война… с. 183—185.

135. ДПИК, т. 1, с. 576—577.

136. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 28.

137. ДПИК, т. 1, с. 279—280; GP, Bd. 33, S. 471—472.

138. Българска военна история… Т. 2, с. 525—526; В. Мир, № 3721, 22. XI. 1912.

139. Българска военна история… Т. 2, с. 526; Държавен вестник, № 265, 22. XI. 1912.

140. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 5, л. 84—86; ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 2.

141. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 97; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 88; а. е. 820, л. 9—10; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 432—436; ДПИК, т. 1, с. 280; Приложение към том първи… с. 74.

142. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 29, 32, 71.

143. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 134.

144. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50. л. 92—93.
Parabellum
12-12-2003, 08:55
ПОЧИВКА ЗА ВОЕННИТЕ, НАПРЕЖЕНИЕ ЗА ДИПЛОМАТИТЕ

Високата порта хвърли всички налични пропагандни средства, за да накара великите сили да сметнат, че „България е принудена да подава приятелска ръка на Турция, за да се тури край на войната”, дори се отказала от Одрин и голяма част от вилаета. Най-много се престара Норадунгиян ефенди, който държеше език на самопровъзгласил се победител, но не успя да убеди познавачите, преценяващи, че „положението на турската армия не е изменено и тя е негодна за офанзива”. Гешов не се разтревожи от неверните заключения в наченатата печатна кампания за „влошеното военностратегическо положение” на България: „След като паднаха наши 40 000 жертви, мисля, че наша длъжност е да се опитаме дали чрез едно примирие и преговори за мир не можем да добием същите условия, които ще добием и подир нови големи жертви. Ако не успеем, ще се бием пак.” Той изисква от пълномощните министри да опровергават незабавно очевидно лъжливите слухове: „В Чаталджа, знаете добре, че за примирие се третира, а не за мир, та за Одрин дума не става. В Лондон ще искаме цяла Тракия” [145].

По-чувствителен бе министър-председателят спрямо оплакванията на словоохотливия Коромилас, че съюзниците не са наложили своите условия за примирие и трябвало да продължават войната. Той се възмути, че така говори един съюзнически министър, който се стремял — „да продължаваме ние (българите — б. а.) огромните си жертви, когато други парадират”. Никакво съжаление не се изказа за спирането на военните действия: „Във всякой случай ние, отговорни за тоя народ, бяхме длъжни да направим тоя опит” [146]. Самото определение „опит” издаваше съобразяване с очакваните мъчнотии.

Напразно Хаджимишев настояваше да се приеме най-сетне принципът на съразмерността по население и жертви, за да се улеснят и ускорят преговорите, защото „цял свят признава, освен Коромилас, справедливостта на тоя наш принцип”. Гръцкият министър упорствуваше непоколебимо да се представя „крайната линия” преди мирните преговори, за да се спори по нея. В Атина не отричаха значимостта на българските победи, обаче отказваха „да платят тяхната цена”. Напротив, гръцките войски не преставаха да завземат освободени вече земи на север и изток от Солун, та генерал Тодоров предупреди на 22 ноември: „Въоръженият конфликт с гърците не ще се избегне, ако нашето правителство не се намеси енергично в разрешението на тези въпроси и не се накарат гърците да не вземат чуждата територия.” Той дори заплаши: „ще бъда принуден един ден да ги изпъдя със силата на оръжието, на след това каквото ще да става” [147]. Постоянните несъюзнически предизвикателства пораждаха неразумни настроения, набиращи взривоопасна сила.

Гешов не мръдваше от становището за съразмерността и чакаше с нетърпение да се потвърди узнатото от Демидов, че Гърция е готова да отстъпи „по всичко друго освен Солун”. Позовавайки се на съобщаваното от генерал Тодоров, той поиска да се спре гръцкото проникване в освободените от българските войски земи, „за да се избягнат неприятните последици, които другояче са необходими”. По негово нареждане Бобчев заби тревога, че гърците отхвърлят примирието, но Сазонов не вярваше те да искат сериозно граница по р. Места, нито да влизат в Цариград; говорил им да не мислят за Драма и Битоля. Според него Сърбия нямало да измени на подписаното, но не бивало да дразни Австро-Унгария. Накрая примирено препоръча „споразумение за избягване на скандала и разваляне святото дело” [148]. Противоречие до противоречие. За Солун и околността изобщо не се отвори и дума. След като Сърбия напуснеше Адриатическо море, нали щеше да се „разшири” по Вардар в безспорната зона?

