Времетраене 8 мин.
ФорматHD 16:9 (1920×1080)
В главната роля Бранимир Миладинов
Автор Красимир Дамянов
Режисьор Елза Лалева
Сценарист Елза Лалева
Оператор Димитър Митов
Художник Свила Величкова
Композитор Кристиян Бояджиев
Продуцент Пенко Русев
Как се справяме със злоядите деца?
Търсим лекар? Oпитваме са да ги назидаваме? Или им разказваме приказки – такива, които те вече знаят наизуст. Всички тези подходи очевидно не работят.
Ето защо създадохме някой, който е специалист с деца, които отказват да ядат – малка човекоподобна фигурка направена от хляб – Хлебарчо. Този мил приятел ще ни отведе до Острова на подправките и Лунния шампионат по правене на палачинки. След като похапнем от пюрето сме наградени с усмивка за десерт. Завладяни от пътешествията на Хлебарчо, децата постепенно започват да ядат от храната, на която до преди малко са се мръщили.
Поредицата използва различни похвати – актьорска игра, кукли и анимация.
Игрална синтетична телевизионна поредица – сценарист и режисьор Елза Лалева, по едноименната книга на автора Красимир Дамянов , в главната роля Бранимир Миладинов, художник Свила Величкова, оператор Димитър Митов, монтаж Борислав Дрянков, Красимир Воденичарски – 13 серии по 8 минути – БНТ.
Можете да видите тук:
Из „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов
Било рано сутрин, улиците пусти; вървели кравите направо, вървели надясно, все по трамвая, после наляво при паметника Левски, надясно при Ректората и пак направо, докато накрая се намерили пред парламента. Ще кажете – глупости! Три прашни крави на площад „Народно събрание”, сърцето на столицата? Но било точно така, дори писаха във вестниците, само че както те си знаят, като за извънземни… Въртели очи, махали с опашки срещу парламента и накрая, като видели един бронзов паметник на кон в центъра на площада, наврели доверчиво муцуни в цветарниците под него…
– Ама че работа! – рекъл си американският посланик, който точно в този момент минавал наблизо по важна държавна работа. – Да не би да са ме отзовали нощес в Индия?
И извадил мобилния си телефон да пита къде се намира.
Трябва да поясним, че в Мумбай, столицата на Индия, кравите наистина се разхождат свободни по улиците, защото са свещени. Но нашите крави, включително мусачевските, са крави обикновени и селски, нашенски.
– Мамо, мамо! Виж какви големи бау-бау! – извикало радостно едно дете, което никога не било виждало крави, защото нямало баба на село.
– Не са кученца, мамо, сърненца са. Не виждаш ли, че са с рогца? – усмихна се снизходително майката. – Колко са естествени само!…
Тя път била ходила наистина на практика в провинцията като студентка, но за съжаление в консервен комбинат.
– Шегувате се! – намесил се с укор един възрастен господин на път за Академията на науките. – Наричате тази безвкусица, дето са я струпали нощес, мила? Ех, да може да ми падне скулторът… Развалиха хубавия площад, безобразие!
И размаха бастуна си по посока на парламента.
– Но те са като живи! – прошепнала една жена. – Даже мърдат с уши!
– Номер! – поклати ядосано глава един депутат. – Гледат да ти вземат парите. През лятото имаше на морето фотограф с препарирана мечка, та едва отлепих внучетата, а тия сега – надошли с камили! Пфу! При това без гърбици. Мошшшеници! Уличната фотография трябва да бъде забранена със закон.
– Мууу! – вдигнала глава една от кравите и проточила над столицата тъжния си зов: време било за млеконадой.
– Мустанги! – извикало радостно едно момче, но баща му, млад, амбициозен преподавател от Университета , който се намира отсреща, го дръпнал за ръката:
– Стой настрана, муфлони са. Избягали са от зоопарка, сине, сега ще дойдат да си ги приберат.
– Мууу! – изревала пак горестно кравата и затръскала глава. Тя била малко опърничава, кафяво искърско говедо, или пък сиво, не знам.
– Дръж се прилично – смъмрили я останалите. – Гледат ни.
Наистина, вече се били събрали много хора. Към тълпата се присъединили и няколко групи чуждестранни туристи на път за катедралата „Св. Александър Невски”.
– Оле! – радостно завикали те, защото помислили, че и тук както в Испания ги очакват развлечения с бикове. Най-смелият свалил якето си и го размахал, както обичат да правят младежите в Памплона, когато пускат животните по улицата и тълпата ги дразни с каквото може и както може. Това обаче никак не се харесало на третата крава, онази с опърничавия характер. Спуснала се тя срещу него и тъй като не познавала правилата на испанската корида, нали била селянка, прицелила се право в онова място, откъдето растат краката на чужденеца.
Работата щяла да свърши много лошо и тълпата не викала вече „оле”, а „олеле, мале!”, ако в този момент на суматохата не се притекъл дежурният полицай пред парламента. После във вестниците писаха, че не бил един, а цяла рота, че възмутени фермери се опитали да вкарат стадо крави в Народното събрание, изсипали го били от закрити автобуси насред площада, но истината е друга… истината, както казват, е горчива, поне за столичани.
– Има ли някой, който знае как се дои крава? – попитал строго полицаят, като разбрал каква е работата. – Не виждате ли, вимето й ще се пръсне!…
– Има ли някой, който да е от село? Повтарям! – извикал още веднъж той и се огледал наоколо.И това била основната му грешка. Защото кой, съгласете се, насред София, в центъра на столицата, пред парламента, ще излезе да си признае такова срамно нещо!
Красимир Дамянов, ти, който си на небето
Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.
За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:
– Какво е това?
– Еднодневки – спомни си той.
– Защо се наричат така?
– Защото живеят един ден.
Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”
Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.
После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.
Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.
След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…
Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го заинтервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.
Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.
Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?
– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?
– Да.
– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…
Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!
Бистра Величкова
* Текстът е публикуван първо в сп. „Факел“, на 11 януари, 2015 г.