НАЦИОНАЛНА АКАДЕМИЯ ЗА ТЕАТРАЛНО & ФИЛМОВО изкуство „КРЪСТЬО САРАФОВ“

годишник

2008 / НАТФИЗ

НАЦИОНАЛНА АКАДЕМИЯ ЗА ТЕАТРАЛНО & ФИЛМОВО изкуство „КРЪСТЬО САРАФОВ“

София

МОЯТ КЛАС И МОЯТ ИНСТИТУТ В ПЕРИОД НА ПРЕХОД

Доц. д-р Йоана Cnacoвa-Дukoвa

Когато получих покана за конференцията „НАТФИЗ в българската култура“, си дадох сметка, че не съм участвала в нито един форум, конференция, даже и среща, семинар или уъркшоп, проведени в НАТФИЗ от завършването си през 1986 годи­на, т.е. Вече повече от 20 години. Понякога не съм искала, друг път не съм имала възможност. Този път си помислих, че и искам, и мога. Все пак това е годишнина – 60 години от основаването на моя, така да се каже, роден институт през 1948 година. Всъщност след ВИТИЗ (както аз си го наричам) имам и още един, но не толкова роден институт, където прекарах още 4 години в учене, а именно в ЛГИТМиК, СПГИТМиК, понастоящем СПГАТИ (Санкт-Петербургская Госсударственая Ака­демия Театрального Искусства), който също от институт в периода на преход стана академия.

На годишнини трудно се говори „научно“ и обективно, когато си част от съби­тието и се усещаш като един от празнуващите герои. Неминуемо мислите и спо­мените връхлитат, пречупвайки проблемите през личните впечатления и наблюдения, през субективното виждане. Затова на този празничен форум, наречен от организаторите, на които благодаря за поканата, „НАТфИЗ в българската култу­ра“, бих искала да споделя с вас, моите колеги, някои свои мисли по повод миналото на института и неговата роля в културния ни живот днес.

Условно озаглавих презентацията си „Моят клас и моят институт в период на преход“, давайки си сметка, че у нас тези периоди са перманентно състояние и ние вечно се намираме в преход от едно нещо към друго, при това невинаги към по-добро.

Реших да визирам най-вече периода от историята на института, който познавам и съм преживяла лично, времето на завършването си през средата на 80-те с Перестройката, когато стана възможно да държиш между зъбите си труд на другаря Тодор Живков, без да те приберат на топло. Това беше времето на политическите промени, на прехода към демокрация у нас, както и на девалвация на културните ценности и театралните професии.

Тогава кандидатствахме по 1500-1600 души за 30 до 45 места – това бяха два, а понякога три актьорски класа. Актьорската професия беше една от най-престижните. Тя имаше много предимства – можеш да станеш прочут, да спечелиш благоволението на властимащите (държавният глава беше известен като фен на театъра, който на младини е бил самодеец, и театралите бяха под неговата опека. Освен това той всяка година лично присъстваше на връчването на дипломите на абсол­вентите на ВИТИЗ. Дори на мен се падна честта да му пея на тържеството песен­та на Гершуин „The Man I love“ („Мъжът, когото обичам“) в мой собствен превод и под акомпанимента на пиано на преподавателката си по музика Румяна Мартон. Като човек на изкуството можеше да си позволиш безнаказано от сцената или от екрана известна бунтарщина и критичност към недъзите на обществото, което да удоволетвориш усещането си, че си свободен човек. Можеше дори да се случи да излезеш в чужбина с някой театрален гастрол не само в социалистическа, но и в западно-европейска държава, отвъд Желязната завеса!