На 23 ноември Коромилас изрази недоволството си, че в българското предложение се говори за временно присъствие само на гръцките войски западно от Вардар, а нищо не се споменава за напускането на българските войски. Той продължаваше да се прави на „гръмнат” от примирието, обаче Гърция могла и без да го подписва да участвува в преговорите за мир. Не му омръзна да повтаря за представяне на „крайната линия”, за да се установели спорните въпроси и точки, върху които би се извършил един арбитраж. Министърът се постара да внуши предразположението, че тогава могло да се направят взаимни отстъпки, при което Хаджимишев не престана зорко да следи „да не би да се старае (Коромилас — б. а.) да ни изиграе иначе” [149]. Българският представител бе родом от Южна Македония и следователно не страдаше от прекалена доверчивост.

Царят държеше освен Данев и Маджаров да бъдат назначени за упълномощени делегати двама висши военни — генерал Паприков, български представител при Черногорската главна квартира, и полковник Жостов, познаващ отблизо положението на фронта в качеството си на началник-щаб на 3-а армия. В сутрешното си заседание на 24 ноември Министерският съвет реши да се упълномощи само генерал Паприков, а полковник Жостов да участвува като „технически съветник по военните работи”. Фердинанд трябваше да се съгласи, макар да желаеше да разполага с изпитано предан човек с пълни права в делегацията. Чапрашиков бе определен за секретар [150]. Длъжността на началник-щаба бе временно изпълнявана от полковник Иван Колев, отличен кавалерийски командир и генералщабен офицер, когото Главното командуване не назначи на заслужаващото място.

Данев и Теодоров, току-що пристигнали от Лозенград, докладваха за пренията около сключването на примирието, наблягайки особено върху проявената от генералите Савов и Фичев отстъпчивост „на всяка цена”. Царят се отчаял след несполуката пред Чаталджанската позиция. Взе се решение да не се съобщава „крайната линия” на Гърция, докато не се подпише мирът, както и да не се отстъпва „нито педя земя” на Румъния освен гарантиране нейното владение над Северна Добруджа и черковно-училищни права за куцовласите в Македония. Данев очакваше в Лондон да бъде „повече спъван, отколкото подпомаган” от съюзниците [151]. Но инструкцията на правителството гласеше: тъй като на Чаталджа нищо не се говори относно предварителните условия на мира, „нашите делегати в Лондон ще си съобщават взаимно с делегатите на нашите съюзници условията, които ще се предлагат на турците”. Те се задължаваха да поддържат „законните и умерени искания на съюзниците” [152]. Разчиташе се и на домакините, понеже Кямил паша минаваше за англофил.

Фердинанд настояваше непременно първият български делегат да заеме такова положение, „щото да се наложи безусловно за председател на конференцията”. Най-добри изгледи за подобна длъжност притежаваше Гешов като ръководител на правителството на първата държава в Балканския съюз. Той изказа условно съгласие — ако отидат четиримата съюзнически министър-председатели. Баучер телеграфира това на Венизелос, който веднага се реши да пътува за Лондон, където се надяваше да уреди въпроса за подялбата. Гешов обаче отказа под предлог, че не всички съюзнически правителствени ръководители ще участвуват в мирната конференция. Съществуваше и друга причина — предизвикателният Норадунгиян ефенди поставяше своето пребиваване в британската столица в зависимост от това на Гешов, а царят не искаше да види на отсрещната страна „един много хитър арменец” и се изказа в полза на Данев [153]. Дори и на цената да не се заеме постоянното председателско място на конференцията.

Хаджимишев с право се разочарова от завоя на министър-председателя, защото се надяваше, че в лична среща, далеч от пакостното влияние на шовиниста Коромилас, недоразуменията ще бъдат благополучно уредени. Гешов обаче не бе готов да представи „крайната линия”, докато не се види размерът на „османското наследство” и не приемаше арбитража. Венизелос остана на решението си да отиде в Лондон като единствен съюзнически правителствен ръководител със същото желание да се наложи за председател на конференцията, поради което Данев бе инструктиран „в краен случай” първите делегати да председателствуват по азбучния ред на страните [154].

Примирието трябваше да се използува за усилване бойната способност на армията, „чрез което да се даде едно силно оръжие в ръцете на правителството, за да поддържа своите искания в предстоящите преговори за сключването на мира”. На 23 ноември генерал Савов обърна внимание на Гешов върху необходимостта войските да се поставят в пълна готовност за подновяване на военните действия „в случай на упорство от турска страна”. Поставеният срок от 25 дена бе определен за пълното снабдяване на действуващата армия. В противен случай неспособността на армията за „решителни и смели операции” трябваше „да се вземе непременно в съображение при воденето на преговорите за мир” [155]. Предстоеше трудна зимна война.

За разлика от правителството, което се гордееше пред чужденците, че „нашата войска е достатъчно дисциплинирана, за да не се занимава с политика”, Главното командуване взе рязко отношение срещу разпространявания от Портата слух,. че „българите се били примирили с мисълта за Одрин и по-голямата част от Тракия да останат под турско владичество”. На 25 ноември полковник Нерезов помоли Външното министерство „да разгласи на целия свят, че нито българският народ, нито армията ще позволят подобно нещо”: „Напротив, те са решени до един да положат костите си по бойните полета, но ще устоят щото нито педя земя от тази, която е вече оросена с юнашка кръв, да не бъде отстъпена на тези поганци. Армията е здрава и юначна и е готова отново да се хвърли в борбата и окончателно да сломи своя перфиден враг” [156]. Началникът на Оперативния отдел, твърде войнствен по природа и доста влиятелен пред царя, разшири позицията си в Главната квартира след чаталджанската злополука и последвалото примирие, при което генералите Савов и Фичев показаха отстъпчивост.

Данев бързаше за Лондон и успя да прекара само един ден в Букурещ. Нарекоха го „човек на мисиите”. На 26 ноември той се срещна с крал Карол, министър-председателя Майореску, министъра на вътрешните работи Йонеску и ръководителя на опозиционната Либерална партия Йон Братияну и присъствува на тържественото откриване на парламентарната сесия. Българският пратеник отрече аспирациите към Северна Добруджа и изрази готовността да се признае черковно-културната автономия на куцовласите в Македония [157]. Той дебело подчерта: „Не допущаме да става въпрос за компенсация и не приемаме да се говори за стратегическо изправление на границата, тъй като самото преплитане на стратегията в случая изключва онова доверие, което имаме за цел да създадем.” Само в краен случай би могло да се обсъди разрушаването на укрепените точки край границата и изправянето на граничната линия там, където „е нерационално пречупена, но без да засягаме Силистра”. Събеседниците на Данев обаче очакваха „нещо повече” и намериха отстъпката недостатъчна. Подхвърляха за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Кралят напомни заплашително, че на три пъти отблъсквал предложението на Портата за съюз срещу България и не мобилизирал при обявяването на Балканската война въпреки съветите на две велики сили. Неговото тронно слово не оставяше никакво място за съмнение: „Румъния е смятана като важен фактор в (от — б. а.) европейския концерт и при окончателното уреждане на повдигнатите от балканската криза въпроси нейната дума ще се чуе” [158].

Изводът на Данев бе противоречив: „Ректификацията е хипнотизирала румънците. Ето защо осуетяването й мъчно ще се преглътне. Не мисля, че ще се дойде до крайност.” В подкрепа на твърдението си той посочи, че Румъния ще търси удовлетворение на Лондонската конференция, определяйки за делегат своя пълномощен министър Николае Мишу. Председателят на Народното събрание бе наклонен да посъветва да се отблъсне „без заобикалки” румънското искане, но не посмя да бъде „тъй категоричен”, защото международното положение на България бе изключително сложно — мъчнотии от страна на Високата порта по въпроса за Одрин, настаняване на гърците в Солун, изтласкването на Сърбия от Адриатическо море към Македония. Въпросът изискваше „зряло” обсъждане. Според Данев приемането по принцип да се обсъдят отстъпките в Добруджа трябваше да се свърже с разширяването на юг, с поемането на част от османския външен дълг и с построяване на мост над Дунава. И пак повтори: „Не забравяйте, че в случая ние сме сами самички” [159]. Министерският съвет изслуша доклада, без да вземе решение. Скоро Данев забрави предишната си предпазливост.