В началото на 80-те нашият институт вече беше със славна, повече от 30-годишна история. Шест години преди основаването на ДВТУ (Държавно висше те­атрално училище) през 1948, през есента на 1942 г. към Народния театър се създава Държавна театрална школа (ДТШ). Тя в известен смисъл е наследник на школата на Масалитинов към първия ни театър от 1925, но вече е под държавно попечителс­тво – постижение, извоювано в процеса на постепенното институционализиране на театралното образование в България между двете световни войни. След едно­годишното си съществуване школата е узаконена със свой правилник, утвърден с указ № 69 от 4. 10. 1943, и обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 233/16. 10. 1943 година. Учебните предмети в ДТШ, които се изучават според правилника, са: български език, театрознание, театър, техника на говора, художествено четене, пластика, сценични упражнения, руски език, история на общественото развитие, история на костюма, стилознание и сценография, грим, сценични упражнения за ре­жисьори, сценични упражнения за актьори, обща психология и психология на творчеството, музика, немски, италиански или френски език и история на българската култура. Държавната театрална школа е двугодишно учебно заведение със задъл­жителен двугодишен стаж в Народния театър. В първия випуск учат Маргарита Дупаринова, Андрей Чапразов, Рачко Ябанджиев, Филип Филипов и др. През 1954 ДВТУ става ВИТИЗ (Висш институт за театрално и филмово изкуство), а през 1995 институтът е преименуван в НАТфИЗ (Национална академия за театрално и филмово изкуство). Всички поколения театрали в България между 1942 и среда­та на 90-те, когато се създават няколко алтернативни института като НБУ, Благоевград, „Шогун“, Славянски университет и пр., преминават през това учебно заведение. Сред водещите педагози са Д. Б. Митов, Боян Дановски, Апостол Карамитев, Моис Бениеш, Стефан Сърчаджиев, Николай Люцканов, Любомир Кабакчи­ев, Сашо Стоянов, Гриша Островски и др.

В началото на 80-те по време на изпитите по „Раковски“ беше гъмжило от млади хора – дългокраки и дългокоси красавици, добре сложени атлетични супермени, брадати типове с китари, понякога по-неугледни, дребнички или пълнички, но ужасно забавни и артистични младежи и девойки, най-често приемани в кукле­ните класове. Именно те малко по-късно станаха представители на талантливото поколение „кукленици“ в българския драматичен театър след демократичните промени. Пееше се, танцуваше се, разказваха се вицове, изпълняваха се монолози по улицата, започваха и приключваха драматично големи любови, ронеха се сълзи, раз­насяха се възторжени викове, особено след резултатите от поредния кръг – истин­ски пърформанс на открито. А ако си приет в жадувания институт – крачиш гордо по централните улици на София и чуваш зад гърба си: „Ето този/тази са го/я приели!“ и се чувстваш като „народен артист“. Във втори курс се носиш като „заслужил“. В трети ставаш редови артист, за да се усетиш като стажант-актьор в четвърти.

Моят клас беше актьорски клас „Люцканов“, випуск 1982-1986. Професорът ни беше и режисьор в Народния театър и ни взимаше да играем в масовите сцени в неговите постановки – „Лизистрата“ на Аристофан, 1983, „От ума си тегли“ на Грибоедов, 1984, „Синята птица“ на Метерлинк, 1986. Асистенти му бяха Грети (Маргарита Младенова) и Здравко Митков.

След първите трепети от етюдите, любовите (в дипломния спектакъл „104 страници за любовта“ на Е. Радзински, реж. Н. Люцканов) ние всички преминахме като Пенелопа през копненията на тази „тъкачка на сънища“ (в „Тъкачка на сънища“ на А. Вайехо, реж. 3. Митков). Взехме си и любимото ни „копче“-хапче за сън (в „Копче за сън“ по В. Петров, реж. М. Младенова). Малко по-късно се пробудихме в театъра, в живота, по студените провинциални сцени, където бяхме задължително разпределени. Всички до един, без изключение.

В своите мемоари Стойчо Мазгалов пита: „Защо целият наш актьорски курс, без изключение, постъпи на работа в провинцията? Какво се беше случило? Предишните курсове, половината, а често пъти и целите, оставаха на разположение на софийските театри! Толкова бездарни ли се оказахме, та нито един не бе оставен в столицата!… Обяснението е много просто – отговаря на въпроса си актьорът, „от една страна, по това време се забелязваше един ускорен процес на изграждане на нови театри в цялата страна. Почти всеки по-голям град искаше да има свой собствен театър, свои собствени артисти. За тези цел се използваха всички средства, в това число и личните връзки и контакти с влиятелни среди и личности в държавния и партийния апарат. Така се създадоха и ненужни театри. Но артистите бяха на ход. Бяха уважавани. Те бяха необходимият цвят в богата­та или бедната палитра на града. Атрактивни личности, привличаха вниманието, създаваха атмосфера, ставаха център на културни прояви и инициативи. От друга страна, по чие предложение не си спомням, нашият курс изпрати писмо до Вълко Червенков, тогава министър-председател на България, в което му предложихме да ни назначат направо в четвърта категория, за да отидем всички в провинцията. Предложението бе прието. Затова и всички се озовахме в провинцията. Дотогава завършилите ДВТУ биваха назначавани в шеста категория – с нищожни заплати и обричани на мизерстване.“¹ Годината, за която разказва Мазгалов, е 1954. След по­вече от 30 години ние се озовахме в подобно положение, но нито в по-висока кате­гория, нито с по-големи заплати. Днес завършилите се спасяват поединично – кой както може. Тогава всичко беше централно организирано и искаш или не искаш, не можеше да останеш без работа по специалността.