Българският пратеник предупреди домакините, че е дошъл само да изслуша румънските искания и не е натоварен да преговаря по никаква „териториална ампутация”, каквато една държава победителка не може да допусне. Но Майореску, малко недочуващ, все повтаряше заедно с другите: „България ставала много голяма” и била длъжна да плати обезщетение. Председателят на Народното събрание напусна румънската столица с убеждението, че в нищо не се е съгласил и нищо съществено не е обещал, обаче внимателното му държане създаде погрешното впечатление, че ще са възможни преговори за извършване на „стратегическа ректификация” [160]. Румънското правителство се стараеше да започне и завърши преговорите преди сключването на мира, докато България е заета във военните действия.

Фердинанд отново стана войнствен. На 27 ноември Чапрашиков и полковник Жостов предадоха в Министерския съвет царската воля „да не отстъпваме нито крачка от линията Мидия — Родосто” или да се продължи войната. Началникът на щаба на 3-а армия призна, че сега войските още не са способни да настъпват, обаче и врагът не бил годен да излезе пред укрепленията си. Устно полученото нареждане нямаше необходимата сила, за да подчини правителството. Гешов съобщи на Данев, че Чапрашиков ще му представи устно за сведение в Лондон новото предложение на монарха за бъдещата граница с Османската империя, но с молбата да не говори никому по този въпрос, докато не се видят лично [161]. Окончателното решение щеше да вземе Министерският съвет след допитване до царя.

Генерал Димитриев, чиито права на командуващ съединените армии бяха иззети на 23 ноември, изказа пред Главното командуване становището, че оставането на позиция при Чаталджа има смисъл само ако се предприеме пробив на вражеската укрепена линия, и понеже според него за нова атака можеше да се помисли едва след падането на Одрин и привличането на тежка артилерия, той предложи 1-ва и 3-а армия да се оттеглят с главните си сили на линията Сарай — Черкезово — Синекли. Ако неприятелят би се решил да излезе от укрепленията и отхвърли авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия, то според командуващия 3-а армия щеше да бъде възможно неговото отрязване от укрепената позиция чрез преминаване в решително контранастьпление и притискане към Странджа планина и Акаланските височини. Най-мъчно се оказа оттеглянето на артилерията в „кал до колене”. Конете, воловете и биволите изнемогваха, хората се впрягаха с тях [162]. И излизаха по-издръжливи в своята упоритост. Стана обичайно войнственият дух на монарха да бъде охлаждан от тъжбите на генерал Димитриев. На 28 ноември командуващият внесе поредната тревога, че 3-а армия е застрашена да загуби всичките си коне и добитък в най-скоро време поради големия недостиг на ечемик и сено. Хората също не получаваха и половината дажба брашно. Повече от месец исканията на генерала не били чути в София: „Моля мощното на Ваше Величество застъпничество, без което славната 3-а армия ще изгуби и най-малката подвижност. Ако преговорите за мир нямат достатъчно шанс за сполука, необходимо е да се дадат 10—15 дена, за да можем да си поохраним конете и добитъка, и по този начин да си възвърнем донегде маневрената способност” [163]. Фердинанд веднага хвърли оплакването като обвинение за небрежността на Министерския съвет по снабдяването на действуващата армия.

Гешов с основание възрази, че правителството е запознато с печалното положение в продоволствието на 3-а армия едва на 25 ноември. Взети бяха незабавно нужните мерки за доставяне на потребните храни и фуражи по море през Дедеагач, по железница през Одрин и през София — Ниш — Скопие — Сяр — Дедеагач, линия, наскоро поправена [164]. В хода на войната царят като главнокомандуващ все по-често вземаше страната на генералите в споровете с гражданските власти.

Според генерал Димитриев с оттеглянето на двете отделни армии се напускаше „районът на една чисто пасивна позиция, която сковаваше всяка наша инициатива”. Той обаче се боеше да не би противникът да усети оттеглянето и да го обърка с незабавно възобновяване на военните действия на 5 или 6 декември. Необходимите 15—20 дена щяха да се използуват за възвръщане „пълната способност за маневриране и активност” [165]. Генерал Савов би могъл да упрекне командуващия, че все мисли „най-лошото” като генерал Фичев, но самият преживя холерното сътресение.

Продължавайки еднодневните проучващи посещения, на 28 ноември Данев заяви на граф Берхтолд във Виена, че „България непременно трябва да вземе Одрин, в противен случай ще продължи войната, ще иска също Солун”, и помоли за подкрепата на Двойната монархия. Той обаче същевременно изтъкна, че неговата страна ще поддържа съюзницата си Сърбия по въпроса за излаз на Адриатическо море срещу който Австро-Унгария бе готова да воюва и с Русия. Последното откровение охлади благосклонното настроение в Балплац — за Одрин бе обещано съдействие, но за Солун се отговори уклончиво. Затвърди се подозрението, че България се е задължила военно със Сърбия срещу Хабсбургската държава. Обмисляше се интернационализирането на Солун или установяване на българо-гръцки кондоминиум, при което Данев не се сдържа да отбележи: „Такова недоносче не е по наш вкус.” Наложи се Салабашев да убеждава допълнително Берхтолд, че Солун с български хинтерланд и в гръцки ръце „ще заприлича на едно голямо село”. Графът най-сетне призна, че Солун трябва да принадлежи на България, готов бил да й помага но “под условие, че и България също ще се отнася приятелски към Австро-Унгария и ще помогне да се осигурят нейните политически интереси” [166]. В Солун стопанските, а на Балканите и политическите.

Впечатленията на Данев от Берлин, където пребивава на 29 ноември, бяха по-благоприятни. Кидерлен-Вехтер прие сърдечно у дома си председателя на Народното събрание, съгласи се Солун и Тасос да се присъединят към България, но препоръча споразумение с Румъния, която „не щяла да иска много”. Тук пролича директивата на Вилхелм II, мечтаещ да отстрани „руското настойничество” над Балканския съюз, като Румъния стане свързващо звено между него и Тройния съюз. Ръководителят на Вилхелмщрасе познаваше турската тактика на протакане, та се опитал да внуши на посланика Осман Низами паша благоразумие и отстъпчивост, налагани от резултатите на войната. Пашата обаче бил непоколебимо уверен във възможността да се продължи войната и трябвало да се натисне в Цариград за отстъпването на Одрин, защото тъй или инак щял да падне в български ръце [167].

Високата порта се съвзе дотолкова, че взе да се изказва за прокарване „само на известни ретификации на границата” в краен случай се допускаше български излаз между Кавала и Дедеагач, а за Македония и Албания се предвиждаше автономия. Преговорите с гърците изобщо се отхвърляха като неподписали примирието. Това означаваше ново протакане, което не можеше да не възмути българското правителство, особено след засилването на противобългарските гонения в Югозападна Македония — „превземане на български черкви и училища”, грабежи, насилия и убийства [168]. На Галиполския полуостров не се появиха никакви гръцки войски.

Неуспехите често водят до раздори. На 29 ноември Д. Христов прочете в Министерския съвет писмо на генерал Димитриев, в което руският възпитаник хвърли обвинението, че атаката срещу Чаталджанската позиция била „замислена и прокарана чрез царя от една групичка италиански (възпитаници — б. а.) генералщабни офицери начело с полковник Нерезов”. В русофилския Министерски съвет избухна недоволство, породило желанието Фердинанд да изпрати „тия господа” под огъня в първата бойна линия [169]. За монарха не се измисли подходящо наказание. Твърдението на командуващия 3-а армия не бе основателно, понеже генерал Фичев бе италиански възпитаник, а генерал Савов — руски.

Обезсърчението на генерал Димитриев се сля с опасенията на началник-щаба. На 30 ноември генерал Фичев запозна правителството с „извънредно неблагоприятното положение” на най-голямата отделна армия, „лишена от всякаква маневрена способност” и поставена в невъзможност да води настъпателни операции. Лошо време, болести, разкаляни пътища, недостиг на храна и фураж, намаляване на личния състав от 80 000 на 40 000 души, подкопаване на дисциплината и духа. Описание в най-мрачни бои. Командуващият смяташе „донякъде” за възможно да излезе от трудното положение. Генерал Фичев поставяше условието: „Ако не се сключи мирът, то да се употребят всички средства да се продължат преговорите най-малко 15—20 дни, за да може да се преодолеят всички мъчнотии, в които се намира 3-а армия. Ако се почнат в скоро време военните действия, ние ще бъдем лишени от сериозното съдействие на 3-а армия, която беше най-силната ни група, я можем да рискуваме твърде много” [170]. Това повторно тревожно предупреждение настигна Данев в Лондон.