С настъпилите промени и в пълния хаос от началото на 90-те една част от моите колеги си смениха професията с „по-доходна“ – икономист, юрист, поли­тик, бизнесмен, журналист, мениджър, PR. За целта някои завършиха второ висше. Трима от нашия клас емигрираха в Канада и Щатите, както и няколко души от съседния клас „Сейкова“ заминаха задълго или завинаги в чужбина като Антония Малинова, Петър Будевски, Момчил Карамитев и др.

Не зная дали поради мизерните условия или заплати, дали поради новото бре­ме и смяната на ценностите в бранша от нас верни докрай останаха по-малко от половината. Сред тях са „сфуматовците" на Грети и Иван Добчев – Светлана Янчева, както и напусналите работилницата Деляна Хаджиянкова и Петър Пейков. И още Виктория Колева (актриса в Пловдивския драмати­чен театър), Станка Калчева (в Младежкия театър), Лъчезар Кацарски (в Благоев­градския драматичен театър), Петър Горанов (из разни театри в столицата и в страната), Петър Батаклиев (актьор в Канада), Красимир Куцупаров (майстор на дублажа)… Другите се разлетяхме. Аз също останах в попрището, но „от другата страна на барикадата“, от страната на гледащите и пишещите, а не на правещите театър.

Бих искала да изкажа моите адмирации на тези неколцина жреци и жрици, посветили се на театралното изкуство, за тяхната устойчивост.

Ще започна с ярко драматичната, а понякога и комична Графиня Светлана Янчева, носителка на много театрални и филмови награди у нас и в чужбина, според която „театърът изразява същността на онова, което не бихме могли да имаме, на това, което не бихме могли да бъдем. Мечта, бленуване по нещо друго. И, за да му се отдадеш, е необходима известна доза безразсъдство“².

Следващата, която искам да спомена, е невероятната, безумна свекьрва Вик­тория Колева, носителка на „Икар 2004“ за ролята на Костанда, която смята, че самата по природа no-скоро е героична натура. Тя много иска да я приемат на сери­озно, но публиката се разсмива, когато я гледа, и това придава комедиен характер на дълбоките й човешки страсти.³

Друга моя колежка, също награждавана неколкократно, е Станка Калчева, разгърнала парадоксално заложената ѝ актьорска дарба на характерно-битова актриса като печално-търсеща u неудоволетворена „чехова“ героиня. Тя в духовен план мечтае „за по-хармоничен свят – без насилие, страх, несигурност и нищета“ и е сигурна, че актьорът трябва да има богато въображение, да умее да гледа на света от различни гледни точки, да носи и разбива у себе си голяма палитра от човешки характери, да може да влиза в „чужда кожа“⁴.

В списъка е и „невинната“, с вечно детско излъчване Деляна Хаджиянкова с нейната тайна, загадъчно-лирична и копнееща да си даряваме повече нежност и вни­мание. За нея „актьорът носи в себе си арсенал от абсолютно всичко и ако има силата и вярата да го извади, той може да го направи“⁵.

Всред останалите верни на театъра е и темпераментният Лъчезар Кацарски, който с „Пиеса № 27“, заедно с аналитичния Петър Пейков, изявявал се (преди да ни напусне твърде рано) и като режисьор и педагог в родния институт, доказаха, че заслужават далеч по-челно място.

Не искам да пропусна и емигранта, даровития Петър Батаклиев, когото бих искала да попитам дали продължава да очаква Годо там някъде в Канада.