Генерал Димитриев все питаше относно изгледите за хода на преговорите, за да знае с какво време разполага — до 3—9 декември да завърши измъкването на артилерията, като остави авангардните части да задържат противника „с дни”, докато се слеят с главните сили на новата основна позиция. Преживял дълбоко мъката на несполуката, той пак изтъкна: „Турците ще бъдат слаби само ако излязат от тази позиция (Чаталджанската — б. а.).” Инак ги намираше неуязвими. Ядосан от неверието, генерал Савов го пресече, че Главното командуване има свои съображения и ще издаде директива относно бъдещата отбранителна линия [171].

Суровата природа на войната омръзна на Фердинанд, който не можеше да пренесе Главната квартира в двореца си. Официалният повод за напускането на оперативния театър бе желанието му да следи по-отблизо работата на Лондонската конференция. На 1 декември той отдаде височайшата заповед по действуващата армия № 41, приподписана от генерал Фичев: „Принуден по важна държавна работа да отпътувам за пределите на царството, възлагам през време на моето отсъствие командуването на войските от действуващата армия във всяко отношение на моя помощник генерал-лейтенант Савов.” Със следващата заповед помощник-главнокомандуващият получаваше правото да утвърждава присъдите на военнополевите съдилища за лица и чинове до дружинен командир. Висшите офицери в съдебно отношение оставаха извън обсега на генерал Савов, разполагащ вече формално с големи права в командно отношение [172]. На другия ден той оглави действуващата армия. Стана нейният фактически главнокомандуващ с всичките опасни последици за политиката.

От този ден генерал Фичев „доброволно се потули”, защото според неговите думи „стратегията на боздугана”, „доктрината на необмислените решения” и „политиката на авантюрите” взели връх над здравия смисъл. Досега генерал Савов се оплакваше, че по политически въпроси правителството търси направо царя, а той съобщавал на своите военни съветници само това, което намирал за необходимо. Въпреки че помощник-главнокомандуващият направляваше операциите, той си остана за Министерския съвет лице, „делегирано” от монарха [173]. С превръщането му в пълновластен стопанин в Главната квартира и надхвърлянето на съвещателния глас генерал Савов щеше вече да разполага с богата дипломатическа и политическа преписка.

Министерският съвет намери завръщането на царя през освободените земи за полезно и реши да го посрещне в София „по начин, който подобава на главнокомандуващ на една победоносна армия”. На свой ред Неклюдов се заинтересува дали Фердинанд ще бъде на 6 декември в София, за да удостои с присъствието си обеда в руската легация по случай именния ден на императора. Честолюбивият монарх този път учуди всички с резкия отрицателен отговор: „Не желая никакъв прием и никакви тържества, когато половината София е в траур и напълнена от умирающи ранени… Как мога да зная къде ще бъда на 6 декември. Намирам запитването на Неклюдов за моето местопребиваване нахално; мога да кажа само, че няма да бъда в София” [174]. На руското правителство не бе известно намерението на царя да се завърне през Солун и Скопие. Пропускайки да се отбие в Париж поради бързо напредващото време, Данев на 1 декември следобед взе участие в подготвителното съвещание на първите съюзнически делегати, съгласувало следното становище: да се настоява за граница с Османската империя по линията на Цариградския вилает; независима Албания в граници, определени от съюзниците или от великите сили с уважаване на съюзническите искания; по въпроса за Беломорските острови се вземаше предвид желанието на силите; искане за военно обезщетение, което би могло да се компенсира с частта от османския държавен дълг, легнала върху съюзниците [175].

От косвени източници Данев узна, че ако Портата не може да запази Одрин, щяла да прекъсне преговорите за мир след 6—8 седмици, поради което настоя да се постави въпросът ребром и изиска бърз отговор. Той се надяваше да се въздействува в Цариград чрез съгласието между съюзниците и желанието на силите час по-скоро да турят край на войната: „Но най-ефикасно средство трябва да бъде нашата военна готовност, на което обстоятелство обръщам най-сериозно внимание на министерството (Външното — б. а.).” Първият български делегат обаче предвиждаше, че съюзниците ще се възползуват от подновяването на военните действия, за да вкарат България в отежнено положение и прокарат своите претенции при разделянето на „османското наследство”: „В заключение или не трябва да се подновява войната, или, ако се поднови, ще трябва да разчитаме на нас и само на нас.” В Министерския съвет си взеха бележка, че „можем да се принудим да воюваме сами без съюзниците”, но Гешов напомни: „Недейте забравя обаче положението на войската, което продължава да бъде, както го оставихте”. Приведе се срокът на генерал Димитриев за подобрение на положението — „една почивка от 15—20 дена, та толкоз най-малко трябва да траят преговорите, ако те се приключат без мир“ [176]. Следователно преговорите зависеха пряко от готовността на българската армия да възобнови бойните действия.

Данев все пак намери време, макар и за един ден — 2 декември, да отскочи и до Париж, където бяха „нагазили в гръцките води”, а Д. Станчов чакаше да получи орден в Солун. Той разговаря с Поанкаре, Дешанел и Изволски, установявайки, че „Франция поддържа Балканския съюз и идеята — Балканите на балканските народи”. Министър-председателят обърна внимание на надменния език, държан от пълномощниците на Портата, при което българският представител отбеляза, че в такъв случай войната ще продължи до премахването на последните остатъци на османското владичество в Европа. Пред в. „Тан” Данев заяви: „България няма да отстъпи по въпроса за Одрин и е готова да подкачи войната, ако Турция откаже да отстъпи града.” Съглашението трябваше да упражни влияние в полза на трайния мир. Поанкаре намекна за необходимостта от посредничество, обаче председателят на Народното събрание подчерта, че това е метод на турската дипломация. Френският първи министър смяташе, че Сърбия ще се отметне от съюзния договор, понеже не получавала излаз на Адриатическо море. Настойчиво я съветвал да не повдига подобен въпрос. Що се отнасяше до Гърция, Поанкаре препоръка арбитраж, идея на Венизелос, на което Данев противопостави идеята на справедливостта, а за Солун и истината на плебисцита. Тъй като френският министър-председател наблегна върху необходимостта да се укрепи Балканският съюз, първият български делегат си позволи почти да извика „натъртено”: „Осъществяването на тая мисъл е обаче възможно само при едно условие — да не се повдига засега никакъв въпрос за дележа между съюзниците, додето траят преговорите за мир.” Той опроверга сензационните новини във „Фигаро” за някакво пребиваване инкогнито на Фердинанд във Виена и за предстоящо присъединяване на България към Тройния съюз [177]. За жалост източниците на тези умишлено скроени и разпространявани интриги се намираха в столиците на съюзниците, в случая в Атина, стремящи се да злепоставят България пред покровителствуващото Балканския съюз Съглашение..

 

–––––––––––––––––––––––––––

145. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1195, л. 140—141, 173—174, 182—183.

146. Пак там, л. 142.

147. Пак там, л. 148; ДПИК, т. 1, с. 578.

148. Пак там, л. 151. 154. Сазонов настоя България да се „сдобри” с Румъния, като уреди „незабавно” спора, и да предотврати всяко изостряне на отношенията с Гърция. Дори се самопредложи за посредник между София и Букурещ в името на общото дело. — Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 717, л. 32—33; а. е. 728, л. 5—9.

149. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 167—168.

150. Пак там, л. 166, 175, 179, 193; ф. 284, оп. 1, а. е. 2883, л. 1.

151. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 449—451, 456.

152. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 248; ДПИК, т. 1, с. 580.

153. Пак там, л. 179, 192, 220; Приложение към том първи… с. 146.

154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 197, 201, 207; ДПИК, т. 1, с. 579— 580; В. Мир, № 3726, 27. XI. 1912.

155. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 21—22.

156. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 200; В. Мир, № 3729, 30. XI. 1912.

157. Куцовласите на брой 250 000 населяваха главно Епир и Тесалия, а в Македония живееха 65 000 души. — БИА, ф. 15, а. е. 1768, л. 66—67.

158. Данев, Ст. Моето участие… с. 416—417; Държавен вестник, № 269, 27. Х. 1912; 27. XI. 1912; HHStA, PA, Geheim XLV/6, Bl. 343, 370-371.

159