И още човекът глас – Красимир Куцупаров, а и друг любимец на зрителите с дублажите си – Кермит/Алф – Пенко Русев, който, въпреки че има международни филмови награди като български продуцент и мениджър, все пак съжалява, че не е английски продуцент. Той е разочарован по повод поредната приготвена от него и от снимачния екип далеч не сладка, а скандално-горчива за някои филмова „Баклава“ (режисьор Алексо Петров) – документален филм за двама братя, които се сблъскват с нерадостната действителност на нищета и мизерия в посткомунисти­ческа България. Продуцентът Пенко Русев очевидно си е мислел погрешно, че през новото хилядолетие няма да важи максимата на полския писател Станислав Йежи Лец: „Всеки век си има своето средновековие“⁶.

Чрез щрихиране на съдбата на актьорите и професионалната реализация само от един „витизчийски“ клас, сред десетките други, както и цитирайки някои от изказванията на моите колеги в пресата за актьорската професия и значението на театъра днес, се опитах синекдотично да набележа контурите на ролята на обучилите се в моя институт в периода на преход. Струва ми се, че извадката е репрезентативна и показателна за значението и приноса на актьорите от нашето поколение. За мен тези усилия са важни, доколкото са мънички капчици духовност в родното културно море. Капка по капка – вир. С вяра, че малката вада ще се пре­върне в пълноводна река, вливаща се в световния културен океан, искам да поздравя с годишнината нашите педагози за това, което ни дадоха на мен и на колегите от моя клас. На тези, на които дължим поне частица от успехите, наградите, международното признание, получени през годините. Колкото – толкова, а то не е никак малко. Днес, когато да си актьор и човек на театъра наистина е призвание.

Бележки

¹ Мазгалов, Стойчо. Театрален лабиринт. „Захарий Стоянов"; УИ „С6. Климент Охридски", 2005, с. 57-58.

² Дудова, Бистра, „Светлана Янчева в приключението живот. Доволствата и недоволствата на една многолика актриса“, интервю с актрисата, Капитал Лайт, бр. 6, 9 февруари 2007, http://www.capital.bg/show.php?storyid=310707

³ Рулева, Галина, „Виктория Колева: Станах актриса напук на първата си любов“, интервю с актрисата, Новинар, 12 юни 2004 http://www.novmar.net/?act=news&actl=det&stat=center&mater=MTMxNTsyOA

⁴ „Да не се страхуваме да бъдем себе си“, интервю със Станка Калчева, Аз Жената от 27 ноември 2006, http://www.az-jenata.com/index.php?page=article&aid=3066

⁵ Ингилизова, Йорданка, „Хубаво е по-нежно да се вглеждаме в децата си“, интервю с Деляна Хаджиянкова, Фактор, 30 януари 2008, http://www.factor-bs.com/news-2283.html

⁶ Български хелзинкски комитет. Децата – герои или жертви на изкуството? Разговор с Пенко Русев за филма „Баклава“ http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektivl5202

Ние с професор Николай Люцканов

Аз пред ВИТИЗ

с книга между зъбите, 1984 „Лизистрата“ – Аристофан, режисьор Николай Люцканов,

Народен театър, 1983

„104 страници за любовта“ – Радзински,

режисьор Николай Люцканов, дипломен

спектакъл в Учебен театър, 1986

Етюд „Кражба на дънки“ – 1 курс, ВИТИЗ, 1983

„Тъкачка на сънища“ –

Вайехо, режисьор Здравко

Митков, дипломен

спектакъл в Учебен театър,

1986

„Тъкачка на сънища“ – Вайехо, режисьор Здравко Митков, дипломен спектакъл в Учебен театър, 1986, робините

„Тъкачка на

сънища“ –

Вайехо,

режисьор

Здравко

Митков,

дипломен

спектакъл

в Учебен

театър, 1986,

аз (Диона)

и Петър

Батаклиев

(Телемах)

„Тъкачка на сънища“ – Вайехо, режисьор Здравко Митков, дипломен спектакъл в Учебен театър, 1986, Станка Калчева (Пенелопа) и аз (Диона)

„Копче за сън“ по Валери Петров, режисьор Маргарита Младенова, дипломен спектакъл в Учебен театър, 1985-86

„Копче за сън“ по Валери Петров, режисьор Маргарита Младенова, дипломен спектакъл в Учебен театър, 1985-86 (сънят)

„Копче за сън“ по Валери Петров, режисьор Маргарита Младенова, дипломен спектакъл в Учебен театър, 1985-86 (сънят)